- Отче, казаха ми, че лично сте познавали владика Иоан Шанхайски. Можете ли да ни разкажете как сте се срещнали и какви отношения сте имали?

- Светителят Иоан Шанхайски и Сан-Франциски беше човек, който постоянно слушаше гласа Божий и не позволяваше на околните да го отвлекат от беседата с Бога, включваше и тях в това общение. Без никога да прекъсва беседата с Господа, въвеждаше хората в тази беседа и я водеше непрестанно. Това е именно нещото, което прави човека да познава Бога. Но хората не разбираха това, защото не знаеха Бога. Затова можеха да нарекат владиката луд. Той се съгласяваше с тях. И това е истина, той беше безумен – от гледна точка на света. Живееше заради Бога.

Преди много време, още юноша, той приел монашески постриг и обещал на Бога никога да не спи в легло. В продължение на целия си живот нито веднъж не спал в легло. Освен един случай, когато бил в Лесненския женски манастир във Франция. Игумения тогава била майка Магдалена. Владика Иоан имал много висока температура, боледувал. Тя му казала:

- Отивайте в леглото!

И той отишъл и легнал. Отец Митрофан, неговият килийник бил поразен: никога не бил виждал владиката да легне в постеля. Той отишъл при майка Магдалена и й казал:

- Как сте посмяли? Владиката е такъв аскет! Той е дал обет пред Бога никога да не спи в постеля!

Тя отишла при владиката и се обърнала към него с думите:

- Простете ми!

- Да ви простя? За какво?

- Казах ви да легнете в леглото и вие ме послушахте, като нарушихте обета пред Бога.

- Не, не съм го нарушил – отвърнал владиката – защото тука вие сте игумения, това е вашия манастир. Направих това, което благословихте, заради послушанието, съхранявайки при това своя обет пред Бога, тъй като послушанието е повече от самочинни обети.

Такова разбиране имаше той за Бога.

Беше удивителен, изключителен човек. Предпочиташе да служи бос, защото се чувстваше недостоен да се намира обут в олтара. Обясняваше това на хората, защото те често недоумяваха, защо той прави така.  Обясняваше, а те стигаха до още по-голямо недоумение. Веднъж хора, считащи се за праведници, се обърнали в Синода с жалба против този, по думите им, непотребен безумец, творящ в църквата не знам си какво. Синодът заповядал на владиката да прекрати подобен род „прояви” и да си слага обувки. И той започна да ги слага, защото е по-добре да си послушен. Представете си какво бихме направили ние на негово място! Бихме осъдили целия Синод, бихме го проклели и казали, колко лоши са всички там. Ние бихме разказвали за това, колко ние сме святи, а колко ужасни са там, в Синода.

Когато преди много години служех в Сан-Франциско, познавах една жена на име Олга. Когато имаше имен ден, аз отидох да я навестя и да я благословя. Тогава я попитах:

- Вие сте дошли от Шанхай заедно със светител Иоан, не е ли така?

- Да – отговори тя. – Той беше такъв… как да се изразя … Познато ли ви е чувството, когато имате камъче в ботуша си и при всяка стъпка се чувства, до болка?  Така беше и владиката: той винаги напомняше за това, колко силно обичаме себе си и колко невероятно малко обичаме Бога. Всеки път като се виждахме, той с въздишка се хващаше за главата, съкрушавайки се за мене. Общуването с него – даже когато не казваше нищо – пронизваше сърцето като остър нож, напомняйки ни за това, колко обичаме себе си.

Още ми разказа и за това как веднъж се готвели да отбележат тридесет годишнина от сватбата. А бяха състоятелни хора, имаха красив дом. На юбилея от съвместния живот устроили пищен обяд. Дошъл и владиката. Тя го сложила на почетно място на масата. Поднесли първото блюдо – супа. Олга още се суетяла в кухнята с прислугата, проверявала дали всичко е на висота. Владиката седял на масата и не виждал, какво прави тя. И ето че се появила – така красива, облечена, гримирана, със скъпоценности, украшения, прическа. Владиката я погледнал. Взел кастрона със супата и си го изсипал на главата. Тя извикала от ужас, побягнала, донесла кърпа.

- Какво ви има? Нещо не е ли наред?

- Не, няма нищо – отвърнал владиката – Не исках единствено ти да изглеждаш като клоун. Господ е сътворил твоето лице, а ти се опитваш да го промениш? Защо?

По нейните думи, след това тя нито веднъж не използвала козметика. Ето такъв беше владиката.

- Да, удивителен човек. Майка Варвара разказва на сестрите, че силата на неговата молитва изпитала дори нашата обител.

- Да, това е удивителен човек. Аз присъствах на неговото прославяне. Служех. Беше извършена последната панихида, преди светите мощи да бъдат пренесени в църквата. Като извадиха мощите, владиката беше толкова прекрасен! Мощите се намираха в криптата на църквата. На прославянето дойдоха множество стари свещеници и дякони, болшинството от тях беше над седемдесетте. Всички се стремяха да поносят ковчега. Собствено ковчегът с мощите се състоеше от три ковчега, един в друг. Беше им много трудно, едва го носеха, освен това беше нужно да се изкачват по върха на хълма, за да внесат мощите в църквата.

Попитах епископа:

- Защо възложи пренасянето на мощите на стари хора? Трябваше да повикаш младежи.

Той отговори:

- Всички те бяха ръкоположени от владиката. Те казваха: Владиката беше съвсем нестяжателен.

Беше толкова красиво… Беше Пасха…

– Освен монашеския и семейния, има ли друг път?

– Единственият път към Бога е да имаме връзка, а единственият начин да задържим тази връзка, е общността. Без значение дали това е брак или монашески живот, или посветено служение на ближните. Сами по себе си ние обикновено сме егоисти – правим това, което искаме и това, което ни е приятно. И така се разрушаваме със самолюбието. Само излизайки извън тази самотност могат да са възможни отношенията в общността, без значение дали това е брак или манастир, или пълно служение на ближните. Само това може да предотврати да умрете в себе си. Да живееш самотно е егоистично. Ако не сте встъпили в брак, или се готвите да го направите, или пък не сте могли – посветете своя живот на неегоистично безкористно служение на другите. Не просто да искате да направите нещо за някого, или просто да отговаряте на собствените си желания –това не е любов. Затова самотният живот е опасен.

Колко хубаво е отново да посетиш познати места, да видиш познати стени! За какво да разкажа днес? Радвам се да ви видя!

Иска ми се да ви кажа нещо ободряващо. Да започнем с това, че замислите, които строим по отношение на своето бъдеще – въобще не са това, което ни е нужно в действителност. Случва се само това, което иска Бог. А монашеският живот е постоянна борба. Борба, която се води винаги, всеки ден. Борба, да победим себе си. Нашият единствен истински враг е нашето аз. Нито един човек в света не може да ни лиши от спасение и мирно устроение на духа. Нито един човек в света не може да ни раздели с Бога. Само ние можем да си нанесем тези вреди. Правим това чрез избора, избирайки една или друга мисъл, действие, постъпка… И ежедневно, ставайки сутрин от леглото, трябва да започваме всичко отново, правейки избор след избор. Нещо, което не се обновява, се загубва. Колкото и прекрасно да сме се чувствали вчера, ако не обновим това състояние, то си тръгва от душата. Това касае и нашите отношения с Бога.

Сега искам да ви дам храна за размисъл. Слушайте внимателно!  Най-дългото пътешествие от всички, които предприемаме, е пътешествието от ума до сърцето. То е и най-трудното в нашия живот. А пътуването от сърцето навън е най-бързото и най-простото.

