Ще отговорим на някои въпроси, които са свързани със семейството, децата и различните проблеми, които възникват от тези отношения. Въпросите, които се поставят, показват наличните проблеми, които много пъти са тежки. В първия въпрос една госпожа казва, че нейният съпруг стои по-близо до майка си, и ако се кара с него, винаги се обляга на майка си. Също така той постоянно обвинява баща си и взема страна на майка си и всичко това дразни съпругата му.


Човек често среща проблеми и се пита дали всички тези неща ги правим ние, за които се предполага, че сме разумни хора? Ние, за които се предполага, че знаем какво искаме и знаем какво става с нас? Ние, които решихме някога да се оженим и да създадем собствено семейство, накрая в какво го превърнахме?


Наблюденията на конкретната госпожа може да имат много тълкувания и да изразяват много неща, но ще се опитам да ги разгледам подред. При евентуален конфликт бягството в момента на напрежението е полезно, но постоянното прибягване към майката не е решението. Не е красиво двама човека да се сблъскват, а когато са загубили контрол над себе си, тогава техният опит да разрешат своя спор не просто не дава плод, а в повечето случаи да е и гибелен. Де да можеше един от двамата в онзи час да се отдалечи, но тук, както казва конкретната госпожа, съпругът винаги прибягва към майка си. Това обаче, както казахме, не е решение. Майката, за съжаление, винаги оправдава своя син, рядко са ситуациите, където майката може точно да обясни на сина си, че грешката е била негова. Когато един човек, който е създал семейство, навярно и деца, при най-малкото разногласие и напрежение прибягва при майка си, тогава този син на майка си и съпруг на жена си никога няма да поеме отговорностите за семейството си. Защото винаги, от една страна, ще има оправдание, и от друга, ще създава напрежение и острота в отношенията между съпругата му и свекърва й. Бих казал, много просто, това е проява на незрялост. Но да обясним нещо. Едно е човек да се грижи за родителите си, когато се появи някакъв проблем – в случай, че имат здравословен проблем или нещо друго, и друго зависимостта, защото тя, както и всяка зависимост, е болно състояние. Тя показва, че отбиването от майчиното мляко не се е случило, и когато не става в момента, в който трябва, тогава цялата по-нататъшна връзка е проблемна. Проблемна е връзката на майката със сина й, когато синът създаде свое семейство. Какво означава това прибягване? Означава, че той няма възможността да се задържи на собствените си нозе. Означава, че винаги ще търси, за да оправдае своето прибягване. Това означава, че никога няма да види реалния проблем. Може проблемът да е негов, може да е на съпругата, но човек трябва да може да види ясно проблемът, ако иска да го реши. Но ако бяга от проблема, това показва незрялост и тогава вече имаме проблемни състояния.

Този човек, който постоянно прибягва към майка си, също така е в постоянен конфликт с баща си, и когато майка му или баща му имат спор, той постоянно поддържа майка си. Това състояние обаче може да изразява други неща, които имат връзка с неприятни преживявания от своите родители, когато е бил дете. Вероятно сега, когато е по-голям, чувства, че може да защити майка си, на която вярва и вижда, и може да е истина, че баща му я онеправдава, с резултат това, което не е могъл да направи в детската си възраст, да го прави сега, оправдавайки винаги майка си и обвинявайки постоянно баща си. Може и да е прав, може и да не е. Във всеки случай всички тези неща са объркани. Когато не сме способни да ги разрешим, да видим къде са границите на нашето семейство, да видим къде са границите на връзката с родителите ни, да видим начина, по който можем да се намесим в един спор между нашите родители, тогава с всичко това да създаваме впечатлението, че сме пристрастни към някой от двамата навярно не помагаме на другия реално да се замисли. И това означава, че не сме взели на сериозно нашия живот.

Проблемът, от една страна, е да растем по възраст и от друга да не узряваме. Да не узряваме не биологично, а духовно, да не сме в състояние да различаваме ситуациите. И тук влиза и една друга тема. В това семейство най-вероятно живеят и деца. Наистина, каква картина за семейния живот си формират децата, виждайки тези объркани състояния? Това също е знак за нашата незрялост, че не помисляме за това, че постъпваме сякаш сме юноши и забравяме нашите собствени юноши, забравяме картината, която създават за семейния живот. Не сме поели нашите отговорности, не сме осъзнали колко важно е да можем да постъпваме отговорно, така че нашето семейство да бъде поле за възпитание на децата ни, за обучението на нашите деца. Не поемаме отговорността, че имаме собствено семейство, че имаме собствени деца и че трябва да се грижим сериозно за тях.

Но тук бих искал да отбележа още нещо. Не смятам, че съпругата винаги е права. Навярно и тя трябва да се замисли да не би нейното поведение да е погрешно. Тя констатира, че определени пъти нейният съпруг прибягва при майка си, но дали тя се е опитала да не създаде такива сцени? Опитала ли се е да води диалог? Или сигурно прибягването на съпругът й към майка му е нейното алиби? Да не би да се окопава постоянно зад мисълта, че винаги има право и така това да я кара да не търси други изходи? Не е и от голямо значение дали имаш право или не. Най-значимото е как се отнасяш към ситуацията, в която имаш право или не. Защото много пъти употребяваме нашето право по такъв начин, че накрая го превръщаме в несправедливост. А несправедливостта, ако я употребим правилно, накрая можем да я превърнем в повод да се поправим и да преодолеем ситуациите. Така тя не трябва да се окопава зад поведението на съпруга си, а да се замисля за евентуалните нейни отговорности. Вероятно нейният съпруг е незрял, но тя какво прави, за да стане зрял? Просто всеки път изпробва и констатира неговата незрялост? Не трябва ли и тя да помогне, постъпвайки по един различен начин?

Истина е, че всеки от нас има опит от семейния живот. Също така е истина, че много от събитията оставят отпечатъци, оставят съпътстващи травми върху душите на децата навярно за цял живот. Но Христос ни даде точно тази свобода, да можем да променим нашия живот, и това е нашето голямо благословение, да мога да превърна горчивото в сладко. Дори да сме имали неприятни преживявания през детството, те могат да функционират плодотворно в нашия живот и ще функционират плодотворно, ако се оплодотворят от Христовата любов, от правилното разглеждане на другото лице. Важно е не само да гледаме поведението на другия, а да се замисляме и за нашето. Да се замисляме да не би нашето поведение да предизвиква съответното поведение на другия.

Наистина ли госпожата, която задава въпроса, смята за самопонятно, че се карат? И просто констатира, че всеки път, когато се карат, той прибягва при майка си? Да не би да се отнася по погрешен начин към тяхната връзка, трудности, проблеми? Да не би да постъпва самовластно и да ужасява своя съпруг, който се опитва да намери закрила (при майка си)? Защото тя самата не дава тази закрила? Защото не дава възможността на съпруга да почувства, че може да се облегне на нея? В един дом не може другият да е нашият ад, трябва да намерим начин той да е нашата радост. Там трябва да поработим много, там трябва да се наведем много, за да намерим начин всеки да стане радост за другия, а не ад за другия. Нужно е много голямо внимание. Определени пъти се научаваме да гледаме нещата и проблемите само от една страна. Много пъти виждаме немощта на един човек и вместо да го подкрепим, за да я преодолее, ние я правим да изглежда по-голяма. Нека обаче си спомним, че в брака вървим заедно, бракът е общо пътуване, за да преодолеем всеки от нас неговите грешки, неговия егоизъм и така да се научим да вървим един до друг, бидейки единият радост за другия.



Превод: Константин Константинов

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

Превод: Константин Константинов

Примери на православна духовност


От въпросите, които ми изпращате много пъти, едно нещо се вижда много ясно, че в крайна сметка сме изоставили нашата връзка. Двама човека са създали семейство, но с течение на времето очевидно са изоставили връзката помежду си и не се интересуват да я направят по-добра. Сякаш животът ни тежи, сякаш са обявили капитулация. И определени пъти сме я обявили, и то с грехове, със състояния, които ние създадохме. Това, което изглежда не ни занимава, са последиците от такива поведения върху децата ни, дори ако децата ни са големи и имат собствени семейства. Това показва нашия провал, тоест нашия грях, защото съществува грях, в онтологичния смисъл на думата, където означава крах. Но вече нямаме куража да се борим, за да го поправим, навярно защото сме егоисти. Бихме могли да сме и разочаровани, но навярно много пъти разочарованието се крие зад егоизма. Вече смятаме, че другият не може да се промени – това не винаги е сигурно – както и не винаги е лесно да се промени някой, когато се е затвърдил в определени състояния и когато в живота му не се вижда перспектива за покаяние, което извира от живата връзка с Бога. Виждате, това е духовната основа, върху която човекът се движи, и тогава е напълно естествено нещата, които създава, да са погрешни, болни, провалени.


