През вековете много монаси са се оказали истински социални труженици, които отдали всичко, което имат, в служба на ближния, част от голямото семейство на човешкото общество, или на по-малкото – общежитийния манастир. Ще добавим, че тези, които избират да следват монашеския живот, не са задължително врагове на хората (света). Не приемаме, че монасите са намразили хората (света).


Може да са намразили света, неговите душегубителни навици, примки, неговия вавилонски вой. Но никога не могли да намразят човека, когото винаги гледали като техен брат и дете на небесния Отец.
При това, ако мразеха хората, монасите нямаше да се молят за тях. Нямаше да коленичат, за да помолят Бога за милост за тези, които живеят и се трудят в обществото. Нямаше да предприемат обширни мисионерски пътувания още от 4 век, нямаше да бдят в моления и молитви за спасението на света от заплахи, катастрофи и нещастия. Питам се наистина кой е истински човеколюбец, този, който без да се колебае дава отровата на покварата, която води до душевно и телесно опорочаване, или монахът, който е намерил истинния път, който мнозината са загубили, и от неговото място се мъчи да помогне колкото може на нещастните крушенници на живота? Блез Паскал пише, че «човекът търси с какво да изпълни голямата празнина, която е създал, излизайки от себе си». Следвайки правилния път, монасите се озовали в техните свещени „бойници” с цялата си любов към блуждаещия ближен, имайки за оръжие мощната молитва за него.


Разбира се, укорителите не намират за задоволителен този принос, за да оправдаят съществуването на монасите, защото не могат да схванат неземната сила на молитвата и стойността й. Не могат да разберат, че чрез всекидневното упражняване в молитвата, което е и едно себеизследване, човекът получава сила, за да посрещне с мир и дръзновение хиляди неблагоприятни условия и безброй изкушения, на които човек се излага през земния живот. Когато някой се намира в бурното море и се дави сред пенещите се вълни, е трудно да види къде е спасителната твърдина. Ако някой стои извън вълните, лесно може да насочи давещия се. Да му покаже пътя на спасението, да го насочва избавително. Това правят със своята молитва и пример монасите.


Те не мразят света. Не се отвръщат от човека, макар и да е грешен. Греха мразят и се отвръщат от него. И след това не малко пъти с практически средства показват на човека тази своя любов. Когато един служи на пътници, друг отморява измъчени души в банята на покаянието, друг пише душеполезни книги, просветляващи, назидателни, друг говори пред голяма публика, нима всичко това не са прояви на любов към изтерзания човек? Грешка е да сравняваме приноса на монаха с приноса на някоя социална институция, защото приносът не се мери с ролетка, а по неговото качество и вътрешна, най-дълбока стойност.


Сходно е и често отправяното обвинение, че монасите са лениви и бездействащи. Техният «безгрижен живот» е трън в очите на мнозина. Но не знам дали на тези, които обвиняват в това монасите, някога се е случило да проследят само за едно денонощие техния живот в манастира. Сигурен съм, че на другия ден, не издържайки убийствената програма, биха се решили да се върнат към удобствата на града. Биха си тръгнали – без да поглеждат назад – към домовете си, където ги чака всяко улеснение. Заради истината трябва да споменем някои от всекидневните занимания на монасите. На Света Гора и другаде разделят денонощието на три части от по осем часа, които се посвещават на молитва, труд и почивка. Там стават в полунощ, защото вярват в най-дълбоката и извисяваща ценност на аскезата.


Там в часовете, в които хората от града спят или вършат грехове, монасите правят бдение и се молят. След това се оттеглят за малък отдих, за да станат отново рано сутрин, като всеки се захваща – след нова молитва – с неговата работа. Един ще се труди в градината, в гората, в кухнята, в чистенето, в грижата за животните, в строителни или поддържащи дела по сградите, в работилниците – дърведелната или в иконографското ателие. И друг ще развежда посетителите, да им подсигури настаняването, да им каже две добри думи.


Друг ще пише нещо, друг ще се занимава с библиотеката, с ръкописите, с кодексите. И този труд продължава непрекъснато, до обяд, и отново следобед, с паузи от точно определени часове за молитва и кратка почивка. И когато вечер се оттеглят в килията си, монасите няма да легнат веднага, защото трябва да направят своите поклони, един 100, друг 200, 300 или дори повече. И ще легнат върху твърдо легло, обикновено без дюшек, без никакъв комфорт. След това идват и постите, които с много голямо благоговение се пазят в манастирите, оскъдността и липсата на всякакво «светско» развлечение – предвид всичко това тук къде може да види леност се чудя и аз!


На тези, които не се убеждават, им предлагаме едно пътуване до Света Гора или до Метеора, до Патмос и всякъде другаде, където съществува манастир. Това би допринесло решително за освобождаването от всякакъв предразсъдък.
Разбира се, знаем, че за отправянето на това обвинение повод са дали някои недостойни монаси, нехайни към тяхната тежка мисия, които се озовали по погрешка в благословената армия на монашеския живот и станали «съблазън» в очите на света. Ако искаме да сме истинни и справедливи, не трябва да премълчаваме това тъмно петно в целомъдреното тяло на нашето монашество. Със заравяне на главата в земята като щрауси проблемите не се поправят. И съществуват много проблеми в нашето монашество. Ще ги кажем по-надолу. Те се поправят с искрена себекритика, с дълбоко богословско изследване и с драстични мерки.


Друго обвинение срещу монасите е, че остават земните неща от страх пред трудностите на живота. Не се справят, казват хората, с житейската борба, те са неуспелите на социалното поле, затова прибягват към спасение и сигурност в манастирите. Даже някои дават в подкрепа на своите думи чести примери от монашеското процъфтяване на Византия, което отдават на масовото идване на млади хора с цел да избягнат военна служба и всички беди на войната. Независимо че този въпрос е исторически спорен, защото се отнася към конкретен период на западане на тази духовна институция, бихме отбелязали следното: истината е, че понякога се е случвало да прибегнат в манастирите хора, които са съгрешили тежко в обществото. Не мога да приема обаче a priori, че направили това от страх за последиците в живота им.


По-справедливо е да приемем, че тяхното бягство се дължи на осъзнаване на вината им и желанието да умилостивят Бога чрез уединението и молитвата, което монашеският живот дарява, както и чрез връзката им с Бога, Който прощава греховете. Това е духът на Бога и на Църквата. Да отморява съкрушените, да поправят злите, да подкрепя страдащите. Къде другаде изтерзаният от греха човек ще намери своя покой? Къде другаде? Монашеството никога не отказвало да приеме в своите недра искрено покайващия се и завръщащия се – напротив, отворило широко вратите си и приело всеки отклонил се, който поискал да намери в него това, което е загубил в живота.


И признавам, че е знак за героизъм това човек да се отрече от живота на греха и да води непримиримото с греха монашеско житие. Какво е по-лесно? Един преди грешен човек да живее след това в греховното общество, или да се оттегли в манастир, където ще се подвизава нощ и ден срещу злото?


След това, нека не ни убягва от вниманието и нещо друго. В манастирите не прибягват само разочарованите от живота. В манастирите е имало и има и днес рядко срещани личности, които нямат никаква причина да се страхуват от живота. Имали са и имат всички качества за бляскава кариера в обществото. Имаме днес и лекари и адвокати и богослови и писатели и учени, но и инженери и професионалисти, които са станали монаси. Загубили са богатства, слава, почести, които биха имали, ако упражняваха в света своята наука или професия. Те обаче предпочели смирения живот на монаха. Не от страх. А от вяра в нещо по-висше, в нещо много по-съществено и по-полезно от обикновения светски живот. Не отричам, че и в обществото съществуват герои. Честният глава на семейство, справедливият човек, който се бори в живота, добродетелният търговец, любочестният служител са герои в днешното общество.


Както те, така и в по-голяма степен монасите са герои. Героизмът не съществува само в обществата на миряните. Съществува и в монашеските убежища. И тук и там. С няколко думи: монасите «живеят ангелоподобно». И който живее тук на земята живота на Ангелите, е един несравним герой. Тук не може да има никакво възражение. Това да казваме, че монасите от страх оставили света, е лошо изопачаване на истината и ужасна измама. Страхливи можем да наречем тези, които се самоубиват и дори тези, които не могат да се отлепят от греховните наслади. Монасите можем да ги наричаме само герои. Защото са такива.


Други пък казват, че монасите мислят егоистично, само за спасението си, и са безразлични за спасението на другите. Да, за спасението си се грижат монасите. Това е истина. Но не е егоистично. За спасението си би трябвало да мисли всеки. Защото Христос е личен Спасител на всеки от нас. Сетне, за спасението на другите отговарят други: църквата с нейните мисионерски корпуси, проповедниците, църковните автори и т.н. Защо трябва монасите да правят всичко? Защо нямаме претенция лекарят да е и адвокат, и учител, и бакалин? Защо не искаме проповедникът да е и полицай? И защо искаме монахът, който по своята природа е «сам (μοναχός)», да действа в общества, в момента, в който съществуват толкова много, които да го заместят? Въпреки неговото уединение монахът не забравя обществото. И го виждаме и като проповедник, и като писател, и като труженик, и като мисионер. Къде сега е неговият егоизъм?


Нито пък добрият монах гледа своя евдемонизъм. Той се е посветил на философията по Бога и се опитва да постигне своето усъвършенстване със средствата, които Църквата е одобрила и вековете благословен опит са утвърдили. Той търси щастието в правилния път. В обожението го търси. Не търчи след това «да ядем и да пием», а жадува сълзите и «неизказаните въздишки». Не гледа своето съществуване в тесните рамки на настоящия живот. С духа си лети в други светове, вижда другия, вечния живот. Това е неговата философия.


«Нямаме нужда от монаси” казват тези, които не познават монашеския живот, мислейки, че благоденствието на един народ и щастието на една нация се крепи само върху технологичните завоевания и научния опит. Заблуждават се тези, които мислят така. Защото щастието на една нация зависи главно от вечните истини, в които вярва, които остават неизменени в течение на времето, и превъзмогва хода на нещата. Само тези, които са верни на тези идеали, могат да оцелеят на историческата арена. Това е горчив урок на Историята. Затова ще се нуждаем от духовните хора и духовните институции. Благодарение на тях се надяваме да постигнем нещо ценно. Да не забравяме това. И монасите са духовни хора със съдържание, със същност, с голяма дълбочина на мисъл и живот.


Вместо да ги обвиняваме, нека ги оставим да вървят по пътя на техния избор. Ако не можем да им помогнем, поне да не ги затрудняваме. Монашеството чува много обвинения до днес.


Скърби за това. Но монасите не се влияят от тях. Имат конкретна линия на мореплаване. Имат правилен компас. Имат очертан път. Остават безразлични към гласовете на сирените. И те вървят по своя път. Не се обръщат назад. Не се колебаят. Не се бавят. Пред тях имат велика цел. На нея са се посветили. «Последвали Христос без втори помисъл». Клеветите не ги разколебават. Защото по пътя са съумели да наситят техния душевен глад и да удовлетворят всяко най-дълбоко изискване на душата им.


Из книгата на покойния гръцки архиепископ Христодул «Ангелското житие – запознанство с православното монашество»

Превод: Константин Константинов

Слово на опелото на стареца Ефрем Аризонски

Старецът Ефрем Филотейски и Аризонски, духовното чедо на преподобни Йосиф Исихаст и основателят на 19 манастира в САЩ и Канада, в това число и на манастира „Свети Антоний Велики” в Аризона, се престави в Господа на 8 декември 2019 година. Настоящото слово на архимандрит Паисий, игумен на манастира „Свети Антоний”, е произнесено при погребението на стареца на 11 декември 2019 г.

Наш скъпи старче и любими отче!

На мен, както и на цялото наше братство, ми е много трудно да намеря подходящи думи по повод на твоето¹ отминаване от този живот. Мисля, че за старец от твоята величина по-подходящи от всякакви думи, биха били мълчанието, любовта, уважението и молитвата. Тази непрестанна молитва, която съгряваше твоето сърце с любовта към Христос и Пресвета Богородица. Иисусовата молитва, която ти постоянно ни призоваваше да повтаряме без прекъсване. Твоят глас все още звучи и винаги ще звучи в нашата съвест: „Произнасяй молитвата, дете мое, не спирай, не разговаряй, произнасяй я така, че да се чува”.

Днес, Ваше Високопреосвещенство архиепископ на Америка, високопреосвещени епископи, многоуважаеми игумени, игумении и възлюбени в Господа мои братя, ние отбелязваме знаменателно събитие, значението на което е очевидно. Ето, „възвесели се, Пастиреначалнико, като гледаш чедата Си около Твоята трапеза, носещи клончета от добри дела”². И както е казано у пророк Исаия: „Повдигни твоите очи, Сионе, и погледни наоколо: ето дойдоха при теб като богосияйни светила от запад и от север, и от юг, и от изток твоите чеда, благославящи в тебе Христа во веки”³, изпращайки те в желаното Отечество, което ти винаги съзерцаваше със своя вътрешен взор, копнеейки по-скоро да се съчетаеш с възлюбения Христос, Женихът на нашите души.

