Често ни задават въпроса: каква роля в живота на човека играе скръбта – индивидуална и общочовешка – особено в наши дни, когато скръбта може да се да види навсякъде? Тази тема е била подробно разгледана от отците на Църквата, та да не възниква ни най-малко недоразбиране. Но поради това, че светоотеческото учение може да остане неразбрано за широкия кръг читатели, където битува и се преумножава скръбта, накратко ще разгледаме тази важна тема, за да утешим онези, за които тя е насъщна.

Страданието е антипод на желанието на човека, насилие над неговите стремежи, то мъчи и угнетява тялото и душата. Естеството на страданията е едно, макар начините и степените на техните прояви да са различни. Понякога скръбта е способна изцяло да разруши живота на човека. Много хора отбелязват сходството на такъв род скърби със смъртта, с края на кратковременния живот.

Скръбта е състояние, което независимо от своето съществуване, никога не е било естествено за човека. Нашето състояние в бъдещия живот ще бъде далеч от „скръб, печал и въздишка”, каквото то било в момента на нашето сътворение. По този начин, скръбта е възникнала след грехопадението на човека, явила се следствие от изгонването от рая, своеобразно наказание, за хората намиращи се в изгнание , които трябва да претърпят толкова ужасни неща.

Но това е само външната проява на скръбта, с която се отличават нейните скрити вътрешни свойства,  с това тя и е интересна, като най-голяма философия. Скръбта е способна да издигне човека на небивала висота на съвършенство и щастие – главната цел на всеки от нас. Както бе казано – страданието, скръбта, болката – това е нещо, което ние не желаем, което избягваме, когато то идва и ни изнурява. Това е нещо диаметрално противоположно на това, което ни се нрави, към което се стремим, на което се радваме, това, което ни позволява да поемем дъх свободно. Страданието и наслаждението са резултати от две съвършено различни ситуации. Страданието и скръбта се появили след грехопадението и имат два различни източника. Първият – скръбта като Божие наказание – „със скръб и в пот на лицето ти”, „ще умножа и преумножа скръбта ти”. Вторият – скръбта като лишение от всяко благо и наслада, от което човек бил разделен. По този начин, от самото начало на своето съществуване ние вървим ръка за ръка с болката и труда, докато не се „върнем в земята, от която сме били взети”.

Но сега нас не ни интересува естествения анализ на такива привични за нас неща, но тяхната философия, цената, която ние плащаме за нашия живот и за нашия успех. Сега, както и по-рано, предписаната от Бога цел на нашата дейност е – „да обработваме и пазим”. По този начин за нашето усъвършенстване е необходимо да обработваме и пазим Него Самия. „Как?” – ще попитате вие. Както и преди грехопадението, така и сега ние трябва да пазим Неговите заповеди. Но съществуват някои разлики. Преди грехопадението на нашето естество били присъщи простота, чистота, природната добродетел – истинна и безкористна. Нашите стремежи и движения били насочени към Бога, нашия Отец. Но в настояще време дяволската измама и злодеяние въвели човека в заблуда и променили неговото първоначално естество, довели го до сложното, неразбираемото, лукавото, обрекли човека да е„прилежать на злая от юности своей”, с всички произтичащи оттук последици. Нашето естество се развратило и отвратило от послушанието и от светите мисли, но заповедта да „обработва и пази” останала неизменна. Това е и ключът към разбирането на това, какво значение в живота на човека има скръбта.

Нашето разтлято естество, мислещо, желаещо и действащо лукаво, се нуждае от съответстващо изцеление, за да не се „изврати болнавото, а да бъде изцелено”, както изцелявал Бог Слово, като станал човек. Но при това – трябва да отдадем дължимото на голямата премъдрост и милосърдие на нашия Спасител. Той не предявил към нас нови изисквания, даже след Неговото Божествено самопонизяване. Той ни оставил предишната заповед „обработвай и пази”. И тази Божия заповед представлява лекарството, способно да изцели нашето немощно естество. Нашата „прилежащая на злая” същност изгубила естествените закони на вярата, правдивостта, истината и произтичащите от тях благочестиви състояния. Вместо това тя породила неверие, неправда, лъжа, измама, за които е „срамно и да се говори” и даже да се мисли. Дадената ни Божествена заповед представлява не просто заповед на Господаря на своите подчинени. Напротив, това е изцеляващ и спасителен ограничител за нашето естество. Заради своето собствено благо е необходимо ние да „пазим твърдо пътя”.

Това предполага борба, която и е източника на съществуването на скръбта. Човекът, стремящ се към блага цел, неизменно се сблъсква със злото, тъй като „законът в моите членове воюва против закона на разума”, и нашите намерения се оказват пленници на нашата лъжлива същност. При това се стараем не да й се подчиняваме, вследствие от което се ражда противоречието, а оттам скръбта и болката. А ако преуспяваме във високото познание и вяра, нашата борба се усилва, и се потвърждават думите на Соломон: „Този, който умножава познанието, умножава скръбта”.

Кратко и обобщено ние описахме първата разновидност на скръбта. Втората е различна от първата, тъй като не е подвластна на нашата воля и произлиза от други причини. Тези хора, които са съумели да разберат своето предназначение, с твърда вяра и подчинение на Божествените заповеди противостоят на извратения дух. В този случай, Бог, с Неговото отеческо и свято предвиждане, няма нужда да наказва такива хора, за разлика от онези, които изискват „юзда и юлар, за да ти се покорят”. Онзи, който вследствие от своето неверие, невнимание, безгрижност и други всевъзможни предлози в една или друга степен се съпротивлява на Божествените заповеди, така или иначе пожънва същите плодове – различни лишения и наказания. Именно така човек се оказва в заплетения лабиринт на скърбите. Но този, който е „мъдър, ще забележи и ще разбере милостта Божия”. Тук и започват да действат висшата справедливост и тайните Божествени решения.

Нашият благ Владика знае, че нашето отдалечаване от Неговата свещена заповед да „обработваме и пазим” е обусловено не от пълното отрицание на Неговата пресвета воля, а от нашето незнание и неопитност, които често влекат след себе си различни душевни слабости. Господ отечески се вмесва и с помощта на различни възпитателни мерки се опитва да ни повлияе, в зависимост от степента на нашата упоритост и своенравие. Да, оттук е скръбта и болката. Скръбта, мъката, несполуката, унижението, оскърблението, разочарованието – както вътрешни, така и външни, травми, болести, понякога дълги и мъчителни, раздяла с близките и родни хора, и, накрая, смъртта, са плодовете на тези предпазни мерки. Човекът, заблудил се в лабиринта на скърбите, но останал глух към Божествената воля, не е способен да намери утеха даже в собствените си знания и логика. Това го кара да се върне при Бога Спасителя, единствения, Който може да го спаси, и да завика със съкрушение и скръб: „Съгреших пред Тебе Спасителю, като блудния син, приеми ме, каещия се и помилвай ме Боже”.

Този начин на Божествено поучение, както учат светите Отци, ще е суров дотолкова, доколкото е невъзможно неговото задържане спрямо тези, които не желаят да внимават и да се поправят.

В безкрайния лабиринт на човешките несъвършенства има както вродени, така и придобити недостатъци. За съжаление, жалките условия на съществуване подбуждат нещастния човек да повтаря един, два или няколко пъти една и съща грешка или престъпление. Това е най-трагичната ситуация, подобно на библейското „лекувахме Вавилон, но не се изцели”. Но да не бъде Господ на силите Иисус Христос да е суров към нас и да не се продължи нашето малодушие. Подай ни, Боже, по Своята милост, свето просвещение и сила да приемем Твоята свята воля, устроителна или поучаваща, та дано можем да я разберем, запазим и се изцелим и всецяло да се подчиним на Твоето произволение, защото в него е животът, и Ти Сам Си Живот и Светлина за човеците, дошъл в света, но не всички Те възлюбиха, предпочитайки тъмнината пред Тебе, истинната Светлина!

Този, който желае да се освободи от горчивия опит на Божиите искания, да се спаси от срама след понесеното наказание, трябва усърдно да се опитва да съхранява осъзнаването на своите постъпки и, съгрешавайки и падайки, отново да се вдига за най-скорошно покаяние. Или безропотно да претърпява всички настигащи го трудности, с благодарност към човеколюбието на Бога, Който под вид на “изисканото от длъжниците” ни спасява.

Съществуват и изпитващи скърби, които Господ изпраща на благочестиви хора, за да ги открие на света за всеобща полза. Понякога скърбите се изпращат с това, за да опазят хората от бъдещи грешки, които човек би извършил по свое незнание и грях, ако Господ не би предупредил това със Своето изпитание. Често по Божие произволение, ние поемаме чуждите изпитания и скърби: притесняващият става притесняван, обвиняващият – обвиняван, клеветящият – оклеветен. Тежестта на скърбите на духовните чеда пада върху духовните отци, преминава от страдащите върху молещите се и състрадаващите им.

Безусловно, обикновеният човек трудно ще разбере същността на премъдрата Божествена воля, която се основава на духовните закони. По-за предпочитане би било, ако човек безропотно и мъжествено претърпява всички нещастия, въздавайки благодарност на спасителното Божие провидение и Неговата любов, насочваща ни към спасение и завръщане в нашето първосъздадено естество. Светите Отци особено подчертават, че всички изпитания, скърби и страдание носят полза, а всяко противопоставяне и ропот са абсурдни и неприемливи. Нашият благ Владика „дотолкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син”, за да не даде да погине никой. Той „не иска смъртта на грешника, но да се обърне грешникът и да бъде жив”. Та как тогава Той може да се радва на нещастията на Своите раби, Този, Който „умря за нас грешните” по собствена воля?

Говорейки за доброволните страдания и скърби, на които се подхвърляме, считаме за необходимо да споменем още един факт. Но силите, които ни заставят да действаме съгласно закона на доброто и добродетелта, не са разпореждане или заповед на Бога, обричащи ни на сляпо подчинение. Те ни помагат в укротяването на нашето немощно естество, от ранна младост „удобопреклонно към злото”. Съответно, нашата борба и трудове са насочени към това, да не се поддадем на тази тъмна страна на нашата същност, която взима началото си след грехопадението и става все по-лоша от нашата безгрижност и незнание. Борбата за правдата не трябва да се основава само на заповедта, утвърждаваща справедливостта. Тя трябва да произтича от логическото мислене на човека, неговото природно чувство за собствено достойнство и благородство. Същото се касае и до другите добродетели на човека, такива като благоразумие, кротост, незлобливост, смиреност, любов към ближните. Този, който не се опитва да се издигне на висотата на тези добродетели, по един или друг начин се поддава на злото, и затова се развращава, пада и, в края на краищата, загива.

