Православието е небето на земята! Тя е божествената работилница, която изработва спасението на човеците. Извън Православието, извън едната, свята, съборна и апостолска Църква, друга църква не съществува. Тоест не съществува друга църква, от която може да има спасение. Православието е нещо благоуханно, нещо небесно, което не приема никакво смешение или снизхождение към други теории или заблуди. Така е, защото има правилното лечение.

Църквата е като духовна болница, както се вижда и в притчата на Добрия Самарянин. Извършва спасението на човеците, които страдат. Всички страдаме. Ако не намерим Православието, правилния начин на изцеление, не можем да намерим нашето здраве. Ако премахнеш едно, премахнеш друго, лишаваш човека от божествените Тайнства и от божествените добродетели. Следователно, как ще се освети човекът? Как ще се явят светци? Как ще се явят преподобни? Това го прави само Църквата ни,  която пази неизменно цялото предание, което е приела от св. апостоли и св. отци. Затова Църквата ни е единствената, която може да освети и да спаси човека. Затова е единствената истина. „Истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Йоан 1:17). Христос е светлината и истината и животът. Представете си Православието като един храм. Храмът е центърът на манастира, както и Православието е центърът на света. Натам се насочват всички желания, всички усилия на хората. Около храма тук в манастира се намират монасите, поклонниците, донякъде пръснати бихме казали. Но когато идват и влизат в храма, единият вече е до другия, обединени. Това е единството на Православието.

В православния храм виждаме да се свещенодейства тайната на Божието домостроителство. Върху купола е изписан Пантократор – Вседържителят. В лявата Си ръка държи Евангелието, защото с него проповядвал, поучавал, разпнал се и се възнесъл Христос на небето, където ни очаква. То е божественото учение, с което ще бъдем съдени. С дясната Си ръка  благославя света и Ангелите. Отдолу – в кръг около Вседържителя – е ангелският свят. По-надолу са пророците, които проповядвали и предрекли идването на Господ. Под тях, отново в кръг, са изписани светите апостоли, които получили Божието слово. По-надолу е изписано учението на нашия Господ, притчите и т.н. и когато вече стигнем до височината, където са стасидиите, виждаме светите мъченици. Там с всички тях и ние като подвизаваща се бореща Църква, но и тържествуваща, починалите, които са на небето, ставаме едно. Защото може в този храм да съществуват светци от всички родове, от всички народи, но всички са православни. Нищо еретично не може да има място. Това е Православието. Истината, единствената съборна истина, която обединява целия свят. Най-голямото послание в съвременната епоха, епоха на глобализацията, го дава Православието. Глобализацията иска да смаже народите, да ги направи безлична маса. Докато Православието не унищожава личността, а я облагородява, обновява, обезтленява и едновременно обединява хората. Истинската всемирност се осъществява чрез Православието. Глобализацията, както искат да я направят, е нещо чуждо на природата на човека. Затова виждате, че въстанаха всички европейци – и не само – в Генуа. Сега ще ви припомня – след  като се провокирах с всичко това – 17 глава от Откровението и конкретно стихове 14 и 15. Този Вавилон, казва – тоест съвременния греховен свят – ще го смажат, заличат и изгорят самите му народи. Така днес държавите, които съставят ЕС и Америка, самите държави, които съставят тази сила, която всъщност управлява целия свят, ще я разрушат. С други думи човечеството няма да издържи това ограничение, тази тиранична власт над свободата и ще се възпротиви. Виждате по-надолу в 18 глава поразителната картина: докато гори Вавилон – съвременният греховен свят, който създава тиранията над човека – тържествува небето, ангелският свят и казва „падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош”. Влизаме след това във Второто Пришествие и с 20 и 21 глави.

Споменахте една много гореща тема, глобализацията. Тя е свирепа река, която се стреми да ни завлече. Нашите духовни водачи, Църквата, пастирите говорят и предупреждават за бедите вследствие на глобализацията. Кажете ни за това преминаване от личността към индивида, за което работи глобализацията. Личността става индивид, част от безличната маса, т.е. от едно безлично цяло. Не съществува нищо по-унизително и унищожително.

Глобализацията е план на антихриста. Не може да дойде антихристът, ако не стигнем първо до глобализацията. Тоест какво правят сега? Постилат килима, за да мине антихристът. В Църквата искат да внесат икуменизма, да имаме всички една религия, а в политиката да имаме една държава. Това е глобализацията. Ще го постигнат ли? Ще го постигнат, защото така казват пророчествата. Пише го в Откровението. Пишат го отците. Очакваме го. Ще стане. Това, че ще стане обаче не означава, че трябва да се боим. Върху тези замисли работят вече векове наред, но знаем, че краят им ще бъде да бъдат съкрушени и да блесне отново Православието. Следователно най-голямата пастирска грижа на Църквата е да подготви чедата си за всичко това, за идването на антихриста. Когато Христос се намирал като Богочовек на земята, им го казал: Аз – каза – дойдох в името на Отца и не Ме приехте. Ще дойде друг (тоест антихристът) в свое име и ще го приемете. Оттогава го каза и така ще стане. Ще го доведат. Следователно усилието на глобализацията днес е хората да спрат да служат на истинния Бог. Затова се създава икуменизмът. Всички в един чувал. Всички религии са същите. Ню ейдж. Ах този Ню ейдж… Какво да говориш за Християнство, какво за мохамеданство, какво за будизъм. Всичко е едно и също (така казват)… Папата не се свени да посети джамия. Не се безпокои. Така се извършва религиозната глобализация и след това идва и политическата. Антихристът няма да дойде обаче само за евреите, но и за тези, които не вярват в истинния Бог. Дори и за нас, православните християни, които по име сме православни християни и в същото време затънали в греха. Антихристът вече е в света, казва св. Йоан Богослов. По Божие допущение ще дойде. Бог не предизвиква това, просто го допуща. Какво ще стане? Ще дойде антихристът, ще има власт – както казват св. книги – три години и половина и оттам нататък се подготвяме за Второто Пришествие. Откровението е пределно ясно. Дяволът, казва, има много гняв, понеже знае, че му остава малко време. Дяволът се гневи и нанася удари както може по кораба на Църквата, Православието ни, което плава сред бурното море към царството небесно и зове чедата си да останат с нея. Да останат в ковчега на спасението. Дяволът воюва с нея, по който начин може, затова казваме сега, че злото беснее и стават всички тези неща, за които казахте преди и християните не знаят откъде да се предпазят.

