- В Света гора Вие сте се срещали с много известни и почитани днес старци. Споделете опита си от общуването с тях.

- Това не е проста задача – да опишеш свят човек. Може би е възможно да опишеш “несвят светец”, но това бяха велики светци – трудно е. При това те бяха много малки, защото бяха много смирени, естествени хора.С тях усещаш велика радост. Не те ослепяваха със своята святост, те просто те сгряваха с топлотата на любовта.

Не отидох да се простя с отец Паисий преди кончината му, защото не вярвах, че ще умре – мислех, че този човек никога няма да умре.

Как да говоря за опита си с общението си със старците? Ако някой ми бе разказал за всичко, което видях, и ако не го бях видял с очите си, никога не бих го повярвал, за нищо на света. И до днес си задавам въпроса: “Вярно ли е това, което видях с очите си?” И се възхищавам на тези хора, които вярват на това, защото това са такива удивителни неща, които може да прави само Бог.

- Разказите за стареца Паисий, за другите светогорски старци, с които сте се срещали, това може би е една от най-силните проповеди, които съвременните хора очакват.

На Атон имахме благословение от Бога да живеем заедно с много руски монаси, и с които имахме много добри отношения. Между тях имаше велики подвижници и съвременни светии, като например преподобния Силуан Атонски и стареца Софроний от Есекс.

Самият старец Паисий беше велик аскет. Мислих си, че човек не може да живее така, както живееше той. Той нямаше към себе си никаква милост, никакво снизхождение. Практически не спеше всяка нощ. Беше си наложил такова послушание – от залез до изгрев се молеше сам в своята килия. Почиваше само по час или два след изгрева. В последните години го посещаваше огромно множество хора, по цял ден общуваше с тях, а цяла нощ не спеше, молеше се.

Ще ви разкажа за нещо, което видях с очите си, когато бях вратар в манастира. Старецът отиде в Синайската обител за три месеца. А в манастира беше дошла група студенти от гръко-американци, от Бостън, към 25 души. Питам ги откъде идват. Отговарят ми: “От стареца Паисий.” Казвам им: “Но него го няма тук.” – “Не, не, той е тук.” – “Но той замина преди 10-15 дена за Синай!” – “Не, не. Ние бяхме при него, отвори ни вратата, поговори с нас. Всеки от нас побеседва лично с него. Даде ни подаръци, почерпи ни с локум, показа ни пътя за тук. Сбогува се с нас и си тръгнахме.” Помислих си, че се е върнал и не сме го видели. Но това беше невъзможно, нали трябваше да влезе в манастира. Направих им кафе, угостих ги с нещо и побегнах към килията на стареца. Него го нямаше. Всичко беше затворено. Той се върна след  два месеца. А студентите го бяха срещнали! И то не само един човек!

Всеки ден виждахме такива неща, и защото се случваха всеки ден, ги възприемахме като нещо обикновено. И накрая престана да ни интересува, защото светият човек се отличава не със своите чудеса, а с любовта си към Бога и хората – ето това го прави особен.

източник: Православие.ру