Някои от нас са още на път към сърцето и от него ни отделят милиони, милиарди километри. А някои  са изцяло объркани в мрежите на собствения разсъдък. Например  ставаме сутринта и цял ден мислим за всякакви глупости. За това какво да правим и какво да не правим, какво ще ядем, и какво не… Храна, електричество, братя, сестри, работа, птички, котки, дрехи, телефонни сметки… Цял ден такъв кръговрат, хаос.  Можем да го сравним с пътуване с кола из Санкт-Петербург: уж пътуваш, а не се движиш, само се разстройваш, защото поради многото коли движението е невъзможно. И за нас е невъзможно да се движим към Бога, защото в главата ни е задръстване.

Дайте просто да помислим, колко боклук пускаме в своята глава. Това е безумие! Да си зададем въпроса: имали ли сме в главата мисли, грижи, тревоги, въпроси свързани с нещо друго, освен с любовта към Бога и спасението? Ако да, то ние сме безумци, които напразно си губят времето. Да, ние си губим времето!

Дайте да са спрем! Сега колко е часа? Болшинството от вас днес са станали между четири и шест сутринта – някой, навярно в седем. Някой, както виждам, и досега не са се събудили. Не е важно кога сме станали, а дали изкараното време е достойно да застанем пред Божия Престол и да Му дадем отговор за това, как сме Го обичали днес? За кого сме живели днес? Давали ли сме само и единствено любов и нищо повече? Готови ли сме да застанем пред Бога и да сме достойни за спасение? Готови ли сме да кажем на Господа, когато си спомним какво сме правили днес: „Съди ме въз основа на това, както съм живял днес. Дай ми вечност, съответна на това как съм прекарала своя ден”.

И така, готови ли сме или не? Ако не, колко сме глупави! Защо си губим живота с неща, които нямат никакво значение?! А може и на телефонни обаждания да отговаряме и при това да помним Бога.  И тоалетни да мием, носейки Бога в сърцето си. И цял ден да служим на някого, да посещаваме болни, да ходим в болници, при болни, да чистим тоалетни, да приготвяме вечеря – и всичко това да бъде пуста загуба на време, защото служи за удовлетворението на нашето себелюбие.

А ние? Какво сме правили днес? По-скоро, сме разпиляли целия ден, угаждайки на своето аз. И не само днешния ден, а всички дни. Всеки ден преминава така, напразно.

Има едно такова електронно приспособление, не зная има ли го тук. Моят племенник неотдавна попадна в автомобилна катастрофа, получи сериозна черепно- мозъчна травма. Тази травма доведе до това, че ако той гледа нещо прекалено дълго, например стената, губи съзнание.  Не се изморява, просто мозъкът изключва.  Премина през разни курсове на лечение, но нищо не помогна. Сега не трябва да кара кола, защото ако загуби съзнание зад волана, ще загине. Той носи особен нашийник, в който има жироскоп. Това е приспособление, което го има във вертолетите и се използва за пазене на равновесие. Когато започне да заспива и главата му се накланя настрана, този уред издава неприятен звук, и той се събужда.

Ето и на нас ни е нужен такъв прибор – във всеки случай на мен. Само помислете – в този момент, когато нашето съзнание започне да се отклонява от Бога, устройството да издава рязък звук. Представете си колко шумно щеше да е тук. Сирените биха ревяли. Защото всички ние през целия ден постоянно мислим за себе си. Тогава бихме полудели. За Господа ние не мислим… Може да питам племенника ми откъде си е взел този апарат. И да го програмираме така, че да сработва в момента, когато нашият ум си тръгне от Бога и се обърне към себе си. Ще се получи интересна симфония!

Разбираме ли, доколко нашият живот се определя от нашия избор? Ние трябва постоянно да се съсредоточаваме на Бога – отново и отново. Ето това трябва да е нашия избор. За Господа няма голямо значение какво сме правили. За Него е важно защо сме го правили. За какво? Отговорът трябва да е – от любов. Правили сме го от любов. Не от любов към себе си, а от любов към Бога. Затова не е толкова важно, кои сте вие – настоятелката или най-младата сестра в манастира. Ако вършите нещо не от любов, а по друга причина, то във вашите действия няма никакъв смисъл. А всичко, което правим от любов точно изпълва със смисъл нашето битие.

Как да се върнем на истинския път? Как да спрем цялата тази буря от електрическите импулси в нашия мозък? Тук лятото има ли бури? Това също представлява буря от електрически импулси. При нас лятото има страшни бури, падат мълнии. Става много знойно и влажно, мълниите прерязват небето. И нашият ум често пребивава в такова състояние, и тогава е много трудно да спрем мълниите в нашите глави. Как да излизаме от тези състояния?

Спомням си как преди много години провеждах беседа подобна на тази – колко често ние се съсредоточаваме върху собственото си “аз”. В следващата неделя, след този разговор чух в църквата как един мъж говори на една баба:

-  Е, колко бури преживя тази седмица?

-  Даже не ги и броих. Буря след буря, без спиране. Едва не се побърках.

-  Нима тази седмица се отличава по нещо от другите? Ние постоянно си имаме работа с бури…

-  Така е, но в тази седмица аз се опитвах да не мисля за себе си, а истински да противостоя на бурята – опитах се да мисля за Бога. Колко трудно беше това! Толкова се изморих!

Ако вие обичате себе си, сте в беда. Аз ще ви изоблича и ще направя живота ви труден, но това е по-добре, отколкото вие сами да си устройвате трудности. Всичко, от което се нуждаете да станете светци, е при нас тук и сега. Не ни е нужно нищо друго, освен това, което имаме тук, в помещението, в което се намираме. Важно не е това, което имаме, а какво правим с него. В това е и целият въпрос: какво правим с това, което имаме? Помним ли го въобще? Би ми се искало да поговорим за това днес, въпреки че разговорът може да е като взрив на бомба. А може би това, за което говоря, е лишено от смисъл. Може би, някой от вас вече се е освободил от бурите? И в нашето съзнание вече не бушуват никакви електрически импулси? На тяхно място имаме вечен мир и покой? И вие живеете в Божието присъствие? Иска ми се да чуя това от вас. Следващият въпрос е такъв – възникват ли бурите изведнъж, без причина? Или ние ги предизвикваме сами?

- Аз ги предизвиквам сама.

- Е, единственият способ да се избавим от бурите, е да спрем да се занимаваме прекомерно с нашето собствено „аз” и да насочим своето внимание , всичките си старания единствено към Бога. Това е единственият път, друг няма. Ако ние обичаме себе си, в нас даже няма понятие за търпение. Ако  аз обичам себе си – а аз, разбира се, обичам себе си – и се опитвам да бъда търпелив с вас, ще изглеждам като крайно изнервен човек, редом с когото  седи някой и силно дрънчи с лъжичка в чашата. В началото човек се опитва да не обръща внимание на шума. След петнайсет минути той вече не знае  къде да се дене от този досаден звук, иска му се да напъха лъжичката в гърлото на съседа. Тоест в нас липсва търпението. Когато обичаме себе си, добротата също не ни достига. Смирението е невъзможно. И молитвата е невъзможна. Помислете над това.

Единственият път, по който можем да излезем от любовта към себе си, за да укротим тази обсебеност от собственото „аз”, това е любовта към някой. Но тогава ставаме сухи като изсъхналата смоковница. Ние искаме любов, искаме да ни обичат, тези търсения ни водят до там, че самите ние никого не обичаме. Желаейки да ни обичат, ние ставаме сухи смоковници.