Коя е причината за ропота на малодушните, противопоставящи се на скръбта и страданието, желаещи да живеят само по желанието на своето сърце, или, по-скоро, стремейки се към насладите, и в края на краищата, питащи, какво лошо има в тяхното поведение? Такива хора предпочитат да „се удавят в чаша вода”. Какво лошо има в това, ако съм несправедлив – както от нравствена, така и от материална гледна точка? Какво лошо има в това, ако съм малко лицемерен, дребнав, егоистичен, тщеславен? А какво ще стане ако отпуснем нашето сърце в просторите на егоизма? Врагът на истината и бащата на греха – дяволът, ще ни въведе в заблуда, ще ни накара да се поддадем на любопитството и простото описание на греха, тъй като знае, колко лесно е да ни плени. Той непреодолимо ни влече и с неудържима настойчивост се опитва да ни склони към отстъпка и съгласие с неговите правила. Клинчето, с най-тънкото острие, прави едва забележима цепнатина, която впоследствие разрушава всичко. Такова свойство има и грехът, както сламата срещу огъня, както камъкът срещу склона, както постоянно издигащата се стръмнина. Затова светите Отци съветват: ако си отиваш – отивай си – малкото, което си направил, за да се задържиш, няма да те спаси от вражия плен. Привеждаме такива примери, за да разясним същността на доброволната скръб и страдание, които по естествени причини са необходими, сдържащи фактори във всекидневния живот.

Връщайки се към началото на нашия разговор за това, каква роля играят в нашия живот скърбите и страданията, се убеждаваме, че тази роля, безусловно, е положителна, тъй като без скърби успехът изгубва своето значение. Именно скърбите помагат да застанем на пътя на обновлението и усъвършенстването „в мъж съвършен, в пълнотата на възрастта Христова”. На светите Отци принадлежат множество ярки примери, сентенции, описания, дадени с дълбока мъдрост и познаване на тази тема. И нека всички желаещи със задълбочено внимание вникнат в същността на този духовен закон, за да се научат и да се просветят в пълна мяра, тъй като нашата цел тук е да дадем обобщен и кратък отговор на този въпрос.

Нашият човеколюбив Владика е посял в нас отвращение към болката и страданието, станали последици на нашето грехопадение. Това е станало за нас полезен материал, причината за успеха и прогреса. Ако по-рано думите „болка” и „смърт” предизвиквали ужас и неприемане, то сега те носят оздравяване, очистване, просвещение и усъвършенстване в мярата на Христа. Свети апостол Павел се „хвалел със скърбите”, както със собствените, така и с Христовите. Всички светци били изпитани с множество скърби и чрез това достигнали съвършенство. Множество изпитания се паднали на техните плещи, за да се поправят. А колко изпитания и скърби ще потрябват на нас, за да се смирим и научим да „правим добро, навикнали да вършим зло”?

Ще кажа нещо, което може да се стори парадоскално. Сладчайшият наш Иисус – нашият живот – „понизяваше Себе Си” и чрез страданията на Кръста ни дарува спасение, и затова макар и да не ни принуждават да вървим по пътя на скърбите и страданията, именно този път трябва да предпочетем, тъй като Господ наш е вървял по пътя на скърбите. А законът на любовта предполага с всички сили да бъдем предани на онзи, когото обичаме. Няма нужда от други стимули за нерешителните и безгрижни хора, за да престанат да бездействат и търсят напразни оправдания, защото е „дошъл часът да се пробудим от съня…”.

Никой никога не трябва да изпитва ближния си, даже самия сатана не можем да изпитваме, тъй като нищо не остава незабелязано от нашия Създател. Всяко изпитание и скръб, случващи се в живота, не се извършват сами по себе си, но ни се изпращат свише от Справедливия Съдия и висшата справедливост с цел от нас не да се изиска, а да се изцели нашата немощ.

„На ръце ще Те понесат, та да не се препънеш о камък с ногата си” – Господ твърди, че „всички косми на главата ни са преброени”, и толкова други примери от Свещеното Писание потвърждават всеобхващащата и справедлива грижа на Бога за Своите творения.

В такъв случай, може ли едно творение да бъде несправедливо или да посяга срещу друго? Наказанието се стоварва в зависимост от времето и ситуацията и се изправя пред нас във вид на различни изпитания, които ще ни помогнат да се възхитим от справедливостта Божия, достигаща до най-малките частици на Своето творение, с цел премахването на неговата тъмна страна.

И така, никой от нас не трябва да се оплаква от случващите се с него беди. Трябва да търси тяхната причина в своята безотговорност и със своевременно и искрено покаяние да спре това наказание, тъй-като то е дадено именно с тази цел, както отбелязахме по-горе. „Ако съдехме самите себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки съдени, наказваме се от Господа, за да не бъдем осъдени със света”.  Господ казва: „Който не е с Мене, той е против Мене, който не събира с Мене, той разпилява.” Този, който се стреми винаги да бъде с нашия Господ Иисус Христос, нека да помни тази заповед: „Гради и пази” и това, че всички светии заради тази заповед са държали „нелекият път”, знаейки, че „Неговата заповед е живот вечен”.

Този, който мисли и постъпва иначе, разпилява не просто материалните блага, а своя собствен живот.

старец Йосиф Ватопедски (+2009)

Източник: http://carstvo-maloe.com/fathers/starec-jisif-vatopedski/item/538-starec-josif-vatopedski-roljata-na-skurbite-v-nashija-zhivot
 

Близки теми:

Наказвам те от обич Какво представляват доброто и злото и кога действат Духовната полза от трудностите Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Когато изглежда, че Бог ни е дал изпитание повече, отколкото можем да понесем

Ти ме помоли да отговоря на въпроса дали научното разбиране за еволюцията на света и човека може да се съвмести с традиционните опит и знание на Православието. Ти питаш още какво е мнението на Отците по този въпрос  и дали по принцип е нужно да има такова съвместяване. Накратко, аз написах следното:
 
Антропологията на Новия Завет е свързана с антропологията на Стария Завет. Цялото благовестие на Стария Завет е: Човек е образ на Бога. Цялото благовестие на Новия Завет е: Богочовекът е истинският образ на човека. Всичко небесно, божествено, вечно, безсмъртно и неизменно у хората е образът на Бога, богоподобието на човека.
 
Богоподобието на човека беше увредено от доброволния грях, извършен от човека в сътрудничество с дявола – увреждане посредством греха и смъртта, които произтичат от прегрешението. По тази именно причина Бог стана човек, за да възстанови Своя образ, покварен от греха. Ето защо Той се въплъти и живя в света на човека като Богочовек, като Църквата, за да предостави образа на Богочовека – всичко необходимо за този деформиран, създаден по Божи образ човек, за да израсте той (в Богочовешкото тяло на Църквата, с помощта на Светите Тайнства и добродетели) „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“(Еф.4:13). Това е Богочовешката антропология. Предназначението на богоподобните същества, известни като хора е едно: да станат постепенно съвършени както Бог Отец, да станат богове по благодат, да достигнат до обожение, Христоподобие, Троицеподобие. Според Светите Отци „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“ (св. Атанасий Велики).
 
Но така наречената „научна“ антропология не признава богоподобието на човешкото съществуване. Нейните привърженици отхвърлят прогресивността на Богочовешката еволюция на човека.
 
Ако човек не е образ на Бога, тогава Богочовекът и Неговото Евангелие са нещо неестествено за него, нещо механично и непостижимо. Тогава, би могло да се каже образно, Богочовекът Иисус е робот, построен от други роботи. Богочовекът става  тиранин, който насилствено иска от хората да бъдат съвършени същества, какъвто е Бог. Ние говорим за утопия, илюзия и недостижим „идеал“. Така всичко се опростява до мит, наратив.
 
Ако човек, следователно, не е богоподобно същество, тогава самият Богочовек е ненужен, защото научните теории за еволюцията не приемат греха, нито приемат Спасителя от греха. В секуларния свят на „еволюцията“ всичко е природно (естествено) и няма място за греха. Именно за това е шега да се говори за Спасител и за спасение от греха. В крайна сметка всичко е естествено: грях, зло и смърт. Защото, ако всичко в човека се проявява и е резултат от еволюцията, тогава няма нищо, което трябва да бъде спасено в него, тъй като нищо не е вечно и неизменно, но всичко е земно, от глина  и като такова е преходно и нетрайно.
 
В такъв свят на „еволюция“ няма място за Църквата, която е тялото на Богочовека Христос. Теология, която основава себе си на антропологията на научната теория на еволюцията, е нищо повече от самоотрицание. По същество това е теология без Бог и антропология без човек. Ако човек не е безсмъртен, вечен и образ на Бог, тогава всички теологии и всички антропологии са нищо друго освен глупава шега, трагична комедия.
 
Православната теология и връзката, която ние имаме със Светите Отци е начинът за нашето издигане към Богочовека, към Православната всеобхватна истина. Това е нещо, което се нуждае от анализ, и е за тези, които се занимават с въпроси от Евангелието. Всички Евангелски въпроси са по своята същност фокусирани на проблема за човека. И всички проблеми на човека са фокусирани на един основен въпрос, този за Богочовека. Само Богочовекът е универсалното решение на енигмата, наречена човек. Без Богочовека и извън Богочовека, човекът винаги – съзнателно или не – е сведен до някакво човекоподобие, супермен или дори до дяволочовек. Доказателства и свидетелства за това? Цялата история на човечеството!

превод от английски

източник:http://www.johnsanidopoulos.com/

Близки теми:

Християнската философия на културата Произходът на човека: творение или еволюция Учени, Нобелови лауреати за вярата Можем ли да се спасим извън Църквата? Богословието като наука и като дар

Ние живеем на географска и духовна граница между два свята, между две култури, между Изтока и Запада. Нашата народна душа е изпратена в този тайнстсвен свят и й е казано: живей на острието на меча! Може ли който и да е от нас да живее безопасно върху острието на меча? При такъв живот не е ли необходимо да бъдем постоянно нащрек? От една страна душата ни привлича със своя магнетизъм метежният Запад , а от друга с тайнствената си красота ни примамва спокойният Изток. Под лъскавата повърхност на Запада бушуват вулканични противоречия; под грапавата повърхност на Изтока шумят богожадуващи бездни на духа. И нас ни разкъсват двата свята. Накъде ще тръгнем: на Изток или на Запад? Душата ни трябва да бъде херувимски прозорлива и серафимски чувствителна, за да може да тръгне и върви по пътя, който няма да я доведе до смърт. Не казвай: нека се раздели душата на нашия народ, неко половината да тръгне на Изток, а другата половина на Запад. Приятелю, може ли окото ти да вижда, ако го разделиш? Може ли сърцето ти да усеща, ако го разсечеш? Може ли да просъществува царство, ако се раздели? Самите факти неоспоримо отговарят и неопровержимо свидетелстват: не може. Как тогава душата на нашия народ може да живее и да не умре, да стане безсмъртна, ако се раздели?

Не трябва да се заблуждаваме, положението на нашата народна душа е съдбоносно сериозно; само опортюнист може да се отнася към него несериозно. Основен принцип на народната психология е: всеки индивид носи в себе си не само съдбата на своята собствена душа, но и на народната. Всеки е отговорен за всичко. В тялото на нашия народ душите ни са преплетени помежду си, както корените в земята, от които расте един ствол, едно дърво. У всекиго е душата на всеки, а всички души съставляват един неделим организъм. Ако душата ми е заразена с егоизъм, нима отровната няма да се разлее по целия организъм на народната душа? Ако твоето сърце е заразено със саможивост, нима не си станал гангрена в организма на народната душа, гангрена, която трябва веднага да се отсече?

