Житейското море
Септември 18, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : св. Игнатий Брянчанинов
Пред погледа ми е величествено море. На север то в повечето случаи е мрачно и бурно; но от време на време е и прекрасно. Обширно море! Дълбоко море! Ти привличаш към себе си и погледите, и мислите. Несъзнателно гледам цели часове към морето. В тази гледка няма разнообразие; но погледът и мислите не могат да се откъснат от него: сякаш плават по просторното море, сякаш се потапят в него, сякаш потъват в него. Какво вдъхновение се пази в недрата на морето! Каква пълнота се чувства в душата, когато очите се насладят и се наситят на съзерцанието на морето! Да погледнем, приятели, да погледнем към морето от нашия манастирски приют, поставен от ръката на Божия промисъл до морето.
Зад морето има друго море: столицата на могъщия Север. Великолепен е видът й през морето, от морския бряг, на който е разположен манастирът на преподобния Сергии1. Това море е част от известния Белт. Широко се разпростира то, кристално, сребърно, между полегати брегове. Затворено е от Кронщат, след който безпределността на морето се слива с безпределността на небето.
Някога свети Давид е възпявал великото и пространно море. Там има безброй влечуги – казва той – малки и големи животни, риби морски, всичко, що преминава по морските пътища; там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него (Пс. 103:25, 26; 8:9). Словата на Давид имат тайнствено значение. Светите отци обясняват това значение. Море е наречен светът; безброй животни и риби, с които е напълнено морето, са наречени хората от всички възрасти, народности, звания, служещи на греха; кораби въобще е наречена светата Църква, а в частност са наречени истинските християни, побеждаващи света. Левиатан, живеещ в морето, е наречен падналият ангел, свален от небето на земята2.
Носи се светата Църква по водите на житейското море в продължение на цялото си земно странстване, през столетията, през хилядолетията. Принадлежейки към света по материално положение, тя не принадлежи към него по дух, както и Господ е казал на Църквата в лицето на Апостолите: Не сте от света, но Аз ви избрах от света (Йоан. 15:19): по тяло, по потребности на тялото вие принадлежите на света; по дух сте чужди на света, защото принадлежите на Бога, когото светът намрази (Йоан. 15:18, 25). Носи се светата Църква по вълните на житейското море и се държи над вълните му чрез Божественото учение, съдържайки в недрата си истинското Богопознание, истинското познание за човека, за доброто и злото, за веществения и временен свят, за духовния и вечен свят. Всички истински християни по цялата вселена принадлежат към едната истинска Църква и съдържайки нейното учение в пълнота и чистота, представляват тази флотилия от кораби, която преплава житейското море, без да потъва в тъмните му дълбини.
Странства по водите на житейското море, стреми се към вечността и всеки истински християнин. На вещественото море не може да има постоянно жилище; на него има само пътуване: и на житейското море няма нищо постоянно, няма нищо, което завинаги да остава собственост на човека, да го съпътства след гроба. Само добрите му дела и греховете му идват с него във вечността. Гол влиза той в земния живот, а излиза от него, захвърляйки и тялото. Слугите на света, робите на греха не виждат това: това го вижда истинският християнин. Той може да бъде уподобен на голям кораб, преизпълнен с духовни, разнообразни съкровища, непрестанно увеличаващ ги по своя път. Светът не може да побере тези богатства: толкова големи са те. Тези богатства са толкова скъпоценни, че в сравнение с тях всички богатства на света са нищо. Светът завижда заради тези богатства, диша ненавист към придобилия ги. Корабът, независимо от здравината на устройството и на големината си, бива нападан от насрещни ветрове, бури, подводни скали, плитчини; всеки християнин независимо от това, че е облечен в Христа, трябва да извърши земното си странстване сред многобройни опасности. Всички, без никакво изключение, които искат да се спасят, ще бъдат гонени (2 Тим. 3:12). Корабът се стреми към пристанището; по пътя се спира само за много кратко време, при крайна нужда. И ние трябва с всички сили да се стремим към небето, към вечността. Да не се пристрастяваме със сърцето си към нищо временно! Да не се прилепва душата ни към нищо земно, да не се прилепва тя под въздействието на живеещата в нас самоизмама, под въздействието на заобикалящата ни самоизмама! Чрез падението ни душата ни е унизена до прах, получила е влечение към всичко тленно, утробата ни, нашата духовна същност, е прилепнала о земята (Пс. 43:26), вместо да се стреми към небето и към вечността. Да носим земните си служения, земните си задължения като възложени ни от Бога, изпълнявайки ги сякаш пред погледа на Бога, добросъвестно, с усърдие, подготвяйки се да дадем отчет пред Бога за изпълнението им. Греховни подбуди и цели да не ограбват, да не оскверняват тези служения! Да извършваме земните дела с цел Богоугаждане и земните дела ще станат небесни дела. Главното и съществено занятие да бъде служението на Бога, стремежът да станем Негови. Служението на Бога се състои в непрестанното помнене на Бога и на Неговите заповеди, в изпълняването на тези заповеди с цялото ни видимо и невидимо поведение.