Постоянно излизат нови неща, нови ереси, нови заблуди. Главното, което трябва да внимават днес християните, е 11 глава от Откровение, където светият Бог нарежда на ев. Йоан следното: „стани и измери Божия храм и жертвеника и ония, които се покланят в него”. Преброй тези, които са в храма и в жертвеника – тоест тези, които са съзнателни чеда на Църквата – и ги запиши в книгата на живота. Защото те са Моите чеда, те Ме обичат, те Ме следват.  Искам сега, когато Църквата влиза във война  с антихриста, да зная кои имам на Моя страна, кои Ме следват. Сега ще се покажат съзнателните християни. Затова сме призвани да пребиваваме в Църквата, в нашето Православие. Най-голямата необмислена постъпка ще направят тези, които, докато са записани – и е голяма чест за човека Бог да го запише – от страх или по други причини  сами да се изтрият. Голямо зло.  Следващата заповед, която дава на ев. Йоан: тези, които са в двора, не ги записвай. Защото там са езичниците, всички заблуди и ереси, икуменизмът. Но и християните, които Ме пренебрегват, безразлични са, не Ме искат. Свободни са да останат там, където искат. Не ги насилвам. Бог никого не насилва. Бог каза: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Но сега с икуменизма ни карат насила – ще отидете всички отвън! Но ние казваме: не, няма да излезем. Това е вярата ни! Край! Тук  ще стане принудително сблъсък, ще стане война. Не става по друг начин. Натам водят  нещата.  Разбира се, от този сблъсък Църквата ще излезе победителка.  Ще блесне. Затова се казва по-нататък, Църквата избяга преследвана в пустинята.  Църквата  е представена от Света Богородица, на която били дадени две крила на голям орел. Лети в пустинята свободна, живее там свободна.  Звярът я преследвал, за да я удави. Как? „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката. Но земята помогна на жената; и отвори земята устата си и погълна реката, която змеят бе изпуснал из устата си”. Така се спаси и се спасява Църквата ни през вековете.  Тук вече стигаме до последните събития, които са много насърчаващи и когато ги чете човек, вижда славата на Христос. Мракът изчезва, властта на антихриста и биват грабнати живи – казва текстът- лъжепророкът и антихристът и биват хвърляни в огненото езеро и изчезват от лицето на земята. Стигаме вече до Второто Пришествие. На небесната твърд се вижда появява Честният Кръст – това го пишат всички евангелисти – който блести на изток и на запад и треперят тези, които преследвали Християнството, Православието. Напред вървят ангелските чинове, които биват пратени по четирите краища на хоризонта и събират избраните. Тези, които  запазили печата, които запазили св. Кръщение, тези, които не се примирили със събитията от съвременната епоха, а задържали неосквернена вярата си. . .

Казваме в Символа на вярата „една, свята, съборна и апостолска Църква. . ” Това са четирите белега на Църквата ни, четирите крайъгълни камъка на нашата  непорочна православна вяра.  Как това Православие, което ев. Йоан видял да е украсено и да има дванадесет основи! – 12-те апостоли – и от което тече непрестанно вода – Светия Дух -, как да го оставим, как да се отречем от него и с какво друго да го заменим? Не съществува нищо друго. Това е най-значимото послание, което трябва да предадем днес на света – че нашата непорочна  православна вяра е съвършената вяра, чиято цел е да ни спаси и да ни доведе до царството небесно.

Превод: Константин Константинов

Обединена Европа през 21 век търси своята идентичност. „Европейската идентичност” не е била предмет на сериозна проблематика, доколкото са я формирали само икономически и политически фактори. Но след като културни и особено религиозни фактори бяха взети предвид при нейното търсене, се получиха сериозни дискусии, силни разногласия и остри спорове около позоваването на християнската идентичност на Европа в „европейската конституция”.

Но какво означава „християнска идентичност на Европа” за нашите православни народи? Доколко християнска е „християнската идентичност на Европа?”

Тези, които благонамерено се подвизават за укрепването на християнската идентичност на Европа, говорят обикновено за нея сякаш се касае за историческа даденост или кодекс с християнски принципи и ценности, в които могат да се обединят християнските народи с помощта на икуменически контакти и междухристиянски диалози. Християните в Европа се стремят да гарантират християнската идентичност на институционално равнище, защото се страхуват от религиозния упадък на техния континент, от промяната на християнския й характер поради промените сред населението (миграцията и т.н.), както и от „изключването” на християнските „междуцърковни” организации от центровете за вземане на решения в Европа. Следвайки същата логика, предложенията на официалните православни представители също се концентрират върху укрепването на едно институционално утвърдено християнско присъствие в Европа.

В този текст се посочва, че православното самосъзнание не ни позволява да пренебрегнем факта, че Православието не може да представлява заедно със западното Християнство една единна „християнска идентичност”, а, напротив, задължава ни да подчертаем, че Православието е забравената от Европа нейна първична вяра, която отново трябва да конституира нейната християнска идентичност.

Живеейки в средата на Света Гора и в духовната атмосфера, която тя създава, разбираме, че нашето православно наследство не трябва да се отмерва с мерките на този свят. През последните години ставаме свидетели на благоговението и дълбоката вяра на поклонниците на Света Гора, мнозина от които идват с много труд и с големи разходи също от православни страни на Балканите и от Русия.

