Догматът за Църквата и еклесиологичните ереси – първа част
Септември 21, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Владимир Лоски
Причината и времето за написването на статията са неизвестни. Може да се предположи, изхождайки от упоменатите в статията събития, а също и от съжденията в нея, намерили по-разгърнато изложение в по-късните работи на В.Н. Лоски, че предложената статия е била написана в средата на 1930 г. и се явява текст на неговото изказване на едно от многочислените събрания – диспути, организирани в това време от Свято –Фотиевското братство в Париж, на които често се обсъждали въпроси от богословски, каноничен и литургичен характер. Даденият текст, съдейки по всичко, е текстът на първата лекция на Лоски, засягащ еклесиологичната проблематика. Автографът на текста се пази в архива на Свято – Фотиевското братство в Синодалната библиотека в Москва.
Нашето първо съвещание е посветено на догматически въпрос, а именно на догмата за Църквата, подиган от днешната епоха, тъй като ние живеем в еклесиологичния период на историята.
Този основен признак на нашата епоха се проявява във всички направления, във всички сфери на съвременния живот, даже и в такива, които са твърде отдалечени от Църквата. Можем да го открием в инославна среда-в Римската Църква, стремяща се да утвърди свое еклесиологично учение с провъзгласянето на догмата за папската непогрешимост, предлагайки по този начин ново поклонение на Христос „под папски вид”; при протестантите, създаващи евхаристийни движения и плахо търсещи истинското мистическо Тяло Христово; накрая при англиканите, поставящи въпроса за съединението с истинската Църква. Еклесиологичният характер на нашата епоха се открива също и в неутрална и даже във враждебна среда. Това не е удивително, тъй като в света няма нищо, което да е неутрално по отношение на Христовата Църква, чрез Която и за Която се развива историята на света. Действително, ние сме свидетели на всеобщо движение към единство, например към единство на човешкия род, към което се стреми ІІІ Интернационал и масонските ложи, или социализмът и Лигата на Нациите. Даже в националистките стремежи се проявява желание за единство под господството на една нация: романската, наследница на древния Рим; германската, пряка родственица на войнстващите варвари; или монголската, стремяща се към възкресение на великите азиатски империи.
Това толкова желано от всички единство се явява само жалко подобие на истинското Единство – първото свойство на Църквата, която ние изповядваме като Една, Свята, Съборна и Апостолска. Извън Светостта, Съборността и апостолската традиция на Църквата всяко единство се оказва просто временно и преходно. Само Църквата явява истинско единство, надделявайки над многочислените и различни елементи на тварния свят с нетварната благодат, която ние призоваваме при приобщаването с Тялото Христово, за да приемем Светия Дух, извършващ нашето обожение. Тъй като Словото стана човек, във всичко подобен на нас, освен в греха, за да получим Светия Дух, Който ще ни направи богове, напълно подобни на Него, освен на нетварната му природа. Светът в цялото си многообразие е призван да влезе в Едната Църква, за да стане бог във всичките си проявления в Царството на бъдещия век. Оттук е и самото название на Църквата-Еклисия-събрание, (от глагола калео-извиквам, поканвам, призовавам). Нашият Господ Иисус Христос, вечната Мъдрост на Отца, не престава да призовава в Църквата: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода”- т. е. благодатта на Светия Дух (Ин. 7:37-38).
Единството на благодатта в Църквата изисква съблюдаването на три условия, без които ние ставаме чужди на църковния живот и постепенно губим благодатта на Светия Дух. Това са:
1. Единство на Истината
2. Единство на Чашата
3. Единство на местната традиция
Ние се готвим да говорим за първото единство- единството на Истината, от което зависи единството на Чашата и без което местната традиция няма никаква ценност.
