Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

Източник: Православие ру

“Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената.”(1Кор7:32)

Самотност. Навярно всеки един от нас така или иначе се сблъсква с нея. Самотен идва човекът в този живот с първия изтръгнал се вик, изискващ глътка въздух, самотен напуска този свят, с последна въздишка.

За много от нас самотен значи нещастен човек, и се прави асоциация с този, който не е създал семейство или няма другар. На самотната девойка над 25 години се гледа с насмешка – видите ли – стара мома. И най-интересното е, че много момичета над тази възраст вярват в това, изпадайки често в отчаяние и започват да обикалят агенциите за брачни запознанства. Заливат Интернет с писма, търсейки своя любим и подходящ съпруг. Следват срещи, раздели, след това пак писма и така до безкрайност. А мъжът все го няма и няма. И тогава жените изпадат в друга крайност – започват да си осиновяват деца, не разбирайки, че целта на живота не е да имаш деца без съпруг.

А може би не трябва прекалено толкова да се суетиш? Може просто да се успокоиш и да се замислиш – защо Господ ни е дал тази самота? А всъщност това не е ли велико благо? В края на краищата къде е гаранцията, че като се омъжиш или ожениш ще започнеш да се чувстваш по-добре? Ако човек живее сам, може да използва това време за спасението на своята душа, за покаяние, за да живее в чистота и благочестие. Да извършва добри дела, да се занимава с милосърдие, да помага на своите ближни и, разбира се, да се моли.

Създаването на семейство във ветхозаветно време е било тясно свързано с раждането на деца. Евреите са очаквали идването на земята на Спасителя, и тази надежда е растяла с всеки появил се младенец. Всяко семейство е копнеело Спасителят да се роди от техния род. Още Ева, раждайки първия си син – Каин, с надежда казала, че придобила човек от Господа. Когато на земята дошъл Спасителят, ситуацията малко се изменила. Много популярно станало девството за спасението на своята душа.

В това време ап. Павел, бидейки сам девственик, писал в своето послание до Коринтяни: “…Добре е за човека да си бъде тъй…Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената. Има разлика между жена и девица; неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си…който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда и е властен над волята си, па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави. Така щото и оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който не я омъжва, по-добре прави…ако се и ожениш, няма да съгрешиш, и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но пък такива ще имат грижи за плътта, но аз ви щадя.”(1Кор7)

Не трябва да се мисли, че апостолът е против семейството. Той е разбирал цялата човешка немощ и в това послание е писал: “Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа…а на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си…Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж и, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. Но тя е по-блажена, ако си остане тъй.(1Кор7).

Живеейки сам на тази земя, можеш да влезеш в небесното общество, е считал светителят Филарет Московски. Човeк, който е сам заради Бога, по правило е мирен и спокоен, той е изпълнен с мир и любов към хората и може да стане наистина щастлив.

“В моето земно странничество и усамотеност, аз намерих сигурно пристанище – истинното Богопознание. Не живи хора бяха моите наставници; Те бяха починали с телата си, но живи духом свети отци. В техните писания аз намерих Евангелието, осъществено и изпълнено, те удовлетвориха моята душа. Аз оставих света не като едностранчив търсач на уединение или нещо друго, но като любител на висшата наука, и тази наука ми достави изцяло спокойствие, хладност към всички празни земни неща, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си, достави ми приятели, достави ми щастие на земята, каквото почти не съм срещал”. Така е писал св. Игнатий Брянчанинов в писмо до художника К.П. Брюлов.

И по-нататък, светителят развива тази мисъл, докосвайки се до творчеството, в което много хора се опитват да търсят утешение и не намират.

“Отдавна виждам, че вашата душа търси в земния хаос красота, която би я удовлетворила. Вашите картини – това са изражение на силно търсеща душа. Картината, която решително би ви удовлетворила, трябва да бъде картина от вечността. Такова е изискването на истинското вдъхновение. Всяка красота, и видимата и невидимата, трябва да бъде помазана от Духа, и без това помазание, тя ще има печата на тлението. Тя, красотата, помага да се удовлетвори този, който е воден от истинско вдъхновение. На него му е нужно красотата да отразява живот, вечния живот. Когато от красотата лъха смърт, той отвръща от такава красота своя взор.

Един свещеник на проповедта беше казал: “Самотата е, не когато човек живее сам, а когато чувства себе си самотен. Ако си самотен, тогава си живял само за себе си.” Какво е имал предвид? Грехът гордост. Когато човек не вижда никого наоколо, освен себе си, не чувства нищо, освен това, което става само в неговата душа.

Една от сериозните причини за вътрешната самотност е привичката да се осъжда. Осъждащият човек, където и да се окаже, винаги е недоволен от своето обкръжение. На него му се струва, че неговите претенции към ближните са справедливи и неоспорими. Как да се бори с това?

Светите Отци дават просто правило: казват, че Божият закон е създаден лично за мен. Ако  ние приемем това от цялото си сърце, то отровата на осъждането не може да премине в нашата душа. Още едно средство против осъждането – никога да не разсъждаваме и още повече да говорим за ближния. Ако ние говорим за някого, при това по-дълго, то неизбежно падаме в осъждане.

Известно е, че в някои гръцки манастири спазват древното монашеско правило – ако монахът си позволи да говори с някого “в трето лице”, то на следващия ден няма право да се причасти.

Неприязън, обидчивост, тщеславие, завист, униние от неуспехите, самомнение, своеволие, нежелание да се жертваш заради ближния – всичките тези грехове ни постилат широк път към болезнената самота не само в този живот, но и във вечността. Ако не започнем да се борим с тях, никога няма да познаем радостта от общението с ближните и с Бога.

Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки е било да види кроткия Лик на Иисус Христос, с печал отвръщащ се от него. Ние като правило се чувстваме като център на вселената, а останалите се въртят около нас.

Ние търсим – къде са тези хора, които са създадени за нас, къде са нашите ближни? Господ ни отговаря така: ти си ближният на всеки човек. Другият човек е центърът, а ти – ближният, той е планетата, а ти спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. И за това иди и прави милост на всеки, когото видиш. Изпълнявайки това, няма да бъдеш самотен.

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/no-odinochestvo-prekrasnej/

Тази вечер вдовицата се прибра съвсем сломена в къщи. От известно време започна да чувства, че силите й едва издържаха на работата във фабриката, но тя не искаше да премине на по-лек труд заради заплатата. Нуждите й се увеличаваха с всеки нов ден, синът й растеше и грижите за него изискваха повече средства. Тя се стараеше всячески да отговаря на тези изисквания, мъчеше се да изработи колкото се може повече пари, като бе забравила себе си и здравето си – с едничка мисъл да отгледа сина си и да го види настанен добре в живота.

Момчето, обаче, й нанасяше огорчения. Изоставаше в уроците, предаваше се на леност и на лекомислени игри. Улицата го привличаше повече от майчиния дом и от училището.

Като се връщаше днес от работа, вдовицата срещна учителката на сина си. Още щом я видя запътена към нея с намерение да я спре, сърцето на бедната жена се сви: сигурно пак ще й покори сина!

И не се излъга. Много пъти досега учителката й напомняше, че ако не се вземат здрави мерки, синът й не ще може да продължава дълго учението си. А тази вечер, след като й съобщи безчислени негови провинения, каза, че той предстои да бъде изключен в най-близко време – заради слабия си успех и нетърпимото свое поведение в училище и вън.

- Виждам, трудиш се за него, мъчехме се и ние, учителите, да му въздействуваме да оцени труда ти и да се осъзнае, но той се оказа невъзприемчив към доброто.

Вдовицата не можа да каже ни дума. Тя едва намери сила да подаде ръката си за сбогуване и, съвсем угнетена, се запъти към дома си.

Беше късно, отдавна се бе стъмнило, но не завари сина си в къщи. Пък и не очакваше да го завари. Момчето скиташе до късно с другари, прибираше се само за храна и за сън и на другия ден се запътваше за училище – като гост. А често и там не отиваше. Какво не употреби тя да засегне чувството и съзнанието му – напразно! Нито сълзите й го трогваха, нито майчинските съвети, нито заплахите, нито наказанията. Да, понякога го наказваше – когато беше по-малък, но сега той почти я бе надминал по ръст и такава мярка бе невъзможно повече да се прилага спрямо него.

Вдовицата се сви в един кът на бедната си квартира. Искаше да не мисли повече за сина си, да го остави да живее както си знае, пък каквото ще да става. Искаше й се изобщо за нищо да не мисли, но не можеше да си наложи това. Мислите я отвлякоха назад в спомените – в деня, когато загуби мъжа си, оставил я с пеленаче на ръце – неопитна и безпомощна да се справя със живота. Когато се върна от погребението и се озова сама в къщи, стори й се, че е попаднала сама в гробница. Животът й се представи тогава по-тежък и от смъртта. Единствено видът на малкия й син в люлчицата поддържаше ударите на сърцето й и не позволяваше на жаждата за живот да пресъхне в нея. Колко надежди възгаряха в душата й, когато спираше – по цели часове – поглед върху спящото дете, какви представи за бъдещето си рисуваше тя! И забравяше за нерадостната си съдба, за трудния си живот, за мъките, с които често се приобщаваше – надеждата за бъдещето я окриляше. Може да се каже, че тогава тя беше сравнително щастлива, защото предвкусваше очакваните радости!

Но сега – разбиха се всички надежди, всички възможности да преживее радост бяха изгубени.

Късно се прибра синът й. Майчиният гняв раздвижи кръвта в жилите й – и тя застана отпреде му с непроявявана досега решителност да му наложи своята воля и да го отвърне от пътя на злото.

Синът не бе виждал друг път такава острота да се излъчва от очите на майка му. Стори му се, че тя пристъпва към него с намерение да го удари и той се спря, готов да се брани.

- Слушай! Ти трябва да разбереш най-после, че отиваш към гибел! Аз съм ти дала живот и имам право да искам да не се самопогубваш в живота! Или ще се отдадеш на труд и ще залегнеш над уроците си, или… не се връщай повече в тази къща!