В съзнанието на всички тези благочестиви православни християни, но и на хората в страните, от които идват, Православието обикновено няма смисъла, който му придават тези, които го разглеждат с идеологически или социологически критерии или го смятат за националистическа сила на възприелите го народи. Колкото и ние, православните, да създаваме такива впечатления, поради нашите лични несъвършенства или колективни неуспехи, в нашето съзнанието е дълбоко вкоренено убеждението, че Православието е нещо много по-съществено, небесно, нерушимо: то е безценният дар на светия Троичен Бог в света „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите.” (Иуда 1:3), която Православната Църква съхранява целокупно, без еретични изопачения и която с много жертви опазихме в трудни времена, за да не загубим надеждата за вечния живот.

Православните народи сме помилвани от Светия Бог да носим печата на православното св. Кръщение, да се причастяваме със св. православна Евхаристия, да следваме със смирение догматичното учение на светите Седем Вселенски събори като единствения път на спасение, и да пазим „единството на духа чрез връзките на мира” (Ефес 4:3). Носим завещанието на православната вяра „в глинени съдове” (2 Кор 4:7), въпреки това тя по Божия благодат конституира нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Православната Църква не е просто ковчегът на нашето национално историческо наследство. На първо място и най-вече тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква.

За да не загубят надеждата за вечното спасение в Христос, в трудни времена православните народи на Балканите запазили своята православна вяра с жертвата на хиляди новомъченици, противопоставяйки се както на ислямизацията, така и на уния-тизацията.(1). Затова и скорошното, след рухването на атеистичните режими, съживяване на унията и активността на нео-протестантските конфесии сред православното население представляват много сериозно предизвикателства за православните. И като такива трябва да се посрещат, тъй като за пореден път поставят в опасност спасението на прости души, „за които Христос умря” (Вж. Рим. 14:15).

В западните общества, от друга страна, традиционно римокатолически и протестантски, където също има и действат православни енории, православното присъствие трябва да е скромно свидетелство за автентичното Християнство, от което се лишили за векове тези общества, поради папистките и протестантски отклонения от апостолската вяра. Всеки път, когато носталгичното търсене на неподправената християнска вяра кулминира във връщането на инославните християни в обятията на едната, светата, съборна и апостолска Православна Църква, се изразява мисионерската природа на Църквата. Връщайки се в Православната Църква, инославните не оставят една църква, за да приемат друга, както погрешно се смята. В действителност оставят едно човекоцентрично църковно формирование и преоткриват едната и единствена Църква Христова, стават членове на Тялото Христово и се преориентират в пътя към обожението.

За съжаление, противоположна насока следва синкретичният икуменизъм, който изразяват органите на т. нар. Икуменическо движение и носителите на папоцентричния икуменизъм. Понеже пренебрегват православната еклесиология и следват протестантската „теория за клоновете” или най-новата римоцентрична теория за „църквите-сестри”, те смятат, че истината на апостолската вяра, или част от нея, се съхранява във всички християнски църкви и конфесии. Затова насочват усилията си към осъществяването на едно видимо единство на християните, независимо от по-дълбокото единство във вярата.

В този смисъл икуменическото „богословие” приравнява православното Кръщение (трояко потапяне) с римокатолическото поръсване, приема ереста на Филиокве за догматически равносилно на православното учение за изхождането на Светия Дух само от Отца, превеждат първенството по власт на римския папа като първенство по служение, нарича теологумен православното учение за разликата между същността и енергията в Бога и за нетварната Божия благодат и т.н.

Протестантски конфесии, които стигат до отричане на основни догмати на Вярата (на историчността на Възкресението, на приснодевството на Света Богородица) и приемане на антиевангелски нрави (хомосексуален брак и т. н.), биват поставяни наравно в „панелите” на ССЦ със светите поместни православни църкви. Теорията за „демитологизацията”, „богословието” на „смъртта на Бога”, ръкополагането на жените в свещенически степени, „последования” на хомосексуален брак несъмнено не са елементи от нашата християнска идентичност.

Протестантството навлезе в много дълбока криза на вярата. Франк Шефер, известният американски протестант, който след дългогодишно и трудно търсене стана православен, в книгата си Dancing Alone, The Quest for Orthodox Faith in the Age of False Religion, Regina Orthodox Press, Salisburg, USA дава много интересни сведения, които разкриват отпадането на протестантството от истината на едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Продължение и неизбежна последица от междухристиянския синкретизъм е междурелигиозният синкретизъм, който признава възможност за спасение на тези, които принадлежат на една от монотеистичните религии. Православен епископ написа, че „всъщност една църква и една джамия… целят в същото духовно утвърждаване на човека” (2). Междурелигиозният синкретизъм не се колебае да признае спасителни пътища във всички религии на света (3). Преди няколо години професор от Атинския университет написа, че може да запали свещ пред икона на Света Богородица, както и пред статуята на една от богините на Индуизма.

Православни епископи, клирици и богослови, за съжаление, са се повлияли от това синкретично мислене. С техните богословски виждания, които секуларизирани управници и интелектуалци обикновено слушат и признават като православни, допринасят това мислене да надскочи тесните граници на техните лични разбирания и да бъде „линия” с конкретни цели и стремежи. В тази перспектива любовта, без връзка с догматичната истина, се установява като критерий за единството на християните, докато настояването върху традиционни православни богословски положения се отхвърлят като религиозна нетолерантност и фундаментализъм.

Относно това как икуменическото мислене съгражда модела на една привидно християнска идентичност на Европа, са характерните „ангажименти” на представителите на християнските църкви, които подписаха Икуменическата харта на 22 април, 2001 (4).

Но тази „християнска” идентичност на Европа е много далеч от истинската християнска идентичност на европейските народи. Трябва силно да се подчертае, че Европа бива онеправдана, когато й приписваме една идентичност, която не е истински християнска, а само привидно такава. Едно болно, едно подправено християнство не е Християнството на катакомбите в Рим, на св. Ириней Лионски, на православните монаси от Шотландия и Ирландия, въобще Християнството от първото хилядолетие. Едно подправено Християнство не може да защити Европа от нахлуването на нехристиянски разбирания и нрави в обществата й.

