Божественото смирение
Октомври 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Монах Моисей Светогорец
Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.
Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.
Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:
„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.
Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.
Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.
Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.
Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.
Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.
Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.
Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.
В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.
Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.
Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.
Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.
Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.
Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.
Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.
Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.
Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.
Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.
Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.
В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!
Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.
Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.
Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.
В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.
По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:
- Как се качи тук горе?
- Света Богородица ме доведе, детето ми.
- Как се задържа сред тези скали?
- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…
Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.
Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.
В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…
Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.
Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.
Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.
Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.
Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.
Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.
Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“
Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.
Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.
Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.
Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.
В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.
Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.
В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.
В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.
Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.
Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.
Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.
Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.
Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.
превод: Константин Константинов
