Светата Божествена Литургия
Юни 27, 2017 in Отечески съвети
Автор : Архим. Андрей Конанос
Темата за св. Литургия е много важна. Молитвата в св. Литургия, в която се казва, че никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи и да служи св. Литургия, важи и за този, който ще говори за св. Литургия. Кой е достоен да говори за св. Литургия, за това Тайнство, в което дори Ангелите желаят да надникнат и го съзират със страх и ужас? Ние не сме достойни да говорим за това, много повече когато не го живеем така, както би трябвало. Дори ако сме клирици, какъвто в случая съм аз. Помня признанието на един клирик, когато бях малко дете, той ми каза нещо поверително:
- Детенцето ми, когато веднъж отидох на Света Гора и се изповядах на един йеромонах, той ме попита: „Отче, от колко години служиш?“ „30 години“ – отговорих. „И колко пъти в Литургиите, които си отслужил, си почувствал тайната, душата ти е влизала в „светилището” на Бога, разбирал си нещо от свръхестествения свят, почувствал си нещо дивно и тайнствено? “Отвърнах: „Отче, много малко пъти. Служил съм стотици пъти, но не съм изживявал тайната всеки път, това не е лесно.“
Не е лесно, зависи и от нас, от подготовката ни, зависи и от Бога да ни доближи и да ни приеме за достойни за едно такова явяване на Неговата любов.
Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:
- Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?
Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.
- Ние, православните, служим св. Литургия.
Това правим – и изпълваме рая с хора, с души, които се спасяват. Утешаваме хората, довеждаме Бога на земята и отвеждаме хората на небето. Това е нашият принос, това е нещо много важно, което Църквата дава на света. Най-важното, това е изворът, от който извират и всички други по-нататъшни дела на Църквата.
Всичко започва от момента, в който чуваме камбаната. Така започва св. Литургия, въобще богослужението. Чуваме да бие камбаната. Прави ми впечатление, че в нашата енория има един човек, който изпитва голяма радост когато бие камбаната, която е с механизъм, който възпроизвежда различни мелодии – славословие, празнична, светогорска, и чака с голяма радост, като малко дете, и казва: „Отче, днес ще пусна едно радостно славословие“ – като мелодия, да чуят хората и да дойдат в църквата. Този момент е красив. Трябва обаче да знаем, че някога не е имало камбани. В Църквата през първите години единият викал другия. Когато след това се увеличил броят на християните, се появявали клепалата. По-късно на други места използвали тръби – в манастира, основан от св. Пахомий, имали тръби, за да напомнят тръбите от Откровението, където се казва, че така ще стане Второто Пришествие – ще затръбят тръбите и всички хора ще възкръснат, за да бъдат съдени.
В епохата на св. Константин Велики имало железни клепала, по които удряли с чук. Камбаните за първи път се появили на Запад, а в Константинопол те дошли през 865 г. Много след построяването на „Света София”. Един управник на Венеция дарил 12 камбани за храма „Света София”. Те се наричат така, защото са от Кампания – област в Италия.
Летописците казват, че когато във Византия за първи път зазвънели камбаните, хората излезли с радостни възклицания. В днешно време ние сме свикнали да чуваме камбаните и не ни изглеждат толкова сладкозвучни, както е било тогава. Но представете си никога да не бяхме чували камбани и за първи път да ги чуваме. Хората са излизали по пътищата и са мислели, че Ангелите са слезли на земята и са се смесили с тях. И християните са отивали на богослужението, изпълнени с въодушевление. По този начин Църквата ни зове да отидем и да се помолим, но ние много пъти се събуждаме и ни се спи, поради което закъсняваме и не искаме да отидем, и казваме: „Още малко, ще закъснея малко!“, нерадиви сме и за съжаление лениви, нямаме ревност. За други неща искаме да станем сутрин, виждаме много пъти хора по улиците сутрин – които отиват да се къпят в морето през лятото, други се приготвят с кофи вода да мият колите си, в неделя сутрин, друг път жените простират завивките да се проветрят, защото през седмицата работят и не успяват да свършат много неща. Това става малко по-късно, към 9.00 ч.; други купуват вестник, други готвят, гледат телевизия, слушат спортни новини, осведомяват се и не ходят на църква. Това явление е много тъжно. То е тъжно, защото хората нямат този копнеж за св. Литургия, а в същото време копнеем за много други неща. Не е виновен часът, в който се отслужва св. Литургия. Как може някой да става в 6.00 ч., за да отиде да се изкъпе в морето, за да избегне трафика, да намери тишина, или да бъде с близки хора, или да отиде на някое спортно събитие. Ако обичаш нещо, го правиш в който и да е час.
