Дете или кола

Ноември 19, 2016 in Външни

Автор : Юлия Комарова

 

И тъй, да видим каква е стандартната ситуация. Моя позната (от Севастопол) има син-първокласник и премисля заедно с мъжа си дали да направи трети аборт и да си купят кола, или да роди все пак второ дете.
Още едно младо семейство (московчани): с цял куп кредити, новичко BMW и две големи скъпи кучета. „Деца ли? Когато изплатим кредитите”. „А кога ще ги изплатите?” Смеят се: „Когато излезем на пенсия”. Ще рече, че ще почакат, докато станат на  60? Какво пък, може би тогава ще могат да раждат и възрастните хора, макар че и сега жената вече е почти на 30. А от собствен опит ще кажа, че след 30 нещата вече не са толкова весели и леки. Имам предвид не само раждането, но и бременността, и първите години на майчинството: всичко това изисква сили и младежки дух, бих казала. А в Москва, според статистиката, все по-малко жени в детеродна възраст смятат да имат деца. Нещо повече: много млади жени избират съзнателно да нямат деца, стават childfree – свободни от деца.

 

Но ние се отплеснахме. И тъй, икономическата изгода от купуването на кола. Вие влагате в нея една тлъста сума, харчите за обслужване и ремонт, купувате бензин, т.е. само разходи, а след 10–15 години изхвърляте старата купчина желязо (или пък я продавате, ако ви провърви, но за много по-малка сума от онази, която сте вложили в нея) и сте принудени да купите нещо ново. Ами детето? Да, налага се да давате пари за медицински грижи и образование, и то немалко, но след същите тези 10–15 години учене детето ви вече се изправя на крака, получава професия. И ако не може да ви помага материално, то поне със сигурност не ви виси на врата и не ви коства нови инвестиции. Защото децата в многодетното семейство разбират още от ранна възраст, че няма да могат да делят родителската пенсия на трима-четирима-петима така, че да стигне за всички. Затова през лятото дори учениците се стараят да си намерят работа, да не говорим за студентите. Е, кое изисква по-големи разходи и кое е по-изгодно икономически? Мисля, че в случая с детето нещата са много по-привлекателни.

 

Сдържаме желанията си

 
Да, многодетните семейства, като правило, не разполагат с много пари, въпреки че прилагат големи усилия за това. Всяко дете в многодетното семейство съзнава, че ако беше единствено, то би могло да си позволи едва ли не всеки свой каприз. Но при това удивително рано то се учи да осъзнава и да сдържа тези свои капризи. Наскоро прочетох книгата на Д. Мичъл „Облачният атлас”, и ми хареса следната мисъл от футурустичната част на романа: човекът сам погубва себе си с неутолимите си желания. Точно така си е. Човекът никога не може да се спре в своите желания, иска му все повече и повече неща да притежава. А толкова ли са необходими те в действителност? Не е ли по-добре да се опитаме да се сдържаме? И не трябва ли да ни учат тъкмо на това православни пости, през които се изхитряме толкова изкусно да си угаждаме в яденето и пиенето, измисляйки все нови и нови „постни” развлечения за душата и тялото? Винаги си спомням думите на св. Паисий Светогорец: в последните времена ще е трудно само на онези, които са свикнали с десет вида сирена на масата, останалите ще оцелеят. Нима това не се потвърждава от опита на нашите предци, преживели войни и революции? Моята дълбоко вярваща прабаба доживя до 103 години, преодолявайки всички катаклизми и спазвайки редовно всички пости, а нейният съпруг атеист починал през 1930-те съвсем млад – не оцелял в гладните години. И това е просто най-близкият за мен пример. Има и други. Лично аз смятам за полезно да ограничаваш желанията си.

 

Какво пък, защо да крия: и на мен също ми се искат много неща, ама няма как. Но ако се случи да изкажеш на глас някое свое желание, близките веднага ти се притичват на помощ: голямата дъщеря планира да те вземе със себе си на пътешествие, всичките шестима един през друг обещават да те хранят (кой знае защо) в ресторанти – всеки през своя ден от седмицата (когато пораснат). И веднага престава да ти се иска… Тъй е устроен човекът.

 

И тъй, първият закон на многодетността (установен от мен) гласи: колкото повече деца, толкова по-малко желания.