Очевидно сме зарязали нашата връзка, т.е. връзката между съпрузите, но и самите себе си, защото човек смята, че той знае всичко, понякога защото не се надява на никаква промяна, но във всеки случай всичко това говори за отсъствие на вяра. Защото в живота на истинския християнин всякакви трудности стават поводи за духовна борба, стават поводи за освещение. Виждате, че понякога съществува нещо болно, гнило в нашия корен, и оттам произлиза нашето поведение. Нашето поведение не е без тълкувание, а всичко има обяснение. И ако реално искаме да променим някои неща, трябва да се опитаме да навлезем в тълкуванието на нещата.


Нека обаче видим един друг въпрос. Когато даваш всичко на съпруга си и вместо това получаваш унижение и неверие, как трябва да реагираш? Тъжен въпрос. Още по-тъжно е състоянието, което се крие зад въпроса. Ще повторя това, което казах в началото. Нека изследваме облика на мъжа, на този съпруг, на когото неговата съпруга му дава всичко и той й отвръща с унижение и невярност. Важно е да изследваме този тип човек, защото за съжаление не е рядко срещан. Такъв тип хора, за съжаление, често срещаме. И първият извод, който правиш, особено когато живееш ситуацията отблизо, е в колко голям хал завършва егоизмът на човека. Защото такова поведение показва един крайно антипатичен и болен човек, както ще видим по-нататък. Вероятно той се мисли за важен, но всъщност е един провален човек. Защото, първо на първо е неспособен да се трогне, да се трогне от съпругата си, след като се е оженил за нея, и да я обикне.


Сигурно още в началото въобще не се е трогнал. За съжаление имаме такъв тип хора, които в даден момент, виждайки дразненето на съпругата, й казват изключително грубо: “Аз се ожених, за да имам нещо като мед. сестра, да се грижи за мен”. Разбира се, този човек проявява и някои други черти. Той унижава своята съпруга, защото само тогава се чувства важен, и това е трагично, защото неговият провален живот го кара да се чувства изключителен.


Когато стигаш дотам да унижаваш другия, и много повече твоята съпруга и навярно и майка на твоите деца, това показва невероятен комплекс за малоценност, който има конкретният човек. Защото, когато искаш да понижиш другия, го правиш само и само защото искаш да се види твоята височина. Ругаеш, унижаваш, обиждаш, за да покажеш, че ти си мъжът и накрая показваш, че си „мъж” в кавички. Защото, въпреки годините, които са минали, този човек не е нищо друго, освен едно „мъжле”, което се опитва да се представи за мъж. Тоест един тип, който се опитва да се представи за господин, но остава един тип и реално явява това, защото нашият народ много мъдро казва: „Че всеки дава това, което има.“ Затова, когато един човек спрямо който и да е негов ближен – много повече повтарям спрямо съпругата си – спрямо майка на децата му, проявява унижение и се държи по начин, където я унижава и дори й изневерява, това говори за един болен човек, който по погрешни начини се опитва да преодолее вината и усещането за собствения си провал.


Изневярата от друга страна е акт на лъжлива смелост. Този тип хора, които създават връзки, в действителност се опитват да убедят себе си, че са важни. Ако сте разбрали правилно, този тип хора се опитват да утвърдят себе си. И не разбират, че за другата госпожа, с която са създали връзка, не са нищо друго, освен обект за експлоатация. Те смятат себе си за важни, но другата госпожа си играе с тях, експлоатира ги, държи ги под ръка. Виждали сме и сме преживели много такива реалности и картини.


Един човек, който унизява своята жена, която му е отдала себе си, която му прислужва и стои до него, докато той самият е роб, низш роб, си мисли, че е свободен. Това какво означава? Позволете ми думата, реално е смешник, той е един пропаднал човек, който чрез унизяването на съпругата си и създаването на извънбрачна връзка се опитва да покаже, че е важен, но от това се вижда колко е пропаднал, когато в крайна сметка това не го безпокои, особено ако има и деца. Може да са големи, но и те се нараняват, защото този човек е техен баща, обичат го, защото децата имат голяма чистота, макар и понякога да стигат до своята граница и не могат да търпят. Познавах такива деца, които обвиниха майка си, защото изтърпя такъв тип човек, който по грешка беше техен баща. Простете ми за твърдостта на моите думи, но това е единственият начин някои да се събудят, както и защото някога трябва да опишем точно нещата. Защото, когато един човек не може да почувства децата си, не може да почувства човека, който е живял заедно с него и е родил неговите деца, той е един безчувствен човек. Какво друго би могъл да е? Каква друга ценност би могъл да има?


Разбира се, въпросът има и продължение. Съпругата пита: как реагираш спрямо един такъв човек? Самият въпрос показва, че тази жена има търпение, най-малкото досега, защото състоянието, което описва, за съжаление не е нещо моментно. Сигурно е живяла в такава атмосфера на унижение, за да знае, че съпругът й има извънбрачна връзка. Как реагираш? Бих казал просто, човешки, богочовешки. Отговорът не е лесен, не съществуват рецепти, това зависи от издръжливостта на самия човек. Ние можем да кажем много просто, че дори Евангелието смята изневярата за причина за развод. Разбира се, съществуват хора, които са проявили търпение и посрещнали с голямо търпение не само такива, но и други по-лоши поведения. Добре би било да прочете романа на Пападиамантис „Бракът на Карахмед”. Там ще видите една друга страна на нещата, която докосва богочовешката; където един брак, дори провален, става път за освещение на човека. Има жени, които превъзмогнали себе си и накрая почувствали, че до тях има един болен човек, реално един нещастен човек, който си мисли, че е важен. И те извървели пътя на добродетелта и на освещението. Никой обаче не може да сложи върху другия човек една тежест, която той не може да повдигне. Затова казах, че отговорът на този въпрос зависи от конкретната личност и оттам нататък човекът се моли, търси по-конкретни съвети, а не съвети по радиото, говори със своя духовник, прибягва към Църквата, обяснява по-подробно ситуациите и ако той може да вземе решението, го взема, и съответно с неговото решение, сила, целите на живота си, дава отговорите на себе си. Да, животът е подвиг, борба понякога трудна, но в крайна сметка зависи от перспективата на човека. Нашата перспектива в Църквата е нашето освещение. Господ ни предупреди, че „През много скърби трябва да влезем в царството Божие”, всеки претегля нещата. Но това, т.е. начинът, по който една съпруга третира такъв тип съпруг, като този, който описахме, не опровергава окаяното състояние на съпруга. Разбира се, понякога има жени, които проявяват саможертва и търпение. Саможертвата и търпението естествено не са упражняване на насилие спрямо себе си, защото тогава ще се разболеем. Тези неща могат да съществуват и да функционират естествено, когато са начини и пътища за постигане на същностни цели. Тогава вече човекът без да се измъчва, а борейки се и в трудни стадии на болката, постига това, в което другият се е провалил. Понякога този път може да накара другия да се поправи и това е причината, по която определени пъти говоря твърдо за някои типове хора, защото техните дела са много по-коравосърдечни от думите ми и бих се радвал твърдостта на моите думи да пробуди някои хора. Понеже и това е ставало в живота ми, затова определени пъти настоявам да описвам състоянията такива, каквито са, а не да галим хора, които не трябва да галим, а да им казваме истината лице в лице.


Друг интересен въпрос, който бе зададен, е следният: какво става с религиозното възпитание на децата, когато единият родител е еретик, а другият православен?


