Оценка на Светия и Велик събор
Февруари 6, 2017 in Начална страница, Отечески съвети
Църквата живее като един постоянен събор. „Съборният начин на живот на Църквата не се проявява само при свикването на съборите, а във всеки акт на общение: … на първия от епископите (митрополита) с подчинените му епископи; на епископа с неговите презвитери; на презвитера, председател на дадена църковна община (енория), с духовенството и миряните, съставляващи тази община; накрая, на самите миряни помежду им“[1].
Като принос към този съборен процес в тялото на Църквата желаем да послужи и този текст, изготвен с голямо уважение към църковните институции и към лицата, които се потрудиха за провеждането на Светия и Велик събор, особено към почитаемата Вселенска патриаршия. Смирено го адресираме до нашите епископи и църковното изпълнение, за да споделим мислите си и да чуем словото им. Защото по този начин се развива единството и се прославя Светата Троица, както е посочено в 34-то апостолско правило.
Цел – единството в Светия Дух
Светият и Велик събор бе свикан, за да покаже, че „Православната църква е едната свята, вселенска и апостолска Църква, обединена в тайнствата, най-вече божествената Евхаристия, и в православната вяра, но и в съборността“[2].
Тъй като „разделянето на Църквата е онтологически невъзможно, … но [бел. съст. има] само отпадане от Църквата“[3], целта винаги е нашето единство с Църквата. А единството на всички нас в Църквата означава общо участие в божествения Живот, което предполага един начин на мислене, една апостолска и светоотеческа вяра, една Евхаристия, един и същи нрав, една надежда за спасение в Христа (вж. Еф. 4:1-5). За това единство се молеше Господ Иисус Христос на Небесния Отец: „И славата, която Ми бе дал, Аз дадох на тях, за да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Йоан. 17:22). Извън единството на Църквата в Светия Дух са грехът, несполуката, разделението, ереста, духовната смърт (прав. 3 на св. Атанасий Велики, правило на Картагенския събор). Според св. Йоан Златоуст: „Когато всички ние вярваме по един и същи начин, тогава има единство“[4]. Ако разбираме своето единство с Църквата само като външна сплотеност, а не като дарувано от Светия Дух единство в Христа, в Тялото Христово, то тогава отричаме самото тайнство на Църквата. С послушанието в Христа, със смирението в Христа, със свободата от егоцентризъм, от антропоцентризъм и от съобразяване със света ние участваме в даруваното от Светия Дух единство на Църквата.
В името на това единство Света Гора говори всеки път, когато вярата или евангелските заповеди са изложени на риск. Говори и мълчи с разсъдителност. Стремейки се към това единство, Свещеният Кинотис на Света Гора на 12/25 май 2016 г. изпрати свое Писмо[5] до Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей с молба да се направят някои необходими промени в предсъборните документи. Света Гора говорѝ с благоразумие и дръзновение за нуждата от промяна на предсъборните документи на Светия и Велик събор, така че те да изразяват единия и вселенски разум на Църквата[6].
Предсъборните документи не отразяваха ясно православното еклезиологично съзнание, особено по въпроса за междухристиянските отношения. Това показа и предсъборната оценка на документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“ от архиерейските събори на поместните Църкви.
При оформянето на предсъборните документи бяха участвали различни фактори, свързани с историята на предсъборните съвещания, които се водеха успоредно с междухристиянските диалози и в тяхната организация и провеждане участваха същите ръководни лица. Известно е формалното всеправославно (от 1961 г. нататък) представителство в тези диалози, но също така е известно и че следваната линия не бе приемана от всички православни. Също така са известни съчиненията на изтъкнати богослови с критично отношение към конкретни позиции и резултати от тези диалози, несъгласието на поместни Църкви, на Света Гора, на епископи, клирици и богослови, както и недоволството на благочестивия народ към недопустими действия по време на междухристиянските контакти. На запознатите са известни също така случаи, когато видни богослови-участници в междухристиянските диалози, разочаровани се оттеглят от тях, както и обезоръжаващите признания на инославни участници, институции или частни лица за това как те възприемат целите на „икуменическите“ връзки.
Нашите очаквания от Събора
Съборът можеше да даде еклезиологично правилна форма на междухристиянските отношения, да сложи край на проблемите, породени от неудачите на междухристиянските диалози. Бездруго той бе свикан не като съвещание на православни делегации, а като събор на Църквата. Необходимо бе Църквата да изрази единен начин на мислене, Съборът да даде един отговор на сериозния богословски проблем за синкретичния икуменизъм.
Надявахме се, че Светият и Велик събор ще излезе с конкретни и ясни решения. С искрена надежда бяхме проучили внимателно предсъборните документи и с писмото-становище на нашата света обител от 4/17 март 2016 г.[7] бяхме изложили своите коментари и забележки по проектодокументите на Светия и Велик събор. Искахме да изразим две основни очаквания[8] от Светия и Велик събор:
Първо, да бъдат формулирани без неясноти онези положения в православната еклезиология, които показват, че Православната църква е единствената Църква, едната свята, вселенска и апостолска, за да може да се различава лесно от ересите и разколите на инославния християнски свят. С други думи, очаквахме да бъде написано и подписано, че само тя притежава апостолската вяра без нововъведения, само нейните епископи имат апостолска приемственост, само тя извършва валидни свети тайнства (Кръщение, Миропомазване, Свещенство, Евхаристия и т. н.), само тя като тяло Христово преподава спасителната божествена и нетварна благодат, само тя осигурява нелъжовен опит в познаването на Бога, истинско благочестие, автентичен литургичен дух и съгласна със свещените канони съборност.
Второ, очаквахме, че с по-голяма яснота и искреност ще бъдат изложени еклезиологичните принципи, които няма да позволяват да се нарушават – поради междухристиянските контакти – границите между Православие и ерес, които Църквата е очертала със своите свещени канони. Защото само при това условие православното еклезиологично съзнание няма да се промени от безразсъдните икуменически безразборни връзки и няма да бъде пропилян шансът инославните християни да се запознаят с начина на завръщането си в апостолската вяра и в едната свята, вселенска и апостолска Църква.