Свикни с мисълта, че народната душа не е нещо отделно от нас; тя е органично единство от всички отделни души. Каквото и да вършиш, каквото и да мислиш, каквото и да чувстваш твоята работа, твоята мисъл, твоето чувство прониква в душата на целия народ, влиза в нея с всички свои пороци и добродетели, гадости и радости. За здравето на нашата народна душа е отговорен всеки един от нас- и най-големият и най-малкият, и най-ученият, и най-неграмотният, и най-видният, и най-униженият.

Когато нашата народна душа за първи път се е изправила на кръстопътя между двата свята, Св. Сава решително я повел по пътя на Богочовека Христос. Преди него тя е била сляпа; чрез него е прогледала и за първи път е видяла вечната Истина и вечния смисъл на живота. От смъртното той обърнал душата ни към Безсмъртния, от временното към Вечния, от човешкото – към Богочовека. По кой път ще тръгнем, приятели мои, когато душата ни, като красива птица, запърха в клетката на нашето тяло, забърза мъчена от съдбовните въпроси: какво е животът, какво е смъртта, защо се дава живот на човека, след като завършва със смърт? Налегнат ли ни тези страшни въпроси, кой ще ни отговори на тях: дали европейският човек или Богочовекът?

Ако човек не си е задал тези съдбовни въпроси, бъдете сигурни, че още не е излязъл от животинския стадий, още не се е развил в човек. Ако някой счита, че стои по-високо от животните поради това, че разкошно се облича и храни, посочете му животните и растенията. Забележете, нима полският крин не е по-красиво облечен и от славния цар Соломон? Нима не е по-разкошно украсен и от Савската царица? Забележете, нима пчелата не се храни по-добре от всеки богаташ, тъй като се храни с цветя? А когато сериозно се вгледате в някои представители на нашата интелигенция, ще видите, че те още не са излязли от неорганичното състояние, понеже живеят с тяло и за тялото, заради този тленен глинен пашкул на душата.

Който веднъж сериозно се замисли по растовски над тайнственото същество, което се нарича човек, той трябва или като Растко с цялото си същество да повярва в Господа Христа, или да извърши самоубийство, неизбежно да извърши духовно самоубийство, а може би и физическо. Живеейки на съдбоносната граница на културите, нашият човек, сблъскал се със съдбовните въпроси, не може да се помири, докато решително не тръгне или по пътя на европейския човек, или по пътя на Богочовека. Какво го очаква на единия и какво на другия път? С какво завършва единият и с какво другият път? На какво се основава културата на европейския човек и на какво културата на Богочовека?

Европейската култура се основава на човека като на темел. С човека се изчерпва нейната програма и цел, нейните средства и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Цялата е изградена върху софистическия принцип и критерий: човекът е мярка на всички неща, видими и невидими, и то европейският човек. Той е върховният създател и подател на ценностите. Истина е това, което той провъзгласи за истина; смисъл на живота е онова, което той провъзгласи за смисъл, добро и зло е онова, което той провъзгласи за добро и зло. Казано кратко и искрено: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали, как безкрайно той обича да богува, да богува с науката и техниката, философията и културата, религията и политиката, изкуството и модата да бъде бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар с меч и огън, макар с троглодитство и човекоядство? Той с езика на своята хуманистично-позитивистка наука е обявил: “Няма Бог”. И воден от тази логика той смело е извел заключението от това: тъй като няма Бог, тогава аз съм бог!

Европейският човек нищо не обича така, както да се представя за бог, макар в тая вселена да е като мишка в капан. За да покаже и докаже, че е бог, той е обявил всички светове над нас за пусти, без Бог и без живи същества. Той на всяка цена иска да овладее природата, да я подчини на себе си, затова е организирал поход срещу природата и го е нарекъл култура. В него е впрегнал своята философия и наука, своята религия и етика, своята политика и техника. Успял е да излъска някое парче от повърхността на материята, но не я е преобразил. Борейки се с материята, човекът не е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и направи повърхностен, да го сведе до материя. И той, обграден с нея, съзнава себе си като материя, само като материя.

Знаете ли кой е победил? Иронията. Защото културата е направила човека роб на материята, роб на предметите. Очевидна е истината: европейският човек робува на предметите, не властва над тях. Самозваният бог раболепно се покланя пред предметите, пред идолите, които сам е направил. В своя поход срещу всичко надприродно, той с придобивките на собствената си култура е заменил всички надматериални стремления: заменил е небето, заменил е душата, заменил е безсмъртието, заменил е вечността, заменил е живия и истинен Бог. Човекът провъзгласил културата за бог, тъй като Понеже на тази помрачена звезда той не може да издържи без бог, без какъвто и да е бог, макар бил той и лъжовен. Такава е мрачната ирония на така устроения човек.

Нима не забелязвате, че европейският човек в своята културомания е превърнал Европа във фабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкуството е станал идол. Нашето време е идолопоклонническо. Никой континент не е така наводнен с толкова идоли, както днешна Европа. Никъде няма такова преклонение пред предметите и никъде не се живее толкова за предметите и заради предметите, както в Европа. Това е идолопоклонство от най-лошия вид, понеже това е преклонение пред пръстта. Кажете, нима човек не се кланя на червеникавата пръст, когато саможиво обича земното, пръстеното свое тяло и упорито твърди: тяло съм и само тяло? Кажете, нима европейският човек не се кланя на червеникавата глина, когато за свой идол провъзгласява класата или народа, или човечеството?

Няма съмнение, Европа не страда от атеизъм, а от политеизма; не страда от липса на богове, а от прекалено много богове. Изгубила истинския Бог, тя иска да удовлетвори глада си по Бога със създаването на множество лъжливи богове, идоли. Превърна науката и нейните хипотези в идоли; от религията и нейните представители също е създала идоли; от политиката и партиите пак е създала идоли; от модата и манекените отново са нейни идоли. А над всички тях, на трона на егоизма тя е поставила европейския човек, европейския Далай лама.

В своята същност европейската култура е овампирен фетишизъм, фетишизъм в европейско издание, в европейски костюм. “Чревоугодие за предмети” е характерна черта на европейския човек. Фетишистката метафизика на европейската култура практически се изразява с фетишистката етика. Старият езически фетишизъм се е отличавал с човекоядство. А нима новият европейски фетишизъм не людоедства, само че маскирано, културно ? Нима европейската култура чрез своята наука не е провъзгласила за главен принцип на живота борбата за съществуване? Какво е това, ако не призив за човекоядство? Това не означава ли: човече, бори се за съществуване с всички средства; ако трябва дори с човекоядство! Главното е да оцелееш! Как? Това не е под контрола на съвестта. Животът е кланица, в която по-силният има право да убие по-слабия. Нещо повече: по-слабите хора са материал за по-силните. Тъй като няма нито Бог, нито безсмъртие, тогава на човека всичко му е позволено заради оцеляването. Позволен е грехът, позволено е злото, позволено е престъплението. Позитивната наука е обявила: всичко, което става, става по природни закони. В природата господства законът на необходимостта като върховен закон. Той владее и над хората, и над техните мисли, чувства, стремежи, постъпки. Когато грешат, хората грешат по необходимост. Човече, ти не си виновен, дори за най-голямото твое престъпление не си виновен, защото всичко което вършиш, го вършиш по природна необходимост. Не се учудвайте! Не може да съществува грях за човек, за когото не съществува Бог, тъй като грехът е грях пред Бога. Ако няма Бог, тогава няма ни грях, ни зло, ни престъпление.

Метафизическят нихилизъм на европейската култура, изразен в принципа “няма Бог”, е трябвало да се появи като практически нихилизъм, чийто принцип е: няма грях, всичко е позволено! Обърнете внимание, със своята философия и наука, със своята техника и политика европейката култура систематично изтласква от човека всичко, безсмъртно и вечно, виртуозно парализира в него усещането за безсмъртие, смалява душата му, докато не я сведе до нула.

Трябва да се освободим от Бога това е явното или тайно желание на мнозина строители на европейската култура. Те работят за това чрез хуманизма и ренесанса, чрез русовския натурализъм, романтизъм и волунтаризъм, чрез парламентаризма и революционизма. А по-смелите от тях са създали лозунга: трябва да убем Бога! Най-накрая, най-последователният строител и най-искреният изповедник на европейската култура Ницше, от върха на човекоманиакалната пирамида на егоизма е обявил вестта: “Бог умря!”

Когато няма нито вечен Бог, нито безсмъртна душа, тогава няма нищо абсолютно, нищо ценно, тогава всичко е относително, всичко е преходно, всичко е смъртно. И наистина, абсолютните ценности са отхвърлени , а са се възцарили относителните. Няма съмнение, релативизмът е и логика, и природа, и душа на хуманизма. Айнщайновата теория на относителността е резултат на хуманизма и всички негови философски, научни, технически и политически разклонения. Но не само това: в крайна сметка хуманизмът не е нищо друго, освен нихилизъм.

Немският философ Карл Джоел така очертава кризата на европейския дух: “На нашия светоглед не му достига стремеж към цялостност и абсолютен смисъл. Липсва ни цялостност в убежденията, а най-голяма сила имат убежденията и вярванията. Нашият морал няма велики характери; нашата история няма личности, чрез които се изразява целия народ и цялото време в най-сбита форма. Не ни достига велика поезия, тъй като нашата фантазия, откъсната от световната цялостност, се хваща само за малкото, а в голямото само си играе, понеже нашата поезия вече не носи онова усещане на класиците за света, което е давало на техните стихове по-висш звук и на техните образи вътрешна необходимост. Имаме най-упойващата живопис на тона без мелодия, най-разкошния патос без етос, най-разнообразния инструментариум, илюстрация, режисура, най-веща техника без душа. Имаме най-атративен център, най-богата сцена, най-живо действие без герои, а с масовки и кукли. Имаме режисура като изкуство с най-силни ефекти, изкуство на явленията без същност. Имаме най-богат живот, но той няма мир и заобленост, вътрешна хармония, понеже не му достига цялостен смисъл, помиряване на човека и света. Така кризата на философията става криза на епохата.”

Да, хуманизмът не е могъл да не се развие в нихилизъм. Нима може човек да не стане нихилист, когато не признава никаква абсолютна ценност? Ако следвате логиката до края и вие ще трябва да дойдете до заключението, че релативизмът е баща на анархизма. Щом всички същества са относителни, тогава нито едно от тях няма право да се налага над другите. Опита ли се, трябва да воюва до смърт. Щом всички ценности са относителни, какво право има която и да е от тях да се наложи като най-голяма и върховна? Въз основа на какво твоята истина, приятелю, измества моята, когато и едната, и другата са относителни? Щом в човешките светове няма нищо абсолютно, тогава не съществува нито йерархия на съществата, нито йерархия на ценностите; съществува само анархия.

И наистина, реалност над реалностите е, че нихилизмът и анархизмът са логичен завършек на европейската култура, неизбежна завършена форма на европейския хуманизъм и релативизъм. Хуманизмът неизбежно се изменя в атеизъм, преминава през анархизмът и завършва с нихилизъм. Ако някой днес е атеист, знай, че ако е последователен, утре ще бъде анархист, а вдругиден нихилист. А ако някой е нихилист, знай, че е стигнал до там от хуманизма през атеизма.