Това наистина е един проблем, който слушателят поставя. Моят въпрос е дали проблемът е съществувал от началото, или се е появил по-късно? Защото, ако е съществувал от началото, православният човек би трябвало да очаква, че ще се яви този проблем. Разбира се, определени пъти другият ни уверява, че ще уважи нашата вяра и децата ще бъдат отгледани като православни, но това уверение не знам каква стойност има. Ако проблемът е съществувал от началото, този въпрос какъв смисъл има? Лекарите казват, че превенцията е по-добра от терапията. Ако проблемът се е появил по-късно, тоест ако в течение на брака единият от двамата съпрузи е приел някоя ерес, навярно нещата са по-трудни, защото в такива случаи се крие фанатизъм. И вероятно този човек ще иска да наложи и на децата си този свой път. Сега, ако искаме да разгледаме по-подробно този въпрос, би трябвало да се запитаме, дали различността е повод за сблъсък и претенции върху децата. Тоест дали хората – двамата съпрузи, които имат различна вяра – влизат в конфликт поради това, дали се опитват да обяснят на другия, че той е в грешен път и дали този конфликт включва и децата. Тоест дали всеки се опитва да даде религиозното възпитание, което иска, дали всеки от тях се опитва да наложи на децата неговата вяра и дали успоредно с това се опитва да принизи вярата на другия. Виждате, така от детските души правим театър и арена на нашите спорове и дори зовем малките деца да заемат позиция. Доколко е лесно това за тях? Едно детенце обича и баща си, и майка си и ако бащата и майката се сблъскват по толкова съществени теми, тогава детенцето наистина е нещастно. То е нещастно, защото родителите му се карат, нещастно е, защото всеки се опитва да се наложи над него, да му наложи неговото мнение, нещастно е, защото единият родител принизява другия, вярата на другия. Трябва да кажа, че в този случай и двамата родители са незрели, защото играят с душевния покой на децата си. След като имат различни пътища, нека да запазят неутралитет спрямо децата си, нека оставят техният живот и поведение да посочат на децата какво да избират докато станат големи и могат сами да имат правилна преценка.


Съществува още един въпрос. Има ли поле за действие на православния родител? Защото другият може да има различна вяра, но да е безразличен към вярата си и да не възпрепятства православния родител да даде религиозното възпитание на децата. Да не възпрепятства другия родител да води децата на молитва, в църква, на Причастие. Но ако и от двете страни настояват, тогава резултатът ще е объркването на децата. И най-вероятно децата да отхвърлят вярата и на двамата и накрая да се терзаят, защото родителите им са били „благочестиви”. Тук поставям думата в кавички. Благочестието, когато не се преживява със свобода и уважение към другия и вярата на другия, е болно благочестие, където и да се преживява.


Разбира се, има значение и какъв еретик е другият. Коя е неговото изповедание? Някое християнско изповедание? Някоя друга религия? Или някоя организация? Защото например йеховистите не са религия, а организация. Народът ни в тези неща казва нещо много просто и мъдро, по-добре човек да предотвратява. Разбира се, не можем всичко да предотвратим, някои неща обаче можем. Когато не ги предотвратим, докато можем, тогава е естествено да дойдат проблемите. Когато обаче не можем да ги предотвратим, тогава какво остава? Това, което остава на православния вярващ, е да преживява автентично православната си вяра, да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм и да посреща този проблем с търпение, молитва, което означава доверие в Бога и най-важното с неговия пример. Със светлия пример, с примера, който вдъхновява децата, с примера, който от само себе си говори и дава отговори на децата. Защото това, което има значение, е плодът на вярата ни. Ако плодът е нашето освещение, нашето благородно сърце, тогава дори в началото да изглежда, че губим играта, нашето доверие, истинното и живо доверие към личността на Христос и на Света Богородица обаче ще доведе до резултат – децата ще разпознаят истината и това не е една теоретична мисъл, а нещо, което идва от опита, тоест от примерите, такива, като тези, които споменахме. Помнете, че вярата никога не е някаква идеологическа ориентация, а живот, свобода, любов, вярата в Христос е състояние на живот. Не мога да убедя другия, че това, което аз вярвам, е правилно, ако нямам правилно отношение спрямо всички, дори спрямо съпруга, който се намира в ерес и в заблуда. И, разбира се, при едно такова настояване е изключено да убедя някога и съпруга, че е в заблуда.

Разбира се, един човек, който се движи правилно в живота, колкото е по-добър спрямо един еретик и особено един фанатизиран човек, толкова повече той го хули, защото чувства, че губи играта. Но в крайна сметка ние искаме както нашето освещение и Божията благодат в живота ни, така и да спечелим и нашите деца. Може да не ги спечелим като малки, а да ги спечелим като големи. Затова нека доверим тяхното спасение на Христовата любов и Христос ще намери пътя.


Една слушателка пита и ни пише, че нейният съпруг има много странно поведение спрямо децата си, когато направят някаква беля или стаята им е разхвърляна. Той постоянно им казва, че ще смени дома си, но резултатът е, че самите деца използват същите думи, когато се карат, и така ситуацията става много напрегната. Първият ми коментар е, че е жалко хора, които са станали родители, да бъдат толкова объркани и смутени. И не разбирам някои неща в този въпрос. Какво означава, че им казва, че ще смени дома? Има предвид, че сам той ще напусне дома и ще отиде да живее самичък? Има предвид, че ще ги заведе в един по-добър дом, където децата няма да го замърсяват и ще внимават? Какъв смисъл има тази заплаха, защото така изглежда? Заради белите на децата ще смени дома, ще се махне и ще ги остави така? За съжаление, това е още един случай на баща, който не може да застане достойно пред децата си и не знае как да говори с тях. В тази история незрялост имат родителите, а не децата. Децата са естествени, не е странно децата да са неподредени. Децата много пъти се карат помежду си, както и не е странно да са разхвърляни в стаята си. Тези, които имат отговорност за всичко това, са родителите, не децата. Поведението на бащата в този случай, не зная дали и на майката, изглежда неестествено. Отговорът е изключително прост. Родителите, първо, трябва да си съдействат, трябва да оценяват правилно нещата, т.е. да разберат колко полезно ще е за децата да се научат да си подреждат стаята. Проява на погрешно възпитание ли е да обясняваш на детето си, че стаята му трябва да е подредена? Това е добро предначертание за бъдещето на децата. Защото разхвърляността не е присъща за здравата личност. Малките деца обаче са такива. Възрастните обаче какво правят? Как им говорят, как им обясняват? Защо това да се махна от вкъщи и или да сменя дома да е решение? И какво ще стане, ще сменят дома си, себе си няма ли да вземат с тях? Дали проблемът е в дома, или в хората? Един дом, който навярно сме опустошили с нашата небрежност, дори да го оставим и да отидем в друг дом, но вземем нашето собствено аз – така, както е било в стария, с това няма ли да направим същите неща и в новия дом? Виждате колко объркани човеци сме. И проблемът в дома ли е? Стаите сами ли стават разхвърляни? Следователно проблемът не е да сменим дома, а характера, да променим поведението ни. Децата използват едно такова състояние, защото реакцията на бащата не е светлина, която ги просветлява какво да правят, защото въобще децата не трябва ги заплашваме, за да им покажем това, което е правилно. Говорим им, разговаряме с тях, понякога оставяме да изпитат последиците, защото например, когато едно детенце има разхвърляна стая, на другия ден ще търси да намери тетрадката си, за да отиде на училище, и няма да я намира, и ние ще го оставим да не я намери, това да му „струва”, да се изложи, защото тогава ще се поучи от своето поведение. Следователно не оставяме нещата на никъде, защото това говори за неспособност да поемем нашата отговорност.


Един баща, който се държи по този начин, в най-добрия случай е баща, който не е поел своите отговорности. Той е баща, който е несигурен, баща, който не се е замислил какво възпитание ще даде на децата си и ги оставя реално на тяхната участ.

От въпроса се вижда, че тази история става повод за сблъсък със съпругата и е логично да има сблъсък. Първо, защото съществува разногласие, второ, защото съпругата констатира, че съпругът и бащата на децата не поема своята отговорност, а когато човек не поема своите отговорности и на работното си място, тогава и службата не „върви”. Когато в едно семейство родителите не възприемат тяхната роля, семейството „не върви” и за съжаление цената се плаща от децата, които може много да се отклонят от правилния път, след като не са имали отговорни родители, които да им поставят граници, защото този, който казва, че децата не се нуждаят от граници, не знае какво става с него. Децата са много по-разумни от нас, имат нужда да им поставим граници, чувстват по-голяма сигурност така и фактът, че им поставяме граници, показва, много просто, че комуникираме и общуваме с тях. Не поставяме полицейски граници. Обясняваме на едно дете, и с това искам да завърша, когато някога бях директор на едно училище, за да преодолея проблема с отсъствията, попитах учениците и ученичките кой е отговорен, когато едно дете отсъства цял ден от училище? И казах, че отговорността е на семейството ви. И ако това продължава, тогава трябва да се поинтересуваме какво правите, защо? Ако дойдете на училище, но избягате и отидете в кафенето, и ако по пътя ви удари един автомобил, вашите родители ще ни поставят на съдебната скамейка за проявената небрежност спрямо тяхното дете. Ще ни кажат: господа, доверихме ви нашето дете, а вие безконтролно и безразлично не се погрижихте за него, детето ни отиде в кафенето, и, дете е, така му е дошло, но вие къде бяхте, възрастните, какво правите? Да помните – им казах – че има учители, които са в затвора години наред, понеже отишли на екскурзия с децата, седнали да пият кафе и някои деца – една стара трагична история в Крит, влезли в кораба, не знаели (да плуват) и за съжаление се удавиха. Затова, деца мои, им казах, ако бягате от час, следобед ще пия кафе във вашия дом. И понеже децата бяха казали, че са верни и в обещанията, и в границите, които очертахме, те наистина спряха с бягствата. Нещата са прости, но ние не сме прости.


