Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.

– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.

– Да, това наистина беше Божия милост.

– Какви бяха главните теми на вашите разговори?

– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола. (ср. Фил. 3:13)

– Как се запознахте със стареца Паисий?

– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 г., на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.

Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.

Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.

– Е, значи има поне някаква полза от политиката.

– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.

Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.

– Обяснете, моля.

– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.

Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.

Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.

Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.

– С благост ли говореше винаги преподобният или …

– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.

Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.

– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.

– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.

– Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?

И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.

Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.

– Вярвам, че поклонничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.

– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да го възстановите? Нима то е нарушено?

– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.

Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.

Друг път заведох един владика, мой познат. Придружих го да отидем заедно при стареца. Отидохме и ударихме звънчето. Старецът вече се бе установил в другата килия, в долина на Кутлумуш. Не след дълго старецът се показа на балкона да гледа и да казва:

- А! Кой е?

- Аз, геронда.

Направи се, че не ме познава, за да се пошегува:

-  Кой си ти?

-   Един познат! А ти кой си?

Шегувайки се и аз го попитах и получих подобаващ отговор:

-  Аз? Магаре!

-  Магаре!

-  Да, увредих нивите, полският пазач ме хвана и ме затвори тук зад оградата, да не повторя!

Не се сдържа, казвайки последните думи, и започна да се смее, допълвайки:

- Сега, сега идвам!

Слезе и ни отвори с радост. Владиката се превиваше от смях и го попита:

- Бре, благословени човече, какви са тези неща, които говориш?

- Знам ли аз, владико, знам ли и аз – отвърна спокойно старецът.

- Е, как си?

- Как да съм…

През онези дни имаше астматична криза. Страдаше, както ни каза, много с дишането и влагата влошаваше състоянието му. Владиката го попита отново:

- Какво правиш, геронда?

-  Какво да правя? На нас тук на Света Гора ни дават пенсия от ОГА, но аз съм алчен и влагам и в ТЕВЕ, влагам и в ИКА (гръцки осигурителни фондове)!

Владиката се изуми, чувайки думите на стареца:

- Какво говориш, геронда Паисие? Как работиш за ТЕВЕ и ИКА?

- Е! Благословени човече, духовни ТЕВЕ и ИКА – там имам предвид!

Владиката разбра и продължи разговора:

- Геронда, страдаш ли много?

- Страдам!

- Ама ти правиш толкова чудеса, помагаш на толкова хора. А за себе си? Защо не се помолиш да те излекува Бог? Ще те чуе, ако се помолиш.

- Благословени човече, аз ще давам уроци на Бога?! Не моля Бога, преосвещений, да ми вземе болката; моля Го само да ми дава търпение! Знае Той защо ми дава болката. Моят дълг не е да моля да ми отнеме болката, защото болката е много благотворна в духовния живот. Това, за което съм длъжен да моля, е да ми дава търпение!

Така трябва да правим всички ние като православни християни. Колко поучителни са словата на стареца…

Разговорът между архиерея и стареца Паисий продължи:

- Как прекарваш времето си, геронда? Молиш се много часове?

- Какво да ти кажа, владико, 24 часа ако имах в моето денонощие, нямаше да ми стигнат да се моля!

- Геронда, как се молиш?

- Е! Както се молят всички хора…

- Молиш се постоянно?

- Е! Зависи. Понякога чета Псалтира, понякога правя по някой поклон, понякога пея, понякога… Нямам един и същ начин. Зависи от състоянието, в което се намирам. Но виж, да ти кажа, Преосвещений! По-добре да копаех десет декара нива, отколкото да се моля за един човек, който изпитва болка.

- Защо, геронда?

- Защото ставам труп. Всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява! Да се молиш реално за една душа, която изпитва болка е като да проливаш цялата си кръв! Затова ти казвам, че всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява!

Това беше факт. Цял живот този свят човек бе „умрял” за света – както го разбира св. ап. Павел в Посланието към Галатяни – защото помнеше проблемите и нещастията на всички хора.