Корабът се управлява от кормчията. Той постоянно мисли за пристанището, в което трябва да бъде доставен товарът на кораба; постоянно се грижи да не се отклони от пътя в морето, в което едновременно и навсякъде е път, и няма пътища. Ту гледа към небето, към светилата му, ту към земната карта и компаса, и съобразявайки се с едното и с другото, насочва кораба. Човекът се управлява от ума си. И в житейското море няма пътища; за истинския християнин навсякъде в него е път. На никого не му е известно какви обстоятелства ще го срещнат в бъдеще, какви ще го срещнат след ден, след час. В повечето случаи ни се случват непредвидени и неочаквани неща. Невъзможно е да се разчита на постоянството на попътния вятър: понякога той духа дълго, но по-често внезапно се обръща в насрещен, сменя се с ужасна буря. За християнина навсякъде е път: той вярва, че всичко случващо се с него става по волята на Бога. За християнина и насрещният вятър е попътен: покорност към Божията воля го примирява с най-тягостните, най-горчивите положения. Умът ни трябва непрестанно да устремява взор към духовното небе -Евангелието, от което подобно на слънце сияе Христовото учение; той трябва постоянно да наблюдава сърцето, съвестта, вътрешната и външната дейност. Нека този кормчия да се стреми неотклонно към блажената вечност, като помни, че забравянето за вечното блаженство води до вечно бедствие. Нека умът да възпира сърцето от увличане от пристрастие към суетното и тленното, от охлаждане към нетленното заради тлението, към истинското и същественото заради суетното. Нека да се вглежда често като в стрелка на компас в съвестта си, за да не поеме в посока, несъответстваща на посоката, посочвана от съвестта. Нека да ръководи цялата си дейност благоугодно на Бога, та надоблачното пристанище на вечността да му отвори портите си и да пусне във вътрешността си кораба, натоварен с духовни съкровища.
Да не се плашим от бурите на житейското море. Вълните му се надигат до небесата, слизат до бездната; но живата вяра не позволява християнинът да потъне в свирепите вълни. Вярата събужда спящия на кърмата Спасител, Който, в тайнствено значение, изглежда спящ за плаващите в житейското море Негови ученици, когато самите те потънат в нерадение: вярата вика към Спасителя с пламенна молитва от смирено сърце, от сърце, изпитващо болка за човешката греховност и немощ, иска помощ, избавление – получава ги. Господ и Владиката на всичко запретява на ветровете и на морето и във въздуха настава голяма тишина (Мат. 8:26). Вярата, изпитана чрез буря вяра, усеща себе си укрепнала: подготвя се с нови сили, с ново мъжество за нови подвизи.
Да не се доверяваме на тишината на житейското море: тази тишина е измамна; морето е изменчиво. Да не си позволяваме да се предаваме на безгрижие: корабът неочаквано може да попадне на плитчина или да се удари в незабележима подводна скала, покрита от тънък слой вода – да се удари и да получи жестока повреда. Понякога ще се появи нищожно на пръв поглед облаче: внезапно започва да изхвърля от себе си вихри, гръмотевици, мълнии и престорено-тихото море е закипяло от опасна буря. Животът ни е преизпълнен със скърби, превратности, изкушения. Напада ни умът ни: този водач нерядко сам се отклонява от пътя и увлича след себе си целия ни живот в заблуждение. Напада ни сърцето ни, склонявайки към изпълнение на собствените си внушения, отдалечавайки се от изпълнението на Божията воля. Напада ни грехът: и този грях, който е насаден в нас от падението, и този, който действа върху нас от заобикалящите ни отвсякъде съблазни. Напада ни светът, служещ на суетата и тлението, силещ се да склони всички към това служение, и посредством ласкателства, и посредством гонения. Нападат ни враговете – падналите духове; нападат ни обладаните от тях, поробените от тях човеци. Често самите ни приятели волно или неволно стават наши нападатели. Господ ни е заповядал непрестанно да бодърстваме над себе си, упражнявайки се в добродетелите, ограждайки се от греха чрез Божието Слово, молитва, вяра, смирение.