Накрая едно нещо искам да пожелая, поне сега да поемем нашите отговорности, да се погрижим за нашите отношения, да се погрижим за нашия брак, да се погрижим за нашите деца, защото благословението идва чрез труда.

превод: Константин Константинов

Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.


Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:


- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?


Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:


- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!


Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?


Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.


И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:


- Опитай да видиш колко е хубаво!


То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:


- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!


Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.


Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.


Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.


Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.


Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:


- Отче, отчаян съм!


Аз му отвърнах:


- Слава Тебе, Боже!


Той каза:


- Какво казахте?


- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?


- Да!


- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.


- Какво?


- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!


И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.


Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.


Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:


- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!


И си тръгна.


Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.


В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:


- Изненадваш се, като ме гледаш, а?


- Да ти кажа истината, да.


- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.


Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.


Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.


Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…

Превод: Константин Константинов

Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

Младежът ми отговори:

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

- Какво каза?

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

- Е, не и нея!

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

- Отче, развеждаме се.

- Защо, детето ми, се развеждате?

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

Тя ме попита:

- Коя е?

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

Тя ми каза:

- Не е възможно.

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

превод: Константин Константинов

Изключително много пъти сме говорили за това дали има криза в днешното семейство. Ако има, какъв тип криза е това? Как отминава? Дали семейството е институция, която се поставя под съмнение? Поставяме под съмнение начина на живот в семейството и търсим друг начин на живот? Какво показват проучванията? Какво показват поведенията на хората? Трябва да кажем, че семейството като институция не изглежда, че минава през криза. Семейството е нещо, което се цени от хората. Неотдавна на една конференция на св. Синод, посветена на семейството, един университетски преподавател изложи резултатите от проучване, което продължило двадесет години, и ни каза, че 92% от младите хора обичат и искат семейството. Това се вижда и от поведението на хората, т.е. дори и тези, които по някакви причини се развеждат и разтурят семейството си, не избират свободното съжителство, а в своето мнозинство избират да създадат ново семейство. Това, което определени пъти изглежда, че съществува в чужди страни, тоест живот извън брака, по-точно съжителство извън брака, изглежда няма голям отзвук при нас. Изключително много пъти този опит за съжителство за известно време води обикновено до брак или до разпадане на връзката. Затова трябва да видим дали наистина семейството като институция минава през криза, дали съществува криза, каква е тя и в какво е нейната същност.

Семейството не се оказа лошо нещо, средата на семейството не се оказа зловредна среда. Напротив, то се преживяваше и хората се стремят да го преживяват като пространство на любовта, като пространство за съществена комуникация и като безопасно пространство не само за съпрузите, но и за децата в него. И до днес в нашата страна, но и въобще в света, няма нищо, което да сочи, че семейството като институция е отживяло. Напротив, то остава сигурна основа, основна социална институция, от чието добро функциониране зависи сплотеността и жизнеността на обществото, в което живеем. Семейството като институция не минава през криза. Тогава се появява вторият въпрос: какво тогава минава през криза? Малък поглед около нас, ако искате малък поглед в нас, ще покаже, че през криза минава човекът – човекът, който предприема да създаде семейство. Тази криза на човека изглежда многопластова, но ще видим коя в крайна сметка е нейната същност.

В наши дни човекът много пъти минава през криза на идентичността. Не знае кой е, не знае какво е, не знае какво реално иска. Много пъти минава през криза на несигурност, чувства се несигурен, ужасéн, заплашван. Всички тези неща го объркват и така реално не знае какво иска. Но ако изследваме тези неща с голямо внимание, накрая ще видим, че кризата на човека е онтологична, т.е. това, което човекът е в неговата същност минава през криза. Това е антропологична криза, антропологичната основа на човека минава през криза.

Коя е основата на човека? Човекът е релационно събитие. Човекът е личност. Изключително важно е да говорим не повърхностно, а по същество. Какво означава думата личност? Етимологически означава, че човекът, който е личност, стои пред лицето на другия. Това означава, че човекът е релационно събитие. Това означава личност. Човек не може да съществува сам по себе си. И ако искате, за да разберем по-добре понятието личност, можем да го съпоставим с понятието индивид. Индивидът е друго нещо, индивидът е разделителна единица. Аз се откроявам като индивид – от всички вас и го противопоставям на всички вас. Още един пример: какво означава свободата като мое индивидуално право? Означава, че мога да вляза в сблъсък с вас, за да почувствам, че съм свободен. Но какво означава човекът като личност? Ако индивидът е разделителна единица, личността е общностна единица. Тя не може да съществува индивидуално, а съществува винаги като релационно събитие. Какво означава моята свобода като личност? Означава, че моята свобода е съвместна свобода, че моята свобода освобождава и теб. Моята свобода не е заплаха за теб и твоята свобода не е заплаха за мен. С други думи, опитваме се да обезопасим нашата свобода, не като се сблъскваме, а като се обичаме. Защото това в крайна сметка е антропологичната основа, след като човекът е релационно събитие.

Въпросът е коя е връзката, кое е съдържанието на връзката – и съдържанието на връзката е любовта. Припомнете си диалога на Христос със законника, който Го пита как да придобие вечния живот. Когато Христос му казва да опази заповедите и той пита кои, а отговорът е „не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си”. И „венецът”: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”. Това впрочем са двата вида любов, вертикалното и хоризонталното измерение на човешкото съществуване, където човекът обича Бога, влиза в общение с Него и осъзнава своята ценност чрез общението с Бога. Това е мярата на човешката ценност. След това човекът общува със своя ближен, за да може да разбере себе си. Ще припомня отново думите, с които Адам открива Ева. Когато я вижда пред себе си, той какво прави? Осъзнава това, което е. Тя е кост от костите ми и плът от плътта ми. Това са най-красивите любовни думи, чути някога. Адам преди Ева не е разбирал кой е. Сега вижда кой е, след като вижда себе си в лицето на Ева.

Виждате, че това са неща, които се отнасят към онтологията на човека, тоест към начина, по който той съществува. Ако отпаднем от тази онтология, тогава стигаме не просто до една грешка, а до екзистенциално увреждане. Телесните увреждания се лекуват лесно, екзистенциалните увреждания са трагедия. Ако човекът има увреждане да обикне, това е – както казахме – екзистенциален крах. Когато не обичаме независимо дали Бога или човека, тогава не Бог, нито другият човек се проваля, а ние се проваляме като личности. Проваляме се в това да функционираме правилно – съобразно нашите онтологически предначертания. Следователно това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство и затова имаме криза.

Всичко това е изключително важно, защото се отнася към онтологията на човека, на всеки от нас, от която произлиза възможността за общение. По-специално за брака и връзката между съпрузите е важно да си припомним библейските думи „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Удивителна смяна на единствено число с множествено число. Бог сътворил човека по Божий образ, мъж и жена ги сътвори, т.е. човешката природа е двояка. И това какво означава? Означава, че интегритетът на човешката природа и на човешката личност се възпълва в общението в брака. Следователно чрез това общение човекът открива своята истинска природа, която, както казах, е двояка. Казахме, че човекът е релационно събитие. Тази екзистенциална връзка – връзка с Бога, която е връзка с другата личност, също така е много важна в живота на човека, което означава, че той се проваля онтологически, когато е неспособен да влезе в общение и да обикне. Той отпада от своето лично съществуване и стига до индивидуално състояние. Това означава състояние на самота, означава състояние на егоизъм и накрая означава състояние на смърт.

