Предстоящото “утихване”

Февруари 16, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : свещеник Владимир Дойчев

 

Не посмях да сложа за заглавие на този текст думата “проповед”, защото по същество това са просто някои нахвърляни мисли, които се надявам да бъдат от полза за някого. Ако ли пък не са, то поне са повод да проявите снизхождение към мен и опита ми да кажа нещо за поука.

 

Докато размислях за това как е редно да се подготвим за настъпващия пост, внезапно се сетих за нещо интересно, на което преди много години ми обърна внимание един приятел. Беше в края на горещ летен ден. Седяхме пред едно капанче в Морската градина в Бургас. Наоколо обичайната обстановка – пластмасови столчета и маси, разхождащи се хора, глъч, викове, весели лица… Пийвахме бира и водехме някакъв обикновен разговор, който често затихваше, прогонен от хубавата музика, звучаща от колоните на заведението. А и на всички, които не живеят по крайбрежието, морето представя гледка, на която могат да се любуват дълго. Беше приятно да си част от целия този отпускарски шум… Така неусетно се изтърколи може би повече от час. По едно време моят приятел подхвърли:

 

- Усети ли, че преди малко нещо се случи…

 

Нямах представа за какво говори. Всичко си изглеждаше нормално и както преди…

 

- Не – отговорих, – какво се случи?

 

- Ех – полусъжалително, полуехидно възкликна той, – много жалко, че нямаш чувствителност да разбираш нещата, които се случват около теб. Направо се чудя какъв журналист си…

 

- И би ли ме осветлил какво значимо събитие съм изпуснал? – опитах да отговоря на ехидния тон.

 

Той се поколеба малко и после обясни:

 

- До преди малко над хората от съседните маси (и въобще наоколо) владееше жегата на деня. И те си се държаха, както през деня – крещяха, шегуваха се един с друг, говореха глупости… Но ето че най-после настъпи очакваната прохлада. Заедно със залеза се смъкна някой и друг градус, а налягането се промени. И едновременно с това неусетно се промениха и хората. Тонът на разговорите им утихна, дори темите им поеха в по-сериозна посока… Разбираш ли изобщо какво ти говоря?

 

Помълчахме, за да се огледам… Да, сега, когато ми обърна внимание, видях, че нещо наистина се е променило. И то за съвсем кратко време. Повечето хора наоколо изглеждаха някак укротени… Но нямаше да го усетя, ако не ми беше казал…

 

Този случай беше потънал някъде в съзнанието ми, но сега изплува, сякаш показвайки ми своята свързаност с идващия пост. Преди време писах, че в началото на поста е добре да спреш да ядеш кебапчета, а след това да спреш да ядеш и хора http://pravoslaven-sviat.org/2014/11/14/prosto-sprete/. И сега държа на това. Но ми се иска да добавя и нещо по-сериозно.

 

Бог, Който иска хората да се спасят, дава такива неща в живота, за които да се хванеш и те да те дърпат напред и нагоре. Такова нещо е постът. Той е като вечерната прохлада. Разбира се, човек би могъл да размишлява по философски теми и по обед под чадъра на плажа, докато около него безгрижни хора по бански играят волейбол. Но положителният ефект от това е доста съмнителен. Съвсем друго е да се вглеждаш в морето, когато последните червени слънчеви лъчи се къпят в него, оцветявайки го. И сумракът постепенно започва да скрива красивата гледка, докато накрая не остане само шумът от вълните. В такива моменти човек може да се усети съвсем мъничък и да размисли за смисъла на живота… Разбира се, би могъл и просто да продължи да пие бира, а в главата му да се въртят разни тъпички неща, както на мен тогава… Светът винаги ще постъпва така. Но за човек, който иска да води духовен живот, е много важно да “хване момента”.

 

Постът е установен от Църквата не случайно. Той иска да ни отдалечи от ежедневните теми и шумове и да те накара да утихнеш. Защото насред крясъците на този свят не може да се чуе кроткият шепот на съвестта. Не може да се проведе разговор за истински важното.