Бяхме изразили своето мнение и своите очаквания съгласно патриаршеското Окръжно послание, но също и съгласно заветите на отците преди нас[9]. Изразихме ги с болка, надявайки се, че ще спомогнат за възстановяването на единодушното мнение в Църквата; че ще бъдат изключени елементите на една икуменическа еклезиология, подобна на тази на Втория Ватикански събор и на Световния съвет на църквите, които се проявяваха в много изявления и действия от миналото. В нашето писмо-становище мнението ни беше изразено по следния начин:
„В настоящия текст с благоговение изказваме мислите си към почитаемите Архиереи на Светата Православна Църква относно това как проектодокументите биха могли да придобият един по-„съборен” характер, т.е. да изразяват по-точно съборния разум на Църквата, както той е съхраняван в нашето канонично предание, в литургическото съзнание и в опита на благодатните наши светии, т.е. общението с всички светии.“
А по отношение на спорния еклезиологичен въпрос за отношенията на Православната Църква към останалия християнски свят, становището ни беше изложено по следния начин:
„Видно е, че този текст е съставен по едностранчив начин. Той отразява само едната страна на нещата. Описва връзките на Православната Църква с инославния християнски свят от гледна точка на деятелите, които осъществяват тези връзки през последните 50 години.
Обаче в Църквата е налична и друга богословска гледна точка спрямо междухристиянските отношения. Авторитетни в цялата Православна Църква архиереи, клирици, монаси, богослови (със или без академически титли), Света Гора, както и обикновения народ (сред него и осветени човеци) са изказвали аргументирано своите силни възражения за характера на отношенията с инославните, който е залегнал в проектодокумента, както и за богословската основа на тези отношения. Според тази гледна точка, за която вярваме, че изразява Вярата на Пророците, Апостолите и Отците, споменатият проектодокумент трябва да бъде написан отново, за да изразява тази вяра. В този смисъл излагаме благоговейно нашите коментари към него, както и предложенията ни, за да могат синодалните архиереи да изразят мнението си относно окончателната форма на текста.“
С надежда очаквахме изхода от Светия и Велик събор. Всеки събор, бидейки събор на Църквата, изначално носи надежда. Не е възможно да дадем предварителна оценка за изхода от даден църковен събор, дори да са ни известни обстоятелствата около неговото провеждане. За съборите можем да съдим само по техния резултат: „Благочестивото правило на Църквата признава за свети и легитимни тези събори, чиято правота на догматите тя е одобрила“, според богоносния св. Максим Изповедник[10].
Църквата осъжда икуменизма
Инославният икуменизъм (протестантски и римоцентричен) е синкретичен икуменизъм[11], целящ постигането на „единство въпреки различията в догматите“. Очевидно под негово влияние са попаднали някои православни, които в продължение на десетилетия се поддаваха на хуманистичните съблазни за една нова епоха, която уж трябва да се отърве от непримиримостите на миналото[12].
Но този дух не изразяваше Църквата. Нашата Православна църква не се отъждествява с такъв икуменизъм. Голям брой видни пастири и мнозинство народ не само не се съгласиха с икуменизма, но и го изобличиха[13]. Авторитетни личности, които и до днес се радват на голямо уважение, а някои от тях бяха причислени към лика на светиите, изразиха църковната позиция, потвърдиха уникалността на Църквата.
Нашите епископи отидоха на Светия и Велик събор, не за да одобрят някакъв икуменически курс, а за да потвърдят, че ние, православните, сме едната свята, вселенска и апостолска Църква.
Не можем да отречем блестящото усилие на предстоятели и съборни архиереи за подобряване на съборните документи. Длъжни сме да подчертаем богословските усилия на някои епископи за премахване на небогословски понятия и изрази и за добавяне на необходими допълнения, за да се избегне икуменическата интерпретация на документите.
В името на обективността и на истината ще отбележим някои основни промени, направени в правилната посока, които донякъде ни удовлетвориха:
- на доста места в текста, където се говори за неправославни, бе добавено определението „инославни“, за да е ясно отклонението им от православната апостолска вяра. В пар. 21 ясно се посочва, че „неправославните църкви са се отклонили от истинската вяра на едната свята, вселенска и апостолска Църква”;
- по въпроса за междухристиянските диалози беше добавено изискването да бъдат оценявани периодично;
- по въпроса за участието в ССЦ бе разяснено, че то има за цел „насърчаването [има се предвид, единствено] на мирното съвместно съществуване и сътрудничеството по големите социално-политически предизвикателства“;
- унията бе включена сред неприемливите практики и методи на сближение между християните;
- от първия параграф на глава II от предсъборния документ „Мисията на Православната църква в съвременния свят“ бе премахнато персоналистичното описание на човека „като общество от личности, които по благодат отразяват чрез единството на човешкия род живота в Света Троица и общението на божествените лица”;
- по въпроса за смесените бракове с инославни се избегна изричното споменаване или ангажиране на Събора с тяхното освещаване, което е забранено според имащата вселенски авторитет разпоредба на 72-ро правило на Трулския събор и бе приета само „възможността за прилагане на църковна икономия”;
- бяха споменати (в Окръжното послание на Събора) големите събори с „вселенски авторитет“ от времето на св. Фотий (879 г.) и св. Григорий Палама (1351 г.), на които се осъждат еретическите догмати като филиокве, върховенството на папата и тварната благодат, както и следващите събори, които отменят решенията на Фераро-Флорентинския лъжесъбор и отхвърлят протестантските заблуди.
Документите не бяха достатъчно коригирани
Следователно, Съборът можеше да коригира в достатъчна степен предсъборните документи. Можеше да пренапише спорния документ за отношенията с инославните и да определи ясни еклезиологични принципи за богословските диалози и така наречените икуменически контакти. Това обаче не се случи, въпреки факта, че Негово Светейшество Вселенският патриарх, като председател на Събора, бе отворен за всякакви предложения. За съжаление, някои не искаха това да се случи. „Документът е добър, не се нуждае от поправки“ – така предават думите на авторитетна фигура на Събора.