Какво остава от човека, когато душата се извади от тялото му? Труп. Какво от Европа, когато от нейното тяло се извади Бога? Труп. Когато са извадили Бога от вселената нима не е станала труп? Какво е човек, който отрича душата в себе си? Нищо друго, освен униформена глина, ходещ ковчег от глина. Резултатът е поразителен: влюбен в пексиметите, европейският човек най-накрая и сам е станал предмет. Личността е обезценена и унищожена, останал е човек-предмет. Няма го целият, безсмъртният, боголик човек, а само отломъци, телесната черупка на човека, от която е изгонен безсмъртният дух. Наистина, черупката е изгладена, полирана, но въпреки всичко е черупка. Европейската култура е лишила човека от душа, овеществила го е и го е механизирала. Тя е като чудовищна машина, която поглъща хора и ги преработва в предмети. Финалът е затрогващо тъжен и потресаващо трагичен – човекът става бездушен предмет сред бездушни предмети.

Такава е в общи линии културата на европейския човек. А каква е богочовешката култура? На какво почива тя? Тя цялата почива на личността на Богочовека Христа. Бог е станал човек, за да издигне човека до Бога. Това е началото и краят, между които се движи православната християнска култура. Нейният девиз е: Богочовекът във всичко да бъде пръв, да бъде всичко във всичко. Не само Бог, нито само човек, а Богочовек. Тук е олицетворено и осъществено най-тясното единство на Бога с човека. Пълнота и съвършенство на своята личност човек постига чрез съединение с Богочовека. Богочовечеството е единствената категория, чрез която се проявява цялата многостранна дейност на православната култура. Започва се от Богочовека и се завършва с идеален, обогочовечен човек. В центъра на света стои Богочовекът Христос. Той е ос, около която се движи целият свят – и видимият и невидимият. Той е тайнствен център за душата, към който гравитират всички души, гладни за вечната Истина и Живот. Той е извор на всички творчески сили на християнската култура. Тук Бог работи, човекът сътрудничи. Бог твори с човека, човекът твори с Бога; установява се Божие творчество, и то се установява чрез човека. Заради това човек изнася от себе си всичко, което е божествено, прилага го на практика, превръща го в творчество, в живот. В това творчество всичко, което е божествено не само у човека, но и в света, намира свой израз, всичко, което е божествено работи, всичко, което е човешко сътрудничи. Но за да сътрудничи човек успешно на Бога, трябва да привикне да мисли с Бога, да чувства с Бога, да живее с Бога, да действа с Бога. А това ни разкрива целта на християнската култура.

Каква е тя? Целта й е да внесе и осъществи у човека и в света около човека колкото може повече от божественото. Поради това християнската култура е култ към Христа Бога, служение на Христа Бога. В действителност християнската култура е непрекъснато служение на Христа Бога, непрекъснато богослужение: човекът служи на Бога чрез себе си и чрез всички твари около себе си; постоянно прилага Божието в своята работа, във всяко свое творчество; събужда всичко, което е божествено в природата, така че цялата природа да служи на Бога, предвождана от христолюбивия човек. По този начин всички твари да могат да участват във всеобщото богослужение. Понеже природата се подчинява на човека, който служи на Бог.

Богочовешката култура преобразява вътрешността на човека. Промяната става от вътрешното към външното- първо душата после тялото.Тялото е близнак на душата, който чрез душата живее, движи се и съществува. Изтръгнете от него душата; какво остава, ако не миризлив труп? Богочовекът преобразява най-напред душата, след това и тялото. Преобразената душа преобразява тялото, преобразява материята.

Целта на богочовешката култура е да преобрази не само човека и човечеството, но чрез тях и цялата природа. Но как се постига тази цел? Единствено с богочовешки средства. А това са евангелските добродетели: вяра и любов, надежда и молитва, пост и смирение, кротост и милостивост, боголюбие и братолюбие. С практикуването на тези добродетели се изгражда богочовешката култура. Упражнявайки тия добродетели, човек преобразява душата си от грозна в красива, от мрачна в светла, от грешна в свята, от тъмнолика в христолика. И тялото се превръща в рамка, в която поставя христоликата си душа.

Чрез упражнението в евангелските добродетели, човек придобива власт над себе си и над природата около себе си. Изгонвайки греха от себе си и от света, човек изгонва и дивата и разрушителна сила, напълно преобразява и себе си, и света, усмирява природата и в себе си, и около себе си. Светителите са най-добър пример за това: освещавайки, преобразявайки себе си с практикуването на евангелските добродетели, те освещават, преобразяват и природата около себе си. Многобройни са светителите, на които са служили дивите зверове, които със самата си поява са усмирявали лъвове, мечки и вълци. Тяхното общуване с природата е молитвено, благо, кротко, милостиво, нежно, не грубо, не сурово, не неприятелско, не диво.

Не външното, насилствено, механично натрапване, а вътрешното, доброволното, лично усвояване на Господа Христа с непрекъснатото практикуване на християнските добродетели осъществяват царството Божие в душите, осъществяват православната култура. Понеже царството Божие не идва по външни, видими пътища, но по вътрешни, духовни, невидими. “То няма да дойде забелязано е обявил Спасителя. И няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17, 20-21), вътре в душата, сътворена от Бога и боголика, в душата, осветена с дух Светий. Тъй като “царството Божие е правда и мир и радост в Духа Светаго” (Рим. 14,17). Да, в Духа Светаго, не в духа човешки. То може да бъде в духа човешки дотолкова, доколкото човек изпълни себе си с Духа Светаго чрез евангелските добродетели. Затова първата и най-голяма заповед на християнската култура е: “Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6: 33), т.е. ще ви се придаде всичко, което ви е потребно за поддържането на телесния живот: храна, облекло, жилище. Всичко това е само добавка към царството Божие. А културата на Запада търси най-напред тази прибавка. В това е нейното езичество, защото според думите на Спасителя, езичниците търсят най-напред тази добавка. В това е нейният трагизъм, тъй като е похабила душата, грижейки се за предметите. А безгрешният Господ е казал веднъж завинаги: “не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете… Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:25; 33-33; Лук. 12: 22-31)

Огромен е списъкът от нуждите, които съвременният човек жадно измисля. И за да задоволяват многобройните си безсмислени потребности, хората са превърнали тази златна Божия звезда (т.е. земята б.пр.) в кланица. А човеколюбивият Господ отдавна е открил това, което “единствено е потребно” на всеки човек и на цялото човечество. Кое е то? Богочовека Христос и всичко, което Той носи със Себе си: Божията истина, Божията правда, Божията любов, Божията доброта, Божията святост, Божията безсмъртност, Божията вечност – всички Божии съвършенства. Ето, това е “единственото потребно” на човека и човечеството, а всички останали потребности, сравнени с него, са почти ненужни.

Когато човек истински сериозно се замисли над тайната на своя живот и света около себе си, тогава трябва да дойде до заключението, че потребност над потребностите е да се отрече от всички потребности и решително да тръгне след Господа Христа, да тръгне и се съедини с Него чрез упражняването на евангелските подвизи. Не направи ли това, човек остава духовно безплоден, бежизнен; душата му се изсушава, разпилява, разпада и той постепенно умира, докато накрая не умре напълно. Защото божествените уста са изрекли: “Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките, който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод, защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят (Йоан 15: 4-6).

Само чрез духовно органично единство с Богочовека Христос човек може да продължи живота си в живот вечен и своето същество в същество вечно. Човекът на богочовешката култура никога не е сам: когато мисли, той мисли с Христос ; когато работи, той работи с Христос; когато чувства, той чувства с Христос. С една дума: той непрестанно живее с Христа Бога. Защото какво е човек без Бога? В началото получовек, а накрая нечовек. Единствено в Богочовека човек намира пълнотата и съвършенството на своето същество, намира своя оригинал, своята безконечност и безкрайност, своята безсмъртност и вечност, своята абсолютна стойност. Господ Иисус единствен между човеците и между съществата е прогласил човешката душа за най-голяма ценност във всички светове, горни и долни. “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26)

Всички слънца и звезди не струват колкото една душа. Похаби ли човек душата си в пороци и грехове, не ще може да я откупи, макар да стане господар на всички слънчеви системи… Тук на човека е оставен един изход, само един, и няма друг. Ето го: Богочовекът Христос е единственото осигуряване на човешката душа, осигуряване за безсмъртност и вечност. С предметите душата не се осигурява, но се поробва. Богочовекът освобождава човека от тиранията на предметите. Над Христовия човек нещата нямат власт, а той властва над тях. Той определя истинската им цена, защото ги премерва с Христова оценка. А тъй като според Христос човешката душа има несравнено по-голяма стойност от всички същества и неща, то Христовият човек посвещава цялата си грижа и внимание на душата. Християнската култура преди всичко е култура на душата.

Човек е велик единствено с Бога  -  това е мотото на богочовешката култура. Без Бога човек не е нищо друго, освен седемдесет килограма кървава глина. Какво са хората без Бога, ако не гроб до гроб? Европейският човек е осъдил на смърт и Бога, и душата. С това не е ли осъдил и самия себе си на смърт, от която няма възкресение? Сведете искрено и безпристрастно баланса на европейската философия, наука, политика, култура, цивилизация и вие ще видите, че те са убили у европейския човек Бога и безсмъртието на душата. Но ако сериозно се вгледате в трагизма на човешката история, вие ще трябва да видите, че богоубийството винаги завършва със самоубийство. Спомнете си за Юда. Той първо е убил Бога, а след това унищожил себе си. Това е неизбежен закон, който владее в историята на тая планета.

Сградата на европейската култура, зидана без Христа, ще трябва да се разруши, предсказва преди 90 години далновидният Достоевски и Гогол преди 100 години… И пред очите ни се сбъдват предсказанията на славянските пророци. Десет века е зидана европейската вавилонска кула и на нас ни се пада трагичното видение: съзидана е огромна… нула! Настъпила е всеобща бъркотия: човек човека не разбира, душа душата не разбира, народ народа не разбира. Въстанал е човек против човек и царство против царство, и народ срещу народ, па дори и континент срещу континент.

Европейският човек е дошъл до своето съдбоносно главозамайване. Той е повел към върха на своята вавилонска кула свръхчовека и искал с него да завърши своето здание, ала свръхчовекът полудял под самия връх и се сгромолясал от кулата, а и кулата след него се троши и ломи чрез войни и революции. Homo europaeicus трябва да полудее на края на своята култура. Богоубиецът трябва да стане самоубиец. Wille zur Macht (т.е. волята за власт – основна категория във философията на Нищше и неговия свръхчовек б.пр.) се е превърнало в Wille zur Nacht (желание за нощ б.пр.). Нощ, тежка нощ е легнала над Европа. Нейните идоли се рушат и не е далеч денят, когато няма да остане камък върху камък от европейската култура, която е изграждала градове, а е разрушавала души, която е обожествявала тварите, а е отхвърляла Твореца.