 

А кое е истински важното? Кой съм?… Какъв съм?… Накъде отивам?… Обичам ли?… Обичан ли съм?… Не е ли глупаво човек да стои в тъмното, да слуша морето, осветявано само от някоя нощна лампа на плажа, и да си мисли: “Колко съм готин?” В същата нелепа ситуация изпадаме когато постим и не се смиряваме. Намираме се в крещящо противоречие с обстановката. Само смиреният има реална преценка за нещата. Горделивият живее в един постоянен театър на абсурда, без да подозира, че е главен герой в гротескна постановка. За какво е всичко?… Имам предвид всичко, което гоним през по-голямата част от живота ни. Не е ли то като пясък в шепата, който постоянно изтича между пръстите, пада отново на земята, от която е бил взет? Нима ние като християни можем да си позволим да бъдем като деца, които строят замъци до водата, а после идва една по-голяма вълна и ги разрушава като да не са били? Нима не знаем, че сме призовани към вечен живот и само минаваме през тази земя? Нашият живот подчинен ли е на вечността или не? Виждаш ли в себе си онова гориво, което ще те закара в Рая? Ако отговорът е “не”, значи и ти си като мен. Удобно скрит под наметалото на вечерта можеш да бръкнеш в най-скритите джобове на душата си и да извадиш оттам обелките от бонбони, продупчените билети и останалите боклуци, които си сложил, защото са ти се видели важни или просто не си знаел къде да ги хвърлиш. Пребъркваш се и ти иде да възкликнеш: “Брей, не съм и подозирал, че имам толкова ненужности в себе си.” Имаш… Имаме… И тези, и още много, за които дори не подозираш. Такива неща, които те излагат пред другите и пред теб самия и дори не знаеш дали е възможно да бъдат изхвърлени…

 

В първия момент си казваш: “Имам нужда от помощ, от приятел.” Но това не е всичко. Даваш си сметка, че не е достатъчно някой сантиментално да съчувства на провалите ти, на болките и страховете ти. Трябва ти Спасител! Не, не такъв, който просто да те надъха да продължиш напред. Къде напред? Та нали някъде напред те чака най-големият провал – смъртта, гробът… Къде ще избягаш?

 

Нали знаете, че ние нямаме друг приятел освен Христос? И всичко други, които са ни близки, са такива чрез Него и от Него. Не, постът не е самосъжаление. Той трябва да е комуникация, дори свръхкомуникация. Накрая му стои Разпъналият се и Възкръснал Господ, отворил обятията си, за да те приеме. И очаква от теб да проведеш с Него разговора за твоята промяна. За желанието ти да станеш от временен – вечен. И в този диалог душата трябва да се открие като пред Най-Близък, като пред Обичан и Възлюбил те до смърт, като пред Цар и Бог. Без обичайния артистизъм и маски. Спасителят вижда отвъд маските, но е благороден и желае да ги махнеш сам.

 

Как ли? Например така: “Исках да обичам, но обичах най-вече себе си; копнеех за истината, но в живота си осъществявах само своята “правда”  и това не донесе нищо друго, освен мъки и проблеми; проповядвах милосърдие и все се ядосвах, че хората не са достатъчно милосърдни към мен, докато аз дори не забелязвах сълзите им; мачках хората и едновременно с това говорех за хуманизъм; криех се, когато някой има нужда от помощ, а после, когато всичко се размине, разобличавах греховете на другите с мотив, че не мога да търпя несправедливостта им; плътта ми тържествува над духа, а в редките случаи, когато това не е така, се гордея със смирението си. Това и още много ми причинява болка, с която не искам да свиквам. Не искам да живея с нея!”

 

Може ли Господ да отнеме тази болка? Не просто може, но и желае да я премахне! “Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур,- като вълна ще избеля” (Ис.1:18). И още: “Жив съм Аз, казва Господ Бог: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате вие, доме Израилев?” (Иезекиил 33:11).

 

Няма по-сигурна надежда от упованието на Господа! Той чака, за да даде смисъл на живота ти. Самата мисъл за това, което се готвим да спомним – страшната Му Голготска саможертва и победното Възкресение от мъртвите – трябва да те кара да потърсиш начин (както казва преподобният Паисий Светогорец) да си на една честота с Христа. Да отговориш на любовта му с любов, на Кръста с разпъване на стария грехопаднал човек, на Възкресението с желание за обновен живот, на отварянето на Райските врати с райски стремежи. Постът те подготвя именно за това – започва с неядене на месо, но има за цел да отвори сърцето ти и да те приближи, да те сприятели с Разпъналия се за теб и Възкръснал Господ. Ето в началото на такъв момент се намираме сега…

 

Казано иначе – предстои нещо да се случи! И ако за мен като прохождащ тогава журналист изглеждаше смешно да не забележа “утихването” на хората от съседните маси, то колко по-неудобно е за нас като християни да пропуснем предстоящото “утихване” на цялата Църква, покаянието на Христовото общество, подредено около Тайната вечеря на своя Спасител и предвкусващо неизказаната сладост на небесните блага…

 

Лек и спасителен пост!