И вдовицата вдигна ръка да му посочи вратата. Предполагащ удар, синът помисли, че майчината ръка се вдига за това, и той – по-бърз и по-ловък от нея – сам вдигна ръка и тежко я стовари върху гърдите й. Слабата жена политна и се строполи на пода.

Не проплака дори…

След малко събра сили и бавно стана…

Протекоха пак дните като преди. По-право – с тази промяна, че майката вече си наложи да не изисква от сина си това, към което той нямаше склонност и остави Бог да насочва по-нататъшните му стъпки.

Синът бе отстранен от училище и улицата го прибра по-дружелюбно. Мина по едно време някакъв цирк. През всичкото време на престоя му изключеният ученик се въртеше около него, докато подвижният и строен младеж се хареса на пътуващите артисти и те, когато си заминаха, го взеха със себе си.

Майката се примири. Може би пък в тази област да се прояви синът й. Ех, и това да е попрището му – щом като ще е добро за него…

Минаха години. Животът на самотната жена протичаше все в труд. С примирение тя понасяше участта си, като сега живееше само в очакване на вест от своя син, който наистина сполучливо бе налучкал своя път. Не рядко се обаждаше той на майка си, хвалеше се от работата и от живота си – и майката беше доволна като узнаваше това.

Плещите й се прегърбиха, заснежиха се косите й, бръчки по лицето й се показаха – старица бе станала вече. Но в душата й се бе настанило донякъде спокойствие. Успокоена беше жената, защото знаеше, че макар и далеч от нея, синът й живееше добре.

Едно писмо, обаче, я хвърли отново в тревога. Непознат човек й пишеше, под диктовка на сина й, че този при падане си бил навяхнал дясната ръка и сега е в болницата на лечение. Ударил се е сериозно, но опасност няма, и той ще оздравее, пък макар и повече време да се лекува. Майчиният инстинкт предугади не така благоприятна развръзка. И се вдигна майката – запъти се към града, в чиято болница бе настанен синът й.

Видя го – и се зарадва: какъв хубав мъж бе станал! Той лежеше в леглото и само по превързаната му ръка личеше, че е болен. С много сълзи накваси майката тази своя среща със сина си, и може да се каже, че по-скоро радостта от свиждането ги беше извикала, отколкото това, че той се намира на болнично легло.

Застанала до леглото, майката не снемаше очи от сина си левент. И той я гледаше ласкаво, с обич. Сега беше друг човек, улегнал и сериозен – не непокорният и ленив младеж, какъвто се проявяваше като малък. Усмихваше й се и тази усмивка говореше за доброто му самочувствие. И майката дори забрави за болката му.

Но… пак изненада. При едно от лекарските посещения се намери, че състоянието на ръката е застрашаващо. Бързо развиващ се абцес, което налагало да се отреже ръката!

Тук вече майката изпадна в ужас. Тя не можеше да си представи своя син осакатен, без дясна ръка. Мъка заседна в сърцето и на сина: отрязването на ръката поставяше край на кариерата му. Но се помъчи да се покаже твърд и спокоен.

Майчините сълзи досегнаха дълбоко в сърцето му една струна, която сега особено чувствително отзвуча. Той гледаше тази съсухрена старица, обляна в сълзи, която в най-цветущите си дни се бе отрекла от собствен живот, заради рожбата си – заради него, който в момент на безумно лекомислие и суровост можа да вдигне ръка върху й и я удари. При този спомен и неговите очи се напълниха със сълзи. Погледът му се загуби в мрежата им и пред него застана цялото минало на несметни горчивини, що той всекичасно поднасяше на тази, която му бе дала живот. В обилните му сълзи отровата на този спомен можа да се избистри и да се превърне в най-чисто чувство, което започна постепенно да го успокоява.

Когато пресъхна влагата по очите му, болният ги насочи пак към майка си, която не спираше да хлипа неутешимо до леглото му.

- Майко, – прошепна синът с такава ласка, че майката трепна от умиление. Нежността му още повече засили риданието й. – Майко, не плачи!… Това ми го праща Бог… като наказание…Ще ми отрежат дясната ръка – тази, с която някога те ударих!… Ръка, която се вдига върху майката, изсъхва!

Старата се разтресе в неудържимо ридание. Тя обгърна поривисто превързаната ръка и започна да я обсипва със целувки и ласки.

- Милата… скъпата ръчица… Не ме е удряла тя – не, тя ме е само милвала, милвала!… Господи, вземи и двете мои ръце, но запази неговата ръка – скъпата, нежната ръчица!…

Синът напрегна сили да възпре струята, която избликна от сърцето му и понечи да се изяви като плачевен стон. Той захапа устни, стисна ги до кръв – но не издържа, и сам се разтресе в ридание.


из книгата: „Живата вяра“

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов

„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“

Скръбта за нашите починали близки хора би била безгранично неутешима за нас, ако Господ не беше ни дарувал вечен живот. Колко безсмислен щеше да бъде животът, ако той би се свършил със смъртта ни. Тогава, каква полза бихме имали от добродетели, от добри дела? В такъв случай прави щяха да са ония, които казват: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“

Но човекът е създаден за безсмъртие, а със Своето Възкресение Христос ни отвори вратите на Небесното Царство, на вечното блаженство за всички онези, които вярват в Него и живеят праведен живот. Нашият земен живот е подготовка за бъдещия, а смъртта слага точка на тази подготовка. „На човек му е съдено да умре, а след това – съд“.

Тогава свършват земните грижи, тялото се разпада, за да се вдигне отново за общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не прекратява съществуването си. Много събития, станали с умрелите ни дават да разберем отчасти, какво се случва с душата, когато тя напусне тялото. Когато телесните очи престават да виждат, се отваря духовното зрение. Често това се случва с умиращите още преди смъртта им, и те, все още виждайки окръжаващите ги хора и дори все още разговаряйки с тях, виждат това, което другите не могат да видят.

Излизайки от тялото, душата се озовава сред други духове, добри и зли. Обикновено тя се стреми към онези, които чувства повече сродни по дух, и ако бидейки в тялото, тя е била под влияние на някого, то тя остава под негова зависимост и излизайки от тялото, колкото и да е неприятно това.

В течение на два дена душата се ползва с относителна свобода, може да посещава на земята места, които са й били любими, а на третия ден се отправя в други пространства. При това тя преминава през пълчища от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни грехове, в които сами са я съблазнявали. Според Откровението, има 20 такива митарства, на които се изпитва този или онзи вид грях. Преминавайки през едно митарство, душата попада на следващото, и само ако благополучно мине през всички, може да продължи пътя си, а не да бъде хвърлена веднага в геената. Доколко ужасни са тези бесове и митарства, показва това, че Самата Пресвета Богородица, известена от архангел Гавриил за предстоящата си кончина, молила Сина Си да я избави от тези бесове и изпълнявайки молитвата Й, Сам Господ Иисус Христос се явил от Небето за да приеме душата на Своята Пречиста Майка и да я възведе на Небето.

Страшен е този трети ден за душата на умрелия и тогава тя особено се нуждае от молитва за нея. Като премине благополучно през митарствата и се поклони на Бога, душата още 37 дена посещава небесните селения и адските пропасти, все още не знаейки, къде ще се окаже, и чак на 40-я ден й се определя място до Всеобщото Възкресение на мъртвите.

Някои души се намират в предвкусване от радостта на вечната радост и блаженство, а други от страха от вечните мъчения, които ще настъпят в пълния си вид след Страшния Съд. До този момент все още са възможни промени в състоянието на душата, особено чрез принасяне на безкръвна жертва (поменуване през време на литургията), а също и на други молитви. Доколко важно е това показва следния случай.

Пред откритите мощи на св. Теодосий Черниговски (1896 г.) свещеникът, който преобличал мощите, уморен, задрямал и видял пред себе си светителя, който му казал: „Благодаря ти, че се потруди за мене. Още те моля, когато отслужваш литургия, помоли се за моите родители“. И назовал имената им – Никита йерей и Мария. „Защо ме молиш за това, светителю, искаш от мен молитва, когато сам стоиш пред Престола Небесен и подаваш милостта Божия на хората?“ – попитал свещеника. „Да, вярно е, но литургийното приношение е по-силно от моята молитва“ – отговорил св. Теодосий.

Изключително полезни за умрелите са и панихидите, и домашните молитви, и добрите дела в тяхна памет, като например милостиня, пожертвование за Църквата, но особено полезно е поменуването на Божествената литургия. Има много свидетелства и събития, потвърждаващи тази полезност. Мнозина умрели с покаяние, но не успели да го проявят приживе, са се освобождавали от мъки и са получавали упокоение. Църквата винаги принася молитви за упокой на умрелите, дори и в деня на Св. Дух с коленопреклонните молитви, на вечернята има и особена молитва за „държаните в ада“. Всеки от нас, който иска да прояви своята любов към покойниците и да им окаже действителна помощ, може да го направи чрез молитва за тях, особено със споменаване на св. литургия, когато частици за умрелите и живите се пускат в Чашата с Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на поменатите тук, където е Твоята Кръв, по молитвите на Твоите светии“. Нищо по-добро и по-голямо не можем да сторим за тях, от това да им подадем имената за поменуване при литургията. Те винаги се нуждаят от това, но особено през онези 40 дена, когато душата на починалия преминава по пътя към вечните обиталища. Тогава тялото не чувства нищо, не вижда събраните близки, не усеща благоуханията на цветята, не чува надгробните речи. Но душата усеща принасяните й молитви, благодарна е на техните приносители и се чувства духовно близка с тях.

