Историята на невярващия офицер
Май 29, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница
Автор : Петко Огойски
Това се случи много отдавна. Пътувахме с влак и в купето бяхме няколко души, между които се открояваха свещеник и един човек с дълга брада, които говореха помежду си. В общия разговор по някое време свещеникът помоли човека с брадата да разкаже пред нас своята история. Като го гледах видях, че е проповедник и говореше неща, които не очаквах да чуя от един човек на такава възраст.
Човекът започна:
„Моето тегло, ако имате търпение да го изслушате, ще го разкажа, за което и ме помоли отчето“.
И започна историята си:
„Бях командир по време на битка между българските войски с гърците при Червената стена по време на Първата световна война. Тогава дадохме много жертви от наша страна. Фронтовата линия постоянно се местеше на различни позиции. Случи се така, че моята рота попаднахме в капан. Видя се, че всички ще загинем. В този момент, до мястото, където бях залегнал, видях една дупка. Наврях се в нея, а тя се оказа вход на пещера, която навътре беше доста дълбока. Така си помислих, че съм се спасил от сигурна смърт.
В нас имаше доста страх от гърците, защото те по примера с войниците на цар Самуил, вадеха очите на противника (на Балканите невинни нации няма б.р.).
Минаха няколко дена. Боевете навън не преставаха. За щастие в пещерата по стената се стичаше вода, с която утолявах жаждата си, но нямах никаква храна. Настана голям глад, глад, глад. От глад изнемощял и обезсилен лежах по лице на пода на пещерата.
Не бях вярващ. Преди не обръщах внимание на майка си, която ходеше на черква. После нито като студент, нито като офицер съм ходел в църква.
Сега си мислех, че ще си умра без куршум. Ако изляза – очите ми ще извадят, ако ли стоя в пещерата, от глад ще си почина.
И в този момент започнах да се моля: „Господи, отричал съм те, но разбирам, че Ти си една голяма Сила над силите и Съдба на съдбите. Позволи ми да изляза жив от тук и да ме приемат близките ми или да ме разстрелят противниците, и да не умирам така, по този начин“.
Мина около един час. Бях си опрял челото в калната почва. Вече бях почнал да се унасям, когато виждам през пролуката на входа на пещерата, откъдето идва светлината, нещо как шавна.
Помислих си, че е гущер или нещо подобно. Не можех да ходя, нямах никакви сили, и както са ме учили в казармата, започнах да лазя.
Разстоянието беше голямо, пещерата беше дълга, и след като достигнах пролуката, виждам отпред една костенурка, която влачи парче хляб. Побутва го, побутва го, обърне се, после пак се върне и го побутва към входа на пещерата. Аз веднага го грабнах.
Беше камък. Парче хляб, но твърд като камък.
Оказа се наистина хляб. След като го взех, го накиснах с водата, която беше в пещерата и го изядох. Придобих малко сили и оцелях още два дни.
В това време разбрах, че фронтът вече се е оттеглил по-нататък, тъй като нашите оръдия стреляха много по-надолу. Явно българските войски са отблъснали гърците и територията вече е българска. Тогава излязох от пещерата.
Като ме видяха нашите войници да идвам от мъртвите, се зарадваха и казаха, че са ме били обявили за загинал храбър войн.“
И от тогава командирът се посвещава на Бога, не встъпва в брак и започва да проповядва тази Велика сила.
източник: Из „Записките за българските страдания“, автор Петко Огойски