Влюбен в Европа, руският мислител Херцен дълго живял там, но преди 90 години, в края на живота си, писал: “Достъчно дълго проучвахме проядения от червеи организъм на Европа; във всички слоеве видяхме пръста на смъртта… Европа се приближава към страшен катаклизъм… политическите революции се рушат под терора на своята немощ; те са извършили велики дела, но не са изпълнили задачата си, разрушили са вярата, а не са осъществили свободата; разпалвали са в сърцата желания, които не са били в състояние да изпълнят… Аз съм първият, който бледнея и се боя от тъмната нощ, която настъпва… Сбогом умиращ свят, сбогом Европа!…”

Пусто е небето, защото Го няма Бога на него; пуста е земята, понеже ги няма безсмъртните души; европейската култура е превърнала робите си в гробове. И тя самата е станала гроб. “Аз искам да отида в Европа, заявява Достоевски, и зная, че отивам при гроб…”

Преди Първата световна война краха на Европа са предусещали и предсказвали само тъжните славянски пророци. След войната това виждат и усещат и някои европейци. Най-смелият и най-искреният между тях несъмнено е Шпенглер, който развълнува света с потресаващата си книга: Untergang des Abendlandes (“Залезът на Запада”). В нея, с всичките средства, които му предлага европейската наука, философия, политика, техника, изкуство, религия, той показва и доказва, че Западът залязва. От Първата световна война Европа се намира в предсмъртна агония. Западната или фаустовската култура, според Шпенглер, е започнала в десети век след Христа, а сега се разпада, докато изчезне напълно в края на двадесет и втори век. След европейската култура, разсъждава Шпенглер, настъпва културата на Достоевски, културата на Православието.

Чрез всичките си културни изобретения европейският човек изведнъж умира. Влюбеността на европейското човечество в себе си е гробницата, от която то не иска и затова не може да възкръсне; влюбеността в собствения разум е кобната страст, която го опустошава. Единственото спасение е Христос, твърди Гогол. “Ала светът, осеян с милиони бляскави предмети, които разсейват мислите му, няма сили да се срещне непосредствено с Христа.”

Европейският тип човек е в безизходица пред основните проблеми на живота; Богочовекът ги е решил всички. Европеецът е решил проблема на живота с нихилизма; Богочовекът – с вечния живот. За европейския дарвино-фаустовски човек главното в живота е самосъхранението; за Христовия човек самопожертвованието. Първият казва: жертвай другите за себе си, а вторият: жертвай себе си за другите!… Европеецът не е открил проблемът на смъртта; Богочовекът го е решил с възкресението.

С кого ще вървим – с европейския човек или с Богочовека? Тръгнем ли с първия, ще се превърнем в мимолетен молец; тръгнем ли с Втория, ще се претворим в безсмъртен творец на богочовешката култура. Практикувайки евангелските добродетели, човекът става непреходен и вечен. Господа, вие продължавате святото дело на светиите, вие осъществявате православната култура, вие изграждате, украсявате, обезсмъртявате и своята душа, и душата на нашия народ. Знаете ли кога? Когато истински вярвате в Господа Христа, когато истински Го обичате, когато истински Му се молите, когато постите, когато правите милостиня, когато изгонвате греховете от себе си, когато истински обичате своя народ, когато благославяте ония, които ви кълнат, когато правите добро на ония, които ви мразят, когато се молите Богу за ония, които ви гонят. С една дума, когато изпълнявате Евангелието Христово.

Знаете ли какво значи да си православен? Това значи непрестанно да се бориш със страстите и греховете у себе си и в света. Бедността се бори със сребролюбието; постът и молитвата се борят с похотта; кротостта се бори с гнева; с гордостта се бори смирението; със смъртта се бори безсмъртието. Когато мислиш с чиста и свята мисъл, знай, че осъществяваш християнската култура. Всяко твое благородно чувство, всяко твое евангелско дело, всяко твое добро желание е строител на християнската култура. Свети Сава у нас е най-големият строител на богочовешката, православна култура, понеже двадесет години на Света Гора е преобразявал душата си с евангелски подвизи, и така е превърнал себе си в най-великата, най-безсмъртната и най-завладяващата личност в историята на нашия народ. Той е прокарал за душите ни път от смъртта към безсмъртието, от временното към вечността. Той е повел душата си по пътя на богочовешката, на православната култура.

Няма съмнение, че принципите и силите на европейската култура и цивилизация са христоборчески. Типът на европейския човек се е изграждал дълго , за да може накрая да замени Богочовека Христос със своята философия и наука, със своята политика и техника, със своята религия и етика. Европа си е послужила с Христос “само като мост от некултурното към културното варварство, т.е. от неграмотно варварство в грамотно” (Епископ Николай: “Речи о свечовеку”, стр. 334).

Човече, sei stolz und glulcklich, т.е. бъди горд и щастлив наставлява европееца завършителят на европейската култура Ницше. Смирись, гордый человек!, т.е. смири се, горди човече! съветва славянския човек изразителят на православната култура Достоевски. Смири се горди човече, смири се пред вечната Христова истина и правда!

Моите заключения за европейската култура са много песимистични. Но нека това не ви учудва, защото говоря за най-катастрофалния период от човешката история- за апокалипсиса на Европа, чиито действия рушат нейното тяло и нейния дух. Без съмнение цяла Европа е минирана с противоречия, които ако не се разрешат, могат скоро да експлодират и резултатът да бъде унищожението на европейската култура.

Поставени на опасната граница между две култури, нашите души са изправени пред въпроса: Кого да изберем – европейския човек, или Богочовека? От отговора зависи съдбата на нашата народна душа сега и във вечността. Ако изберете Богочовека тогава душата на народа ни ще се озари от незалязваща светлина, и от преходна тя ще стане непреходна; ще се превърне от неславна в славна, от смъртна в безсмъртна, от временна във вечна, от човешка в богочовешка. Изберете ли Него, какво може да ви стори човек? Какво е смъртта? “Смърте, къде ти е жилото? Аде, къде ти е победата?” Изберете ли Него, вие ще застанете сред безсмъртните, сред големите и велики християни, сред главните строители на православната богочовешка култура: свети Сава Сръбски и свети Сергий руски, свети Лесновски ,св. Прохор Пшински, св. Иоан Рилски, свети Серафим Саровски и останалите безсмъртни християни. А когато сте с тях и с техния всепобеждаващ Господ Христос, тогава никой не ще може да ви победи нито в този, нито на онзи свят. Тогава ще бъдете непобедими победители на всички бойни полета, във всички светове…

източник: http://synpress-classic.dveri.bg/books/svetosavieto/3.htm

Близки теми:

Живот без смисъл и смърт без надежда Православието и Теорията за еволюцията Изгубеното Безсмъртие За Църквата Божественото смирение

първа част

ІІ Богословието като дар и опит

Църковното разбиране за богословието по преимущество се заключава в това, че става въпрос за дар и опит, който се дава от Бога на този, който има съответните предпоставки за достигането на откровение, по време на което той се приобщава към нетварната Светлина, славата на нетварната Божия енергия, а също има ум, способен да вмести, изрази и запечата тези духовни опити.

Професор Иоан Романидис учеше, че когато някой достигне до съзерцание на Бога, той знае опитно, че няма никакво сходство между тварно и нетварно, така че различава енергиите на Бога от демонските енергии и от енергиите на човешката логика, т. е. от помислите. Този, които прави това различаване на енергиите, дали те произхождат от Бога, от дявола, от чувствата и фантазиите, се явява действителен богослов и може с точност да води своите духовни чеда.

По този начин, служението на богослова се отъждествява с делото на духовния отец, а служението на духовния отец с делото на богослова. Затова главния проблем на човека, касаещ неговото спасение се състои в това, той да се научи да различава тварните от нетварните енергии, както се различават волята Божия и действията на страстите и изкушенията на дявола.

Той учеше също, че съществуват две групи богослови на Църквата от гледна точка на опита. В състава на първата група можем да включим тези богословстващи, които са достигнали до просвещение на ума и имат умна непрестанна молитва, а към втората тези, които се явават действителни богослови, които са достигнали до съзерцанието на славата Божия в човешката природа на Логоса и могат да беседват безпогрешно за Бога, и да водят хората безпогрешно към обожение.

Църквата, възкръсналото Христова Тяло, живее в историята, възприема човека в състояние на падение и го води към спасение, към обожение. Това превръщане на човека от паднал в обожен се явява най-важната цел на Църквата. Това означава, че Църквата, съгласно множество агиографски и светоотечески текстове се явява духовна лечебница, духовна болница, коята излекува човека и превръща самолюбието в боголюбие и човеколюбие.

Както във всяка болница съществуват лекари, които знаят метода и способа на лечение, сащо има и болни, които страдат и се мъчат и искат да се изцелят; същото се случва и в Църквата. По преимущество целител е Христос и лицата, с помощта на които Христос изцелява, са свещенослужителите. Но особенно това са светиите, които знаят какво е здраве, какво е болест, и какъв е метода за излекуването на всеки духовен недъг. Съществуват също и членове на Църквата, които не знаят, че са болни, или не искат да се изцелят, създават различни проблеми в областта на църковния живот.

В тази перспектива Църквата е дала званието богослов на трима велики светии, както беше уточнено в началото, а именно: св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов. По-късно към тях бил прибавен и четвърти велик богослов, свт. Григорий Палама, архиепископ на Солун в 14 в. когото вселенският патриарх Филотей Кокин, написл за него песенно последование, т. е. служба, нарекъл четвърти богослов.

По-нататък ще бъде указано, защо тези четири велики личности са били назовани богослови. Общият признак за тях, е че са живели в Божията Светлина и са говорели за нея. Тоест, не са били хора със силна логика, можещи да говорят по философски за Бога, а са видяли Бога като Светлина и в Светлина, и са ни оставили свидетелство за тази божествена Светлина, т. е. те са били боговидци- Светци в Светлина.

1. Свети евангелист Иоан Богослов

Христовото Преображение на планината Тавор било значително събитие в живота на Господните ученици, а също и в живота на Църквата, защото там се открила славата на Божеството, чрез човешката природа на Христа, която по силата на ипостасното съединение на човешката природа в лицето на Логоса станала източник на нетварните енергии на Бога.

На планината на Преображението между тримата ученици се оказал и евангелист Иоан. Той видял славата на Бога, осенило го светъл облак, нетварната скиния на Бога, присъствието на Светия Дух и той чул от дълбината на облака Отеческия глас.

Впоследствие той се оказал на Голгота, по време на Разпятието, удостоил се да приеме Христовата Майка, Пресвета Богородица, бил ученикът на любовта. С богословско слово той записал тези опити от боговидението в Евангелието, което се явява четвърто по ред, а също и в Съборните Послания.

Евангелието, което написал той, се явява най-богословското, затова и било наречено от Климент Александрийски „духовно” и било определено то да се чете в Църква от пасхалното Възкресение до Петдесетница. В течение на цялата църковна година за четене по време на божествената литургия се избират от така наречените синоптически Евангелия: на Матей, Марк и Лука. По време на светата Четиридесятница, която се явява период на подготовка за кръщаването на оглашените, ние слушаме, че Христос съгласно Евангелието от Марк учи, чудотвори и изгонва демоните. От деня на Възкресението обаче, когато новите членове на Църквата са получили кръщение, се чете богословското Евангелие на евангелист Иоан, защото след приемането на тайнството и в периода на Христовото Възкресение те могат по-добре да разберат богословския смисъл, съдържащ се в него.

