Приятели в затвора

Преместиха ме в Аюд. Това е стар, много стар затвор с много лоши условия. Бях изолиран в една килия, съвсем сам, за седем месеца. През целия период не видях никого освен надзирателите. Не чух нито дума освен техните обиди. Бяха инструктирани да ме обиждат непрестанно. Понякога ме биеха, но не твърде лошо. Бях свикнал с това. По-лошото бе, че бяха научени да ме удрят в най-чувствителните места на душата ми: да ме обиждат като свещеник, да ругаят Иисус Христос, да ми се подиграват докато се моля: защото аз се молех непрекъснато. Постоянно ме тормозеха, за да не ми дават възможност да се моля съсредоточено. През цялото време ме наблюдаваха през процеп във вратата. Това беше много неприятно, защото имах всичко в килията. Имах вода, имах съд, който служеше като тоалетна чиния. И през цялото време бях наблюдаван. Не бе възможно да направя дори един жест, или да отида по нужда без те да ме виждат. Бях много засрамен от това и те го знаеха. Искаха да ме тормозят не чрез побои, а психологически.

През тези седем месеца нямах никого, с когото да мога да говоря. Изпитвах огромна нужда да говоря с някого, дори със стените. Бе невъзможно. Започнах да забравям румънския език. Позволиха на съпругата ми да ме посети веднъж, може би защото Джордж Буш старши, който тогава беше вицепрезидент, посети страната ни след като различни международни организации започнаха да протестират за моя случай. Така че всеки, който посещаваше Румъния по това време, питаше за мен. Понеже той дойде, бе позволено на съпругата ми да ме посети заедно със сина ни. Но аз не можех да говоря с тях! Бях загубил способността да говоря, затворен седем месеца сам в килията. Толкова много неща исках да им кажа, но езикът в устата ми не можеше да ги изрази. Тя не разбираше нищо от това, което ѝ говорех. Каза ми:

- Тихо. Замълчи. Опитай се да ми обясниш какво искаш да ми кажеш.

Имахме половин час. След като си тръгнаха, се върнах в килията си.

Преди да настроя ума си с геометрическите си упражнения (виж тук) бях като луд. Бях толкова сам, заобиколен само от омраза. Около мен нямаше никой, който да ме обича. И аз се опитах да си намеря приятел. Първият приятел, когото намерих в килията, бе една муха. Не знам как мухата се бе вмъкнала в килията ми. Опитах се да я опитомя. Получавах храна през ден – три пъти седмично, понеделник, сряда и петък. Събота и неделя понякога не получавах храна, защото неделята е денят на Христос, Неговото Възкресение и искаха да ме накажат за това. С хляба, който получавах през ден ми даваха и малко мармалад и аз го пазех за мухата. Опитвах се да я опитомя и да говоря с нея, но тя се въртеше постоянно из килията и това ме изтощаваше. Имах и един паяк. Опитах се да говоря с него, но той не ми обръщаше внимание. Абсолютно никакво! Нито на думите ми, нито на присъствието ми – не беше впечатлен от мен. Бях много изтощен.

Един ден една хлебарка влезе в килията ми и аз я сметнах за Божи пратеник. Тя не бе така енергична като мухата. Беше тиха, много внимателна – изключително внимателна. Наблюдаваше ме. Аз стоях мълчаливо в ъгъла си, гледах я и се опитвах да я опитомя. В гимназията бях чел “Малкият принц” и в нея има глава за това как малкият принц опитомява лисицата. Лисицата му казва: „Трябва да се приближаваш към мен малко по малко, по една стъпка всеки ден и аз ще свикна с теб. Не говори; приближавай се всеки ден внимателно към мен, защото аз искам да ме опитомиш и ние ще станем приятели.“ Лисицата говори на малкия принц за обряд. „Какво значи обряд?“- пита принца. „В селото“ – казва лисицата – „всяка неделя младите танцуват. Събират се в неделя, отиват на църква, а после танцуват. Докато танцуват аз мога да се промъкна в кухнята им. Ето това е обряд. Нещо се повтаря периодично по едно и също време и ти позволява да влезеш в определен ритъм на живот.“ По този начин, чрез обряда, принцът опитомява лисицата. Накрая лисицата казва: „След като се върнеш в страната си, ще си спомням русите ти коси, когато гледам вятъра в житата.“

Опитах се да приложа метода на малкия принц. Поставях парченце хляб на земята и стоях далеч от него. Ако помръднех, хлебарката изчезваше. Иначе идваше и гледаше ту хляба, ту мен и след няколко дни започна да яде. Всеки ден се приближавах към хляба. Накрая лежах по гръб, наблюдавах хляба и виждах как хлебарката се приближава. Знаете ли… тя беше ужасна. Като чудовище – от много близко приличаше на чудовище от научно-фантастичен филм. След може би една седмица успях да ѝ заговоря и тя ме слушаше. Не се боеше от мен. Така че имах… не диалог, но монолог. Въпреки това, имах усещането, че хлебарката ми отговаря. Посещаваше ме седмици наред, докато изолацията ми приключи. Възвърнах способността си да говоря с помощта на тази хлебарка. Това беше невероятно! Знаете ли, Бог ни праща всякакви твари, за да не сме сами. Сигурен съм, че всяко движение, всяко насекомо, всеки конфликт с надзирателите – това бе ръката Божия, която се опитваше да ме спаси, да ми помогне, да ме увери, че съм на прав път. Защото знаете, в такива ситуации идват съмнения, но Бог…

Чудо на сърцето

Забравих да кажа, че килията нямаше прозорци, нямаше светлина. Нощем светлина влизаше от коридора, но съвсем нищожни лъчи. Живеех в полумрак.

Беше ми назначен нов надзирател. Той беше президент на комунистическата организация в затвора. Беше много лош човек. Не бях виждал толкова лош човек. Наистина: смятам, че беше бесноват, защото знаеше точно къде да ме нарани – имам предвид с думи, като ме обижда. През живота си никога не съм бил така унижаван както от този човек. Той бе прост човек, без никакво образование; но дяволът го подучваше как да ме удря в душата ми, във вярата ми, там, където бях най-чувствителен. Когато той беше с мен беше като ден в ада. С дяволско постоянство той ме смущаваше всеки път, когато се молех, когато служех литургия, когато бях вглъбен. Знаеше точно кога да дойде, дори ако вървях в килията. Знаеше кога се моля. Дяволът знаеше, че общувам с Бог. Винаги ме смущаваше.

Казах ви, че получавах филия хляб. Беше за цял ден – в действителност за два дни. Така че, когато получех филия хляб в петък, запазвах малко парче за литургията в неделя.

Случваше се от време на време надзирателите да влизат в килията, за да я претърсят. Беше традиция. Не намираха нищо: нямах нищо в килията освен вода, съд служещ като тоалетна чиния, дървена дъска изправена до стената (нощем ми служеше за легло, но през деня я изправяха и нямах право да я ползвам), една възглавница и нещо като одеяло (даваха ми ги нощем, сутрин ги прибираха). Всичко бе видимо, така че претърсването се правеше само за да ни тероризират и унижават. Бяха десет или дванадесет надзиратели; изпълваха коридора, а ние трябваше да се събличаме и да стоим голи пред тях. Бях много кльощав поради ситуацията и те си правиха всякакви шеги, за да ме обидят. „Вижте го“ казваха „този е човек Божи. Вижте го, този искаше да свали Чаушеску от власт.“ И т.н. Да стоиш 10-15 минути пред тях напълно гол – това беше възможно най-унизително и те го знаеха.