Роднини и близки на починалите! Направете за тях всичко, каквото трябва и според вашите сили. Не изразходвайте средства за външни украшения на гробове и гробници, но за помощ на нуждаещите се, в памет на близките на починалите, на църквата, където се възнасят молитвите за тях. Покажете милост към починалия, погрижете се за душата му. На всички нас предстои този път – как тогава да искаме и ние да бъдем споменавани молитвено! Нека да бъдем милостиви към починалите. Още щом някой умре, повикайте свещеник да му прочете „Последование при изхода на душата“, което трябва да се прочете на всеки православен веднага след кончината му. Постарайте се опелото да се извърши в самата църква, а до тогава му четете Псалтира. Опелото може и да не бъде извършвано пищно, но обезателно в пълната му част, без съкращения; не мислете за своите удобства, а за покойника, с когото се прощавате навеки. Ако в това време в църквата има няколко покойника, не се отказвайте да ги опеят заедно. По-добре ще е, ако са двама или трима покойници, така молитвата на всички близки заедно ще бъде още по-гореща, отколкото ако ги опяват поотделно, уморени и съкращаващи службата. Всяка молитва ще бъде като още една капка вода за жадния. Погрижете се за извършване на Четиридесетница за починали. В църквите, където се служи ежедневно, умрелите се споменават в течение на тези 40 дена и дори повече. Ако покойникът е опят в църква, където няма всекидневна служба, то тогава близките да се погрижат да намерят такава и там да поръчат Четиридесетница.

Също така, добре е имената им да се дадат за четене в манастирите в Йерусалим или в други свети места. Но важното е Четиридесетницата да се поръча веднага след кончината, когато душата особено много се нуждае от молитвена помощ.

Да се погрижим за ония, които си отиват в другия свят преди нас, да направим за тях всичко, което можем, като помним, че „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

https://vk.com/orthodoxy_word

Една жена, чийто син умрял, търсила по някакъв начин да си го върне и това я отвело при един отшелник, който живеел в пещера.

- Какво можеш да направиш, за да ми върнеш сина? – попитала го тя.

В желанието си да й обясни колко абсурдно е това, той кротко й казал:

- Ако ми донесеш едно сусамено зърно от къща, в която никога не е имало скръб, тогава аз ще направя онова, за което ме молиш.

Жената започнала да търси. Върнала се в града и влизала в къща подир къща. Но от всякъде чувала един и същи отговор:

- Но за какво ме молите, миличка? Не можете да си представите какво ни се случи тук!

И разказвали какво им се е случило и тя, каквато си била с добро сърце и обичлива се стараела да облекчи тяхното страдание. Излизала от една къща и влизала в друга. Търсейки “вълшебното” сусамено зрънце за да успокои собствената си мъка, тя се видяла да помага на всички, докато свършели всички жилища, хотели и магазини.

Нямало нужда да се връща при отшелника. Помагайки на всички в техните болки, тя забравила за своята.

Дано така да бъде и с нас!

Много обичаен въпрос, който всички твърде много сме задавали. Ние, които се правим на учители на другите, трябва да имаме предвид, че най-близките уши на проповедника са неговите и това, което говори, пред всички други трябва той да го чува и да го преживява.


Един въпрос, който много пъти се чува от устата главно на християни, този прословут въпрос – защо на мен, Боже мой? Тоест защо да стават тези неща? Дали е оправдан този въпрос, дали е естествен, докъде можем да го артикулираме, от къде нататък става хула срещу Бога, какво представлява, какво ни липсва, че го задаваме, по какъв начин можем да спрем с него и на негово място да засадим нещо друго – малко вяра, защото, както ще видите накрая, това, което липсва, е вяра. Ако човекът има вяра в душевния си резервоар и е изпълнил пространството на душата си с вяра, тогава въпросите „защо“ намаляват по чудодеен начин.


Болката и след това смъртта е общочовешко наследство, което сме наследили след грехопадението. Както знаете, в Рая човекът не изпитвал болка, нито умирал, той бил създаден от Бога безсмъртен, нямаше да има болка и смърт, ако човек не беше излязъл от Рая. Болката и смъртта били наследени като болести, по-точно като последици от това наше излизане и изгнание от Рая. Дори когато Бог казал на първосъздадените хора, че в деня, в който ще ядете от този плод, в същия ден ще умрете, Той – използваме игра на думи – не спазил Своето обещание, хората не умрели в същия ден, а им дал една още една възможност – възможността на покаянието, на изповедта, на съзнанието на греха, който извършили. Но те отхвърлили и тази втората възможност. Дори св. отци казват, че ако бяха оползотворили тази възможност, навярно нещата нямаше да бъдат така, както станали впоследствие. Напротив, човек, вземайки справедливостта на своя страна, казал: „Не аз! Ева е виновна!“ А когато Бог се обърнал към нея, тя казала: „Не аз! Змията е виновна!“ Тоест отхвърлянето на отговорността, когато човек отърсва себе си от всяка вина, е обичайната реакция, и дори, както казват отците, ако искате да видите дали сме автентични чеда на Адам и Ева, няма какво друго да направите, освен да го видите по въпроса с отговорността. Винаги другите са виновни. Това доказва, че сме автентични деца и внуци на Адам и Ева. Болката и смъртта се наследяват в човешкия род и така човекът изпитва болка и умира. Гласът, който мъжът чува, че с пот на челото ще вади хляба си, и жената, че ще ражда с болки – тези болки отпечатват по този страшен начин страданието, което наследява човешкият род. Целият свят вече изпитва болка и не само изпитва болка, а изтлява и накрая умира. Наистина, ходът на човечеството без Боговъплъщението, без идването на Христос в света би било едно безутешно вървене към края, една тъмна пътека, която води единствено до по-гъст мрак. Какво преобръща този мрачен път? Нещо друго – идването на Иисус Христос на земята, когато Христос идва в историята, реално разсичайки човешката история, с идването Си отменя смъртта. Какво пеем в триумфалната песен на Възкресението? – „Със смъртта смъртта стъпка.“ Пеем, че чрез смъртта и Възкресението на Христос вече не съществува смърт и болка, човек не може вече да изпитва болка заради самата болка, една надгробна плоча вече не може да покрие свършека на човешкия живот. Това „Свърши се!” , което Христос изрече на Кръста, е начало на един друг живот, послание за всички нас. Сега покойниците спят и очакват тръбния зов на Ангела, бидейки по-живи от нас, защото те се намират в същинския живот, както се казва в една история в Атонския патерик. При възгласа Христос воскресе дяконът прикадявал и старецът казал на послушника – върви долу при починалите и им кажи Христос воскресе! Проявявайки послушание, калугерът взел ръчната кадилница, отишъл и казал: „старецът ми каза да ви кажа Христос воскресе, отци!“ и отците отговорили: „Воистину воскресе!“ – защото те са по-живи от нас. Христос казвал на ученика Си – остави мъртъвците да погребат своите мъртъвци. Има хора, които се движат между нас, и са умрели, и има хора, които са умрели, но са живи.


Идването на Христос в света не оставя смъртта така, както я намерил, тоест тя не е краят на човешкия живот, не е адът, който се описва в превъзходното слово на св. Епифаний Кипърски за слизането на Христос в ада, когато Христос срещна този страшен ад, който св. Лазар съзрял, както се казва в житието му, че откакто слязъл в ада и се върнал в живота, не се засмял повторно, защото видял ада безутешен, страшен, тъмен преди идването на Христос. Адът (като място) вече бива осветен чрез идването на Христос. Смъртта за християнина, за църковния човек става мост, който свързва едната част с другата, едното място с другото. Тя не е нищо друго, освен мост, път, който отвежда човека оттук, от ефимерните и преходни неща, в другата страна, в Божията прегръдка.


В манастира имахме един човек от Закинтос – Таси, който беше много простодушен човек, от тези нежни хора, в които Бог почива. Попитах го: кажи ми, какво е смъртта? Как гледаш на нея? Той ми каза: „когато бях малък, имах един чичо, който много обичах и казвах: той трябва да живее дълги години, защото е добър човек!“


Сякаш Бог трябва да прибира само злите, а да оставя добрите, защото нещо подобно приписваме на Бога – което означава, че ако оставя злите и оставя нас, трябва да видим, да не би и ние да сме сред злите…


Той продължи: „имах този чичо и го обичах, много, но внезапно една сутрин той получи сърдечен удар и отмина (от този свят) като птиче, без хабер да си имаме. Аз се разстроих, обвиних Бога и Му казах – защо взе този добър човек? Има толкова други – еди-кой си онеправдава, другият краде брашно, защо го оставяш? И тогава разстроен нито се молех, нито „Отче наш” казвах, но в съня си видях чичо, който беше много радостен, хвана ме и ми каза – ела тук, Таси! Защо си разстроен? Разстроен съм, обвиних Бога, защото Бог те взе и майка ми каза, че Бог те е взел. Аз не искам Бог да те взема, искам аз да те имам! И чичо му го хванал за ръка, завел го и му показал един голям шкаф и му казал: „А видя ли този шкаф? Да. Е, в този шкаф бях през целия си живот, затворен там. След това, когато дойде час Бог да ме призове при Себе Си, Бог и отвори този шкаф и ми каза: ела, освободи се сега! Сега можеш да полетиш. Кажи ми наистина, можеш ли да се разстроиш ти, че оставих в миналото шкафа, в който бях цял живот затворен и заключен? Сега е животът, сега летиш, сега се простираш.


Чух този възглед за смъртта от Таси, но той го казва, не го казва някой друг, докато не прочетох точно същото слово, някак по-богословско в превъзходните текстове на св. Григорий Палама, където казва, че човекът е затворен в една черупка – използва красивия образ на пеперудата – и казва, че животът ни не е нищо друго, освен пашкул, но реалният му живот не е това, което се вижда, а другото, което започва. След като го казва св. Григорий Палама, сметнах че Тасос е прав!


