първа част

 

ІІ Богословието като дар и опит

 

Църковното разбиране за богословието по преимущество се заключава в това, че става въпрос за дар и опит, който се дава от Бога на този, който има съответните предпоставки за достигането на откровение, по време на което той се приобщава към нетварната Светлина, славата на нетварната Божия енергия, а също има ум, способен да вмести, изрази и запечата тези духовни опити.

 

Професор Иоан Романидис учеше, че когато някой достигне до съзерцание на Бога, той знае опитно, че няма никакво сходство между тварно и нетварно, така че различава енергиите на Бога от демонските енергии и от енергиите на човешката логика, т. е. от помислите. Този, които прави това различаване на енергиите, дали те произхождат от Бога, от дявола, от чувствата и фантазиите, се явява действителен богослов и може с точност да води своите духовни чеда.

 

По този начин, служението на богослова се отъждествява с делото на духовния отец, а служението на духовния отец с делото на богослова. Затова главния проблем на човека, касаещ неговото спасение се състои в това, той да се научи да различава тварните от нетварните енергии, както се различават волята Божия и действията на страстите и изкушенията на дявола.

 

Той учеше също, че съществуват две групи богослови на Църквата от гледна точка на опита. В състава на първата група можем да включим тези богословстващи, които са достигнали до просвещение на ума и имат умна непрестанна молитва, а към втората тези, които се явават действителни богослови, които са достигнали до съзерцанието на славата Божия в човешката природа на Логоса и могат да беседват безпогрешно за Бога, и да водят хората безпогрешно към обожение.

 

Църквата, възкръсналото Христова Тяло, живее в историята, възприема човека в състояние на падение и го води към спасение, към обожение. Това превръщане на човека от паднал в обожен се явява най-важната цел на Църквата. Това означава, че Църквата, съгласно множество агиографски и светоотечески текстове се явява духовна лечебница, духовна болница, коята излекува човека и превръща самолюбието в боголюбие и човеколюбие.

 

Както във всяка болница съществуват лекари, които знаят метода и способа на лечение, сащо има и болни, които страдат и се мъчат и искат да се изцелят; същото се случва и в Църквата. По преимущество целител е Христос и лицата, с помощта на които Христос изцелява, са свещенослужителите. Но особенно това са светиите, които знаят какво е здраве, какво е болест, и какъв е метода за излекуването на всеки духовен недъг. Съществуват също и членове на Църквата, които не знаят, че са болни, или не искат да се изцелят, създават различни проблеми в областта на църковния живот.

 

В тази перспектива Църквата е дала званието богослов на трима велики светии, както беше уточнено в началото, а именно: св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов. По-късно към тях бил прибавен и четвърти велик богослов, свт. Григорий Палама, архиепископ на Солун в 14 в. когото вселенският патриарх Филотей Кокин, написл за него песенно последование, т. е. служба, нарекъл четвърти богослов.

 

По-нататък ще бъде указано, защо тези четири велики личности са били назовани богослови. Общият признак за тях, е че са живели в Божията Светлина и са говорели за нея. Тоест, не са били хора със силна логика, можещи да говорят по философски за Бога, а са видяли Бога като Светлина и в Светлина, и са ни оставили свидетелство за тази божествена Светлина, т. е. те са били боговидци- Светци в Светлина.

 

1. Свети евангелист Иоан Богослов

 

Христовото Преображение на планината Тавор било значително събитие в живота на Господните ученици, а също и в живота на Църквата, защото там се открила славата на Божеството, чрез човешката природа на Христа, която по силата на ипостасното съединение на човешката природа в лицето на Логоса станала източник на нетварните енергии на Бога.

 

На планината на Преображението между тримата ученици се оказал и евангелист Иоан. Той видял славата на Бога, осенило го светъл облак, нетварната скиния на Бога, присъствието на Светия Дух и той чул от дълбината на облака Отеческия глас.

 

Впоследствие той се оказал на Голгота, по време на Разпятието, удостоил се да приеме Христовата Майка, Пресвета Богородица, бил ученикът на любовта. С богословско слово той записал тези опити от боговидението в Евангелието, което се явява четвърто по ред, а също и в Съборните Послания.