Евангелието започва с изповядване, че Христос е Словото Божие: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”³ (Ин. 1:1-5)

Тук по най-ясен начин Христовото Божество се свързва с живота и светлината.

В цялото четвърто Евангелие ние четем за възраждането на човека, за откровението на Троичния Бог на самарянката, слушаме богословското учение за това, че Христос е хлябът на живота, живата вода, светлината на света, вратата, чрез коята може да се влезе в дома на Отца, вечния живот, добрия пастир, че този, който вярва в Христос, разбира в Светия Дух, че от утробата на сърцето му излизат реките на живата вода и прочее. Удивителни са последните наставления на Христос към Своите ученици преди Неговите страдания, а също и първосвещеническата молитва към Отца, в която Той говори за единството на апостолите в съзерцанието, виждането на славата Божия, нещо което се е случило в деня на Петдесетница и др.

Изключително богословски са и Съборните Послания на евангелист Иоан Богослов. Най-вече първото, плод на придобития божествен опит. Характерен е неговия пролог: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна”⁴ (1Ин. 1:1-4).

Тук по най-ясен начен се открива, че евангелист Иоан е придобил опитно познание за Бога с помощта на слуха, зрението и осезанието. От друга страна, от светоотеческото учение ние узнаваме, че всички телесни чувства на човека, съгласно опита, се преобразяват и удостояват да преживеят Бога и, че опитно всички чувства стават едно чувство. Така ясно се открива, че благовестието на евангелиста Иоан към християните не е идеологическо, а по преимущество е плод на опита. Той видял Христа в Неговата слава. На него му се открил истинския Живот, Който бил от началото на света. Не става дума за идеологическо проповядване, рационално, социално, а най-вече за богословско разпространение на Словото Божие, емпирическо, това е вестта за вечния живот. Ап. Иоан проповядва това, което опитно е познал, благодатта Божия.

Също виждаме, че целта на проповедта и пастирството се състои в това, хората да придобият общение с боговидци-светии, а чрез тях и с Троичния Бог. Това ни показва, какво всъщност е Църквата, че тя не е просто социален, филантропски или религиозен организам, но е място, в което всеки придобива общение с Троичния Бог и със светците в съответствие с основополагащата цел на църковния живот.

Чрез изследване на Евангелието от Иоан и неговите Послания можем да се потопим в атмосфера на богословие, състояща се от връзката и общението на човека с Бога, явяващо се в нетварната Светлина. В резултат от тази връзка човек придобива богословската добродетел любов. Затова евангелист Иоан бил наречен от Църквата богослов.

2. Свети Григорий Богослов

Св. Григорий, архиепископ на Константинопол, живял в 4 век и е наречен „Богослов” заради известните си богословски слова, произнесени в Константинопол, когато там го извикали малобройните останали православни за отразяването на арианската ерес, която в това време преобладавала в Църквата.

С тези слова той не само развива учението за Света Троица и богословски показва, че Логосът, второто Лице на Света Троица се явява несътворено и Светия Дух е Бог несътворен, но използва аргументи, които произхождат от личния, духовен опит, който сам имал.  По този начин св. Григорий показва връзката между благодатния опит и догмата за Света Троица.

В своето първо слово за богословието той определя, кой е богослов на Църквата. Св. Григорий пише, че не трябва всички да богословстват: „не по всяко време, не пред всеки и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко”. Богословието не е предмет за всички, а за „хора изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието, които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си”⁵.

Така, съгласно Григорий Богослов, богослови са тези, които са преминали през тежки изпитания, т. е. очистили са сърцето от страстите и са достигнали съзерцание на Бога, или най-малкото тези, които се стремят към очистване. За богословстването съществуват сериозни предпоставки, а именно съответсващ метод, какъвто е безмълвието, подобаващо време, защото всичко е възможно в подобаващо време, а също и доколкото е възможно и доколкото слушателите имат способност да възприемат⁶.

Говорейки за отношението между молитвата и богословието, той пише, че можем винаги да имаме памет за Бога- „Да се помни Бог е по-важно дори от това да се диша”⁷, но не винаги е възможно да се богословства.  Той не пречи на човека да има памет за Бога, а да богословства, и не препятства богословието изобщо, а това което не е на място, той не е против учението, а против несъразмерността (и медът приет до излишък предизвиква повръщане).

В друга своя беседа говорейки за това, кой трябва да богословства, той пише, че всички предмети, небесни и земни, умопостигаеми и чувствени, се подчиняват на порядък. Всички ние се явяваме членове на Църквата, но всеки има свое особено дарование. Светият Дух е един, но дарованията са различни, доколкото вместилищата възприемащи Духа не са еднакви. По-нататък той се позовава на разликата в духовното състояние между Моисей, Аарон, първосвещениците и левитите. Само Моисей се изкачил на планината Синай. Той влязъл в мрака и встъпил в общение с Бога⁸.

Говорейки за опита от богопознанието той казва, че Бог е Светлина. Още повече, „превисока светлина, така че всяка друга светлина, колкото и сияеща да изглежда, е само малка негова струя или разсейващ се отблясък”⁹. Светлината може да се види само чрез нейното сияние. Тази Светлина увлича човешкия ум чрез стремление, и очистеният ум се приближава към чистия Бог. Това означава, че умът на човека се очиства от Светлината на Божеството, увлича се към висотата чрез любовта към Светлината и в края на краищата вижда Бога като Светлина.

Имайки пред погледа си Моисей, който се изкачил на планината Синай, св. Григорий Богослов по най-ясен начин описва неговия собствен духовен опит на богопознание, който е придобил, и беседвайки за Бога, той представя своето собствено съзерцание на Бога, по време на което той Го видял „изотзад” (Изх. 33:22) , т. е. видял нетварната енергия и слава, която се нарича „великолепие”, а не „чиста природа” на Света Троица¹⁰.

Заниманията на еретиците без гореуказаните предпоставки е „честолюбие в словото и болест на езика”¹¹. Позовавайки се на предводителя на евномианите той го осъжда за това, че той бързо изобретява светии и ръкополага богослови, образова ги и извършва многочислени заседания с неграмотни учени.

По този начин, съгласно Григорий Богослов емпирическото богословие не е предмет на заседания и светска мъдрост, а на чистота на сърцето, озарение от самия Бог, което се преподава на тези хора, които имат необходимите предпоставки за богословстване. Богословието е харизматично състояние, духовен опит, а не гимнастика за ума. Богословът бива указан от Бога, а не от собственото заявление за самия себе си.

3. Преп. Симеон Нови Богослов

В 11в в епохата, когато хората, даже и монасите, говорели за Бога, по рационален, а не по емпиричен начин, учението на преп. симеон Нови Богослов съставя етап в църковния живот и произвело истинска революция в Църквата, т. к. съгласно даденото учение исихазма се оказва основание на богословието и църковния живот.

Преп. Симеон Нови Богослов живеел в нетварната Светлина, виждал нетварната Светлина, виждал нетварната Божия енергия като Светлина, и когато се наложило той да говори и пише за Бога, той говорел за Божията Светлина и за приобщаването на човека към нея. Съществуват много места в творенията му, където се говори за това, какво е богословие, и кой се явява богослов в Църквата. Ние ще се спрем на някои от тях.

В началото той прекарва граница между покаянието и богословието, на богослова не подобава покаяние и на каещия се богословие. Между покаянието и богословието съществува огромна разлика, както между Изток и Запад. Този, който живее в покаяние напомня на немощен и ограбен бедняк, който проси милостиня, докато този, който богословства прилича на човек, живеещ в дворец, носещ царски одежди, и е роднина на царя, говори с него и слуша неговите указания и пожелания¹².

Богословието е преживяване на Петдесетница. Когато Апостолите получили Светия Дух, те се просветили по съвършен начин и са се научили от Светлината, че Бог е Неизречен и Неизразим, Нетварен и Вечен и Непостижим. Чрез силата на Светия Дух те са получили слово на мъдростта и знания, сила на чудодейство и пророчества, говорене и тълкувание на езици, застъпничество и управление на градове и народи. Светиите са в положение на синовство, облекли са се в Христа и познали всички тайнства на Божественото Домостроителство и на бъдещите блага¹³.

Опита на апостолите продължава във вековете. И сам  преп. Симеон, както става явно от неговите текстове, е достигнал опита на Петдесетница и видял славата Божия. В един от своите химни с потресаваща точност той описва как чрез Христа е видял Три Светила, които имат еднаква енергия и сияели по-силно от слънчевата светлина. Св. Симеон пише: „Дори и в самата нощ и в самата тъма аз с трепет виждам Христа, Който ми отваря Небесата, Сам се скланя оттам и го виждам заедно с Отца и Духа- Трисвята Светлина, която е едно в Трите и в едното Три. Те, несъмнено, са Светлина и Една Светлина са Трите, Която по начин, превъзхождащ слънцето, озарява душата ми и просвещава моя помрачен ум”¹⁴.

По време на Божественото откровение боговидецът вижда величието, простотата и несложността на Бога, а също и Неговата безвидност, познава, че самият се приобщава към Бога, без обаче да вижда Неговата същност. Той пише: „Вижда и иска да каже и не намира слова, тъй като той вижда невидимото, безвидно и съвършено просто, съвършено несложно, непостижимо величие. Тъй като той не вижда начало, нито край, не вижда и среда и съвършено не знае как да каже, какво вижда? … предполагам, вижда не по същност, а по приобщаване”¹⁵.

Повече от това, преподобният достига такъв момент, когато казва, че оглашени не се наричат само некръстените, „но и този, който съзерцава славата Господня с непокрито лице”¹⁶, когато човек достига видение на Божествената слава, той става верен, иначе е оглашен в тайнствата на Царството Божие.

Следователно действителното богословие е опитното богословие, благодатното, и богослов е този, който достига висотата на Петдесетница и е видял славата Божия.

4. Св. Григорий Палама

В 14в. На Църквата и се наложило да се сблъска с много трудноразрешим проблем, тъй като за първи път в Православния Изток се появило схоластическото западно богословие. Когато някой не богословства съгласно своя опит, той разсъждава за истината, за Бога, смесва философия и фантазия и в резултат изпада в агностицизъм (Бог е абсолютно неизвестен и непознаваем-бел на прев.) и безбожие. Тази опасност се наблюдавала в този период в Константинопол и Солун.

Св. Григорий Палама станал велик богослов, т. к. той видял Бога и познал Неговата слава и с помощта на тези две духовни предпоставки отразил ереста на Варлаам.