В живота ни идват болката и смъртта. Живеем в Църквата, но изпитваме болка, умираме или губим скъпи лица – колко страшно и непоносимо по човешки, най-страшното нещо е една майка да загуби детето си. По-нататък ще ви кажа, че има и по-страшно от това. Хората изпитват болка, но казва св. Николай Велимирович, че без Бога не издържаш – ако е трудно за човека, който се бори в Църквата, какво да кажем за човека, който се намира в хаоса на неведението и неверието, защото там човекът няма надежда…


Болката идва в живота ни и изпитваме не само болка поради смъртта или загубата на близък човек, а имаме и душевните болести, проблемите, болестите от простото всекидневие. Виждате как оценихме много неща, които смятахме в живота ни за дадености. Преди казвахме за работата „Не работя много часове!“, а сега казваме „Слава Богу, имам работа! Слава на Бога, той намери работа!“ И не след дълго ще плащаме, за да работим! Така човек цени нещата най-много, когато те започват да се поклащат. Колкото пъти сме ходили в болницата и на излизане ни питат: как си? И казваме: здравето е над всичко, хора! Преди всичко здраве! Веднага щом малко загубиш здравето, веднага щом чакаш резултатите в коридора и ти казват, че днес няма да излязат резултатите, а другата седмица, се смущаваш. Болки отвсякъде, войни и затруднения. Колко хубаво описва този час на затруднението, жестокия и мрачен час, превъзходният поет, великият св. Григорий Богослов, който казва – никъде не се вижда светлина, сякаш Христос спи, сякаш не чува, да Му говоря, и да не ме чува. И за да ме чуе, Му казвам едно „Защо“. С това „защо“ се обръщам към Него лично – защо на мен? Тоест какво Ти сторих? Хора, които Ти сториха злини, се грижиш за тях, а на мене, който нищо не Ти сторих и Те обичам, защитавам Те, и елей Ти нося в църква, и свещи Ти паля, и на всички Литургии ходя, ме караш да изпитвам болка!


Веднъж Галатия Сурели отишла при една баба, която й казала:

- Галатия, какво да ти кажа – имам големи проблеми! Детето ми е болно!

Галатия й отговорила:

- А-а-а, Бог те обича много!

- Да, но загубих и работата си!

- А-а-а, тогава те обича още повече!

- Да, но и мъжът ми е болен!

- А-а-а, Бог изключително много те обича!

- И в дома ни има много проблеми!

- Бог много, много те обича!- казвала Галатия.

Накрая бабата й казала:

- Е, няма ли да отиде да обикне и някой друг човек?! Все мен ще обича?!

Казваме, че изпитанието е Божията любов, но човекът трябва да има издръжливостта, но и обучението да го разбере.


Човекът, преживявайки това страшно събитие на болката, нейната острота, се намира в много труден момент, под напрежение, ще каже и една дума повече. Най-страшният момент в пътя на свещеника е когато трябва да опее млад човек – това е най-лошото, по-скоро най жестокото съизмерване със Свещенството, този разтърсващ момент, защото се връзва не само устата, но и душата ти.


Преди време ходих на опелото на един млад човек, войник, който загина при катастрофа. Беше дошъл един владика да извърши погребението, който ми каза: „Не мога, ще се разболея!“ Нищо не каза, нито думичка не продума (т.е. проповед).


В тези часове чува човек примерно майките, родителите да казват много неща, има мнозина, които обвиняват Бога, говорят тежки думи и хули, хулят и свещеника, сякаш той е виновен, че детето го няма, но наистина, с ръка на сърцето, особено отците, кой може да таи злоба към тази майка? Кой може да й каже, че не е добре, кой може да й го каже? След като нейната болка говори, нима може някой да й каже примерно, че сега не говориш добре? Да потърси обяснение от нея? Да й каже какво да ти сторя, след като не знаеш какво говориш? Ако ние като хора можем да правим така, нима Бог, Който е Баща и само с любов управлява света, отново с любов и разбиране няма да чуе тези страшни наши въпроси защо?


Св. Исаак Сириец казва – Бог не е справедлив, защото, ако беше справедлив, всички щяхме да сме в ада. Бог съди с любов, и виждайки болката на хората, не може да направи нещо друго, освен да разбере голямата болка, която кара човека да говори така.


Има и други моменти, говоря за всекидневната болка, където мнозина се чувстваме сякаш всичко е обърнато против нас, да нямаш накъде да се обърнеш, да чувстваш война отвсякъде, и въпросите „защо“ идват в повече. Защо, защо, защо на мене? Човек чувства, че Бог е жесток, неумолим, както казва св. Силуан Атонски, когато Го молил да Го види и години наред Бог не се явявал. Търся Те и не идваш в живота ми! Това естествено ли е? Тоест може ли човекът да има право в своето жалване, в това „защо“? Може ли да намерим оправдание? Когато една жена ражда и вика от болка, никой не може да й каже: „Виж, можеш да родиш, но болките имат един код – ще родиш с две „ах”“. Завчера четох, че когато една жена ражда, в нейното тяло едновременно сякаш се трошат не знам колко кости. Кой човек ще издържи това счупване, т.е. това мъчение върху себе си? Само една майка. Както много хубаво казва и митрополит Атанасий Лимасолски, как всемогъщият Бог е направил нещата – една майка, която издържа раждането, с такива болки, които един мъж никога не би издържал, същата жена, ако види един плъх вкъщи, вика полиция! Как Бог е направил така единият да допълва другия – това, което липсва на единия, другият да го има и никой да няма всичко.


Ние сме създадени от началото безсмъртни, душата ни е безсмъртна – такива сме в Божия замисъл, но смъртта дойде поради нашата незрялост и ни направи тленни и смъртни, умираме и страдаме, и изпитваме болка и се разстройваме. Човекът не е създаден за болка и смърт. Истината е, че колкото повече човек напредва духовно и увеличава своята духовна съпротива, тези въпроси „защо“ започват да намаляват, защото разбира, че това, което Божията любов е изпратила, е добро. Както при една покривка всичко е перфектно, отпред е красива, на задната страна, обаче, има много възли, стърчат конци и т.н. „Ние, хората“ – казва един подвижник – „виждаме обратната страна (болката), но Бог шие от лицевата страна (красивото изображение)“. Ние гледаме обратната страна, Бог гледа лицевата. Това е хубава мисъл, запомнете я.


В руския патерик се казва за един калугер в голям манастир, който работил в магерницата, където отсреща имало една икона на Света Богородица и всеки път, когато я поглеждал, изпадал в умиление и в сълзи. Той обаче имал и други послушания в манастира – бил просфорник, и дохиар, и трапезар. Дошъл му помисъл да каже на игумена да снеме от него някои послушания, за да има повече време да се моли повече и да има по-голямо умиление. Страшно нещо е помисълът. Ако те убеди, че „така е!“, става непобедим. Той отишъл и казал това на стареца:

- Геронда, вземи от мен част от послушанията, за да мога да са се моля повече!

Старецът му казал:

- За да изпадаш в умиление с тези послушания, означава, че Бог по този начин почива в теб.

- Не! Ти не знаеш!

Както казваше един старец, патериците започвали с думите „старецът рече“, сега е „младият рече“. Младият знае всичко. И тъй, старецът какво да прави, в даден момент изпълнил желанието му. От послушанията постепенно останала само магерницата. Малко труд, без голямо усилие от негова страна, не се потил по цял ден, е, след всичко това гледал и иконата на Света Богородица, но къде били сълзите? Къде било умилението? Вече нищо нямало. Тогава отишъл при стареца и му казал:

- Дай ми от послушанията, които имах, и още толкова!

Защото очевидно Бог така почивал в него. Така напредваме в духовните неща. Ето, от друга страна са трудностите, но Бог прави така, за да извлечем от това много по-поразителна полза от затруднението, през което минаваме. Много пъти, когато обвиняват някого, той казва нещо, което всички го казваме – „Мравка не съм закачил!“ Тези мравки кой ги закача – защото смятаме, че сме добри хора и след като сме добри, Бог не трябва да ни наказва. С това сякаш казваме на Бога: „Ближния накажи!“ Но нима това е доброта? Тоест сме толкова добри, че Бог трябва да започне да наказва от ближните? Нима това е духовен живот? Сякаш казваш на Бога: „Не виждаш, несправедлив си!“


Св. Олимпиада написала едно писмо на св. Йоан Златоуст, в което му пише, че злото и неправдата е навсякъде, как Бог търпи това? А св. Йоан Златоуст й отговаря хубаво: Бог оставя неправедните, за да се покаят, за да изчерпи всички граници на любовта, и взема праведните в техния най-добър час, за да не се осквернят, докато другите ги оставя, за да им каже – „дадох ви всички възможности да се покаете“.


Не може един баща да не изпитва същата любов и към неправедното и праведното дете – вие имате деца, родители сте и го знаете по-добре – децата, които са ви причинили повече изпитания, които са ви изпекли и от двете страни, ги обичате повече, повече се грижите за тях, защото чувствате, че имат по-голяма нужда от вас. Така прави и Бог, не че обича порочните повече от другите, а им дава време докрай да оползотворят всички възможности за покаяние.


Дали изпитаният са Божие наказание? – тоест аз съм един добър човек и вместо добрините, които правя, Бог ми дава тези болки? Според православното учение изпитанията не са Божие наказание, или във всеки случай не винаги са Божие наказание, защото има случаи в историята на Църквата, където Божията справедливост наказала човека, тъй като животът на всеки един човек е проповед, не само за него, но и за другите. Но богословието на Църквата ни казва: „Не, изпитанията не се третират както в Стария Завет, т.е. неправедният пред Бога би наследил тази болест, тази болка, той и неговият род“. В Православната Църква изпитанията не са нищо друго от същия жребий, който имал нашият Господ, т.е. същото „кърваво ходене“, където Христос оставил Своите следи върху земята, същият път, по който ходил първият сред мъчениците Стефан, всички апостоли, всички мъченици от първите векове, всички светци на Църквата, новомъчениците, мъчениците в Русия, съвременните мъченици в Сирия, тоест има Божии хора, които ходят по същите стъпки. Накратко, изпитанието, болката е жребий на праведниците. Не може човек да види първо Бога, ако не се изпече в пещта на изпитанието. Това не се харесва на никого, да ти каже Бог искаш ли да имаш изпитания? Кой ще каже така доброволно: аз! Никой. Една баба искала много да отиде в Рая и помолила своя Ангел да й каже как може да отиде в рая. Тя видяла в съня си една голяма градина, пълна със светци, които се радвали много. Там видяла един светец, който разпознала, и му казала:

- Как мога и аз да дойда там? Има ли някакъв начин?