 

Не отглеждаме готованци

 


Днес много спорове предизвиква поговорката „Като ти е дал Бог заек, ще ти даде и полянка” (букв.), т.е. щом ти е дал дете, ще ти даде и средства за него. Едни са убедени, че едното закономерно се появява след другото. Друг спори и доказва, че това са различни неща, абсолютно независими едно от друго. А аз бих казала, че в живота се случва всичко: и едното, и другото. Знам много примери, когато с раждането на новото дете са се решавали материалните трудности и са се подобрявали жилищните условия. Но тук има една особеност: родителите от тези примери не чакаха да им падне манна от небето, а се стараеха сами да подобрят тези условия – и то с всички сили. Един наш приятел свещеник казва: „Бог дава устица, дава и храница!” И го казва с абсолютна убеденост: има право на това, защото има такъв опит – многодетен баща е. Не мога да твърдя със сигурност, че многодетните родители се ръководят от тези мъдри думи, когато поемат своя подвига на бащинството и майчинството. По-скоро се утешават с тях и се надяват, че те ще се сбъднат поне отчасти. И те се сбъдват – децата не гладуват и не ходят голи и боси, Господ наистина помага. Понякога помощта идва буквално отникъде, от въздуха. Така, в началото на 90-те години веднъж се прибрахме у дома с мисълта с какво ще храним трите си деца, – а до прага намерихме голям пакет с продукти. И такива подаръци се случваха не един път. Колкото до отделни апартаменти за всяко от децата – това не е грижа на родителите, казано накратко, нека те сами си го осигурят. Ние също, между другото, не сме дошли някъде на готово. Затова и не смятам, че са коректни разговорите за „подялбата на полянките между зайчетата”.
Вторият закон на многодетността (според мен) е: колкото по-малко делиш, толкова по-добри са отношенията и, между другото, толкова по-големи са стимулите за децата – сами да учат и да се трудят както трябва. Ето ви още една полза за многодетните семейства: те едва ли ще могат да отгледат готованци, дори много да се постараят.

 

Непукизмът и инфантилизмът

 
Когато стане дума за многодетността, най-често ни обвиняват в безотговорност. И тук донякъде мога да се съглася: задължително е да има известна доза непукизъм у човека, който смята за по-интересно да се занимава с дечурлига, отколкото да трупа пари за кола (щом така и така започнахме този разговор от колата). Пък и общоизвестният безпорядък, който цари в многодетните семейства – и той е от областта на непукизма. Аз израснах като единствено дете в семейството, у нас беше прието всичко да се излъсква до блясък, всяко нещо си знаеше мястото, всяка книжка си стоеше на своя си рафт. Представете си моя ужас, когато се запознах с бъдещия си мъж, който нито веднъж в живота си не беше слагал даден предмет на мястото, откъдето го беше взел! При това той беше израснал в обикновено семейство с малко деца, само че мама цял живот се беше грижила за него и слагала всичко в ред. Лесно ѝ е било на нея. А я се опитай да слагаш всичко в ред при шест деца и мъж, които не прибират след себе си! А децата не го правят, защото татко смята това за излишна загуба на време и сили. Омагьосан кръг? Аз тръгнах по пътя на най-малкото съпротивление: всички заедно слагаме нещата в ред един път в седмицата, а през останалото време аз гледам да не „вдигам пара”, защото е безполезно. Интересното е, че сега вече мъжът ми навиква децата и ги кара да бъдат по-подредени. О, как ми топли това душата! В крайна сметка излиза, че многодетността ни избавя и от излишния перфекционизъм, но и от немарливостта. Това е законът на „златната среда”: ако не се „впрягаш” и не даваш воля на перфекциониста в себе си, всички наоколо се чувстват по-добре, защото колкото повече са грижите, толкова по-малко са „мухите” в главата ти.

 

Колкото до безотговорността да не можеш да осигуриш на децата си платено образование, аз и тук виждам плюсове: нека да учат, както трябва, а след това ще могат да кандидатстват по държавна поръчка. Или пък ще работят. Това си е техен избор, тяхна отговорност. И това също е един от плюсовете на многодетността: родителите просто нямат възможност да издържат детето си, докато излязат на пенсия. Затова и децата се стараят да се оправят сами в живота. Наскоро излезе интересна статия на психолога Е. Бурмистрова за инфантилизма на днешните студенти – на 20 години „детенцето” не може и не иска да учи и да работи. Докато нашите деца, като правило, и до 15 не успяват да поживеят инфантилно – твърде много са задълженията и грижите, с които са натоварени.
Това е и четвъртият закон: колкото повече са децата, толкова по-бързо порастват те

 

Любовта


Съвсем друго са моралната подкрепа, помощта със съвет и добра дума: тук ние имаме шанса да „задушим” всеки проблем със силата на взаимната любов, без да забравяме дори и факта, че многодетността не изключва егоизма и ревността един към друг и към родителите. Моите по-големи деца толкова често са ми казвали: „А-а-а, него/нея обичаш повече!”, че с времето аз обърнах това в своя полза и на всеки един упрек мога да отговоря: „Е да, нали него (или нея) обичам повече!” – предизвиквайки дружен смях. Мисля, че проблемът с ревността може да се реши единствено с любов, внимание и разбиране.