Кои са тези големи животни, движещи се в необятното пространство на житейското море? Нито за себе си, нито за някого другиго бих желал сходство с тези исполини на морето, които имат една-единствена радост: тъмните дълбини, покрити от много вода, където лъчите на слънцето не достигат; там живеят те, там пребивават, излизайки от време на време оттам на лов за поддържане на своя живот чрез убийството на многобройни жертви. Техните влажни, диви погледи не търпят, не понасят никаква светлина. Под тях Писанието разбира хората, които са големи по способности, познания, богатство, могъщество, но – уви! – са привързани с цялата си душа към суетата и тлението. Сърцето и мислите им са насочени изключително към търсенето на земното славно, земното сладостно. Те са се потопили, потънали са в житейското море, тичат само след временното, мимолетното, само след призраци: преминават – казва Писанието – по морските пътища (Пс. 8:9). Странни са тези пътища! Следите им изчезват веднага след минаващите по тях и пред пътуващите няма никакъв пътен знак. Такова е земното преуспяване: не знае какво търси; като намери желаното, вече сякаш го няма; отново желае, отново търси. Тежка, непоносима за синовете на света е светлината на Христовото учение. Те бягат от нея в тъмни, глухи пропасти: в разсеяност, в многообразно развлечение, в плътски увеселения. Там, в нравствения мрак, те прекарват земния си живот без духовна, вечна цел. Писанието не удостоява такива човеци с името човеци: човекът, бидейки в чест, не разбра това, доближи се до неразумния добитък и се уподоби на него (Пс. 48:13 – слав.). „Човек е този, който е познал себе си” – е казал преподобният Пимен Велики3; човек е този, който е познал своето значение, своето състояние, своето назначение. Малки морски животни са наречени хората, ненадарени с особени способности, нямащи голямо богатство и имущество, но и в това положение служещи на суетата и греха. Те нямат средства за извършването на обширни и гръмки злодеяния; но ръководени, увличани, ослепявани от повредената си от злоба воля, вземат участие в беззаконията, извършвани от големите животни, – сами извършват беззакония съответно на силите и средствата си. Те скитат в житейското море несъзнателно без цел. Левиатанът е царят на всички, които живеят във водите (Иов. 41:26 – слав.), оня левиатан, който си създал да играе в него (Пс. 103:26). Левиатан (слав.: змей, змия) е наречен падналият ангел поради изобилието на злоба и лукавство, живеещи в него. Той действа по възможност тайно, за да може действието, бидейки слабозабележимо, да бъде толкова по-точно, по-убийствено. Неговите роби не чувстват веригите, с които са оковани отвсякъде, и величаят гибелното робство с думите свобода и висше щастие. Истинските християни се присмиват на този змей, виждайки козните му чрез чистотата на ума си, потъпквайки ги със силата на Божествената благодат, осенила душите им. Да бъдем подобни на корабите, стройно плуващи в морето! И при тях значителна част е във водата; но те не са потопени изцяло във водата, както са потопени в нея рибите и другите морски животни. Невъзможно е, невъзможно е, преплуващият житейското море да не се намокри от водите му: не бива обаче да потъва в тях.
В морето има безброй влечуги (слав. – гади). Какво да кажем за тях? Само с наименованието вече се казва всичко. Нещастна е съдбата на тези, които Божието слово е лишило от името човеци и ги е принизило до името безсловесни животни. А колко по-нещастни са тези, които То, всесвятото Слово, Съдията на вселената, е запечатало с наименованието влечуги (гади). Не дълбоките води са тяхното постоянно жилище и наслаждение, а зловонната и кална тиня, в която биват донасяни от някоя разярена вълна и в която потъват всички нечистотии, в която биват донасяни и в която се разлагат труповете на хората, загинали от морски злополуки, от кинжала на пиратите на житейското море.
Братя мои! Приятели мои! Стоя с вас на брега на морето, гледам към морето, разчертано от разноцветни граници. Зад морето има друго море – с пламтящи златни куполи и върхове… Междувременно в Божия храм се възглася величествената много знаменателна песен: Като гледам морето на живота да се вълнува от бурите на изкушенията, аз прибягвам към Твоето тихо пристанище и Ти викам: Многомилостиви Боже, избави душата ми от гибел4.
___________________
1Сергиева пустиня.
2 Псалтырь с толкованиями на брезе, заимстванными из святых Отцов, издания Киево-Печерской Ланры.
3Азбучен Патерик и Достопаметни сказания.
4 Покаен канон, песен 3
Източник
Свети Игнатий Брянчанинов, Творения, том 1, Аскетически опити – част 1, Славянобългарски манастир „ Св. Вмчк Георги Зограф“, 2005
