Старецът Иларион за усърдието към Бога

Октомври 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : Старецът Иларион Атонски

 

Старецът Иларион е един от най-старите монаси в Света гора. Замонашва се още на млади години и се подвизава дълго време в манастирите на островите. В Света гора е дошъл от преди 60 години и оттогава не е напускал Градината на Богородица. Вече е столетник.

Старецът Иларион не е теоретик, а практик. Всичко, за което говори е от личен опит. Живее в едно незабележимо място близо до столицата на Атон – Карея.

Въпреки напредналата си възраст, старецът Иларион е с младежки дух и енергия. Той е представител на една вече отмираща генерация на стария Атон.

„Преди грехопадението на нашите родители земята била изпълнена с всякакви блага – всичко, каквото си поискаш, всичко, каквото ти е нужно. И нашите прародители, Адам и Ева, вземали всичко като от склад – каквото си поискали. Нямало нещо, което да им е липсвало. Знаели всичко къде се намира, и каквото им трябва просто си го взимали – ето, тук е лука, там са тиквичките, по-нататък – дините. Не се тревожели какво ще ядат утре, знаели, че всичко ще си бъде на същото място. Но след грехопадението всичко се променило, животът им заприличал на пазар, макар че през първите векове имало изобилие на всичко – и на плодове, и на овошки и всичко им стигало. Но все пак не било като в склада, и затова отношенията между хората станали като на пазар – аз ти давам толкова лук, а ти ми даваш толкова дини. Нищо вече не било както преди и така възникнало онова, което наричаме свят, или светска суета. Тези така грозни отношения, основаващи се на – дай ми, на ти, и хората заживели по принципа – аз ти давам това, а ти ми даваш онова.

Този принцип по същността си означава едно пълно отпадане от Бога. И ние живеем в това отпадане и дори не го проумяваме. Нашите древни атонски мъдреци са били неграмотни, не са можели да четат, дори не са посещавали и службите, а са се молили по броеница, но в чистосърдечието си добре са разбирали, че за да бъде истинска, молитвата трябва да излиза от сърцето, а нашата обикновена молитва не е истинска и затова трябва да молим Бог да ни даде дар за истинска молитва. Но за да получи такава, човек трябва да има усърдие към Бога, рачение, силно желание. Тя може да запали душата за молитва, и тази молитва, която се дава в отговор на усърдието, превъзхожда всички правила и тя е всъщност истинската, неподправена молитва, разговор с Бога.

Веднъж, знаете ли, идва при мен един монах и ми казва: „Отче, искам да се изповядам“. И започна да говори: „Всичко при мен е добре – първи влизам в храма, последен излизам. Никога не преставам да се моля, не пропускам служби и за разлика от някои братя, никога не дремя през време на тях. Чувствам радост от всичко това“.

Тогава му казах: „Добре, сине, правилно постъпваш, но как е молитвата ти?“ И чух: „За каква молитва?“ Ето, това е привидното монашество, а истинската молитва не е рутинна, а разговор с Бога, с такава светите отци са вършили чудеса. Затова преди всичко трябва да молим Господ да ни даде освещение, и ако просим от него чистосърдечно, Той ще ни го даде. Когато умът ни се просвети, идваме в състояние да разсъждаваме, т. е. получаваме духовен разум и тогава животът ни се променя из основи. Преставаме да сме като слепци и виждаме накъде да вървим. Не сме като слепи мишки, които се лутат във всички посоки, а ясно виждаме пътя.

Така че, братя, запомнете добре – хубаво нещо са богослуженията, чинопоследованията и всички други подобни неща, но в човека трябва да има и нещо вътре в душата, което да го съединява с Бога, в една недостижима дълбочина, а ако го няма, външното не е достатъчно. Много по-важно е да имате вътрешно усърдие към Бога, това е истинският живот на душата. Нашата задача е да придобием собствена молитва, която да живее в душата ни. Както се пее в едно от песнопенията на Четиридесетница – усърдието ни събира, за да прославяме Светия Дух.

Днес главният проблем на духовния живот и за миряните, и за монасите е, че не се грижат именно за това – да имат божествено усърдие, рачение, силно желание, а се занимават със съвършено различни неща – светски неща, като житейски грижи, покупки, а за Бога най-важното е да вижда как расте усърдието ни, така че душата ни да живее истински живот, а грижата за насъщния ни хляб Той взема върху Себе Си. Ако човек мисли само за материалните неща, то те полека-лека ще почнат да разяждат душата му като ръжда.

Съвременният живот е устроен така, че грижите за удобствата ни все повече и повече нарастват, опустошават душата и тя слиза до едно ниско стъпало, става играчка в ръцете на демоните и те почват да я тласкат накъдето си искат, насам и натам, не я остават на спокойствие. Благодатта изчезва съвсем и душата остава пуста. Човек става беззащитен като животно, и за всички е видно, всички забелязваме в живота си, как понякога човек с чисто сърце и съзнание бавно и незабележимо се превръща в разбойник, който е готов да изтръгне от устата на другия къшея хляб, все гледа да трупа и да трупа, никога нищо не му стига и се страхува, че един ден ще го загуби. Предава се на користолюбието, събира ли, събира, докато сам се погребва под тежестта на събраното. Под товара на вещи, които често съвсем не са му нужни, но ги пази за „черни дни“.

И главният проблем на съвременните монаси е това, че на тях им харесва светското, да се занимават с мирски неща, с покупки за подобряване на живота им, и ще ви кажа, че това трупане на вещи представлява раково образование, което в крайна сметка разяжда душата. Ако имаш една дреха, за какво ти са две, ако имаш един чифт обувки, за какво ти са два чифта, да пълниш цели шкафове… И именно това е користолюбието, да трупаш вещи, които не ти трябват, без които можеш и да минеш. Това всъщност е точният критерий. Това не остава незабелязано.

И лошото е, че монасите не само обичат светските грижи, но и светските разговори, всички ония шеги и каламбури. Виждал съм го и на Атон – стои един монах и разказва нещо, а другите около него – ха-ха-ха! Проблемът на съвременните християни е, че са загубили спасителния си кръст.

Източник: http://www.isihazm.ru