Казахме, че това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство. Човекът се опитва да създаде семейство. Иска да създаде, тръгва да го създаде, търси другата личност, но не успява да го създаде. Не семейството се е провалило, а човекът се е провалил да създаде семейство. Въпросът, както разбирате, е изключително актуален. Защо човекът, докато иска да създаде семейство, се проваля тук?

Това, което казахме преди за онтологията на човека, не го казахме случайно, защото тази онтология-теология тълкува живота. Не можеш да разбереш живота, неговите провали, ако не знаеш къде съществува крахът, в коя точка, и в коя точка грешката. Тук къде е грешката? Къде се проваля човекът? Защото, докато е сътворен да бъде личност, е станал индивид. Отпаднал е и затова не може да осъществи връзката. По някакви причини е неспособен да живее като личност, другият да бъде негова радост и чувства бъдещето като заплаха срещу него. Докато би трябвало да бъде радостен, защото може да общува с другия, защото може да стигне до това, за което Църквата се моли: до хармонията на душите и телата, човекът обаче се проваля. Защо? Защото не се е борил да осъществи своята природа, да бъде личност, да търси любовта. Не е израснал правилно. Именно затова е неспособен да възлюби. Той е неспособен да общува, гледа на другия като на заплаха. Затова, докато се опитва да създаде семейство, в крайна сметка не го прави, защото внезапно вижда другия, вече не като личността на неговата любов, чрез която, бидейки в общение с нея, ще се възпълни като личност, а като негов враг, като негов противник и това означава, че неговото духовно зрение е болно.

Това, че провалът се дължи на човека, а не на семейството, се вижда и от още нещо, от т.нар. договор за свободно съжителство. Тук оголването е пълно. В миналото имаше хора, които изтъкваха идеологически причини. Не вярвам, не ходя на църква, не искам да сключа брак (в нея), защото не го приемам, и в някои епохи тази причина бе силно подчертавана. Държавата даде възможност на човека, на всеки човек, да сключи граждански брак. Тук, тази възможност за свободно съжителство е оголване на нещата. Сега човек не може да изтъкне идеологически причини, но изтъква лични причини, с други думи своята неспособност да възлюби. Сега църковният брак не е проблем – защото може да сключи граждански брак. Но какво показва узаконяването на договор за съвместно съжителство? Това, че човекът е неспособен да създаде какъвто и да е брак. И това е удивително. Ако ме попитате, защо е неспособен да създаде какъвто и да е брак, отговорът е прост: защото е неспособен да обикне. Именно търсенето на другия води до брака. Търсенето на общението на любовта, защото това е бракът. Но ето, че човекът е неспособен да обикне. Третира своя/та съпруг/а утилитарно, за да задоволи неговите потребности, а не за да се възпълни както личност. Неговият крах е екзистенциален. Той се е провалил като личност и затова вярвам, че малцина ще сключат договор за свободно съжителство. Просто защото човекът не иска да се обвърже с нищо. И той не иска да се обвърже с нищо, защото се страхува от другия, другият е негов враг. И, разбира се, тази реалност показва и неспособността на държавата да види реално проблема. Казах и преди, че Църквата с нейното богословие и антропология може и тълкува изключително добре човешките поведения, именно защото познава онтологията на човека.

Сега можем да направим още една стъпка, която ще ни помогне да видим още по-добре картината, която имаме пред нас. Въпросът е прост. Но ще видите колко е трудно. Въпросът е защо се женим? Задайте го в една компания. Защо се оженихте? Това, което ще последва, е вцепенение. Вцепенение, което извира от два фактора. Защото ги зовеш да осъзнаят нещо, което не са осъзнали. И, второ, защото в крайна сметка с този въпрос осъзнават, че са тръгнали от погрешна изходна точка. Затова отговорите са разнообразни. Въпросът ще изведе на повърхността неувереността и вакуума. Първата причина за разводите е, че не знаем защо в крайна сметка се женим. Ето няколко отговора на този въпрос чрез един случай. Веднъж един млад човек, женен, ми разказа, че бил в дома на негов роднина, който празнувал свой празник. Имало и други хора в дома, които отишли да ги поздравят, но голямата компания била в хола, а той бил в друго помещение наблизо, но не при тях. В един момент един мъж казва на жена си: „Моля те, ще ми донесеш ли чаша вода?”. Отговорът на жената бил: „Стани и си вземи!”. „Бре, жено, донеси ми една чаша вода!”. „Не, стани и си вземи!”. И с този привидно невинен сблъсък започнал един спор, където мъжът казал: „След като не можеш да донесеш една чаша вода, защо се омъжи? Или другата страна: „А ти защо се ожени, за да ти носи жена ти чаша вода?”.

Този човек ми каза, че ги слушал как разговарят. Хората започнали да споделят, че се оженили, защото трябвало да се оженят, оженили се, за да създадат деца, оженили се, за да задоволят своите сексуални нужди, цял куп такива неща. Пълно объркване! Той самият обаче ми каза какво ще отговори, ако го попитат. И не бих се затруднил изобщо – ми каза – да отговоря. Ако ме питаха, щях да им кажа, че се ожених, защото от даден момент нататък почувствах, че не мога да съществувам без моята съпруга.

Единият е категоричен в своето мнение. Другите изтъкват цял куп причини защо се оженили, но се боя, че това повечето са оправдания и осъзнаване на една нищета. Въпрос и отговор: женя се, защото обичам и не мога да съществувам без другия. В миналото говорихме за другата половинка. Този израз съдържа една велика истина – какво означава другата половинка? Личността, чрез която се възпълвам като човек. Отговорите по-горе, които чухте, показват двама човека, които живеят заедно, но са автономни. Автономни, защото реално не се обичат. Привикнали са заедно, единият обслужва нуждите на другия, но не са готови да направят дори едно просто нещо – да дадат или да приемат чаша вода. Друг изключително важен характерен белег, който показва колко объркани са хората, е един обичай, който очевидно се налага напоследък. Начинът, по който кандидат-съпругът прекарва вечерта преди сватбата, заедно с неговите приятели. Чуваме трагични случаи, които показват реално увреждането на човека. Тоест да прекара уж последната нощ на живота си с друга жена преди да се ожени за законната си жена. Със съгласието и компанията на приятелите му. И въпросът е: този наистина перверзен обичай, защото е такъв, показва, че този човек, който на другия ден се жени, дали изобщо знае защо се жени? Станахме толкова смешни, загубихме толкова много сериозното отношение? Едно такова поведение за колко голямо объркване говори? За какви хора-шизофреници говори? Хората просто не обичат, бракът просто е един обичай, те искат да създадат деца, защото, защото, защото… Човекът вижда една реалност, в която, преминавайки през криза на идентичността, криза на същността, през поклащане на неговата екзистенциална автентичност, се проваля в това, което изглежда, че иска.

Пред това объркване нека видим разбирането на Църквата за брака. Какво е разбирането на Църквата за брака? За семейството? Припомнете си само израза „венчава се Божият раб… с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”. Тези прости думи показват цялата красота. Венчава се Божият раб. Кой го венчае? Отец, Син и Свети Дух. Кой е венецът? Божията рабиня. Какво означава това? Означава, че Бог в онзи час дарява единия на другия, за да стане всеки венецът и славата на другия. Ако двамата живеят тази проста реалност, те се възпълват като личности, не е нужно нищо друго. Тази реалност е онтологичното възпълване. Защото чрез приемането на другия като Божий дар човек вижда двете измерения на живота: любовта към Бога и любовта към човека. Това е завършеният човек и това говори за зрялост на човешката личност. Пребъдвам в тази връзка, защото вниманието, което показвам към другия, грижата, която оказвам на другия, извира от това, което той е. И какво е другият за мен? Божият дар към мен. Следователно, когато обичам този човек, показвам моята благодарност към Този, Който ми го е дарил. Така тази връзка става прекрасна троична връзка, където хората колкото по-дълбоко я живеят, толкова по-истински ценят другия като Божий дар. Това естествено означава, че нашата изначална онтологична и екзистенциална връзка, нашето общение с Бога е живо, следователно Бог живее в мен, приемам другия като Негов дар и Му благодаря, грижейки се за Неговия дар. А чрез това взаимно отношение човекът стига до пълнота.

Една друга дума, която използваме, е думата спасение. Човекът отново става цялостен (гръцкият корен на думата спасение е „цял, цялостен”), преоткрива своята загубена цялостност в общението си с Бога, в любящата връзка и общение с другия. И тогава това не е просто възпълване на една сексуална връзка, а общение между двама човеци, участието на единия в живота на другия. На целия човек.