Документите останаха неясни, двусмислени. За да предотврати евентуална злоупотреба с тяхната неяснота, Негово Преосвещенство Карпасийският епископ Христофор пише: „Това е изцяло въпрос на тълкуване на термините, които се споменават в съответния документ, а не просто на тяхното обозначаване. Длъжни сме, ако искаме да назидаваме паството си, а не евентуално да го разделим, да интерпретираме документа по православному, така че ако има някаква неяснота или неуместност, чрез православното му тълкуване да се отбележи и по този начин да се избегне погрешната му интерпретация и неправилната му употреба”[14].
За тази неяснота говори смело и Негово Високопреосвещенство Навпактският митрополит: „Целият документ страда от слабости и противоречия по отношение на еклезиологията му, защото не определя кой принадлежи и кой не принадлежи към Църквата, какви са онези, които са откъснати от едната свята, вселенска и апостолска Църква и кои са границите между Православната църква и ереста. Това е една основна причина, между другото, поради която не подписах окончателния текст на документа. Направих го съзнателно”[15].
А Негово Преосвещенство Бачкият епископ Ириней Булович написа след Събора: „Целият текст, от начало до край – по мое мнение – е непоправим и неприемлив, тъй като представлява смес от православни позиции и красиви слова в „икуменически“ дух и стил”[16].
По този начин, споменатите по-горе архиереи потвърждават необходимостта от точно формулиране на съборните документи, както написа преди Събора, а и след това в протоколите му, Негово Високопреосвещенство Лимасолският митрополит Атанасий: „Смирено смятам, че такива важни и авторитетни текстове на Светия и Велик събор на Православната църква трябва да се подготвят много внимателно и да се формулират с всяка богословска и църковно-правна прецизност, за да не пораждат неясни или неудачни богословски термини и грешни формулировки, които могат да доведат до погрешни тълкувания и изопачаване на правилния дух на Църквата”[17].
При внимателното разглеждане на спорния 6-ти документ забелязваме някои места, които, поради своята неяснота, позволяват да бъдат тълкувани по различен начин:
1) Говори се за инославни християнски църкви, които не са в общение с Православната църква (вж. пар. 6), както и с истината, вярата и преданието на седемте вселенски събора, които са основа за търсенето на християнското единство (вж. пар. 5). Липсва обаче описание на апостолската истина, вяра и предание на вселенските събори, както и отграничаването ѝ от инославието на „инославните християнски църкви“ въз основа на конкретни данни от двухилядолетната църковна традиция. По този начин, Църквата не се отграничава ясно от ересите, които си присвояват апостолската истина, независимо дали приемат първите три вселенски събора (монофизитите), дали са свикали двадесет и един (римокатолиците), или отказват да признаят в Православната църква цялата апостолска вяра (протестантите).
Така, както ги наричаме – „инославни християнски църкви“ (което означава, че имат някаква структура и някои елементи на Църквата, но неправославна вяра), без да дефинираме ясно тяхното инославие (поради което се намират извън Църквата, в ерес), лесно можем да се подхлъзнем в антиправославната теория, че православни и римокатолици „вече са в състояние не на фактическа схизма, а на прекратяване на църковното общение (липса на евхаристийно общение)“[18]. Тази теория, възприета и от някои православни богослови, изкривява разбирането за едната свята, вселенска и апостолска Църква (в която поставя православни и римокатолици, въпреки догматичните им различия), както и разбирането за инославие, което се възприема просто като различен израз на същата апостолска вяра!
Безопасното провеждане на междухристиянските диалози се нуждае от един основополагащ документ, който да посочва ясно в какво се състои разликата между Православие и ерес, и между Църквата и еретическите „църкви“. Като образец тук може да послужи формата на 1-во правило на II Вселенски събор и на 1-во и 2-ро правило на Трулския събор.
2) В пар. 20 бяха посочени недостатъци, които допускат кръщелното богословие и признаването на инославните за „църкви“[19].
3) Напълно неясен е пар. 23, според който междухристиянският богословски диалог трябва да бъде съпътстван „от дела на взаимно разбирателство и любов“. Не се пояснява докъде е позволено да стигат тези дела и въз основа на кои свещени канони, така че, от една страна, да проявяваме своето духовно благородство и заинтересованост за тяхното спасение, а от друга – да запазим непокътнато православното си еклезиологично съзнание. С други думи, липсват разпоредби, забраняващи действия и прояви (съвместни молитви, литургични целования и т.н.), които представят инославните като църква с истинско кръщение, свещенство и спасяваща благодат, и на практика рушат и премахват самосъзнанието на Православната църква, че тя е едната свята, вселенска и апостолска Църква.
Що се отнася до присъствието на Православните църкви в Световния съвет на църквите – ССЦ (за което Света Гора е изразявала несъгласието си), положителна стъпка е заявлението на съборния документ, че то има за цел „насърчаването [има се предвид, единствено] на мирното съвместно съществуване и сътрудничеството по големите социално-политически предизвикателства“ (пар. 17). Въпреки това, участието на Православните църкви в ССЦ се основава на „Декларацията от Торонто“ (пар. 19), един доста спорен от еклезиологична гледна точка документ. Възниква сериозно въпросът дали със своите сериозни проблеми „Декларацията от Торонто“ е придобила съборно значението на основополагащ документ, на който Православната църква да се позовава![20] Освен това, в съборния документ се потвърждава участието на православните в ССЦ, без изрично да се забраняват „междуконфесионалните съвместни молитви“, предложени от Специалната комисия за участие на православните в ССЦ и приети на пленума му през 2006 г. (Порто Алегре), без да се порицават и отхвърлят някои общоприети (включително и от православните участници) антиправославни възгледи на ССЦ за Църквата и кръщението[21].
