Съществува ли земна любов, питат ме съседите. Също толкова, колкото и земен Бог! Земната любов гори и изгаря. Небесната любов гори и не изгаря. Земната любов, както и всичко земно, е само сън и сянка на любовта. Колкото идолите приличат на Бога, толкова и земната любов прилича на Любовта. Колкото димът прилича на пламък, толкова и вашата любов прилича на божествената любов.

Любовта ме прави бог, а Тебе, Боже, Човек. Където е един, там няма любов. Където са двама заедно, това е само сянка на любовта. А където са трима заедно, там е и любовта. Твоето име е Любов, защото името Ти е Единосъщна Троица.

Ако беше един, Ти нямаше да бъдеш нито любов, нито омраза.

Ако беше двоица, Ти щеше да бъдеш някакво редуване на любов и омраза. Но Ти си Троица – затова си любов и у Тебе няма никаква тъмнина, нито редуване на тъмнина и светлина.

Любовта не познава време и пространство. Тя е извън времето и пространството. За нея един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден.

Когато съм съединен с Тебе чрез любовта, тогава не съществуват небе и земя – съществува само Бог. Нито пък съществуват аз и ти – съществува само Бог.

Любовта има три ипостаси: девство, познание и святост. Без девството любовта не е милост, а земна себичност и страст. Без познанието любовта не е мъдрост, а безумие. Без светостта любовта не е сила, а слабост. Когато се обединят страстта, безумието и слабостта, тогава настъпва адът, който дяволът нарича своя любов.

Когато моята душа е пречиста девица и моето съзнание е ясна мъдрост, и моят дух – животворно съзнание, тогава аз съм любовта, която се покрива с Твоята любов. Чрез любовта аз Те виждам като себе си и Ти ме виждаш като Себе Си.

Чрез любовта аз не гледам себе си, а само Тебе. Чрез любовта Ти не гледаш Себе Си, а само мен.

Любовта се жертва и не чувства жертвата като даване, а като получаване.

Земни деца, думата любов е най-дългата молитва.

Съществува ли земна любов, питат ме съседите. Също толкова, колкото и земен Бог! Земната любов гори и изгаря. Небесната любов гори и не изгаря. Земната любов, както и всичко земно, е само сън и сянка на любовта. Колкото идолите приличат на Бога, толкова и земната любов прилича на Любовта. Колкото димът прилича на пламък, толкова и вашата любов прилича на божествената любов.

Когато развалите жълтицата на грошове, вие не наричате грошовете жълтица, а грошове. Тогава защо божествената любов, раздробена и стрита на пепел от времето и пространството, наричате любов, а не пепел?

Господи, удостой ме с любовта, с която Ти живееш и даваш живот. Удостой ме с Твоята любов, и аз ще бъда свободен от всички закони. Всели Твоята любов в мен, и любовта ще ме всели в Тебе.

Източник: www.pravoslavie.bg

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Децата са нашето огледало

- Ще говорим за красотата на това да не си „съвършен”, за надеждата на това да не си отличник. Темата, която е избрахме, навярно звучи малко странно – “Полети в ниското с о. Ливий”. Полети ниско, защото е много хубаво да познаеш себе си, да унищожиш лъжливите идеи и да започнеш да живееш. Толкова е хубаво да живееш, знаейки кой си, надявайки се на Бога, Който се съблича от Своята божественост, от Своята сила, от Своето съвършенство и става Човек и ни среща. Някак така да започнем…

 
- Вижте, в нас култивираме едно разбиране, т.е. имаме една склонност за сила, за власт, за отличаване, за да изпъкнем и да бъдем уникални. Това желание да се отличаваме много пъти влиза дори в Църквата и резултатът е да влизаме в нея с възприятието, че ставайки християни и водейки духовен живот, живеейки в църковната общност, по някакъв начин винаги трябва да сме „печелившите”; че Църквата и духовният живот е пространство на печалба, място, където всички трябва да сме печеливши във всички сфери на живота.

След като съм християнин, значи винаги трябва да имам здраве, нищо лошо да не ми се случва, да нямам проблеми и болка, а да имам благоденствие и хубав живот. Да мога да създам един мит, в който всичко – ако е възможно – да бъде съвършено. Христос обаче не е казал точно това, а казва, че за да спаси душата си, човек трябва да я загуби. С други думи, в Църквата не печелиш нещо, а губиш нещо. Ако вляза с мисълта, че отивам, за да спечеля, тогава накрая ще загубя и връзката с Бога и царството Божие. Но ако отиваш с нагласата, че отиваш да дадеш нещо, да оставиш нещо и да загубиш нещо, бъди сигурен, че накрая ще си спечелил. Следователно Църквата не е място, в което ще се утвърдя в социален аспект, ще засиля моя нарцисизъм, ще се увеличи егото ми, а място, където трябва доброволно да се смиря, да се предам на Бога, на Неговата любов, на ближния и да загубя, за да спечеля. В Църквата спечелил е загубилият. За съжаление, днес нещата са изопачени що се касае посланието на Христос и това не става понятно.