 

Евангелието, което написал той, се явява най-богословското, затова и било наречено от Климент Александрийски „духовно” и било определено то да се чете в Църква от пасхалното Възкресение до Петдесетница. В течение на цялата църковна година за четене по време на божествената литургия се избират от така наречените синоптически Евангелия: на Матей, Марк и Лука. По време на светата Четиридесятница, която се явява период на подготовка за кръщаването на оглашените, ние слушаме, че Христос съгласно Евангелието от Марк учи, чудотвори и изгонва демоните. От деня на Възкресението обаче, когато новите членове на Църквата са получили кръщение, се чете богословското Евангелие на евангелист Иоан, защото след приемането на тайнството и в периода на Христовото Възкресение те могат по-добре да разберат богословския смисъл, съдържащ се в него.

 

Евангелието започва с изповядване, че Христос е Словото Божие: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”³ (Ин. 1:1-5)

 

Тук по най-ясен начин Христовото Божество се свързва с живота и светлината.

 

В цялото четвърто Евангелие ние четем за възраждането на човека, за откровението на Троичния Бог на самарянката, слушаме богословското учение за това, че Христос е хлябът на живота, живата вода, светлината на света, вратата, чрез коята може да се влезе в дома на Отца, вечния живот, добрия пастир, че този, който вярва в Христос, разбира в Светия Дух, че от утробата на сърцето му излизат реките на живата вода и прочее. Удивителни са последните наставления на Христос към Своите ученици преди Неговите страдания, а също и първосвещеническата молитва към Отца, в която Той говори за единството на апостолите в съзерцанието, виждането на славата Божия, нещо което се е случило в деня на Петдесетница и др.

 

Изключително богословски са и Съборните Послания на евангелист Иоан Богослов. Най-вече първото, плод на придобития божествен опит. Характерен е неговия пролог: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна”⁴ (1Ин. 1:1-4).

 

Тук по най-ясен начен се открива, че евангелист Иоан е придобил опитно познание за Бога с помощта на слуха, зрението и осезанието. От друга страна, от светоотеческото учение ние узнаваме, че всички телесни чувства на човека, съгласно опита, се преобразяват и удостояват да преживеят Бога и, че опитно всички чувства стават едно чувство. Така ясно се открива, че благовестието на евангелиста Иоан към християните не е идеологическо, а по преимущество е плод на опита. Той видял Христа в Неговата слава. На него му се открил истинския Живот, Който бил от началото на света. Не става дума за идеологическо проповядване, рационално, социално, а най-вече за богословско разпространение на Словото Божие, емпирическо, това е вестта за вечния живот. Ап. Иоан проповядва това, което опитно е познал, благодатта Божия.

 

Също виждаме, че целта на проповедта и пастирството се състои в това, хората да придобият общение с боговидци-светии, а чрез тях и с Троичния Бог. Това ни показва, какво всъщност е Църквата, че тя не е просто социален, филантропски или религиозен организам, но е място, в което всеки придобива общение с Троичния Бог и със светците в съответствие с основополагащата цел на църковния живот.

 

Чрез изследване на Евангелието от Иоан и неговите Послания можем да се потопим в атмосфера на богословие, състояща се от връзката и общението на човека с Бога, явяващо се в нетварната Светлина. В резултат от тази връзка човек придобива богословската добродетел любов. Затова евангелист Иоан бил наречен от Църквата богослов.

 

2. Свети Григорий Богослов

 

Св. Григорий, архиепископ на Константинопол, живял в 4 век и е наречен „Богослов” заради известните си богословски слова, произнесени в Константинопол, когато там го извикали малобройните останали православни за отразяването на арианската ерес, която в това време преобладавала в Църквата.

 

С тези слова той не само развива учението за Света Троица и богословски показва, че Логосът, второто Лице на Света Троица се явява несътворено и Светия Дух е Бог несътворен, но използва аргументи, които произхождат от личния, духовен опит, който сам имал.  По този начин св. Григорий показва връзката между благодатния опит и догмата за Света Троица.

 

В своето първо слово за богословието той определя, кой е богослов на Църквата. Св. Григорий пише, че не трябва всички да богословстват: „не по всяко време, не пред всеки и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко”. Богословието не е предмет за всички, а за „хора изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието, които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си”⁵.