Всички членове на Църквата са призвани да съхраняват догматическото единство и да защитават истинното учение за Църквата от всяко заблуждение и извращение. Мнението на някои съвременни епископи, не желаещи да позволят на миряните да се занимават с църковна догматика от страх, че ще паднат в ерес, трябва да бъде отхвърлено като невярно, нямащо никакво разумно основание, опровергано от историята (епископското достойнство никога не е било гаранция да не се изпада в ерес) противоположно е и накрая на учението на Църквата, изложено в посланието на Източните Патриарси от 1848 г., съгласно което целият вярващ народ, също както и епископата, е хранител и страж на догматите на Църквата. Могат да се приведат многочислени примери на епископи-еретици и обратното, имена на някои миряни, защитници на истината. Ще споменем само три от тях: монахът св. Максим Изповедник, император Иоан Кантакузин и бл. Константин княз Острожки. Членът на Църквата, който и да е той- епископ, клирик или мирянин- не може да допуска нито сянка от погрешност, релативизъм или двуличност в областта на вярата. Ако забележи в някое ъгълче на земята две противоположни мнения, оспорващи помежду си достойнството на истински догмат на Църквата, той няма право да остава в безметежно състояние, търсейки оправдание за собственото си малодушие в „трансцендентното” или „неизразимо” свойство на Истината, или пък да прехвърля цялата отговорност за единството на истината на плещите на другите- на някакъв бъдещ църковен Събор, на епископите, или даже – страшно е да се каже- на докторите по богословие. Членът на Църквата- клирик или мирянин, никога няма да изпадне в ерес, ако изпълнява три условия:
1. Съблюдаването на местната традиция, без която получаваната благодат остава празна, а сам той ще остане болезнен член на Тялото Христово. Този въпрос, отнасящ се към благочестието ще се обсъжда на богослужебната комисия на третото съвещание.
2. Второто условие е съхраняването на пълна свобода на Църквата по отношение на политически, на етнически, обществени и културни въпроси; несъблюдаването на това условие води до схизма, т. е. до полусъществуване, подобно на сянка на Църква. Този въпрос –въпросът за единството на Чашата –ще се обсъжда от каноническата комисия на второто съвещание.
3. Третото условие за синовете на Църквата, призвани да защитават Истината, облекли се в Христа в кръщението и получили Дара на Светия Дух в Миропомазването- това е условието за съблюдаване на чистота на сърцето, изразявайки се с думите на св. Василий Велики, т. е. съвършено безпристрастие и отказ от всяко празно любопитство; желание да се приеме истинското учение не заради собствена изгода или заради създаването с нейна помощ на някаква съвършена концепция на видимия и невидим свят, а заради единствената цел- да се служи в настоящата епоха, съобразявайки се с нуждите на днешния ден, на делото на Църквата- спасението и обожението, към което Тя не престава да призовава света, съгласувайки винаги този път към нетварната и вечна благодат с изменящите се условия на историческите епохи на тварния и временен свят. Без това условие всяко богословие има тенденцията да стане философски гносис, подтикващ своите творци към признанието, че догматите на Църквата имат относителен характер, или към заявлението, че единствено те обладават пълнотата на Откровението. В двата случая това е ерес, т. е. духовна смърт извън Църквата, от която да съхрани Господ своите верни, спазващи тези три условия, даващи ни гаранция от всяко еретическо изкушение.
Във всяка историческа епоха Църквата обладава пълнотата на догмата, който бидейки свръх-временен, е винаги актуален и неизменяем. Всички отци въ всички времена изповядват един и същ догмат в продължение на вековете. Например учението на св. Серафим Саровски за нетварния Свети Дух се среща при св. Григорий Палама, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Назианзин, св. Дионисий Ареопагит. Същият догмат, същият опит, същото основание –Преображението на Господ Иисус Христос на планината Тавор; същата цел- да се покаже на света пътя на обожението от Светия Дух; но средствата са винаги различни, съобразно с епохата и потребностите на света. Действително св. Дионисий Ареопагит, учещ за божествените енергии, е предавал мистическия опит на апостолите. Свт. Григорий Назианзин, говорейки за Сина и Светия Дух като за два Лъча, изхождащи от Отца – Източникът на всяка светлина и божественост, отхвърлил тъмата на антитринитарната ерес и предложил на християните съзерцание на Света Троица-единственият източник и опора на всяко спасение и обожение. Св. Симеон Нови Богослов, настоявайки за необходимостта от съзерцание с телесните очи на Светлината на Светия Дух, показал на монасите венеца на техния път, а на всички вярващи– реалността на благодатта. Св. Григорий Палама, проповядвайки истинското учение за Светия Дух и за нетварната благодат, одържал победа над западната ерес, искаща да лиши хората от обещаното обожение. Преп. Серафим в миналия век (19 в.) явявайки на всички своята плът, озарена и преобразена от божествената Светлина, ни учи, че единствената цел на християнина във всички времена е да придобие даровете на Светия Дух. С този пример виждаме, че догматът остава винаги същият в своето съвършенство и пълнота, различни са потребностите, които всеки път предизвикват неговата проява, съобразно различните нужди на изменчивите исторически епохи.
