Протестант в Чернобил

Юни 22, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Автор : протодякон Андрей Кураев

                                      

                          МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?  V част                                          

И отново за Чернобил.

 

Вече споменахме за група от хора, които знаят всички инструкции по използването на новото лекарство, но не са го приемали. Те считат, че ако докторът не се сърди на пациента, то значи болният от това става здрав.

 

Така считат протестантите: по тяхното мнение, източникът на нашата болест е в отношението на Лекаря към нас и нашите грехове. Тъй като със сигурност е известно, че Бог вече не ни се сърди (бидейки удовлетворен от жертвата на Христос), то, веднага след като разберем за промяната в отношението на Бога към нас, изведнъж ставаме здрави и спасени.

 

Е какво, да си представим, че инженерът по чиято вина е станала чернобилската авария, се оказал подсъдим. Да предположим, че след някое време, предвид тежкото състояние на неговото здраве, му обявят амнистия. Тази хартия много ли ще облекчи положението? Той носи в себе си най-тежкото наказание за своя грях. Той сам е пропит от радиация. Той умира. И никакъв съд, никаква апелационна инстанция не могат да го защитят от нарастващата болка и поглъщащата слабост.

 

За разлика от западното християнство, склонно да описва драмата на грехопадението и изкуплението в юридически термини, източното християнство осмисля отношенията на човека с Бога в органически термини.

 

За православието греха е не толкова вина, колкото болест „грехът ни прави по-нещастни, отколкото виновни”, – казва преподобни Иоан Касиан, а преподобни Исаак Сирин сравнява грешника с псе, което лиже пила и не забелязва вредата, която си нанася, опиянявайки се от вкуса на собствената си кръв. В чина на изповедта свещеническата молитва ни увещава: „Дошъл си във врачебницата, да не си отидеш неизцелен”.

 

Малко е да се обяви на човека, че Бог вече не му се сърди.

 

Трябва да му се даде реална защита от смъртта, да му се даде реална възможност да диша с Бога. Не Бог удържа хората далеч от Себе Си. Хората са отделени от Него, както от собствените грехове, така и от блокиращите духовни посредници.

 

Трябва да се даде лекарство. Нужно е лекарство против смъртта. Лекарството от смъртта може да бъде само Безсмъртието. Безсмъртие има само Бог. Значи Господ, който е бил далечен, трябва да открие живот вътре в човека. „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий…Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света…Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре…хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света…ако не ядете плътта на Сина Човеческий и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Ин.6:27-53). Причастието с Кръвта и Тялото Христови е това антикосмическо лекарство на безсмъртието, което е донесъл Спасителят. Христос ни е поканил на „вечеря на безсмъртието”. (Климент Александриски. Стромати 7,3)

 

Самият Христос е установил именно такъв способ на общение със своите ученици. Не просто чрез проповед, не просто чрез молитви или химни, не просто чрез обреди, а чрез Тайнството на Причастието.

 

Хората, които казват, че е достатъчно да четем за Тайната вечеря и да си спомняме за нея, хората, по чието уверение самото лекарство на безсмъртието за нас днес е недостъпно, не са разбрали замисъла на Спасителя.

 

Тези хора са протестанти23,24.

 

По тяхното мнение, „единственото, което може да спаси човека е Евангелието, радостната вест за спасение чрез Иисуса Христа и изкуплението на Голгота. Задачата на Църквата е проповедта на Евангелието, чието слушане открива за хората път към спасението”25. Човек утолява жаждата си с информация за водата, а не със самата вода. Човек се храни със „символа” на хляба, а не със самия хляб. Спасява ни „вестта за спасението”, „информационният бюлетин за добри новини от йерусалимското отделение на ВВС”, а не реалната благодат Христова.

 

