Направи две стъпки и ще отидеш в рая
Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети
Автор : Архим. Андрей Конанос
Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.
Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.
Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:
- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!
Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.
Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.
Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:
- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!
Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.
Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!
Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:
Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:
- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.
- Какво?
- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!
Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:
- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?
И Христос отговаря:
- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!
Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.
Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?
Следователно, когато някой ти казва:
- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!
Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:
- Какво правиш?
- Сега трябва да изпълня задължението си.
Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?
Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:
- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!
Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:
- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!
Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:
- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!
Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.
Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:
- Не издържам, бре, детето ми, в църква!
- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?
- Не мога да се разбера с майка ми!
Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?
- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!
Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?
Аз му казах:
- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!
Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.
Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:
- Няма да пиеш!
Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.
И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.
Един човек дойде и ми каза:
- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!
- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!
- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.
- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!
И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.
- И тъй, ще ми дадете ли заповед?
- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!
И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.
Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:
- Свободно ли идваш?
- Свободно.
- Сигурен ли си?
- Сигурен съм!
- Помисли отново!
- Мисля отново.
- Искаш ли?
- Да!
- Със съдействието на Бога, честни отче!
И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:
- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?
Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:
- Вие тук нямате ли телевизия?
Монахът отвърна:
- Не!
Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:
- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?
- Не!
Детето пак попита:
- И сте радостен? Не ви ли липсва?
- Защо?
Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:
- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!
Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:
- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?
- Не!
- Добре, какво ядете на Великден?
- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!
- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.
Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:
- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?
Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:
- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!
Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.
Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:
- Отче, кажете ми да направя нещо!
- Направи малко поклони!
- Ах, не мога да правя поклони.
- Добре, помоли се без поклони!
- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.
- Чети Псалтира!
- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…
- Раздай малко милостиня на бедните!
- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…
- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?
- Да, кажете какъв подвиг да направя!
- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!
Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:
- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.
- Защо да ям овесена каша?
- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?
Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:
- Правя грехове!
- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?
- Не.
- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.
- Можеш ли да даваш малко милостиня?
- Мога.
- Давай!
- Можеш ли да ходиш на църква?
- Е-е-е, не постоянно.
- Добре, можеш ли на всеки две недели?
- На две? Не винаги.
- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!
- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!
- Остави този грях!
- Прави това, което можеш!
- И да съгрешавам?
- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.
Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.
- Да, но аз не зная какво да правя?
Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.
Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.
Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:
- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!
В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:
- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!
Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:
- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!
Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…
Превод: Константин Константинов