****


В един от случаите, в които ходих в каливата му, след 4-5 минути дойде някакъв калугер от съседна килия. Старецът Паисий му извика:

- Ела, ела вътре!

- Донесох кореспонденцията, геронда – му каза с уважение.

- Добре, добре. Остави я тук.

Калугерът я остави и си тръгна. Останахме двамата. Както разговаряхме, старецът каза:

-  Да свършим и малко работа, да не оставаме безделни!

Взе писмата и ги постави в четири купчини. Едната не бе обикновена купчина, а грамада. Върху тази купчина ги хвърляше с известно нежелание. Другите ги подреждаше. Гледаше пликовете без да ги отваря. Просто поглеждаше адреса и ги подреждаше в три нормални купчини.

Учудих се на това разпределение и го попитах:

- Геронда, какво е това?

- Тези тук, които хвърлям безразборно, имат чекове. Мислят, че тук имаме супермаркет и ми пращат пари да пазарувам! Какво да ги правя парите?! Ще видиш сега какво ще направя.

Вземаше и пишеше „Неприето. За връщане”. Поставяше стрелки към изпращачите, без да ги отвори.

Показах му другите купчини, изразявайки и за тях моето учудване. Той ми отговори:

- Тази купчина е за душевно болните. Втората са раковоболните и третата семейните проблеми. Ах, това са трите големи проблема, които мъчат днес хората.

- Геронда, как разбирате съдържанието без да отваряте плика?

- Е, от… опит!

Божият угодник не искаше да говори за благодатния дар. Висотата на смиреномъдрието… Старецът имаше Божий дух. Колко пъти се оказах свидетел на хора, които без да ги познава – за първи път ги виждаше – ги пронизваше с онзи проницателен поглед отгоре до долу и веднага разбираше кои бяха и защо отиваха!… Беше наистина благодатен старец. Небесен човек и земен ангел. С висша добродетел. Бог ни го даде в това трудно време, през което минаваме, за да ни помогне. Колко голяма помощ получихме лично… Зная от изповедите на много хора, които имаха големи проблеми. Аз не можех с малките възможности, които имам, да им помогна и ги пращах при стареца. Един път ги прекръстваше или една молитва казваше или една почерпка просто им даваше и хората се „изпълваха”! Променяше се животът им! Беше голямо Божие благословение. Много пъти, когато бях при стареца Паисий, идваха различни хора, които по техния външен вид – със светски критерии – бяха отхвърлени. Старецът обаче ги обгръщаше с обич. Помня един юнак, който имаше много психологични и семейни проблеми. Беше се забъркал и с наркотиците. Въпреки че три денонощия не бе спал, понеже се молеше усърдно – разбираш умората му – Старецът Паисий седна със себеотрицание и слушаше младежа цели девет часа! След това ми каза: „Благословена душо, знаеш ли какво е да седиш девет час да слушаш и да кървиш? Да си потопен в кръв за толкова часове! Знаеш ли какво е?”. Това е много характерно. Не знам кой от нас би бил разположен след бдение и молитва три денонощия да седне да слуша някой ближен.

превод: Константин Константинов

Старецът Паисий Светогорец разказваше следното:

Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита в Иверон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте – отговори той.

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

Вижте как любомъдрено разсъждаваше. Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли – даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун.

Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтаел. Неговите тъстове му били като родители. Преместил се със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си.

Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи мой, Иисусе Христе, помилуй ме“. Пренасял товари и се молел.

Притеснявал се обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молел на Бог, просейки от Него да не прибира родителите на жена му, преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

По едно време обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновенно след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

„Кой, той ли? О, той почина. Свалиха го долу в моргата“ – му казали.

Почувствал се, все едно гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не бе готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?“

Започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“. Така си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

Отправил се към подземието, огледал моргата, само и само да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“. Мъртвецът веднага се съживил, станал и последвал зет си.

- Отец Паисий, това наистина ли е случило? – го попитах слисан.

- Да, това е абсолютната истина.