Протестантите приличат на човек, който пътува на джип из пустинята и изведнъж вижда умиращ от жажда пътник. Отивайки към него и усмихвайки му се, по холивудски неотразимо, с всичките си 49 зъба, мисионерът започва да разказва на умиращия за ползата от водата. Три часа той говори за това, какви забележителни свойства има тя, че без вода не може да има живот, че тялото на човека се състои от 80% вода (впрочем в тебе вече са останали само 60%), че водата е универсалният разтворител, че тя при замръзване увеличава своя обем, че трябва да се борим за чистотата на източниците и водоемите…А накрая пита: „Нима ти искаш още да пиеш? Нима не ти е достатъчна добрата новина за водата? Искаш самата вода? Е, точно нея нямаме. Ние пием „символа на водата”, ние даваме на хората „възпоменание за водата”. Само невежествените православни и католици считат, че течността в техните литургически съсъди, е действително Водата на Живота, Кръвта Христова. А ние, считаме, че водата, това са слова за Христос. Тези слова ние ти преразказахме. Защо искаш още да пиеш? Ти си чувал – задачата на Църквата е проповедта на Евангелието, а съвсем не Причастието с Тялото и Кръвта на Христос; ти си чувал, че слушането открива на хората път към спасение, а съвсем не съединение с Богочовека. Е какво, приискало ти се е да пиеш? Аз ти оставям формулата на водата. Вземи от мен като подарък тази книжка с надпис H2O. И помни, че някога е имало вода на земята! Гледай, ако оттук минава православен свещеник с чаша, в никакъв случай не пий от нея!

 

В Причастието ние се приобщаваме към Пасхалната, Възкръснала плът на Христос. Това е начало на ново битие. Частиците на новия космос, в който е победена ентропията и смъртния разпад. Чрез Причастието ние отново се оказваме в състояние като в Едем. Греховното минало не тежи върху нашата личностна воля, ние сме в състояние свободно да правим своя избор, без да изпитваме инзвънредния натиск на греха, на свободното си минало, навиците на нашата природа, изкривена от  греха.

 

 

Пътят на изцелението се състои в това, че Христос в Себе Си, в Своята Божествена Личност е изцелил възприетата от Него човешка природа и вече излекувана ни я дава в Причастието, за да може чрез изцелението на самата природа да излекува личността на всеки от нас.

 

Там, където тази нова човешка природа живее, там е Христовото Тяло, там е Църквата. Именно битието на Църквата като Тяло Христово апостол Павел определя като: „Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му”, която е Христос във вас (ср. Кол.1:26).

 

Затова и няма спасение от света на падналия космос извън Христовата Църква. Там, където няма Причастие, не съществува новата реалност на Новия Завет. Там няма Причастие към вечния живот. И по старому „смъртта и времето царят на Земята”…

 

Ние казваме: „Приидите и вкусите”

 

А нас ни наричат „нетърпими”. Затова, че ние искаме да предадем на хората великия Дар Христов, нас ни считат за „жестоки”.

 

За това, че ние възвестяваме Новия Завет, ни наричат „остарели”.

 

За това, че ние призоваваме да се мисли и разбере Божието Откровение, нас ни наричат „безсмислени фанатици”.

 

Ние говорим за възможността за спасение в Христос и затова ни наричат „несправедливи”.

 

„Къде е справедливостта?- Справедливостта би изисквала да бъде обречен на гибел целият човешки род, т. к. той целият, като massa perdutionis (маса на погиналите)… я  заслужава; ако пък на Бога в Неговата  неизповедима милост  Му е било угодно неговата (на човешкия род)  добра част, по Своя избор, да спаси и удостои с висшето блаженство, то кой ще се осмели да види тук нарушение на справедливостта?”26. „Езичниците ги възмущавала проповедта относно ада за тях. Чувайки такива речи, те питали: „Защо? С какво ние сме толкова лоши и с какво вие сте по-добри от нас?” Те не могли да разберат, че християнското учение счита погиващите не за лоши, а преди всичко за нещастни, а християните не за по-добри, а за помилвани и облагодатени”27.

 

Спасение в Църквата има – елате.

А извън Църквата…

 

Още в 3 век свещеномъченик Киприан Картагенски е казъл: „Комуто Църквата не е майка, на него Бог не е Отец”. Нехристияните били съгласни с това, действително за тези, които живеят извън християнството, Бог не е Отец. Той е „Господар”, „Единна Енергия”, „Карма”, „Нирвана”, „Божествен Принцип” „Безличен Брахма”…

 

Само Христос е казал: „Отче…Аз открих Твоето име на човеците” (Ин. 17:5-6). Името на Бога е Отец. Ние сме се съединили с Него, в Неговия Син – в Христос, чрез Неговото Тяло, което е Църквата, в това Тяло ние влизаме чрез Неговия Вечен Дух, Който изхожда от Отца, а не от космоса и почива в Сина, а не в „астрала”. Христос ни е дал не само правото да се обръщаме към Бога – с Отец; Той ни е дал Духа, Който света не може да приеме.