А той й казал:

- Как да няма? Ето, ще минеш оттук, ще минеш и оттам и ще влезеш вътре.

Бабата погледнала и казала:

- Как ще мина оттук, тук има тръни! Ще си надупча нозете, ще ги разкървява.

А светецът й казал:

- И ние оттам минахме.

Изпитанията са жребий на праведниците, нима Бог не ги е обичал? Нима Бог не обичал Своята Майка? Да претърпи тази болка, най-голямата болка – майка да гледа детето си разпнато? Защо Бог го допуснал? Както казват отците, за да не може никоя майка да каже – „останах сама!“; за да може вече всяка майка да се обърне към тази велика Майка и да й каже: „Ти сега знаеш как е“. Защото на Света Богородица не била дадена особена благодат да не изпитва болка. Тя изпитала тази жестока болка, където имаш едно дете и го виждаш да умира. Тази болка, най-голямата болка, но Бог не облекчил болката й. Както и Христос на Кръста. Защото имаме лесен отговор – „Да, ама Той бил Христос.“ Не, когато пролял Своята кръв и изпитал болка, Той я изпитал като Човек, изпил чашата докрай. И то два пъти. Първо по пророчески начин, когато виждал това пред Себе Си, защото бил Пророк, виждал пред Себе Си мъченичеството, и след това когато изпил чашата по време на самото мъченичество – два пъти.


Затова и казал на Отца: „Ако е възможно, да Ме отмине тази чаша.“
Света Богородица изпитала болка, за да не може вече никоя майка да каже – „сама съм“, или „ти не разбираш!“ Имаме Света Богородица, която разбира, която знае, знае цялото изпитание, защото целият й живот – не само часът на Кръста – не бил нищо друго, освен този меч, за който й казал праведният Симеон. Представете си една жена с бебе да го представя в Храма и Божият угодник да й каже, че меч ще прониже сърцето ти. През целия живот сърцето на Света Богородица било прободено от двуостър меч – от край до край. Защото Света Богородица в Светия Дух разбирала и пазела в себе си Божиите слова. Тя обаче, в противоположност на нас, които казваме „защо“, казала „Нека ми бъде по думата ти.“ Тя казала: „Тук съм! Ти, каквото позволиш, е добро.“ Ние обаче много пъти казваме на Бога какво да прави.


Когато покойният ми баща се разболя, беше в болницата. Намериха петно в белия дроб. Тези страшни петна в белия дроб. В крайна сметка не беше нищо, но ние започнахме да се молим. Аз бях казвал на други преди да се молите за здравето на вашите ближни, но да се подготвяте и да казвате „Но и да бъде Твоята воля!“ Аз знаех да казвам това, но знаех ли да го живея, да го преживявам? Как може да казвам на Бога да бъде Твоята воля! И ако волята на Бога беше да вземе баща ми? Това не ми харесваше. Помня, че отидох и четях Молебния канон към Света Богородица и казвах да бъде Твоята воля, не го казвах силно. Такъв е човекът, не може да се остави като малко дете в обятията на Бога и да каже „Боже мой, Ти знаеш“.


Болката на някой друг не засяга само този, който я изпитва, а всички онези, които са около него и тя е урок за всички. Изпитанията не са нищо друго освен пещ, която стопява пороците на човека и го очиства. Ние, хората, много пъти не разбираме ползата от изпитанията и изкушенията. Въпреки това, когато се отдадем на тази духовна борба и преминем на отсрещната страна и погледнем назад и видим през какъв мост, през какъв хаос и бездна ни е прекарал Бог, се питаме – наистина аз ли минах оттук? Не ти, а благодатта на Бога, Който те е държал в ръцете Си, както казват отците, ти е дал да изпиеш сладкото вино в часа на болката, където не усещаше силно остротата на болката, сякаш ти е сложил упойка, както правят анестезиолозите, и не усещаше какво става. Благодатта те беше покрила, защото, ако разбираше трагичността на момента, нямаше да можеш да издържиш.


Следователно изпитанията очистват човека и ако той се остави на техния урок и упражнения, му принасят полза. Един известен артист – Никос Куколос се разболял от рак и гаснел. Една журналистка отишла и го попитала:

- Казахте ли някога защо на мене, Боже мой?

Той казал:

- Не. Не казах защо на мене, а казах защо не и на мен?

Аз като свещеник, с ръка на сърце го казвам, никога не съм изричал това. Примерно ако отидете в детския онкоцентър и видите дечицата, тези ангелчета, които са без коса, никой от нас не казва: „Боже, да не страда това дете, дай това, което има, на мене!“ както правили светците, с любов, пълна с болка, а с едно потупване по гърба с пожелание „Търпение!”. О. Атанасий Симонопетритски отишъл при стареца Паисий и му казал:

- Еди-кой си е болен от рак. Какво да правим?

Старецът казал:

- Слушай, ще се помолим на Бога, но трябва да дадем нещо на Бога, като гаранция.

- Каква гаранция?

- Ще поискаме от Бога да вземе рака от него и да даде половината на мен и половината на теб!

- Не-е – казал папа Атанасий- не така.

- Добре – казал старецът. Бог Да ми даде 80% на мен и 20% на теб?

- Дори и 20% не искам.

Както и да е, не се разбрали в сметката. Старецът Паисий казал:

- Добре, Бог да даде всичко на мене.

Той имал това нещо – „защо не и на мен“ – светците преживявали това, любов с болка, да гори сърцето за другия. А не – „добре, търпение“. Лесна дума, лесна находка, но нейното преживяване е трагично и кърваво.


В онкологичната болница „Св. Безсребреници” където лежат хора, които имат това „главоболие” на епохата ни, защото някак така вече се използва тази дума, допреди дори не я споменавахме, смятахме я за нещо далечно. Сега вече е навлязла толкова в нашето всекидневие, че се шокираш. Този рак, който свети Порфирий и свети Паисий смятали за благословение, защото, както казваха, пратил много хора в Рая, подготвил много хора за другия живот – в тази болница направили проучване сред пациентите, които се намират в последният стадий на болестта и техните роднини относно религиозността, т.е. дали хората, които се намират в тези моменти, чувстват нуждата да влязат в общение с Бога. Човек би очаквал, че болшинството би се възпротивило, би казало – след като губя този живот, какво да вярвам в един Бог, който не съществува. Напротив, статистиката сочи, че не само хората, които изпитват тази болка, но и тези, които са до тях, чрез нея намират Бога. Болката не е нищо друго, освен урок и ключ.


Някога едно юначе загина при катастрофа и по-късно попитах брат му, как приемаш отминаването на брат ти от този свят? А той ми каза:

- Брат ми се жертва, за да намерим ние Бога! Защото единствената ни връзка с Църквата бяха пасхалните свещи с поздрава Христос воскресе и дотук. Палехме ги и си тръгвахме. Никога не знаехме защо съществува Църквата. Коста ни доведе в Църквата.

Тоест един друг прочит на болката. Болката като благословение, както казваше покойният мъдър монах Моисей Светогорец – един човек, който преживя болката и сред тази пещ имаше право да говори за нея.


Ето един случай от Патерика: един старец се разболял от страшна болест, от него излизало зловоние и дори монасите се отвратили от него. Отивайки и дръпвайки се назад, му оставяли малка чинийка с храна и бързо си тръгвали, защото не можели да издържат зловонието. Старецът с голяма любов се обърнал към тях и казвал на учениците си: Братя мои, външната болка е само външна болка, молете Бога вътрешният човек да не се разболее.


Тялото изтлява, 100 години ли ще живеем, 120 ли? Хайде 120, но ще победим ли смъртта или тя някога ще ни победи? Колкото и успехи да имаме, чувате понякога в класическите новини, мисля, че ги имат предварително написани и просто сменят имената, защото казват „загуби битката с рака“ и т.н. въпросът не е да загубиш битката със смъртта, а да спечелиш живота и тук е голямата борба.


В интернет наред с всички щуротии има и някои хубави неща и това, което е полезно, го споделяйте. Интернет е един пазар, но има и хубави неща – има едно хубаво видео, режисирано, но показва една голяма истина – един актьор отива при случаен минувач, който яде нещо, и му казва: хей, можеш ли да ми дадеш да ям нещо? Ядейки, другият му казва: нямам, не мога да ти дам! Отива при друг, но и той казва същото. След това отива при един бездомник, който седи на земята. Някой от екипа малко по-рано му е занесъл една голяма кутия с пица с думите – това е за теб! Да ядеш днес. Бездомникът много се радва. Отваря я и започва да яде с голям апетит. И както яде там, актьорът отива, сяда до него и му казва „Много съм гладен, можеш ли да ми дадеш да хапна?“ Отгатнете! Бездомникът отваря кутията и му казва – разбира се, вземи! И му дава парче пица и той започва да яде. Накрая актьорът изважда портфейла си, оставя пари на бездомника и му казва: това е за теб. И тогава бездомникът разбира, че има нещо логично във всичко това, започва да плаче и така свършва видеото – с плача на този бездомник чиято постъпка била възнаградена. Посланието е няма значение колко, само давай…

превод: Константин Константинов

„Понякога човек си мисли, че изпитанията надвишават мярката на силите му. За да преодолее това, може да се довери изцяло на Бога и да се надява на Неговата божествена милост“

За това говори св. Апостол Павел: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите“ (1 Кор. 10:13). С тези слова се обяснява защо някои хора попадат под тежестта на изпитанията. Повечето хора носят със себе си тежки греховни изкушения (блудство, гордост и коварна арогантност, нарушение на Божиите заповеди). За мнозина тези изкушения се оказват катастрофални.