Мисълта на стареца винаги беше устремена към горното, той горещо обичаше всичко небесно и никога не се безпокоеше за нищо земно, с изключение на спасението на душите на своите духовни чеда.

Старецът ни казваше:

„Винаги размишлявай за смъртта, сякаш всеки нов ден е последният за теб, и казвай: ”Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, търси примиряване, обичай, плачи с болка за своите грехове, защото настъпи краят”. Докато още имаме време, нека се подвизаваме, защото това е единственото, което ще остане с нас. Всичко останало – всичко светско – ще бъде развято по четирите посоки. Молете се и за мен, който говоря, а сам не изпълнявам; горко на мен, триждиокаяния! Какъв ще видя лицето на Господа?”

Днешното събитие е едновременно и тъжно и радостно. Тъжно – поради временната телесна разлъка и радостно – защото ние придобихме силен застъпник пред Господа. Нашият старец не умря, той се упокои и се престави в небесните обители, в братството на своя старец – преподобни Йосиф Исихаст. Приветстват го светите апостоли, мъчениците, преподобните, ангелските ликове, нашата Всесвята и Владиката Христос, когото той така беше възлюбил, Светлината на Истината, Пресветата Троица. Той премина житейското поприще с голяма вяра, любов и упование на Божията воля и сега заслужено си почива в приготвеното му място на упокоение.

Настъпи часът на неговото отхождане от този свят. Той го очакваше и често говореше за него. А и колко дълго още би могъл да е с нас, колко още би могъл да търпи разлъката със своя старец на небесата?! Неговото търпение надмина всички граници, неговата безпределна любов щедро се предлагаше на всички нас.

Ти страда много, свети наш отче, търпеше болка – и ние заедно с теб; търпеше клевети, отхвърляне, мъченичеството на болестта, носеше своя тежък кръст мъжествено, с вяра в Божието милосърдие и любов, за слава и в името на нашия Христос – и най-вече в мълчание. При все това твоят глас, твоите поучения, които ни призовават към подвига на придобиване на добродетелите, завинаги ще останат за нас като многоценна съкровищница. Моли се, свети старче, да вървим по твоите стъпки, всеки съобразно със способностите си.

Пред много години ти ни каза, че е дошъл часът на твоето заминаване, но Христос е продължил времето, заради твоите възлюбени духовни чеда. Но днес Владиката Христос пожела да призове твоята благодатна, просветена, чиста и богоподобна душа от твоето многострадално тяло. Днес настъпи дългоочакваният ден на твоето преселване на небесата. Многоуважаеми старче, земен ангеле и небесни човече, днес ти оставяш този временен свят, заради небесния свят, където вечно сияе светлината на Възкресението, където новороденият небесен Младенец, въплътилият се Създател на цялото творение, те очаква в пещерата и твоето успение става триумф и прослава на Царя Христа. И както ти казваше в едно свое поучение:

„Умът⁴ е привлечен, притегля го към себе си химна „Христос се ражда, славете Го…”⁵. Боже мой, Христе мой, нямам думи! Моето сърце замира, така сладък Си Ти! Какво да кажа? Като свещица се топи моето сърце, защото аз съм съвършено недостоен. О, кога, кога ще Те видя, Отче мой? Твоята сладост превишава всеки разум и разбиране.”

Ние пък изпитваме смесени чувства. Мирни сълзи и радостотворен плач има в нашите сърца. Днес ние изпращаме към престола Божий нашия застъпник и ходатай, новия стълб на нашата Църква. Днес ние придобихме преподобен, който се подвизаваше в пещерите на Малката Света Анна⁶ и преуспя в послушанието, както малцина други са успявали. Ние придобихме равноапостол, който неуморно обработваше земята на Америка и Канада, принасяйки безсмъртни души, възродени чрез покаянието и изповедта. Неговите думи – прости, пламенни и дълбоко духовни, достигнаха краищата на вселената. Придобихме мъченик, който претърпяваше всякакви страдания и от своите ближни, и от невидимите врагове. Възлюбени наш старче, право беше твоето сърце, прав беше и пътят ти. Светла и блажена да бъде паметта ти!

Ти подари на всички нас своята вежливост, своето неизменно радостно лице, своите просветени слова и Христоцентрично учение, своя великодушен характер, своята доброта, кротост и безкрайното си Христоподобно смирение пред всеки.

Наистина, кой, срещнал се с теб, не те обикна? Кой, след разговора с теб, скланяйки се под твоя епитрахил, не почувства сърдечно умиление? Всеки, който те доближаваше, преживяваше изменение към по-добро и черпеше от бездънния извор на Божествена благодат, който неизменно бликаше от твоята божествена душа и изпълваше не само пребиваващите край теб хора, но и тези, които бяха далеч и се намираха в нужда. Всички желаеха да бъдат край теб, по-близо до теб. Особено простите сърца, разпознали твоята непорочна и просветена чистота.

Молим те, свети наш отче и възлюбени старче, „колесница на Израиля и негова конница”⁷, не ни оставяй сираци, но винаги се моли на Господа за всеки от нас, за смиреното твое братство и за всички, които са дошли тук на твоето погребение, за да ти сторят последен поклон и да целунат твоите изпълнени с благодат, осветени ръце, непрестанно въздигани в молитви за нас, за нашето отечество, за целия свят и за Църквата.

И накрая, подражавайки на твоята вежливост, старче, изразявам топла благодарност на Негово Високопреосвещенство Архиепископа на Америка Елпидифор, на всички присъстващи днес архиереи, игумени и игумении, на всички братя и сестри и особено на Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей, представляван от всепреподобния игумен на светогорския манастир Филотей архимандрит Никодим, за вашето отеческо и патриаршеско благословение и за утешителните думи, обърнати към нашето братство в Христа.

Вечна памет на многоуважаемия старец, отец и игумен архимандрит Ефрем!

Архимандрит Паисий – игумен на манастира „Свети Антоний Велики”

1. Според нормите за употреба на личните местоимения в гръцкия език, обръщението към стареца на „ти” е израз на уважение, близост и искрено послушание, с което чедата му се отнасят към него.
2. Степенни на 3 глас (преводът на български е даден по Методи Григоров, Обширен възкресник на български език, Сливен, 2019).
3. Из осма песен на Пасхалния канон – Ис. 60:4 (преводът на български е даден по Методи Григоров, Пентикостар на български език, Сливен, 2018).
4. Ум (гр. νούς) е светоотечески/богословски термин, който се отнася до способността на душата да встъпва в общение с Бога.
5. Ирмос на първата песен от канона на Рождество Христово.
6. Малката Света Анна – светогорски скит, където се е подвизавало братството на стареца Йосиф Исихаст.
7. 4 Цар. 2:12.

“Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената.”(1Кор7:32)

Самотност. Навярно всеки един от нас така или иначе се сблъсква с нея. Самотен идва човекът в този живот с първия изтръгнал се вик, изискващ глътка въздух, самотен напуска този свят, с последна въздишка.

За много от нас самотен значи нещастен човек, и се прави асоциация с този, който не е създал семейство или няма другар. На самотната девойка над 25 години се гледа с насмешка – видите ли – стара мома. И най-интересното е, че много момичета над тази възраст вярват в това, изпадайки често в отчаяние и започват да обикалят агенциите за брачни запознанства. Заливат Интернет с писма, търсейки своя любим и подходящ съпруг. Следват срещи, раздели, след това пак писма и така до безкрайност. А мъжът все го няма и няма. И тогава жените изпадат в друга крайност – започват да си осиновяват деца, не разбирайки, че целта на живота не е да имаш деца без съпруг.

А може би не трябва прекалено толкова да се суетиш? Може просто да се успокоиш и да се замислиш – защо Господ ни е дал тази самота? А всъщност това не е ли велико благо? В края на краищата къде е гаранцията, че като се омъжиш или ожениш ще започнеш да се чувстваш по-добре? Ако човек живее сам, може да използва това време за спасението на своята душа, за покаяние, за да живее в чистота и благочестие. Да извършва добри дела, да се занимава с милосърдие, да помага на своите ближни и, разбира се, да се моли.

Създаването на семейство във ветхозаветно време е било тясно свързано с раждането на деца. Евреите са очаквали идването на земята на Спасителя, и тази надежда е растяла с всеки появил се младенец. Всяко семейство е копнеело Спасителят да се роди от техния род. Още Ева, раждайки първия си син – Каин, с надежда казала, че придобила човек от Господа. Когато на земята дошъл Спасителят, ситуацията малко се изменила. Много популярно станало девството за спасението на своята душа.

В това време ап. Павел, бидейки сам девственик, писал в своето послание до Коринтяни: “…Добре е за човека да си бъде тъй…Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената. Има разлика между жена и девица; неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си…който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда и е властен над волята си, па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави. Така щото и оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който не я омъжва, по-добре прави…ако се и ожениш, няма да съгрешиш, и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но пък такива ще имат грижи за плътта, но аз ви щадя.”(1Кор7)

Не трябва да се мисли, че апостолът е против семейството. Той е разбирал цялата човешка немощ и в това послание е писал: “Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа…а на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си…Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж и, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. Но тя е по-блажена, ако си остане тъй.(1Кор7).

Живеейки сам на тази земя, можеш да влезеш в небесното общество, е считал светителят Филарет Московски. Човeк, който е сам заради Бога, по правило е мирен и спокоен, той е изпълнен с мир и любов към хората и може да стане наистина щастлив.

“В моето земно странничество и усамотеност, аз намерих сигурно пристанище – истинното Богопознание. Не живи хора бяха моите наставници; Те бяха починали с телата си, но живи духом свети отци. В техните писания аз намерих Евангелието, осъществено и изпълнено, те удовлетвориха моята душа. Аз оставих света не като едностранчив търсач на уединение или нещо друго, но като любител на висшата наука, и тази наука ми достави изцяло спокойствие, хладност към всички празни земни неща, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си, достави ми приятели, достави ми щастие на земята, каквото почти не съм срещал”. Така е писал св. Игнатий Брянчанинов в писмо до художника К.П. Брюлов.

И по-нататък, светителят развива тази мисъл, докосвайки се до творчеството, в което много хора се опитват да търсят утешение и не намират.

“Отдавна виждам, че вашата душа търси в земния хаос красота, която би я удовлетворила. Вашите картини – това са изражение на силно търсеща душа. Картината, която решително би ви удовлетворила, трябва да бъде картина от вечността. Такова е изискването на истинското вдъхновение. Всяка красота, и видимата и невидимата, трябва да бъде помазана от Духа, и без това помазание, тя ще има печата на тлението. Тя, красотата, помага да се удовлетвори този, който е воден от истинско вдъхновение. На него му е нужно красотата да отразява живот, вечния живот. Когато от красотата лъха смърт, той отвръща от такава красота своя взор.

Един свещеник на проповедта беше казал: “Самотата е, не когато човек живее сам, а когато чувства себе си самотен. Ако си самотен, тогава си живял само за себе си.” Какво е имал предвид? Грехът гордост. Когато човек не вижда никого наоколо, освен себе си, не чувства нищо, освен това, което става само в неговата душа.

Една от сериозните причини за вътрешната самотност е привичката да се осъжда. Осъждащият човек, където и да се окаже, винаги е недоволен от своето обкръжение. На него му се струва, че неговите претенции към ближните са справедливи и неоспорими. Как да се бори с това?

Светите Отци дават просто правило: казват, че Божият закон е създаден лично за мен. Ако  ние приемем това от цялото си сърце, то отровата на осъждането не може да премине в нашата душа. Още едно средство против осъждането – никога да не разсъждаваме и още повече да говорим за ближния. Ако ние говорим за някого, при това по-дълго, то неизбежно падаме в осъждане.

Известно е, че в някои гръцки манастири спазват древното монашеско правило – ако монахът си позволи да говори с някого “в трето лице”, то на следващия ден няма право да се причасти.

Неприязън, обидчивост, тщеславие, завист, униние от неуспехите, самомнение, своеволие, нежелание да се жертваш заради ближния – всичките тези грехове ни постилат широк път към болезнената самота не само в този живот, но и във вечността. Ако не започнем да се борим с тях, никога няма да познаем радостта от общението с ближните и с Бога.

Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки е било да види кроткия Лик на Иисус Христос, с печал отвръщащ се от него. Ние като правило се чувстваме като център на вселената, а останалите се въртят около нас.

Ние търсим – къде са тези хора, които са създадени за нас, къде са нашите ближни? Господ ни отговаря така: ти си ближният на всеки човек. Другият човек е центърът, а ти – ближният, той е планетата, а ти спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. И за това иди и прави милост на всеки, когото видиш. Изпълнявайки това, няма да бъдеш самотен.