Прави ми впечатление, когато чета за мисионерите и хората живеещи в други страни и се срамувам, като правя сравнение със себе си. Тези хора пътуват дни наред, за да отидат на св. Литургия. Два дена вървят пеша, както и малките деца, за да вземат участие в св. Литургия, дори да не разбират всичко, но те чувстват с душата си всичко това в началото на своята вяра. Четох в дневника на един епископ (става въпрос за Гърция) – „В неделя 30 март 1941 г., тръгнах много рано сутринта за първия батальон, където служих и проповядвах, причастиха се близо 500 мъже, ръката ми се схвана и ме болеше ужасно от постоянното предаване на св. Причастие. Друг път се принудих да служа коленичил, в палатка, защото навън валеше постоянно, войниците проследяваха св. Литургия на дъжда и накрая се причастиха с пречистите Тайни.“ Колко трогателна гледка! Сред дивите планини и дъжд, войниците да се молят, за да се съединят със Спасителя Христос. Тези хора ще ни съдят за нашата леност и нерадение. Дори св. Козма Етолийски казва, че парите, които човек печели в неделя, когато работи, ако няма сериозна причина за това, не са благословени от Бога. Различен е случаят ако някой трябва да работи, защото неговият дълг го задължава. Но ако можеш да свършиш работата си по-късно и не отиваш на църква, това е много сериозно и е неправда спрямо нашата душа, с което нараняваме и Бога.
Един свят духовник от миналия век – о. Венедикт Петракис в Агринио – веднъж отишъл да служи Литургия в неделя. До храма имало един човек, който продавал плодове и зеленчуци. По време на Литургията този човек стоял отвън. О. Венедикт му казал:
- Детенцето ми, ела вътре да вземеш участие в св. Литургия и след това ще продадеш твоята продукция!
Той обаче му отвърнал дръзко:
- Отче, ти си гледай твоята работа, и аз си гледам моята работа! Както аз не ти се меся, така и ти не ми се меси!
Той му казал:
- Добре, детето ми, но ще видиш, че докато свърши св. Литургия, плодовете и зеленчуците ти ще изгният.
За да накара този човек да се замисли, Бог допуснал докато свърши св. Литургия всичко, което имал върху масата, да се изпълни с червеи, както и за да му покаже, че не одобрява подобно безочие.
Тези, които не ходят на църква по някаква сериозна причина, най-малкото трябва да чувстват скръб за това, да не се оправдават и да не казват: „Добре направих, че не отидох, имам причини и имам оправдание.“ Не се оправдавай, остави Бог да те оправдае, а не ти сам.
Ние обаче се събуждаме рано, затова и сме тук, служихме св. Литургия, правим тази стъпка към Църквата и доближаваме Божия храм, и когато влизаме вътре, нека чувстваме още преди да влезем, честта, която Бог ни оказва. Някои хора дори с начина, по който влизат в храма, показват своето благоговение или сродяване – добро или лошо – със средата. Тоест трябва да чувстваш, че това е домът на твоя Баща, но има и едно сродяване, което крие малко безочие, дързост и нечестие. Преди да влезем в храма, нека да мислим, че влизането в храма е чест за нас. Можеше и да не влезем. Кога? Ако живеехме в първите години след основаването на Църквата, когато християните не се кръщавали малки, както сега, а в зряла възраст. Имало ги оглашените, които минавали през строга катехизация и само ако душата им била готова, тогава се кръщавали и участвали в св. Литургия. В първите векове имало няколко категории християни в историята на Църквата: плачещи – тези, които стоели на входа на храма, те били извършили грехове и плачели за своите грехове, като казвали на този, който влизал в храма: „Моли се за мене, защото съгреших, моли се да имам покаяние, да ми бъде простено!“ и не влизали на св. Литургия. Имало и обуреваеми, които също стоели отвън и били брулени от дъждове, студ, жега, сняг, жадували да влязат на св. Литургия, но нямали това право поради тяхното духовно несъвършенство. Имало слушащи, които само слушали, както и обхванати от нечисти духове – тези, които страдали от зли духове, те също не влизали на св. Литургия. Сега всички влизат в храма, сякаш той е тяхно собствено пространство, облечени както си искат, седят както си искат, където искат, държат се както си искат и ако някой ги поправи, не го разбират. Какво да кажеш на човек, който не чувства в себе си, че външният му вид скандализира, че поведението му не е правилно, че начинът, по който се кръсти или неговите движения са предизвикателни. Не го разбира – защото е въпрос на духовно култивиране. И колко неща виждат клириците, колко неща виждат и вярващите, които искат да се съсредоточат, но не могат.