Апостола говори на коринтяните: докато сте се борили с изпитанията, изпратени от Бога, вие не сте били подложени на опасности да попаднете в греха и да отпаднете от вярата, защото Бог не допуска изкушения повече от силите ви. Но когато вие сами си навличате заради своето поведение изкушения, тогава не можете да бъдете уверени в победата над тях.

Св. ап. Яков призовава с благодарност да изтърпяваме изпитанията: „като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (1 Иаков 1:3-4). Понякога човек си мисли, че изпитанията надвишават неговите сили. За да преодолее това, може да се довери изцяло на Бога и да се надява на Неговата божествена милост.

В един древен византийски ръкопис е дадено утешително наставление на свят старец: „Някой ми каза, че един човек винаги се молел на Бога, за това Той да не го оставя в земния му път, и както някога Господ вървял със своите ученици по пътя за Емаус, така и с него да върви по пътя на неговия живот. И в края на живота си той имал видение: той видял, че върви по пясъчната ивица на океана (разбира се, има се предвид океана на вечността, бряг по който преминава пътят на смъртта). И поглеждайки назад, той видял отпечатъците на своите стъпки върху мекия пясък, оставайки в далечината: това бил пътят, който бил преминал през своя живот. И до отпечатъците от неговите стъпки на мекия пясък, имало още едни отпечатани стъпки; и той разбрал, че Господ е бил с него през живота му, както Му се е молил. Но на едно място където пътят бил пресечен, той видял само един брой отпечатани стъпки, които дълбоко се врязвали в пясъка, сякаш да се засвидетелства тежестта на пътя му по онова време. И си припомнил този човек, че това било в този момент от живота му когато му е било особено тежко и тогава животът му бил изключително непоносим, труден и мъчителен. И човекът казал на Господ: ето виждаш ли Господи, в трудните моменти от моя живот Ти не Си бил до мен; Ти виждаш, че отпечатъците са само от стъпките на един човек, което говори, че в тези времена, аз сам съм вървял по житейския път, и Ти виждаш и това, че стъпките са дълбоко врязани в земята, тъй като на мен ми е било много тежко да вървя. Но Господ му отговорил: сине мой, ти грешиш. Наистина ти виждаш отпечатъци от стъпките само на един човек в този момент от твоя живот, който ти си спомняш като най-труден. Но това не са отпечатъци от твоите стъпки, а Мои, защото в трудните моменти от твоя живот аз те носих на ръце. Така, че сине Мой – това са отпечатъци от Моите стъпки, а не от твоите.“

източник: http://hram-troicy.priho

Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще говорим. В Гърция казваме един израз „Тук те искам, приятелю мой!“ Да говориш е хубаво, да говоря е хубаво, но въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво правим. Там как да издържим, там как да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е много трудно и за много хора непостижимо. Болката никога не е нещо приятно. Никой не е изпитал болка с удоволствие – болката кара душата ни да страда, да се мъчи. Болката не е приятна, но е полезна. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а след като минат 2-3-5 години, и гледаш назад живота си. Тогава ще видиш, че от онези трудни години е излязло нещо много красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болка. Не говорим за обикновено главоболие, а за болести, които преобръщат целия ти живот. Да се приготвяш да се ожениш и внезапно да чуеш трагични вести за здравето ти или за здравето на любимото лице. Там губиш почва под нозете си, подлудяваш се и казваш на Бога – Боже мой, защо правиш това? Защо ми го стори?


Кой от нас не е казал никога в живота си, дори един път „защо“ на Бога? Всички казваме в даден момент „защо, Боже мой?“ И не е нужно да се отчаем, ако казваме това, защото сме хора и ще го кажем, пророк и цар Давид в псалмите казва много такива молитви – защо, Боже мой, ме изостави? Защо ме забрави? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си?


Това ми го пише през всички тези дни една девойка, чийто баща почина, тя е от Кипър, всеки ден пише само едно изречение по имейла: „Защо Бог ми стори това?“ След това – „Защо не чу молитвата ми? Защо да чувствам, че ще се подлудя?“ На тези въпроси за съжаление не е лесно да отговоря.


Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, провалът му е сигурен. В часа на болката човекът не иска проповед, нито много съвети, нито да говориш много думи, защото влошаваш положението. В часа на болката дано се намери някой до теб, просто да седне и да заплаче заедно с теб.


Някой ми каза – ще отида в дома на някого, който беше в траур. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв хубав съвет, хубаво предложение. Аз му казах: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да говори, остави го сам да ти каже неговата болка. Някои хора в момента на болката казват тежки думи. Не казвам, че правят добре, но имат оправдание. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали голяма болка, загубили своята вяра, техният живот се поклатил, защото вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по идеален начин всичко при тях. Те ми казаха: влязох в Църквата и след три години почина любимото ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се замислям и аз с вас хлопам по вратата на Бога и превръщам моята болка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му казвам: Боже мой, ако може, дай ми обяснение. Аз не мога да си обясня как стават тези неща.


Миналата събота отидох на погребение на един мой познат, който беше помогнал със стенописи в исихастириона, много хубаво семейство и деца, благословен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му казала да си облече якето, защото е студено. Той се върнал, легнал и починал. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това недоумение – защо има толкова болка в този живот? Как се обяснява, защо един 60-годишен човек си заминава от живота, как се обяснява защо едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с болести, притеснения, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?


Не знам дали сте го разбрали, но болката присъства в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цял живот без болка, мами себе си. Всичко в този свят се движи между радост и скръб, болка и удоволствие, усмивка и плач, щастие и притеснение. Няма друг път в този свят. Природата стене и се мъчи досега. Целият свят стене и изпитва болка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болка. Болка и радост постоянно вървят заедно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази черта на болката. Единственият начин е човек да се сдружи с нея, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали баща ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки род, милиони хора. Всички са изпитали болка, и аз ще изпитам болка и я изпитах. И ти изпита болка. И отново ще изпитаме болка. Въпросът е чрез всичко това да излезе нещо добро, да не изпитваме болка по безплоден начин, без да изкарва нещо добро за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което доникъде не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем чрез болката, да се съединим чрез нея, да се сприятелим с тези, с които не си говорим чрез болката.


Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият почина и сега гледам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и отвътре ме яде да ги попитам, но не го правя – защото може да ми каже нещо рязко, идва ми да го попитам – сега доволни ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана накрая? Не успяхте цял живот да постигнете великата тайна, която се нарича любов, единство, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както казваше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, докато дойде една голяма болест и лека полека го превърна в овчица. Обикнах мъжа си отначало, защото и той ме обикна отначало чрез своята болка. Болката смекчава.


Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болка и става по-рязък и по-хладен, друг изпитва болка, но омеква от нея и става като дете. Това е тайна. Всяка душа е тайна. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен.


Няма отговор на въпроса защо болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо добро. И затова не се сърдете на някои, когато в болката си казват разни неща, оставете ги в онзи час да кажат каквото искат и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.

Някой попита:

- И ти ли изпитваш болка, отче?

Това станало на Света Гора. И той отговорил:

- Изпитвам болка. Защо, бре дете, аз какво съм, не изпитват ли всички болка? Както и вие, така и аз изпитвам болка.

Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И след това започваш по-лесно да обичаш Христос. Един ден се питах защо всички обичаме изключително много Христос? – свещениците – понякога да, понякога не, но Христос всички Го обичат. Защо? Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болка, умря за нас. Светците защо ни привличат? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те привлича и обединява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.


Голямо благословение е когато изпитваш болка да имаш компания и да не си сам. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми каза нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам само едно кученце в стаята ми, и понеже никой не ми говори, понякога му говоря за моите проблеми. Макар и кученце то му дава утеха. Човек не издържа да има болка и да е сам, това е трагично. Мъченик си. Тоест ако нямаш един човек да те изслуша и подкрепи, си достоен за удивление как издържаш. И някои тук са такива хора, понасят голям кръст и нямат къде да го споделят, както Христос, на Когото св. Симон Киринеец помогнал, не че Христос имал нужда да Му помогне, но и на Елеонската планина Той какво казал на учениците Си? – „защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Аз се моля днес, но искам и вие да сте с Мен. Учениците Му заспали, както и аз по-скоро щях да спя, навярно и ти, и Христос казва: не можете ли днес да не спите и да сте с Мен, Който изпитвам болка, да не страдам сам? Бог искал обич, любов, грижа. Това на някой да му пука за теб е велико нещо. По един начин чувстваш болката, когато някой те крепи, а по друг, когато никой не те поддържа и никой не те разбира. Това ми го каза един човек:


- Поне някой да ме разбираше! Страдах, но поне някой да ме разбираше!

Страшно и тайнствено нещо е болката в живота.


Да ви кажа нещо и ако можете да го разберете, това е голяма стъпка в духовния живот. Каквато и болка да идва в живота ни, дълбоко в нас душата ни излъчва едно послание към Бога да ни прати някакво малко изпитание, за да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има нужда. В болката се оплодотворява светостта, благословението, радостта и зрялостта на човека. Да ви го кажа с един пример. Когато се молиш и казваш: „Боже мой, моля Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам радост в живота”, сякаш казваш на Бога – Боже мой, обучи ме – не накажи ме – а обучи ме, тоест помогни ми да се науча, да напредна. Не може един ученик в училище да каже на учителя си: искам да стана отличник! и учителят да започне да го гали. От момента, в който казваш обучи ме, сякаш му казваш – употреби всеки начин, който прецениш като правилен, за да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказание. Тук е голяма грешка, която всички правят. Мислим, че Бог ни наказва, че ни отмъщава, мислиш, че си лош човек, че си направил нещо и сега Бог ти е пратил някаква болка, за да бъдеш наказан и да платиш. Това е грешка. Бог не ни наказва, защото много просто, не може да наказва, Той е любов и само обича. Той няма „психологически проблеми” да наказва, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог само помага и казва – чрез това премеждие на болката ще излезе нещо добро. И ти казваш: какво говориш, нима е възможно да излезе нещо добро от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо добро? И Бог отговаря: Не днес. Аз не гледам живота ти днес, ще живееш и други години. Аз гледам живота ти в далечината. Ще се промениш чрез това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и духовен човек. Не съществува друг път. Трябва да знаем, че каквото поискаме, Бог ще ни го даде по Негов начин, който отпосле ни изненадва.