 

Мнозина смятат, че в големите семейства тъкмо любовта и вниманието не стигат за всички: нали родителите не могат да се разтягат като гумени. Да, човекът не е от гума, но сърцето ни е безгранично, това съм го разбрала абсолютно сигурно, и то може да вмести в себе си безброй деца и безкрайна обич. И точно тук влиза в сила петият закон на многодетността: колкото повече са децата, толкова по-голямо е сърцето.

 

У всекиго тази вместимост е различна, разбира се. Но ако мъжът и жената усещат, че обичат всеки нов малчуган с нова сила, то защо да не раждат още деца? И тъкмо това е главната причина за многодетността: не някаква „ултра-православност”, не лекомислието, а именно радостта от новия човешки живот, чудото на раждането, любовта, „детският дух”, без който родителят не може да диша. Днес някои наричат това „детехолизъм”. Децата като наркотик за луди родители… Е, какво бих могла да кажа за това? Ако смятаме любовта за съзависимост, то и раждането на деца може да се смята за патология в днешно време. Защото „нали всички ще умрем”. „За какво са ви толкова?!” – този въпрос-присъда чувам от времето, когато се роди третото ми дете, а това значи повече от 18 години. Подразбира се, че питащият сам знае отговора на своя въпрос: „Те не знаят да се предпазват! Харесва им да множат сиромашията! Те са детехолици! Те са непукисти!”. А аз доскоро дори не знаех как да отговоря. И наистина – за какво? В действителност никоя обич, дори най-искрената, не отменя нито проблемите на възпитанието, нито травмите, нито болестите, нито кризите на пубертета. И всичко това в многодетните семейства се умножава по броя на децата – няма такива семейства, които да са избегнали всички тези „прелести”. Но тогава наистина – за какво? Навярно тъкмо заради чудото на любовта. Когато изведнъж – съвсем неочаквано – порасналата дъщеря те кани на разходка из нощния град и ти разбираш колко отдавна не си виждала тези променени улици. Или пък порасналият син с първата си заплата купува билети за нашумял филм в някое засукано кино, и ти се потапяш в атмосферата на дългоочакваната премиера. Когато най-мъничката идва просто така, посред бял ден, прегръща те и те целува силно-силно, шепнейки: „Мамо, толкова те обичам!”. Когато неуправляемият таралеж-тийнейджър сяда до теб и ти доверява най-съкровеното си, необяснимо дори за самия него чувство…

 

Опитът 


Дойде време да огласим шестия закон на многодетността: колкото повече са децата, толкова по-голям е опитът.
Този закон също е мое изобретение. Но той работи, повярвайте ми. Защо толкова много хора се страхуват панически от многодетността? Защо толкова често чувам класическото: „Аз и с едно не се справям, къде ти!”… Ами защото ние не се раждаме на този свят като опитни, спокойни и уверени в себе си майки. Никога няма да забравя ужаса, преминаващ в паника, когато на нас – „новоизлюпилите се” майки – в родилния дом сякаш между другото, излизайки от стаята, медицинската сестра ни  съобщи, че нашите малчугани имат „жълтушка”. „Какво?! Какво каза тя?! Жълтеница?!” Това беше 1991 г. – никаква помощ за „младия боец”, тоест за родителя. Раждаш го, взимаш си го – и край! Но за жълтеницата бяхме чували, да. Разтичахме се да звъним у дома и направихме опашка пред телефона, тичахме из отделението (е, доколкото могат да тичат наскоро родили жени) и не си намирахме място, докато някоя от по-малко сърдитите акушерки не ни успокои: „Абе стига сте ревали! Това е физиологична жълтеница. Тя отминава”…

 

А какви ритуални танци устройвахме ние с майка ми при повиването на първата ми дъщеричка, това трябваше да се заснеме с камера! По това време мама (аз бях единствената ѝ дъщеря) вече беше забравила всичко, а на мен нищо не ми бяха показали в родилния дом. Че защо? Пък и какво толкова! Нека се поизмъчат сами! И ние честно се мъчехме. Но затова пък се сдобивахме с безценен опит, какъвто от лекции и книжки няма да получиш. Днес, с шесто дете в скута, трудно може някой да ме изплаши с детски болести или пък да ме отклони от пътя на естественото кърмене под претекст: „Ах, тя ви е толкова мъничка! Вие не я дохранвате! Трябва да ѝ давате и адаптирано мляко!” Имайки опит с бебе-юнак, което мъчно можех да откъсна от гърдите си, дори като му запушвах нослето, с бебе-ленивец, което заспиваше по средата на кърменето, и с бебе-мъниче, което сучеше малко, но често и с ентусиазъм, аз разбрах най-после, че всички деца са различни, че всяко от тях си има и собствени физиологични особености, и капризи на характера, които се сплитат понякога много чудновато в неговото поведение. Затова и казвам: многодетността е полезна още и с това, че майките стават истински майки – без повишена тревожност, без излишно треперене над децата, с разумен подход към възпитанието и образованието. Като правило този опит започва от третото дете. Не знам защо, но обикновено става точно така. Затова многодетността е полезна и от още една гледна точка. Ние сме вярващи хора и не трябва да забравяме, че нашата опитност и мъдрост също са от Бога. А че Бог ни обича (и колкото повече сме ние, толкова по-силно ни обича), съм го разбрала отдавна. И това е още една полза от многодетността.