4) В пар. 11 се казва, че диалозите, които не постигат съгласие по дадена тема, не се прекратяват, а напротив, продължават, след като се отбележи богословското различие. Несъмнено е правилно да се доведе до край един богословски диалог, въпреки трудностите. Продължаването или прекратяването на даден диалог обаче е не само практически въпрос, а има и еклезиологична и сотериологична стойност. Безплодните диалози спомагат за притъпяване на догматичната чувствителност на участващите в тях православни богослови, както и на православното изпълнение. В такъв случай, какво означава продължаването на диалозите? Например, по отношение на твърде важния въпрос за унията: дали простото (и похвално) споменаване на думата „уния“ (пар. 23) сред формите на религиозен антагонизъм е достатъчно тогава, когато унията е предимно еклезиологичен проблем, който трябваше да бъде разрешен преди началото на богословския диалог? Как ще се интерпретира отсега нататък проблемът с унията – като практически антагонизъм или като еклезиологично отклонение, лишаващо човека от спасение?
5) Параграфи 4, 5 и 6 придават официален характер на присъствието на Православната църква в междухристиянските диалози и икуменическото движение с увереността, че „участието на Православната църква в движението за възстановяване на единството с останалите християни в едната свята, вселенска и апостолска Църква … представлява последователен израз на апостолската вяра и традиция в новите исторически условия“ (пар. 4).
Въпросът е, с кои еклезиологични принципи сме подсигурили участието на православните в съвременните междухристиянски диалози, така че то да е последователно спрямо апостолската вяра и традиция. И в настоящите исторически условия, и в предходните (латинското господство от XIII в.**, Propaganda Fide*** от XVII-XVIII в.), най-сигурният критерий за православен „диалог“ е да се запази непроменена еклезиологична идентичност на православните християни. Някога това се изразявало в отказ да се подчиним на папата. На по-късен етап се изразявало в отхвърляне на унията, сиреч да споменаваме папата като глава на Църквата. Днес то се изразява в отхвърляне на „взаимното признаване за църкви“, както иска икуменическото движение от XX в.
В съборния документ не се заявява изрично, че никоя друга християнска общност, с изключение на православната, не е Църква в догматичния смисъл на този термин. Нито преди, нито по време на Събора в пар. 1 на 6-ия документ не бе включена концепцията за единствеността на Църквата, въпреки че в този смисъл разбра параграфа и Света Гора. Въпреки това, липсата на подобна концепция е много важен пропуск. Придвижването на римокатолическата еклезиология от разбирането за „изключителност“ (преди II Ватикански събор) към съвременното разбиране на конституцията Lumen Gentium, че Una Sanсta**** „subsistit in“ (присъства в) Римокатолическата църква (но не е идентична с нея), подсказва една опасност, която ние, православните, трябва да избегнем, подчертавайки разбирането за единствеността на Православната църква като цялата и единствена Църква. Когато представителите на Православните църкви по време на икуменическите срещи правели съвместни изявления, те подчертавали единствеността на Православната църква като цялата и единствената Una Sanсta. Например, през 1952 г. в Лунд: „Тя е цялата и единствена Църква, Тялото Христово, наследницата на апостолите. По този начин само тя може да определя вярата. И ние сме сигурни, че това е доказателство за нейната единственост “[22]. Свещеният Кинотис на Света Гора много често в свои официални документи обръща внимание на единствеността на Църквата. Например, в писмото си до Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей от 1/14 ноември 1995 г.: „Само нашата Православна църква е едната свята, съборна и апостолска Църква от Символа на вярата, а останалите инославни „църкви“ пребивават в ерес и заблуда“. И самият патриарх на 21 октомври 2008 г. каза в светия Протатски храм: „Православната църква е самата една свята, вселенска и апостолска Църква”.
6) Очевидно е несъответствието между прокламацията: „Православната църква, която е едната свята, вселенска и апостолска Църква“ (пар. 1) и това, което се случва на богословските диалози. Откакто за първи път бе съставена тази формулировка (III Предсъборно всеправославно съвещание, 1986 г.) до ден-днешен бяха подписани различни богословски споразумения, които не се основават на апостолската вяра и традиция, и то въпреки факта, че още тогава бе подчертано, че свидетелството на Православната църква се дава „въз основа на нейната апостолска традиция и вяра“[23]. Такива са, например, споразумението за христологията на Смесената комисия между православни и антихалкидонци (1989, 1990 г.); споразумението за еклезиологията в Баламанд (1993 г.), което обобщаваше споразуменията на Смесената комисия между православни и римокатолици в Мюнхен (1982 г.), Бари (1986 г.), Нови Валаам (1988 г.) относно църковния характер на двете страни (апостолска вяра, апостолска приемственост, валидни тайнства), както и споразумението в Равена (2007 г.) за съществуването на предполагаемо главенство на един епископ в цялата Църква, което, за щастие, засега не дава резултат.
Съборният документ става още по-неясен поради изричното уверение на Окръжното послание, че „провежданите от Православната църква [богословски] диалози никога не са означавали, не означават, нито ще означават какъвто и да е компромис по въпросите на вярата“. Ако посочените по-горе богословски споразумения не са „компромис по въпросите на вярата“, тогава се питаме какво е компромис и кой е „богословският минимализъм“, който текстът на Окръжното послание отхвърля: „Православната църква никога не е приемала богословския минимализъм и не поставя под въпрос своята догматична традиция и евангелски морал“ (пар. 20)!
От горните шест точки можем да заключим, че документът за отношенията с останалия християнския свят е насочен към съборно потвърждаване на курса в междухристиянските отношения от последните петдесет години, без необходимия фундамент на православната еклезиология. Възниква въпросът: колко лесно този курс може да се нарече „православен икуменизъм“ (според о. Думитру Станилоае)[24] или покана за „връщането на целия свят към Православието“ (о. Георги Флоровски)[25]?