- И този човек и до днес ли е жив?

- Не, починал е. Поживял още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при Себе Си в Рая.

Бях изумен.

- Наистина ли такива неща се случват и в наши дни? – го попитах с учудване.

- Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И такава дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „Който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях“? Защо тази история ти се струва странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно и да бъде чуждо за нас?

Източник: из книгата „Старецът Паисий ми разказа“ от Атанасий Раковалис. Поместено в бр. 6 на „Православен глас“, м. юни 2016 г.

Забелязал съм, че днешните деца, особено тия, които имат образование, биват повреждани в домовете си, в семействата си. И въпреки че са добри деца, стават негодни за нищо. Не могат да мислят, изпадат в едно безчувствие. Опропастяват ги и ги развалят собствените им родители. Понеже родителите са преживели трудни години, искат децата им да не се лишават от нищо. Не развиват в тях любочестието, тъй че децата да се радват, когато търпят лишения. Разбира се, родителите правят това с добро намерение. Да лишиш децата си от нещо, без те да разбират защо, е варварско. Но нека им помогнат да придобият монашеско съзнание и самите деца да се радват, когато търпят някое лишение – това е много полезно. Днес със своята добрина, с безразсъдната си добрина родителите са причина децата им да оглупеят. Свикват да им поднасят всичко на тепсия, дори чаша вода не стават да си вземат, а им я носят, за да си учат уроците и да не губят време, и по този начин ги осакатяват – и момчетата и момичетата. По-късно децата и когато не учат уроците си, искат всичко на тепсия. И лошото обикновено тръгва от майките. „Ти, чедо, си чети, аз ще ти донеса чорапите и ще ти измия краката. Вземи си сладка, вземи си кафе!” А децата не разбират колко е уморена отпреди това майка им, когато им поднася всичко това, понеже те самите не се трудят. После започват – чинии за еднократна употреба, дрехи за еднократна употреба, започват да ядат пици – дори не могат сами да си ги увият в салфетка!… И така стават съвършено негодни хора. После ги мързи и да живеят. Връзката на обувката да им се отвърже: „Майко, вържи ми връзката” – викат! А междувременно я настъпват! Такива деца какъв успех и какъв напредък имат? Нито стават за семейство, нито за монашески живот. Затова казвам на майките: „Не оставяйте децата да четат по цял ден. От много четене им се завива свят. Нека си почиват по петнайсет минути, по половин час, за да свършат и някоя работа вкъщи, че да се поразведрят малко”.

Този лош навик на днешните млади се пренася и в монашеството. И можете да видите в един манастир да има седмина секретари – и всичките млади и образовани, а освен тях си стои и старият секретар. Едно време имаше един секретар, и той дори не беше завършил докрай гимназия, но свършваше цялата секретарска работа. А сега по седмица и се задушават от работа, и дори не могат да си извършват монашеските задължения, а отгоре на това и старият секретар им помага!

Отдалечават децата от Църквата

Колко ми беше полезно това, че като малко дете ходех на църква! В основното училище имахме добър учител, който също ни помагаше. Учеше ни на национални песни и църковни химни. Неделните дни в църквата пеехме славословието, „Молитвами Богородици…”, „Светий Боже”, херувимската песен.

- Момичетата също ли пееха?


- Да, всички деца заедно.


Едно време църквата беше до училището и играехме около нея, в църковния двор. Когато имаше църковен празник, учителите ни водеха в храма, независимо че можеше да изпуснем някой урок. Даскалът предпочиташе да изгуби един час, но децата да се черкуват. По този начин децата се учеха, освещаваха се, ставаха агънца. Имахме и един учител евреин, но той не ни преподаваше вероучение; идваше една учителка да ни го преподава. Въпреки че беше евреин, водеше ни до църквата. А в храма всички деца стояхме прави, в мълчание.