Вече е известно, че много от европейците се умориха от сухия рационализъм, изпитват носталгия по загубения мистицизъм и затова приемат мюсюлманството, будизма или индуизма, предават се на езотеризъм или преследват метафизични преживявания в ню ейдж движения. Споменава се, че само в Италия има близо 500 джамии, а във Франция 5% от населението са мюсюлмани (Статията е писана преди доста години. – бел. прев.)

Православната Църква притежава Истината. В центъра й стои Христос. В нея всичко е богочовешко, защото всичко, което се принася на Богочовека Господ, се облагодатява от нетварната благодат на Светия Дух. Затова може да упокои душите, които благонамерено търсят свобода от задушаващия обръч на рационализма, сциентизма, материализма, идеализма, технокрацията. Затова Православието не трябва да се хвърля в синкретичната фуния, не трябва да се загуби надеждата на целия свят.

Като православни пастири и като православни вярващи имаме дълг да опазим свещения завет на нашата православна вяра. Апостолът на езичниците увещава презвитерите в Ефес и пастирите на Църквата до днес: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). И пак той пише към верния народ в Солун и на цялата Църква „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.”(2 Сол. 2:15)

Старият континент претърпя крах в сферата на вярата. Ню Ейдж заплашва вече открито европейските общества с дехристиянизация. Това не е парадокс. Европа обърна гръб на Христос, някога Го прогони, както правилно отбелязват Достоевски във Великия Инквизитор (5) и свети Николай Велимирович (6).

Православната Църква е длъжна да прояви своя дар и мисия, да възвести на народите в Европа, че ако има нещо, което може да спаси Европа в този критичен етап от нейната история, това е Православието. Нека ние самите да не лишаваме Православната Църква от възможността да даде това спасително послание на народите в Европа, приравнявайки православната вяра с ереста в обърканата перспектива и неясната визия на синкретичния икуменизъм.

Можем да допринесем за един здрав, напълно православен икуменизъм, откривайки на инославните християни Тайната на Богочовека и на Неговата Църква, и възвестявайки заедно с блаженопочившия изповедник и старец Юстин Попович: „Изходът от всички безизходици, хуманистични, икуменистични, папистки, е историчният Богочовек Иисус Христос и Неговото историческо богочовешко здание, Църквата, на която Той е вечната Глава и която е Вечното Негово Тяло. Апостолската, светоотеческата, светотрадиционната, светосъборната, католична православна вяра е лекарството за възкресението от всички ереси, както и те да се наричат. В крайна сметка, всяка ерес е от човека; всяка една от тях поставя човека на мястото на Богочовека, заменя Богочовека с човека. С това се отхвърля и отхвърля Църквата… Единственото спасение от това е апостолската богочовешка вяра, т.е. пълното връщане в богочовешкия път на светите апостоли и на светите отци. Това пък означава връщане към непорочната православна вяра и към Богочовека Христос, към благодатния богочовешки живот в Църквата чрез Светия Дух, към тяхната свобода в Христос. В противен случай, без апостолския и светоотечески път, без апостолското и светоотеческото следване на единствения истински Бог и богослужението на единствения истинен и вечножив Бог, на Богочовека и Спасителя Христос, е сигурно, че човекът ще потъне в мъртвото море на европейското културно идолослужение и вместо на живия и истинен Бог, ще служи на лъжливите идоли от този век, в които няма спасение, нито възкресение, нито обожение за нещастното същество, наричащо се човек” (7).


Бележки:

(1) Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου Ἁγίου Ὄρους, «Ἡ Ἐκκλησιολογικὴ Αὐτοσυνειδησία τῶν Ὀρθοδόξων ἀπὸ τῆς Ἁλώσεως μέχρι τῶν ἀρχῶν τοῦ 20οῦ αἰῶνος», στὸν συλλογικὸ τόμο «ΕΙΚΟΣΙΠΕΝΤΑΕΤΗΡΙΚΟΝ» (ἀφιέρωμα στὸν Μητροπολίτη Νεαπόλεως καὶ Σταυρουπόλεως κ. Διονύσιο), Θεσσαλονίκη 1999, σ. 124. Βλ. ἐπίσης Ἀθανασίου Γιέφτιτς, ἐπισκόπου Βανάτου (νῦν πρώην Ζαχουμίου καὶ Ἐρζεγοβίνης), «Ἡ Οὐνία ἐναντίον τῆς Σερβικῆς Ὀρθοδοξίας», στὸν συλλογικὸ τόμο «Η ΟΥΝΙΑ ΧΘΕΣ ΚΑΙ ΣΗΜΕΡΑ», ἔκδ. Ἁρμός, Ἀθήναι 1992. Περὶ τῆς δραστηριότητος τῆς Οὐνίας στὴν Τρανσυλβανία, βλ. «30 Βίοι Ρουμάνων Ἁγίων», ἔκδ. Ὀρθοδόξου Κυψέλης, Θεσ/νίκη 1992, σ. 123.
(2) «Ὀρθοδοξία καὶ Ἰσλάμ», ἔκδ. Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου 1997, σ. 16.

(3) Ἔνθ᾿ ἀνωτ., σ. 9 – 11.

(4) Βλ. Περιοδ. «Ἀπόστολος Βαρνάβας», Λευκωσία Κύπρου, τ.10/2001, σ. 411 – 423.

(5) Φ. Ντοστογιέβσκη, «Ἀδελφοὶ Καραμάζωφ», ἔκδ. Γκοβόστη, Ἀθήναι, σ. 99 – 121.

(6) Ἀρχιμ. Ἰουστίνου Πόποβιτς, «Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία καὶ Οἰκουμενισμός», ἔκδ. Ὀρθόδοξος Κυψέλη, Θεσσαλονίκη 1974, σ. 238 καὶ 251 – 252.

(7) Ἔνθ᾿ ἀνωτ. σ. 256-257.

Превод: Константин Константинов

Веднъж в един православен храм влязъл протестантски проповедник с Библия в ръка. Точно тогава службата завършвала. Протестантът се приближил до свещеника и казал:

- Дайте ми 15 минути време и ще ви докажа с Библията, че не трябва да почитате иконите и че изобщо всичко това, което правите, е неправилно.