Чували ли сте думата „мантра”? Това е някаква мисъл, слово, последователност от думи, които  се повтарят отново и отново с цел да удържат съзнанието върху едно нещо и да отстранят мислената дейност, за да не пречи на съсредоточаването. и в нашата глава се върти постоянно една мантра, мантрата за собственото „ аз”. „Аз”, „аз”, „аз” Как се чувствам?   Какво правя? Какво мисли тя за мен? Тя ми се сърди… Тя постъпи лошо спрямо мен… Тя не направи за мен това и това… Ти даде на нея това, а на мен не… Тази „аз-мантра” е толкова отвратителна! Цялата тази обсебеност от собственото „аз”…

Някои хора считат, че това не се отнася за тях. На тях им се струва, че те не са толкова силно съсредеточени върху себе си, че обичат всички хора около себе си, и още куп такива неща. Но причината за тяхната любов е тяхната заетост от себе си. Собственото „аз” ги занимава много повече от който и да е друг. Ако единственото, което обичаме е собственото „аз”, то ние не можем да излезем от себе си и да се променим дотолкова, че да започнем да обичаме. Ако ние гледаме на другия човек само от позицията на това, какво той може да направи за нас или с какво може да ни навреди, може ли да направи живота ни по-добър, по-приятен, по-удобен или е от тези, които искат да вземат нещо от нас-то всичко, с което дишаме е същото това безумно самосъжаление, съсредоточеност върху собственото „аз”. И тогава всичко, което преживяваме, са бури. Буря след буря, ден след  ден.

- Аз съм разведен, виждам дъщеря си много рядко, не ми разрешават да я причастявам, тя е на 7 години. Какво да правя?

- Ние като човешки същества вземаме неправилни решения, които имат много болезнени последствия. Не можем да върнем назад това, което се е случило. Можем да имаме работа само с това, което се случва сега. Ако връзката между мъжа и жената е разрушена, и това донася и страдание във взаимоотношенията с децата, то е защото поради някаква причина вие не сте могли да запазите и съхраните своите взаимоотношения в брака или не сте имали своя брак в Господа. Всичко, което можете да направите сега, е да се молите, да се покайвате за тези грехове, които сте извършили и за грешките, които сте направили. Сега трябва да поставите Бога на съответното място във вашите взаимоотношения. Да Го помолите да помогне на детето и Той обезателно ще помогне. Ако не поставите Бога на първо място вие не може да очаквате нищо добро. Ако аз отида да купувам автомобил, не знам чия собственост е бил, поддържана ли е колата, ако не проверя има ли бензин в резервоара, въобще има ли двигател и ако дам на продавача парите които иска, той ми даде ключовете, аз ги сложа и опитвам да запаля, но не се получава и се оказва, че колата няма двигател. Кой е идиотът? Аз! Аз не съм погледнал това, което купувам, а колата ми е харесала как изглежда. Виждате някое момиче или момче, вие не знаете какъв двигател имат те в себе си и дали въобще имат такъв. На вас просто ви харесва как изглеждат. И като глупак вие си давате парите, а колата така и не тръгва.

– Отче, кажете как на практика да обичаме всички? Как да обичаме враговете и онези, които не са ни приятни, а не само тези, с които ни е приятно.

- Отговорът няма да ви хареса. Единственият начин да обичате когото и да било е да спрете да обичате себе си. А единственият начин да не обичате себе си е да обикнете Бога с цялото си сърце и с целия си разум и с всичките си мисли и с цялата душа, а също и ближния. Когато достигнете това, вие ще обичате, без да правите разлика, защото във всеки ще видите божествената искра. Ще видите Бога навсякъде. Сега не виждате, защото стоите на своя собствен път, измервате всичко чрез себе си. Господ Бог ви обича, затова съществувате. Той ви обича толкова много, че вие дори не можете да се обичате така. Бог ви обича повече, отколкото който и да е друг. Единственият отговор за такъв огромен дар е да връщаме любов. Иисус Христос казва: Ако ме обичате, служете един на друг. Само да започнете и вече няма да можете да спрете. Когато започнете да правите така, всичко ще е изпълнено със смисъл. Вие повече няма да се мразите сами, няма да страдате от депресии и разстройства. Никой не иска да види химикала, с който е написано писмото. Хората искат да видят самото писмо. Вие трябва да използвате своето тяло, за да пишете любовта Божия в живота на другите. Хората искат да видят любов, а не нещо друго. Това ви води напред, а не ви връща назад. Господ Иисус Христос е всичко, което съществува. Няма нищо друго. Това е всичко. Без любов вие сте нищо. Ако имате достатъчно вяра, че да премествате планини, а нямате любов, вие нямате нищо. Ние не вярваме в нещо. Вярваме в Христос. Не вярваме в нещо, а в Някого. Вие се опитвате да имате връзка с Бога като с концепция, с идея, а любов е възможна с някого, а не с нещо. Любов е към другия, не към себе си. Как аз мога да обичам някого, който е неприятен. Вие не можете да обичате някого, без да осъзнаете, че вие вече сте любими на Бога. Той е казал: Вие можете да обичате, защото Аз първо Съм ви обикнал. Вие правете същото. Ако вие обичате всички, тогава нямате врагове. Как може някой да е ваш враг, ако вие го обичате. Ако някой ви мрази, това не пречи вие да го обичате. Вижте вие как сте се противили на Бога. Как съм се противил аз на Бога. Колко много неща съм казал, че ще направя, и не съм направил. Какъв егоманиак съм. Как не ме интересува и не се грижа за неща, за които съм длъжен. Господ Бог не престава да ме обича. Защото Той ме обича не за това, което правя, а за това кой съм аз.  А кой съм аз? Аз съм този, когото Той обича. Кой е той, коя е тя?, това са тези, които Господ обича. Когато вие виждате личност, те за вас се явяват проблем, защото вие виждате всички по отношение на себе си. Вместо това трябва да видите всички по отношение към Бога, което прави вашите отношенията с тях възможни.

– Може ли да има връзка с реална любов, ако хората не са женени и не са в брак? Някои казват: “Защо ни е брак? Ние се чувстваме нормално. Защо са ни тези формалности?”

– Вие искате взаимоотношения, но също така искате и увереност. Искате да видите, че другият човек влага същото значение във връзката, както и вие. Защото вие не четете мисли. Но освен това, ние получаваме Божието благословение в брака. Без него вие няма да имате същата сила.

Ако вие встъпвате в брак с жена, при което тя казва: „Аз не искам да си променям името – аз имам свой живот. Не искам да загубя всичко, но ще живея с вас, ще имаме и деца. Но не искам да приема абсолютно вашия живот, искам да съхраня своя личен.” Кажете й: „Довиждане, скъпа. Добре си пообщувахме с теб. Ти имаш свой живот – живей си го.” Така че не изглупявайте.

– Как стои въпросът за разтрогването на брака. Човек, живеещ църковен живот, иска още веднъж да се ожени, за друг човек.

– Разводът в църквата не е на същото равнище както брака. Разводът е вид падение, а не успех. Той се случва поради това, че двама души не се обичат. Това е разрушена връзка, несъстояли се взаимоотношения. Тогава Църквата разрешава развод, когато ситуацията показва, че отношенията не могат да се възстановят, когато единият или двамата в брака или не желаят, или не са способни да се изменят, тогава Църквата им разрешава де се разделят.

Това от своя страна не означава, че Църквата благославя развода. Тя просто ви казва: ” Скъпи сине на Църквата, при теб не се получи.” След това Църквата може да ви даде срок на отлъчване от нея, от Причастие, за да можете да разберете, доколко сериозно е това, което се е случило, кое при вас не се е получило, за да не грешите повече така.