- Истина е, че повечето от нас в това общество на нуждата търсим полезното и по този начин подхождаме и към Църквата, и към Евангелието, желаейки да спечелим нещо, търсейки винаги полезното. Но това „полезно” по-скоро ни отдалечава от понятието за отдаване, любовта, безусловната любов и създава в нас едно “Аз”, което изглежда  фалшиво. По-скоро някъде там лежи и лицемерието на хората, които, влизайки в пространството на Евангелието, на светлината, желаят да съградят едно индивидуално “Аз”, а не да участват в светлината, и си представят едно духовно съвършенство.

- Да, това става в религията, която за нас православните християни, не е религия, а Църква, именно нещо напълно различно. Религията обаче какво прави? Тя подчертава буржоазния мит на човека. Това е човекът, който се ограничава и смята за успех да има хубава работа, добро семейство, но което се върти само около неговия индивидуален интерес, не се открива към другите хора, моето семейство, моите деца, моето добро, моята полза, и в цялото това формиране на буржоазния мит, където всичко ще бъде съвършено, влиза и религията. Оттук ходенето на църква, постът, дори молитвата става удобна възможност да усиля този мой буржоазен мит. Затова много пъти чуваме, че добър човек е този, който ходи на църква. Никога няма да кажем той е отрепка и ходи на църква. Тя е блудница и ходи на църква а бихме казали, той е много добър човек, ходи и на църква, църковен е. Защото религията се е превърнала в патерица в моя опит да създам мощен профил в обществото на добрия, изрядния, съвършения човек, съвършения глава на семейство, съвършения служител, съвършения работодател.

- Във  всеки случай е странно, защото евангелското слово отхвърля този буржоазен мит и на евангелското слово повече подхожда „ето, блудницата отива  на църква”. „Ето отрепката ходи на църква”, съгласно евангелското слово, че тези, които имат нужда от лекар, са болните. В крайна сметка болните участват в събитието на Църквата, в спасението, в изцелението.

- Да, това е евангелското послание, крайното послание е това.

- Как се получава това изопачаване?

- То се получава вече няколко века, защото от момента, в който религията става част от една власт, е логично, че някои ще се прикрепят там и по психологически причини, но и по социални, така че да се чувстват силни в своя социален статус, в обществото, в което живеят. Затова  твърде често виждаме, че влизащият в Църквата не търси на първо място любовното единение с Бога, с Христос. Това, което търси, не е единението с Христос, не иска Самия Христос, а иска това, което Христос дава. Разбирате ли? Тоест иска това, което Бог дава, но не Самия Бог. Не иска Самия Бог, а иска Божия рай, Божията закрила. Затова и виждаме този контраст – екзистенциален контраст във всекидневния живот, че докато говорим за духовни неща, за другия живот, за вечността, за таворска светлина и всички тези неща, не виждаме Христос да присъства живо във всекидневните ни дела, избори и желания.

- Религията се е превърнала и в  потребителски продукт..

- Да, ние сме напълно различни в неделя на църква, и напълно различни, когато се върнем вкъщи. Може веднага, може и от понеделник. Променяме се напълно, защото се получава не една среща, а реално един алъш-вериш, където човек иска да вземе нещо, но не и самия Бог. И това е проблемът. Затова съществуват тези огромни контрасти. Ще видите хора, които дълги години са в Църквата и вместо да омекват, стават все по-твърди, по-сурови, вместо сърцето им да се разширява, се свива, вместо вътрешно да се откриват, се стесняват. Защо става така? – Защото постът, молитвата, всичко това го правят, за да се почувстват добре и това не са любовни отнасяния към Самия Христос. Тоест постя, не защото по този начин създавам отношение с Някой Друг, а защото това ми дава нещо, засилва убеждението в мен, че съм добър, че вървя добре, че се справих. Затова и някои казват: “не се причастявам редовно, защото не се чувствам готов”. Или “постих, много хубаво беше”. “Причастих се, колко е хубаво св. Причастие!” Сякаш яде свински кебап. Тоест имаме усещане не за култивирането на връзката с Бога, а за това какво ще взема от всичко това. И то на едно равнище, където това храни нашето егото. Егото какво иска? То иска „цели”, да прави завоевания, и то колкото се може по-трудни. Затова и много хора много трудно приемат, че накрая Божията любов ще ги спаси, а не техните дела. Не могат да го приемат, много се затрудняват. Всяка година, когато проповядвам за блудния син, имам проблеми, защото след това хората ми казват:

- Отче, не беше прав!

- Защо? Говорих за Евангелието.