Имайки предвид грешките при междухристиянските диалози от миналото, трудно можем да отговорим положително на този въпрос. Нуждаехме се сега от един документ в светоотечески дух, който да не оставя вратички за инославния икуменизъм (теорията за „църквите сестри“ и за „двата бели дроба“, признаване на неправославното кръщение и свещенство, обща христологична вяра с антихалкидонците, приемане на ватиканското „Clarification“, съвместното подписване на особени документи „За Църквата“ на Комисията „Вяра и ред” на ССЦ и т.н., както и съответните „църковно-протоколни“ прояви, които ги подкрепят). Такъв документ би имал за цел връщането на инославните в единството на Църквата. Би показал, че не признаваме на практика църковния характер на инославните „църкви“ (т.е., че са църкви в богословския смисъл на думата), докато продължават да упорстват в своите заблуди.
Бъдещите диалози
Съборният документ за отношенията с инославните показва липса на еклезиологична точност. Това неминуемо ще си проличи в бъдещите икуменически контакти, в които духът на документа ще бъде приложен на практика. Бихме се радвали, ако междухристиянските диалози започнеха отново „на чисто“ при ясна православна еклезиология. По всяка вероятност обаче те ще се градят върху постигнатото досега, което така или иначе разкрива отклонения от православната еклезиология[26]. Ще приведем примери за диалози, при които ще стане ясно как ще бъде разбран и приложен духът на съборния документ:
Първи пример: диалогът с римокатолиците достигна до споразуменията от Мюнхен, Бари, Нови Валаам, Баламанд, Равена[27]. Ще се съгласи ли с тях новият състав на богословската комисия? Ще отхвърли ли старите споразумения и ще определи ли нови, еклезиологично правилни, богословски критерии? Какви инструкции ще получат от своите синоди богословите, участващи в комисията? Кои лица ще попълнят състава ѝ? Ще се чуе ли и гласът на онези, които не са съгласни с това прекалено „отваряне“ към инославните?
Втори пример: споразуменията на Смесената комисия за диалог с антихалкидонците са налице и (специално за тях) има предсъборна клауза, която позволи тяхното прилагане, преди още да бъдат оценени от Великия събор –по правило би трябвало те да бъдат препратени на събора и той да даде оценката си за тях. По този начин, споразуменията за уж общо христологично учение на православни и антихалкидонци остават в сила и са довели до частично общение в тайнствата в някои древни патриаршии и сред православните в диаспора. Въпросът е: ще бъде ли поправена тази еклезиологична нелепост и църковно безчиние[28]? Ще означава ли възобновяването на богословския диалог анулиране на подписаните антиправославни споразумения, като се има предвид вече и изповедта на Светия и Велик събор, че Православната църква е Una Sancta, а „неправославните църкви и деноминации са се отклонили от истинската вяра на едната свята, вселенска и апостолска Църква“ (пар. 21)?
Трети пример: между „църквите“ в Германия (от широкия християнския спектър) бе подписано споразумение за взаимно признаване на кръщението и забрана за прекръщаването, когато вярващи от една „църква“ преминават в друга. Междухристиянският диалог на двустранно и многостранно ниво ще приеме ли това споразумение за окончателно или ще го пренебрегне, като анулирано по същество от пар. 1 на документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“? С други думи, ще получи ли клаузата от пар. 1 и на практика истинското еклезиологично съдържание, произтичащо от нашата православна вяра в едната свята, вселенска Църква?
Освен това, интерпретацията на съборния документ относно междухристиянските отношения ще проличи и в други два аспекта на икуменическия контакт:
Единият аспект е икуменическото общуване, сиреч литургичните целования, съвместните молитви, благославянето на православното паство от еретически църковни лидери, съвместни изяви на православни и неправославни предстоятели и клирици, с които се притъпяват православните критерии и се лансира икуменизъм сред миряните. Ще продължат ли всички те или ще престанат?
Вторият аспект се отнася до богословските изследвания, богословските научни конференции, както и всяко друго нещо в академичната област, насочващо междухристиянските диалози към синкретичен икуменизъм, което понякога успешно се „оползотворява“ от църковни лидери. Като примери могат да бъдат дадени богословската научна продукция, която в продължение на години представя христологичното учение на монофизитите за православно, известното папско „Clarification“ („Изяснение“), което изравнява филиокве и изхождането на Светия Дух само от Отца[29], богословските изследвания, утвърждаващи валидността на кръщението на инославните. Въз основа на какви еклезиологични критерии ще се приема тази богословска продукция?
Заключение
Предсъборните документи бяха натоварени с познатата си предистория и с недостатъците си. Бяха обусловени и отразяваха историята на междухристиянските богословски диалози, решения и споразумения. Затова би било погрешно да се тълкуват сами по себе си и от себе си.
Без съмнение, Съборът подобри предсъборните документи. Въпреки това, окончателните съборни документи продължават да бъдат неясни. Не получиха онази „вселенска форма“, с която биха могли да допринесат за „вселенското единство“ на Църквата и да придобият очакваната „вселенска валидност“.
Нашите очаквания от Светия и Велик събор не се сбъднаха, въпреки подобренията в съборните документи. Бихме желали решенията на Събора да могат да бъдат включени в Синодика на Неделя Православна, да се четат, както Светогорския томос.
Но ние не губим надежда. Имаме доверие на нашата Църква, на нашите епископи, клирици, на нашия благочестив народ. Надяваме се на вдъхновението на Светия Дух, Който „събира целия църковен събор”*****. Документите могат да узреят още, да бъдат изчистени, да бъдат пренаписани по начин, който Светият Дух ще посочи на нашите архиереи. Тогава ще спомогнат за богодаруваното единство на Църквата.
Света Гора, 6/19 септември 2016 г
Превод от гръцки език: Алексей Стамболов
[1] Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου Ἱ. Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου Ἁγ. Ὄρους, Ἡ Ποιμαντική διακονία κατά τούς Ἱερούς Κανόνας, [Архим. Георгий (Капсанис). Пастирското служение според свещените канони] ἐκδ. Ἄθως, Πειραιεύς 1976, σελ. 114-115.
