Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение
Март 30, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : Лимасолски митрополит Атанасий
Светата и велика Четиридесетница е светло и благоприятно поприще за добродетелите, което Църквата в определен период ни предлага и отваря пред нас своите двери, за да влезем с радост и благоразположение, да приемем този особен подвиг и да принесем Богу като дар своето собствено време.
„Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение” – такива умилителни слова чуваме на вечерната служба. Ето днес време благоприятно за служение Богу, време на покаяние и време на спасение. Светата Четиридесетница се характеризира с благодатта на покаянието, което привлича в сърцето на човека благодатта на Светия Дух. По тази причина от първия ден на Великия пост Майката-Църква полага като основа прошката и отхвърлянето на обидите между нас. „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец.” (Мат. 6:14) – казва Христос в Евангелието.
Когато човек се бори със страстите и немощите, той се нуждае от присъствието на Божествената благодат, защото това не е просто борба чрез собствените ни сили със самите нас, със страстите, дявола и света (в отрицателния смисъл на тази дума). Постът, също така, не е диета, която се спазва заради телесното здраве, по строго определена програма, с надежда само на своите собствени ресурси. Великият пост има съвършено друг смисъл и предназначение. Смисълът му се състои в привличането на Божествената благодат в сърцето на човека, в избягването на греха, в това да бъдат умъртвени страстите, умъртвяващи душата ни. Очистилото се от страстите сърце, Господ просвещава с Божествената си светлина и то става способно да съзре верния път към Небесното Царство. Телесните подвизи и трудът на поста са ни необходими, но те се нуждаят и от Божествена подкрепа. Именно затова ние просим прошка един от друг – за да освети Светият Дух нашите души, да отвори очите ни, за да успеем да видим собствената си греховност и да станем способни напълно да открием себе си пред Бога и да изпросим прощение за нашите собствени прегрешения. Защото, ако целият ни подвиг не е насочен към прошка на греховете и към благословеното състояние на покаянието, то тогава за съжаление той остава безплоден.
Според учението на отците на Църквата, подвигът на покаянието очиства човешкото сърце. „Поръси ме с исоп и ще бъда чист, умий ме и ще бъда по-бял от сняг” (Пс. 50:9) – казва в Псалтира божественият Давид. Самият път на покаянието е съпроводен със сърдечно съкрушение, с душевна болка, със сълзи и съжаление за извършените грехове. Само такова истинско покаяние принася сладките си плодове, защото само то „измива” от нас бремето на греховността. Сърцето, предварително очистено чрез покаяние, бива посетено отново от Божествената благодат, която ни обновява, облекчава нашата съвест и ни връща в първосъздаденото състояние, прави ни такива, каквито ни е създал Бог, сътворявайки ни по Свой образ и подобие. Ето в какво се състои покайният подвиг на Светата Четиридесетница.
Телесният пост, бдението, участието в множеството дълги богослужения, коленопреклонните молитви – всички тези великопостни подвизи са насочени към това, да приведат в състояние на умиление уязвеното от греха човешко сърце.Това вкаменено, безчувствено към всичко духовно поради греховността сърце на човека, което не е в състояние да принесе равен по сила на своите грехове плач, защото се е отдалечило от Бога, Църквата, със своето аскетическо, покайно настроение и учение отначало разтваря, прави го по-чувствително и накрая „съкрушава” цялата му закоравялост. От това съкрушение, от тези методични „удари” по сърцето, човек постепенно стига до умиление, а умилението на свой ред очиства душата ни, обновява я и я просвещава.
От начало подвигът на покаянието може да бъде уподобен на опалващ огън, който изгаря в човека всичко старо – той оставя в душата нещо мъчително; след това, когато християнинът се упражнява в покаянието непрестанно, този огън вече не обгаря, а се превръща в светлина, която го просвещава, услажда и го известява, че Иисус Христос му е простил и Сам е Най-сладка Светлина, в сравнение с която помръкват всички светски блага.