След известен период на епитимия Църквата ще ви позволи да встъпите във втори брак. С това Църквата не ни казва, че първият брак е лош, дайте втори. Просто тя признава вашата слабост и греховност. За да не ви позволи да грешите още повече, имайки някакви безпорядъчни отношения, тя ви разрешава да встъпите в повторен брак. В даденото чинопоследование част се изпуска, за да разберете, че това вече не е същото, както първия път, а някои ме питат: „Ами относно третия брак?” Отговарям: „Трети брак? За него вие трябва да бъдете стерилизиран, а свещеникът да го изпратят в затвора.” Това е възможно, но е безумие. Ако сте сбъркали първите два пъти, ще сбъркате и в третия.

– Как да наставляваме децата?

– Ние включваме децата в своя живот, даваме им чувство за принадлежност и безопасност. Това е всичко, което им е необходимо. Не са им нужни пари, играчки и други вещи. Нужна им е любов и стабилност, вяра, нашия житейски опит. Не е нужно да им мрънкаме, а да ги включим и привлечем в своя живот. Така че, ако вие обичате Бог и мъжа си, обичате другите – ще има много място и за децата. Тази любов ще ви даде това, което е необходимо. За друго не трябва да се вълнуваме.

– Отец Йоаким, пояснете израза: „Невярващ мъж се спасява от вярваща жена, и обратното.”

– Има разлика между невярващ човек и човек, който не иска да вярва. Ако имате мъж или жена, които не вярват, те са открити и се опитват, но просто не могат – това означава, че човекът не се е отрекъл от Бога, просто не разбира, какво трябва да прави. И ако вие се борите и се стараете да сте свети, то ще измените този човек. Това не означава, че ако живеете с някой варварин или езичник, то всичко е наред. Съвършено необяснимо е, как бихте живели с човек, който не цени това, което цените вие. Ако сте добра майка и обичате децата си, а вашият мъж ги ненавижда и иска да ги убие, и казва, че няма да дава пари, за да ги изхранва – вие ще сте ужасна майка, ако останете с такъв човек. Ако сте с мъж или жена, които не вярват в Бога и го отричат, не искат Бог да е в брака – тръгвайте си оттам. Да не би да сте полудели? По-добре да живеете с кон. (общ смях).

Някой ме попита: „Как да разбера Божията воля?” Хората задават непрестанно този въпрос. Как да разбера дали върша правилни неща? Преди всичко Божията воля е любов. Тя е поместена в думите: „Да обичаш Бога с целия си разум.” Ако искате да разберете обичате ли Бога така – опитайте да Му се помолите. Вижте в този момент къде се намира вашият ум, къде пътешества. Той принадлежи на всеки друг, освен на Бога. И така, преди всичко вие не изпълнявате тази заповед.

Вие трябва да обичате Бога с цялото си сърце. А в сърцата ви има осъждане, злост и похот. Вие не обичате Бога от цялото си сърце, с цялата си душа, което означава цялото ти желание да е отправено към Бог. Люби Бога с всичката си сила и след това ближния. Това иска Бог.

Как ти правиш това? Този въпрос е вторичен по отношение към това, което вършиш. Това, което правиш в живота, не е толкова важно, колкото защо се прави . Ако работата ми е да мета улиците, а твоята да управляваш университет, и аз обичам Бога и своя ближен, а ти си целият посветен на любовта към себе си – ти си изгубил, а аз съм спечелил, въпреки че съм един метач. Значение има не какво, а защо. Така волята Божия е ясна. Въпросът е в това, доколко вие искате да изпълните Божията воля и колко далеч сте готови да стигнете. Ако сте загрижени преди всичко за себе си – вие вече сте изгубили.

Някои от нас тук е възможно да обичат някого, освен самите себе си. И когато мислим, че действително обичаме някого, ние искаме да му дадем дар, който да каже всичко, което чувстваме. Тогава няма да мислим колко ще струва това. Няма да отидем в магазина и да кажем: „Кое е тук най-евтиното, което мога да купя?”, за да не похарчим прекалено много за този човек. Ние ще мислим: „Надявам се, че имам достатъчно, за да взема това, което искам.” Когато ние започнем да пресмятаме колко ще ни струва да изпълним Божията воля, това означава, че не го обичаме и няма да изпълним волята Му. Когато казваме: „Това струва твърде скъпо. Това е много тежко. Това са твърде високи изисквания към мен”- ние няма да намерим волята Му и да я изпълним. Ние сме твърде егоистични и това е всичко, което имаме. Помислете, това е нашият живот.

Сложностите и проблемите не произлизат от това, което се случва с нас или в нашия живот. Те произтичат от това, как ние реагираме на случващото се. Нашите реакции ни правят това, което сме. Не това, което се случва, а как се отнасяме към него.

Става дума за това, какво правим със склонностите. Някой ви удря шамар. Вие можете да прокълнете такъв човек, да го ударите, да го убиете, да извикате милиция, можете да изразите съжаление, да се помолите за него, да го обичате, да му простите. Една и съща постъпка, която ще придобие различно значение в зависимост от нашия отговор. И този отговор ни променя. Човек, който обича, чувства печал от насилието на другия човек. Той прощава насилието. А този, който не обича, започва да се отбранява, встъпва в бой. Всичко е в нашите ръце. Ние творим живота, който живеем.

– Защото ние сме в хаос. Толкова е просто.

Ще ви разкажа за Уолтър. Ние живеехме в един град. Той беше парализиран от кръста надолу. Неговите крака не бяха се развили, бяха много малки и чупливи. Майка му го оставила когато бил на три, когато разбрала, че животът с него ще бъде много сложен. Местили го от болница в болница, когато бил дете, но Уолтър беше един от най-щастливите хора, които съм срещал в живота си.

Аз помня, веднъж видях как той караше своята количка по улицата. Валеше силен дъжд. Беше си направил импровизиран плащ от чували за смет. Казах му: „Уолтър, давай, влез вътре в дома, вали дъжд”. Той каза: „Бог просто ми напомня, че тази неделя не съм се мил.” И се усмихваше. Представете си вие да сте в такава ситуация: “Защо Бог постъпва така с мен?”, а той благодари на Бога за дъжда.

Уолтър идваше да помага в църквата. Ние премествахме някакви кутии, той не можеше нищо да носи.  Каза: „Привържете кутиите към гърба на моята количка, тогава ще мога да пренасям. Искам да отдам нещо на Бога, защото Той ми е дал толкова много.” Срамно е за нас. Защото ние се оплакваме без да има за какво. Срамно е, че сме неблагодарни, когато мислим че нещо не е наред. Затова, че смеем да питаме Бога къде е Той, къде е Неговото милосърдие, макар че Той не ни държи живи, въпреки нашата греховност. Ето тук е Бог. Ако вие не го виждате тук, няма да го видите никъде. Ако не можете сега да се докоснете до Него, никога няма да Го видите.

В моя живот съм се срещал с много властен човек, духовно-авторитетен. В ситуация на такава беседа, като сега, той би се спрял и казал: „Виждаш ли го? Можеш ли да Го видиш?” Всички отговорят: „Какво говориш?” А той: „Виждаш ли?” И аз ви питам: „Виждате ли Бога? Ако сега не Го виждате, никога няма да го видите.” Вие питате: „Къде е Бог?” Той сега е тук. И вие не Го виждате. Какво се изисква, за да виждате?