И така, веднъж месечно идваха в килията ми да ме унижават. Възползваха се от ситуацията, за да конфискуват всичко в килията ми. Парче въглен или парче хляб – каквото и да намереха – не ми бе позволено да го държа в килията. Една събота конфискуваха парчето хляб, което пазех за литургията, така че на следващия ден нямах възможност да служа литургия. По това време този особено лош надзирател беше на смяна. Имах нужда от литургията, защото тя бе върховната утеха за душата ми. Отслужването ѝ ми даваше духовни сили за следващата седмица. Без литургия тази неделя означаваше, че оставам без нищо, без никаква подкрепа. Помислих си, че ще е добре да помоля надзирателя за парче хляб, но знаех, че е бесноват и бях сигурен, че няма да получа нищо от него. През следващите два или три часа претеглях последствията от това да поискам хляб спрямо последствията от това да не поискам и да не мога да служа литургия.

Накрая почуках на вратата. Обикновено, ако почукаш на вратата, надзирателите не отговаряха. Караха те да чакаш един час. По тази причина избягвахме да чукаме на вратата. По време на този час, когато чакаш отговор, умът ти започва да си представя какво ще се случи, тъй като надзирателят може да повика други надзиратели, за да дойдат в килията ти и да те пребият, задето си почукал на вратата. Или двама или трима от тях може да дойдат в килията ти, да те обиждат и да я претърсват и т.н и т.н. Умът ни се се превъзбуждаше до такава степен през този час, че изглеждаше по-добре да ни изтезават, отколкото да чакаме.

Душата ми толкова се измъчи от въображението ми, че страшно съжалих, че съм почукал на вратата. След един час надзирателят отвори процепа на вратата и попита какво искам. Казах:

- Господине, моля дайте ми парче хляб, защото искам да отслужа литургия.

Погледна ме сякаш съм луд! Разбирате ли, той е бил надзирател може би двайсет години, хиляди затворници молят за хляб, защото са гладни. Но да помолиш него – човек бесноват – за хляб, за да отслужиш литургия: това беше напълно ненормално. Той ме погледна, затвори процепа и си тръгна. Бях много нещастен и въображението ми отново започна да работи; наистина, изглеждаше, че това е краят на живота ми. Тогава, след като мина още един час, той дойде и ми даде хляб. Даде ми цяла филия – не малко парченце, а цялата ми дажба за деня. Не можех да повярвам. Държах хляба в ръката си и не бях сигурен – може би това беше въображението ми. Бях много щастлив. Отслужих литургия и надзирателят не ме прекъсна нито веднъж. Целият коридир – цялата секция – бе напълно тиха. Никога не бях имал такава литургия! Наистина, усетих присъствието на Бог, усетих присъствието на Христос. Малката салфетка ми беше антиминс. Още я пазя. Бях толкова щастлив. Молех се за него. Късно следобед, преди да дойде следващата смяна, той дойде отново. Каза:

- Отче, – това беше първият път, когато се обръщаше към мен с „Отче“ а не с „Попе“ – не казвай на никого, че съм ти дал хляб. Ако шефът ми разбере, това ще е краят ми.

- Как можеш да си помислиш това! – казах му. – Ти си Ангел Господен, който донесе в килията ми Тялото Христово. Ти отслужи литургията с мен! Ти си като свещеник.

Оттогава, той никога не ме обиждаше и по време на неговите смени имах най-много време да се моля и дори да отслужвам литургия.

Така че, виждате чудото. Не съм молил Господ да извърши това чудо за мен. Най-голямото чудо, което Господ извърши докато бях затворен, беше чудо на сърцето: не да разбие вратата и да ме освободи, не да изпрати Своите ангели да летят в килията ми, а да промени сърцето на моя мъчител. Няма по-голямо чудо от това.

Превод от английски
из Father George Calciu: Interviews, Homilies And Talks

„Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда. (2 Петр. 3:13)“

Отново се обръщам към теб, млади човече, защото те избрах измежду всички, към които бих могъл да се обърна; защото ти си по-способен от другите да слушаш словото на Христа, ти си благороден и чист и на атеистичното възпитание не се е отдало да затъмни в теб небето. Ти все още се взираш нагоре, ти все още можеш да чуеш възвишени призиви; твоят полет в небесните простори не може да бъде заключен зад решетките на произволни концепции. В теб още има стремеж към небето, материята не те е направила свой затворник. Затова, млади човече те призовавам седем пъти, защото седем пъти на ден се въздава слава на Бога, както казва псалмопевецът: „Седем пъти на ден Те прославям за съдбите на Твоята правда” (Пс. 118,164).

Днес ще поговорим за небесата и за земята. Няма да те плаша, приятелю, със страшни картини за края на света. Всеки ден смъртта стои пред нашето лице; нейното присъствие е по-задушаващо, отколкото самия живот, по-реално, защото смъртта е нашият ежедневен кошмар. Приятелю, ти живееш редом със смъртта и още не си свикнал с нея, защото си истински жив, много по-жив, отколкото си представяш. В теб са небето и земята…

Спомням си едно стихотворение. Самият поет го четеше от екрана на телевизора. Той държеше ръката си вдигната право нагоре, имаше много въодушевен израз и монотонно скандираше, желаейки да вкара слушателите си в своеобразен транс. Детски хор повтаряше всеки стих – фалшива литания, натрапена от обстоятелствата: „Можеш ли да ни преброиш, небе, по един, по двама, по трима…” и т.н. до десет. Това беше хула, предизвикателство, което поетът отправяше към небето. Стихотворението, което слушах, искаше да каже, че „небето” може да брои поета и онези, които са с него, по един, по двама или по трима дълго и отегчително, но няма да успее да ги победи. Примерно такъв беше неговият смисъл. Поетът беше атеист и привърженик на материализма. Но към кое небе се обръщаше той? Към „небесната твърд” ли, съставена от последователни атмосферни слоеве? Такъв монолог не би имал смисъл. Съдейки по убедеността с която говореше, поетът се обръщаше към Някой, Който можеше да го чуе и дори да го „преброи”. Беше странно, защото нямаше и сянка от персонификация (която би била банална), но той вярваше с цялото си същество, че го чуват и че неговото предизвикателство е героична постъпка. Той се обръщаше към метафизическото Небе, стараеше се да го принизи, да утвърди отрицанието му!

За това небе искам да поговоря с теб, приятелю. „В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1:1). Небето и земята, трансцендентното и иманентното, материалната даденост и стремежа към съвършенство; подчиненото на времето пространство и извън пространственото, извън временното, отвъдното битие. От този момент ние носим в себе си тъгата по нашето Небесно Отечество; от началото на времената и до днес ние не сме забравяли нито за секунда, че там е центърът, към който се стреми нашето вътрешно небе. Кажи ми, млади човече, доколко вярваше на натрапчивата идея, която ти повтаряха в училище, по радиото, по телевизията, във вестниците, на младежките събрания, а именно, че произхождаш от маймуната? Ноам Чомски (американски лингвист, баща на универсалната граматика) казва, че „Даже и най-глупавите хора се научават да говорят, но и най-умната от всички маймуни никога няма да постигне това”…

И ето, глас от небето се обръща към теб: „Син Мой си ти!”, и гласът ти говори, както и на Христос, когато Той живял на земята: „Прославих те и пак ще те прославя” (срав. Иоан 12:28). В теб са едновременно и небето и земята, светлината и тъмнината, благодатта и грехът. Зная приятелю мой, че те измъчват въпроси за смисъла на твоето съществуване и за целта на битието на света като цяло. Удовлетвори ли те предварително фабрикувания и властно натрапван отговор на тези въпроси: „Небето е само измислица, всичко съществуващо е материя и тя говори чрез твоите вътрешни чувства”? Тя, материята, е организирала еволюцията по някакви толкова сложни закони, преди съществуването и на най-малката мозъчна клетка, че когато се е появил мозъкът на човека, единственият път, по който тя би могла да разкрие сама себе си, не може да го направи! От самото начало и досега човек се блъска в жалки и безплодни опити да разкрие законите, фиксирани в неразумната материя, във времената, когато все още са царели хаос и тъмнина.