 

Така, съгласно Григорий Богослов, богослови са тези, които са преминали през тежки изпитания, т. е. очистили са сърцето от страстите и са достигнали съзерцание на Бога, или най-малкото тези, които се стремят към очистване. За богословстването съществуват сериозни предпоставки, а именно съответсващ метод, какъвто е безмълвието, подобаващо време, защото всичко е възможно в подобаващо време, а също и доколкото е възможно и доколкото слушателите имат способност да възприемат⁶.

 

Говорейки за отношението между молитвата и богословието, той пише, че можем винаги да имаме памет за Бога- „Да се помни Бог е по-важно дори от това да се диша”⁷, но не винаги е възможно да се богословства.  Той не пречи на човека да има памет за Бога, а да богословства, и не препятства богословието изобщо, а това което не е на място, той не е против учението, а против несъразмерността (и медът приет до излишък предизвиква повръщане).

 

В друга своя беседа говорейки за това, кой трябва да богословства, той пише, че всички предмети, небесни и земни, умопостигаеми и чувствени, се подчиняват на порядък. Всички ние се явяваме членове на Църквата, но всеки има свое особено дарование. Светият Дух е един, но дарованията са различни, доколкото вместилищата възприемащи Духа не са еднакви. По-нататък той се позовава на разликата в духовното състояние между Моисей, Аарон, първосвещениците и левитите. Само Моисей се изкачил на планината Синай. Той влязъл в мрака и встъпил в общение с Бога⁸.

 

Говорейки за опита от богопознанието той казва, че Бог е Светлина. Още повече, „превисока светлина, така че всяка друга светлина, колкото и сияеща да изглежда, е само малка негова струя или разсейващ се отблясък”⁹. Светлината може да се види само чрез нейното сияние. Тази Светлина увлича човешкия ум чрез стремление, и очистеният ум се приближава към чистия Бог. Това означава, че умът на човека се очиства от Светлината на Божеството, увлича се към висотата чрез любовта към Светлината и в края на краищата вижда Бога като Светлина.

 

Имайки пред погледа си Моисей, който се изкачил на планината Синай, св. Григорий Богослов по най-ясен начин описва неговия собствен духовен опит на богопознание, който е придобил, и беседвайки за Бога, той представя своето собствено съзерцание на Бога, по време на което той Го видял „изотзад” (Изх. 33:22) , т. е. видял нетварната енергия и слава, която се нарича „великолепие”, а не „чиста природа” на Света Троица¹⁰.

 

Заниманията на еретиците без гореуказаните предпоставки е „честолюбие в словото и болест на езика”¹¹. Позовавайки се на предводителя на евномианите той го осъжда за това, че той бързо изобретява светии и ръкополага богослови, образова ги и извършва многочислени заседания с неграмотни учени.

 

По този начин, съгласно Григорий Богослов емпирическото богословие не е предмет на заседания и светска мъдрост, а на чистота на сърцето, озарение от самия Бог, което се преподава на тези хора, които имат необходимите предпоставки за богословстване. Богословието е харизматично състояние, духовен опит, а не гимнастика за ума. Богословът бива указан от Бога, а не от собственото заявление за самия себе си.

 

3. Преп. Симеон Нови Богослов

 

В 11в в епохата, когато хората, даже и монасите, говорели за Бога, по рационален, а не по емпиричен начин, учението на преп. симеон Нови Богослов съставя етап в църковния живот и произвело истинска революция в Църквата, т. к. съгласно даденото учение исихазма се оказва основание на богословието и църковния живот.

 

Преп. Симеон Нови Богослов живеел в нетварната Светлина, виждал нетварната Светлина, виждал нетварната Божия енергия като Светлина, и когато се наложило той да говори и пише за Бога, той говорел за Божията Светлина и за приобщаването на човека към нея. Съществуват много места в творенията му, където се говори за това, какво е богословие, и кой се явява богослов в Църквата. Ние ще се спрем на някои от тях.

 

В началото той прекарва граница между покаянието и богословието, на богослова не подобава покаяние и на каещия се богословие. Между покаянието и богословието съществува огромна разлика, както между Изток и Запад. Този, който живее в покаяние напомня на немощен и ограбен бедняк, който проси милостиня, докато този, който богословства прилича на човек, живеещ в дворец, носещ царски одежди, и е роднина на царя, говори с него и слуша неговите указания и пожелания¹².

 

Богословието е преживяване на Петдесетница. Когато Апостолите получили Светия Дух, те се просветили по съвършен начин и са се научили от Светлината, че Бог е Неизречен и Неизразим, Нетварен и Вечен и Непостижим. Чрез силата на Светия Дух те са получили слово на мъдростта и знания, сила на чудодейство и пророчества, говорене и тълкувание на езици, застъпничество и управление на градове и народи. Светиите са в положение на синовство, облекли са се в Христа и познали всички тайнства на Божественото Домостроителство и на бъдещите блага¹³.

 

Опита на апостолите продължава във вековете. И сам  преп. Симеон, както става явно от неговите текстове, е достигнал опита на Петдесетница и видял славата Божия. В един от своите химни с потресаваща точност той описва как чрез Христа е видял Три Светила, които имат еднаква енергия и сияели по-силно от слънчевата светлина. Св. Симеон пише: „Дори и в самата нощ и в самата тъма аз с трепет виждам Христа, Който ми отваря Небесата, Сам се скланя оттам и го виждам заедно с Отца и Духа- Трисвята Светлина, която е едно в Трите и в едното Три. Те, несъмнено, са Светлина и Една Светлина са Трите, Която по начин, превъзхождащ слънцето, озарява душата ми и просвещава моя помрачен ум”¹⁴.

 

По време на Божественото откровение боговидецът вижда величието, простотата и несложността на Бога, а също и Неговата безвидност, познава, че самият се приобщава към Бога, без обаче да вижда Неговата същност. Той пише: „Вижда и иска да каже и не намира слова, тъй като той вижда невидимото, безвидно и съвършено просто, съвършено несложно, непостижимо величие. Тъй като той не вижда начало, нито край, не вижда и среда и съвършено не знае как да каже, какво вижда? … предполагам, вижда не по същност, а по приобщаване”¹⁵.

 

Повече от това, преподобният достига такъв момент, когато казва, че оглашени не се наричат само некръстените, „но и този, който съзерцава славата Господня с непокрито лице”¹⁶, когато човек достига видение на Божествената слава, той става верен, иначе е оглашен в тайнствата на Царството Божие.

 

Следователно действителното богословие е опитното богословие, благодатното, и богослов е този, който достига висотата на Петдесетница и е видял славата Божия.

 

4. Св. Григорий Палама

 

В 14в. На Църквата и се наложило да се сблъска с много трудноразрешим проблем, тъй като за първи път в Православния Изток се появило схоластическото западно богословие. Когато някой не богословства съгласно своя опит, той разсъждава за истината, за Бога, смесва философия и фантазия и в резултат изпада в агностицизъм (Бог е абсолютно неизвестен и непознаваем-бел на прев.) и безбожие. Тази опасност се наблюдавала в този период в Константинопол и Солун.

 

Св. Григорий Палама станал велик богослов, т. к. той видял Бога и познал Неговата слава и с помощта на тези две духовни предпоставки отразил ереста на Варлаам.

 

Св. Филотей Кокин в съставената от него биография за св. Григорий ни съобщава за целия му исихастки живот, започвайки от детска възраст, когато той живеел в двореца, а също и подвижническия му живот на Света Гора. Именно там, в началото на своя монашески живот постоянно се молел с молитвата: “Господи, просвети моя мрак”¹⁷. Той живял подвижнически с „преизобилно”¹⁸  умно безмълвие, извършвал тайно непрестанната умна молитва  в духа и се удостоил с много дарования, служил на Този, Който вижда на тайно¹⁹.  Св. Григорий получил много откровения, като явяването на ев. Иоан Богослов, Богородица, обаче най-вече виждал нетварната Светлина, Царството Небесно,  тъй като това видение е непосредствено съединение, обожение, и тези, които го достигат, придобиват крайна любов и божествено уподобяване и особено „неотслабващо богословие чрез непрестанната молитва и умното безмълвие, смирение и плач”²⁰. Тук съзерцанието се съединява с обожението и с „високото, неотслабващо богословие”. Св. Григорий често виждал Божествената Светлина²¹, това е и причината, поради която той постоянно в своите текстове говори за нетварната Светлина на Божеството.

 

Характерно е едно видение, за което той расказал на своя приятел и ученик Доротей, описано от св. Филотей.

 

Пребивавайки в свещено безмълвие и молитва, в сянката на съня, той видял, че държи в ръка съсъд, напълнен с мляко, което започнало да се излива от съсъда и да се превръща в благоуханно вино, което започнало да се стича по одеждите и ръцете му, изпълвайки всичко с благоухание. Тогава се появил някакъв достославен Мъж, изпълнен със светлина, и му казал да покаже това питие и на други и да не го оставя да се излива напразно. Несъмнено нравственото слово тук се превръща в богословско, става очевидно, че св. Григорий получил дара на богословието. Когато светият изявил своето безсилие да извърши това дело, защото нямало хора, които да обичат такива богословски слова, божествения Мъж го подбудил да направи това и да остави на Бога да устрои нещата. След като изчезнал, повествува сам св. Григорий Палама: „аз, отхвърляйки и самата сянка на съня, цялата нощ и част от деня престоях там, целия просвещаван богато от Божествената светлина”²².

 

Това свидетелство се явява важно, т. к. показва, че боговидецът може в продължение на дълго време да е в Светлината и да е просвещаван от нея. Такъв духовен опит превръща нравственото слово в богословско. Действително след този богооткровен опит, св. Григорий написал своето първо слово, посветено на преп. Петър Атонски, в което той описал цялата ценност на жителството на атонския монах, след това написал своята беседа за Въведение в храма на Божията Майка, където Богородица се представя като пример за исихаста и преимуществено за богослова.

 

В един свой текст св. Григорий, говорейки за богословието го отъждествява със съзерцанието на Бога, той пише: „Съществува и за Бога и за Неговото учение знание, съзерцание, което ние наричаме богословие”²³.  Богомъдри богослови са тези, „които по-горе от ума са беседвали с Бога” и тези „които богорадостно са се научили и богоподражателно са научили нас”²⁴.

 

На друго място той описва разликата между богословите, които са боговидци, тези, които богословстват отрицателно. Богословстващите отрицателно богословстват от невиждане, но светиите богословстват на основата на това, което е повече от видение, „изживявайки някакво грабване, но не разсъждавайки”²⁵. Говорейки за Грегора, приятел и привърженик на Варлаам, когото представяли за богослов, без обаче да има личен опит от Бога, той пише, че последния е ръкоположен от своето собствено писане „и е самочинен учител, поради което се явява повече лъжеучител, отколкото учител”²⁶.  Богослови са тези, които са видели Бога в Светлина, а самозваните учители учат от своя ум и своята фантазия.

 

Важно е, че св. Григорий учи, че нямащите действително знание за Бога от опит, в действителност са безбожници. Казаното е в смисъл, че те разсъждават и говорят за този Бог, който не съществува. По този начин те нямат познание за истинния Бог, а за Бога на разсъдъка и фантазията, който е и несъществуващ.

 

В посланието към монах Дионисий се описват три вида безбожие. 1 ия- е многовидната ерес на елинстващите, от които Варлаам е получил своите идеи и съответно ги е предал на Акиндин, утвърждавайки, че Божествената енергия не се отличава от Неговата същност. 2-ия вида-това е „многообразната измама на еретиците”, които не се отличават от безбожниците, т. к. имат лъжовна представа за Бога, към тях също се отнасят Варлаам и Акиндин, доколкото единия Бог те разделят на тварно и нетварно. 3- ия вид безбожие е, когато някой не излага учение за Бога от неблагочестиво благочестие, т. к.  не иска да възпява Бога по този начин, доколкото тези учения превъзхождат разбирането на мнозина.  Тук няма стремеж към обяснение на незнаещите богословието на св. отци, а отхвърлянето му под предлог, че това са велики и високи понятия за ума и не са лесни за приемане от болшинството и не всеки може без труд и леко да постигне това²⁷.

 

Тези четирима светии, св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов и четвъртия св. Григорий Палама са боговидци и са наречени от Църквата богослови.

 

Изводът от всичко казано по-горе е този, че богословието функционира и като наука  и като дар-опит.

Образът на болница показва този двоен образ на богословието. Във всяка болница съществуват лекари и медицински персонал, който се занимава с лечението на болните, но също съществува и управление, т. е. директор, съвет, счетоводители, секретари и други, които работят за добрата административна организация на болницата. Административната структура на болницата не може да замени лечебния отдел, но и последния не може да работи резултатно без материална, икономическа и организационна структура.

 

Този образ показва връзката между богословието като дар, който служи на духовно болния човек в духовната болница Църквата, и богословието като наука, която по външен начин изследва елементи от църковния живот.

 

Богословието е преди всичко познание на Бога чрез Светлината, съучастие в „наследството на светиите в светлината” (Кол. 1:12). Такава теология предлага безпогрешно знание за Бога и помага на гладните и жадните за Бога хора да удовлетворят своето стремление. По този начин благодатното богословие служи повече за пастирско и естествено, като такова има за своя цел движението на човека от това, което е по образ, към това, което е по подобие; от битие към благобитие, от антропоцентричен жизнен подход към теоцентричен; от очистване към просвещение и обожение. Такова богословие се е развивало в манастирите, и действителните професори са професорите на пустинята, тези монаси, клирици и епископи, които лично и опитно са познали Бога.

 

Също богословието функционира и като наука, която се занимава с историческото движение на Църквата във времето, а също и културата, изграждана от членовете на Църквата и властовите и етнофилетически тенденции, влияещи на църковния организъм. Анализ и тълкуване на тези състояния се осъществява и преподават църковните богословски школи, а професорите се явяват тук това които се учат и знаят всички тези проблеми, които се появяват при историческото движение на Църквата. Това богословие трябва да й помага в нейната цел, която е ръководството на християните по пътя към обожение. Ако обаче това научно академично богословие не се вдъхновява от благодатното богословие, то няма особен вечна и сотериологчна ценност, защото, както казва ап. Павел, всичко ще изчезне и ще остане единствено любовта, като общение с Бога..

 

Аз, съм получил помощ от моите духовни отци и от професорите на богословския факултет, които са ме подтикнали към изучаването на агиографските и светоотечески текстове на Църквата и са ми открили пътя към Света Гора, където съм срещал опитни подвижници, които съзерцаваха Бога като Светлина и които са ми показали този път на опитно богословие. Така аз видях как в моя живот могат хармонично да сътрудничат богословието като наука и като дар-опит, как могат да бъдат свързани богословските школи с исихасткото и боговидческо предание на Църквата.

 

Благодаря на Бога, показал ми този път, а също благодаря на вас, че имахте търпение да ме изслушате.

 

 

¹Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 3. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1983. Σ. 498.

² Мф. 10, 16.

³ Ин. 1, 1-5.

⁴ 1 Ин. 1, 1-4.

⁵ Γρηγορίου Θεολόγου. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 14.

⁶ Ibid. Σ. 14-16.

⁷ Ibid. Σ. 16.

⁸ Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 38 κ.ἑξ.

⁹ Ibid. Σ. 52-54.

¹⁰ Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 38.

11 Ibid. Σ. 26.

¹² SC 51. P. 71, α.

¹³ SC 122. P. 110-112.

¹⁴ SC 156. P. 234.

¹⁵SC 156. P. 158.

¹⁶SC 129. P. 234.

¹⁷ Φιλοθέου Κοκκίνου. Βίος Γρηγορίου Παλαμᾶ. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1984. Σ. 80-82.

¹⁸ Ibid. Σ. 86.

¹⁹ Ibid. Σ. 90.

²⁰ Ibid. Σ. 122.

²¹Ibid. Σ. 138.

²² Ibid. Σ. 142-144.

²³ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 182.

²⁴ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Α΄. Σ. 258.

²⁵ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 458-460

²⁶ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Δ΄. Σ. 275.

²⁷Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 404 κ.ἑξ.

 

 

превод от руски

източник  http://www.bogoslov.ru/text/470008.html