И гледам днес, когато отдалечават децата от църквата, колко са се ожесточили! А в църквата детето ще се успокои, ще стане добро, защото приема Божието благословение, освещава се. Не ги оставят да ходят на църква, за да не попаднат под някое духовно влияние! От други безсмислици не само не ги отдалечават, но дори им ги преподават! А не разбират, че децата, ако се повлияят от Църквата, от вярата, най-малкото няма да вършат безредия, ще са послушни, ще са прилежни в уроците си, няма да са объркани като сега. Докато пораснат, ще си изградят правилна позиция и по националните въпроси, няма да се забъркват с лоши компании, с наркотици, тъй че да станат негодни. Всичко това няма ли да е една предпоставка да станат добри хора? Това поне не могат ли да го разберат? Не могат ли да го оценят?

Но целта им сега е да отдалечат децата от Църквата. Тровят и мътят умовете им с различни теории, разколебават вярата им. Пречат им в доброто, за да ги направят негодни за нищо. Още от малки ги погубват. И децата, разбира се, от агънца, стават козлета. По-късно започват настървено да критикуват родителите си, учителите си и управниците. Обръщат всичко с главата надолу: митинги, окупации, отсъствие от занятия. И накрая, когато стигнат дотам, че да изкормят и тия, които ги управляват, тогава и на тях ще им дойде умът.


Из книгата: „С болка и любов за съвременния човек” – Слова, том 1

- Отче, как ще протече Страшният Съд?

- На Страшния Съд в един миг ще се открие състоянието на всеки човек и всеки сам ще тръгне натам, закъдето е. Всеки ще вижда като на телевизор своите дела и духовното състояние на ближния. Ще оглежда себе си в другия и ще навежда глава, и ще отива на мястото си. Например една снаха, която е седяла с кръстосани крака пред свекърва си, а свекървата със счупен крак се е грижила за внучето, няма да може да каже: „Защо, Христе, слагаш свекърва ми в рая, а мене не?“, понеже пред очите й ще идва онази случка. Ще си спомни как свекърва й със счупен крак е стояла права и се е грижела за внучето си и няма да има очи да отиде в рая, нито пък ще има място за нея в рая. Или пък монасите ще виждат какви трудности, какви изпитания са имали светските хора и как са се справяли с тях, и ако те самите не са живели правилно, ще наведат глава и ще тръгнат сами натам, закъдето са. Монахините, които не са благоугодили на Бога, ще видят майки героини, които нито обети са давали, нито са имали техните благоприятни възможности как са се подвизавали и до каква духовна висота са стигнали, а те, монахините, с какви дребнави неща са се занимавали и за какви незначителни неща са се тревожели, и ще се срамуват! Така, мисля си, ще бъде Съдът. С други думи, Христос няма да каже: „Ела ти тук, какво си направил?“ или: „Ти ще отидеш в ада, ти ще отидеш в рая“, но всеки ще сравни себе си с другия и ще поеме натам, закъдето е.“

източник: „За семейния живот“ – Свети Паисий Светогорец

Февруари, 1988 г. В Карея е доста студено. Надморската височина е голяма. Има и влажност, която затруднява нещата. Днес обаче времето е сухо. Има и ветрец, на който се наслаждаваш, ако си добре облечен. Надвечер е. Току-що слънцето се скри зад планината. Напредваме по пътеката заедно със стареца Паисий. По пътя срещаме о. Калиник от Кутлумушския скит.

Стигаме до неговото дървено мостче. Около нас има само голи лешникови дървета без листа. Само клони.

„Хм, кой донесе мандарини?” – пита изненадан старецът Паисий.

В далечината, на разстояние повече от 60 м. се вижда вратата на двора му и нещо, което се червенее в нейната основа, навярно с оранжев цвят. Разстоянието не дава възможност за повече подробности.
След малко се доближаваме. Наистина, виждаме една голяма прозрачна торба, с оранжев цвят, пълна с мандарини. Как ги видя човекът! Как различи, че са мандарини, а не портокали! След като и торбичката е оранжева, можеше да има и ябълки.