Какво мислиш за такава игра на безумието, която анулира всеки човешки разум, бил той и колективен? Виж, нима най-елементарната логика не изисква да признаем съществуването на разум извън пределите на този видим свят? Но аз те призовавам към още по-висок полет, към пълен отказ от самия себе си, към смелост, която отправя предизвикателство на разума; призовавам те към Бога. Към това, което е трансцендентно спрямо този свят, за да познаеш безкрайното Небе, с неговите духовни радости. Небето, което ти хулеше – то сега е в твоя ад, търсейки те, даже в твоето непреднамерено възмущение и негодувание. Това Небе, с неговата Божествена йерархия, с Божествената Светлина, която се спуска все по-ниско и по-ниско по стъпалата, за да се върне отново към своя източник – Бог, не ни брои по двама или по десет. Защото пред лицето на Небето, приятелю мой, ти не си една от нещастните шесторки, притисната в някакъв механизъм, който те дроби и мачка, но душа, толкова свободна в своите постъпки, толкова достойна, че я ценят, че сам Господ, в Своята ипостас на Второто Лице на Светата Троица, дошъл в света, за да претърпи Разпятие заради теб.

Колко смехотворно може да ти се види сега предизвикателството на поета, който така твърдо вярваше в Небето, че чувстваше необходимост да събере детски хор, подобно на някакъв щит, в подкрепа на своите хулни думи.

Не вярвай, млади приятелю, във всемогъществото на материята! Земята е ограничена, материята ние можем да унищожим за няколко минути, чрез постепенния й разпад до пълното й унищожение и да изчезнем в небитието, ако не признаем Бога. Помисли добре и ще се увериш, че абсолютните твърдения на материализма се опират върху нездрав фундамент. Виж свойствата, приписвани на материята – безкрайност, вечност, привеждането на самата себе си в битие – са чисто духовни понятия. Да отричаш небето, означава да отричаш всичко съществуващо, което не може да бъде възприето от твоите сетива.

Да отричаш духа означава да твърдиш, че в момента, когато си затвориш очите и ушите, светът престава да съществува. И сега, приятелю, искам да ти изрецитирам най-красивата поема, която някога е описвала небето и земята. Това е началото на Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Как може тъмнината да обхване светлината, материята да задуши духа, атеизмът да отмени вярата в Бога или как можем да загубим желание за свобода поради това, че ни връзват? Небето брои единствено теб и всеки поотделно. Ти си човек – уникална и неповторима същност, скъпи мой приятелю!

Млади човече, днес дойде времето да чуеш гласа, който те зове. Гласа, който ти още не си чувал – или може би си чувал, но не си разбрал и не си послушал. Това е гласът на Иисус. Млади мой приятелю, не се учудвай и остави недоверчивата усмивка. Гласът, който те зове, не е глас на мъртвец, а на Възкръсналия. Той ти отправя зов не от миналите векове, а от дълбините на твоето собствено сърце.

Думите, произнесени и написани тук, се пазят в непознатите за теб дълбини на твоето сърце. Може би си изпитвал срам или страх да се потопиш в самия себе си и да ги откриеш. Мислил си, че в теб се таи нещо животинско, че дълбоко в теб са погребани инстинкти, от които въстават ужасните таласъми на страстите и не си съзрял ангелския лик в себе си – но ти си ангел.

Ако досега никой не ти е говорил за това – сега ти го възвестява Иисус, и свидетелството Му е истинско, защото никой никога не е успял да Го уличи в лъжа.

Какво знаеш за Христос, млади човече? Ако всичко, което знаеш е само онова, което си научил в училище на уроците по атеизъм, то ти си бил лишен от истината чрез зловерие – лишен от Истината, Която може да те направи свободен.

Какво знаеш за Христовата Църква? Ако всички твои знания за нея се свеждат до учението на Джордано Бруно, за което са ти говорили на лекциите по т.нар. научен атеизъм, то ти, по безчовечен начин, си бил лишен от светлината на истинското просвещение, лишен си бил от духовното сияние, което е гарант за твоята човешка свобода.

Къде си чувал, приятелю, такива думи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и се молете за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44)? Ако никога не си ги чувал, кой и с какво право е посмял да ги забрани? Кой не е допуснал да узнаеш, че има по-добър път, по-пряк и прост от този, по който сега блуждаеш? Кой ти е закрил очите, за да не можеш да видиш чудната Светлина на Любовта, проповядваща със слово и дело, и със самия свой живот, с любовта си, стигаща дори до смърт?

Виждам те на улицата, приятелю, млад и красив, но ненадейно всичко в теб се променя, лицето ти се изкривява, инстинктите изригват навън, като необуздана стихия, преобръщайки цялото ти същество и ти ставаш жесток. Къде си се научил на жестокост? От кого? Аз съм виждал твоята кротка майка с насълзените очи, виждал съм лицето на баща ти, вкаменено от болката на съжалението и знам, че не от тях си се научил на това. Тогава откъде? Наклони ухото си и чуй призива на Иисус, призива на Неговата Църква.

В света за твоята безразсъдна жестокост те очакват съдилища и затвори, където душата ти може да бъде окончателно унищожена. Гледах те с болка да стоиш пред съда, където твоите постъпки се откриваха в ужасяващи размери. Виждал съм те изплашен или циничен, или безстрашен – и всички това ми говореше колко близо си до ръба на пропастта; и аз запитах сам себе си още веднъж: кой е виновен за твоето падение?

Ела в Христовата Църква! Само тук ще намериш облекчение за своята метежна душа; само тук ще се почувстваш уверен, защото само в Църквата ще чуеш гласа на Иисус, Който с кротост ти казва: „Синко, прощават ти се греховете, защото много си претърпял. Ето, ти оздравя; не греши вече…” (срав. Иоан 5:14). Никой и никога не се е обръщал към теб с такива думи, но ето – сега ги чуваш.

Говорили са ти непрекъснато за класова ненавист, за политическа ненавист, за ненавист и само за ненавист. Думата „любов” ти е била чужда, но днес Христовата Църква те призовава към по-добър път – пътят на любовта.

До този момент ти си бил роб на своите инстинкти, тялото ти е било само инструмент, с помощта на който те са се проявявали. А сега можеш да чуеш гласа на Иисус, Който говори с устата на Своя апостол: „Нима не знаеш, че ти си храм Божий и в теб обитава Божият Дух” (срав. 1 Кор. 6:19). Казвали са ти, че произхождаш от маймуната, че си животно, което трябва да бъде дресирано. Но сега ще узнаеш нещо изумително – ти си храм Божий и в тебе обитава Божият Дух. Ти отново си призван към своето метафизическо достойнство; ти си издигнат там, откъдето твоето погрешно възпитание те е низвергнало – от твоето свещено служение да бъдеш храм, в който пребивава Бог. Ние те призоваваме към чистота.

Ако все още не си забравил думата „невинност”, ако в теб все още са останали трошици от непорочното детство, няма да можеш да се противиш на този призив. Ела в Христовата Църква! Ела и открий, че все още съществуват невинност и чистота, че има кротост и има любов. Ти ще узнаеш смисъла на своето съществуване в света, ще узнаеш каква е целта на нашия живот. За свое учудване ще научиш, че животът ни не завършва със смърт, а с възкресение; че съществуванието ни е насочено към Христос и че нашият свят не е мигновение, лишено от всякакъв смисъл, в което господства нищото. Ще намериш надежда и тя ще те неправи силен. Ще придобиеш вяра и тя ще те спаси. Ще имаш любов и любовта ще те направи добър.