Още една дума, която показва висотата на тази връзка, е думата обожение. Пътят на брака е път към обожение. Хората не живеят просто, за да съществуват, не живеят просто, за да създават деца, а всичко това са средства в перспективата на (постигането на) смисъла на живота. И смисълът на живота е преодоляването на смъртта и участието в Божия живот. Чрез всичко това се явява уникалността на човешката личност – на личността, която вече е любов. Но дали тази красота се проявява? Ето няколко примера на човешко поведение, за съжаление всекидневни: съпрузи с деца, съпругът се връща от работа, влиза в стаята си и до вечерта стои на компютъра. Позволете ми да кажа една тежка дума, този човек нормален ли е? Къде е чувството на любов към жена му? Къде е търсенето на нейното лице? Защо го нарекох ненормален? Защо се е оженил за този компютър. И това е ненормалност. А когато му говориш или го съветваш, ти казва какъв е проблемът? Разбирате ли степента на увреждането? Какъв е проблемът – ти казва и не осъзнава, че това е неговият обичаен начин на живот. По този начин, с това отношение не отблъсква ли жена си далеч от него? Не я ли подтиква да потърси на друго място нежността и човешкото присъствие? И ако стане нещо подобно, ще се запита какво и кой е виновен? Ако има някой, който трябва да „обесим”, това е той. Но мислили ли сте защо този човек е стигнал до този хал? Защо за хал става въпрос.

Втори пример на поведение. Примка, в която хората падат днес. Свръх заетостта на съпруга. Прекаленото занимание с неговата работа, за да покрие нуждите на семейството. Въпрос! Тези нужди само той ли ги е измислил? Или са нужди, които създава и съпругата с нещата, които мисли, че трябва да прави в живота си? От друга страна, докато съпругата приема с удоволствие плода на неговия труд, тя протестира, защото не могат да бъдат заедно. И е много важно за съпрузите да имат лично време. Но това не е въпрос на единия, а на двамата. Затова тя не трябва само да иска съпругът й да намира време и да работи по-малко, а да намали и своите нужди и претенции, за да могат тези две неща да се балансират. Затова не можем да имаме изисквания към другия без да сме разположени да даваме.

Трети случай. Жената се наслаждава на всички блага от работата на своя мъж, наслаждава се на факта, че финансово е добре, но от друга страна с голяма лекота създава други връзки, за да си прекарва добре. За да го кажа просто и само така. Виждате ли всички тези житейски ситуации в нашия свят, а не в някой друг свят? Те показват, че става въпрос за хора без крайна цел. За хора, които ходят в мрака, за хора с незрял характер. Принизихме се до хора от бунището, накрая станахме отпадъци, хора без любов и затова сме демонични хора, които не се радваме на нищо, които не сме способни да обикнем, които гледаме другите като обекти за употреба, и затова дори децата си смятаме за наши аксесоари. Следователно, ако съществува криза в семейството, тя не е в институцията, а в личностите. Нашата криза е онтологична, тя е криза на човешката личност, тя е криза на любовта.

Въпросът е: дали оставам в себе си, в моя егоизъм и се опитвам да обикна – защото, казват някои, полагам усилие да обикна – или сам ставам любов и чрез нея полагам усилие да изляза от себе си и се жертвам, защото обичам? Тук, в тази дилема се разиграва кризата на човешката личност. Колкото по-бързо разберем това и колкото по-бързо се вгледаме във връзката, която имаме днес като семейство и съпрузи с нашата истинска онтология, тогава имаме поле за покаяние, за промяна, за съвместен път. В противен случай сме неуспели хора и в даден момент ще го разберем още по-добре. Нека се помолим да открием нашето реално състояние, да не се нагаждаме, а да можем да казваме със сърце, а не с уста, красивите думи от песента: обичам те, защото си ти.


превод: Константин Константинов

Великият чешки писател Франц Кафка, говорейки някога за враговете на човешката свобода, използвал един сполучлив образ: „Един кафез излязъл да си търси птиче”.

Внимателен поглед към съвременния свят е достатъчен, за да различим огромно множество „кафези”, които търсят… „глупави птичета”. Алкохолът, наркотиците, служението на плътта и хазартът са най-крещящите примери на такива „кафези”.

Колко хора сами влизат в затвора на тези страсти и бавно умират, бидейки лишени от кислорода на истинската свобода.

Но освен видимите „кафези” има и маскирани. Такива са различните болни идеи и гнили „житейски философии”, които се сервират със златната обвивка на привидното освободено и прогресивно мислене. В тези „кафези” се хващат „умници”, които помислиха, че громейки някои спасителни забрани, отплуваха в океана на привидната свобода и автономия.

Истински умните, истински любомъдрите, търсейки Истината, не стават пленници на някакъв „кафез, който е излязъл да търси птиче”, а влизат доброволно в „една кошара, която е излязла да търси словесни овци”. „Кошарата на Църквата”.

И ще каже някой: по какво се различава кафеза от кошарата? И двете имат същия вкус. И двете ограничават свободата.

Всички светци на Църквата разбрали, че „Кошарата” на Христос няма никаква връзка с „ограждението” на света. Защото много просто има за Пастир Този, който даде живота Си, за да освободи „овците” Си от робството на греха, от страха от смъртта. Един такъв Пастир никога не може да бъде тиранин. Напротив, Той е нещо много повече от обичлив Баща. И затова доверието в един такъв Баща никога не може да идва от натиск, нито да води до натиск. На един такъв Баща се доверяваш свободно. Неговата любов те „поробва” напълно свободно! И същевременно чрез това доброволно робство… се освобождаваш, преобразяваш се, освещаваш се. Тази свобода св. ап. Павел нарича „свобода на славата на Божиите чеда”.

Изборът винаги е наш: светска свобода за няколко години, или вечно доброволно робство спрямо пълнотата на царството Божие? Малки или големи кафези на страстите и злите навици, или политане към безкрая на Христовата любов?

Днес хората, живеейки освободено, са поробени както никога досега в охолство, разтление, моментно наслаждение със земните наслади.

Светците на Църквата, които са вечни примери за живот за всички християни, се провикват: за да сте свободни „се поробете”; за да живеете вечно, „умрете”; за да станете богове (по благодат), се смирете.

За да направите всичко това… дръзнете!

Нека се вслушаме… и да дръзнем!

превод: Константин Константинов

Едно нещо трябва да разберем: проблемите са наши и ние имаме най-голямата, почти изключителната отговорност за тях. С това имам предвид, че дори за нещата, които идват отвън, е наша отговорност начинът, по който ще ги посрещнем и третираме, независимо дали това засяга нас или децата ни.

Днес бих искал да започнем, като поговорим за първото ядро на семейството, което са съпрузите. За някои началото е поставено отдавна, за някои други наскоро, докато за други още не е поставено. Някои още мислят върху това дали да го поставят или да не го направят. Има много голямо значение какво точно кара множество млади хора да се колебаят. За мъжа и жената искам да говорим днес, независимо дали става въпрос за млади или стари съпрузи. Да започнем от основата, как тази двойка поставя началото. И, разбира се, началото, основата е Тайнството Брак. Помните ли вашата сватба? Не вашите сватбени снимки, а Тайнството Брак? Как преживяхте това събитие, разбрахте ли добре какво бе това, което направихте? Присъствието на Бога, след като отидохте на Църквата, за вас беше една формална и принудителна, или съществена връзка? И какво означава съществена? Означава, че присъствието на Бога и Неговата благодат е било съществен въпрос, основна предпоставка, за да бъде бракът събитие.

Помислихте ли някога защо Бракът е Тайнство? Защо в Църквата? Или дори защо брак? Въпроси, които навярно изглеждат прости и наивни, навярно самопонятни, но в крайна сметка са много съществени. Навярно те не са съществували в онзи момент, но се виждат по-късно, защото обикновено по-късно разбираме празнотите, които сме оставили. Разбираме погрешното начало, разбираме липсата на предпоставки, разбираме колко незряло стигнахме до брака. И защо попитах дали помните бракосъчетанието? Какво ви доведе до него? Доколко живяхте тогава, доколко живеете днес Брака като Тайнство, като място за откриване на Божието присъствие? Доколко тогава, но и днес конститутивен и свързващ елемент на брака, т.е. на връзката между двама човека, е Божията благодат? Защо стигнахте до брака? Стигнахте от нужда? По обичай? От любов? Твърде много пъти виждаме, че при много съпрузи дори не изчакват да мине малко време и настъпва криза в техния брак и за съжаление разпад. Въпросът тогава е: добре, любовта, която съществуваше, къде отиде? Съществуваше или сигурно изобщо не е съществувала?