Много жени на младини са искали да бъдат радостни в живота, омъжили се и сега казват, че мъжът им ги измъчва. И казва: ама аз едно исках, а Бог друго ми даде. Ама какво искаше да ти даде? Това, което си търсила, не идва по друг път, освен чрез премеждието.


Когато кажа на Бога – Боже, дай ми търпение! Съседът ми ще дойде и ще паркира там, където аз паркирам всеки ден и ще ми скъса нервите. И аз казвам на Бога – ама не казах това, Боже мой! Аз сега се ядосах. Търпение поисках! И Бог казва:


- Как тогава ще се научиш на търпение, освен чрез противоположното? Чрез изкушението, чрез проблема, чрез изпитанието, така ще се научиш на търпение.

Той е паркирал и ти сега обикаляш, за да намериш място да паркираш. И Бог казва: можеш ли да претърпиш? Не искаше ли това? Търпение. Прояви търпение!


Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за съжаление е едно голямо заблуждение, което е преминало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни наказва. Твърде много хора се чувстват виновни, когато изпитват болка, когато детето им се разболее, и казват: аз го предизвиках, поради моите грехове детето се разболя.


Бог не е такъв Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш вина за това, което става, не ти си виновен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем дълбоко дъх и ще кажем: Боже мой, ако не съм виновен, най-малкото ми дай едно малко обяснение, малка сила да издържа това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болка.


Научи да стъпваш на нозете си; чрез болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали голяма болка и чрез това са станали силни и след това казват – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, след като видях болести, смърт, други неща, каквото и да стане в живота ми, вече го посрещам хладнокръвно и трезво. Както казваме – не съм лигав, а „изпечен” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш чрез болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме много голяма сила и ти имаш много голяма сила. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, много се оплакваме и мислим, че не можем да се справим. Но ти можеш, имаш голяма сила, и каза много пъти – ако ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, но ето, че живееш, въпреки че стана това, което казваше. Дойде болката, но издържа. Следователно имаш сила. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием увереност в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се справя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се справя.


Много се страхуваме сред болката и понеже не оценяваме правилно себе си, не вярваме на Божията благодат, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, твърде много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в сериозни проблеми, ги оправдавам малко, но някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали трябва да се боите толкова много, докато животът е показал, че и вие имате дарби, имате способности, но това е свързано с начина, по който израснахме, дали ни подкрепиха, когато бяхме деца, за да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със силна подкрепа от родителите, и излязохме в обществото достатъчно уплашени. Тоест ако едно дете не е чуло от майка си многократно думите „радост моя, юначето ми!“, добри думи, а не егоистични, за да укрепне душата му, да почувства, че съм ценен, че мога, имам дарби, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болка и притеснение, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво възпитание сте получили – дали сте чули добри думи и дали вие говорите на децата си добри думи, за да окуражите душата им?


Една млада жена, която иска да ожени, ми казва:


- Как да се омъжа, отче? Изключено е, само болка ще чувствам.

- Защо говориш така?

- Защото никога не съм чула добри думи от родителите си. Защото, когато бях малка, майка ми ми казваше „Да, да! Цял живот ще си такава! Непотребна! Никой няма да те вземе такава, каквато си!“

Тя чула това стотици пъти, попила го и го повярвала. И когато нещо в живота я поклати, тя се подлудява, не може да се противопостави, не вярва, че има сила в себе си. Затова ви казвам, че нашият дух и вяра имат много голямо значение в събитието, което се нарича болка. Въпросът не е болката, а как я посрещаш. С какво око гледаш на нея. И Христос минал през болката, но гледал на нея с голяма надежда, сила и вяра. Не защото бил Бог, а понеже имал мощна връзка с Бога, както и светците, които били хора като нас, но също имали болки. И те минали през същата болка. Но гледали по друг начин на болката, гледали едно и също събитие и казвали това идва, но не за да рухна, не е пропаст, а стъпало, ще стъпя, за да се изкача. Същото нещо гледаш и ти и казваш – ще рухна. Това има връзка с начина, по който се променят помислите в теб. Затова внимавайте изключително много в помислите, оттам започват всички проблеми, от нашите мисли. Нашите мисли ни измъчват прекалено много, мислите ни разболяват преди още да се разболеем, с ума изпитваш повече болка, отколкото реално те боли. Отиваш на зъболекар, сядаш на стола за 20 минути и изпитваш болка. Но преди да отидеш на зъболекар, си изпитал болка още при мисълта за това. И аз извиках веднъж още преди зъболекарката да започне да работи в устната ми кухина. Тя ме попита:


- Защо извика, заболя ли те?

- Не! Ама ще ме заболи. Подготвям се!

- Изчакай да те заболи и тогава извикай! Какво викаш преди да те е заболяло?

Има го това в живота ни, хленчим много, като гърци, като народ в нашия ген лесно ъсе отдаваме на чувствата и лесно се оплакваме. Ах, заболя ме, ах ще се измъча! Няма да се измъчиш както се опасяваш. Ще успееш. Можеш, защото не си сам, а заедно с Христос. Както успяват толкова много хора в този свят. И това е твоята сила – силата не е да отидеш и да стане чудо пред някоя икона, от която изтича миро, защото да ви кажа нещо. Хиляди страдащи отиват при светите икони, на които естествено с благоговение се покланяме и обичаме, но колко от тях оздравяват? Двама-трима. Хилядите други приемат сила да издържат болката с други очи. Това е чудото на иконата. Някои се излекуват напълно и телесно, на други укрепва и се изцелява душата. И това е по-превъзходно. Да промениш твоя поглед към нещата. Важно е не просто да оздравееш от болестта, а да видиш по друг начин живота. Защото ние многото сме здрави, но сме неблагодарни, не се радваме на живота, който живеем, не казваме слава Богу!, не се радваме. Когато се разболеем, се оплакваме, но сега, когато сме добре, не казваме слава Богу! Затова основното, т.е. чудото при болката не е просто да оздравееш, а да видиш живота по друг начин, да видиш живота с друго око и най-вече с благодарност за това, което имаш, не за нещата, които нямаш. Да кажеш „благодаря, че дишам, че живея, че съм здрав.“


Попитали един отец от манастир в Атина, който служи в онкологичната болница „Св. Сава”. Всички отци решили да кажат чудеса, които видели в живота си. Дошъл и неговият ред и той казал: „Виждал съм чудеса в болницата, някои оздравяха с молитва, с молебен към Света Богородица и т.н., но видях най-голямото чудо в хилядите, които не оздравяха, а умряха. И в тях видях чудо.“
Попитали го:


- Как си видял чудо, след като са умрели?

- Видях чудо, че се промени тяхното мислене, пет дни преди да умрат се целунаха тези, които три години не си бяха говорили. Видях чудо, когато видях да текат сълзи от очите, докато този човек никога не беше плакал в живота си. И накрая почина и много други примери.

Но чудото не е просто да живееш, а да живееш с духовна висота. И тя може да се крие определени пъти в болката и в смъртта, дори в нея. Тази смърт да остави нещо красиво след себе си, където почива твой близък и ти казваш – отмина от този свят, но душата ни чувства сладост и любов, обикнахме се като роднини, разцелувахме се, плакахме. И това оставя нещо. Иначе, ако чакате чудеса след смъртта, такива няма. И този, който е оздравял благодарение на някоя чудотворна икона, след няколко години отново ще умре. Макар и възкръснал, свети Лазар по-късно починал. Въпросът не е просто да възкръсне един мъртвец или някой болен да оздравее, а човек да живее с благодарение и радост. Затова вложете радостта в живота си докато сте здрави. И обикнете тези, които са болни по хубав начин.


Когато благодариш на Бога, прогонваш от себе си болката и ропота от която и да е болест и болка. Благодарността е щит, който не позволява на Бог да праща още болка, защото казва: това Мое творение изпитва благодарност. Този човек усвои урока на живота. Няма смисъл да му пратя болка, защото това е целта на болката – да те научи да цениш Божия дар. Ако ти цениш преди болката, няма причина болката да дойде. При много хора това е една камбанка. Когато обаче си благодарен на Бога и Го славословиш, независимо дали изпитваш болка или не, благодариш и казваш: „Благодаря Ти, Боже мой!“ и ако казваш благодаря, всичко се променя. Ще гледаш на всичко с друго око. Виждал съм хора, които имат непоносим кръст, говоря им и те отговарят толкова хладнокръвно, че се чудя от къде намират сила. И обратното. Знаеш ли ропотът какво прави? – кара ни да гледаме в още по-черно на нещата. Ние сме се пристрастили като наркоманите, които не могат без наркотици, така и ние не можем без проблеми. Искаме нещо да ни боли и да се оплакваме независимо дали го има или не.


Внимавайте, не говоря за тези от вас, които имате сериозен проблем у дома. Когато някой има раковоболен у дома, това не е нещо въображаемо, а проблем, но някои от нас чувстваме болка без да има сериозна причина. Старецът Паисий страдал от рак, старецът Порфирий също, те умрели от такива болести, но разсейвали своите помисли, свързани с болестта. Ако се оставиш на помислите, се подлудяваш. Ако се възпротивиш – възкръсваш.


Старецът Паисий бил в болницата, на легло, вързан към апаратура, целият в кабели, и го попитали, чуйте въпрос моля:

- Как се чувствате, отче?

Интервю.

- Как се чувствате?

Човекът умирал. И някои го питат, за да кажат, че са говорили с него – сред неговата болка. И той отговорил:

- Бре детето ми, как се чувствам – като космонавт!

Той ги дарил с радост, докато страдал от рак. Така те си тръгвали от него, който бил болен, приемали сила, защото им променял ума. Докато аз щях да казвам:

- Не ме ли виждаш колко съм зле. Руина! Това нещо ме задуши, от тази инжекцията ме боли!