[2] Πατριαρχική καί Συνοδική Ἐγκύκλιος τῆς 20ῆς Μαρτίου 2016 [Окръжно послание на Константинополския патриарх Вартоломей и Светия Синод на Вселенската патриаршия от 20 март 2016 г.].
[3] Ἀρχιμ. Ἰουστίνου Πόποβιτς, Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία καί Οἰκουμενισμός [Архим. Юстин (Попович). Православие и икуменизъм], ἐκδ. «Ὀρθόδοξος Κυψέλη», Θεσσαλονίκη 1974, σελ. 82.
[4]Тълкувание на Посланието до ефесяни, PG 62, 83.
[5] Свещен Кинотис на Света Гора, Двеста и втори Извънреден двоен свещен събор (03.05.2016 г.).
[6] „Предсъборните документи се нуждаят от някои подобрения, за да изразяват съборното убеждение на нашата света Православна църква“ (Писмо на Свещения Кинотис на Света Гора от 25 май 2016 г.).
[7] Ἱερά Μονή Ὁσίου Γρηγορίου, Σχόλια καί παρατηρήσεις ἐπί τῶν σχεδίων κειμένων τῆς Ἁγίας καί Μεγάλης Συνόδου, 4/17 Μαρτίου 2016 [Монастир „Преп. Григорий“ (Григориу). Коментари и забележки към проектодокументите на Светия и Велик събор]. Този текст първоначално бе представен за преценка от мнозина архиереи, а след това бе публикуван в Интернет (вж.: www.monastery.gr, бълг. превод: https://dveri.bg/w9ykp , руски превод: http://www.bogoslov.ru/text/4918713.html).
[8] Със свое Патриаршеско и синодално окръжно послание Негово Светейшество Вселенският патриарх съобщи на вярващите, че „всеправославно съгласуваните и внесени за Светия и Велик събор текстове се обнародват и поставят на разположение на всеки добронамерен вярващ за негова информация и осведомление, както и за изказване на неговото мнение и неговите очаквания от Светия и Велик събор“ (20 март 2016 г.).
[9] „Болката, тревогата, протестите на Света Гора в крайна сметка са елементи на борбата за пълнота, за съборност. Да не се лиши от смисъл словото за кръста. Да не се подмени Евангелието. Да не богословстваме, както казва свети Григорий Богослов, по аристотелевски (схоластически), а по рибарски (апостолски). Да не загубим възможността за обожение и нетварната светлина… Поради тези причини, с благодатта Христова, ние, както и живеещите в света свети архиереи, клирици и верният народ, никога няма да се съгласим и на най-малката отстъпка в догматите на благочестието. И това се прави от любов към Бога на Истината и към инославните, които не получават полза, ако не се изправят лице в лице със спасителната Истина” (Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Ἡ θεολογική μαρτυρία τοῦ Ἁγίου Ὄρους, βλ. στόν τόμο: Ὀρθόδοξος Μοναχισμός καί Ἅγιον Ὄρος, [Архим. Георгий Капсанис. „Богословското свидетелство на Света Гора“. – В: Православното монашество и Света Гора] Ἱ. Μονή Ὁσίου Γρηγορίου 1998, σελ. 45).
[10]Преп. Максим Изповедник. За станалото по време на първото му изгнаничество във Визия. PG 90, 148A.
[11] Икуменизмът, по думите на нашия блажепочинал игумен Георгий, е вид хуманизъм: „Икуменизмът, т. е. движението за съединение на „църквите“, в този вид, в който съществува днес, има явно хуманистичен, антропоцентричен, а не богословски и духовен характер” (Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Ὀρθοδοξία καί Οὐμανισμός – Ὀρθοδοξία καί Παπισμός [Архим. Георгий (Капсанис). Православие и хуманизъм. Православие и папизъм], ἔκδ. Ἱ. Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου 1998, σελ. 83).
[12] Характерни в това отношение са думите на нашия блажепочинал игумен Георгий: „Но това наше скъпо Православие и сега е в опасност. Някои хора се опитват да разредят неговото силно вино, да притъпят догматите, традицията, характера му, за да може то да съществува съвместно с други „изповедания“. С тази задача се е заел икуменизмът.
Разбира се, нямаме предвид православния икуменизъм, който, оставайки верен на Православието, би могъл да осъществява диалога с инославните, за да им помогне да разберат, че тяхното завръщане в Православната църква е завръщане в бащиния им дом, от който техните предци са се отделили.
Имаме предвид синкретичния икуменизъм – междухристиянския и междурелигиозния.
С болка пиша тези редове:
- за онези икуменисти, които се молят не само с инославни, но и с иноверци и палят свещи за мир заедно с евреи, мюсюлмани, будисти, идолопоклонници. На кой Бог обаче принасят тези свещи? Забравят не само свещените канони, но и Свещеното Писание: „Какво общо има между светлина и тъмнина?“ (2 Кор. 6:14);
- за икуменистите, които без колебание се молят заедно с жени-пасторки и протестантски свещенички;
- за икуменистите, които участват в ССЦ, без обаче да им е позволено да подават отделни изявления, които биха изразили православната позиция, в резултат на което гласът им се губи в морето от протестантски изповедания;
- за икуменистите, които съставиха текста на споразумението между православни и римокатолици в Баламанд, в който православните за пръв път признаха римокатолицизма за пълноправна църква и църква-сестра, без римокатолиците да се откажат от филиокве, „непогрешимостта“ и върховенството по власт на папата над цялата Църква, лъжеученията за тварната благодат и другите си заблуждения;
- за икуменистите, които чрез съвместните декларации (по време на диалога на православните с антихалкидонците), признаха за православни не само сегашните антихалкидонци, но също така и бащите им: Диоскор, Севир, Яков Барадей и останалите, анатемосани от вселенски събори, като по този начин се намират в явно противоречие с нашите боговдъхновени вселенски събори, както и с великите отци: Йоан Дамаскин, Фотий Велики, Максим Изповедник, Софроний Йерусалимски и други;
- за икуменистите, които обявяват, че Източната и Западната църква са Църкви-сестри и че общението между тях е подобно на общението между поместните Православни църкви, сякаш Западната църква е преминала в Православието. Или обявяват, че Изтокът и Западът са двата бели дроба, с които Църквата диша, сякаш Западната църква е православна, а не нелечимо болна. Или обявяват, че православният Изток и еретическият Запад са две различни страни на една и съща евангелска истина и че това е традицията на св. Фотий.