Това, мой млади приятелю, е първото слово, което Иисус отправя към теб през суматохата на света, през дебрите на страстите, с които никой не те е учил да се бориш, през юношеските мечтания, които все още те вълнуват от време на време. Иисус те търси, Иисус те намери!

  Слово, произнесено в сряда на Сирната седмица, 8 март 1978 г. 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.

„Той даде на всеки според силите Му“, се казва в Евангелието.
 
На някой Той даде пет таланта. Предполагам, че това е според броя на качествата, които Бог, отпуска на всеки от нас според нашите човешки сили.
 
На някой Той даде два таланта, а на други само един талант. Така че, всеки е получил по нещо. Няма нито един човек на света, който да не е получил нещо от Бог. Без значение, колко се оплакваме или си мислим, че няма благодат или дарове от Бога, на нас ни се дарява по нещо. И талантът не означава само подарък, защото той е монета с голяма стойност. Разбира се, някой получава по-малко, а друг повече. Но всеки получава достатъчно за себе си.
 
Какво означава да се умножат талантите?
 
В тази притча ни е казано, „да ги внесем, за да придобием лихва.“ Това означава да използвате вашите дарове по предназначение, за което Бог ви ги е поверил. Всеки един от нас живее в някакво общество, част е от общност или от църквата. Всички се стремим да направим нещо за църквата, за общността или за нашите приятели. Така работим за даровете си, които Бог ни е поверил и можем да ги удвоим.
 
Вече има някой, който ще каже: „Бог ми даде дар, какво да правя с него? Мога да го запазя и да Му го върна в Съдния ден, да Му върна Неговото.“

Това са хората, които живеят по инерция. Според нашето християнско разбиране, злото не съществува само по себе си, а само доброто.
 
Когато доброто отсъства, злото заема неговото място. Така че, никой не може да каже: „Не ме интересува дали правя добро, все пак аз не вредя никому. Не ме е грижа, каква борба за оцеляване води съседът ми, нали и аз не го моля за помощ“.

Да не правиш добро, означава да вземеш страната на злото, защото когато доброто отсъства, водеща роля започва да играе злото.

Ако ти не се интересуваш, че съседът ти е болен, ти изпълняваш желанието на дявола. Когато не те е грижа, че твоят съсед живее в бедност или не му оказваш онази малка помощ, за да го изкараш от нея, ти подпомагаш злото.

В битката между доброто и злото, спасението или загиването, няма неутрална позиция, защото всички ние сме Божии създания и Той иска да бъдем Негови съработници.

Християнството е религия на действеността. Иисус Христос е бил действен. Той е дошъл в света, за да спаси всички нас. Той дал на всеки, от каквото се е нуждаел – Той се е грижил за душата, но също така и за тялото. Той е изцелявал болния, възвръщал зрението на слепия, очиствал прокажения, възкресявал умрелия, вдигал от леглото на страданието грешника и парализирания. Той разговарял с грешницата и митаря. Той всички призовава към спасение. Това означава, че няма човек на света, на който да не е дал талант или да не е призовал към спасение. Ако някой не се е спасил, то това е, защото не го е пожелал.
 
Всеки е призван да служи на църквата, да служи на Господ. Всеки един от нас е получил талант и Бог ще го пита как го е използвал. Длъжен си да го умножиш чрез добри дела за твоето духовно израстване и твоето спасение. Да спечелиш Неговата любов, с която Той дойде на света и бе разпнат заради нас.

Така че, питам всички вас как съдействате на църквата чрез вашите добри дела, чрез вашите думи и молитви. Да проповядваме Божието слово извън църквата, да се противопоставяме на сектите, които се стремят да разрушат истинската Божия Църква, да се обичаме един друг и да живеем в единство.

Нека не се караме! Нека не се мразим! Нека не се осъждаме!

Всеки от нас може да бъде почитан, но и да стане предмет на осъждане. Нито да хвалим, нито да осъждаме, но да следваме Христа в истинско единство, както ап. Павел казва: „Църквата е мистично тяло на Христос. Главата на църквата е Христос и ние сме нейни членове. Ако един член страда – цялото тяло ще страда. Ако един член се радва – цялата църква ще се радва.“

Това е твоят талант. Това са петте таланта, които сме получили от Нашия Спасител и трябва да ги умножим. Църквата принадлежи на всички нас, не е само работа на свещениците, но аз искам да се жертвате за Църквата, да принасяте плодове, да използвате талантите, които Бог ви е дал и така Църквата да расте и да стане онази световна свята Църква, където Бог обитава и където всеки може да се спаси. Амин!

Източник: stjohntheforerunnerblog

„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора;
в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата,
защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“ (Йоан 5:2-4)

Най-драматичното от всичко в това евангелско четиво е самотността на болния. Чувате ли? Господи, нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. (Йоан 5:7) Най-трагичното положение на човека е самотата, неговата съвършена изолация.

Свети Киприан Картагенски казва, че всеки пада, когато е сам, а се спасяваме, когато сме в съобществото на Църквата. Да бъдеш сам значи да падаш, да загиваш. Да бъдеш сам значи да не мислиш за никого освен за себе си, защото затъваш в страданието, което те задушава. Угнетява те безполезността на живота, защото животът, преживяван в самота, ако е без Бога, това е живот безполезен, загубен. Животът, смисълът на който е изчезнал в този миг, когато си останал сам.

Болният разслаблен нямал даже някой роднина, приятел, който би го взел, когато се раздвижи водата и би го хвърлил, когато се раздвижи тази вода.

А колко пъти ние сами се оказваме в такава ситуация! Колко пъти сме самотни и болни и нямаме при нас, кой  да ни помогне да се изцелим, да ни избави от нашето страдание.

Или в самотността и страданието да има някой, с когото бихме могли да пообщуваме, както казва немската поговорка: „Споделената болка става два пъти по-малка, а несподелената два пъти по-голяма“.

Така било и с този човек. Но Христос с велико милосърдие го попитал:

„Искаш ли оздравееш?“

Въпрос от този род, насочен към болния, може да изглежда безсмислен. Разбира се, че иска да се изцели. Само че Спасителят загатнал тук за нещо друго. Този човек боледувал заради своите грехове и когато Господ го попитал: „Искаш ли да оздравееш?“, Той всъщност му казал:

„Искаш ли да се изцелиш от своите грехове?“

Доказателство за това ние виждаме по-късно, когато Спасителят го срещнал в храма и му рекъл: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Йоан 5:14)

Това, което ни учудва е това, че в тази минута, когато Иисус изцелил боледуващия цели 38 години, виделите това фарисеи и книжници вместо да се зарадват, че на човека се е върнало здравето се огорчили и казали:

- Защо ходиш? Защо взимаш своята постелка в съботата?

Те не казали: „Колко е хубаво, че си се изцелил! Отиди и благодари Богу!“, тях ги интересувало само формализма на закона, утвърждаващ че в събота не трябва да се работи. Те принесли в жертва човешкото същество заради спазването на закона и го попитали:

- Кой те изцели?

Отначало излекуваният не знаел какво да им каже, но когато Иисус го срещнал в храма, той отишъл при иудеите и казал:

- Ето, този Иисус ме изцели!

Това не е бил донос, това е било желание да се обяви на всеослушание: „Този Човек ми помогна! Той ме изцели! Той беше до мен в моята скръб!“

Необходимо ни е да кажем кой ни е помогнал, необходимо ни е да свидетелстваме за чудото. Не от самохвалство, а от това че сме се избавили от самотата, болестта и страданието. Необходимо е да кажа кой ми е помогнал, кой ме е привел до вярата, кой ме е избавил от греховете и от окаяността на моето сърце – свещеник, вярващ, приятел… Необходимо ми е да кажа: „Той ме спаси!“ Така е било и с този болен.