А той какво казал?

- Като космонавт!

Едно и също нещо можеш да го видиш с друго око.


Много ходили при стареца Порфирий в Оропос. И аз, когато го видях за последен път през 1990 г., беше на легло, сляп, с много болести, как този болен човек даваше кураж на нас, които сме по-болни в крайна сметка? Той променяше нашите помисли. Не са оздравели всички, които ходили при него, но той променил техния ум и душа. И това е целта. Ако сте забелязали Христос, Когото обичаме и обожаваме, не променил хората – в смисъл магически да се промени светът, защото виждаме отново войни, болести, скърби. И някой ми каза в училище:

- Отче, Христос какво направи, след като обществото отново върви зле? Коя е промяната, която Христос донесе?

И светците отговарят:

- Христос ни даде четка и бои, за да оцветим по друг начин живота. Животът е такъв, какъвто е.

Но ти можеш да превърнеш чернилката в светлина. Там, където тръгваш да се отчаеш, да погледнеш с друго око. И Христос това прави – носи надежда, сила в душата, сила в сърцето, носи чудото. Много пъти стават и чудеса и изцеления на болни, но чудото в душата може да стане и с теб. При всички хора може да стане това чудо – да се промени твоето разположение, психология, търпение, сила и начин, който гледаш на Бога. Не знам как си представяте Бога, но във всеки случай Той е близо до нас с любов. И от любовта много пъти те заболява, но това отново е любов. И теб Бог те обича, обича и детето, което е болно. И за майка ти, която почина преди време, не си виновна, че тя почина. „Ама толкова пъти я огорчавах в живота!“ Всички огорчаваме. Потърси прошка. И сега се поправят грешките. Грешките от миналото се променят с молитва и благоразположение. Не се отчайвате.


Притеснението вреди много на здравето – тези, които имат притеснения, се разболяват и остаряват преждевременно. Ако носиш в себе си разочарованието, отчаянието, неверието, тогава и тялото ти се разболява. Разбирате ли? И след това фризьорите се радват. Жената отива да си боядиса косата, да се разкраси, козметични салони да печелят и т.н. Всичко това е нужно – да, но трябва се да излекуват нашите проблеми на душата, защото, ако вътрешно оздравееш, това ще се проявява и извън теб. Ако вътрешно линееш, се разболяваш преждевременно и остаряваш и това ще се яви и върху тялото ти.

В Евангелието се казва, че в един град Христос „не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им.“ Сам Бог не може да направи чудото, ако ти не повярваш в Него. Трябва да вярваш и по този начин да се молиш и за другите – с вяра в изцелението, а не с вяра в провала, смъртта и болестта. На Света Гора някой ми го каза – когато се молиш за някой да се излекува, да не се молиш Бог да отиде директно да му даде нещо, което няма, а да молиш това, което е влязло в него при Кръщението – светлината, Светият Дух, здравето, благодатта, силата на Христос да се прояви отвътре навън. Тоест благодатта на Светия Дух. Тя съществува вътре, в това се „цели”, а не умът ти да е в болестта, в най-лошото, а в най-доброто. За да стане най-доброто. И ако тялото не получи полза, най-малкото душата да има. Разбирате ли? Трудно е, защото мен ме викат за Маслосвет и умът им отива в смъртта. Един от близките на болния се обажда за Маслосвет, а друг в погребалното бюро. И казвам – какво да правите с Маслосвета? След като се обаждате и в погребалното бюро? Вярвате ли, че може да стане нещо? Е, да направим и двете! В крайна сметка душата ни на какво отдава по-голяма тежест? На вярата в изцелението, или на вярата в провала? Следователно имаме нужда от укрепване на нашата лична връзка с Бога. Имаме нужда от потапяне в мира и тишината, които съществуват в нас, там, където съществува съвършеното здраве, в ядрото, внимавайте какво ще кажа – и при най-тежко болния, в ядрото на душата му съществува една точка, където има необятен мир, щастие, здраве и благословение от Бога – дотам трябва да стигнем. Загубили сме връзката с този център и постоянно сме на повърхността, не в центъра, а в ума ни с мислите, които ни подлудяват. Когато отидем в този център, ще имаме голяма издръжливост в живота, както и спокойствие. Там не може да те доближи никаква болест, никакво разочарование. Това, което имал Христос. Той бил в съприкосновение с Бога, с Неговото вътрешно състояние и затова на Елеонската планина, когато отишли да Го заловят, бил толкова спокоен – защото не бил в съприкосновение с околния свят, а с молитвата и с душата Си и ги попитал:

- Какво искате? Кого търсите?

- Иисус Назорееца.

- Аз Съм – отвърнал спокойно.

Знаел, че умира, но бил в дълбоко съприкосновение с Бога и със Своето сърце, това, което Старият Завет нарича „дълбокото сърце.“ По-дълбоко от болката в нас има едно умиротворение, а ние сме в болката и притеснението. Ако можете да направите това гмуркане в дълбините на душата, ще бъдете хладнокръвни без да ви обзема паника. Внимавайте с паниката в проблемите. Тя доникъде не води. Ще ми кажете: сега ни го казваш, когато сме добре, но в часа на паниката е късно. В онзи час, ако можеш да си подготвен да не те обзема това, което те разбива и разстройва. Авва Доротей го казва – при бурята вместо вълните да те покрият и да се удавиш, е най-добре да се гмурнеш под вълната. Докато отмине. Потапяш се на дъното, където има покой и вълната минава отгоре. Ако можете да отправяте такава молитва, която да не бъде просто чета брошури, прелиствам страници и казах Повечерието, но не почувствах нищо, молих се с броеница, но нищо не усетих, правя последования и нищо не чувствам. А да правим всичко това и душата ни да комуникира с нашата вътрешност, да утихна и да кажа: влязох в съприкосновение с тази точка в мен, където има здраве, светлина, Божията благодат. Тогава, каквото и да ти се случи, каквото и да стане, ще го видиш с друг око.

Искаш да помогнеш на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на близките. Когато в една къща има болни, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервен, не можеш да помогнеш, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова трябва да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и така да различаваме истинските проблеми от въображаемите.

превод: Константин Константинов

Човекът всеки ден живее в лудо опиянение, във веселие, в удовлетворение, в „щастие” и „покой”, в угождение и самодостатъчност. Всеки ден почива върху една постелка, изтъкана от неговите разнообразни грехове, но в действителност пие и яде себе си, заквасва живота си със самия себе си.

Защото, кой би могъл да оцелее, ако няма някаква радост? Имам радостта на жена ми, радостта на надеждата, на моето признание, пари, разнообразни радости. Всеки път намирам нещо. Може да чета едно списание и то да ме погълне пет часа. Това поглъщане е опиянение без вино. Но знаем, че не е възможно вярващият да има истинско веселие без сълзи и истинска радост без скръб. Не е възможно също така да има скръб по Бога, тоест истинско покаяние, без радост, без радостта на Христос, без Неговото присъствие. Скръбта е по Бога, когато е радостотворяща скръб, и радостта е истинска, когато идва от сълзите на покаянието.

Следователно човекът може да се радва, да има хиляди удовлетворения, желания или действия, да бъде или да изглежда радостен, но радостта му да е лъжлива, ако не съществува виното на сълзите. Само сълзите дават истинската радост. Но и сълзите, които не даряват опиянението, радостта, щастието, са лъжливи, егоцентрични, болни, демонични, не са духовни. Сълзите нямат значение сами по себе си, а зависят от опиянението, което предизвикват, а опиянението е автентично, ако идва от истинското вино. Затова авва Исаия казва: докога ще имаме радости без покайни сълзи? И докога очите ми ще леят сълзи, без да имам опиянение, без да съм радостен?

Колко пъти се покайваме и нямаме радост! Тогава е сигурно, че ще паднем отново. Колко пъти се изповядваме и сърцето ни не се разгаря и не се опиянява! Очевидно това вино е фалшиво. Колко пъти вярваме, че сме намерили истината или радостта, но нямаме виното, духовната сълза! Докога ще бъде фалшива моята радост, моята скръб, фалшиви моите поклони, всички мои приноси и жертви за Бога? Докога ще съм нерадив и ще живея тази лъжа?

Опиянен съм, но нямам вино, нямам сълзи, защото закоравялостта на сърцето ми, което затлъстя и угоя, изсуши моите очи. От сърцето идва всичко. Когато сърцето е кораво, очите какво да пролеят?

Това е премеждието на нашия живот, поради многото наши грижи и занимания. Тоест всеки път ни занимава нещо, нещо проблясва в очите ни като желание. Днес ме занимава да постигна това, утре да устроя манастира ми по най-добрия начин. Всеки път нещо като червей яде и втвърдява корена на сърцето ми и след това и на главата ми и ме съсипва. Разсейването на ума и сърцето ми е окончателното съсипване на човека. Грижите, както казва и Св. Писание, водят до безизходици. Желая да имам и нямам. Желаейки и нямайки, или преследвам още по-силно тяхното осъществяване, или търся други хоризонти, за да мога да имам моето опиянение, моята радост.

Така изпадам в разсейване на сърцето, живея оттук и оттам, живея навсякъде, но не живея моя живот. Резултатът от всички тези занимания и разсейвания е да забравям всичко. Забравям, че нямам вино, забравям забравата, която се ражда в мен.

Какво означава забравата? Например съм забравил еди-кое си лице и това означава, че това лице е несъществуващо за мен. Следователно, когато авва Исаия казва „разсейването на сърцето причини в мен забрава”, това означава, че резултатът от забравата е в мен, аз съм място на Божието отсъствие. Грижите и желанията ми, с които живея, ме отдалечават от Бога – ставам като атеист в света.

„До часа на мрака”. Тъй като съм пиян, живея, мислейки, че имам Бога, до часа, когато ще се плъзна в мрака. Наближава последният момент от живота ми, в който „няма спомен за мене” и още не съм открил, че живея без Бога.

Това е резултатът от радостта без сълзи и от сълзите без радост.

превод: Константин Константинов