- Добре, ще ви дам! – отговорил свещеникът.

„Проповедникът“ си свалил сакото, усмихнал се и взел да разлиства Писанието доказвайки на хората, които били в храма „грешките“, допускани от православните. Минали 15, 20, 30 минути…

Накрая свещеникът го прекъснал и му казал:

- Знаете ли, хората са били цяла седмица на работа, а сега са стояли два часа на службата… По принцип им стана ясно всичко, каквото искахте да кажете. А сега искате ли и аз да ви докажа, опирайки се на Св. Писание, че сте длъжен да се обесите?

Трябва да споменем, че свещеникът бил достатъчно възрастен и е видял какво ли не в живота си.

- Какво? Как? Да се обеся? – объркано възкликнал протестантът. – И къде е написано това?

Свещеникът взел Библията, отворил я, посочил с показалец в текста и казал:

- Чети, какво е написано тук! – А там било написано: „… и той (Юда), излезе и отиде, та се обеси“ (Мат. 27:5).

След това обърнал няколко страници и прочел: „Иди и ти прави също така“ (Лука, 10:37)…

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

Веднъж в един летен ден на 1991 г. в двора на килията на Стареца Паисий се събрали много поклонници. Сред тях бил и един грък, живеещ в Германия. Като ревностен протестант, той се обърнал към Стареца:

- Вие, православните, и особено вие, които живеете в Света гора, се кланяте на Дева Мария като на Бог, забравяте, че Тя е само една обикновена жена. Също така се покланяте и на иконите, като мислите, че могат да правят чудеса! А още по-лошо е онова, което правите с останките на вашите светии. Въпреки, че те повечето са тленни, вие, без да се гнусите, ги целувате! Всичко това показва, че вие, православните, сте в голяма заблуда!

Тогава Старецът, следвайки примера на светите отци на Църквата, които са приемали всички възможни клевети и обиди, отправени към тях самите без никакви възражения, но са противостояли дори до смърт на ересите, отговорил със строг глас на протестанта:

- Какво да ти кажа, бедни човече? Ти не си виновен за всички позорни думи, които изговори, виновна е майка ти, която ти е дала такова възпитание!

Като чул такива думи от Стареца за майка си, протестантът се ядосал и раздразнено отговорил:

- Слушай, монахо, не петни майка ми с устата си, ти не си достоен и да се сравняваш с нея!

Като очаквал именно такъв отговор, без да се смущава, Старецът му отговорил:

- Виждаш ли, ти се обиди само като споменах майка ти! А нашия Господ и ние, православните, нима не се обиждаме, слушайки как ти хулиш нашата Майка – Богородица? Ще те питам и още нещо. Ако майка ти те помоли да направиш нещо, което не представлява някаква трудност за теб, ще се съгласиш ли да го направиш?

- Разбира се, че ще съглася и ще го направя! – отвърнал протестантът.

- Така е и с Пречистата – ние молим Богородица да ни бъде Ходатайка пред Нейния Син и наш Господ, за да ни спаси. Но, моля те, кажи ми още нещо – имаш ли у вас снимки на твоите родители, братя, сестри, на жена ти, децата ти, на приятелите ти?

- Имам, разбира се!

- Ами, ето и ние, като нямаме „снимки“ на нашия Отец – Господ, на нашата Майка – Богородица и на нашите братя – светиите и мъчениците, гледаме към иконите им и възпоменавайки ги, молим им се и те ни помагат. А тъй като и самите тела на светиите са изпълнени с Божията Благодат, като ги целуваме, се приобщаваме с благодатната им сила. А ако светецът се е сподобил с нетленни мощи, толкова повече той притежава благодат. И като се кланяме на светите му мощи, ние я приемаме!

Протестантът не могъл да каже нищо повече и си отишъл много замислен. А Старецът взел да се моли, както обикновено постъпвал в такива случаи:

- Нека Всеблагия Бог да помогне и на този човек да открие истинския път на спасението!

източник:

Ние, православните, вярваме в Една Църква, а всички сектанти не вярват в нея, те са зачеркнали и отхвърлили този член от Символа на вярата: “Вярвам в Една Света Съборна и Апостолска Църква”.

На какво се основава нашата вяра в Една Църква? Разбира се, на Свещеното Писание, защото св. апостол Павел казва в Посланието до Ефесяни, че Бог е поставил Господ Иисус Христос за Глава на Църквата, която е Негово тяло.  Помислете, една глава може ли да има много тела, дори безброй много? Ако всички секти се наричат църкви, то колко църкви има?

Бях ви казал, че само в Америка има повече от двеста църкви.

А Господ е говорил за Една Църква, Господ е казал на апостол Петър: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ù надделеят (Мат. 16:18). Той не е казал “ще съградя Църквите Си”, а: ще съградя Църквата Си – една-единствена Църква.

Господ Иисус Христос ни е говорил за Една Лоза, от корените на Която се храни Неговата Църква, и тази Гроздова Лоза е Сам Той. Той ни е говорил за една овча кошара. Какво, да не вярваме ли на Христовите думи? Да не вярваме ли в това, че една е овчата кошара, Една е Лозата – Христос?

А говорейки за Гроздовата Лоза, Господ е казал страшни за сектантите думи. Казал е, че на Нея ще има изсъхнали клони, които ще се отчупят от тази Истинска Гроздова Лоза, че ще ги съберат, ще ги хвърлят в огън и те ще изгорят. Не е ли страшно да бъдеш изсъхнала и отчупила се клонка, не е ли страшно да бъдеш изсъхнал и откъснал се лист от Гроздовата Лоза, който вятърът отнася в праха и калта? Това наистина е страшно! А сектантите не ги е страх.

Всяка секта нарича себе си църква, а сектите са изключително много. Какво, разделил ли се е Христос, станал ли е глава на много отделни секти? Не, разбира се; Едната Глава има едно тяло – Светата Съборна и Апостолска Църква. Това трябва да помним всички ние и всички онези, които могат да бъдат съблазнени от сектантски учения.

