Съкровище от Бога

Февруари 19, 2018 in Начална страница, Семейство

Автор : Валерий Андонов

Цял месец вече тримата иманяри търсели напразно скритото съкровище. Брадясали, мръсни и полугладни, мъжете се скитали нощем из пущинаците като привидения с фенери в ръце.

 

Все из места, за които се шепнело, че може да има тракийска могила с богато погребение. А в тоя край могили не липсвали. Можеш да преровиш тонове пръст, ако си струва, току попаднеш на гробницата на някой тракийски цар или вожд, погребан с позлатена колесница, доспехи, оръжие, ритони и статуетки от чисто злато, с пръснати наоколо сребърни тетрадрахми, накити, амуниция…

 

И така да си осигуриш „тракийска пенсия“, според иманярския жаргон, с която да си живееш обезпечено и щастливо. Тогава – сбогом, работа за „жълти стотинки“, сбогом, мизерно съществуване! По тези места и хайдути са бродили, и кърджалии, що имане крие в себе си майката – земя. Само да го намериш! Ама то, пустото, мълчи си и вдън земя се спотайва, не на всеки се открива. Иска си жертвата.

 

И така неусетно те обсебва, и ума ти грабва, че цял в мрежата си те омотава и вече ни глад усещаш, ни жажда, ни сън те лови, а само за него си мислиш, как да го откриеш с цената на всичко. Дори и да е цена на живот. Петър бил най-младия от тримата. Двамата стари, изпечени иманяри го подлъгали да тръгне с тях. Разказали му сладки медени истории за лесно забогатяване, на бутилка ракия в една кръчма. Знаели сигурни знаци за съкровища, които само чакали да ги освободиш от вековния им плен в пръстта.

 

А той в това време се намирал в труден период. Макар, че си имал и дом, и жена, нямал желание да се прибира вкъщи. Седма година, откакто съпругата му напразно се надявала да си родят детенце, но не би. Отношенията им били охладнели, Петър захванал все по-често да се запива с приятели, отпуснал се, загубил и работата си. Смятал се за неудачник. Предложението на иманярите попаднало в добра почва и ето че в желание да промени живота си тръгнал с тях по пущинаците. Като най-млад и по възраст, а и в занаята, копаел с кирка и лопата, отмествал камъни с лом, сечел коренища с брадва, докато другите повечето следели за някакви тайнствени знаци и нишани, указващи местоположението на мистериозното съкровище. А то сякаш, колкото повече го търсели, толкова по-упорито се заравяло надълбоко в земните недра. Една нощ уморените мъже стигнали предела на силите си, седнали край огъня и умислено загледали играещите пламъци. Опротивяло им да ринат в безсмислени опити могили, където не намирали нищо друго освен гола пръст. Май било дошло време да се откажат и да се върнат по домовете си, кой от където е.

 

Тогава най-старият иманяр предложил нещо. От памтивека, от езическите славянски времена имало такъв обичай – щом съкровището не искало да се покаже, значи, трябва да му се принесе жертва. Правело се по следния начин – вечерта молитва, а на сутринта се вглеждаш какво е оставено на пепелта като изображение. На каквото прилича, такова трябва да се принесе като жертва. До три пъти. И тогава имането ще им се открие. Нека и това да опитат, пък ако не стане, значи, не било писано.

 

На първата сутрин зърнали на пепелта нещо, което наподобявало птица. Убили една врана и я принесли ката жертва да изгори на огъня. После търсили с особено усърдие цяла нощ, но напразно.

 

На втората сутрин фигурката приличала на куче. Намерили и убили едно безстопанствено псе - и пак нищо.

 

На третата сутрин онова, което видяли, ги оставило без дъх. На пепелта ясно се виждало очертанието на човешка фигура.

 

Дълго стояли и мълчали, без да се осмелят да кажат каквото и да е. Но накрая най-старият иманяр – корифей в занаята, отсякъл със суров глас, че след такава жертва съкровището ще им се открие със сигурност. За какво са се бъхтали толкова време по пущинаците като бездомни кучета, ако сега се откажат? И успял да ги придума да отвлекат едно дете от циганския катун, който бивакувал около рекичката. Нямало кой да се разтревожи особено за изчезването на едно циганче от многолюдно семейство, казал им той. Като намерят съкровището и забогатеят, после все някак ще изкупят този си грях.

 

Решили се. Примамили едно детенце, къпещо се в рекичката и го отвлекли. Вързали жертвата и приготвили ножа.

 

Тук обаче заспорили кой ще извърши кръвнината. Човек е все пак, а не животно или птица. Най-добре било жребият да посочи екзекутора. Приготвили три клечки – две дълги и една къса. И теглили жребия.

 

Петър пребледнял, като изтеглил късата клечка. Късно било да се дърпа – другите двама го гледали с такъв зъл и див поглед, че можел сам да стане жертва. Взел с трепереща ръка ножа. Но помолил да го оставят сам с детето. Нарамил вързаната жертва и я завел дълбоко в гората. Крадешком хвърлил поглед към детето. После по-внимателно, с учудване. В очите на жертвата не забелязал страх, само дълбока тъга. И без да съзнава, отпушил устата му.

 

- Убий ме, чичо – продумало детето.

 

- Убий ме, няма да плача, обещавам ти. Ти не знаеш колко искам да умра. Туй мойто не е живот, чичо. Сираче съм, ни баща имам, ни майка. Циганите ме взеха веднъж със себе си, като се скитах. Все гладен ходя, все мръзна. Да прося ме карат, да крада. Не ща да живея повече такъв живот.

 

Чак сега Петър забелязал колко много не прилича то на циганче. Беличко едно такова, със светли очички. Като ангелче. Ножът паднал на земята. Метнал върху раменете си неосъществената жертва и хукнал да бяга. Докато стигнал до къщата си. Бутнал детето пред очите на изумената си жена.

 

- Катерино, ето синчето ни. То вече е нашето дете. Ще го отгледаме, ще се грижим за него, ще го изучим. Тръгнал бях като несвестен да диря съкровище, готов бях и убийство за него да извърша, а ето, Господ се смили и ме вразуми, като ми откри друго съкровище, много по-ценно от всичко. Да Му благодарим, че ни направи богати!

 

Така завършила тази история, случила се в недалечното минало, за поука на тези наши лекари и родители, които поради подобни и други причини си измислят оправдания и посягат на нашето бъдеще – нашите неродени беззащитни деца.