Възлюблени вярващи! Съвременното общество все повече и повече ни изолира. Всички власти се стараят да ни изолират, да ни направят самотни, да бъдем по-малко свързани един с друг, защото всички власти се стараят да бъдат тоталитарни, за да могат да ни управляват. Общностите се управляват много по-трудно, отколкото изолираните индивиди. Комунистите правеха това насилствено. Западът го прави скрито. Те просто те обявяват за уникален, казват, че имаш всички права, че си независим. И за да станеш изолиран, трябва да не бъдеш привързан към родителите, трябва да не ги слушаш ако си дете, да не се подчиняваш на никого – ето ти си свободно същество.

Лъжливо разбраната свобода – това е бунт против Бога, това е отрицание на всичко. Затова и сме дошли до тук, до всички тези престъпления, бушуващи в света. Има толкова градове, в които четиринадесет годишни деца убиват своите учители, приятели, родители. Прекъснала се е човешката връзка между хората, с които живеем в близост. Прекъснали са се душевните отношения между мене и брата, между мене и родителите, между родителите и децата, между приятелите. Ние ставаме все по-самотни в тази неестествена промяна на личността, в основата на която лежи демонизацията на обществото.

Да се постараем да бъдем обединени, да останем обединени от вярата и любовта ни един към друг, в Иисус Христос. Да пребъдем обединени в Църквата, защото Църквата – това е единственото положително социално обединение. Всички останали обединения ни водят към саморазрушение. Всички те се стараят да разрушат човешкото същество, да го превърнат в инструмент, в обикновено винтче от този сложен механизъм – човешкото общество.

Източник: Православие ру

Искам да ви кажа няколко думи за благоговейната молитва.

Не обичам дефинициите, защото несъмнено молитвата е Божие дело, което се връща при Бога.

Молитвата е дар от Светия Дух, който получаваме в зависимост от духовните усилия, които полагаме, за да преодолеем бариерата между нас и Бога.

Молитвата представлява общо действие на небесната и човешката воля. И без постоянство и благочестие няма молитва. Не съм привърженик на пиетизма, но без Божията воля не бихме могли да кажем дори „Отче наш”.

Това е така, защото когато започваме да се молим, хиляди демони се нахвърлят върху нас.

Когато бях дете, майка ми ме водеше на църква. Бяхме единадесет деца и когато тя ни водеше на църква, се оплаквахме, че краката ни болят от стоене прави и искахме да излезем. Майка ни казваше: „Деца, дори да не знаете да се молите, знайте, че болката в краката ви е молитва пред Бога”.

Тя ни разказваше и следната история: „В едно село имало кръчма, където мъжете се събирали да пият (тогава жените не са ходили по кръчмите както сега). Там хората се напивали, псували и се биели, но там имало само един демон, вероятно много слаб, който е спял на бара, защото е нямало какво да прави. Но в същото това село имало вдовица със седем деца и всички те се молели вечер, и тяхната къща била заобиколена от работещи демони”.

Знайте, братя, че нашите църкви са заобиколени от легиони демони, които работят усилено да ни победят.

Замислете се къде демонът иска да ни победи?

В дискотеката на плажа ли? Той няма работа там.

Разбира се, че и там има демони, но те бездействат. А в църквата, където се проповядва Истината и ние се молим усилено, демоните ни заобикалят и нападат, където сме най-слаби. Изкушават ни, че молитвата ни е напразна, че имаме по-интересни неща за правене, или че Бог няма да ни чуе. Но ако сте упорити, тези съмнения ще изчезнат.

Когато ме арестуваха и вкараха в лагера вярата ми беше слаба. Когато започнах да уча медицина, вече знаех някои неща за молитвата и идвайки в Букурещ, видях зараждащото се движение „Горящ храст”, група вярващи отдадени на молитва и водени от Санду Тудор (който после бива убит като мъченик от комунистите), отец Станилое, отец Гиус, отец Бабус, отец Александър „Годин” Миронеску, а други миряни и духовници отдадени на молитва и катехизис.

Те говореха за Великите старци и пустинници, и бях изненадан от съкровищата, които крие молитвата и как можем да израснем и молитвата ни да стане истинска.

Всички тези хора бяха забележителни личности от нашата църква. Те отидоха при Бога, но оставиха ярка следа и много от нас сега следваме духа, наследен от тях.

Около тях научих много и задълбочих молитвата си, докато през 1948 г. не бях арестуван и изпратен в лагер, където разбрах наистина ефекта на молитвата.

Бях в една килия с политици, епископи, свещеници и монаси и разбрах, че молитвата е борба, велико усилие.

В момента, в който седнеш или коленичиш да се молиш и демоните те нападат.

Още при първите думи на молитвата, дяволът ти пълни главата със светски мисли. Всякакви маловажни неща. Замисляш се колко е часът или дали навън е облачно или слънчево. Тези неща изглеждат невинни, но заглушават молитвата в сърцата ни.

Старецът Порфирий оприличава тези мисли на самолети. Чувате ги отдалеч, като тих шум, който не ви дразни, но те приближават, шумът се усилва и когато прелитат над вас шумът е толкова силен, че заглушава всички други мисли.

Старецът Порфирий казва, че ако се вслушате в тези мисли, сърцето ви ще стане като летище.

Много вярващи са ме питали как да се преборят с тези мисли по време на молитвата.

Първо – не им обръщайте внимание. Оставете ги да отминат.

Второ – помолете за помощ Бога и вашия Ангел-хранител.

И трето – не се вслушвайте в тях. Те идват от дявола. Защото дяволът е по-силен от нас.

Трябва да се молим благочестиво и със смирение.

Четейки молитвите за изповед и причастие от Св. Йоан Златоуст и Св. Симеон Нови Богослов, както и молитвите на други велики светци, ние търсим примери и виждаме как тези велики отци признават изкушенията и дяволските мисли, които са имали и как са се преборили с тях.

Ето какво пише Св. Симеон Метафраст: „Какво зло не съм извършил? Какви греховни мисли не съм имал, какви порочни желания не съм имал?…

Знаете, че бях излязъл извън пределите на покварата – бях горд, арогантен, надменен, клюкарствах, злослових, смеех се безкрай, пиех, бях лаком и ненаситен, злонамерен, завистлив, алчен, осъждах, търсех похвала, бях несправедлив и изпълнен със срамни помисли.”

Ето как Св. Метафраст се е молил.

Четейки тези молитви преди изповед, причастие или други молитви, се замислям колко много съм грешал през живота си!

Ако тези светии са били изкушавани, то колко повече съм аз изкушен? Ако тези светии са празнословили, пиели, преяждали, завиждали и жадували за богатство то колко по-нечисти са моите мисли? Но Св. Симеон Нови Богослов продължава:

„Господи, ти знаеш множеството злини, знаеш и моите струпеи, и раните ми виждаш, въздишките чуваш. Не си укрива от Теб, Боже мой, Творче мой и Избавителю мой, нито слъзна капка, нито от капката някаква частица.”

И това е велико утешение за нас! Защото Господ не взима в предвид само молитвата, но и труда ни.

Сатаната беснее, когато вижда някой да се моли. Това обяснява защо така ни атакува, когато се молим.

Армия от демони се опитва да ни разсейва с множество окаяни мисли, които може да не изглеждат много вредни, но ни пречат и ни отдалечават от Бога. Това са мисли за света, неприятни спомени и всякакви други маловажни неща. Когато сте подготвили сърцето си и сте освободили съзнанието си от ежедневните грижи (което, разбира се не може да стане напълно) бъдете бдителни от коя страна ще ви нападнат демоните.

Ангелът на молитвата, който бди над вас, ще ви пази отдясно, а демоните ще ви нападнат отляво .Демонът ще опита да ви разсея и да прекъсне връзката ви с Бога, но Ангелът на молитвата ще върне равновесието в сърцето ви и ще направлява ума ви, за да се противопоставите на злото и да имате чиста молитва.