В църквата имаше един млад човек, много здрав, изглеждаше като атлет. Руснак. Винаги правеше правилни поклони – забележителен млад човек. Прекрасно облечен, красиви ботуши, голям часовник. При нас литургията започва в седем и половина. Той стоеше в притвора, щастлив със самия себе си. От улицата влезе бездомен човек. Оглежда навсякъде. А младежът се молеше, бездомникът се оказа редом до него. Погледна към него и се премести встрани. Продължи да се моли. Аз, естествено, видях това. Искаше ми се да не бях го видял. След литургията го попитах: „Ти видя ли Го?” – „Кого, отче, кого? „Не Го ли видя?”- „Не знам за какво говориш” – Аз знам, което ти не знаеш. Господ дойде и стоя до теб. А ти се премести. Защото той не изглеждаше така, както ти си мислиш, че би трябвало да изглежда.  Искаше да ти покаже това, което не знаеше, а ти не искаше да го слушаш.”

Съвсем неотдавна в моята енория дойде човек, който се държеше така, че всички си помислиха, че това е хомосексуалист. Един човек дойде при мен и каза: „Познавате ли човека, който днес дойде на църква?” Аз казах: „За какво говорите?”, „Нима не виждате неговата полова ориентация, че той не трябва да е тук.” Аз казах: „Църквата е за грешниците, по тази причина вие сте тук. Църквата е за лицемерите, по тази причина вие сте тук. Църквата е за тези, които са се загубили, заблудили, по тази причина се намирате тук. Защо по тази причина да го гоня надалеч?”

Ние сме луди. Нашите деца никога не биха напуснали Църквата, ако ние сме част от нея. Но ние не сме част от Църквата, ние просто ходим на църква. Ние не сме християни. Можете да си представите, нека хората да не ми се обиждат, но аз никога не благодаря, когато те жертват нещо в църквата. Никога не обявявам: този и този извърши такова пожертвование. Никога не им изпращам благодарствени писма и никога нищо не прося. Никога не ходим с църковната касичка, в притвора поставяме кутия с надпис: „Дайте – ако имате. Вземете – ако нямате.” И хората вземат или дават. Никога не сме в нужда. Но когато хората ме питат: „Отче, получихте ли парите, които предадох?” Аз ги питам: „Вие сте ми дали пари? Аз мислех че сте ги дали Богу! Но ако сте ги дали на мен – добре, благодаря, ще си ги оставя. Господ ще ви благодари, ако сте Му дали на Него. А моята благодарност не ви е нужна.”

Достатъчно ли сте полудели, за да обичате Христа, за да сте действително християни? Или вие сте сложили черта, че всичко, каквото правите, трябва да има смисъл? … Днес най-малко десет човека дойдоха при мен и казаха, че имат проблем с наркотиците. Не знаят как ще живеят, ще оживеят ли, че основата на живота им е потресена. И те са ваши братя и сестри, но вие не се интересувате от това. Те не се чувстват достатъчно спокойно, за да се обърнат към вас и да помолят за помощ, защото се боят, че от ваша страна ще срещнат осъждане и отхвърляне.

Но досещате ли се кой е бил отхвърлен? Вие сте били отхвърлени. Господ ви е отхвърлил, защото не сте били готови да помогнете. Ако сте община на любовта, ще обичате тези, които имат най-голяма нужда. Аз съм убеден, че не искате да чуете в последния ден: „Отиди си от Мене. Не те познавам. Когато бях гладен не ми даде да ям. Когато Бях сам, не ме посети.” Повярвайте ми, ние ще чуем това. Сега е време да извършим промяна. Виждате ли Го? Можете ли да Го видите? Огледайте се, Той е тук.

източник: правмир

Бракът може да ви заведе в рая. Бракът може да ви вкара и в ад на земята. Повечето хора са видели в брака ада на земята, а не рая. Защото в него не следват това, което би трябвало. Храната не е за вкуса, а за да се заситим. Вкусът е едно вторично качество на храната, но не е нейната цел. Дружбата между двама души е вторичен ефект на любовта, но не е целта на любовта. Така е, когато встъпвате в брак само за това, да не останете сами, да имате някого в своя живот, не за да му дадете това, което имате, а защото се нуждаете от него. Това е същото, като да търсите храната заради вкуса, а не заради естественото наяждане. Ще свършите зле или от анорексия, или от преяждане. И с двата способа убивате себе си. Защото храната става отрова. Ако имате връзка не заради това да обичате другия и Бога, а заради това, което те дават на вас, убивате себе си и другия също. Всички сме виждали такива семейства, мнозина са израснали в такива – това е катастрофа, защото няма любов. Защото тези хора нямат никакво разбиране какво е това, а само търсят вторичния ефект, игнорирайки главната цел.

Ще ви дам два примера за брак. Много пъти са ми задавали въпроса защо имаме толкова светии монаси, а почти няма семейни светии. Струва ми се, че отговорът е такъв: Когато се посвещавате и обещавате на друг човек като средство за търсене на Бога, трябва да сте сигурни в това, което правите. Да допуснем, че съм решил да се захвана с някакъв бизнес – нужен ми е партньор, за да се получат нещата. Трябва да съм сигурен, че този партньор има същата цел и същото разбиране за нещата, които трябва да правим, и е готов да направи същата инвестиция. В противен случай един от двамата ще се издъни. Същото е в брака.

Ние сме в северен Ню Йорк и недалеч от нас живее едно католическо семейство. Работим за това те да станат православни… Но засега са католици. Още дори не знаят, че стават православни, но стават. Това е прекрасно семейство с 8 деца – най-голямото е на 27 г., а най-малкото на 8. Един от нашите монаси е учил заедно в училище със съпруга и съпругата. Веднъж дойдоха бащата и малкият син на всенощно бдение. Представете си, че в най-добрия случай католическата служба е 20 минути! А нашата е три часа и половина. Няма столове, хората трябва да стоят прави. Бащата и синът изкараха цялата служба. После мъжът дойде при мен и ме покани на вечеря. Попитах детето: „Службата беше дълга, сигурно си изморен?” А той каза: „Не, нормално е.”

Започнахме да разговаряме и питам бащата, как може да застави своя 16-годишен син да прекара толкова време в църквата в събота вечер. Преди да ми отговори, момчето каза: „Това е моята събота с татко. Всеки от нас получава една събота с бащата. Ние я прекарваме с татко, без значение какво прави той. Баща ми е шофьор на камион – ако е на работа, ние сме с него, ако е вкъщи – пак, ако ходи на църква – пак. Важното, е че сме с него.”

Казвам – можете ли да си представите вие толкова силно да обичате баща си?! Че да нямате търпение да дочакате да прекарате своя ден с него. Или си представете, че вие сте бащата, а синът ви ви обича толкова силно, че иска да прекара цял ден с вас, без значение какво правите. Бях потресен! След месец се развали един наш стар автомобил. Децата обичат да ремонтират коли и попитах майката дали децата не искат да оправят автомобила. Тя каза, че това ще им хареса. Следващата събота дойдоха бащата и най-големият син – на 27, който има семейство и 3 деца. Попитах го: „Готвиш се да помагаш на баща си за колата?” Той отговори, че днес е неговият ден с татко. „Но ти все още се прибираш вкъщи?” „Разбира се.”

Разговарях един ден и с бащата.

- Извинявай, разкажи ми как заставяш децата да ходят на църква?

- Какво имаш предвид?

- Какво правиш, ако ти искаш да отидеш на църква, а те искат да отидат на друго място?

- Но ние ходим на църква и това е именно, което ни прави семейство. Даже не питаме – просто отиваме. И всички те идват с нас.

Попитах големия син, той ходи ли на църква.

- Да, ние с нетърпение отиваме на църква и се присъединяваме към мама и тате и другите деца.