Ние видяхме, че Църквата винаги обладава пълнотата на Истината. Ние знаем също, че светът не е способен да възприеме тази истина. Неговият στερησις – лишение, оскъдност се проявяват ежеминутно, като зейваща пустота, която Църквата не престава да изпълва със своите богатства. Както грехът на Адам, разкриващ голотата на човека, е бил унищожен от Синът Божий – Новият Адам, облякъл се в човешката природа, така и смъртта на Христа, разпънат от хората, след Неговото възкресение и възнесение към Отца, е имала за последствие слизането на Светия Дух и основаването на Църквата. Както отстъпничеството на Израиля, пожелал да възстанови земното царство, открило за всички народи дверите на Небесния Иерусалим, така и на всяко заблуждение на този свят Църквата отговаря с ново проявление на благодатта, а на всяка ерес-с ново утвърждение на истинския догмат, излагайки го с устата на вярващите, които са като книжник, който се е учил за царството небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо, съгласно Евангелските слова (Мт. 13:52). По този начин Църквата може да се възприеме като педагог на света, негова наставница, непрестанно запълваща пустотата на незнанието му, отвръщайки на неговите непрекъснати въпроси с логически разкрития на догмата. Обучението на света от Църквата се провежда по план, определен от Символа на вярата, и се осъществява от Светия Дух- „Мистагогът”- Тайноводителят на Църквата. Това изложение на божественото учение е Символът на вярата.
Но светът е непослушен ученик. Той се проявява по-скоро като спорещ и враг. Историята му не е само школа, но и поле на ожесточено сражение. Човешката воля постоянно се колебае между желанието да изпълни волята Божия – спасението и обожението на всичко тварно, осъществявано в Църквата, и желанието да се върви по свой собствен път, да станеш бог за самия себе си, изпълнявайки волята на първия паднал Ангел, врагът на хората и Бога, непрестанно борещ се против Христовата Църква, замислящ заговори, повдигащ метежи против Църквата, за да отвърне света от благодатния път. Но ако тази подхваната от врага на спасението война се осъществява основно против Тялото Христово, то ересите, вдъхновени от него (дяволът-бел. прев.) са в частност въстание против Христовия Разум, присъщ на синовете на Църквата. Оръжията на Църквата против врага в това сражение за спасението на света се наричат „символи”, т. е. проявления на божествените нетварни енергии чрез тварни средства. В частност, догматът, явяващ се оръжие против ереста е проявление на божествената Истина чрез средствата на човешкия разум. Напротив, ереста е опит с помощта на дявола да се придаде божествена форма на човешката измислица. Догматите съхраняват мистическата дълбина на безконечната истина във вид на проста и ясна, очевидна за разума форма. Ересите, под „мистическа”, неясна, смътна и мъглива форма само скриват своето бедно и крайно учение. Войната на Църквата против ересите ще продължи толкова, колкото ще продължи историята на света. На безформените и хаотични въстания на света, проявяващи се в ересите, Църквата винаги ще отвръща с изповядване на своите определени и не приемащи никаква сянка на погрешност догмати, правейки Разума Христов победител, преследвайки врага с логическото разкритие на своето учение, въздигайки против него нови кули и бастиони, противопоставяйки се на неговите безпорядъчни нападки с подредена бран, следвайки определен план, божествена стратегия, очертана в Символа на вярата.
И така, за да открием нашето място в стана на Църквата, за да сме истински войни от нейната армия е необходимо още един път да изучим това божествено определение, придаващо порядък и стабилност на историята на света- метежният ученик на Църквата. Нашето братство много пъти е имало възможността да се увери, че развитието на догмата, или по-точно, последователната защита на истината на Църквата в продължение на вековете, съответства на порядъка от членовете в Символа на вярата. Може да се каже, че църковната история, както и Символът на вярата, се разделят на три големи периода. В течение на първия период били провъзгласени основно догматите, отнасящи се към въплъщението на Сина Божий; този период съответства на първите седем члена от Символа, а в исторически порядък, това е епохата, продължила до 843г.– Тържеството на Православието. Вторият период, започващ след тази дата с великия Фотий, нашият свят покровител, съответстващ на други два члена от Символа на вярата (8 и 9), провъзгласяващи догмати, отнасящи се към тайнствената Петдесятница на Светия Дух. Този период още не е приключил. Той ще свърши с новото Тържество на Православието, след което ще остане само да се подготвим за последното сътресение на света, да изповядаме едно кръщение за опрощаване на греховете, чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век; съгласно трите последни членове на символа.
(следва)
превод от руски