Въпросите са много, аз обаче бих искал да тръгна от начина, по който Църквата преживява брака. И трябва да ви кажа, че нещо, което пожелавам на младите, които бракосъчетавам, е да живеят брака така, както им го предадохме и да намерят време да вземат брачното последование и да го прочетат внимателно, за да открият в него всички онези предпоставки, които, ако ги спазят, ще стигнат до пълнотата на тяхната връзка и любов.

Нека видим текста от брачното последование. Църквата още от първия момент ни посочва целта. Защо двама човека се женят? Какво е бракът? Той е път, съвместно пътешествие, общо пътуване. Накъде отива? Какъв е краят на този път? Краят е благословеното Царство на Отца и Сина и Светия Дух. 

Така започва брачното последование. Църквата от самото начало показва края на младата двойка. Казва много просто тръгнахте днес, за да стигнете там. Казвайки това славословие, прави едно движение, т.е. свещеникът взема Евангелието, прави кръстния знак и след това дава на младоженците да целунат Евангелието. Това не са случайни движения, а изпълнени със смисъл и съдържание. Кръстният знак означава, че пътят на двойка ще бъде кръстен. Защо? Защото бракът всъщност е смърт. Той е смъртта на егоизма на всеки един. Където съществува егоизъм, там не съществува любов. За да съществува любов, трябва да умре егоизмът на човека. Затова отново много пъти на двойката, която бракосъчетавам, казвам: „ако сте разбрали добре, днес трябва да умрете”. Да умрете, за да живеете, да умре егоизмът, за да живее любовта.

Видяхте, за да се оженят двама млади човека, всеки тръгва от своя дом, идват в Църквата и след това тръгват за един нов дом. Всичко това е много хубаво, защото означава важни неща. Всеки тръгва от дома си, т.е. тръгваш, възлюбени мой, от себе си, от твоя егоизъм, от това, което беше досега. И се срещаш с другия в едно друго пространство, в пространството на Църквата, в пространството на Божията благодат, в това пространство, където Църквата ни научава на нова математика. Ние в училище учехме, че едно и едно прави две, а Църквата идва да ни поучи, че едно и едно прави отново едно. Разбира се, за да стане това, е нужно човекът да се разпне. И затова казах, че свещеникът прави кръстния знак, за да разберем, че животът на човека не е постлан с цветя, и изкуството на човека е от горчивото да изкара сладко. Христос, Който се явява чрез Своето Евангелие и слово, е Този, Който ни показа как чрез кръстния знак дойде радост в целия свят. Затова, ако оставим Христос и Неговото Евангелие да ни води в нашия живот, тогава чрез разпването на нашия егоизъм ще стигнем до любовта. Трябва да направим място в нас. Ако не го направим, тогава всъщност ще отхвърлим другия.

Важно е да отбележим сега, тук в началото, тези истини. Бракът е Тайнство на любовта, на вертикалната любов на Бога и на хоризонталната любов на хората. Една човешка връзка, ако остане само човешка, понеже е само човешка, рано или късно ще угасне. И всички ние знаем много добре, за съжаление колко много такива любови са умрели, и някои дори преди да се развият. И тъй, Божията любов идва да се присади в любовта на човеците. Идва да се открие и да се присади, за да стане от човешка – Богочовешка.

Църквата от началото ни показва пътя и начина. Начинът е Кръстът, от него ще дойде радостта в двойката, защото, за да можеш да дадеш радост на другия, трябва да направиш място в теб. И за да направиш място в сърцето си, трябва да побеждаваш, да разпваш твоя егоизъм, твоята воля. Защото в противен случай не обичаш, а използваш. И тук е грешката на твърде много хора, които пристъпват към брака. Не би трябвало да пристъпват, защото не са се научили да обичат. Нямат дори предпоставките да се обикнат. За съжаление, има хора, млади хора, които са увредили себе си и не могат да обикнат. Имам предвид увреждане в пълното значение на думата. Както един човек, който няма крака, не може да бяга, по същия начин един човек, който е „увреден” да обикне, не може нито да даде любов, нито да почувства любовта, която му се дарява. Защо? Защото просто е увреден. Разбира се, човек не се ражда увреден, а става увреден. Става с начина и състоянието на неговия живот. Затова трябва да сме готови да умрем, за да живеем, за да можем да обикнем, за да можем да развием любовта.

Църквата от началото ни показва края. Пътят на тези двама човека не е случаен път, защото всяко Тайнство открива присъствието на Бога в живота на света. Двама човека идват да станат стъпките, с които Бог ще ходи в днешната епоха, в нашия свят.

Още нещо. В ектенията по време на бракосъчетанието се молим „за Божиите раби” и за тяхното спасение. Наистина, помислихте ли някога какво означава тази дума? Тази дума има много дълбоко и много съществено съдържание. Глаголът спасявам се означава ставам цял, ставам цялостен, целокупен. Не се спасявам от нещо, а аз се спасявам. Следователно кое е спасението, т.е. цялостността, която търсим да намерим? Тази цялостност е двояка. Тя е това, което казах преди - вертикалното и хоризонталното измерение. Бог не ме спасява с нещо, което прави, а с това, което е. Бог какво направи? Съедини ни с Неговата Личност, присади ни чрез Неговата божествена природа. Христос е едновременно Бог и Човек, Боговъплъщението е присадката, с която Той се присади в нашата човешка природа.

Човекът бил сътворен, за да бъде в общение с Бога, станал жива душа, защото участвал в Божия живот. В даден момент той се опитал да стане автономен, опитал се да живее, но без Бога, да стане бог без Бога. Това обаче бил неговият крах. Тук отбележете и една друга дума, много важна, с много дълбок смисъл, думата грях. Глаголът върша грях означава не успявам, правя грешка. Така грехът, неуспехът не е на Бога, а на човека. Човекът какво поискал? Да стане бог без Бога. Успял ли е? Не, подчинил се на тлението, на болката и накрая на смъртта. Следователно човекът не успял, провалил се. Това е крахът, грехът на човека. За да може сега човекът да стигне до неговата първоначална цялостност, трябва да влезе в общение с Бога, и Бог ни дари тази възможност чрез Неговото Въплъщение. Това най-напред е нашето спасение – да преоткрием нашата загубена цялостност. Понеже и двамата човека живеят след грехопадението, затова идват и чрез Тайнството Брак предават своя крах на Божията благодат и любов. Защото, както ще видим след малко, само това, което Бог съчетава, остава съчетано и хармонично. Виждате, че много хора се женят, но не пребъдват докрай, не продължават напред, защото тяхното съчетание е човешко, а не богочовешко.

В Тайнството Брак има един символичен акт, да го кажем отсега: когато свещеникът чете една от молитвите, след това хваща ръцете на двамата младоженци и ги съединява, като се моли Господ да ги съедини и съчетае. Това едновременно е истина и констатация. Истина, защото е Божията истина. Бог, разбира се, не ни взема насила, а простира символично Своята ръка и трябва и ние да поставим нашата в Божията ръка. Така Бог, подавайки Своята ръка, ни държи обединени. Два ключа, съединени на една халка, винаги ще бъдат съединени, където и да се намират, независимо дали са в джоба ни, на бюрото, дали ще паднат на пътя, дали ще ги хвърлим в морето, винаги ще са заедно, защото халката ги обединява. Така и двамата човека каквото и да срещнат в живота си, независимо дали радост, изпитания, скърби, винаги ще са заедно, ако останат на тази халка. Ако са поставили не само ръцете си, но и сърцето си в Божието сърце, в Божията ръка, ако сърцата и на двамата се облагодатяват от Божията благодат. Но ако не са, тогава е спорно дали ще продължат заедно напред и как ще продължат.