Така че нека пристъпим към този подвиг ревностно, а не с малодушие и страх. Страхливият никога няма да преуспее по този път, защото той е напълно непричастен към Небесното Царство, тъй като се надява само на своите собствени сили. Той забравя за Божието Всемогъщество, забравя казаното от апостол Павел: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, който ме укрепява” (Фил. 4:13); и още: „Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните” (1 Кор. 1:27); и още: „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). Аз мога всичко – разбира се не сам по себе си и не със своите сили, но с Христовата сила, която ме укрепява. С такива мисли и с радостно настроение трябва да пристъпим към този благословен подвиг. Свети Йоан Златоуст пише за това така: като лъвове, готвещи се за скок, ние не бива дори и да си помисляме, че няма да издържим подвига на Великия пост.
„С нас е Бог” – се пее на великото повечерие, а ако Той е с нас, няма да ни остави, но ще ни даде сили. Дай на Бога своето добро разположение и ще получиш от Него сила не само да преминеш целия Велик пост, но и да извършиш спасението на своята душа.
Ако пък поради телесна немощ не ни се отдаде да спазваме поста така, както предписва Уставът на Църквата, трябва да вземем благословение от духовника за облекчаване на поста, без да се смущаваме ни най-малко, тъй като в Църквата има такова понятие като икономия (т.е. грижливо, снизходително отношение към някого или нещо).
Кой ни пречи да се смирим и да се покаем, освен самите ние? За да се смири, от човек не се изисква да бъде млад и пълен с телесни сили. Трябва само да има смирено мнение за себе си, с всички сили да избягва греха и постоянно да има съкрушено сърце. Всички ние, млади и стари, здрави и болни, можем да привлечем в своето сърце благодатта, която се ражда от смирението. Това, което Господ иска от нас е сърцето ни: всички негови желания и любов трябва да бъдат устремени към Бога – „синко, дай Ми сърцето си”. Ще можем да направим това, ако се освободим от самите себе си и от страстите, които ни държат свързани. По този път постът е само първото, но много необходимо стъпало, което ни възвежда към мъжественото състояние, в което „скъсваме” всяка връзка на страстите. След това с още по-голямо дръзновение в духовната борба, ще можем да се избавим от злобата, лукавството и всичко онова, което очерня Божия образ – човека. Но за всички нас – повтарям пак и пак – е нужно да придобием смирение. А за това как се придобива смирението в аскетическата литература е написано много.
Смиреният човек с лекота може да се покае за греховете си, да се помоли, да си възвърне здравото състояние на душата и тялото. Гордият не може да се покае. Той не може трезво да оцени действителното положение на нещата, да разбере, че се нуждае от Божията помощ. Гордият никога не изпитва чувство на вина. Той винаги е прав, той никога няма да каже „Прости”, той през цялото време оправдава себе си. И което е още по-лошо, в неговия живот го няма Христос. Христос е в сърцата на тези, които смирено признават себе си за грешници и се каят, а в сърцето, изпълнено с гордост, за Него няма никакво място. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6) – е казано в Свещеното Писание.
Нека вземем решение в този благословен период, заедно с телесния подвиг на поста, най-голямо внимание да обърнем на покаянието. Да поразмислим за това, каква жертва е принесъл за нас Христос, за това как ни обича Той и колко далеч сме ние от Него. Виждайки разстоянието, което ни отделя от Бога да се съкрушаваме за това, да Го умоляваме да прости греховете ни, да се приближи до нас и да влезе в нашето сърце. Нека бъдем уверени, че виждайки това наше смирение, Господ ще дойде в сърцето ни, ще ни утеши и подкрепи, ще ни увери в Своята любов и в нашето спасение.
В Църквата ние живеем не с лъжливи утопически идеи, не с морална набожност, а с личния опит от общуването с Бога. Бог винаги „обръща Лицето Си” към нас. Той винаги е до нас и човекът е призван да придобие свой личен опит от общуването с Бога, който става за него най-значимия, главния опит в неговия живот. За пример ни служат светиите, в живота на които Божието присъствие е било явно.
Живеейки така, постепенно ние ще станем истински християни. А изпълнението на евангелските заповеди, ако ги следваме постоянно, ще донесе в свое време достоен плод, преобразявайки нашата същност, превръщайки я в храм на Светия Дух и благословен Божи съсъд.
Източник: Православие ру