Св. Филотей Кокин в съставената от него биография за св. Григорий ни съобщава за целия му исихастки живот, започвайки от детска възраст, когато той живеел в двореца, а също и подвижническия му живот на Света Гора. Именно там, в началото на своя монашески живот постоянно се молел с молитвата: “Господи, просвети моя мрак”¹⁷. Той живял подвижнически с „преизобилно”¹⁸  умно безмълвие, извършвал тайно непрестанната умна молитва  в духа и се удостоил с много дарования, служил на Този, Който вижда на тайно¹⁹.  Св. Григорий получил много откровения, като явяването на ев. Иоан Богослов, Богородица, обаче най-вече виждал нетварната Светлина, Царството Небесно,  тъй като това видение е непосредствено съединение, обожение, и тези, които го достигат, придобиват крайна любов и божествено уподобяване и особено „неотслабващо богословие чрез непрестанната молитва и умното безмълвие, смирение и плач”²⁰. Тук съзерцанието се съединява с обожението и с „високото, неотслабващо богословие”. Св. Григорий често виждал Божествената Светлина²¹, това е и причината, поради която той постоянно в своите текстове говори за нетварната Светлина на Божеството.

Характерно е едно видение, за което той расказал на своя приятел и ученик Доротей, описано от св. Филотей.

Пребивавайки в свещено безмълвие и молитва, в сянката на съня, той видял, че държи в ръка съсъд, напълнен с мляко, което започнало да се излива от съсъда и да се превръща в благоуханно вино, което започнало да се стича по одеждите и ръцете му, изпълвайки всичко с благоухание. Тогава се появил някакъв достославен Мъж, изпълнен със светлина, и му казал да покаже това питие и на други и да не го оставя да се излива напразно. Несъмнено нравственото слово тук се превръща в богословско, става очевидно, че св. Григорий получил дара на богословието. Когато светият изявил своето безсилие да извърши това дело, защото нямало хора, които да обичат такива богословски слова, божествения Мъж го подбудил да направи това и да остави на Бога да устрои нещата. След като изчезнал, повествува сам св. Григорий Палама: „аз, отхвърляйки и самата сянка на съня, цялата нощ и част от деня престоях там, целия просвещаван богато от Божествената светлина”²².

Това свидетелство се явява важно, т. к. показва, че боговидецът може в продължение на дълго време да е в Светлината и да е просвещаван от нея. Такъв духовен опит превръща нравственото слово в богословско. Действително след този богооткровен опит, св. Григорий написал своето първо слово, посветено на преп. Петър Атонски, в което той описал цялата ценност на жителството на атонския монах, след това написал своята беседа за Въведение в храма на Божията Майка, където Богородица се представя като пример за исихаста и преимуществено за богослова.

В един свой текст св. Григорий, говорейки за богословието го отъждествява със съзерцанието на Бога, той пише: „Съществува и за Бога и за Неговото учение знание, съзерцание, което ние наричаме богословие”²³.  Богомъдри богослови са тези, „които по-горе от ума са беседвали с Бога” и тези „които богорадостно са се научили и богоподражателно са научили нас”²⁴.

На друго място той описва разликата между богословите, които са боговидци, тези, които богословстват отрицателно. Богословстващите отрицателно богословстват от невиждане, но светиите богословстват на основата на това, което е повече от видение, „изживявайки някакво грабване, но не разсъждавайки”²⁵. Говорейки за Грегора, приятел и привърженик на Варлаам, когото представяли за богослов, без обаче да има личен опит от Бога, той пише, че последния е ръкоположен от своето собствено писане „и е самочинен учител, поради което се явява повече лъжеучител, отколкото учител”²⁶.  Богослови са тези, които са видели Бога в Светлина, а самозваните учители учат от своя ум и своята фантазия.

Важно е, че св. Григорий учи, че нямащите действително знание за Бога от опит, в действителност са безбожници. Казаното е в смисъл, че те разсъждават и говорят за този Бог, който не съществува. По този начин те нямат познание за истинния Бог, а за Бога на разсъдъка и фантазията, който е и несъществуващ.

В посланието към монах Дионисий се описват три вида безбожие. 1 ия- е многовидната ерес на елинстващите, от които Варлаам е получил своите идеи и съответно ги е предал на Акиндин, утвърждавайки, че Божествената енергия не се отличава от Неговата същност. 2-ия вида-това е „многообразната измама на еретиците”, които не се отличават от безбожниците, т. к. имат лъжовна представа за Бога, към тях също се отнасят Варлаам и Акиндин, доколкото единия Бог те разделят на тварно и нетварно. 3- ия вид безбожие е, когато някой не излага учение за Бога от неблагочестиво благочестие, т. к.  не иска да възпява Бога по този начин, доколкото тези учения превъзхождат разбирането на мнозина.  Тук няма стремеж към обяснение на незнаещите богословието на св. отци, а отхвърлянето му под предлог, че това са велики и високи понятия за ума и не са лесни за приемане от болшинството и не всеки може без труд и леко да постигне това²⁷.

Тези четирима светии, св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов и четвъртия св. Григорий Палама са боговидци и са наречени от Църквата богослови.

Изводът от всичко казано по-горе е този, че богословието функционира и като наука  и като дар-опит.

Образът на болница показва този двоен образ на богословието. Във всяка болница съществуват лекари и медицински персонал, който се занимава с лечението на болните, но също съществува и управление, т. е. директор, съвет, счетоводители, секретари и други, които работят за добрата административна организация на болницата. Административната структура на болницата не може да замени лечебния отдел, но и последния не може да работи резултатно без материална, икономическа и организационна структура.

Този образ показва връзката между богословието като дар, който служи на духовно болния човек в духовната болница Църквата, и богословието като наука, която по външен начин изследва елементи от църковния живот.

Богословието е преди всичко познание на Бога чрез Светлината, съучастие в „наследството на светиите в светлината” (Кол. 1:12). Такава теология предлага безпогрешно знание за Бога и помага на гладните и жадните за Бога хора да удовлетворят своето стремление. По този начин благодатното богословие служи повече за пастирско и естествено, като такова има за своя цел движението на човека от това, което е по образ, към това, което е по подобие; от битие към благобитие, от антропоцентричен жизнен подход към теоцентричен; от очистване към просвещение и обожение. Такова богословие се е развивало в манастирите, и действителните професори са професорите на пустинята, тези монаси, клирици и епископи, които лично и опитно са познали Бога.

Също богословието функционира и като наука, която се занимава с историческото движение на Църквата във времето, а също и културата, изграждана от членовете на Църквата и властовите и етнофилетически тенденции, влияещи на църковния организъм. Анализ и тълкуване на тези състояния се осъществява и преподават църковните богословски школи, а професорите се явяват тук това които се учат и знаят всички тези проблеми, които се появяват при историческото движение на Църквата. Това богословие трябва да й помага в нейната цел, която е ръководството на християните по пътя към обожение. Ако обаче това научно академично богословие не се вдъхновява от благодатното богословие, то няма особен вечна и сотериологчна ценност, защото, както казва ап. Павел, всичко ще изчезне и ще остане единствено любовта, като общение с Бога..

Аз, съм получил помощ от моите духовни отци и от професорите на богословския факултет, които са ме подтикнали към изучаването на агиографските и светоотечески текстове на Църквата и са ми открили пътя към Света Гора, където съм срещал опитни подвижници, които съзерцаваха Бога като Светлина и които са ми показали този път на опитно богословие. Така аз видях как в моя живот могат хармонично да сътрудничат богословието като наука и като дар-опит, как могат да бъдат свързани богословските школи с исихасткото и боговидческо предание на Църквата.

Благодаря на Бога, показал ми този път, а също благодаря на вас, че имахте търпение да ме изслушате.

¹Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 3. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1983. Σ. 498.

² Мф. 10, 16.

³ Ин. 1, 1-5.

⁴ 1 Ин. 1, 1-4.

⁵ Γρηγορίου Θεολόγου. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 14.

⁶ Ibid. Σ. 14-16.

⁷ Ibid. Σ. 16.

⁸ Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 38 κ.ἑξ.

⁹ Ibid. Σ. 52-54.

¹⁰ Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 38.

11 Ibid. Σ. 26.

¹² SC 51. P. 71, α.

¹³ SC 122. P. 110-112.

¹⁴ SC 156. P. 234.

¹⁵SC 156. P. 158.

¹⁶SC 129. P. 234.

¹⁷ Φιλοθέου Κοκκίνου. Βίος Γρηγορίου Παλαμᾶ. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1984. Σ. 80-82.

¹⁸ Ibid. Σ. 86.

¹⁹ Ibid. Σ. 90.

²⁰ Ibid. Σ. 122.

²¹Ibid. Σ. 138.

²² Ibid. Σ. 142-144.

²³ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 182.

²⁴ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Α΄. Σ. 258.

²⁵ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 458-460

²⁶ Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Δ΄. Σ. 275.

²⁷Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 404 κ.ἑξ.

превод от руски

източник  http://www.bogoslov.ru/text/470008.html

Близки теми:

Богословието като наука и като дар За Църквата Единственото ново нещо под слънцето Тайнства и аскеза Степени на духовно съвършенство

Когато през лятото на 1966 г. за първи път посетих Света Гора като студент второкурсник от богословския факултет на Солунския университет с други мои съученици, ние срещнахме отец Теоклит Дионисиатски, който ни попита, кои сме. Отвърнахме, че сме богослови. На което той ни каза: „Църквата познава само трима богослови; св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов, а вие сте студенти от богословския факултет”.

Този възглед  на отец Теоклит ми направи голямо впечатление и ме научи да използвам по-точни думи относно този въпрос, защото според учението на Църквата богословието се явява опитно познание на Бога, то е дар. От това време аз постоянно се връщах към изучаването на темата и разбрах, че действително, съгласно църковната терминология, богослов е този, който говори за Бога, но за да може някой авторитетно да говори за Господ и да има истинско знание за Него, трябва предварително да има личен опит за Бога.

По този начин, в абсолютен смисъл на думата богослов се явява този, който е достигнал до съзерцание на Бога, съзерцание на нетварната светлина, в относителен смисъл богослов се явява и този, който говори за познанието, което имат обожените. Това се случва и с науката. По преимущество учени се явяват тези, които изследват различни природни явления и предлагат ново знание, а също и тези, които предават знанието на изследователите.

В „Светогорския томос”, който е написан от св. Григорий Палама, става въпрос за изповедание на вярата, което се провъзгласява от достойните в Духа. От една страна те са „посветени в същия опит”, следвали са по законния път на подвижвичеството, т. е. отрекли са се от придобиването на предмети, от човешката слава и от лошите телесни удоволствия, потвърдили са това отречение чрез подчинение на тези, които са ги предшествали в живота по Христа, занимавайки се със свещеното безмълвие и чистосърдечна молитва и са се оказали посветени в това, което е по-горе от ума, като достигнали до тайнственото, превъзхождащо разума единение с Бога. От друга страна, такива са и тези, които по отношение на последните се отнасят с почит, вяра, любов”¹. По този начин, ако ние нямаме лично познание на Бога, приемаме свидетелството на отците на Църквата, които са придобили такова лично знание чрез енергията на Светия Дух.

Занимавайки се впоследствие с учебна и изследователска дейност, аз разбрах, че можем да говорим за два вида богословие: за научно богословие и за благодатно, или опитно богословие.