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/no-odinochestvo-prekrasnej/

На 4 юни честваме паметта на блажената старица Макрина (в света – Мария Васопулу), игумения на манастира Панагия Одигитрия близо до град Волос, духовно чедо на стареца Йосиф Исихаст и на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски). Старицата Макрина притежавала многочислени духовни дарове и се сподобила с високо духовно състояние.


Божия избраница от утробата на майка си


Блажената старица е прeживяла много скърби, ранна загуба на своите родители, смъртоносно-опасни болести, глад, ужасите на войната, тежки трудове. Тя е била Божия избраница още от утробата на майка си. Когато малката Мария била на 7 години, по време на молитва с други деца, чула вътрешен глас, който я зовял за ангелския живот на монашеството. В този момент момиченцето изпитало Божието присъствие в сърцето си и започнало да плаче с обилни сълзи. Оставило другарчетата си, побягнало към къщи и с плач паднало пред светите икони.

В същата вечер, когато баща й се върнал у дома, Мария му казала, че иска да стане монахиня. Когато баща й я запитал знае ли какво значи да бъде монахиня, тя не могла да отговори. Тогава той разбрал, че това е било Божий зов. Усмихнал се, подкрепил желанието й, благословил я и казал: „Бъди добра монахиня, дете мое!“

Как Мария се изцелила от смъртоносно-опасна болест

От ранно детство Мария много почитала Пресветата Богородица. По време на немската окупация на девойката била поставена диагноза „плеврит“. Когато седяла сама в тъмната стая, умирайки от глад, тя се молила на Божията Майка и спокойно чакала Тя да я прибере при себе си. В този момент стаята се изпълнила със светлина и Мария видяла монахиня, която се приближила до нея и с любов обещала да я излекува. Веднага болката и глада изчезнали, и Мария се почувствала така, все едно е вечеряла до насищане. След чудесното видение тя се излекувала от тежкия плеврит.


„Такива чисти мисли не съм срещал у никой човек“

Блажената старица била близка с няколко благочестиви гръцки подвижници, причислени от Църквата към лика на светците. Когато за пръв път срещнала неотдавна прославения свети Паисий Светогорец и направила земен поклон пред него, старецът веднага й отговорил със същия поклон. Той не се изправил, докато старицата не се изправила първа. След два месеца душата на блажената Макрина преминала във вечността. Като узнал това, преподобният казал, че „няма да има друга като нея.“

Блаженият старец Яков Цаликис (Евбейски), обръщайки се към хората, живеещи в близост до манастира на игумения Макрина, им казваше следното: „Ако бях на ваше място, бих ходил всяка сутрин пеша до манастира, за да получа благословение от старицата Макрина, а после да отивам по своята работа.“ Също и свети Порфирий Кавсокаливит и блажения старец Йероним, са говорили с почитание за старицата Макрина.


Старецът Ефрем Аризонски е написал за нея: „Тя бе изключително добродетелен човек и се отличаваше със смирение, кротост, внимание и непрестанна молитва. Притежаваше удивителна чистота на ума.“

Манастирът на игумения Макрина се превърнал в „Божествен разсадник“

Благодарение на игумения Макрина манастирът Панагия Одигитрия се превърнал в „Божествен разсадник“, от който израснали няколко нови манастира в САЩ и Канада. Днес в диоцеза на Гръцката архиепископия в Северна Америка има десет женски манастира, и всеки един от тях води началото си от преподобния Йосиф Исихаст.

Пет истории на блажената старица Макрина

Бихме искали да споделим с вас, скъпи читатели, няколко истории, които самата блажена старица Макрина разказвала на своите духовни чеда за назидание.

Първата история – за благочестивата вдовица

Веднъж една вдовица чула как някой почукал на вратата й. Отворила и видяла една непозната бременна млада жена, която, плачейки й казала: „Майко моя, защитнице моя, спасение мое!“ Без да се колебае, вдовицата я пуснала в дома си и се грижила за нея в течение на следващите няколко месеца. Всеки ден по тъмно я извеждала на чист въздух, за нейно здраве и същевременно да не я вижда никой. Малко след като родила, с нейно съгласие намерила една благочестива семейна двойка, която осиновила детето. Скоро след това синът на вдовицата, който живеел в Америка, й се обадил с молба да му намери някоя добра и благочестива девойка, за която да се ожени. Майка му казала да си дойде по-скоро в Гърция, защото има в предвид една. Преди да ги запознае, му разказала историята на онази млада жена с извънбрачното дете.

Отначало синът много се разстроил, защото не можел да повярва, че майка му може да му предложи за невяста жена, изгубила чистотата си. Но все пак тя успяла да го убеди,че такава е Божията воля, и че съвместният им живот ще бъде щастлив. И така, бракът бил сключен в селото на вдовицата, след което младото семейство заминало за САЩ.

През 1919 г. в Европа избухнала пандемия от грип, в резултат на което загинали повече от 20 милиона души и благочестивата вдовица била една от жертвите. Тъй като синът й не успял да дойде за погребението на майка си, той решил да го направи след три години, когато по стара гръцка традиция тялото се изравя за препогребение. Тогава всички били свидетели на едно чудо – появило се дивно благоухание, а костите на вдовицата изглеждали като чисто злато. Когато жената на сина й видяла това, паднала на колене и казала на всички: „Това е защото на времето тя ме спаси!“ Когато това се разчуло, много хора от цяла Гърция започнали да пристигат за поклонение пред гроба на благочестивата вдовица – в това число и много епископи и свещеници.

А на колко повече ранени души е помогнала да се спасят блажената старица Макрина със своята безусловна любов и на колко още продължава да помага със своето постоянно ходатайство и молитви пред небесния Божий Престол.

История втора – за необходимостта да се благодари на Бог за всичко случващо се

Блажената старица винаги е учила своите сестри и тези, които са идвали при нея за духовен съвет да славят Бога за всичко – и за тъй нареченото добро, и за тъй нареченото зло. Ето каква история е разказала тя по този повод.

В едно от селата близко до манастира на старицата живеела двойка вярващи християни, които имали син на десет години. Тяхна съседка била една стара жена с непоносим характер. Тя постоянно се карала с тях, говорела лоши и несправедливи думи за своите съседи, а когато синът им се връщал от училище, тя го замеряла с камъни и клони. Веднъж бащата се обърнал към Бога с гореща молитва и Го попитал как да се справи със злия характер на старата жена. И Господ му казал: „Тя ще живее още тридесет години!“ И какъв бил отговорът на бащата? Той казал: „Слава Богу!“ Жена му, като научила, също казала “Слава Богу!” И синът, като се върнал от училище и разбрал за Божият отговор на молитвата на баща си, също казал – „Слава Богу!“

На следващия ден в дома на злата старица царяла пълна тишина. Тя не се показвала. Тогава бащата решил да я посети и видял, че тя очевидно е умряла в съня си. Започнал незабавно да се моли на Бога, за да разбере защо се е случило това и Господ му казал: „Когато ти отговори: „Слава Богу!“, Аз съкратих живота й с десет години. Когато жена ти каза същото, й взех още десет години. И когато синът ти също Ме прослави, взех последните десет години от живота й.“

История трета – за необходимостта да се борим с духа на противоречието

Ето още една история, която старицата Макрина обичала да разказва. Когато Моисей се намирал с израилтяните в пустинята, те умирали от жажда. Бог поискал от него да удари с жезъла си скалата, за да излезе от там вода. Пророкът се усъмнил: „Нима е възможно от този камък да излезе вода?“ Блажената старица Макрина, по време на своето поклонническо пътуване в Светите земи намерила това място. Тя го нарекла „камъкът на противоречието.“ Моисей не послушал веднага Господ, проявил съмнение. След това Господ му казал: „Затова че ми възрази, ти никога няма да влезеш в Ханаан, Обетованата земя.“

Старицата казвала, че ние сме длъжни да се борим с духа на противоречието, стараейки се винаги да проявяваме послушание. Именно затова послушанието е първата и най-важна добродетел, която се възпитава в манастира.

История четвърта – за благодатта на търпението

Тази история е разказвала духовното чедо на старицата, Александра Лагу, професор по история на медицината в Медицинския университет в Йоанина, Гърция. Едно от любимите поучения на блажената Макрина било за Божието благоутробие – то се срещало често в нейните беседи. Особено често тя говорела и за търпението. Помня, как ме наставляваше с нейната характерна мекота: „Благоутробието Божие има ли край? Не! Така и човешкото търпение трябва да бъде безкрайно.“

Помня, в 1992 г., когато блажената Макрина дойде в Америка, за да посети блаженопочившата герондиса Таксиархия, многочасовият полет над океана й направил такова силно впечатление, че после ми казваше: „Що за чудо – летиш, летиш – а под тебе само океан и океан! Божието благоутробие е безкрайно, като океана. Така и човешкото търпение е длъжно да бъде безкрайно, като океана.“

Много пъти в края на нашите беседи аз навеждах глава за да ме благослови и тя ми говореше: „Колкото са огромни океаните, колкото са големи реките и долините – толкова много търпения да ни даде Господ.“ При това думата „търпение“ тя винаги използваше в множествено число. Освен това ми казваше: „Благодатта на търпението е най-силната благодат“, защото търпението лежи в основата на всички добродетели. Без търпението не можем да придобием друга добродетел.

История пета – за чудното оздравяване на Мария

Старицата често подчертаваше острата необходимост да имаме „духовна напоритост“ особено при четенето на Иисусовата молитва, която тя смяташе за най-важна, а също така и при изпълнение на ежедневното ни молитвено правило. Ето една от нейните любими истории, която ни разказваше при своите наставления за молитвата.


Една жена на име Мария прекарала инсулт, след която останала напълно парализирана под кръста и частично на дясната страна. Старицата Макрина пет години преди инсулта я научила да повтаря Иисусовата молитва и молитвата „Пресвета Богородице, спаси ни“ толкова често, колкото е възможно в течение на целия ден, особено, ако възникне някой неочакван проблем. И сега, прикована към постелята и обездвижена, с броеница в лявата ръка Мария непрекъснато, с болка и дръзновение произнасяла: „Пресвета Богородице, помогни ми!“ и „Пресвета Богородице, спаси мене, грешната!“ Старицата Макрина оставала в дома й в продължение на много дни. Лицето на Мария греело от благодатта, която е получила. Тя не само започнала постепенно да се обръща от едната страна на другата, но и след няколко дни напълно се излекувала и станала от болничното легло.

В края на този разказ старицата Макрина казвала, че Пресвета Богородица може всичко, за което Я призоваваме да ни помогне. Старицата говорела: „Какво ни е казвала Тя? Аз искам да ме призовавате. Аз искам да ме викате, и тогава ще ви чуя и ще дойда при вас. Аз искам вие да казвате: „Помогни ни, Пресвета Богородице, Пресвета Богородице, спаси ме, Пресвета Богородице, спаси детето ми“ – и всичко това да излиза от дълбочината на сърцето ви.“


Блажената старица искала да покаже с тази история, че Пресвета Богородица иска да се обръщаме към Нея, и ни обещава, че ще ни покаже своето присъствие!

По молитвите на блажената старица Макрина, Пресвета Богородице, спаси ни!

Източник: Православие.ру

                                                                                                                     

Обителта, посветена на архистратиг Михаил на гръцкия остров Тасос, е подворие на манастира Филотей в Света Гора. Тук старицата Теофано, майка на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски), е прекарала последните години от живота си и се е представила в Господа на 27 февруари 1986 г. Герондисата на манастира игумения Ефремия е благословила да се запишат разказите й за старицата Теофано, а също и спомените за нея от сестрите на манастира.

Старицата Теофано е наричана в манастира на архистратиг Михаил „баба“, както и изобщо в духовното семейство на стареца Ефрем Аризонски. „Дядото“ е наричан старецът Йосиф Исихаст, духовен отец на архимандрит Ефрем, затова и старицата Теофано е станала „баба“. Как тази обичана жена, изживяла по-голямата част от живота си в света и прорастила трима сина, един от които е станал светогорски игумен и велик старец, е достигнала такава духовна висота, ще се опитаме да разкажем в тази статия.

Иска ми се примера на тази православна християнка, съчетаваща в себе си добродетелите и на майка, и на монахиня, да вдъхнови нашите боголюбиви читателки, както мирянки, така и монахини, за да се стараят да й подражават по своите сили в подвизите и молитвите. Освен това се надяваме читателите на тази статия да възлюбят майка Теофано, да почнат да се обръщат към нея за молитвена помощ и да просят от нея застъпничество и вразумление, без съмнение вярвайки, че тя има дръзновение в Господа Бога, Когото така е обичала и на Когото искрено и от цяла душа е служила до последния си дъх.