Сектантите казват: “Господ е казал: дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:20)”. Те казват, че можем да се спасим във всяка вяра, във всяка църква. О, колко лъжа и заблуда има в тези думи! Мисля, че и самите сектанти няма да кажат, че можем да се спасим и в мюсюлманската, и в иудейската църква. Говорейки така, те имат предвид своите секти. Те казват, че можем да се спасим във всяка вяра, а колкото секти има, толкова и вери, и тези техни вери са несъгласни една с друга. Това несъгласие достига до такава степен, че в Англия и Америка има секти, които отричат всички тайнства, дори Тайнството на кръщението. Такава е сектата на квакерите, или “приятелите”, както се наричат самите те. От цялото Евангелие квакерите запазват само нравственото учение на Господ Иисус Христос: те вършат много добри дела. Но и сред мюсюлманите има много добродетелни хора.

Нашата християнска вяра се отличава от всички други вери именно с това, че в основата ù стоят Тайнствата, установени от Самия Иисус Христос. Не Той ли е казал на Никодим: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие (Иоан. 3:5). А на Своите апостоли е казал същото с други думи: който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден (Марк. 16:16).

И така, отхвърлящият Тайнството на кръщението, не е християнин.

Не е ли казал Господ, че който не се причастява с Неговите Тяло и Кръв, който не вкусва Божия хляб, който слиза от небесата, той няма място в Царството Божие? (Иоан. 6:50-51). А квакерите отхвърлят Тайнството Причастие.

Има секти, които отричат дори троичността на Бога.

Помислете, могат ли да се спасят подобните на тях сектанти, църква Христова ли са те, тяло на Иисуса Христа ли са, Господ ли оглавява тяхната секта? О, не, не.

В своето отричане на Църквата сектантите се позовават на думите на Свещеното Писание, които сега ще ви прочета: истина… ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:19-20). Те казват: “Защо трябва да ходим в Църквата, защо са ни вашите храмове, защо са ни вашите свещеници и епископи? Господ не е ли казал, че където са събрани двама или трима в Негово име, и Той е посред тях?” Имат ли право да говорят така? Вникнете в тези думи и вижте към кого са насочени те. Тези думи са били предшествани от други Христови думи, отправени непосредствено към Неговите апостоли: истина… ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен. Това се отнасяло за апостолите. Ако двама от вас, Моите апостоли, Моите братя, Моите приятели се съгласят да просят нещо от Небесния Отец, то ще им бъде дадено.

Нима можем да мислим, че молитвата на двама или трима нечестиви и грешни хора, събрали се в името на Иисуса, ще има същата сила, каквато има молитвата на двама или трима апостоли – Христови приятели? Не, разбира се. Става дума за истинските чеда на Христовата Църква.

А какво значат думите: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20)? Нима тези думи значат, че няма нужда да ходим в храма, нима чрез тях се отрича Христовата Църква? О, съвсем не, разбира се.

За кого говори тук Господ? Тези думи са били отправени пак към апостолите. Но в тяхно лице Той е говорил на всички, които следват светите апостоли, които принадлежат на Светата Съборна и Апостолска Църква. Говорил за това, че ако двама или трима християни се съберат в някой дом в Негово име, за да четат Свещеното Писание и да се поучават в словото Божие, то и Той ще бъде сред тях.

Ще кажа още нещо, мога да разширя тълкуванието и разбирането на тези Христови думи. Ще кажа, че ако някой от нас, християните, беседва с невярващи за Христа, за извършеното от Него спасение на човешкия род, то Христос ще бъде ли посред вас? Това не значи ли, че вие сами ще бъдете Христова Църква? Не, разбира се. Нелепо е да тълкуваме така тези Христови думи. С тях Христос просто е искал да каже, че където говорят за Него, където вършат дела в Негово име, и Той е там.

Ще кажа още нещо: зная, че и сред мюсюлманите, и сред евреите има много благочестиви и добри хора. Мюсюлманите имат свои, почитани от тях светии, имат и разкази за тези светии. Какво, ще кажем ли, че Христос е напълно безразличен към тях, че Христос няма нищо общо с тях? Не, няма да кажем; не можем да кажем така, защото знаем думите на св. Петър, на които се позовават и самите баптисти. От десета глава на Деяния апостолски знаем такива думи, казани от апостол Петър: „Петър проговори и рече: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10:34-35).

Къде е казал тези думи апостол Петър? В дома на римския стотник Корнилий, езичник, чиито молитви Бог чул и си спомнил многото извършени от него милостини. Веднъж по време на молитва той видял Ангел, който казал: “Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога. И сега, прати човеци в Иопия и повикай Симона, наречен Петър: той е на гости у някой си усмар Симона, чиято къща се намира при морето; той ще ти каже думи, чрез които ще се спасиш ти и целият ти дом” (Деян. 10:4-6). И при него дошъл Петър, който проповядвал Христовото Евангелие, кръстил го с целия му дом и казал тези току-що прочетени от мен думи. А сектантите се позовават на тази глава, като казват, че Църквата съвсем не е необходима, че можем да се спасим и извън нея, както се спасил стотникът Корнилий. Но нима в това няма дълбоко недомислие? Нима не е ясно, че на стотника Корнилий, чието благочестие и добри дела били приятни на Бога, не достигало много: не му достигало кръщение, не му достигало просвещение със Свещеното Писание, не му достигало познание за Господ Иисус Христос, не му достигало причисляване към Светата Съборна и Апостолска Църква? И ако не беше дошъл Петър, неговите молитви, неговият пост, неговите добри дела не биха били достатъчни, за да го спаси. Виждате ли как сектантите изкривяват Свещеното Писание?

Ще ви прочета и страшните Христови думи: „мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:22-23). На Страшния съд ще застанат и сектантите, поругавали се над Христовата Църква, ще застанат и ще Му кажат: не ли в Твое име се събирахме и преломявахме хляб; не вършехме ли добри дела, не проповядвахме ли Твоето Евангелие? Но Господ ще им каже: “Не ви познавам, защото вие раздрахте Моята дреха, извършвайки тежкия грях на църковния разкол.”