Човекът търси своето спасение. Съществува обаче и втора цялостност, бих казал хоризонтална. В текста на Св. Писание, говорейки за сътворението на човека, се казва характерно „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Виждате, имаме смяна от единствено в множествено число. „по Божий образ го сътвори”. Кого? Човека. „Мъж и жена ги сътвори”, кои? Адам и Ева. С други думи Църквата ни учи, че човешката природа е двояка, че едната човешка природа реално се открива в мъжа и в жената. Характерно е сътворението на жената, с обоснованието, че за човека, за мъжа, „не се намери помощник, нему подобен”. Тогава Бог създал жената от реброто на Адам – нито от главата му, нито от крака му, за да покаже равночестието между двете личности. Припомнете си малко думите на Адам? „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. Не знам дали съществуват по-красиви любовни думи от тези. Адам изразява това, което чувства, след като в лицето на Ева познава и открива себе си. Сега Адам знае кой е, след като вижда Ева. Сега Ева осъзнава коя е, след като гледа Адам. Сега човекът реално преживява истината, че е личност, че е релационно събитие. И не може, никога, ама никога, да разбере себе си без общението с личността на другия.

Виждате ли колко болни хора съществуват днес? Колко хора са неспособни, както казах, да обикнат? Да приемат присъствието на другия? И свръзката на това общение е любовта. Чрез бракосъчетанието човекът търси една друга цялостност – цялостността на човешката природа, която е двояка. Така бракът е събитие на богочовешко спасение, на оцялостяване на всеки човек чрез общението с другия и общението на двамата с Божията благодат. Бих казал, че един брак е ново сътворение, което се дължи на Божията любов и благодат. Казах и преди, че думите „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”, ни припомнят тази нова аритметика, където едно и едно правят отново едно.

Всичко това не е казано просто за да бъде казано, нито са философски или ако искате и богословски наблюдения, а за да можем да разберем всички ние, че когато един дом не се построи на здрава основа и по правилен начин, винаги ще е проблемен. И ако това важи за материалните домове, в които живеем, много повече важи за нашия духовен дом. За това семейство, което Църквата нарича „домашна църква”. И ако разгледаме множеството проблеми, които много двойки имат днес, ще видим, че съществува голяма празнота в брака на хората, в началото, което са поставили, в тяхната връзка, в разбирането на събитието на брака. Защото всичко това, което са чули при бракосъчетанието, са Божии истини, които в живота може да действат и превантивно, да ни предпазят, за да поставим началото правилно, но и да действат изцеляващо. И затова днес се казват тези неща, така че някои, които са се оженили и имат проблеми, някои имат проблеми дълги години, но и някои, които се подготвят за брака, да видят дали превантивно, дали изцеляващо, как техният брак наистина ще бъде Тайнство на любовта, как единият ще стане радостта за другия, а не адът за другия.

Защото днес, много пъти, и вие го знаете по-добре от мене и аз от вас го научавам, че в самия ни дом единият е ад за другия. Понякога съпругът за съпругата, и обратно, понякога родителите за децата или обикновено родителите за децата. И въпросът е: тогава какво успяхме да постигнем в нашия живот? Много пъти се хвалим за много неща, за нашите способности и пари, за материалните неща, които имаме. Когато обаче сме неспособни да дарим радост на един човек, когато стигаме дотам да лишаваме децата ни от радост в нашия дом, тогава помислихте ли колко способни или колко неспособни сме? Тогава какво сме постигнали в нашия живот? Затова е много важно да знаем какво правим, да поставим правилни и здрави основи. Защото нашият свят е пълен с „умни”, но неуспели и провалени хора. Всички хора се правят на умни, на важни, но техният живот доказва, че са провалени. Защото щастието не е да печелиш пари, щастие е да си способен да даваш любов. Това е щастието, което има връзка със самото битие на човека, с неговата екзистенциална идентичност, но и с неговия всекидневен живот.

Да продължим малко по-нататък. В Църквата твърде много пъти използваме езика на символите. Нещата, които преживяваме, са толкова красиви, толкова дълбоки, толкова истинни, че много пъти не се изразяват с думи. И много пъти един символ изразява много повече, отколкото бихме могли да кажем с нашите думи. Когато например подаряваш на човека от сърце едно цвете, колко много му казваш чрез това! Мислили ли сте колко думи заменя едно цвете? Какво сърдечно съдържание изразява едно цвете? Помня някога – за брака говорим – бях в един цветарски магазин, разговарях с цветаря, който беше мой познат, и в даден момент влезе един господин, може би над средната възраст, поиска от цветаря три рози, защото, му каза, има годишнина от брака с жена си. Това, което има значение, е как го каза. Каза го по такъв начин, където въпреки че не го познавах, ме накара да събера смелост и да му кажа: от начина, по който поискахте цветето, създавате в мен впечатлението, че още сте влюбен в жена си! Човекът се обърна, погледна ме с удивление, оказа се, че ме познаваше, и ми каза „Отче, имате право”. И аз си помислих в мен колко е хубаво да са минали толкова години, да са отгледали деца, не знам дали беше и дядо, но въпреки това да чувства такава нежност в себе си, че не я криеше… Много пъти съм чувал подобни думи, но виждате, че това, което ме накара да обърна внимание, бе начинът. Това навярно бяха думите, които изразяваха едно трогване. Дано да имаме много такива двойки днес, които да запазват нежността в своята връзка.

Но ако не напоявате едно цвете, не след дълго ще увехне, ще изсъхне, ще стане непотребно. И, разбира се, много пъти се опитваме да заменим живото цвете с изкуствено. Много пъти на това ми прилича бракът на някои хора: той е изкуствен. Защо? Защото липсва именно това напояване, водата. И коя е водата в тази история? Тя е благодатта на Светия Дух. Първият път на Светия Дух е любовта, и това изобщо не трябва да го забравяме. Когато съществува тази благодат, когато имаме това усещане – ще видим и след малко кой е другият път – тогава връзката не овехтява, времето не я изтърква.

Кои са символите, които използваме в Тайнството Брак? Първият е пръстените. Пръстенът на всеки от двамата, върху който е изписано името му, ще мине върху ръката на другия. Това е символичен акт, но с красиво съдържание. Ако проследим историята, както е съхранена в молитвите на обручението, ще видим, че в древността това да дадеш пръстена си е било нещо много велико. Нека си припомним малко притчата за блудния син, където бащата, поставяйки пръстена на ръката на сина си, го възстановява в неговото първоначално състояние. Да видим още, че фараонът, слагайки своя пръстен на ръката на Йосиф, го направил втори по власт в Египет. В стари времена управниците с пръстена си запечатвали най-важните решения за тяхната империя. Но какво означава, че ти давам моя пръстен? Означава, че ти давам себе си, доверявам ти себе си. Това означава пръстенът, който преминава на ръката на другия – че поставяш твоя живот в неговите ръце. Той поставя своя живот в твоите ръце. Защото ти се доверява, защото му се доверяваш. Доверява ти се, и ти му се доверяваш, защото го обичаш и той те обича, с истинска любов, в противен случай пръстенът на единия няма да остане дълго върху ръката на другия, както показва всекидневната – трагична определени пъти – реалност. Това става и в обручението. Изразява това доверие, което е довело двамата човека до този момент. Поставям живота ми в твоите ръце. Колко важно е човек да почувства това? Тази размяна на пръстените трябва да бъде израз на живота на всеки един. От тях двамата зависи този акт наистина да бъде истински символичен, а не изкуствен. И той ще бъде такъв, ако има съдържание, ако в тяхното сърце има съдържание, ако всеки реално се доверява на другия.

Говорих преди и за това, че свещеникът хваща ръцете на младоженците и ги съединява, където реално и тук Църквата идва, моли Бога и Му казва: Господи, само това, което Ти съединяваш и съчетаваш, остава съединено и съчетано. От една страна е Божието слово, а от друга преживяването на хората. Много ръце са били съединени, но сърцата останаха разделени. Останаха в техния егоизъм и в тяхната воля. Мъж и жена имаха седемгодишна връзка, но на 15-ия месец от брака се разведоха. Попитах защо и съпругата ми изброи различни причини. След като приключи, й казах, че опасявам се, че не разбра защо се разведохте. Тя ми каза, след като ви казах! Аз й казах, че всичко това са били поводи, същността е друга. Ама коя е същността?, ме попита тя. Просто никога не се обикнахте между вас. Ама не е възможно! Хубаво, ела и ми кажи отново всички неща, което ми каза преди, и ми кажи в кое от тях вашата предполагаема любов победи вашия егоизъм? И младата жена падна от облаците, защото осъзна, че това, което й казах, беше истина.

Виждате ли как реалността ни издава и излага? Думите са лесни, но реалността е трудна, когато сърцето е духовно недоразвито.

Превод: Константин Константинов