І. Богословието като наука

Христос се е въплътил в дадена историческа епоха, възприел е абсолютно безгрешна човешка природа, но тленна и подложена на страдание, живял е в конкретно обкръжение и лично е познал цялата пълнота на трагичното състояние на хората след падението.

Така и Църквата, възкръсналото Христово тяло, чиито живот и дейност се осъществяват в историята встъпва в съприкосновение с хората, живеещи в конкретно място и в определено време, с екзотични националности, с различни религиозни представи и разнообразни културни изразни средства. Също единството и каноничното устройство на Църквата се е съхранявало при различни системи на управление и организация.

Важно е да се знаят историческите и културни елементи от епохата на Христа, Апостолите и Отците. Богословието като наука изследва тези въпроси и с тях се занимават професорите от богословските факултети, които провеждат изследвания на всички исторически явления и излагат важни сведения, които могат да помогнат на студентите да станат бъдещи клирици или професори по богословие.

1. Изучаване на текстове

Светите боговидци, пророци, апостоли и отци с пастирска цел са описали в различни свои текстове опита, който са придобили. Тези текстове са книгите на Стария и Новия Завет, омилиите на отците и др. Става дума за текстове, в които писмено се съхранява богословието на Църквата, доколкото тя чрез Светия Дух записва Откровението и пак чрез Него тълкува същото Откровение. Тези текстове предават също и исторически събития от всяка епоха и личния опит, който е имал всеки от боговидците, но и особения дар, даден му от Бога.

Следователно, учените –богослови изследват тези текстове и откриват общите елементи, отбелязват и характерните особенности. Например думата „обожение” не се споменава в Свещеното Писание, а само при отците на Църквата. При това, духовния смисъл на тази дума се предава в Библията с други понятия, такива като „съвършенство”, „прославление”, „освещение” и др.  Също изследват езиковите особености на всеки боговидец, чрез които се изразява богооткровеното слово и причините, довели до написването на пророческия, апостолския или светоотеческия текст. Тези видове работа се осъществяват от внимателни изследователи, които обаче имат църковен опит, защото иначе те могат да достигнат до невероятни изводи, както забелязваме в западната християнска мисъл.

Пророческите, евангелските, апостолските и светоотеческите текстове се съхраняват в различни видове, записани с маюскулно или минускулно писмо, датират се от различни векове, имат разночетения, които се установяват от специалисти, обладаващи знания по филология, а също и значителни знания по палеография. Важно е да се установи хронологията на текста, да се възстанови този текст благодарение на критическото му издаване в неговата по възможност, първоначална форма, да се изследват светоотеческите места, на които се позовава писателя, и да се направят съответните посочки. Този род научна работа води до много достойни резултати.

2. Църковната история

Църквата е живяла във времеви периоди и й се е налагало да преодолява разнообразни проблеми: религиозни, социални, политически. Сам Христос е казал на учениците си, че: „Аз ви пращам като овце посред вълци”(Мт.10:16). Следователно, новото свидетелство на Христа, което било предадено на Апостолите, Апостолските мъже и последващите отци, е влязло в стълкновение със своята епоха и създало многочислени проблеми. Гоненията на Църквата съставлява славен период в нейния живот, църковната история от този период трябва внимателно да се изучава, за да бъде подобаващо описана и оценена.

Също, както е известно, християните се появяват в историята като трети род, т. е. те не били нито юдеи, нито идолослужители. Те имали съзнание, че са нова действителност, отлична от тези две категории. Това означава, че Църквата в първите векове е живеела сред два велики религиозни, политически и културни свята-юдейския и елинския. Особенно, когато Църквата излязла от района на Палестина по широките простори на Римската империя, където господствало гръко-елинското предание с различни философски течения, тя трябвало да отговори на всички предизвикателства. По този начин древната Църква заимствала някои елементи от юдейското предание, а други от елинското, за да изрази своята богооткровена истина. Също й се наложило да примирява юдеохристияните и християните от езичниците, както виждаме в текстовете на Новия Завет и Апостолските мъже.

Великия проблем, който трябвало да решат отците от 4в. се състоял във връзката между богооткровенната истина на Църквата и елинската философия. Съществували някои християни, повечето еретици, които се стараели да изтълкуват Откровението по принципите на елинската философия. В резултат вярата започнала да се осветскостява, т. к. те елинизирали християнството. Обратното, отците на Църквата, в полемиката с тези философстващи християни, християнизирали елинизма, заимствайки някои термини от гръцката философия и предавайки им друго значение, за да изразяват богооткровенната истина, и тази истина да не се изменя от новото културно обкръжение. Отците виждали онтологичните и космологични въпроси, вълнуващи хората в тяхната епоха, и им давали отговор чрез богооткровената истина. По този начин Църквата отразявала ереси и разколи, защитавайки православната вяра, което и се случвало на Вселенските и Поместните събори, които утвърдили вероопределения и канони за единството на вярата и каноничното съзидание на Църквата.

Всичко това се изследва от различни учени богослови, когато  се излага църковната история, историята на догматите и църковната догматика, за да получат християните по възможност, точни сведения за историята на църквата, също и да видят как Църквата, чрез своите светии, които били просветени от Светия Дух, е могла да съхрани богооткровената истина, която е открил Христос на Апостолите.

3. Църковните изкуства

Християните обичат Бога и изразяват това разнообразно. Те се събират на определени места, за да служат на Бога и да изразят своята вяра. Също извършват Божествената Евхаристия, която се явава център на духовния живот, за да се приобщят към Тялото и Кръвта Христови.

Изграждането на молитвени храмове се осъществява в различни видове и стилове, които Църквата е възприела под влияние на мястото, в което живее. Но, в края на краищата тя е създала тези храмове съгласно своето собствено предание. Едновременно тя е възприела и различни културни разновидности на епохата като: музика, живопис, поезия и др. оценила ги  и ги преобразила за да изрази още по-добре своята истина.

Най-дълбоката и цел е била да изрази нетварната истина, която обладава, с помощта на тварните образи от настоящето, които трябвало да стават все по-добри, по такъв начин, че да не заключат човека в тварните образи, но да го отпратят в нетварния храм, към нетварните служения, към нетварния Божествен закон. В тази перспектива Църквата създавала храмове, украсявала ги, определяла способ за богослужение.

Всичко това трябва да бъде изследвано от учените изследователи, за това, да определят способа, с помощта на който исторически се труди Църквата, а също, как тя  възприема различните културни образи от настоящето и ги преообразява, как развива културата, без обаче, напълно да се отъждествява с нея.

Човек е създаден от Бога по Негов образ и подобие и бил поместен в Рая за това, да пребивава в постоянно общение с Него. Адам и Ева обаче чрез своето падение изгубили това общение с Бога и в своя опит да съхранят и изразят следите от него те започнали да почитат тварта. По този начин, от своята автентична връзка с Бога те изпаднали в някакъв религиозен живот, покланяйки се на идолите като на богове и придържайки се към различни религиозни идеологии. Религиите се явяват израз на слабостта на човека, която се случила в резултат от отдалечаването от Господ, и водят към фанатизъм, религиозни войни и др.

В същото време, някои християни, имайки различни възгледи, изменят християнската вяра. В резултат се  съдават различни християнски изповедания, които са основават на господството на логиката, както е станало със схоластическото богословие, или се основават на някакво господство на етиката, като пуританството. Всяка от тези религиозни системи е развила особени догматични учения, литургически образи, които трябва да бъдат изследвани и изучени.

Още повече, че във всички подобни християнски групи, от време на време се появяват различни течения, като, например, така нареченото диалектическо богословие, политическо богословие и др. Тези течения също трябва да бъдат изследвани, за да можем да ги изучим и оценим в отношение към Православната Църква.

Също така някои християнски изповедания по най-тесен начин са свързани с различни политически и социални видове дейност, опитвайки се да доминират в социалното пространство. Ние, като богослови, не можем да пребиваваме в неведение относно появата на Запад на различни племена, например франките, които са завзели Европа и са разпространили различни  християнски възгледи, от тези на апостолите и отците на Църквата. Виждаме това в „Диалозите” написани от св. Григорий Двоеслов, папа Римски.

Философските течения, които периодично са се развивали в Европа като: просвещение, романтизъм, модернизъм, постмодернизъм заедно с различните революционни движения са повлияли положението на Запад и на страни от Изтока, също както и на християнски изповедания.

Естествено, че тази философска, социална, политическа и културна страна трябва внимателно да се изледват, за да знаем, какво предизвикали тези явления и какви последствия са имали за някои части от християнския свят, а също, как те са повлияли до определена степен живота на Православната Църква.

5. Изучаване на съвременния живот

Църквата се занимава с човека и се стреми към това, да му възвести свидетелството за Царството Божие, а също и към това да го доведе до спасение. Обаче, Отците винаги са се старали да постигнат човека от своята епоха, мисленето му, и да говорят с него по съответсващия начин, за да му помогнат да влезе автентично в църковния живот. Това не е лесна работа, доколкото е нужно да се говори на езика на всеки човек заради неговото изцеление. Проблемите, които занимават хората от нашето време, са социални, психологически, битийни и духовни.

Социалните проблеми възникват във връзка с начина на живот на хората в обществото, въвъ връзка с различни доминиращи в обществото течения, и с различни господстващи социални тенденции. Психологическите проблеми възникват поради неувереност, причините за която са различни, поради болести, страдания, семейни проблеми, отсъствие на целесъобразност в живота. Битийните проблеми са свързани с отговор на житейските проблеми на земята, със смъртта и понятието за битие. Духовните проблеми имат връзка с търсенето и общението с истинския Бог.

Трябва да се изследват съвременното социално обкръжение, в което ще работи клирика, да се определят доминиращите проблеми, господстващите социални течения, които влияят в различна степен и на християните. Когато някои разбере тази среда и в пълнота психологията на християнина, който той обгрижва, тогава той мое да му окаже решителна помощ. Подобно на това както Христос се е въплатил и по този начин е победил греха, дявола и смъртта, така и всеки клирик, когато по някакъв начин вниква в проблемите на човека и истощается, тогава той познава условията на живот и може решително да помогне.

Пастирството на Църквата се стреми към спасението на всеки човек: невярващия, еретика, агностика, страстния, себелюбеца, схизматика и др. Това пастирство се осъществява с Божие просвещение, но също не трябва да се игнорира и знанието на религиозните, културни и социални параметри, защото Църквата никога не работи по монофизитски, гледайки само на духовната страна, не забелязвайки историческото и социално битие.

За всичко по-горе казано е необходима богословската наука. Добре е свещенослужителят да има различни научни знания и да е в курса на относително господстващите представи, например, за съвремените достижения на генната механика, молекулярната биология. В резултат той ще може да предложи автентично богословско слово за това, да спечели съвремения човек и да му помогне в разрешаването на различни възникващи проблеми.

Богословските школи са способни да дадат много ценно на съвременния студент по богословие, по гореуказаните въпроси и могат да му предоставят необходимите научни средства в делото на пастирското му служение, обърнато към съвременния човек.

Обаче не трябва да пропускаме другата страна на богословието.

следва

Близки теми:

Богословието като наука и като дар За Църквата Единственото ново нещо под слънцето Тайнства и аскеза Степени на духовно съвършенство