 

Светът много се разсърдил за това на Христос и на християните. Обидил се още докато бил жив Христос. И даже две хиляди години след Неговото наказание, така и не му простил за яснотата на Неговото свидетелство, затова, че Пътят на спасението е само един.

 

За какво са разпънали Христос? В частност за това: „Всички, колкото са идвали преди Мене, са крадци и разбойници; но овците не ги послушаха. Аз съм вратата, който влезе през Мене, ще се спаси”(Ин. 10:8-9).

И още едно слово на Христос, което сега въобще не обичат да си спомнят: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла”(Лк. 12:51)28.

 

„Истинското Слово, когато дошло, показало, че не всички мнения и не всички учения са добри, но едни са добри, а други лоши, – след сто години е казал Юстин Философ, който до срещата си с християнството опитно е познал езическите мистерии и философии29. Философът Юстин станал Юстин Мъченик. Наказали го, както и неговият учител свщеномъченик Поликарп, епископ Смирненски. Екзекутирали го за това, че не оказал почит към езическите практики и доктрини.

 

И досега езическият свят, светът на „подобрителите” и „прогресистите”, не разгледали Новия Завет, изисква от нас: „Кажете ни, че ние също ще се спасим”. Да, ще се спасите. Ако дойдете при Христос, ако приемете Евангелието изцяло, а не на парченца. Ако чуете Неговото обръщение: „Покайте се…приемете…това е Моята Кръв… за вас и за мнозина проливана, за опрощаване на греховете...(вж.:Мт.26-28).

 

 

БЕЛЕЖКИ:

  1. Ратцингер Й. Въведение в християнството. Брюксел 1988, с. 54-55.
  2. Додс Е. Р. Гърците и ирационалното. СПб., 2000, с. 448.
  3. Смагина Е. Б. Коментарии/ Глави. Коптски манихейски трактат. М., 1998, с.300-301.
  4. Додс Е. Р. Пос. Съч., с.166.
  5. Светител Атанасий Велики. Житие на преподобния наш отец Антоний. 22
  6. Рьорих Н. К. Изгаряне на тъмата. Поздрав за младите/ Рьорих Н. К. Душата на народите. М., 1995, с.101.
  7. Преподобни Максим Изповедник. Творения. М., 1993, ч.1, с. 187.
  8. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб., 1896, т.2, кн.1, с. 438.
  9. 1899, т.5, кн.1, с. 158
  10. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб. 1896., т.2, кн.1, с. 16.
  11. Диадох Дамаски. За първите начала. СПб., 2000, с. 371 и 939
  12. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб. 1896., т.2, кн.1, с.392.
  13. Честъртън Г. К. Книга Иов/ Избрани произведения. М., 1995, т.5, с.174.
  14. Eisenberg J., Abecassis A. A Bible ouverte. Paris, Albin Michel, 1978, p. 101-102.
  15.  Соловьов В. С. Три разговора/ Съчиненя. М.,1988, т.2, с. 717.
  16.  Иоан Мосх. Духовни полета. Сергиев посад, 1915, с.247.
  17. Лосев А. Ф. Самото само// Лосев А. Ф. Мит. Число. Същност. М., 1994, с. 363-367.
  18.  Писма на Елена Рьорих. 1932-1955. Новосибирск, 1993, с. 415.
  19. Светител Григорий Богослов. Творения. М., 1994, т. 2, с. 12.
  20.  Соколов М. Поетическиэ воззрения россиян на историю. Разыскание. М., 1999, ч.1, с. 164-165.
  21. Диакон Андрей Кураев. Сатанизъм за интилигенцията. М., 1997
  22. Голубович Т. Кришнаит извършил ритуално убийство/ Комерсант. 2000, 22 март.
  23.  Преподобни Иоан Касиян. Събеседване. 23,15. М., 1892, с. 599.
  24. Преподобни Исаак Сирин. Творения., Сергиев Посад, 1911, с. 262.
  25.  Догматика. Заочные библейские курсы ВСЕБХ. М., 1970, с.262.
  26.  Диакон Андрей Кураев. Към протестантите за православието. М., 1997.
  27.  Экман У. Доктрини. Основи на християнското вероучение. М., 1996, с. 208.
  28.  Зелински Ф. Ф. Съперниците на християнството. СПб., 1995, с.367.
  29. Мелиорански Б. М. Лекции по история на древната църква (1-8в.) СПб., 1910, с.66