Некосмичното измерение на човека
Февруари 16, 2015 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : протодякон Андрей Кураев
Изкарвайки себе си от природния контекст, човекът може да осъзнае своето поведение в съвършено различна координатна система. Ако човекът е част от природата, той не може да оценява поведение си по други критерии, освен природните. Но природните феномени не подлежат на нравствен съд. Персийските царе – Кир, който отмъстил на реката, която завлякла неговия кон и Ксеркс, заповядал да бичуват морето, което развалило неговите планове – са предмет на насмешки даже и в предхристиянско време. Не можем да се възмущаваме от поведението на реките или животните. И ако сме логични то не трябва да се възмущаваме и от поведението на престъпника. За да оправдаем прилагането на нравствени критерии във възприятието на човешките действия, философията е длъжна да осъзнае радикалната разлика на човека от природата. Осъзнавайки своята извънприродност, човекът е придобил право да се ползва от два различни езика: той може да описва природните явления на не антропоморфен език, не преписвайки на камъните и звездите човешки страсти. Но и себе си човек могъл да осъзнае и оцени по извънприродни критерии. Но тъй като „ние живеем в този свят като посланици на безименна държава” (Александър Галич), не си струва да придаваме твърде голямо значение на обстоятелството, че природата е неподвластна на нравствените закони. Човекът е извънприроден, затова е оценяван по неприродни, нравствени критерии.
Така се е родило това кантовско доказателство за битието на Бога, заради което Иван Бездомни искал да изпрати философа в Соловецкия лагер за три години. Първият тезис на Кант е: всичко в света е подчинено на закона на причинността. Всички събития в света са съединени с причинно-следствени връзки, и нищо в него не се случва без съответните причини, предизвикващи с необходимост своите следствия в битието. Вторият тезис: ако човек също е подчинен на този закон, то тогава той не може да носи нравствена отговорност за своите постъпки. Третият тезис: ако утвърждаваме нравствената отговорност на човека, ние сме длъжни да постулираме неговата свобода. Извод: следователно, човек, живеейки в света, не се подчинява на основния закон на мирозданието. Значи човек е неотмирен, т. е. обладава статус на екстериториалност. Нищо в света не може да действа свободно, а човекът – може. Излиза, че човек е нещо повече от света. По този начин, в човешкия нравствено-свободен опит прониква друго измерение на битието, битие, което не е ограничено от пространството, времето, детерминизма и надарено със свобода, нравственост и разум. Това битие на езика на философията се нарича Бог. Човекът е свободен – значи е по-богато битие от света на причинността; човек е свободен – значи е „морално необходимо да признаем Божието битие” (И. Кант)…
Работата е в това (това е прекрасно е показано от Кант), че в природата няма и не може да съществува категорията „дълг”. „Невъзможно е в природата нещо да съществува иначе от своето действително съществуване. Повече от това, ако имаме предвид само естествения ход на събитията, то дължимото няма никакъв смисъл. Ние даже не можем да попитаме, какво е длъжно да стане в природата, точно така не можем да питаме, какви свойства трябва да притежава кръга; можем само да питаме, какво става в природата или какви свойства притежава кръга”.
На човека можем да кажем: „Ти си такъв, но си длъжен да си друг.” А в природните феномени не може да има такова разстояние между това, което е, и това, което е длъжно да бъде. Не съдят луната за това, че не се вижда през деня. Не съдят слънцето за това, че понякога се затъмнява. Не награждават Волга „за самоотвержения труд в годините на войната”. Не наказват сибирските реки за това, че текат в Ледовития океан вместо да проявят „интернационализъм” да свият на юг и да оросят с водите си пустините на Средна Азия.
Ако човекът е изключително част от „природата”, то и човешкото поведение не може да се описва в категорията „дълг”. Каквото и да би сторил човек – реакцията може да е само една: „така е станало” иначе просто не би могло да бъде. И не може да се вини този, чиято човечност се е „затъмнила” в някой ден, най-важния за него и неговите ближни. Не е логично и да се награждава със съответния медал добре възпитан и генетически благополучен младеж за смелостта, проявена при пожар.
Ако в природата „дължимо” е това, което не е свободно, това, което по необходимост е длъжно да се случи при наличието на съответстващите причини, то в областта на нравствеността „длъжно” е това, което се избира и достига със свободно усилие, това, което не е принудено.
Тези два „дълга” не се сливат само в случая, ако ние не считаме човека за частна форма на проявление на всемирните закони…
И отново виждаме, че неоезичеството отхвърля този християнски дар. То се опитва да описва човека на не хуманитарен език, на езика на „физиката” (природата). За теософите даже думата „воля” означава само „ импулс на притегляне или отхвърляне, породен от биполярността на елементите”. Токът, протичащ между биполярните елементи на автомобилния акумулатор, привлича мушицата, летяща към фаровете. И хората също просто трябва да се научат да измерват „енергетиката” на своята „аура”. Тогава в рамките на „философията на космизма” човешките чувства могат да бъдат измервани във волтове и ампери…
Християнството не е изгубило чувството на изумление пред човешкия феномен: „Човекът по себе си представлява по-голямо чудо от всяко чудо, извършвано от човека” (бл. Августин. За Града Божий 10, 12).
Из “Дары и анафемы” Москва, 2003г.