Когато се окажем във вечността, във вечния живот, ще разберем колко много св. Литургия е помогнала на душата ни и колко голяма полза сме получили от нея. Сега навярно не го разбираме, защото сме привикнали към нея. Когато преживеем трудни моменти, както някои деца, които отиват в чужбина да следват и няма храм до тях, и докато в Гърция не са ходили много на църква, то там им липсва, казват: „Три месеца не съм ходил на църква, нямаме храм наблизо, трябва да пътуваме два часа с автомобил, но как да отида в другия град?“ Когато се окажем болни в болница и останем месец вътре, тогава започва да ни липсва св. Литургия, тогава виждаме какъв дар сме имали и не сме го оценили. Сега, понеже я имаме до нас, не смятаме, че имаме тази чест от Бога.
Когато влезем в Църквата с това чувство за честта, която Бог ни оказва, палим нашата свещ. Свещта напомня древните факли, които имало в катакомбите. Когато християните били в катакомбите, през първите години, по коридорите имало такива запалени големи свещи, които водели до мястото, където било събранието на християните. Не можело лесно да намериш мястото, за да не ги намират езичниците, и следвали тези свещи, тези факли и така стигали до събранието. Сега имаме свещта. Направи ми впечатление това, което пише стареца Паисий: „На Бога даваме свещта – последното, което имаме, и Бог го приема като жертва. “Защо е последното? – защото свещта се прави от восъчните пити, от които пчелите правят меда. Ние вземаме полезното – меда, а восъкът, който е непотребен и не може да се яде, го даваме на Бога като жертва. И Бог го приема. Смята го за дар и се радва за тази жертва.
Също и тамянът идва от смолата, която се стича от дървото, т.е. нещо непотребно, което пада от дървото, а ние го даваме на Бога като жертва на любов и благоговение.
Свещта свети, напомня за светлината в мрака на нашата епоха, за светлината, която трябва да имаме, да предаваме на другите и да я пазим. Тя символизира и светлите помисли, които трябва да имаме, чистите мисли, чистия ум и бистрота, която трябва да ни отличава, и да казваме – както се стапя свещта, така да се стопят и моите пороци, моите страсти. И както внезапно клисарят ги грабва, така и Бог ще грабне и мен и моят земен живот ще угасне внезапно някой ден. Някои се връщат да видят дали свещта, която са запалили, още гори, или са я угасили. Няма значение, ние сме направили каквото трябва – запалили сме я, принесли сме я пред Бога. Въпросът е тази свещ да гори в мен, да бъде трайно запалена и след св. Литургия и в целия ми живот. Колкото и време да се задържи запалена свещта, ако в теб не гори свещта на вярата и благоговението към Бога, другите неща наистина се превръщат в едно формално движение. Палейки свещта, е добре да отправяме молитва. Естествено не трябва да вземаме безброй свещи, не е въпрос на количество, а на вяра и съучастие в сърцето ни. Някой пали една свещ за живите, и една за починалите (В Кипър, явно и в Гърция няма практика да се пали нечетен брой за живи и четен брой за покойници). Тези две свещи могат да трогнат Божието сърце. Друг пали повече – Бог отново се трогва. Зависи. А някой друг пали много свещи, и нищо не постига. Всеки има различен подход съобразно неговите подбуди. Нека казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си или упокой душите на Твоите починали раби!“, – ако имаме болни роднини или някой наскоро е отминал от този свят.