Бащата ми разказа малко от своя живот. Като шофьор на камион обикновено тръгва на работа в 4 или 5 сутринта. Но става в 3 - 3.30 ч, моли се час-два и отива на работа. Бях дълбоко впечатлен от това семейство.

Бяха дошли на Рождественската служба с няколко от децата. Службата е много дълга – до късно вечерта малките вече спяха по диваните. Аз питам жената:

- Кой е началник във вашето семейство? Ти или твоят съпруг?

- Господ Бог е началник в нашето семейство. Моят мъж има послушание към Него, а аз към своя съпруг.

Това, което съзижда семейството, е молитвата. Искате да знаете кое прави брака възможен? Любовта към Бога и послушанието! Като дете или като родител, вие обичате ли Бога? Вашите деца искат ли да прекарат времето си с вас?

Една жена дойде сутринта, плачеше и казва:

- Отче, какво да правя с дъщеря ми – вироглава е, въобще не ме слуша?

Аз я попитах:

- А вие слушате ли своя мъж?

Тя подскочи:

- Каквооо?!

- Послушна ли сте към своя мъж?

- Не.

- Именно поради това и дъщеря ви е непослушна към вас. Защото вие не виждате послушанието като свобода. Вие го разбирате като бреме, което отнема вашата свобода. А това е способът, който ви освобождава от най-голямото чудовище на земята.

Ние не слушаме Евангелието. Не чуваме това, на което ни учи Иисус Христос. Какво означава да си човек. Как можем да открием Отца и да станем святи. Ние игнорираме това и слушаме света и оставаме само с него. С цялата болка, хаос и мъка, които ни предлага светът.

Неотдавна при мен дойдоха две момичета и ме попитаха: Как да си намерим добри православни мъже? Станете добри православни жени. Тогава те ще дойдат и ще ви намерят.

Мислите, че ще намерите някакъв чудесен мъж или жена? Няма да ги намерите. Те не съществуват. Само човекът, който обича Бога и е послушен към Него, е именно добър за връзка. Вашата болка и печал произтичат от факта, че вие не сте в послушание. Вие не сте послушни към Бога, съответно и не можете да обичате, а оттук следва, че и не можете да поддържате връзка.

Ако се готвите да встъпите в брак и търсите човек, но не любите Бога повече от себе си, вече сте в беда. Ако човекът, който има интерес към вас, също не обича Бога повече от себе си, ви очаква разтърсващо пътуване. Също и ако не обичате Бога повече, отколкото се обичате един другиго – очаква ви фойерверк! Защото двамата няма да станат едно. Всеки ще продължава да иска това, което иска. Това е като да съединиш двама човека в едно – невъзможно е! Само в Бога двамата могат да станат едно. Ако започвате с това, че „той е простак, но аз ще го променя”, или пък „тя е егоистична вещица”… Не, няма да се получи.

Ако двамата съпрузи се молят заедно, ходят на служби, изповядват се преди празниците, искат си всеки ден прошка… Такива не биха се мамили едни другиго. Защото те правят всичко за това да удържат брака, постоянно възвръщат един другиго на правилния път и се балансират. Господ Бог е силата на техните взаимоотношения. Винаги ще получите накрая това, което обичате. Ако обичате себе си, в края на пътя ще останете сам със себе си.

Преди всичко останало ние трябва да имаме връзка с Бога. Ако аз съм… маниак и се готвя да встъпя в брак с вас, трябва да победите това, преди да встъпите в брак, защото в него няма да се промените. Защото обичам само себе си. Аз ще се опитам да ви насоча към нещата, които на мен ми харесват. Но въпреки това аз обичам себе си повече от всичко. И на мен ще ми омръзнете. И тогава ще си тръгна.

Ако срещнете най-прекрасния според вас човек в света, вие разглеждате възможността за семейство и деца, а той каже – не, не искам деца, няма шанс. Ще сте много глупава жена, да встъпите в брак с него. Или пък да си мислите: не, аз ще работя над него, напротив – той ще поработи над вас. Вие ще се загубите. Не може да има преговори по въпроси, които не позволяват това. Бог, вярата, светостта не са предмет на преговори. Това ще е страст, не любов. Св. Бенедикт Нурсийски казва: „Не предпочитайте нищо пред любовта Божия.”

При мен в църквата идва една жена с двете си деца. Веднъж я заговорих:

- Твоят съпруг никога не идва с теб на служба.

- Ние сме разведени.

- Съжалявам да чуя това. Бившият ти съпруг съществува ли още в живота на децата?

- Да, но е много трудно. Аз съм вегетарианка, а той яде животни. Затова се разведохме.

Попитах я:

- Ти това не го ли знаеше преди?

- Ами бях убедена, че той ще се промени.

- Как може да се договориш с мъж, който обича стек, да го замени с парче тиквичка?! Ти луда ли си!?

Ние много фантазираме.

Трябва да поставим нещата на тяхното място.

Нашето поведение е основано на това – защо и какво обичаме. Аз мога да ви дам чаша с вода без всякакви взаимоотношения. А мога да ви я дам и с любов. Действието не е важно, а мотивът. Не самото действие ни дава взаимовръзката, а мотивът и съответно – приемането на мотива. Съществуват доказани начини на живот, които поддържат това, в което вярваме. Да вземем например едно 18 – годишно момиче, което е физически много красиво, да я облечем в къса, тясна пола, в голямо деколте, с високи ботуши и да я оставим на площада. Хората ще реагират на това как е облечена и няма да си казват, че това е Божие творение. В този момент не биха си помислили, че нейното тяло е храм Божи и че целта на това тяло не е удоволствието. Без значение какво има в главата й, нейната външност ще говори съвършено противоположно. Затова не е нужно да се обличате като уличница, ако не искате хората да се държат с вас като с лека жена. И мъжете не е нужно да се обличат като диви зверове, които искат да привлекат женската. Също така не може да изпратите вашите деца,  които считате за безценни, в тези места, в които ги учат, че Господ Бог въобще не е важен. Ако не сте луди, защо ще правите това? Ако вие имате милион евро, сигурно не бихте си купили голям черен камион и да си сложите всичките пари върху платформата на камиона без всякаква защита и да карате със 100 км/ч . Защото в края на пътуването от парите няма да е останало нищо. Вие не сте се погрижили за тях. Вашият живот и вашите ценности, вашето семейство трябва да бъдат защитени, иначе ще бъдат загубени. И ако казваме, че обичаме децата си, че те са най-важното нещо на света, защо същевременно ги изпращаме в тези варварски училища, за да ги научат на всичко за секса, за парите, за корупцията? Те се връщат оттам като чудовища. Ще сложите ли парите върху платформата на камиона? Ще изпратите ли децата си в тези варварски училища? Аз не бих. Бих предпочел да оставя децата си неграмотни, но святи. Бих оставил децата си бедни и святи, отколкото богати, празни и образовани.

- Веднъж вие казахте, че ако останем в света, ще погинем. А какво да прави многодетна майка, която иска да се спаси, но е принудена да е във водовъртежа на житейските грижи и събития?