- Как ми харесват мандарините! – казва старецът с видимо престорено чревоугодие. Ще задържа за мене три… По-добре да ги направя пет… След като се откри възможност, ще взема седем! – казва с очарователна усмивка и се спира. Вземи останалите, отче Калинике, и ги занеси отсреща на геро-Йосиф.

Старецът Йосиф бе едно старче в Кутлумушкия скит, на 103 г., който обаче всекидневно обработваше градината си.

О. Калиник поиска благословение и тръгна. Ние със стареца Паисий влязохме в неговата малка калива. Седнахме в една килия и той ме помоли да му прочета някакви негови ръкописни текстове. Минаха близо 20 минути и удари желязото на дворната врата. Някои дойдоха да се срещнат с него.

- Да отворя ли, геронда? – питам.

- Остави по-добре. Ако са любопитни, ще си тръгнат. Ако са страдащи или духовно зажаднели, ще настояват.

Продължаваме четенето. След няколко минути отново се почука.

- Какво правим сега, геронда? – питам отново.

На прозореца му вместо завеса висеше парче от чаршаф.

- Погледни отстрани, да не те видят и виж колко са – ми каза.

- Не мога да ги преброя, не се виждат – отговарям.

- Добре, не знаеш ли аритметика? Какво прави толкова години в Америка? Нека изчакаме, те ще похлопат отново.

Наистина, след няколко минути похлопаха за трети път.

- Сега аз ще се опитам да ги преброя. Може да не съм завършил основно училище, но ще успея – ми каза.

Става и отваря вратата на каливата.

- Какво ви стана, юнаци, в такъв час? За какво дойдохте?

- Отче, искаме да ви видим за малко. Може ли?

- Да ме видите може. Но какво ще намерим да ви почерпим. Колко сте? Я да ви преброя – един, два… седем. Я да видим какво ще намерим в „магазина”, в такъв час.

Влиза вътре и се връща със седем мандарини.

Колко изумителен човек, си мисля удивен! Откъде знаеше и задържа мандарините! Предузна го? Бог го просветли без той да го осъзнава?

- Откъде идвате, юнаци? – попита с интерес.

- От Атина сме. А Брус с Джон – от Америка.

- От Америка? Ама ако ги почерпим с една мандарина, те ще ни направят за резил по целия свят! Я да намерим нещо американско в… supermarket-а.

Влиза отново вътре и се върна с пакет американски бисквити и една кутия с различни видове ядки Ρlanters, от най-известната марка в Америка. Удивени те изразяват своето удивление и впечатление.

- Отче, какво символизира клепалото, което бият в манастирите? – пита плахо единият.

- Не знам какво символизира. Нито има някакво значение. Това, което е ценно, не е някой да бие клепалото на манастира, а да умножава таланта (на гръцки думата за клепалото и талант е една и съща – τάλαντο – бел. прев.) от Бога. Чуйте, хора! Понеже времето мина, трябва да тръгвате. Едно само да кажа: проблемът на американците е, че на английски „Аз” (на гръцки ἐγώ) се пише винаги с главна буква, докато ние в Гърция го пишем понякога и с малка.

Засмяха се на забавната забележка и американците попитаха:

- Това какво означава? Ние какво трябва да правим.

- Да зачеркнете „его”-то от вашия речник, деца. Егоизмът е големият ни враг. С него трябва да воюваме всички без изключение.

Светостта има благородство, нежност, благодат в себе си. Той не каза мъдрости, нито богословски слова, нито направи впечатляващи откровения. Но изпълни сърцата на всички. Промисли разсъдливо, скри своя благодатен дар, любезно почерпи своите посетители, отнесе се по красив и оригинален начин, назида със словото си, утеши с присъствието си. Без да се опитва да убеди някого в нещо, убеждава всички за най-великите неща. До него се просветляваш, радваш се, утешаваш се. Чувстваш се като Мария „при нозете на Иисуса”. Като апостолите на планината на светото Преображение – не искаш да се отлепиш за нищо на света.


Превод: Константин Константинов

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов