Богословието като наука и като дар
Август 3, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : митр. Иеротей Влахос
Когато през лятото на 1966 г. за първи път посетих Света Гора като студент второкурсник от богословския факултет на Солунския университет с други мои съученици, ние срещнахме отец Теоклит Дионисиатски, който ни попита, кои сме. Отвърнахме, че сме богослови. На което той ни каза: „Църквата познава само трима богослови; св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов, а вие сте студенти от богословския факултет”.
Този възглед на отец Теоклит ми направи голямо впечатление и ме научи да използвам по-точни думи относно този въпрос, защото според учението на Църквата богословието се явява опитно познание на Бога, то е дар. От това време аз постоянно се връщах към изучаването на темата и разбрах, че действително, съгласно църковната терминология, богослов е този, който говори за Бога, но за да може някой авторитетно да говори за Господ и да има истинско знание за Него, трябва предварително да има личен опит за Бога.
По този начин, в абсолютен смисъл на думата богослов се явява този, който е достигнал до съзерцание на Бога, съзерцание на нетварната светлина, в относителен смисъл богослов се явява и този, който говори за познанието, което имат обожените. Това се случва и с науката. По преимущество учени се явяват тези, които изследват различни природни явления и предлагат ново знание, а също и тези, които предават знанието на изследователите.
В „Светогорския томос”, който е написан от св. Григорий Палама, става въпрос за изповедание на вярата, което се провъзгласява от достойните в Духа. От една страна те са „посветени в същия опит”, следвали са по законния път на подвижвичеството, т. е. отрекли са се от придобиването на предмети, от човешката слава и от лошите телесни удоволствия, потвърдили са това отречение чрез подчинение на тези, които са ги предшествали в живота по Христа, занимавайки се със свещеното безмълвие и чистосърдечна молитва и са се оказали посветени в това, което е по-горе от ума, като достигнали до тайнственото, превъзхождащо разума единение с Бога. От друга страна, такива са и тези, които по отношение на последните се отнасят с почит, вяра, любов”1. По този начин, ако ние нямаме лично познание на Бога, приемаме свидетелството на отците на Църквата, които са придобили такова лично знание чрез енергията на Светия Дух.
Занимавайки се впоследствие с учебна и изследователска дейност, аз разбрах, че можем да говорим за два вида богословие: за научно богословие и за благодатно, или опитно богословие.
І. Богословието като наука
Христос се е въплътил в дадена историческа епоха, възприел е абсолютно безгрешна човешка природа, но тленна и подложена на страдание, живял е в конкретно обкръжение и лично е познал цялата пълнота на трагичното състояние на хората след падението.
Така и Църквата, възкръсналото Христово тяло, чиито живот и дейност се осъществяват в историята встъпва в съприкосновение с хората, живеещи в конкретно място и в определено време, с екзотични националности, с различни религиозни представи и разнообразни културни изразни средства. Също единството и каноничното устройство на Църквата се е съхранявало при различни системи на управление и организация.
Важно е да се знаят историческите и културни елементи от епохата на Христа, Апостолите и Отците. Богословието като наука изследва тези въпроси и с тях се занимават професорите от богословските факултети, които провеждат изследвания на всички исторически явления и излагат важни сведения, които могат да помогнат на студентите да станат бъдещи клирици или професори по богословие.
1. Изучаване на текстове
Светите боговидци, пророци, апостоли и отци с пастирска цел са описали в различни свои текстове опита, който са придобили. Тези текстове са книгите на Стария и Новия Завет, омилиите на отците и др. Става дума за текстове, в които писмено се съхранява богословието на Църквата, доколкото тя чрез Светия Дух записва Откровението и пак чрез Него тълкува същото Откровение. Тези текстове предават също и исторически събития от всяка епоха и личния опит, който е имал всеки от боговидците, но и особения дар, даден му от Бога.
Следователно, учените –богослови изследват тези текстове и откриват общите елементи, отбелязват и характерните особенности. Например думата „обожение” не се споменава в Свещеното Писание, а само при отците на Църквата. При това, духовния смисъл на тази дума се предава в Библията с други понятия, такива като „съвършенство”, „прославление”, „освещение” и др. Също изследват езиковите особености на всеки боговидец, чрез които се изразява богооткровеното слово и причините, довели до написването на пророческия, апостолския или светоотеческия текст. Тези видове работа се осъществяват от внимателни изследователи, които обаче имат църковен опит, защото иначе те могат да достигнат до невероятни изводи, както забелязваме в западната християнска мисъл.
Пророческите, евангелските, апостолските и светоотеческите текстове се съхраняват в различни видове, записани с маюскулно или минускулно писмо, датират се от различни векове, имат разночетения, които се установяват от специалисти, обладаващи знания по филология, а също и значителни знания по палеография. Важно е да се установи хронологията на текста, да се възстанови този текст благодарение на критическото му издаване в неговата по възможност, първоначална форма, да се изследват светоотеческите места, на които се позовава писателя, и да се направят съответните посочки. Този род научна работа води до много достойни резултати.
2. Църковната история
Църквата е живяла във времеви периоди и й се е налагало да преодолява разнообразни проблеми: религиозни, социални, политически. Сам Христос е казал на учениците си, че: „Аз ви пращам като овце посред вълци”(Мт.10:16). Следователно, новото свидетелство на Христа, което било предадено на Апостолите, Апостолските мъже и последващите отци, е влязло в стълкновение със своята епоха и създало многочислени проблеми. Гоненията на Църквата съставлява славен период в нейния живот, църковната история от този период трябва внимателно да се изучава, за да бъде подобаващо описана и оценена.
Също, както е известно, християните се появяват в историята като трети род, т. е. те не били нито юдеи, нито идолослужители. Те имали съзнание, че са нова действителност, отлична от тези две категории. Това означава, че Църквата в първите векове е живеела сред два велики религиозни, политически и културни свята-юдейския и елинския. Особенно, когато Църквата излязла от района на Палестина по широките простори на Римската империя, където господствало гръко-елинското предание с различни философски течения, тя трябвало да отговори на всички предизвикателства. По този начин древната Църква заимствала някои елементи от юдейското предание, а други от елинското, за да изрази своята богооткровена истина. Също й се наложило да примирява юдеохристияните и християните от езичниците, както виждаме в текстовете на Новия Завет и Апостолските мъже.
Великия проблем, който трябвало да решат отците от 4в. се състоял във връзката между богооткровенната истина на Църквата и елинската философия. Съществували някои християни, повечето еретици, които се стараели да изтълкуват Откровението по принципите на елинската философия. В резултат вярата започнала да се осветскостява, т. к. те елинизирали християнството. Обратното, отците на Църквата, в полемиката с тези философстващи християни, християнизирали елинизма, заимствайки някои термини от гръцката философия и предавайки им друго значение, за да изразяват богооткровенната истина, и тази истина да не се изменя от новото културно обкръжение. Отците виждали онтологичните и космологични въпроси, вълнуващи хората в тяхната епоха, и им давали отговор чрез богооткровената истина. По този начин Църквата отразявала ереси и разколи, защитавайки православната вяра, което и се случвало на Вселенските и Поместните събори, които утвърдили вероопределения и канони за единството на вярата и каноничното съзидание на Църквата.
Всичко това се изследва от различни учени богослови, когато се излага църковната история, историята на догматите и църковната догматика, за да получат християните по възможност, точни сведения за историята на църквата, също и да видят как Църквата, чрез своите светии, които били просветени от Светия Дух, е могла да съхрани богооткровената истина, която е открил Христос на Апостолите.
3. Църковните изкуства
Християните обичат Бога и изразяват това разнообразно. Те се събират на определени места, за да служат на Бога и да изразят своята вяра. Също извършват Божествената Евхаристия, която се явава център на духовния живот, за да се приобщят към Тялото и Кръвта Христови.
Изграждането на молитвени храмове се осъществява в различни видове и стилове, които Църквата е възприела под влияние на мястото, в което живее. Но, в края на краищата тя е създала тези храмове съгласно своето собствено предание. Едновременно тя е възприела и различни културни разновидности на епохата като: музика, живопис, поезия и др. оценила ги и ги преобразила за да изрази още по-добре своята истина.
Най-дълбоката и цел е била да изрази нетварната истина, която обладава, с помощта на тварните образи от настоящето, които трябвало да стават все по-добри, по такъв начин, че да не заключат човека в тварните образи, но да го отпратят в нетварния храм, към нетварните служения, към нетварния Божествен закон. В тази перспектива Църквата създавала храмове, украсявала ги, определяла способ за богослужение.
Всичко това трябва да бъде изследвано от учените изследователи, за това, да определят способа, с помощта на който исторически се труди Църквата, а също, как тя възприема различните културни образи от настоящето и ги преообразява, как развива културата, без обаче, напълно да се отъждествява с нея.
Човек е създаден от Бога по Негов образ и подобие и бил поместен в Рая за това, да пребивава в постоянно общение с Него. Адам и Ева обаче чрез своето падение изгубили това общение с Бога и в своя опит да съхранят и изразят следите от него те започнали да почитат тварта. По този начин, от своята автентична връзка с Бога те изпаднали в някакъв религиозен живот, покланяйки се на идолите като на богове и придържайки се към различни религиозни идеологии. Религиите се явяват израз на слабостта на човека, която се случила в резултат от отдалечаването от Господ, и водят към фанатизъм, религиозни войни и др.
В същото време, някои християни, имайки различни възгледи, изменят християнската вяра. В резултат се съдават различни християнски изповедания, които са основават на господството на логиката, както е станало със схоластическото богословие, или се основават на някакво господство на етиката, като пуританството. Всяка от тези религиозни системи е развила особени догматични учения, литургически образи, които трябва да бъдат изследвани и изучени.
Още повече, че във всички подобни християнски групи, от време на време се появяват различни течения, като, например, така нареченото диалектическо богословие, политическо богословие и др. Тези течения също трябва да бъдат изследвани, за да можем да ги изучим и оценим в отношение към Православната Църква.
Също така някои християнски изповедания по най-тесен начин са свързани с различни политически и социални видове дейност, опитвайки се да доминират в социалното пространство. Ние, като богослови, не можем да пребиваваме в неведение относно появата на Запад на различни племена, например франките, които са завзели Европа и са разпространили различни християнски възгледи, от тези на апостолите и отците на Църквата. Виждаме това в „Диалозите” написани от св. Григорий Двоеслов, папа Римски.
Философските течения, които периодично са се развивали в Европа като: просвещение, романтизъм, модернизъм, постмодернизъм заедно с различните революционни движения са повлияли положението на Запад и на страни от Изтока, също както и на християнски изповедания.
Естествено, че тази философска, социална, политическа и културна страна трябва внимателно да се изледват, за да знаем, какво предизвикали тези явления и какви последствия са имали за някои части от християнския свят, а също, как те са повлияли до определена степен живота на Православната Църква.
5. Изучаване на съвременния живот
Църквата се занимава с човека и се стреми към това, да му възвести свидетелството за Царството Божие, а също и към това да го доведе до спасение. Обаче, Отците винаги са се старали да постигнат човека от своята епоха, мисленето му, и да говорят с него по съответсващия начин, за да му помогнат да влезе автентично в църковния живот. Това не е лесна работа, доколкото е нужно да се говори на езика на всеки човек заради неговото изцеление. Проблемите, които занимават хората от нашето време, са социални, психологически, битийни и духовни.
Социалните проблеми възникват във връзка с начина на живот на хората в обществото, въвъ връзка с различни доминиращи в обществото течения, и с различни господстващи социални тенденции. Психологическите проблеми възникват поради неувереност, причините за която са различни, поради болести, страдания, семейни проблеми, отсъствие на целесъобразност в живота. Битийните проблеми са свързани с отговор на житейските проблеми на земята, със смъртта и понятието за битие. Духовните проблеми имат връзка с търсенето и общението с истинския Бог.
Трябва да се изследват съвременното социално обкръжение, в което ще работи клирика, да се определят доминиращите проблеми, господстващите социални течения, които влияят в различна степен и на християните. Когато някои разбере тази среда и в пълнота психологията на християнина, който той обгрижва, тогава той мое да му окаже решителна помощ. Подобно на това както Христос се е въплатил и по този начин е победил греха, дявола и смъртта, така и всеки клирик, когато по някакъв начин вниква в проблемите на човека и истощается, тогава той познава условията на живот и може решително да помогне.
Пастирството на Църквата се стреми към спасението на всеки човек: невярващия, еретика, агностика, страстния, себелюбеца, схизматика и др. Това пастирство се осъществява с Божие просвещение, но също не трябва да се игнорира и знанието на религиозните, културни и социални параметри, защото Църквата никога не работи по монофизитски, гледайки само на духовната страна, не забелязвайки историческото и социално битие.
За всичко по-горе казано е необходима богословската наука. Добре е свещенослужителят да има различни научни знания и да е в курса на относително господстващите представи, например, за съвремените достижения на генната механика, молекулярната биология. В резултат той ще може да предложи автентично богословско слово за това, да спечели съвремения човек и да му помогне в разрешаването на различни възникващи проблеми.
Богословските школи са способни да дадат много ценно на съвременния студент по богословие, по гореуказаните въпроси и могат да му предоставят необходимите научни средства в делото на пастирското му служение, обърнато към съвременния човек.
Обаче не трябва да пропускаме другата страна на богословието.