Отец Роман Брага би казал, че „Когато сядате да се молите, трябва да освободите съзнанието си от всякакви изображения и по време на молитвата да нямате странични мисли, за да може Бог да ви изпълни със Светия Дух”.

Признавам, че съм опитвал да следвам тези инструкции да освободя съзнанието си от земните неща, но не винаги успявам.

Има моменти, когато успявам и се издигам над земните изображения, но, поради моята слабост, това не трае дълго.

Така че, като земни хора от плът и кръв, имаме нужда от повече практика.

Трябва да свържем или рационалната или творческата част на ума си с нещо, което можем да видим, например икона. Иконата е нещо специално, което ще ни помогне и ще издигне духа ни.

Хубаво е, ако имате икона пред себе си и можете да се съсредоточите върху нея. Да създадете с нейна помощ посредством изображението на светеца връзка между вас и Бога.

Може да си мислите за житието на светеца, за чудесата, които е извършил и при какви обстоятелства ви е помогнал. Да почуствате от иконата или мощите му присъствието в душата си. Така стигаме до втория етап. Третия етап е, когато вече нямате нужда от тези земни изображения и всичко идва от Бога, който изпълва душата ви с Неговото Божествено присъствие. Ако се молите на глас, за да се съсредоточите по-добре, както често се случва не се оставяйте да бъдете отнесени от резонанса от красивите фрази, защото някои молитви са наистина много красиви. Не се изкушавайте от „естетиката”.

Помня, че когато за пръв път прочетох акатиста за Горящия храст, не разбрах много. Той звучеше толкова красиво, толкова богословски, че ми остана само една приятна идея… Въпреки това ми помогна, защото с мистичната си красота, Господ работи в нас. Когато се молим, дори и на ум, има малко разминаване между мисълта и думите.

Докторите биха казали, че когато рецитираме нещо, например „Отче наш”, го правим на един дъх, но нашия звуков орган – ларингсът е по-бавен, така че има известно разминаване между мисълта и самата молитва. Така че, когато се молите на наум и издавате дори неразбираеми звуци, е добре да направите резонанс между думите и мислите, за да не става повторение. Повторението е веднъж от мисълта и втори път от бавния ларингс и заради него губите връзката между мисълта и думите на молитвата.

Ако се разсеете по време на молитва, постарайте се да се върнете към молитвата. Старайте се да сте съсредоточени и ангелът на молитвата не само ще ви показва, че сте я загубили, но и ще ви помага да си я върнете. Но ако ви стане навик да загубвате молитвата, ангелът ще спре да ви помага. Така че, постоянно губейки и връщайки си молитвата, ще напредвате бавно. Но ако се съсредоточите и следите мислите и сърцето си, тогава ангелът наистина ще ви напомня къде сте загубили молитвата. Тези малки упражнения ще ви помогнат да си върнете ума към молитвата.

Например, когато коленичите, цялото ви тяло е заето с молитва. Простото събиране на дланите ще ви върне към молитвата.

Прекръстването или друг благочестив знак също ви връща към молитвата. Така с малки и незабележими жестове можем да привлечем ангелите да ни помагат да напредваме.

Някои хора заменят всички молитви с Иисусовата молитва. Мисля, че това е за по-напредналите.

Веднъж, в Есекс, Англия, видях как подред казват в църквата Иисусовата молитва и често заменяха вечернята с нея.

Група монаси и монахини казваха Иисусовата молитва по стотици пъти. Изглеждаше като отмятане на задължение за казване на молитвата пред Бога.

Братя,бих искал да ви кажа следното: Всички молитви трябва да започват с началните молитви, тропарите: „Небесни Царю, Свети Боже, молитвата към Св. Троица, Отче Наш, Символа на вярата, 50-ти псалом, молитви към Пресвета Богородица”. Това са основните молитви.

Без тях, колкото и да мислите, че сте напреднали, не може да продължите. Въпреки това не можем да достигнем нивото на отците от Света Гора.

Трябва да подготвите сърцето си преди да напреднете в молитвата.

Започнете с молитвите към Св. Дух,след това към Св. Троица, след това към Бог Отец и т.н.

Всяка от тях си има предназначение.

Често питам студентите си към кого е молитвата „Небесни Царю” и те не знаят. Те се молят без да знаят.

Затова е добре да се започва с въвеждащите молитви и после да се продължава.

Дори и да казвате десетки или стотици пъти тези основни молитви, с течение на времето те ще възстановят сърцето и ще го подготвят за по-дълбоки молитви.

След това може да казвате други молитви и Иисусовата молитва.

Аз вярвам, че Иисусовата молитва е дар от Св. Дух особено, ако се казва вечер. Тя работи в сърцата ни и трябва да я казваме с благочестие и смирение.

Преди да ме изпратят повторно в затвора, приех свещенство и служих от 1972 до 1978 г.

През 1978 г. ми забраниха да служа и преподавам в семинарията и ме предадоха на Сокюритате, без никаква духовна защита. Не можех да проповядвам и да преподавам, никой владика не ме закриляше и се почуствах изгубен. Арестуваха ме отново и ме изпратиха в затвора. В семинарията много пъти се молих със студентите си. Срещахме се вечер. Четяхме Библията и казвахме някои молитви.

Ако Бог вдъхновеше някой за тълкуване на Библията, ние го слушахме, ако не – просто се прибирахме и си мислехме какво ще четем следващия път. И аз си мислих, че добре познавам молитвата. Но когато ме прибраха в лагера, разбрах, че не знам как да се моля. Живеех в постоянен страх, че нещо ще ме разсея. Когато започвах да се моля, пазачите ме притесняваха и дори биеха, за да спра. И не можех да преодолея вътрешната си борба и да се съсредоточа върху молитвата. Не можах да кажа „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния”.

Дори това не можех да кажа…

Имаше истинска битка вътре в мен… Тогава си припомних какво казва Св. Максим Изповедник за молитвата и наистина започнах бавно да получавам по-дълбока молитва.

Борех се да освободя съзнанието си от всяко зло, което ме заобикаляше и достигнах до мястото, където пред мен имаше бездна от страх… и не знаех какво да правя.

Дали да се хвърля в бездната, както дяволът изкушавал Иисус? Бях уплашен и затова се отдръпнах назад. Но Бог изпрати Своите ангели, които ме спасиха и камъкът не нарани краката ми.

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ.

-         Днес се опитват да върнат спомена за тези, които защитиха вярата си или се противопоставиха на комунистическия режим и пострадаха за това. Има инициатива за отваряне на досиетата на сътрудниците на режима. Мислите ли, че такава инициатива, в която, разбира се, има политически интереси, може да компенсира пострадалите в комунистическите затвори?

-         Ще Ви отговоря с въпрос: „Виждали ли сте някога мъчител?”

-         Не, просто чета за това…

-         Имате предвид, когато ме биха и ме заплашваха или просто ме принуждаваха… Когато ме разпитваха, заслепявайки ме със силна светлина или държейки ме на тъмно, винаги между мен и разпитващия имаше разстояние. В тези моменти те си играеха на богове, а аз бях беден скромен затворник. Всъщност това беше психологически експеримент, воден от дявола. Искате да покажем публично какво е правил един нещастен човек, воден от дявола? Един човек, който може би още е жив? Може би след  като ме е измъчвал, този човек се е покаял пред духовния си баща? Какво тогава ще постигнем в духовен аспект? Какво добро ще донесе осветляването на този случай?

Братя, нека потърсим намеренията на тези, които искат да разследват тези злини. Бог отчита не само нашите молитви, но и нашия труд.

Нека видим играта на дявола, скрита зад тези политически игри на правителството. Да видим, че няма да постигнем много, защото тези хора още са защитени, още са силни и могат да си играят с нас, както си поискат.