Човек на молитвата

Старицата Теофано (със светско име Виктория Мораитис) е имала истинска майчинска любов към хората. По характер била строга, но с любов. Тя била строга преди всичко към себе си, а после към другите, към тези, чиито души Господ й дал да се грижи за тях – към своите деца и млади послушници. Старицата е била човек на молитвата, но освен това била и много милосърдна и милостива, въпреки своята строгост.
Тя била вярваща жена, редовно посещавала храма, но в ранната си младост живяла без някакви особени подвизи и нямала старец, който да я направлява в духовния й живот. Обичала да посещава нови места, да пътува. Едва след пожара, случил се в дома й и след някакво чудо, свързано с този пожар, тя се обърнала с цялата си душа към Христа. Скоро след това Господ й пратил духовник.

Както е известно от книгата на архимандрит Ефрем „Моят живот със стареца Йосиф“ духовник на нейното семейство станал отец Ефрем (Караянис), ученик на Йосиф Исихаст, който излязъл от Света Гора и се настанил в град Волос. Той станал духовник на общината, член на която била Виктория и нейните приятелки. Някои от тях се омъжили, други избрали пътя на монашеския живот. Виктория се отличавала сред тях със своята скромност и боголюбивост, имала такъв дар на молитви, бдения и човеколюбиви дела, че нейният духовен старец Ефрем казвал: „Всички ние заедно не струваме колкото Виктория.“

Нейният мъж, Димитрий Мораитис, също бил вярващ човек, посещавал богослуженията, но нямал такава ревност към Бога, като неговата жена. Но никога не й пречил в духовния й живот и подвизи. Например Виктория постоянно се подвизавала в пост, както по време на църковните пости, така и извън тях. Готвейки се да приеме Светите Христови Тайни, тя, по благочестивата гръцка традиция, съблюдавала така наречения „триимерон“ – пълен тридневен пост без да вкусва храна. При всичко това тя вършела необходимата домашна работа, включително възпитанието на своите деца. След три дни на пълно въздържание тя се причастявала със Светите Христови Тайни и вкусвала малко храна в този ден, защото на следващия отново започвала да се готви за причастие с нов тридневен пост.

През нощта често се събуждала и ставала за молитва в кухнята. Молела се коленопреклонно със сълзи и множество поклони. Нейният син Янис, бъдещият старец Ефрем й казвал: „Мамо, когато завършиш молитвата си, събуди ме за да се помолим заедно.“ Така той още от детство, благодарение на майка си, обикнал нощната молитва. Когато бил малък, му било трудно да се моли дълго, но се стараел да се събуди и помоли, колкото може.

Както вече казахме, мъжът на старицата Теофано й позволявал всичко онова, което било свързано с пост и духовен живот, но не се стремил да подражава в подвизите й. Той бил от така наречените „умерени християни“. Имал си своя работа – неголяма дърводелна, където се трудел заедно със синовете си, обучавайки ги от ранна възраст в своя занаят и мечтаейки да им остави работилницата в наследство. По-късно тази професия наследил по-големия брат на стареца Ефрем – Николай. Той се трудил там всеки ден, вече със своите деца и внуци.

Военните години

Димитър и Виктория имали четири деца. Първо се родила дъщеря им Елена в 1924 г. Виктория била сираче и докато се омъжи й се налагало да чисти дома на съседите си за прехрана. Това вършела от единадесет годишна възраст. Една от жените, у която работила, била особено добра към нея. Тя полагала грижи към Виктория и дори й помогнала да се омъжи. Затова първото й дете нарекли в нейна чест – Елена. Еленица – така наричали момиченцето, умряло в ранна възраст. След това Виктория имала трима сина – Николай (1926 г.), Йоан (бъдещият старец Ефрем, 1928 г.) и Христос (1930 г.)

През Втората световна война Гърция била окупирана. Във Волос и другите градове настъпил глад. Принуждавали се да събират и ядат трева, за да оцелеят. Освен това мирните жители били в постоянна опасност от страна на окупаторите. Но молитвата на Виктория пазела семейството и децата й в тези трудни години. Неведнъж бъдещият старец и неговите братя буквално по чудо избегнали смъртта.

В тези години, за да помогнат на родителите си в прехраната на семейството, Янис и неговите братя продавали всякакви неща на градския пазар – хинин, копчета, кибрит… Веднъж, когато Янис и Николай отишли да продават, пазарът бил обкръжен от немците, хванали всички, които били там и казали, че ще ги разстрелят. Николай бил излязъл от пазара малко преди това, затова не бил хванат, а Янис се оказал между тези, които немците повели на разстрел. В последния момент жителите на града уговорили немците да пуснат поне жените и децата. Янис тогава бил на 15 години, но бил нисък и слаб от глада и слабото си здраве и изглеждал по-малък от възрастта си. В Гърция в тези години момченцата носели къси панталонки като шорти, и зиме и лете. Старецът бил с една глава по-нисък от юношите на неговата възраст и на 15 години още носел къси панталонки. През тези години изобщо дрехите се носели дълго, кърпели ги докато се съдерат съвсем. Това и го спасило – благодарение на детските дрехи, ниския ръст и слабостта, минал за дете, и в последния момент го пуснали заедно с жените и другите деца, а всички юноши и мъже в тоя ден немците разстреляли.

В друг ден пак там, на пазара, войниците хванали и пребили почти до смърт по-големия брат на стареца, Николай, без никаква особена причина.

В тия дни често виждали обесени хора. Живеели в атмосфера на постоянен ужас и страх. Само вярата и молитвата поддържали Виктория и нейното семейство. Когато започвала бомбардировка, всички съседи бягали в бомбоубежището или се криели по мазите, а Виктория заставала на колене пред иконите и се молела. Толкова силна била вярата й.

Известие от Господа

От самото начало Виктория знаела, че едно от децата й ще стане монах. Тя получила две известия от Господ за това. Ето как узнах какви са били те. Когато беседвах със старицата Ефремия и сестрите от манастира на архистратиг Михаил, не можаха да си припомнят какви бяха те.

Тогава старицата Ефремия заключи: „Има само един вариант да се узнае, как е било – трябва да се говори с някой, на когото старицата Теофано лично е разказвала за това събитие, с някой човек, който е познавал добре старицата в нейния живот.“ Тогава аз мислено помолих старицата Теофано и стареца Ефрем да ни изпратят такъв човек, защото не ми се щеше да пиша нещо, което не отговаря на действителността.

В последния ден от пребиваването си в Гърция, когато се намирах в един от манастирите на стареца – в обителта Възнесение Господне, в местността Проти, окръг Серес тук дойдоха група поклонници от град Волос – роднини на старицата Теофано и стареца Ефрем. Сред тях бе Елени Ксени; като разбра, че аз съм дошла от Аризона, се разговорихме и ми каза, че е духовно чедо на стареца Ефрем от 12-годишна възраст (а сега бе на 65 г.). Веднага след това сама, по собствена инициатива започна да ми разказва историята на виденията, които липсваха в моето повествование. Ето какви думи записах:

„Герондиса Теофано, с която се запознах в Портария, е разказвала на моята майка затова, как Господ й дал два знака за стареца Ефрем. Това са били видения между сън и наяве. Първия път тя видяла три венеца, които полетели към небето. Два от тях били лаврови венци, а един златен, и този венец полетял по посока на Света Гора. Тогава тя била бременна, а и не знаела, колко деца ще има. Когато й се родило третото дете, бъдещият геронда Ефрем, 40 дни след раждането, между сън и наяве, тя чула глас: „Виктория, излез навън, погледни своя син, стареца, който пристигна от Света Гора.“ Тогава тя с учудване си помислила: „Как така? Аз току що родих дете! Кога успя да стане монах?“ Но все пак излязла от дома и видяла стареца – новороденият младенец на няколко дни, но във вид и образ на йеромонах, в пълно игуменско облачение, украсено с цветя и злато.“

Знаейки, че Янис трябва да стане монах, Виктория била особено взискателна към него. Но тя била любяща, макар и строга майка. Братът на стареца Николай отбелязва, че винаги искала от детето точното изпълнение на своите поръчения: „Не на половина, а цялото и точно, както трябва.“

В 1947 г. старецът Ефрем отишъл на Атон. Баща му не искал да го пусне, не го благословил да стане монах – нужен му бил помощник в дърводелската работилница, където винаги имало много работа. Тогава майката помогнала на Янис да замине тайно. В дадения случай тя постъпила против волята на мъжа си, защото знаела, че волята на Господ се състои в това синът й да стане монах.

Това станало така. Когато Янис навършил 19 години и техният духовник, отец Ефрем го благословил да отиде на Атон, майката помогнала на сина си да приготви всичко необходимо за път. Бащата, знаейки силното желание на сина си да отиде на Атон, строго го контролирал и искал той да му докладва къде се намира и кога ще се върне. Тогава при тях имало курсове за катехизация, нещо като училище за младежи, което Янис посещавал редовно. Баща му не му пречил да ходи на тези уроци, които водел техният духовник, отец Ефрем. В деня на отпътуването му за Атон майката посъветвала Янис да напише бележка на баща си, че отива на урок по катехизация и ще се върне по-късно. В своите беседи старецът казвал, че това даже съответствало на действителността – какво друго, ако не уроци по катехизация му предстояли на Атон за начало?

Янис оставил бележка, взел приготвените вещи и пеша се отправил към пристанището, за да вземе кораба за Атон. Бащата се върнал от работа и попитал Виктория къде е синът им. Тя му показала бележката и той, като я прочел, се успокоил. Но след като минал часът, когато Янис обикновено се връща от урока, бащата се разтревожил и започнал настойчиво да разпитва жена си. Накрая тя била принудена да му разкрие истината. Тогава бащата изрекъл с гняв: „Това няма да стане“, грабнал велосипеда и се втурнал към пристанището, с надежда да догони сина и да го върне вкъщи. По пътя той паднал от велосипеда и толкова силно се ударил, че не бил в състояние да продължи преследването. Бил принуден да се върне у дома с празни ръце. В своите беседи старецът казвал, че видимо такава била волята Божия, в онзи ден той да се качи на корабчето и да отплава за Атон.

Приемане на монашеско пострижение


От Атон той написал на майка си само едно писмо, в което казвал: „Тук ние, мамо, не се мием с вода. Ние се мием със сълзи.“ След това много години от него нямало никакви новини. Както знаем, за пръв път старецът излязъл от Атон в света по завещанието на стареца Йосиф, за да посети след неговата смърт своята родина, град Волос, и да поеме духовното ръководство над сестринството, което по това време се намирало в един дом в местността Стагиятис в района на Пилиу. Тогава той се срещнал със своята майка и както знаем, тя дори не го познала – дотолкова старецът се бил променил за годините, преминати в подвижнически трудове.

В 1962 г. по благословението на стареца Ефрем сестринството от Волос придобило малък парцел в местността Портария в планинската част на Горен Волос, за да си построи обител. Преди там нямало манастир. Веднага след това била пренесена чудотворната икона на Божията майка, която дотогава се намирала в къщата в Стагиятис.

След пренасяне на иконата на новото място започнали работи по ремонт на зданието и благоустройство на земята и в 1963 г. сестринството се преместило в Портария. Скоро старецът Ефрем извършил първото пострижение в новопостроения манастир – над своята майка Виктория, която била наречена Теофано и над нейната приятелка, която нарекли Матрона. Старецът Ефрем нарекъл своята майка в чест на блажената царица Теофано (поч. 893 – 894 г.), съпруга на Лъв Мъдри. Старецът много я почитал, затова и нарекъл майка си така в нейна чест, а след нея много игумении и монахини получили същото име.

След пострижението старицата Теофано не останала в Портария, а се върнала за известно време обратно в дома си. По това време нейният съпруг, бащата на стареца Ефрем, бил умрял, но най-малкият от синовете й, Христос, още не бил женен. Старицата живяла в дома си заедно с малкия си син дотогава, докато той се оженил, след което вече окончателно се прибрала в Портария, в манастира.

Скоро след пострижението на своята майка, старецът Ефрем извършил пострижение над Мария, която нарекъл Макрина – тя станала игумения на манастира в Портария. Старицата Теофано била нейна възприемница в пострижението, затова майка Макрина я смятала за своя старица и духовна майка. В Портария в продължение на много години те делели една и съща килия и продължавали съвместните молитвени подвизи, които правели още в света в дома на Виктория, затваряйки се през нощта в кухнята, за да прекарат часове в съвместна коленопреклонна молитва. Те били големи молитвеници. Местните жители свидетелстват, че виждали, как нощем от манастира към небето се вдигали два огнени стълба – това били молитвите на стариците Теофано и Макрина.

Така старицата Теофано станала първата и най-добра послушница на своя син. Както разказват монахините, тя имала истинско послушание и непрестанна молитва, поради което имала много изкушения.

Старицата Теофано живяла в Портария до 1983 г. През това време здравето й се влошило и климатът там не й понасял. Тогава, заради болестта й старецът Ефрем решил да я премести в неотдавна открития манастир „Св. Архистратиг Михаил“ на остров Тасос.