Също така е хубаво, след като запалим нашата свещ и влезем в храма, да намерим едно място по време на св. Литургия и да се молим съсредоточено. Лош навик е това, което някои правят и говорят по време на св. Литургия – много сериозен грях, ако някой го прави. „След като си влязъл в Св. Литургия, – казва св. Серафим Саровски, – колкото време си в храма, казвай постоянно Иисусовата молитва в теб.“ Нищо друго. Или някоя друга молитва. Господи Иисусе Христе, помилуй ме, стъпвам в храма сега, всички външни неща са спрели за мен, работите, разговорите, другите неща ще ги кажем, когато излезем, в друг момент. Старец Йаков, когато го видях 1970 г. в Евбея, ме заведе в олтара, бях малък, и ми каза:
- Детето ми, да видиш колко много се терзая по време на св. Литургия, как демоните искат да ме разсеят, за да не се съсредоточа, слагат въжета, които само аз виждам, за да ме накарат да се спъна, да не внимавам и да не се моля съсредоточен. Но определени пъти, когато съм притеснен от тази гледка, моля св. Давид и той идва в св. Литургия и го виждам, седи до мен, и тогава се отдалечавам от Св. Трапеза и отивам встрани и хората не разбират защо съм отишъл встрани. Но как, детето ми, да служа, когато до мен е св. Давид и го виждам?
Това ми направи голямо впечатление и още го помня. Също така св. Николай Планас разбирал много пъти по време на св. Литургия – кои християни присъстват и кои отсъстват. Можело с тяло всички да са в храма, но душата да търчи другаде. Св. Николай виждал това – повечето хора в храма гледали столовете, предметите, иконостаса, олтара, но той виждал и душата на всеки човек, на всеки молещ се, виждал Ангели, виждали демони, виждал Самия Господ. Един ден прикадявал – сигурно сте чували този характерен случай от неговото житие – прикадил една госпожа, след това имало празно място, той прикадил и него и наблизо имало една госпожа, която обаче не прикадил и продължил по-нататък. След като свършила св. Литургия, тази госпожа отишла разстроена и му казала:
- Отче, подмина ме по предизвикателен начин, прикади всички, но не и мен. И не само това, а прикади и едно място, което беше празно. Защо направи това?
Той й казал:
- Повярвай ми, детето ми, не те видях на св. Литургия. Вътре ли беше?
- Ама как не бях, отче, ето, сега за св. Литургия ти говоря.
- Да ти кажа нещо. Твоят ум не беше ли в козите?
Говорим за Атина от стари времена, св. Николай Планас служил в Плака (най-старият район в Атина) и хората имали стада, ниви, оттам вземали млякото си, месото и т.н. Тя мислела за стадото си, как ще отиде, какво ще направи и т.н.
Тя казала:
- Е, да, в онзи час, когато мина, помислих малко за това.
- В онзи час, когато мислеше за него, не те виждах да си тук – казал светецът.
- Добре, а защо прикади празното място до мен?
- Мястото до теб е на еди-коя си госпожа, твоя позната, която сега е болна и лежи на легло, но мисли за нас, които служим и казва в себе си – да можех и аз да съм на св. Литургия, колко хубаво щеше да бъде! Виждах я сякаш присъства в храма.
Това, което светецът направил и ни прави впечатление, Бог го вижда при всеки случай от нашия живот. Колко пъти ще трябва да се питаме Бог какво вижда за мен. Какво вижда? Ние, хората, се крием от другите хора, но от Бога не можем да се скрием дори в часа на св. Литургия. И в св. Литургия съсредоточаваме погледа си, казва отново св. Серафим Саровски, в някоя икона, или в някое кандило, или в клирика, не с цел да се съсредоточим в клирика, а от него мисълта ни да възходи към свещени мисли и преживявания в душата ни. И след като казахме за свещеника в св. Литургия, нека внимаваме много, когато ги гледаме, да го правим с голямо благоговение и уважение. И ние, свещениците, един други помежду си, но и вие, миряните, да се отнасяте към свещениците с голямо уважение, любов и благоговение. Защото свещеникът по време на св. Литургия не е този, който във вторник, сряда, четвъртък може да шофира, да пазарува, да закара децата си на училище. В часа на св. Литургия той е нещо друго. Той е като Ангел и всъщност Сам Господ извършва св. Литургия. Защото, както се казва в св. Литургия, „Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван.“ Аз служа св. Литургия, но Христос извършва св. Литургия чрез мене. Затова и свещеникът по време на св. Литургия е облечен в пълно свещеническо облачение, защото неговите одежди са дрехите на Христос, одеждата, която ще имаме в другия живот. Затова, какъвто и да е свещеникът, нека се отнасяме с голямо благоговение и уважение към него. Всички вие, които сте тук, ако се помолите, св. Дарове няма да се претворят. Един свещеник, и много грешен да е, ако се помоли, ще се претворят, ще се извърши св. Литургия. Дори само за това трябва да уважаваме свещеника и да го обичаме.