Какво изкривяване на историята! Изповедникът Фотий Велики, който смело изобличил злочестивите латинци, да се смята за изразител на една и съща вяра с тези, които порицавал през целия си живот!
Тези, които говорят това, не си ли дават сметка, че подценяват умствените способности на своите слушатели и читатели? Защото според тях излиза, че филиокве и не-филиокве, папоцентрична еклезиология и православна еклезиология, тварна и нетварна благодат изразяват по различен начини една и съща истина, а не две отделни учения – едното православно, а другото еретическо!
Ето докъде води икуменическият делириум!” (Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Ὀρθοδοξία καί Οἰκουμενισμός, Κυριακή τῆς Ὀρθοδοξίας 1999 [Архим. Георгий Капсанис, Православие и икуменизъм, Православна Неделя, 1999 г.], вж. www.monastery.gr).
[13] В един умерен, добре написан и много ясен текст, публикуван през 1996 г. в списание „Diocesan News for Clergy and Laity“ на Денвърската епархия на Американската архиепископия [към Вселенската патриаршия, бел. прев.] и препечатан в списанието на нашата обител „Ὁ Ὅσιος Γρηγόριος“, т. 23/1998 г., се казва: „Православните участници в икуменическото движение всъщност се опитват да съвместят несъвместими неща. Православието е пълнотата на истината“.
[14]Χριστοφόρου, Ἐπισκόπου Καρπασίας (Κύπρου), Ἡ Ἐκκλησιολογία τῆς Ἁγίας καί Μεγάλης Συνόδου [Христофор, епископ Карпасийски (Кипър). Еклезиология на Светия и Велик събор].
[15]Ἱεροθέου, Μητροπολίτου Ναυπάκτου, Λίγο μετά τήν ‘‘Ἁγία καί Μεγάλη Σύνοδο’’ [Митрополит Йеротей (Влахос). Малко СЛЕД „Светия и Велик събор”: http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=591], Ἰούλιος 2016.
[16]Εἰρηναίου, Ἐπισκόπου Μπάτσκας (Σερβίας), «Διατί δέν ὑπέγραψα τό κείμενον τῆς ἐν Κρήτῃ Συνόδου περί σχέσεων τῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας ‘‘πρός τόν λοιπόν χριστιανικόν κόσμον’’» [Ириней (Булович), епископ Бачки (Сърбия). Защо не подписах документа на Критския събор „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“].
[17] Ἀθανασίου, Μητροπολίτου Λεμεσοῦ, Γραπτή γνώμη τοῦ Μητροπολίτου Λεμεσοῦ κ. Ἀθανασίου ἐκ τῆς Ἐκκλησίας τῆς Κύπρου, δημοσιευμένη ἀπό τόν ἴδιο στίς 30 Ἰουνίου 2016 [Атанасий, митрополит Лимасолски. Писмено становище на Лимасолския митрополит Атанасий от Кипърската църква, публикувано от него на 30 юни 2016 г.].
[18] Ἐπίσκεψις, τ. 755 (31.10.2013 г.).
[19]Μητροπ. Ναυπάκτου Ἱεροθέου, Οἱ ἀποφάσεις τῆς Ἱεραρχίας τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος γιά τήν «Ἁγία καί Μεγάλη Σύνοδο» καί ἡ κατάληξή τους, σελ. 20-21, Σεπτέμβριος 2016 [Митрополит Навпактски Йеротей. Решенията на Архиерейския събор на Еладската църква за „Светия и Велик събор“ и техният завършек].
[20] На „Декларацията от Торонто“ се позовава един сравнително нов, общоприет (включително и от православните) документ на ССЦ, когато формулира взаимното признаване на кръщението между църквите-членки: „Потвърждаваме, че има едно кръщение, точно както има едно тяло и един Дух, една надежда на нашето призвание, един Господ, една вяра, един Бог и Отец на всички ни (срв. Еф. 4:4-6). С Божията благодат, кръщението разкрива реалността, че ние принадлежим един на друг, независимо от факта, че някои църкви все още не могат да признаят другите за Църква в пълния смисъл на думата. Припомняме си отново думите на Декларацията от Торонто: „Църквите-членки съзнават, че да бъде човек член на Христовата Църква е нещо по-всеобхватно от членството в неговата собствена църква. Затова те се стараят да установят жив контакт с онези, които са извън техните редици, но изповядват Иисус за Господ”“. (Вж. 9th Assembly of WCC, Assembly Documents, Text on ecclesiology: Called to be the One Church, [IX асамблея на ССЦ, Документи на асамблеята, Еклезиологичен текст: Призвани да бъдем една Църква], 8-9.
В същия смисъл за взаимното признаване на кръщението на църквите-членки на ССЦ, в „Декларацията от Торонто“ се отбелязва: „Всички християнски църкви, включително и Римската църква, смятат, че няма пълна тъждественост между това да бъдеш член на Вселенската църква и да бъдеш член на своята собствена църква. Признават, че има членове на Църквата извън стените ѝ (extra muros), че те по някакъв начин (aliquo modo) принадлежат към Църквата, или че съществува църква извън Църквата. Това признание намира израз във факта, че с много малко изключения християнските църкви признават легитимността на кръщението, извършено в други църкви“ (ал. 3).
[21] Вж. Ἐπί τῶν Δογματικῶν Ἐπιτροπή τῆς Ἱερᾶς Κοινότητος τοῦ Ἁγίου Ὄρους, Ὑπόμνημα περί τῆς συμμετοχῆς τῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας στό Παγκόσμιο Συμβούλιο Ἐκκλησιῶν [Комисия по догматическите въпроси на Свещения Кинотис на Света Гора. Становище относно участието на Православната църква в Световния съвет на църквите], 18.02.2007 г.