Ето какво разказват сестрите за последния период от живота на старицата Теофано в техния манастир. Тя винаги първа влизала в храма. Службите изкарвала права, никога не сядала. В гръцките храмове, в допълнение към стасидиите, разположени около стените, обикновено поставят редица столове покрай стените в литийната част, а понякога и в предната част на храма, за да могат молещите се да присядат от време на време, за да си отдъхнат, когато службите са продължителни.

Старицата Теофано винаги се молела права и не изпускала броеницата от ръцете си. Заради непрестанната си молитва тя претърпяла много нападения от бесовете, които чувала и виждала с очите си, наяве.Тя разказвала на сестрите, че само докато влезе в килията си, за да си отпочине преди нощната служба, и лягала на леглото си, бесовете идвали при нея и не й давали да заспи. Викали й: „Ей, старице, старице!“, и я дърпали на всички страни, смъквали одеялото й, тя ги виждала. Веднъж така й досаждали, че не могла да заспи. Малко преди началото на службата най-после я оставили на мира, и тя задрямала. След малко клепалото заудряло за служба. Забелязвайки, че нея я няма в храма, сестра Исидора отишла в килията й, за да я събуди. Започнала да чука на вратата, а майка Теофано помислила, че дяволът отново й досажда, и отговорила отвътре: „Махай се, престани вече да ме тормозиш!“ След това разказвала, че дяволът я бил цяла нощ, не й давайки да заспи.

Последно изпитание

Когато старицата навършила 92 години (20 декември 1983 г.), претърпяла инсулт и се парализирала. До последно преди това тя се оправяла самостоятелно, освен това помагала в кухнята, готвела за сестрите, учила ги как да правят просфори, и разни други неща по домакинството. Тя била голяма майсторка във всичко, и за каквото и да се захванела, всичко ставало чудесно. Освен това била много трудолюбива, никога не спирала за почивка, по всяко време или се молела, или се трудила.

Когато започнал първият пост след инсулта, всички мислели, че ще умре. Старецът Ефрем пристигнал от Света гора на Тасос и 40 дни – през целия Велик пост – стоял при майка си. Около нея виждал множество бесове, които не давали покой на душата й. Той се молел горещо на Господ да избави майка му от властта на бесовете. От неговите молитви старицата получила облекчение от болежките си, дошла на себе си и била в ясно съзнание до самата си блажена кончина, която била след две години. В една от своите беседи старецът Ефрем разказва за нея:

„Климатът на остров Тасос й подхождаше повече, отколкото този в Портария, затова я преместих тук. Тя постепенно се приближаваше към края на живота си. Две години преди смъртта си, на 92 годишна възраст се парализира. От този момент вече изобщо не се вдигаше от леглото. Но, както се казва в Евангелието: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).

Така се случи и с майка ми – през време на боледуването си беше обкръжена от грижовни дъщери – сестрите от обителта, които се грижеха за нея с голяма ревност. И къде в света ще намериш такава любов? Една медсестра, една от монахините, така обикна майка ми, че просто думи нямам! Тя беше толкова добра, че даже спеше с нея, глава до глава…

Когато с майка ми настъпи криза, се случи нещо, което е рядко явление, и ако се случи, то е само с духовните хора , за изпитание и придобиване на опит. Това стана една вечер. Мама беше като мъртва от много време – не ядеше, не пиеше, не отваряше очи. Не бе пила и капка вода. Обезводнена, със затворени очи – както изглеждат обикновено умиращите хора…

И когато беше в такова състояние, аз стоях до нея, заедно с монахините и герондисата. Беше тъмно, гореше кандилце. Привечер, приблизително по това време, очите й се отвориха. Погледна така, все едно очакваше ей сега да се случи нещо, или вече се случваше, с някакво безпокойство, сякаш се ослушваше, или бе видяла нещо или някого. След толкова дни на безсъзнателност за пръв път обръщаше внимание на окръжаващия свят. Лежеше неподвижно, защото не можеше да се помръдне, с отворени очи, и гледаше навсякъде – наляво, надясно, нагоре, надолу. И все по-силно на лицето й се изписваше едно състояние на ужасна агония и страх, цяла една река от страх. Такъв страх, който може да изпита човек, към когото се приближава убиец, готвещ се да го заколи.

Аз започнах да я осенявам с кръстния знак, изричайки на глас Иисусовата молитва, за да се успокои. Разбрах, че нещо се случва – това бе бесовско изкушение. По някое време опасността премина, невидимите сили бяха си отишли. Мама се бе успокоила, беше още в съзнание. Тогава я попитах: „Мамо, какво е това? Какво ти е?“ „Ох, много са, много!“ И тогава тя започна да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“ Ден и нощ! Оттогава устата й не спираше никога, ден и нощ молеше Божията майка за спасение. Поразително, в нея нямаше никакви мисли, само молитва, а обикновено болните хора лесно се поддават на помисли. Със своя начин на живот – непрестанни трудове и подвизи, тя притежаваше изключително търпение, и това й помагаше да поддържа молитвата си през цялото това време. Аз я питам: „Какво стана?“, а тя – „Божията майка ми помага!“ И пак продължава да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“

След известно време, когато мъченията свършиха, тя напълно се успокои и затвори очи. На следващия ден, пак по същото време, отвори очи. На лицето й се видя пак същия страх, същата агония. Всичко вървеше по същия сценарий. Беше особено мъчително.

Тогава се запитах – защо дяволът има власт над тази свята душа? Аз, разбира се, разбирах, че това изкушение е дадено, за да придобие венец, за да може да има чрез него дръзновение пред Бога. И в момента, когато това състояние се повтори, аз си казах: „Това не може повече да продължава. Време е да му се сложи край.“ Отидох в килията си, застанах на колене и започнах да се моля: „Господи, моля Те, направи едно от двете неща. Или я прибери сега, за да се успокои, защото тя заслужава покой, или прогони дявола по-далече от тази свята душа. Тя се е трудила за Теб толкова много, и сега й е дошло време за отдих.“ По този начин се помолих.

Когато на следващия ден отново отвори очи, по същото време, беше вече спокойна. „Мамо, как си?“ „Те си отидоха…“ Изпитанието бе завършило. От този момент започна благословеният последен период на блажения й живот. Минаха дни. Външният й вид постепенно се променяше, тя ставаше все по-красива. Разбира се, тази красота беше не телесна, а духовна. Така постепенно се приближаваше към смъртта.

На следващия ден след Рождество дойдох в манастира, за да я видя. Тя разговаряше, разбираше, какво се случва, и непрестанно повтаряше молитвата. В последния момент на живота й лицето й се преобрази, на него засия блаженство. Тя се обърна надясно, широко отвори сияещи очи и погледна нататък, сякаш видя там нещо. В този момент почувствах в душата си такава възкресна радост, такова възкресение, сякаш в мен се бе събрала благодатта на десетки пасхални нощи.

За пръв път в живота си се чувствах така. Разбира се, когато си отиде в Господа моя старец Йосиф, тогава също беше нещо особено, но сега това се случваше с мой близък. Такова щастие почувствах в този момент, толкова силно, виждах… не зная как, но виждах как душата й безпрепятствено се издига на небето.

Когато дойде, лекарят не можа да повярва, че е умряла, толкова жива изглеждаше. Тялото й беше топло и меко, като на жив човек. „Господи, помилуй! Не мога да повярвам!“ – възкликна той. Това беше нетление. Казах на лекаря, какво е рекъл Христос – смъртта, това е само сън, и всеки човек ще се събуди в деня на Второто пришествие, по звука на архангелската тръба.

Когато лекаря си отиде, ние я зашихме в монашеско расо, нашивайки отгоре три кръста. При това аз чувствах такава силна пасхална радост, че ми идваше да изляза на улицата и да запея „Христос възкресе!“ Тя бе така прекрасна след смъртта. Беше на 95 години, а изглеждаше като на 15. Това бе резултат от целия неин живот, от всичките й трудове, това бе награда за нейните трудове.“

Сестрите монахини ми разказаха, че когато са погребвали старицата Теофано в манастирското гробище, дошли овце и прелетели гълъби. Овцете сами са излезли от кошарата си, дошли до гроба, заблеяли едновременно, обърнали се и се върнали обратно. След това отнякъде се появили ято гълъби, прелетели над гроба и изчезнали в небето.

Мощите на старицата изглеждали „много красиви“. В Гърция до днес съществува традиция примерно на третата годишнина от смъртта да се изваждат мощите и да се поставят в костница – не само на Атон, но и на други манастири, и даже на миряните. По вида и цвета на мощите се правят предположения за посмъртното състояние на починалия. Например има случай, когато тялото не се разлага или мощите издават неприятна миризма – тогава се предполага, че на душата на починалия й е зле и има нужда от молитвена помощ. Роднините записват четиридесетници, раздават милостиня за упокой на душата му. Има и признаци, по които узнават, че душата на починалия е получила благодат от Господа – мощите имат кехлибарен цвят и издават благоухание. Случва се даже мощите на някои православни да са нетленни.

Така например, когато отворили гроба на старицата Теофано, нейните мощи благоухаели и имали такъв кехлибарен цвят, по който се съдело, че душата й е получила спасение. За главата й било направено ковчеже, което и досега се съхранява в манастира „Св. Архангел Михаил“ на остров Тасос.

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

източник: Православие.ру

Монашеският живот не се преподава, а само се преживява в обикновеното всекидневие.  Там, където единият брат прави място за другия брат, отстъпва, проявява търпение, казва охотно „Благослови!”. Монашеският живот е общение (κοινωνία) извън обществото (κοινωνία). Това не е живот без любов.  Преподобният Йоан Лествичник казва, че монахът прилича на „безумно влюбен”. Като един влюбен човек, който обича свръхмерно Бога. Човек става монах от голяма любов. Случва се, позволете ми да го кажа, в брака да няма любов; да има липса на общение в обществото. Случва се човекът в града, в университета, на работното място да се чувства сам, да чувства непоносима самота, въпреки че е притиснат от тълпи хора; а монахът, който е сам, да не страда от самота. Самотата, знаете, е явление, при което има отсъствие не на хора, а на здрави отношения с Бога, себе си и ближния.

Безмълвието, безгрижието, кротостта на монасите не е резултат от техника, а извира от състоянието на техния живот и съществена връзка с живия Бог. Безгрижието, неславолюбието, нежеланието за спор, отказът от постоянно изтъкване на горделивото „аз” придава на техните стари лица този покой. Поклонниците чувстват излъчването на един мир – на мира, който Бог дава на Своите приятели.  Не са нужни много думи. Това нелицемерно отношение е достатъчно. При това особено младите се умориха от многото съвети и увещания. Особено когато откриха, че нямат и отражение в живота, те горчиво се разочароваха. . .

Старите монаси не говорят много. Те мерят думите си. Знаят добре какво правят. Избрали са внимателно този път. Многословието съдържа много капани за сериозни падения. Те не говорят, не защото не знаят да говорят или не са чели достатъчно или нямат някакви преживявания, а от истинско смирение. Този отказ някога доведе някои до удивителни и висши състояния на святост, както юродството за Христос, т.е. привидното безумство. Докато знаеха много, се правеха на невежи, като безумни, подвизавайки се боголюбиво в себеизобличаването, себеукоряванетото  и въздигащото смирение. Веднъж преди двадесет години привечер се запознахме с един такъв старец, като старец Йосиф, за който ви казах. Става въпрос за стареца Иродион, румънец. Той живее в крайна нищета, сред развалини и отпадъци, в гората, без никакво отопление през тежката зима, без огън да си сготви нещо. Животът му е непонятен за рационалистите, за тези, които са обожествили разума. Той презря светския евдемонизъм на съвременното свръхконсуматорско общество. Той не ни направи „услугата” да ни даде съвет. Той знаеше, че ние знаем, но не вършим. Един монах, мой спътник, тръгвайки си от „юродовия” Иродион, с умиление ми каза, че сред малкото и несвързани неща, които той изричал, му отговорил на нещо, което дълго време го занимавало. . .

Понякога младите, но и по-възрастните, идвайки на Света Гора, за да търсят умели разисквачи, за да решат някои свои проблеми или философски и метафизични въпроси, но навярно не намират и си тръгват донякъде разочаровани. Може. Но този неугледен и несресан монах, в Дафни или в Карея, който крие светло лице, може да не говори изобщо за исихазма, а от години да го живее.

Сещам се отново за първия път, когато отидох на Света Гора. Извън Карея срещнахме един старец. Попитахме го колко време има още до манастира Ставроникита. Той ни отговори рязко: „Направо. . .”. Той не ни отговори това, което го попитахме. Останахме с известно недоумение. Той го разбра и ни каза: „Какво значение колко време има дотам? Молете се с броеницата и ще стигнете. Ние тук, деца мои, часовника го имаме за куче, а ние сме господарите. . .”

Колко е хубаво това надмогване на времето!  Колко много може да каже на стресирания и задъхан свят, който от сутрин до вечер търчи и отново не сварва (да направи всичко). Когато по-късно отидохме при папа-Ефрем Катунакиот, един рядко духовен човек, и го поздравихме, за да си тръгнем, му казахме със светска любезност: „Простете, отнехме ви от времето!” за да чуем: „Колко време сте тук? Един час. Е, връщам моя часовник един час назад.” Изглежда шега. Не мисля, че е.  Определени пъти по шеговит начин може да се изрекат най-сериозните неща.

За съжаление, в света мнозина говорят много за всичко. Сякаш всичко знаят. Добре правите и ги наричате „всезнайковци”. На Света Гора достатъчно монаси знаят достатъчно и мълчат. Не гледайте мен, аз съм странно фалшиво изключение. Добрите и истинните монаси обичат мистичността, тайнствеността, скритостта, незабележимостта, безславието, съгласно библейските думи: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 5:6). Те знаят за мистицизма и исихазма, не само от книги, но и от опит, но не желаят да се правят на учители, на знаещи. Те предпочитат да преживяват лично благодатта на тяхната красива тайна. Но благодатта често не се скрива. Тя просветлява, осиява лицето, дава мир и радост на смирения труженик на трезвението и постоянната молитва. Те дават „мир, който надвишава всеки ум” на тези, които ги доближават без любопитство и благоразположено.

Благонамереният поклонник и особено младият, ако не се въодушевява, във всеки случай се замисля от този своеобразен живот на монасите. Обикновено монасите стават сутрин, когато младите (в същото време) лягат в света. Добре устроеният монашески живот, който е израз на много древен типик, в началото затруднява младите хора, които не са свикнали да имат правило в живота. Оскъдното и в определени часове хранене изглежда странно за онези, които нямат нито конкретен час, нито спазват конкретен тип хранене. Животът на монасите крие нещо, означава нещо, предполага нещо. Това го осъзнават почти веднага дори тези, които нямат чувствителни сетива.

В един манастир всичко е общо. На входа на една килия пише „днес моя, утре на друг и никога на някого”. Монахът няма право на никакво лично имущество. Колкото повече се развива духовно и се откъсва от материята, толкова повече той открива, че има множество излишни неща и смята за много и малкото неща, които има.  В древната пустиня един старец видял, че негов послушник обичал прекалено много една книга, която имал и бил привързан към нея. Той му казал да я изгори. Преп. Ефрем Сириец казва „нестяжятелният монах е високолетящ орел”. Нестяжанието прави човека уютен, свободен, неустрашим. В Патерикът пише, че веднъж един старец, връщайки се в килията си, видял, че от нея излизат крадци. Влизайки вътре, той видял, че липсват неговите вещи и останала само една стомна. Той извикал крадците и им казал: „Елате да вземете и това, забравихте го!”, посочвайки стомната.

Нашият старец, старец Емилиян Симонопетритски, ни казваше: „Ако не можете да станете духовни хора, най-малкото станете учтиви”. Учтивостта е първата стъпка на духовността. Учтивост не с формалния, западен начин на поведение, а като сърдечно движение, любочестиво отношение, духовно благородство. Монахът няма блудкавата, ялова и лицемерна учтивост на салоните, а заема спонтанно, трайно място с ниски тонове. Така, дори когато ходи, когато се храни, когато събеседва, той е внимателен и сериозен не с едно преструване, а просто, спонтанно, уютно. Както е в Църквата и това е знак по-скоро за неговото вътрешно живо усещане за вездеприсъствието на Бога. Като млад монах старецът ми направи забележка, защото седях в килията му с кръстосани нозе. „Ама, няма никой тук”, исках наивно да кажа.  Неговият бащински поглед ми напомни със знак присъствието на Всецаря Бог, което винаги е навсякъде. Неучтивостта не идва просто от лошо възпитание или навик, а показва едно дебелокожо, кораво и некултивирано сърце. . . Колко голямо впечатление ми направи, когато една зимна сутрин в един чуждестранен университет един младеж срещна девойка на двора, свали ръкавицата й и целуна ръката й. Не ми казвайте, че съм романтик. Малките неща винаги разхубавяват живота ни.

Казвайки това, не искам да бъда разбран погрешно. Не съм тук тази вечер с вас, за да ви кажа колко добре сме ние там горе в планината, и колко зле вие тук в градовете. Не дойдох да правя сравнения и оценки. „Всякой да си остава в званието, в което е призван” (1 Кор. 7:20), както казва св. ап. Павел. Всеки да бъде истинен там, където е. Монахът да е добър, ученикът също, както и студентът, учителят и преподавателят. Просто от нещата, които казвам, бих искал и младите да възприемат нещо за техния жизнен път от живота на монасите, не с това да стават монаси, нито несъмнено вманиачени и фанатици, а свободно вярващи, истински християни, истински радостни човеци.

Познавахме достатъчно и млади и по-големи хора в света, които с тяхната искреност и честност не се увлякоха от „сирените” на комфорта и повърхностността и преживяват тайнствена радост и мир, дори да нямат най-добрата марка автомобил или други съвременни удобства. Те чувстват безшумно в себе си усладата и освобождението на духовното умиротворение, без да падат духом пред безбройните всекидневни изкушения.

превод от гръцки

Местността Катунакия, е дива, скалиста, разположена на южния край на Атонския полуостров. Заедно със съседните скитове: Кавсокаливия, св. Василий, Малката Света Анна, Каруля, образува най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

На това място се подвизавал старецът Калиник Исихаст, духовниик, който е имал способност  да прониква в тайните дълбочини на сърцето и да отделя пшеницата от плевелите. Известността на отец Калиник като старец, имащ дар на духовно разсъждение привлякла към него множество хора, търсещи уверен отговор в разрешението на своите трудности, отговор, сочещ Божията воля. Всички поклонници, дошли на Света Гора, можели да се ползват от духовните съкровища на отец Калиник. Идвали със съмнения, с житейски проблеми, с въпроси за изтълкуване на някои части от Свещеното Писание, идвали за духовна помощ. И всички били удовлетворени и възнаградени: неофити, старци, отшелници, общежителни монаси, миряни, чиновници, полицаи, гърци, руснаци, цялата Сета Гора, всички бързали към пустинника исихаст на Катунакия. Идвали много посетители и се получавали много писма. Той бил истински пастир. Така винаги е било, отците, които имат дар на духовно разсъждение, да привличат  като магнит тези, които се измъчват от трудностите в духовния си живот. Но имало и такива случаи, при които хора посещавали отшелника просто от любопитство, а не от духовно стремление. Виждайки тяхното безразличие и той самия се показвал безразличен към духовна беседа. Изглеждало, че се отказва от обичайното си духовно настроение и се спуска до нивото на интересите на такива посетители. Случвало се е да го попитат: “Как върви работата? Лозето? Излезе ли зехтин от маслините ви?” И само ако посетителят сам започне разговор на духовна тема, старецът охотно разкривал пред него съкровището на своята душа.

Близо до килията на отец Калиник живеел монах, който често, поради своята сприхавост, причинявал раздори. Започвал да спори от най-незначителните думи, оскърбявал ближните с думи, неподходящи за монасите. Веднъж се заял и с отец Калиник. Минавайки покрай неговата килия, умишлено оскърбил стареца с неподобаващ маниер. Старецът не продумал нито дума, оставайки съвършено спокоен. Монахът, извършвайки оскърблението, се отправил в своята килия. Тогава отец Калиник му дал добър урок, подобен какъвто тоя никога не е получавал. Отецът показал с ръка църквата на неговата килия и казал: “Брате, ще отидеш ли да получиш свето Причастие?” Монахът, не придавайки значение на тези думи, се прибрал в своята килия. Но когато на спокойствие се замислил над значението на тези слова, се развълнувал. Действително, как може сега да се осмели да се причасти, не получавайки прошка от брата, когото бил оскърбил? Безпокойството му растяло толкова, докато не го изпълнило с ужас и мъка от извършеното, и не бил в състояние да се утеши, докато не се върнал при стареца Калиник, за да падне ниско пред него и да изпроси прощение. Така отец Калиник умеел с малко, но  умни и  поучителни думи да привежда в чувство тези, които са нехайни за своето поведение.

Един ден при него дошъл един полицай, работещ на Света Гора, който бил много смутен от някои хора, които живеели тук: “Отче, много съм разочарован от срещата си по служба с някои личности. Имах огромно желание да дойда тук, за да срещна добродетелни и свети монаси, но намерих обратното. Ако и на това свято място има такива безобразия, то какво ще е навън в света? Дойдох да намеря добродетел, но намерих порок” – казал разочарован полицейският служител.

“Възлюблени брате мой, добродетелта – това не е закачено бельо, което простират в Дафни и всички могат да го забележат. Твоята служба е такава. Длъжен си не само да наблюдаваш безобразията и злото, но и да се стараеш да ги търсиш и изобличаваш, даже и в случаите, когато те не са видими. Поставили са те тук не за да търсиш добродетелта, а да намираш и изкореняваш злото. Не забравяй, че добродетелта – това е нещо скрито, нещо, което тайно израства в скривалището на сърцето…”

превод от руски: “Современные старцы горы афон” Архимандрит Херувим Карамбелас

На 16 юли 1998 година замина при Господа иеросхимонах Исаак – ученик на свети Паисий Светогорец, автор на първото и единствено пълно негово жизнеописание.  В една от главите на тази книга отец Исаак споменава и за себе си, но говорейки в трето лице. Именно той е бил монахът, комуто  старецът Паисий при пострижението  дал името на един от най-почитаните от него светии – св. Исаак Сирин.

Свети Паисий ръководил своите послушници в духа на истината, съгласно правилото, което гласи: „истинският наставник довежда душата не до себе си, а до Бога“. Отец Исаак от своя страна бил съвършен послушник. В пълнота усвоил учението на своя старец и направил себе си даже образ на неговата мисъл. При това отец Исаак останал напълно самостоятелен и независим като личност с уникален духовен характер. Учениците му твърдят, че той бил αὐτόφωτος, буквално – самосветещ, т. е. излъчвал своя собствена святост. При отец Исаак нямало никакъв култ към стареца Паисий, никога не му подражавал външно: не копирал маниера на поведение, жестовете, думите и други подобни неща. Неговото послушание било здраво, христоцентрично и разсъдително. Отец Исаак не цитирал, а възприел самата същност на учението на стареца и затова станал способен да говори свое, преживяно опитно слово.

След като отец Исаак станал сам център на монашеското братство, то и своите послушници учил на истинско послушание, възпитавайки ги като пълноценни духовни личности. Когато някой от неговото братство предприемал важно жизнено решение и се съветвал с отец Исаак, той отговарял: „Божията воля за вас е тази – това, което желае вашето сърце. Бъдете независими от чуждото мнение… Бог уважава свободната воля. Искам да ви виждам спокойни, радостни и духовно преуспяващи. Това е по-добре, отколкото да бъдеш принуждаван от тоя или оня…  Но помнете най-важното: каквото и да сте избрали, вършете го свято.

Отец Исаак дошъл на Света Гора през 1978 година, оставяйки своята родина – Ливан. Той се родил в едно село, близко до Бейрут  през 1938 година. Семейството му било православно и благочестиво. Баща му от дете пеел в църквата. Благодарение на семейството си – Фарес Атталах,  такова име дали на отец Исаак неговите родители –заобичал Христа и Неговата Църква. От детството си Фарес обичал уединението и молитвата, а на 14 години тайно си тръгнал от дома и отишъл в манастира на свети пророк Илия, на 5 километра от тяхната къща, но баща му скоро го открил и върнал у дома.

След завършването на основното си образование в родното си село, Фарес  се научил на дърводелство и работел в Бейрут. Всяка вечер, след като приключвал работа, отивал да учи византийско пеене при  протопсалта на  Антиохийската Църква.

1962 година отец Исаак впоследствие си спомнял, като време на своето истинско рождение. Тогава през лятото приключил с работата в най-разкошния хотел на Бейрут и се върнал в своето село. В себе си носел спестовната си книжка със спестявания, които по онова време били значителна сума: 3000 лири. Давайки ги на баща си Фарес казал: „Бих искал да разделите тези пари помежду си в къщи. А аз нямам нужда от нищо, ще стана монах.“ Зашеметен и опечален баща му го попитал: „Кажи ми, какви ценности на този свят са ти нужни, за да останеш?“ Фарес отговорил:  „Ако и целият свят да стане моя собственост, даже  няма и да го погледна… Моят живот не е тук, но в манастира“. Бащата се опитвал да го уговаря, засягал най-чувствителните места, казвайки, че семейството се нуждае от грижите на Фарес, но всичко било напразно. В същия ден Фарес напуснал родния си дом и съпровождан от брат си Антоний, отишъл в манастира Успение на Пресвета Богородица, в местността Кура в северозападен Ливан. Това бил полуразрушен манастир, който бил обитаван от двама души: игумен Юхана (Мансур), по-късно митрополит Лаодикийски и още един монах. Когато Антоний вечерта се върнал у дома баща му го попитал в кой манастир е оставил Фарес. Антоний му отговорил и казал: „Уверен съм, че Фарес, който е работил в голям лукс, няма да издържи повече от два-три дена. Ще видите, че ще се върне“. Тогава баща му внимателно го погледнал и казал: „Не, трудностите няма да го спрат… Той повече няма да се върне.“

В манастира Фарес се показал като искрен и ревностен монах.  Игуменът го изпратил в богословското училище в Баламанд, а през 1963 година  Фарес  бил  ръкоположен за дякон с името Филип. След това воден от Божия промисъл продължил своето образование на остров  Патмос, след което, желаейки да увеличи своите знания постъпил в богословския факултет на Солунския университет. През учебните години служил като дякон в митрополитската църква  „Св. Димитрий Солунски“. Но главното събитие за отец Филип през този период станало запознаването му с монашеския живот на Атон и стареца Паисий, който станал негов духовник.

Завършвайки образованието си, отец Филип се върнал в Ливан, приел свещенически сан и за известно време служил в манастир. Разразилата се гражданска война го принудила да напусне обителта, а скоро и Ливан  и отново да дойде в Солун. Тук неговата съдба се решила окончателно. През 1978 година получил благословение от митрополита на Ливанските планини и се отправил на Атон, за да остане там завинаги. Отец Исаак си спомнял, че скоро след идването си на Света Гора един почтен светогорски старец го попитал: „Вашата страна е произвела толкова велики светии, това е родината на великия Исаак Сирин, а вие сте дошли тук, за да се учите на монашески живот?“ Отец Исаак отговорил: „Нашите свети отци са пренесли своя духовен опит на Атон, тук той е съхранен и аз съм дошъл на това свято място, за да го намеря.“ Към древния православен опит отец Исаак се приобщил чрез стареца Паисий, който по разказите на учениците на отец Исаак е бил главната причина за неговото идване на Света Гора. За да бъде близо до стареца, отец Исаак се заселил в манастира Ставроникита, близо до килията на честния кръст, където живеел свети Паисий.

След една година отец Исаак се преместил в килията Воскресение Христово, в местността Капсала, също близо до килията на стареца Паисий, а също и до Карея, столицата на Света Гора. Четири години прекарал тук в пълно уединение. Тук му се стоварили силни скърби и изкушения, които не прекъсвали нито за миг и го принуждавали да остави уединението. Борбата била жестока. Веднъж, когато отец Исаак, изтощен от помисли, обикалял около своята килия, внезапно се оказал пред неголям гроб, за съществуването на който по-рано не знаел. Известно време той стоял,  гледал го, молил се и мислил  за смъртта. И изведнъж сякаш лъч озарил измъченото му сърце. То се напълнило със спокойствие и мъжество, а всички помисли се разсеяли.  „Ще умра тук“ – произнесъл решително. От този момент изкушенията отстъпили завинаги, а паметта за смъртта вече не напускала неговото сърце. За да я пази и развива, отец Исаак си изкопал в градината гроб.

По свидетелството на светите отци паметта за смъртта научава на всички добродетели. Тя предпазва от греха и доставя вкусването на Божията благодат. Отец Исаак дотолкова бил проникнат от паметта за смъртта, че по свидетелството на неговите ученици неговото постоянно настроение било пасхално. И това не можело да се укрие, въпреки  че отец Исаак винаги се е стремял да запази в тайна своя духовен живот. На своите ученици той казвал: „Не сме длъжни да съобщаваме това, което правим… Тайната на монаха – това е неговият духовен живот… За да не се прекрати вътрешната духовна радост, в никакъв случай тя не трябва да се проявява външно като някакъв ентусиазъм. Тя трябва да се скрива от другите.“ Отец Исаак избягвал и най-малката известност, въобще не обичал да го считат за приемник на стареца Паисий, затова даже и името му споменавал много рядко. Веднъж един мирянин, духовен син на отец Исаак разказал, как по време на молитва му се явило някакво чудовище, но той призовал своя старец и то изчезнало, а сърцето му се изпълнило с духовна радост. Отец Исаак обяснил, че причината за случилото се е правилното отношение на послушника към неговия старец, а не добродетелта на последния. И добавил: „Ако започнете да ме величаете, тогава Бог против вашата воля ще ви открие моите грехове и ще видите, че аз съм най-грешен от всички хора.“

Учениците казвали, че отец Исаак живеел по следния принцип: „Всичко си има време, време за всяка работа под небето” (Екл.3:1) Един от неговите монасите си спомня: „Когато ме пращаше до Карея за покупки или за пощата или за нещо друго, ми казваше като ходя да се моля в себе си, накланяйки леко глава и да не да улавям възможности  да побеседвам с някого, освен по поръчената работа. Настояваше да ходя до Карея не по главния път, а по пътечките, и особено подчертаваше: „В Карея не бъди общителен, бъди приветлив, но строг.“ И обратното, когато  ме изпращаше да помогна на някое немощно старче, благославяше да беседвам и да го разпитвам, за да чуя някои полезни разкази от светогорския живот…

Свободно и разсъдително отец Исаак подхождаше към монашеския устав, следвайки винаги духа, а не буквата. Например от време на време по устава на нашата килия пазехме мълчание цял ден. Но ако заради душевна полза трябваше да поговорим,  то ние прекъсвахме мълчанието. Отец Исаак много уважаваше уставите на манастирите и килиите, където ходихме на бденията  на празниците и винаги ги спазваше. В случай на необходимост той открито изказваше своето мнение по тези или онези уставни правила. Веднъж дойдохме в един манастир. Беше Цветница. През тази година Великден се беше паднал рано, затова в манастирския храм беше хладно. След службата манастирските отци казаха на папа Исаак: „Отче, как замръзнахме на бдението!“ „А защо не запалихте печката?“ – се поинтересувал отец Исаак. Те отговорили, че по устав, започвайки от Цветница, не палят печки. Тогава отец Исаак казал: „Благословени отци! Това правило е  „ръждясало!“

Ето още няколко наставления, свидетелстващи за дара на духовното разсъждение на отец Исаак.

„Самите наши грехове могат да станат оръжие против дявола“. Разбира се отец Исаак не призоваваше да се греши. Той говорил за всепобеждаващата сила на доброто, което може да постави самото зло на благо служение, чрез покаяние, молитва и смирение.

За монашеството „ В началото монахът трябва да облече расото вътре в себе си, а след това и отвън“

Във връзка с необходимостта от „неразмишляващото“  послушание към стареца, отец Исаак казваше:

„Простите в духовен смисъл са най-умните, защото знаят само това, което им спомага за духовния прогрес.“

На своя послушник даваше съвет как да получи по-голяма ефективност от труда и да направи ежедневното еднообразие източник на освещение: „Най-добре е да се работи бавно и с търпение, казвайки умната молитва и прекръствайки се, без да бързаме и без да се притеснаваме, че няма да успеем…“

За молитвата: „Имайте добри помисли, а в молитвата нямайте помисли.“

„Когато започнеш да имаш действително любов, търпение, прощаване  и други добродетели, тогава ще видиш „пришествие“ и молитвата в сърцето ти ще потече свободно и без усилия.“

Благоразумно и трезво отец Исаак гледаше и на програмата за икономическа „помощ“, която Евросъюза започнал да оказва на Гърция и Света Гора. Разбирал до какво в крайна сметка ще доведе всичко това и предупреждавал за финансовото заробване още през 1983 година. Това било няколко години след присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност. Лятото тогава при отец Исаак в килията дошли двама монаха – представители в Кинотиса в Карея на два големи манастира. Те радостно съобщили, че Европа приела решение финансово да помага на Гърция и е отделила средства за реставрация на светогорските манастири. Те радостно попитали отец Исаак, какво иска да направи в своята килия и колко пари са му нужни за това. Известно време отец Исаак  мълчал потресен, а след това отвърнал със силно чувство, което можело да се нарече „духовен гняв“, надявайки се по такъв начин да пробуди техния разум и съвест: „Отци, наистина ли не разбирате какво става?! Съблазняват ви европейските пари, които не сме заработили?! Не разбирате ли,че това всичко се прави, за да завладее ума и съвестта на гърците?! Завоюват нашата родина! Вие какво, не виждате ли?!“ За парите за Света Гора отец Исаак беше казал: „По такъв начин те се готвят да завладеят Атон, а после ще ни задължат да изпълним техните нареждания, да пускаме жени! Отци, не се съблазнявайте! Това е троянски кон за нашето отечество!!!“ Но монасите само се усмихнали на „особняка“, който по тяхно мнение не оценил душевния порив на европейските приятели с тяхната безвъзмездна, както те предполагали, помощ  за велика Гърция – родината на европейската цивилизация и демокрация.

За това, което действително би могла да даде Гърция на съвременна Европа, старецът казваше: „Единственото, което може да покаже Гърция на Европа – това е Православието. Но се боя, казвам това с болка, съвременните гърци не са в състояние да изпълнят своята мисия. Клетката на Православието в организма им е едва жива.“

Като духовник, който изповядвал множество хора от Гърция и Близкия Изток, отец Исаак добре знаел душата на съвременния човек. Безутешно било това познание: „В съвременния човек цялото внимание е погълнато от разнообразни неща, така че той няма и секунда през която може да си спомни за Бога. А тези, които все пак се стремят да бъдат в съюз с Църквата, съвсем не чувстват нужда от благодатта на Светия Дух, не търсят реално единение с Бога.“

Виждайки страданието и неблагополучието на света и в същото време  притежавайки „пасхална“ радост – как това може да се съчетае в един човек? Такъв въпрос задали веднъж на самия отец Исаак: „Непостижимо е, как личната духовна радост се съчетава със скръбта  за света. Бог тайно утешава този, който се моли, страда за света и помага на хората. Бог утешава с такава сила, че от божествената  сладост човек забравя за всичко, даже и първоначалната цел на своята молитва.“

Казвал още: „Който преуспява в християнския живот, той е изпълнен с радост и мир.” Навярно тези думи могат да бъдат правилно разбрани само от този, който сам е преживял посещението на Божията благодат  и истинската духовна радост. Сам отец Исаак вървял към нея по пътя на трезвението, послушанието и самоотречението. За да не приема фалшификата за истина, ясно отличавал земната радост от радостта свише и се отричал от първата заради втората: „Присмиват ни се преждевременно – казвал. Да пазим съкрушено сърцето си, докато не дойде до нас и духовният смях.“

„За всички мисля добро“ –  прости слова, но да живееш и да говориш така е невъзможно, ако  Светият Дух не  те ръководи в това.

От подобни прости изречения са съставени древните патерици, запечатали опита на светите отци, подвизавали се в родината на отец Исаак  – в пустините на Близкия Изток. Днес човек често се отвръща от  този опит, приемайки го за недостъпен, нито  за разбиране, нито още повече за живеене.

Но в същия този дух и сила ни говори нашият съвременник – ученикът на свети Паисий – „самосветещият“ папа Исаак, свидетел за истинността и вечната младост на православната  духовна традиция, за приобщаването към която той някога бе дошъл на Света Гора.

Превод от руски: http://www.pravoslavie.ru/put/81064.htm

Може ли да каже монахът какво значение имат земните поклони? Може ли да каже: ”Не извършвам земни поклони, но затова пък ще се трудя да произведа нещо”? Разбира се, че не. Монахът знае, че “не произвежда нищо”. Научен е от традицията, че има някаква “празност”, която превишава всеки труд. Монахът не прави съвършено “нищо” от общоприетото в света. Но от това “нищо” той възкресява нов свят. Когато светогорският монах работи, например рисува икони или нещо изгражда, този труд не е като обичайният. Построеното здание или нарисуваната икона съдържат необяснима благодат, която от “незначителния” труд на монаха, извършващ земни поклони, го прави значителен, и в този момент го изпълва с вечност и нетленност.

Сега с вас ще отидем на всенощно бдение, но отново чуваме гласа на “този свят”: Ще издържите ли дванайсет часа? И петнайсет часа ще издържим! Благоразумни ли сте? Доказано е, че човек не може да запази концентрация толкова време. Или може да каже някой: “Аз съм образован човек и искам логично да организирам живота си.” Но какво ще направиш с тази образованост и логика? С помощта им ще издържим петнайсет часа ли? Или какво значение има ако издържиш многочасово стоене? Ще си смъртно уморен и ще бъдеш изтощен! Но точно в тази изтощеност е скрито тайнството, от което произлиза съвсем друга молитва и съвсем различно утешение, което с нищо друго не може да се сравни.