Един свещеник служил и правел грешки в Литургията, бил свят човек, но не знаел да чете добре. Той виждал дори Ангели. Един ден владиката отишъл на празника и видял грешките, които прави, и му казал:
- Отче, не казваш добре това, ето как трябва.
- Ваше Високопреосвещенство, прощавайте, не го знаех!
И го поправил. На другия ден владиката си тръгнал, този свещеник отново служил и видял отново Ангелите. Те, когато го чули да казва правилно ектенията, се зарадвали и му казали:
- Отче, браво! Сега много хубаво го каза, това е правилното!
Той им казал:
- Свети Ангели, толкова време ви виждам, толкова време идвате при мен, и не ми казвате, че правя грешки; а дойде владиката и ме поправи?
Един Ангел отговорил:
- Отче, нима ние, Ангелите, ще поправим свещеник? Нима имаме право да кажем на свещеника, да му посочим грешката и да му кажем, че тук правиш грешка!? Нямаме такава власт.
Това го прочетох и много ме впечатли. А ние – всеки от нас излиза и коментира, поправя и говори каквото иска за всекиго. Затова виждаме, че свещеникът покрива своето лице, например когато излиза със св. Евангелие, на Малкия вход, поставя Евангелието пред лицето си, за да се вижда Христос. Евангелието – това са Христовите думи. Когато извършваме Великия вход, държим пред нас честните Дарове. Защо? Сякаш ви казваме – не гледай мен, не гледай моето лице, където минавам и правя Великия Вход, а Самия Господ. Затова се казва „За да приемем Царя на всичко,“ Самия Господ – защото Христос идва, Христос говори, Христос се жертва, Христос е всичко във всички.
Много свещен момент е когато свещеникът излиза и ни благославя с ръката си и казва: „Мир всем“ или някакво друго благословение, което ни предава. Св. Исидор Пелусиотски казва, че това благословение е самото благословение на Христос. Когато свещеникът те благославя, реално те благославя Христовата ръка. Защото това е последната картина от живота на Христос, когато бил в света. Ако някой ни каже: „Нарисувай Христос в последния запечатан момент от живота Му“ – знаете ли кой е бил последният момент? При Неговото възнесение, където се възнесъл, благославяйки Своите ученици. Картината на благословението. Затова, когато свещеникът благославя хората в църква, Христос ги благославя. Затова в онзи момент свеждаме глава, показвайки, че искаме благословението – да влезе в душата ни и да го почувстваме. И дори един турчин, който сега е светец – свети Ахмед, видял как от пръстите на свещеника излизат лъчи и покриват сърцата на християните, но не и неговото. Накрая той казал на свещеника:
- Защо, отче, в момента, в който благославяше народа го осени светлина, а мен не?
Той му отговорил:
- Защото, детето ми, ти си некръстен, не си православен.
- Искам и аз да се кръстя, искам и аз да стана християнин, за да идва и при мен тази светлина в сърцето ми и да ме осветлява. Аз видях светлината. Ти, отче, виждаш ли я?
- Детето ми, Бог те е удостоил да я видиш, за да трогне душата ти. Аз не съм я виждал, но ти, който я видя, това е твое лично преживяване и е истинно.
Той станал християнин, изповядал своята вяра, бил подложен на мъчения и сега имаме свети Ахмед, който бил турчин.
Казвам ви тези неща, за да си ги спомняме от време на време, и да не коментираме свещениците в св. Литургия, а да ги гледаме с любов, уважение и благоговение.