- Аз ви говорих за това, че ако останете вътре в светския етос, в осветскостяването на духа… то светът ще ви убие. И ще ви убие посредством това, че ще ви направи безбожни. Този свят прави от вярата религия, а не Път. Ако сега излезете на главния булевард и един час спирате хората като ги питате: Женен ли си? Имаш ли деца? Децата ти вярващи ли са? Правят ли децата ти това, което ти би искал да правят? Увлечени ли са от материализма, от различните технически новости и т. н. ? Болшинството от хората биха казали: ние нищо не можем да направим. Днес хората живеят така. Аз бих казал на тази майка, която отглежда децата си: излезте от света, спасявайте децата си. Да си представим, че някой човек има деца и открие, че едно от децата има рядка болест и животът му е в опасност. Установява се, че ако детето остане в града, ще е подложен на алергия и след година ще умре, но аз му казвам: ако вие отидете в Монголия и живеете в пустинята, то детето ще живее. Аз съм убеден, че този човек ще продаде всичко и ще отведе детето там, където може да спаси неговия живот. Светът убива децата, отнемайки Бога от тях, отнемайки им морала. Прави от тях секуларни атеисти, които не вярват в нищо. Създавайте общини. Нужни са ни православни училища, които ще ни спасят от тези мерзки светски места, разрушаващи човешката душа. При нас в Америка има своеобразна мода, хората да не изпращат децата си в общообразователните училища, а да ги обучават вкъщи. В манастира при мен дойде един млад човек, който поиска да стане монах. Всички училищни години той се обучавал у дома, след това отишъл в университет и поискал да стане монах. Той каза, че цялото зло, всичко отвратително, на което се научил, било в университета. Самите вие, ако се вгледате в своето сърце, ще разберете, че целият боклук, който е там, сте го приели не от своите родители, а в секуларния свят, светът, който няма никакви висши ценности. И така, бидейки родители, искате ли да спасите своите деца? Болшинството не си задава този въпрос. Какво ще кажете на Господ в деня на съда? Той ще каже: Аз ти дадох тези деца, за да ги доведеш при Мен, а ти ги предаде на света. Ще бъде сложно.

Вие никога не бихте поставили 16 -годишната си дъщеря в затвор с пет хиляди мъже без никаква охрана. Вие даже няма да си го помислите, защото те ще нападнат нейното тяло. Вие вземате безценните си деца и ги изпращате в тези безбожни училища, откъдето те се връщат унищожени. Вие нормални ли сте?

Не се безпокойте дали децата ви ще станат богати. Притеснявайте се дали ще станат хора.

Нашата тема е светостта в света, без значение дали сте в брак или сте сами. Светът и хората днес се намират в бедствено състояние, живеят в разводи, в съсипани бракове, без брак. Целият свят е потресен и ние всички живеем с това. Как ние като православни християни следваме Господа? Как можем да придобием святост?

Веднъж в Ню Йорк имах беседа на тази тема, един човек стана и каза: „Отче, каква святост, аз бих бил щастлив просто да остана жив!” Понякога в нашия живот изглежда, като че ли сме загубили всякакъв контрол, не знаем как да намерим стабилна основа… Водим борба поради тази причина и много често се предаваме. Мислим си, че пътят на Господа е много труден. А от друга страна светът ни зове, той като че ли ни дава смисъл, защото осигурява мигновен комфорт. Обикновено обаче това е на много висока цена. Въпреки това той ни дава комфорт и удоволствие. Също ни дава и средства, за да избягаме от борбата и да не бъдем свързани с никого. Всички имаме такива моменти.

Веднъж дойде един човек и ми каза: „Целият ми живот се тресе. Не знам въобще как да се оправя.” Попитах го къде е проблемът? Той отвърна: „Аз живея в Европа, имам прекрасна съпруга, 3 деца, четец съм в църквата. Ходя всяка неделя в храма, семейството ми също. Най-голямото ми дете е момиче и се готви да встъпи в брак с прекрасен човек. Отвън изглежда, че всичко е наред… Но вътре в мен е съвършена катастрофа. Не знам какво да правя? През целия ден се питах дали, ако престана да си повтарям, че Господ Бог съществува и спра да си казвам да го следвам, ако престана да си казвам, че молитвата е много важна, животът ми ще стане друг. Аз съм такъв, защото си повтарям, че Бог съществува, или защото се заставям да бъда православен християнин. Вътре в мен няма нищо – това са само идеи, поредица концепции. Не мога вече да балансирам с всички тях – с концепцията за брака, за семейството, за бащата, за съпруга, бизнесмена, четеца в църквата… Какво означава всичко това? Просто бягам в кръг и се опитвам да бъда този, който хората казват, че трябва да съм. Не съм свързан с нищо. Защото ме е страх да спра да мисля и да вярвам, какво да правя?”

Не сте ли стигали и вие до такава точка? Имали ли сте такива мисли? „Чувам хора, които са впечатлени от Бога, но аз нямам този опит.” Какво е сбъркано в мен? Какво е сбъркано във вас? Нямаме връзки помежду си. Имаме само идеи – говорят ни в семейството, в обществото, в Църквата кои сме, какви трябва да бъдем, да станем, как трябва да се държим, за какво трябва да мислим. Но всичко това няма никакъв смисъл, докато нямаме връзка с това, което говорим.

Ще ви разкажа и една друга история. В един период живеех с бездомни хора. Бяха 150 и имаше клошари, бивши затворници, наркомани, проститутки… Ние се борехме, опитвахме се да ги учим, да променим живота на всички тях. А те имаха опита от предишния си живот и никакъв опит от новия живот – да живееш с Бога, да живееш в нормално семейство, да се научиш да бъдеш предан и стабилен, любящ и трезвен. Всичко това за тях бяха просто концепции, не техен жизнен собствен опит. Имаше едно момиче, Джойс, на 30-35 години. Беше болна от хепатит, зависима от хероина, проститутка с 5 деца. Нито едно от децата не беше с нея. Постоянно влизаше и излизаше от затвора. Тя дойде пребита една нощ при нас, на висока доза, в 11.30 ч и каза, че умира и иска помощ. Ние я приехме и като всички останали отначало я настанихме в стаята за гости. Съгласи се да премине през програма за детоксикация. Джойс се върна и след 30 дни без наркотици се тресеше, беше раздразнителна. Реших да й дам много лека работа. Имаме библиотека с много канапета – там провеждахме утринните си срещи. Казвам й: „Всичко, което трябва да правиш, е да оправяш възглавниците по диваните, да почистваш масите, да слагаш книгите по местата им и да се грижиш за банята. Целия ден.” Тя се съгласи.

Връщам се, а всичко в безпорядък, банята мръсна Намерих я и й казвам – виж, какво мислиш за това? А тя каза: „За мен това е достатъчно чисто. Много по-чисто от всяка тоалетна, в която съм била аз!” Тя просто нямаше опит в това, което исках да разбере. Когато й казвах да изчисти нещо, тя съответно го съпоставяше с нейния опит, не с моя.

Когато не разбирате взаимоотношенията с Бога, не разбирате какво значи да обичате, да бъдете послушни – просто чувате думи, но не можете да ги свържете с опита. По този начин се отнасяме към всичко. Така всичко, което виждаме и чуваме, филтрираме през призмата на нашия опит. Ако искаме някой да разбере нещо повече, трябва да променим призмата. Трябва да им покажем. Именно затова Господ Иисус Христос е дошъл, защото нашата призма въобще не е можела да разбере Божията любов. Всички са живели в състоянието на Адамовото грехопадение. Когато пророците говорели за Бога, ставало дума за Някого, Който е на небето, а не тук. Иисус Христос дойде и донесе Бог тук. За да имаме връзка с Него. Така промени призмата, през която гледаме.