Отиваме на Света Гора, заобиколени сме от нейната архитектура, вървим по пътечки и калдъръмени каменни пътища. Но отново ни обзема недоволство: Какво е това? Какъв е смисъла от това изтощително вървене? Не е ли по-добре с кола да се премине това разстояние за петнайсет минути?

Но какво ще постигнем размишлявайки така? Логиката на “мира сего” погубва “този свят”, и ние ще го пренасяме тук, на Атон? Ако се случи така, може да се откажем от всенощното бдение, да направим службата да трае петнайсет или трийсет миинути и веднага да си тръгнем. За пет минути да отидем в Карея, да се возим до Кавсокаливия или Лаврата. Ще направим нещо като обиколка на Атон. Ще изгубим “душата и тялото” на Атон. По човешки ще се надсмеем над него, а духовно ще го опорочим.

Съществува пряка връзка между архитектурното единство на Атон с нравствеността в православната аскеза: участвайки в многочасово всенощни бдения и живеейки по монашески устав, разбираме по какъв начин се е формирал живота на Света Гора. Когато вървим пеш по стръмни пътеки, осъзнаваме смисъла на всенощното бдение и свещения покой на атонската исихия. Благодарение на всенощното бдение придобиваме неизразимата радост от молитвата. Защото, когато вървим пеш, бодърстваме и придобиваме мирът на това свято място.

За всичко това, нашата благодарност трябва да бъде безгранична към Богочовека, нашият Господ, Иисус Христос, Пресвета Богородица, всички светии, всички светогорски братя живели преди нас, отец Атанасий, този свят човек, който е бил игумен на вашият манастир, отец Висарион, също ваш бивш игумен, който се е потрудил много в Света Гора. Също трябва да сме благодарни и на всички Божии старци, които виждаме тук заедно с нас.

А това, което е необходимо от нас са силата и усилието. И колкото повече проявяваме старание, толкова по-добре ще го осъзнаваме. Ние сме подобни на почва, която непрекъснато поглъща небесна роса, с вас се напояваме от духовния дъжд на нашата традиция. И ако полагаме усилия, ще почувстваме уникалността на православното монашество, а тя е неизразима. Но веднага след като монасите се опитат да го обяснят, или когато искат да изкажат с думи неизразимото, словата им изглеждат като оксиморон: казват, че стоенето тук е движение, смъртта е живот, несправедливостта – оправдание.

Св. великомъченица Анастасия днес приела “несправедлива смърт”, но всъщност, смъртта и е оправдана, тъй като великомъченица Анастасия влязла във вечния живот. И ако желаем с Божията благодат да издържим до края и да направим това, което за “този свят” е абсурдно, и приемем смърт заради Христос, т.е. ако искаме да бъдем истински светогорски монаси, то трябва да умрем като зърно в плодородната светогорска земя, и само тогава ще почувстваме “с душа и тяло”, че сме открили мир в безкрайните хоризонти на вечният живот, който за нас вече е започнал.

Източник: Пемптусия

Намираме се в началото на 21 век, в една епоха – вярвам, ще се съгласите – на големи ревизии на познати стари житейски ценности, на големи промени на много равнища на знанието, които увличат човек в своето течение, често без той да съумее да се приспособи. Открития, изобретения, нови теории, нови нрави, нов дух, нова епоха. Всичко е ново, променено, модифицирано, пионерско, оригинално, невиждано досега. Не малко хора, не винаги възрастни, се връщат към традицията, към уроците на историята, към свещеното минало, към една невинна, чиста, мирна религиозност. Едно скорошно  проучване под заглавие „Религиозността  през 21 век”, посочва, че гърците са най-религиозните в Европа и заемат осмо място в света. Уточнява, че са проучили вярата на хората в свещеното и божественото независимо от честото посещение на богослужебните места. Има и едно място, където повече от хиляда години се поддържа редът на един и същ живот без много вълнения, премеждия, промени и изпитания; на един спокоен начин на живот, утвърден, неизменен, тих, изпитан, мирен, трезвен, красив.

Поетът, новелист и журналист Кристофър Мерил отишъл от САЩ в Сърбия като военен кореспондент, а оттам в Света Гора. В своята книга „Пътуване в Атон” той пише и искрено признава: „Бях стигнал до критична фаза от моя живот, в брака, работата, здравето, криза, която се опитах да преодолея чрез учението на една древна религия.  Така пътуването ми в Атон, записването на моите пътувания в света на православното монашество, е описание на едно много малко познато място на Запад, както и едно духовно съизмерване. Обходих полуострова от край до край, посетих и двадесетте манастира и десетки места, но не очаквах, че срещата ми с една чужда и едновременно близка традиция ще ме разтърси. Обаче Литургията, иконите, монасите, поклонниците, пейзажът и легендите, всичко това ускори нуждата да създам по-тясна връзка с Бога. . .”.

Всекидневно много хора от Гърция и чужбина започват своето пътуване към свещения Атон. Те са толкова много, че Св. Кинотис на Света Гора се принуди да ограничи броя на влизащите и желаещите посетители да трябва предварително да резервират място. Сред тълпите поклонници, които пристигат целогодишно, има много младежи. Младежи модерни, с много интереси, безпокойство, тревоги, проблеми и размисли. Те имат въпрос към архондаря, в началото са някак колебливи в храма, проследявайки богослужението от ранно утро, целувайки древните икони, честните мощи, ръката на досточтими старци, побелели в аскезата. Те си тръгват, ако не ентусиазирани, във всеки случай достатъчно замислени.  Не се забавят да се върнат отново. Сега се чувстват по-уютно, по-добре. Искат да разговарят за смисъла и целта на живота. Изповядват се. Срещата им с някой духоносен старец е важен момент в техния живот. „Един старец”, казва старецът Софроний Сахаров, „компенсира хиляди страници от книги”. Простотата, снизходителността, смиреността и искреността на старците обезоръжават младите.

Младите имат една харизма от Бога – да се въодушевяват от истината.  Дълбоко да ги привлича автентичното и истинното. Когато го намират, те му се покланят, следват го, независимо от техните евентуални отклонения. Поклонението на Света Гора, казваше един млад човек, било откровение на един аспект на Православието, който изобщо не познавал до днес, нито можел да си го представи. Очаровало го богослужението, спокойствието на монасите – не може случайно да седят в безмълвие в планините и да пазят стените. Начинът на живот на монасите го трогнал, без да може още много добре да си обясни причината за неговото трогване. „Нещо се прекърши в мен.” Той започнал да мисли и казваше, че Бог не е  толкова далечен, неземен, скрит, страшен и безмилостен.

Животът на монасите започва и завършва всеки ден в храма.  Храмът се намира в центъра на манастира, на скита, на килията, в живота на отците.  Със светлина само от кандилата и свещите с византийските песнопения, умилителните четения, „вечер, сутрин и обед” часове наред прави върху стасидиите с броеница те призовават Божията милост. Бденията често са всенощни, с пространни красиви песнопения,  които завършват в безкръвното божествено свещенодействие, където всички монаси се причастяват с пречистите Тайни.  Някога двама студенти в манастира Ставроникита за първи път в живота си останали цяла нощ  в храма. Когато бдението свършило и излезли на двора, за да отидат на общата трапеза, игуменът ги попитал:

-  Деца, как ви се видя бдението?

- Не ви ли тежи цяла нощ? – отговорили те с въпрос.

-  На вас не ви ли тежи толкова часове в дискотеката? – попитал повторно игуменът.

-  Ние се забавляваме – отговорили те.

- И ние се забавляваме – казал игуменът – развличаме се: това са нашите празненства. Чуйте, деца – продължил той. – Бебето какво прави девет месеца в утробата на майка си? Расте. Е, и ние растем в Църквата, някой път и без сами да го усещаме. . .

Литургията не свършва с възгласа „Молитвами святих отец наших. . .”. Тя продължава в килиите на монасите чрез живота в молитва, в постоянно събеседване с Бога – едно не толкова познато и любимо дело на света, невидимо, тайно, мълчаливо, но значимо, полезно и благотворно. Често се казва, че монасите донякъде са „професионално молещи се”. Те се молят и за тези, които не искат или не могат да се помолят. Монасите мълчат, защото имат приятен разговор с Бога. Само делото на молитвата остойностява тяхното бягство. Ако вярваме в съществуването на Бога и в Неговите слова, тогава молитвата на светците удължава благодатта и милостта на Преблагия Бог и това поддържа света, а не тежките въоръжения на суперсилите. От голяма стойност и значение е смиреното моление на монасите, дори светът да не го разбира.

Литургията категорично не завършва с възгласа „Молитвами святих отец наших”, нито спира в килията, а продължава в послушанията (на гръцки διακόνημα). Това означава дякония, служение – единият служи на другия и всички заедно на Бога. Няма висши и низши послушания. Игуменът е пръв между равни. Всички носят едно и също расо, което е служебната „престилка” на дяконията, а не одежда за отличаване от другите и за някаква, каквато и да е власт. Послушанията са годишни и могат да се подновят или ако има сериозна причина да се прекъснат. В един манастир ако си секретар или миеш чинии е все същото. Така не съществува конкуренция, стрес, смут. Поклонникът усеща, че Божието присъствие е в във всички аспекти на живота на общежитийния манастир – както в съборния храм, така и в килията, и в магерницата, и във фурната, и в гората и в складовите помещения  навсякъде и винаги.

Както казва един съвременен старец, поклонникът в един светогорски манастир не закъснява да констатира, че „монаси стават хора, които имат дълбокото усещане за осиновението от Бог Отец, където Бог даром им се дарява, не се преструват на нещо или някой, добродетелен или мъдър, а се подвизават неизменно да постигнат безгрижието, наивността на сърцето и доверието в Божия промисъл и покровителството на Пресветата Майка” (архим. Елисей Симонопетритски).

Познавахме един такъв безгрижен, прост, смирен старец, с голямо доверие в Христос и Пресвета Богородица. Той беше от Ризокарпасо от днешната окупирана от турците част на Кипър. Той дошъл на Света Гора, когато и тя била под турска власт. Почина преди 12 години (беседата е изнесена през 2006 г.) на 106 годишна възраст. Живя на Света Гора 80 години. Излезе от нея един или два пъти, за да отиде като поклонник в Йерусалим. 80 години не беше ял месо, 80 години не беше виждал жена. 80 години не беше ял готвена храна. Много здрав, с голямо въздържание, много умен, много благ. На 103 год. възраст се качи на покрива на килията да поправи керемидите. „Каквото поискам от Света Богородица, ми го праща” – казваше. „Имам нейната икона, на Икономиса (Икономка), и ме устройва Преблагословената. . . Ето, сега исках вода и ти дойде да ми донесеш.” Веднъж дойдоха двама приятели от Атина, млади хора, глави на семейство, и ме попитаха дали съществуват старци от Патерика и Добротолюбието. Съществуват – им казах и ги заведох при този старец монах: Йосиф Кипърски. Тогава беше на 105 години.  Беше легнал и се молеше с броеницата.

– Господата са от Атина – му казах – и дойдоха да вземат твоето благословение.

След като казаха две-три думи, им дадох знак да тръгваме. Тръгвайки, те казаха на стареца:

– Геронда, имаме много проблеми, молим ви да се молите (за нас)!

– Ще се моля – им отговори той – но за да се моля, искам пари.

Много се засрамих, обърках се, не знаех какво да кажа. Опитах се да оправдая ситуацията. Недоумявах защо прави това. Заведох ги при един свят човек и той да им иска пари, за да се помоли?  Той, който не знаеше много добре стойността на парите и не им отдаваше голямо значение. На другия ден, когато отидох да го видя, той ми каза:

– Отче Моисее, не ми води хора да ме почитат. Помолих Бог да ме почете в другия живот, не в този лъжлив (живот).

Аз се изумих. Той се засрами пред посетителите, искайки пари, които никога нямаше и никога не обикна, засрами и мен. Как да посмея да заведа повторно хора? Той развали представата за себе си като голям подвижник. Той разруши своята „фасада”. Кой от нас прави така? Той беше смирен и стоеше над скандализирането. Интересуваше го какво ще каже Бог за него, а не хората. Когато го казах на моите приятели, те останаха безгласни. . .

Една от причините да стана монах на Света Гора са тези простодушни старчета. Направиха ми голямо впечатление, когато като млад отидох за първи път преди 35 години.  Тяхната невинност, неподправен етос, хубаво изражение, въобще простотата, топлината на вярата, търпението, пълното оставяне в Божиите ръце, на Богородичния покров. Тяхното мълчаливо и скромно присъствие винаги бе достойно за удивление.  Не говореха много. Не искаха много.  Не се скандализираха лесно. Мнозина получиха утеха от тези блажени старци. Те бяха пуснали здрава котва върху атонските брегове и никаква вълна не ги смущаваше и дразнеше. Те проявяваха огромно разбиране към нас, младите. Колкото повече ги познавахме, толкова повече и ние ги уважавахме. Оценявахме големите трудности, през които бяха минали.

превод от гръцки