 

Ползите и парадоксът

 
Какво още да кажа? Децата в едно голямо семейство се възпитават в традиционната йерархия на отношенията: те се учат да се подчиняват на по-големите и да се грижат за по-малките буквално от най-крехка възраст. При тях, като правило, не възникват проблеми със социалната адаптация, те по-лесно се разбират с хората – има си хас, с такъв опит на общуване в толкова разнообразна компания у дома! Те и партньор си избират, като правило, въз основа на този опит. Не знам какво казва статистиката, но, съдейки по моите познати, децата от многодетните семейства се развеждат по-рядко от другите. Разбира се, всички деца са различни, но като цяло многодетният модел влияе много силно върху приоритетите на човека: детето знае от опит, че многодетността е нещо трудно, но същевременно и нещо хубаво и дори весело. И дори ако не всяко дете от такова семейство става също толкова многодетно като родителите си, то поне със сигурност не става и childfree, защото някъде дълбоко в себе си разбира, че децата са, общо взето, смисълът на съществуването на обществото, каквото и да мърморят по този повод привържениците на намаляването на раждаемостта и малтусианците (привържениците на планираното семейство).

 

В действителност какъв е проблемът тук? Има хора, за които е непосилно да отгледат дори и едно дете. И не поради маловерие или мързел, а защото всички сме различни – различно богати материално и душевно. Имам предвид и парите, и сърдечната топлина. Та нали никой никого не тегли насила за ръка в редиците на многодетните. Харесва ли му на човека да си живее сам – какво пък, нека. Може и сам да си, може и двама да сте, и пак да е интересен животът – не е задължително от сутрин до вечер да се занимаваш с деца, и то не година-две, а 20-ина подред. Да, много по-интересно е да пътуваш, да твориш и да правиш кариера. Но я си представете за минутка, че изобщо няма деца, никой не иска да ражда. А междувременно вие остарявате, не можете да работите, пенсиите стават все по-малки (защото няма кой да работи; кой ще произвежда нещо, щом цялата страна е на пенсия?). Колко красив и весел ще бъде един такъв живот? Не знам. Навярно няма да е много приятен. На Запад вече се замислиха за това. А ние закъсняваме – както винаги. Кой знае защо все още не ни е станало ясно, че не е правилно да оправдаваме своя егоизъм и страст към потребление (на вещи, наслади, удобства и т. н.) с липса на душевна нагласа за деца, с „остарялостта” на вечната заповед „плодете се и множете се” (да-да, и това съм го чувала!) и с останалите измислици от лукавия.

 

Та какво искам да кажа? Социално и икономически изгодното за обществото инвестиране на средства, сили и време – това са децата. Това е наистина нашето бъдеше и ако то израсне върху почва, свободна от егоизъм и страст към консуматорство и задоволяване само на собствените си потребности, то от това няма да загуби никой. Включително и привържениците на малкото деца, които все пак не могат да не признаят, че децата по принцип са нещо хубаво.

 

Седмият закон на многодетността

 
Може и да се смеете, но в действителност нито един многодетен родител не мисли за ползите. Бих нарекла това дори не закон, а парадокс на многодетността. Да, многодетността е изгодна, но не това е нашият мотив. Ние виждаме в раждането на деца висшия смисъл на живота, ние получаваме радост от тяхното идване на света, порастване, възмъжаване и сме щастливи от тяхното съществуване. В този смисъл ние наистина сме странни, луди и в някаква степен извънземни и „не от този свят”. Ние живеем по свои собствени закони и те ни убеждават, че взаимното притегляне между децата и родителите – тази извънземна гравитация – не зависи ни най-малко от икономическите, социалните и останалите ползи. И това ни дава сили да раждаме, да отглеждаме, да възпитаваме. Да обичаме. |

 

Източник: http://www.arhangel.bg/bg/semeistvo/preview/175.html