В предишната беседа ви говорих колко страшен е този грях, как са го оценявали светите Отци, как са говорели, че грехът на църковния разкол и отстъплението от Църквата е толкова голям, че не може да бъде умит дори и с мъченическа кръв. Те няма ли да се страхуват да застанат на Христовия Съд? Това е тяхна работа; а наше дело е да вярваме в Светата Апостолска Църква.

За нас е достатъчно да знаем, че ние сме листа, пръчки от Гроздовата Лоза, Която е Сам нашият Господ Иисус Христос. Да помним за едната овча кошара, да помним за едното тяло, чиято Глава е Сам Христос. В Своята велика първосвещеническа молитва Господ Иисус Христос се молел така: Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние (Иоан. 17:11). Христос просел от Своя Отец всички християни да бъдат едно, както Той е едно със Своя Отец.

Сектантите не искат и да чуят за това, те раздират Христовата дреха, Едната Църква не им е необходима, за тях не е страшно, че техните секти са безброй. Те не се замислят над това, че сами постъпват като тръстика, люляна от вятъра, защото ние знаем, че сектантите, особено баптистите, често преминават от една секта в друга. Баптистите преминават от секта в секта, като има такива, които кръщават децата си, и такива, които не кръщават децата си. Знаем, че и самите баптисти са се разделили. А където има разделение, там не е Христос, защото разделението е от дявола.

Всяка секта смята за истинно и правилно само своето учение, всяка критикува и отхвърля учението на другите. Нима истината не е една? Нима е възможно истината да се е разделила на стотици отделни малки истини? Гордостта, самопревъзнасянето, самонадеяността карат сектантите да отстъпват от Светата Църква. Те дори не могат да се обединят помежду си, защото как да се обединят баптистите с адвентистите, с петдесетниците, с йеховистите или със съботяните? Те не могат да се обединят, но винаги остават разделени.

Ние знаем, че истината е една, че Христос не се е разделил, че не могат да съществуват хиляди отделни църкви, че Господ е основал Една Света, Съборна и Апостолска Църква.

Ето, разказах и разясних защо ние, православните, изповядваме единството на Църквата, и ще продължа да говоря за това защо Църквата се нарича не само Една, но и Света и Апостолска. Трябва още много да се говори за това, което е твърде важно: нито една секта няма свои законни епископи и свещеници; те имат единствено самозвани презвитери. Но за това може много да се говори и аз не мога да ви откъсвам от вашите задължения и грижи.

Да вразуми всички вас Господ, молил се всички ние да бъдем едно, както Той е едно със Своя Небесен Отец. Амин.

От един извор се наливат два съда с вода. Над единия чете молитва свещеник, извършващ водосвет. След това двата съда се оставят на открито.

Какво става в резултат на това? В неосветената вода започват да се появяват мехурчета, постепенно тя започва да се разваля.

Водата, която е била осветена по време на водосвета, даже и оставена на открито, взета от същия източник, в същия момент, остава чиста и свежа, като че току що е налята.

Седемдесет годишният свещеник от Епир о. Г. П. през 1980г. разказал следното: „Неотдавна ние съборихме къщата, която моят дядо е построил още през миналия век. Във фундамента на дома намерихме поставени на четирите ъгъла запечатани бутилки със светена вода. Водата беше останала напълно чиста.”

И тази вода се намирала в затворена бутилка, останала под земята в продължение на поне сто години. В тази вода не е имало никакви консерванти, но тя не се е развалила, издържайки неблагоприятните условия за съхранение.

Няма съмнение в това, че осветената вода не може да се развали сама по себе си. В нея има нещо, което не и дава да се развали. Тя съдържа силен и устойчив „консервант” – невидимата Божествена благодат, правеща естественото – свръхестествено, а тленното – нетленно.

Тази Божия благодат обладава още една способност – тя източва прекрасен свят небесен аромат. С други думи Божествената благодат, въпреки всичко прави така, че осветената вода благоухае.

Херцеговинският митрополит Атанасий Йевтич разказва: „В една къща живеела майка със своя син. Веднъж майката извикала местния свещеник да направи водосвет. Извършвайки това, свещеникът си заминал. Следобед нейният син, двадесет годишен юноша, уморен се върнал от работа.

- Майко, откъде идва този аромат, какво се е случило?

- Дойде свещеник, детето ми, и извърши водосвет. Иди да хапнеш. Ти си гладен!

- След малко, мамо, бих искал да се насладя на аромата на светената вода!

Той живеел скромно и душата му почувствала благоуханието на освещаващата благодат на светената вода.”

Водосвет извършват и католиците. Но водата, която освещават техните свещеници не се отличава от обикновената и се разваля.

През 18 век в Румъния се случило събитие, което поразило християните. Католиците казвали на православните: „При нас е истината, а у вас – заблуждението.” Същото казвали православните на католиците. Настанали големи спорове. В резултат на това се срещнали главите на църквите – православният архиепископ и католическият кардинал. „Необходимо е да направим нещо, за да успокоим народа.” Решили всяка от страните да направят водосвет. Така всеки отделно извършил молебен, след което купелите със светената вода били запечатани.

Православният архиепископ казал на кардинала: „Ако нашата вода се развали, а вашата не, значи ние сме в заблуждение, а вие сте в истината. Ако вашата вода се развали, значи вие се заблуждавате.” Католикът се съгласил и те се уговорили, че купелите с вода ще се отворят след 40 дни.

Но не изминали и десет дена, когато на православния архиепископ се явила Света Богородица и му заповядала: „Тичай при кардинала и отидете в църквата да проверите осветената вода.” Те направили, както било наредено.

И какво видели? Водата на католиците миришела отвратително, докато водата на православните останала абсолютно чиста.”

Това велико събитие е изобразено на стенопис в Румънската патриаршия в Букурещ.