** Латинско господство (латинократия) или франкско господство (франкократия) — наименование на периода на управление на франките (каквито в средните векове се наричали всички жители на Западна Европа без разлика в националността) в земите на днешна Гърция от началото на XIII до средата на XVI в. — Бел. прев.
*** Propaganda Fide (Sacra Congregatio de Propaganda Fide – Свещена конгрегация за пропаганда на вярата) – комитет от римокатолически кардинали, учреден през 1622 г. Подпомагана от йезуитите, конгрегацията била особено активна в насаждане на римокатолицизма сред поробеното православно население на Балканите (XVII-XVIII в.) — Бел. прев.
**** Una Sanсta (лат.) – „едната свята“ – става дума за едната свята, вселенска и апостолска Църква от Символа на вярата (чл. 9). — Бел. прев.
[22] Ἰω. Καρμίρη, Τά Δογματικά καί Συμβολικά Μνημεῖα…, τ. ΙΙ [Йоан Кармирис. Догматическите и символически паметници..., т. II], Gratz 1968, σελ. 970-971.
[23] Μητροπ. Ἑλβετίας Δαμασκηνοῦ, Πρός τήν Ἁγίαν καί Μεγάλην Σύνοδον. Προβλήματα καί προοπτικαί [Митрополит Швейцарски Дамаскин. Към Светия и Велик събор. Проблеми и перспективи], ἔκδ.: Ἐκκλησιαστικόν Ἐπιστημονικόν καί Μορφωτικόν Ἵδρυμα Ἰωάννου καί Ἐριέττης Γρηγοριάδου, Ἀθῆναι 1990, σελ. 82.
[24] π. Δημητρίου Στανιλοάε, Γιά ἕνα Ὀρθόδοξο Οἰκουμενισμό [О. Думитру Станилоае. За православния икуменизъм], ἐκδ. Ἄθως, 1976
[25] π. Γεωργίου Φλωρόφσκυ, Θέματα Ὀρθοδόξου Θεολογίας [О. Георгий Флоровски. Теми от православното богословие], ἐκδ. Ἄρτος Ζωῆς, Ἀθήνα 1973, σελ. 219.
[26]Характерни в това отношение са документите на Света Гора, които посочват тези отклонения. Вж. съответно: писмата на Свещения Кинотис от 9/22 април 1980 г., 29 ноември 1980 г., 15 декември 1987 г., 20 април 1988 г., 1/14 ноември 1995 г., 11/24 май 1999 г., 11/24 септември 2004 г., 18/31 юли 2014 г., 18/31 декември 2014 г., както и изявленията на Свещения Кинотис от 10/23 декември 2002 г., 17/30 декември 2006 г., 22 септември/5 октомври 2009 г. и становището на Комисията по догматични въпроси на Свещения Кинотис за ССЦ от 18 февруари 2007 г. Нашият блаженопочинал игумен пише: „Синкретичният икуменизъм е сериозно еклезиологично отклонение, което е на път да се превърне и в ерес, сиреч, в устойчив еретически начин на мислене” (Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Ὀρθοδοξία καί Οἰκουμενισμός, Κυριακή τῆς Ὀρθοδοξίας 1999 [Архим. Георгий Капсанис, Православие и икуменизъм, Православна Неделя, 1999 г.], вж. www.monastery.gr).
[27] Още в писмото-становище на нашата света обител от 4/17 март бяхме отбелязали: „В увода на документа от Мюнхен се казва: „ние съвместно изразяваме една вяра, която е продължение на апостолската вяра“. Също в документа от Нови Валаам: „И за двете ни Църкви апостолската приемственост е от основно значение за освещаването и единството на народа Божий“. За споразумението от Бари не казваме нищо, тъй като неговото окончателно издание в Баламанд беше осъдено от синодите на някои Поместни църкви, в частност Еладската. За споразумението от Равена, което, разбира се, не бе окончателно одобрено, въпреки многократното му обсъждане на следващите заседания на Смесената комисия (Кипър, Виена, Аман), поставяме въпроса: ще продължи ли да бъде предмет на богословски изследвания възможността за някакво главенство върху цялата Църква от световен порядък (от трето ниво, според Декларацията от Равена), независимо от факта, че подобно главенство не се подкрепя по никакъв начин от православната канонична традиция и по същество представлява папски примат?
[28] След писмен протест от страна на Свещения Кинотис Вселенската патриаршия се зае да реши проблема с общението в тайнствата с инославните в древните патриаршии. След изясняване на въпроса с Александрийската патриаршия резултатът е положителен (см. Ἱερομ. Λουκᾶ Γρηγοριάτου, Θεολογικές ἐπισημάνσεις σέ πρόσφατες προτάσεις γιά μυστηριακή διακοινωνία Ὀρθοδόξων καί Ἀντιχαλκηδονίων, Ἅγιον ὄρος 1/14 Σεπτεμβρίου 2011 [Йером. Лука Григориатски. Богословски бележки върху някои неотдавнашни предложения за общение в тайнствата между православни и антихалкидонци], Света Гора, 1/14 септември 2011 г.). Еладската църква и Света Гора също се противопоставиха на инициативата на Руската църква да преподава св. Тайни на римокатолици. Вселенската патриаршия реагира по подходящ начин, за да се прекрати това безчиние (вж. Писмото на Свещения Кинотис до Вселенския патриарх Димитрий от 15 декември 1987 г. по този въпрос).
[29] Вж. Ἱερομ. Δημητρίου Γρηγοριάτου, Ἡ Ρωμαιοκαθολική Clarification (Διασάφησις) ἐπαναβεβαιώνει τό Filioque [Йером. Димитрий Григориатски. Римокатолическото „Clarification“ („Разяснение“) препотвърждава Filioque], περιοδ. Παρακαταθήκη, τ. 52/2007.
***** Вечерня за Неделя Петдесетница, стихира на „Господи, воззвах“. – Бел. прев.