-         Докато бяхте в лагера, срещнахте ли духовно надарени хора?

-         Имаше много – политици, научни работници, духовници, монаси… и много други, които бяха достигнали святост. Може би трябва да направя списък с всички, които срещнах и промениха живота ми.

-         Срещали ли сте Валери Гафенчу (светеца на затвора)?

-         Лично не, но искам да ви запозная с книгата на Ианолид „Завръщане към Христос”.

Тази книга е най-доброто, написано досега, за мъченията в лагера, без да влиза в детайли за насилията, както други книги се опитват да направят. В нея ще прочетете за „мистиците на лагера”, 14-годишни деца, арестувани по времето на правителството на Антонеску, оставени в затвора и след идването на болшевиките и на крал Михаел. Те са били арестувани на 14 и освободени на 39.

Някои от тях от Чисинау (Молдова), участващи в „Братството на Кръста”, религиозна група, основана на вярата, честта и борбата против комунизма. В. Гафенчу е участвал в тази група, така че, когато болшевиките идват в Чисинау, началникът на затвора в Аиуд му казал смело: „Имаш избор – или отиваш право в затвора в Аиуд без да спираш да видиш семейството си, или оставаш тук в Чисинау и умираш. И те обещали, че ще отидат направо в Аиуд!”

Било време на голям страх – нацисти от едната страна и болшевики от другата.

Но всички отивали направо в Аиуд, освен едно 15-годишно момче, което отишло първо да види родителите си, но останалите му изпратили писмо и му казали да не ги излага, да държи честно и доблестно на думата си!

Момчето се върнало, но било убито по пътя.

Ето по такива ценности са живеели тези хора!

Чудя се колко от нас днес могат да последват този пример?

Тази книга е написана от  Ианолид, най-добрият приятел на Валери и се занимава, основно с младите мистици, живеели над омразата или политическите виждания на онова време.

Те са достигнали истинското знание за Бога, което ние трябва да постигнем.

-         Може ли да ни кажете, докато бяхте в лагера, кога почуствахте наистина Божията помощ?

-         В затвора Бог ни изпитва, но никога не ни изоставя. Когато всичко изглежда загубено, Бог прави нещо, за да ни спаси. Помня,че Дж. Буш (Старши) посети Румъния, докато бях в затвора. Всеки път той носеше списък с нарушенията на човешките права от комунистите. Моето име винаги беше на първата страница сред останалите обвиняеми.

Тогава живеех седем месеца в килия, в която имаше едно дървено легло, на което спях и което вдигаха през деня, така че можех само да стоя прав. От страната на леглото, която виждах, имаше малко смола, намерих и парче въглен и първо се чудех какво да правя с него, но след това се сетих как Паскал на 12 години е нарисувал окръжност, сетих се за Евклидовата геометрия и др.

Реших да направя нещо подобно – нарисувах точка и видях безкрайни възможности. Нарисувах и втора точка, свързах ги с линия, след това начертах триъгълник. Не стигнах до триизмерните фигури, защото ми се струваха плътски. Изглеждаше като мистично преживяване, защото живеех в двумерен свят.

След това се упражнявах с успоредни линии, триъгълник, хипотенуза и т.н. Така прекарвах времето в килията, когато не се молих.

През тези 6 месеца, Корнел П. Идваше при мен с всякакви лъжи:

-         че попадията се е развела с мен;

-         че синът ни ме обвинява, защото не може да ходи на екскурзии с другите деца;

-         че студентите от семинарията са ме опозорили…

И тези негативни мисли, които ми повтаряха по цял ден, ми повлияха и не можех вече да разсъждавам трезво. Тогава се сетих за майка си и плаках, мислейки си:

„Мамо, всички ме мразят, всички ме презират и ти ли ме изостави?”

Следващата вечер майка ми се яви в съня ми. Обикновено майка ми беше усмихната, но в съня ми се яви тъжна и ми каза: „Как можа да си помислиш, че и аз съм те изоставила?”

На следващия ден жена ми и синът ми дойдоха на свиждане.

Заради посещението на Буш, комунистите бяха сменили режима. Това показва как Бог не ни оставя да се отдадем на болка и тъга, а винаги помага.

-         Според Вас как трябва да се отнасяме към ЕС?

-         Според мен това е дело на дявола и не трябва да се включваме в такива групи… Може би ще се  разпадне.

-         Скоро прочетох житието на св. Нектарий Егински. Преди това вярвах, че всички епископи са живи светци, но след като прочетох колко е страдал св. Нектарий от епископите на Александрия и Гърция, започнах да се чудя… Ако това се е случвало преди 100 години, как е сега? Как да реагираме, когато чуем такава история за епископ?

-         Братя, не се влияйте от това. Епископите са хора като нас и под натиска на огромната отговорност, която носят, могат да правят по-големи грешки от нас. Господ ни пази от лоши мисли и грешки. Нека живеем като братя, защото навън има достатъчно зло, което иска да ни разкъса. Нека не отвръщаме на злото със зло, особено помежду си.

-         Св. Паисий Светогорски казва да нямаме самомнение, но също така и да не мислим, че сме нищожни и не заслужаваме нищо. Защо да не приемем, че сме най-големите грешници? Не е ли това добро?

-        Трябва да гледаме реално на себе си. Трябва да знаем колко далеч можем да стигнем. Да не изпадаме в отчаяние, но и да не бъдем горделиви. Трябва да приемем суровата истина, че сме грешни. Но християнството е религия на надеждата. Ако Бог не вярваше, че можем да израстем духовно и да преодолеем греха, не би ни изпратил Иисус. Знаем, че нашата сила е от Бога и ако следваме неговото учение, сме на пътя на спасението.

-         Има много въпроси относно прошката на насилниците в лагера. Можете ли да забравите преживяното там?

-        Мога да ви разкажа нещо. След първото ми излизане от затвора започнах да пиша мемоарите си. От всички хора, които са ми повлияли – монаси, свещеници и духовници, научих, че трябва да правим добро и да прощаваме. Така, както Господ ми е простил много грехове, така и аз трябва да простя.

Започнах да пиша спомените си от затвора, но колкото повече пишех, толкова по-тежко ми ставаше. Изгаряше ме омраза и от това ме болеше. Докато пишех и цитирах имена, огънят на омразата се засилваше. Тогава един вътрешен глас ме попита: „Какъв е смисълът да пиша всичко това, ако ще изгубя душата си?” И се отказах да помня и да цитирам имена. Вече не помня нито имената, нито делата им. Спрях да пиша, изгорих всичко и забравих.

След втория ми арест засилих вярата си и вече не се ядосвах. Това ми помогна да продължа напред и да забравя повечето имена. Някои все още помня, не знам защо. Те не бяха най-лошите мъчители. Но това, че забравих, ме освободи.

-      Нормално ли е да се страда за несправедливости и не трябва ли да се противопоставим?

-    Щом така питате – да, аз самият се противопоставях! Смятам, че трябва да се противопоставим, но не с омраза и насилие.

Отец Георги Калчу се оттегли в Клуж, Румъния, няколко седмици преди да се спомине. Отец Георги Калчу (1925 – 2006) бе един от най-великите християнски изповедници на XX век. Оцелял след жестоките експерименти в затворите на комунистическа Румъния отец Георги стана пример за жадните духовно в Румъния и по света. Той говореше авторитетно за Божията любов и прошка, защото беше изпитал Божията милост върху себе си. Като свещеник в Америка о. Георги пазеше стриктен аскетичен живот на пост и молитва и в същото време водеше своето паство като радостен и обичащ баща. В „Седем проповеди към младежта”, написани през 1978 г., той призова румънските младежи да се обърнат от материализма и атеизма към Бога и това доведе до повторното му изпращане в затвора.