Някои казват: „Докато не видя чудо, няма да повярвам в Бога.” Ти им отговаряш: „Да не би светената вода да не е чудо, защо тя не се разваля?” Те отвръщат: „Цялата работа е в босилека или в сребърния кръст, който се потапя от свещеника.” Ти им възразяваш: „Потопи и ти босилек и сребърен кръст.” Но те не правят това. И ти им повтаряш: „Направи химически анализ на водата.” Те не правят това и продължават да твърдят: „Докато не видя чудо, няма да повярвам в Бога.”

Народната мъдрост гласи: „Който го мързи да замеси тесто, пет пъти пресява брашното.” Така този, който не иска да вярва, прави всичко, за да не повярва.

Превод от руски

Пемптусия

Списание “AGAIN” отличи Ричард Вурмбранд   през септември 1987г. Вурмбранд е бил дълбоко впечатлен от вярата и отдадеността на православните християни, които е срещнал в Румъния. До неотдавна отец Дамаскин Христенсен прекарваше известно време с Ричард Вурмбранд почти до края на неговия живот. Спомените на отец Дамаскин от тези срещи показват как привързаността на Вурмбранд към православната вяра се запазва и задълбочава през последните му предсмъртни дни.

Самият  Вурмбранд и тези, чиито истории той разказва, са блестящи примери за това как верните християни могат не само да оцелеят, но и да бъдат осветени чрез страшните страдания на затворничеството.

Свидетелски разказ на един лутеранин за живота в затвора

 Ричард Вурмбранд:

Аз съм християнин от православна държава – Румъния. След като сам бях в затвора 14 години за своята вяра, моята мисионерска работа сега е да помагам на преследвани християни в комунистически държави. Бих искал да ви разкажа историите на няколко православни християни, с които имах честа да общувам по време на престоя си в затвора. Техният пример и делата им бяха през годините постоянен извор на кураж за мен.

Винаги се радвай

Първият човек е един свещеник, който беше затворен на 70 години. Името му беше Сурьоану. Когато беше докаран с голямата му бяла брада и бяло теме, някои пазачи на входа му се подиграха. Единият попита: „Защо доведоха този стар свещеник тук?“ А друг отговори с присмех: „Сигурно за да изповяда всички.“ Това бяха точните му думи.

Свещеникът имаше син, умрял в съветски затвор. Дъщеря му беше осъдена на двадесет години затвор. Двама от племенниците му бяха с него в затвора – единият беше в неговата килия. Внуците му нямаха храна; бяха принудени да ядат от боклука. Цялото му семейство беше унищожено. Бе загубил църквата си. Но този човек имаше такова сияещо лице – винаги имаше красива усмивка на устните си. Никога не поздравяваше с „Добро утро“ или „Добър вечер“, а вместо това с думите „Винаги се радвай“.

Един ден го попитахме: „Отче, как можеш да казваш “винаги се радвай” – ти, който си изживял такава ужасна трагедия?“

Той отговори „Да се радваш е много лесно. Ако изпълним поне една дума от Библията, писано е: “Радвайте се с ония, които се радват.” Сега, ако човек се радва с всички, които се радват, винаги има достатъчно причини за радост. В затвора съм и се радвам колко много хора са свободни. Не ходя на църква, но се радвам с всички онези, които са в църква. Не мога да взимам Свето Причастие, но се радвам с всички, които се причастяват. Не мога да чета Библията или духовни книги, но се радвам с хората, които ги четат. Не виждам цветя (нито веднъж не видяхме цвете или дърво през тези години. Бяхме под земята, в подземен затвор. Не виждахме слънцето, луната, звездите – много пъти забравяхме, че тези неща съществуват. Не виждахме никакви цветове, само сивите стени на килията и нашите сиви униформи. Но знаехме, че такъв свят съществува), но се радвам с хората, които виждат дъгите, виждат многоцветните пеперуди.“

В затвора миризмата не беше много хубава. Но отецът казваше: „Други имат аромата на цветя около себе си. Други пък ходят на пикници; други имат своите семейства и деца около себе си. Не виждам моите деца, но други имат деца. И човекът, който може да се радва с всички, които се радват, може винаги да се радва. Винаги мога да съм радостен.“ Затова той имаше толкова красиво изражение на лицето си.

Той беше винаги толкова щастлив. Когато ни извеждаха за разходки, в двор, където нямаше нито цвете, нито трева, той поставяше ръката си на рамото на някой християнин и питаше: „Кажи ми твоята история?“

Обикновено хората започваха да говорят за това колко лоши са комунистите. „Те ме биха и ме измъчваха и правиха ужасни неща.“

Той ги изслушваше внимателно; след това казваше „Разказа много за комунистите; кажи ми сега за теб. Кога последно се изповяда?“

„Ами, преди 40 години.“

„Нека да седнем и да забравим комунистите и да забравим нацистите. Защото и ти си грешник. Кажи ми твоите грехове.“

Всички се изповядаха при него – аз също се изповядах при него и помня, че докато се изповядвах, колкото повече грехове изповядвах, толкова по-красиво и изпълнено с любов ставаше лицето му. Отначало се страхувах, че като чуе такива неща ще ме презре. Но колкото повече аз казвах лоши неща за себе си, толкова по-близко той сядаше до мен. И накрая ми каза „Синко, ти наистина си извършил много грехове, но едно мога да ти кажа. Въпреки всички тези грехове, Бог все още те обича и ти прощава. Помни, че Той е дал Своя Син да умре за теб и се опитвай един ден по малко, и на следващия малко, да подобриш своя характер, така че да е угоден Богу.“

Преживяванията ми с този свещеник са сред най-красивите познанства в живота ми. Той вече не е на този свят. Той беше пример за Православието, за това какво точно представлява истинското Православие. Съществува такова Православие. Не виждам голям смисъл лутеранин или баптист или който и да е друг да стане православен, освен ако не иска такова Православие … Той беше отличен православен, чист православен. Бог да ни помогне да бъдем наистина православни, по примера на толкова много светци, които са изобразени на иконите и по примера на толкова много светци живи и днес.

превод от английски

източник: списание AGAIN, септември 1987 година.