Как намираме Бога – обичайки се един другиго. Той е казал: ако Ме обичате, обичайте се един другиго. Ако казвате, че обичате Бог, когото не виждате, а не обичате ближния, когото виждате, сте лъжец. Ние сме точно в това състояние. Къде е проблемът? Че не знаем какво означава да обичаме. Ние казваме – ти си пияница, ти си крадец, не искам да имам взимане даване с теб… Това ме разстройва. Ти ми харесваш, а ти не. Защото първото нещо, което виждаме, е проблемът, а не личността. А трябва да виждаме това, което вижда Бог. Бог вижда този, когото обича. Затова продължава да ни обича, затова и ние с вас още не сме мъртви. Той продължава да ни дава шанс да Му отвърнем. Той не вижда лъжеца, не вижда този, който пада, не вижда тези, които го игнорират, преди всичко Бог вижда този, когото обича. И продължава да ни отговаря, защото ни обича. Именно това иска и от нас – да виждаме в ближния си този, когото обичаме. И защото го обичаме, ние можем да му помогнем, можем да променим другите и себе си.

Как да правим това в света? Това е невъзможно без любов. А любовта е невъзможна без взаимоотношения. Връзката е невъзможна без общност. Не може да го постигнете сами. Но как да го направим заедно? В брака, в монашеския живот, в дружбата, в служението на другите. Църквата е общност и именно там ние познаваме Христа. Там се учим да обичаме един другиго. В светата Евхаристия ние ставаме едно. Именно оттук тръгваме.

Най-великата от всички добродетели е любовта. Любовта е винаги за другите, а не за себе си. Аз и преди съм ви казвал – ако с някого имате връзка и искате да сте с него, а при това казвате: „обичаш ли ме?”, този човек трябва да бяга от вас като луд. Защото такъв човек не иска да ви обича, а вие да го обичате. Този човек ще се превърне в психическа гъба, която ще ви изсмуква. Защото мисли постоянно за себе си. Единственото, което трябва да чуваме от другия, е „Аз те обичам!” Любовта не прави разлика. Господ Бог не казва: „Аз те обичам, защото…” Не казва: „Аз ще те обичам, ако…” Той ви обича напълно винаги. Без значение какво правите вие. Това е и което Бог очаква от нас – да Го обичаме без условия, с целия си разум, с цялото си сърце и душа. А също и ближния.

Ако правя разлика и не обичам някого, това е защото някой не отговаря на моя стандарт. Любов без послушание е нещо, което не те прави стабилен. Послушанието към този, когото обичате, ви прави свободни от чудовището. Помислете – кое е чудовището? Вие сте чудовището! Да обичаш някого и да си послушен към него, те прави свободен от цялата ти лудост. Първо обичаме Господ и ако сме му напълно послушни, ставаме свободни. Любов без задължения не е любов – аз се нуждая от теб, на мен ми е нужна някаква сигурност, ако не се нуждая, всичко е свършено. Това не е любов – любовта я има винаги. А не с безброй условия – да имам това и това, за да получа онова и т. н… Това е любов към себе си. Господ казва – люби Бога, обичай ближния и своя враг, Той никога не е казал: „Обичай себе си.” Да обичаш Бога означава да имаш връзка, да обичаш ближния, но също да обичаш и врага си. А в обичта към себе си няма връзка. Вие се затваряте в себе си и очаквате да дойде някой да ви обича?! А през това време какво правите – обичате само себе си! Нямаш взаимоотношения и се превръщаш в чудовище.

- Виждате ли разлика между мъжките и женските манастири?

- Разлика има – във външния вид. Впрочем, ако трябва сериозно да отговоря, мъжкият подход към нещата се различава от женския. Мъжете могат много гръмогласно да се карат помежду си, да се сърдят, да се дразнят. Жените встъпват във война една с друга, показвайки си взаимна неприязън, от което страдат всички наоколо. Зная, че при вас няма такива неща. Жените са като булдоци с остри зъби, ако се впият в някого, то вече не пускат, докато не разкъсат. Трябва да се научите да си отваряте челюстите и да не мъчите своите жертви.

Така че разлика има, но за съжаление, всички ние – и мъже и жени сме твърде лесно склоними към греха. Много сме самолюбиви, мислим за себе си, а не за Господа. Нашата участ е постоянната духовна борба. Но тя си струва да се води!

Ще ви разкажа за отец Панайотис, много възрастен гръцки свещеник. Когато го срещнах, беше вече над осемдесетте. На млади години, когато след семинарията бил ръкоположен за свещеник, той мечтаел да се озове на село и там да носи свещеническото си служение. В родното му село нямало свещеник и той с вълнение мислел за това, че е възможно да служи там. Обаче вместо това епископът го изпратил в един женски манастир. Колкото и да го умолявал отец Панайотис, епископът го благослови да отиде именно там. Манастирът бил малък, осем сестри. Когато пристигнал, отец Панайотис разбрал, че те постоянно се карат. Цялото време на изповедта монахините използвали, за да разказват какво им е направила тази или онази сестра, те се оплаквали, оплаквали, оплаквали… Отец Панайотис почувствал, че започва да полудява. Отишъл при епископа и му казал:

- Това не ми е по силите. Те се карат, обиждат, воюват една с друга… Какво да правя?

- Наблизо има голям манастир, сто и двайсет монахини – отвърнал епископът – Ще ти дам писмо, ще отидеш там и ще се срещнеш с игуменията. В нейният манастир цари пълен ред. Ще я попиташ какво да правиш, и ще направиш това, което ти каже.

Отец Панайотис се отправил при тази игумения. Тя му казала:

- Отче, това е толкова просто. Вие просто трябва да поддържате реда.

- Старая се, но не се получава.

- Ще ви покажа какво да правите.

Тя повикала една от сестрите:

- Донеси ми жезъла.

Монахинята подала жезъла на настоятелката и й целунала ръката. Игуменката я ударила по главата с жезъла, с думите:

- Сестра, това е за случаите, когато си правила нещо лошо, а аз не съм те хванала.

И поставила жезъла на мястото.

- Отче, ти трябва да ги изобличаваш за греха още преди да са го извършили. И като ги изобличиш, да пускаш в ход пръчката!

Прибирайки се обратно в своя манастир, отец Панайотис разказал за случилото се на настоятелката. Тя се ужасила:

- Ние не можем да постъпваме така! Това е жестоко! Не прави така.

И отец Панайотис не правил. Изминала около година, след което той отишъл на някакво съвещание, където присъствал епископа:

- Е, отче, как живеят сестрите? – попитал той.

- Всичко си е по старому.

- Разбирам… Ти така и не си приложил пръчката.

Така че, майко, прилагайте пръчката! Това ще помогне на сестрите, те ще ви обичат и ще ви благодарят. Нямам предвид пръчка в буквален смисъл. Ние сме като деца. Понякога имаме нужда да ни ударят както трябва – не да издевателстват, а просто рязко да ни ударят. Защо? Защото ние толкова стремително влизаме в себе си, че не забелязваме нищо наоколо, освен самите себе си.

Не зная какво е било вашето детство, но аз досега с радост си спомням моя баща. Той никога не ни се караше, вместо това така ще те цапне, когато трябва! И изведнъж всичко става ясно! Майка ни никога не ни е била, вместо това казваше, че сега ще ни набие, след което цял ден ни се караше, за това, което сме направили. Даже моят брат понякога просто молеше:

- Мамо, престани да повтаряш едно и също, по-добре ни хвърли един бой.

Така че понякога е по-добре да хвърлиш един бой – и делото приключва. Ако майката се страхува и не може да действа така със сестрите, то вие, свещениците, трябва да вземете пръчката в ръце. Ах, отче, виждам, че и ти не си готов за това. Е, тогава гледайте пръчката да не се окаже в ръцете на сестрите, да не я приложат те към вас.

превод от руски

Откъс от беседа в Спасо-Елеазаров женски манастир, Псковска обаст