Християнинът не може да има врагове
Февруари 15, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : иеросхимонах Юлиан (Лазар)
- Първото, с което заболява душата, е самооправданието. На човек му е трудно да търпи „обидата” в света, без да ненавижда този, който му я причинява.
- Свети Исаак Сирин казва, че този, който може да търпи обидата и има сили да я оправдае, е придобил утешение от Бога.
- Безусловно, това е така. И как може да е друго, след като ти, вместо да отвръщаш с ненавист за обидата, дружелюбно се усмихваш на своя гонител и се молиш за него?
Добрият християнин не може да има врагове. Най-малкото по своя воля и знание. И не само заради себе си, ако ти знаеш, че заради теб при някого възниква повод за препъване, отиди и изпроси от него прошка, защото ако ти му се гневиш, ще има двама човека обхванати от ненавист. Ако се обърнеш към него с любов, то може да го спечелиш и двамата да намерите покой.
Бог е казал да прощаваме, тогава и на нас ще се прости. А кой от нас няма нужда от прощаване? Тогава защо се лишаваш от него и сам себе си оправдаваш, когато знаеш, че най-доброто прощение дава Господ, защото Той знае човешките сърца? Остави на Бога правдата и въздаянието, и душата ти ще открие покой по този начин.
Ако душата ти е намерила покой, тогава се старай да имаш ревност за Бога. Беседвай с Него колкото може повече и пази законите, който Той ти е дал, за да придобиеш вечния живот. Подвизавай се в пост и молитва, защото „без Христа ние не можем нищо”. Затова, колкото можем, ще съблюдаваме постите, защото чрез тях запазваме себе си. Ние не сме телоубийци, обаче тялото трябва да се смирява и да се приучава към пост и подвиг, за да се изцели душата.
Не можем да извършим това без духовник. Когато човек отиде при духовника и поплаче за своите грехове, изповяда ги от своето детство, тогава става душевно здрав човек. А ако ти ставаш здрав, вече не може да останеш равнодушен към душевните терзания на другите. От любов към ближния ти трябва да опиташ да спасиш душата му.
Нужно е обаче да имаме разсъдителност, защото Христос е казал: „Не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат” (Мт. 7:6). Занапред вие трябва да сте много мъдри, като змии, за да съумеете да придобиете и други души за Христа, които да се спасят.
- Климент Александрийски казва: „Видял си твоя ближен, ти се видял Бога”…
- Да, както казах и преди за образа Божий в човека. Или както казват отците, „от ближния ти е спасението, но и осъждането”.
Ако ти си отишъл при духовника и не си скрил от него (и от Бога) нито един грях и ако спазваш каноните, ти ще бъдеш в рая. Необходимо е да съжаляваме за своите прегрешения, иначе няма да получим прошка от Бога. Обаче ако пребиваваш в духовна връзка с духовника и се стараеш да следваш неговите съвети, ще имаш здрава душа и ревност към светинята.
Също трябва да се погрижим, да не остават неизповядани грехове, защото в мирските храмове, тайнството покаяние е трудно да се изпълни. Защото християните са много, а свещениците твърде малко, а духовниците пък още по-малко. Затова духовникът няма време да изследва душата на християнина, и последният може да се прибере вкъщи с неизповядани грехове (извършени по незнание например). В старо време хората имали книжки, в които отбелязвали своите грехопадения, за да не ги забравят на изповед, а сега, след като премина и комунизма съвършено се изгубиха тези здрави обичаи.
- Спомням си, че отец Юстин Първу също споменава за този обичай. Искам да ви попитам: може ли да се изповядаш в период, когато си под епитимия и ти е забранено да се причастяваш?
- Разбира се. Ако съвестта те угнетява поради някой грях, който си извършил, по-скоро бягай при свещеника и се изповядай. Не оставай в греха и въобще не отлагай покаянието. Защото както е написано в Апокалипсиса, глава 21:27, че в града „няма да влезе нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа”!
- А ако ти се намираш в такава ситуация, т. е. получил си епитамия, и се случи да умреш непричастен, без да успееш да изпълниш епитимията? Какво става с такава душа?
Тя се спасява. Докато е под епитимия и я изпълнява, душата е простена от грехове. Но… Веднъж четох в един селски вестник за някаква монахиня от Бесарабия, която паднала, докато се обувала, ударила се лошо и много дни изкарала в безсъзнание, или даже в кома. Не си спомням точно, но тя не умряла, защото сърцето й било здраво. Когато дошла на себе си, разказала на цялата община, как се срещнала с бившата си настоятелка в чудно място, и последната й признала, че в самото начало не се е намирала там, но молитвите на монахините я довели в това състояние шест седмици след смъртта. Настоятелката умряла непричастена, само молитвите на сестринството я пренесли в това благословено място.
- Значи, и умиращият под епитимия не се отправя направо там, където би следвало да отиде – „в място светло.. където няма ни болест, ни въздишка”?
- Може да попадне там само по молитвите на Църквата. На тези, които са останали живи. Аз заварих много отци, които преди смъртта си ни молеха: „Молете се за мен!” Може би е така. Бог знае. Но човек, който е преуспял в духовното, жалее всяка душа, и на него му се иска всички да попаднат в рая, затова той се моли за своя ближен, както за себе си (и даже повече). Апостол Иаков казва: „Молете се един за друг”, а св. Павел казва да се молим непрестанно
Кажете слово за душевна полза…
- В качеството на съвет ще ви припомня словата на ап. Иаков, брат Господен, който казва, че „приятелството със света е вражда против Бога. Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става с Бога.(Иак. 4:4). От вас зависи, чии приятели искате да станете.