Това е част от беседата, която о. Георги проведе в началото на ноември 2006 г., въпреки силните болки, които изпитваше, заради напредналия рак. Това е последното му появяване пред публика. Няколко седмици по-късно той отиде при Бога.

Нека Господ Иисус Христос, Когото той изповядваше до последен дъх, му даде вечен покой сред Неговите светии. Амин!

Ноември 2013 г. Господ прослави своя верен раб, отец Георги Калчу, чиито мощи, при преместване по повод 7 години от кончината му, показа нетленни.

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

„Година и половина след това стана друго мое докосване до нетварната Светлина.

Чаушеску изпитваше неприязън към мен и искаше да ме убие още в затвора. Не като ме осъди на смърт, тъй като моя случай беше известен по света, и затова нареди да ме хвърлят в една килия с углавни престъпници. Сложиха ме при двама такива мъже. Единият беше убил майка си. И то по най-жесток начин, с мъчения – дни наред рязал пръстите й, тялото й. Другият беше убил двама младежи по най-садистичен начин…

Двамата ми съкилийници още от първите дни взеха да ме тормозят, но не бяха жестоки. Просто имаше нещо човешко у тях. Правеше ми впечатление, че у всички тези бездушни хора – престъпници, крадци и всякакви други – прозираше нещо много мило и топло, нещо свято дори.

Всеки ден отвеждаха тези двама мъже в администрацията. Сигурно ги подлагаха на ругатни, задето не се бяха справили с мен. От тях се искаше да ме убият. Минаха около три месеца и един ден пак ги отведоха в администрацията. Когато се върнаха изглеждаха много объркани. Два пъти седмично ни позволяваха да излизаме навън в едно дворче пет на шест метра. И когато излязохме, те ми наредиха: „Стой тук.” После отидоха в другия ъгъл и взеха да си говорят нещо. Стана ми ясно, че е дошъл краят ми. Обърнах се с лице към стената. Започнах да се моля и да изповядвам на Бога греховете си. След десетина минути – толкова беше времето на разходката – те се приближиха и ми казаха: „Отче… – За първи път се обръщаха към с думата „отче”. – Отче, решихме да не те убиваме ние. Нека да го направят надзирателите.” Аз се разплаках. Не можех да повярвам, че са се отказали да ме убият. Върнахме се в килията и проведохме разговор. Разказвах им за себе си, за моя живот. И те споделиха много неща от своя живот, казаха, че вече знаят, че не съм лош човек. На другия ден приеха да отслужа Света литургия в килията.

Те проявяваха интерес да научат какво точно представлява литургията. В техните очи свещеникът беше човек, който използва хората и обира парите им. Сигурно го виждаха като някакъв магьосник. Не знаеха нищо за вярата. Бяха чували едно или друго за религията, за църквата, но литургията беше нещо напълно непознато за тях.

И така, в неделния ден аз започнах да приготвям хляба, водата, моята кърпа. Те само гледаха. Оставиха работата си, защото това беше свят църковен ден за нас. Стояха с враждебно вторачени погледи, сякаш се бояха, че ги използвам като някакъв инструмент в моето магическо дело. Започнах молитвите много тихо, защото надзирателите не позволяваха да се чува висок глас. Моите съкилийници застанаха по-близо до мен, за да чуват думите ми. С напредването на литургията огънят на моята вяра и опиянението на душата ми постепенно стигна до тях. Убеден съм в това. Те мълчаха. Не помръдваха. Цареше пълен покой. Не се отделиха от мен до края. Аз дори не поглеждах към тях, но след пресъществяването на Светите дарове и след причастяването аз се обърнах и останах изумен. Те стояха на колене и се молеха заедно с с мен, а около тях грееше Светлината. Тя ги обгръщаше целите. Светлина нетварна, но видима за очите ми. Бог ми беше дал да я видя в този момент: тя ги обгръщаше целите. Видях също, че цялата килия се изпълни със Светлина. И до ден днешен за мен остава тайна кога точно се е появила. Може би ни е обгърнала когато започнах литургията, но тогава вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху светата служба. Може да е станало точно когато четях епиклезата – да е изпълнила килията чрез Тялото и Кръвта Христови. Може да се е явила тъкмо в момента, когато се обърнах към тях, а може да са били в Светлината през цялото време.

Душите на двамата се преобразиха от тази Светлина! Не от моите молитви, нито от това, че отслужвах Светата литургия. Бог изля над тях нетварната Светлина и с това преобрази душите им. Тя ни даде сили да се възлюбим един друг, да се молим и да чувстваме, че има нещо общо, което ни сближава. А то беше присъствието на Иисус Христос, нашия Бог.

Топлите чувства помежду ни се запазиха през целия ден, говорихме си за Христа. Те приеха за първи път да им говоря за Христос, за вярата, за любовта. Единият от тях ме попита: „Може ли аз да бъда обичан от Христос? Та аз убих майка си. Как тогава ме обича Той!” Другият също попита: „А аз съм убил двама младежи, как мен ще ме обича Христос? Ами ако убия други след това? Нима Христос ще ми прости за моето престъпление? Аз отвърнах: „Ще ти прости. Човешката правда няма да ти прости, но ако се покаеш, Бог ще ти прости. Ако се покаеш и се откажеш от престъпленията, Бог ще ти даде Своето Тяло и Своята Кръв.”

Чудеха се как да повярват. Беше им страшно трудно да го разберат, защото през целия си живот са били в конфликт с обществото, убивали, грабели, мамели, а обществото е търсило да ги стъпче. Това е нескончаема битка, в която няма любов. Единият намразил майка си и я убил. Другият намразил приятелите си и ги убил. У тях не е трепнала капка любов дори. Сигурно като деца са били обичани от родителите си. Но когато са пораснали, техният начин на живот е прогонил от душите им всякаква любов. Виждах обаче, че любовта им звучеше като нещо красиво. Не разбираха какво точно означава любовта – Христовата любов, – но я приемаха като някаква много приятна дума. През целия ден не спрях да им говоря за любовта: „Възлюбете един другиго…та да познаят по любовта ви, че сте Мои ученици…Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви проклинат. Добро правете на ония, които ви мразят.” Те ми казаха: „Но това е невъзможно! Това не е човешко!” Аз отговорих: „Да, прави сте. Не е човешко. Но такава любов е възможна – вземете за пример мен.”

На другия ден ни разделиха в различни килии. Началниците видяха, че така няма да се справят с мен, защото тези мъже отказваха да ме убият, и затова ме оставиха в килията сам.

Не зная дали те двамата видяха Светлината, която видях в килията аз, но знам, че тя подейства на душите им и ги превърна в мои братя. В душите им на престъпници се вля святост чрез силата на Христовата енергия. За мен няма съмнение, че след това са изоставили престъпния живот. Убеден съм, че душите им са спасени, и не съм спирал да се моля за тях до ден днешен. И когато ги споменавам в молитвите си, те нямат за мен образ на престъпници. Сигурен съм, че са получили спасение.”

Дарът  на  Светлината

„С този разказ исках да ви покажа, че Бог дава Светлината Си не само на онези монаси, които подлагат себе си на усилни изпитания, отдават се на пълно съзерцание в тишината на своите килии, съединявайки ума с душата и подчинявайки ума на душата. Той дарява Своята Светлина не само за заслуга, дарява я също на хора, които не са Му дали нищо. И на мен Той я дари не защото бях заслужил, нито защото бях направил нещо за Него.

Бог ни дарява със Своите дарове не като награда. А само от любов към нас. Вече ви казах, че сред онези хора аз бях най-големият грешник, но въпреки това Бог избра мен. Защо?  Няма обяснение. Двама мъже до мен бяха престъпници, но Бог ги възлюби в Светлината Си. Защо?  Сигурно защото искаше да преобрази душите им. И Той наистина ги преобрази.”

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

първа част на разказа