И свещениците са хора, подвизават се, и ние в св. Литургия се опитваме да се съсредоточим, не е лесно за нас. Помните примера с въгленчето. Свещеникът е като въгленчето, което независимо дали е запалено или угаснало, за теб не е от полза да го докосваш, защото, ако е запалено, т.е. ако свещеникът е свят човек, и го обвиняваш несправедливо, ще се изгориш. Ако е угаснало, т.е. свещеникът е такъв поради своята греховност, ти ще се очерниш и изцапаш. Не е твоя работа да съдиш клириците.
Един подвижник обаче се увлякъл от това, което казвали за един свещеник, който ходел при него и служил св. Литургия в мястото на неговия подвиг. Някой казал: „А-а-а, този ли свещеник вземаш да служи при теб, не си ли чул, че е направил така и така.“ „А-а, такъв ли е? Няма да го викам повторно! А аз мислех, че е свят“ – си казал подвижникът.
Свещеникът отишъл и почукал на вратата на подвижника, но той не отварял и си тръгнал разстроен. Подвижникът видял по-късно в съня си един златен кладенец, до който стоял човек, болен от проказа. Кофата била златна, веригата също, водата пречиста и той вадил вода от златния кладенец. Този човек казал на подвижника:
- Пий!
А той отвърнал:
- А-а-а, не. От прокажен не пия.
Тогава чул от Господа глас:
- Детето Ми, защо не пиеш?
- Ама той е прокажен?!
- Не виждаш ли, че само черпи водата, не ти дава нещо негово, не виждаш ли, че кладенецът е златен, че кофата е златна? Свещеникът не ти дава нещо свое, дори да е прокажен, а ти дава Господ, Който е чист и непорочен – отвърнал Господ.
Св. Причастие прави уникална чудеса, който и свещеник да причастява. Затова който и свещеник да ни причастява, при който и да отидем – приемаме Същия Христос. Естествено ако твоят духовник служи заедно с други духовници, от благоговение и любов може да поискаш да се причастиш от него, но това не означава, че св. Причастие има различна ценност.
Това, че свещеникът ни прикадява по време на св. Литургия, показва молитвите на християните. В Откровението има един хубав образ на Ангелите, които събират молитвите на християните и ги възнасят пред Бога. Във Вечернята пеем „Молитвата ни да се издигне като тамян към Теб.“ Молитвата е като тамяна, възнася се на небето. Когато бях ръкоположен, свещеникът ми даде едно хубаво тълкувание за тамяна, въглена и кадилницата. Той ми каза: „Отче, сега си един хубав тамян. Тамянът благоухае, ако го донесем от Света Гора и го помиришеш, благоухае. Но това благоухание, за да се разпростре – продължи той – трябва да се постави върху въгленче, и то запалено. Така е в животът ни, за да заблагоухае душата ни, както тамянът, който благоухае в църквата, трябва и ние да се изпечем в изпитанията и изкушенията. Затова Бог ги допуска и така се проявява тамянът, благоуханието на молитвата, благодатта на Светия Дух. Въгленът – това е огъня на божеството, който е влязло в утробата на Света Богородица и тя не се изгорила. Основата на кадилницата е утробата на Света Богородица, Въгленът е божеството и тамянът е благоуханието на Светия Дух, което се разпростряло в света. Има такива символични тълкувания, които дори и светци ги правят. Св. Литургия не е символично събитие, а истинско, имаме една реалност пред себе си, но не е лошо да даваме и някои тълкувания, които помагат на душата ни. С цялото това движение Църквата ни казва: „Разглеждам и теб като образ Божий. Приемаш ли го?“ И навеждаме глава, признавайки, че и ние сме Божий образ, сътворени по Божий образ. По правило прикадяваме само иконите, но понеже и ние носим в нас Божия печат, свещеникът прикадява и нас.
В св. Литургия се освещава нашият поглед, когато гледаме иконите, когато гледаме клириците или някой вярващ, който се моли пред нас с благоговение, освещава се нашето осезание, слухът, очите. И когато гледаме иконите, не трябва да гледаме просто техниката, кой я е нарисувал и дали е византийска, от палеологовата епоха или от Критската школа, а да мислим този светец какво може да ми каже в живота. И тези светци победили, победили света, ирониите на света, своите страсти, страха от света, и сега са светци. Следователно, това ми дава надежда, не съм сам в живота. Както гледам св. Марина, св. Параскева, св. ап. Андрей – аз гледам и моят живот да следва техните стъпки и се утешавам. Затова в Църквата имаме иконите близо до нас, да ни утешават и да ни насърчават в борбата на живота и да ни укрепват във вярата.
Знаете ли как българският народ се християнизирал? От една икона – св. Методий показал на владетеля на българския народ св. княз Борис една икона на бъдещия Съд, която била нарисувана по такъв начин, че го потресла. Когато видял бъдещия Съд върху иконата, той толкова се разтърсил, че поискал да стане християнин и заедно с него и целия народ.
Когато св. Порфирий Кавсокаливит видял в един автомобил малка икона, която някой окачил под предното стъкло – не чак толкова хубаво изрисувана, но била хубава – той казал.
- Тази малка икона е нарисувана с голяма молитва.
Той не знаел кой я е нарисувал, но виждал това, защото иконите изливат благодат върху душите ни. Много пъти гледаме някоя икона и се трогваме и нещо проговаря в душата ни. Това е величието на Божията благодат, която влиза дори в природата и в бездушните вещи, които са до нас и ни заобикалят.
В църквата се освещава нашият слух – слушаме св. Евангелие, което е голямо благословение в живота ни, защото, когато го чуваш, се очиства умът ти, изцеляват се твоите страсти, укрепва се силата ти и се услажда сърцето ти.
Я си помислете – нито се изморихме, нито се изпотихме, нито копахме, за да намерим Христовите думи, всичко е готово, защото е дар. Голям дар е, че слушаме Евангелието и всеки има Евангелие у дома си. Отиваме в храма и слушаме думите на Самия Христос, затова казваме: „Рече Господ…“ Чуваме за живота на Господ Иисус Христос, виждаме самите Му думи, които докосват душата ни.
Върху св. Трапеза стои само св. Потир и Евангелието, т.е. самото Христово присъствие. Хубав обичай сред много християни е преди да започне св. Литургия, вечер да поглеждат евангелски текст, защото в църквата събитията бързо минават и нямаме време да се задълбочим, а така се подготвят предварително.
Бих искал да ви помоля по време на Херувимската песен, себе си първо моля за това, от момента на Херувимската песен нататък умът ни да не мисли нищо друго, освен за Христос и това, което предстои да стане – страшната жертва на св. Евхаристия. В онзи час ставаме като Херувими, като Серафими, така трябва да се чувстваме и да мислим само за Христос, Който идва да се принесе в жертва. Да поставим това като наша цел, копнеж, борба. Затова след прочитането на евангелския текст в ектенията се казва: „Да речем всички от цялата си душа и с всичкия си разум да речем!“ Да мислим с цялата си душа и сърце за Тайнството, което ще се извърши след малко. Ако виждахме какво става по време на св. Литургия, това го казва старец Йаков Цаликис, всички щяхме да излезем навън – от страх. Нямаше да влизаме вътре от онзи час нататък. Колко милиони Ангели и Архангели обграждат храма и ние нищо не разбираме и мислим, че сме в едно обикновено място, където просто сме се събрали и се опитваме да се помолим. Христос в онзи час влиза в светия град, за да се принесе в жертва. Влиза, съпроводен от множество Ангели и държи в ръцете Си нашия живот. Когато свещеникът излиза, той държи св. дискос, върху който е Агнецът, централната част от просфората, която отрязваме, и до него частицата за Света Богородица, от другата страна са частиците за ангелските чинове, за светците от всички векове, за светеца, който празнуваме и пред Агнеца пред тази част от просфората, която ще стане Тяло на нашия Господ, са частиците от имената на живите и починалите. И когато свещеникът изважда тази частица, реално в нея е целият ни живот. Тази трошичка представлява целият ни живот, всички проблеми, целият живот на света. Свещеникът държи дискоса и го отнася отново в олтара. Сякаш казваме: „Господи, взех света и го връщам при Теб, за да го осветиш.“ Господ взема дара, който Му даваме, и ни дава всичко най-драгоценно, което може да ни даде – Неговия Син. Бог отново идва на земята, св. Дарове се претворяват в Неговото Тяло и Кръв и се причастяваме с тях.
превод: К. Константинов