- Да, ама, ние смятаме, че големият син бил прав, когато не приел завръщане на брат си.

Разбирате ли? Тук има едно затруднение.

- Мисля, че много лесно повечето от нас разпознават в себе си буржоазния тип човек. Кои са пътищата, по които можем да разрушим този образ, как можем наистина да полетим ниско, да видим себе си и да се обърнем с любов към Господа?

- Проблемът е, е че трябва да сме готови да смачкаме нашия имидж. В пространството на духовния живот много пъти имаме порочното разбиране, че непрестанно трябва да утвърждаваме профила на добрия, благия, съвършения, безупречния човек.

- Защото това ще е и свидетелство за света.

- Да, ще бъде свидетелство за света, но свидетелството за Христос няма връзка със „съвършения” човек, с човека, който се страхува да се осмели да направи нещо, за да не развали своя образ, нито с човека, който никога не пада, никога не се проваля, никога не съгрешава, няма падения, а с един човек, който е готов да загуби дори своята репутация, да разруши външния си образ, който е разположен да загуби дори рая, за да спаси брата си. Това, което казва един старец: “Способен съм да отида в ада, за да отидат всички други в рая” – по примера на Иисус Христос, Който умира за всички, за да спаси човешкия род, тоест възприема една роля, която, докато е безгрешен, не е Негова, и няма никакво задължение да прави това, но Него изобщо но не Го безпокои да развали Своя „имидж”. Обвиняват Го че е винопиец и многоядец, че дружи с блудници и митари, че е еретик, че е богохулник, че е безбожник – няма обвинение, с което да не са Го обвинили, но Той не гледа назад да покрие и да оформи Своя добър външен образ, това изобщо не Го занимава. Това се вижда при влизането Му в Йерусалим, където хората Го възхваляват, но Той не оставя в ръкоплясканията, във възхвалата, знае много добре, че тези ръкопляскания след няколко дни ще се превърнат в „Разпни Го”, както всички това виждаме в живота. Колко лесно някой ни ръкопляска, а не след дълго ни обвинява. Св. Йоан Златоуст казва нещо много хубаво – че колкото лесно чуваш някоя уста да те хвали, да знаеш, че със същата лекота те обвинява. Мисля, че повечето сме преживели това. И така, Христос не Го интересува това. Христос идва да загуби неща, не идва да запази нещо за Себе Си или добрата Си репутация. Мисля, че това е първото: да сме разположени да проявим любов към брата, към ближния. Сам Бог го казва и се отъждествява, въплъщава се в лицето на най-малкия брат. Важно е да сме готови да загубим някои неща, да не се боим, че ще загубим нашето име, реноме и разни други неща.

Другото е, че трябва да се научим да се оставяме на Божия Промисъл, да не искаме постоянно да контролираме нещата, да властваме над събитията и течението на живота. Това е много трудно, защото егото не иска това, а иска всичко да контролира, всичко да урежда, дори спасението, ако е възможно, то да бъде едно, две, три неща. Затова и ни харесва изключително много да знаем, т.е. отиваме при един старец и питаме: кажете ми какво да правя, за да се спася? Разбирате ли? Докато спасението не означава да ти кажа какво да правиш, за да се спасиш, защото това би било наръчник с рецепти, които всички биха изпълнявали и всички биха имали успех. В живота на Христос има една простота, където ти казва да обичаш, да прощаваш на другия, но това не се въплъщава в някакви шаблонни заповеди, а във възможността за връзка – отношение, тоест трябва да живееш, за да можеш да се спасиш, трябва да влезеш в един процес и животът означава риск. Понякога успяваш, понякога не успяваш, ще паднеш, ще станеш, няма сигурности, ще се окаляш, ще се очистиш, не съществува тази сигурност – “Кажете ми две-три неща, които трябва да правя, за да се спася!” Нещата не са толкова опростени и шаблонни, защото говорим за жива връзка с истинския жив Бог. Как може това да влезе в някакви свръхопростени рецепти, които са напълно безлични? Затова е много важно да разкъсаме нашите отбрани и да можем да се оставим на връзката с Бога.

И, трето, трябва да избягаме от едно чувство, което се е култивирало в нас, чувството за перфекционизма, за преследването на съвършенството, чувството, че Божият човек е съвършен. Или дори ние самите вярваме, че сме съвършени и вършим всичко безупречно. Няма такова нещо, не съществува човек, който да е безупречен и съвършен във всички сфери, във всичко. Ние в Църквата вярваме напълно, че човек има в себе си светли моменти и страни, но и тъмни образи. Това е избавително, т.е. човек да приеме себе си и да не си въобразява, че някъде съществуват съвършени хора. Дори светците не са били такива в този смисъл.

източник: http://sveticarboris.net

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Децата са нашето огледало

Днес всички ние, както и децата, постоянно и отвсякъде сме обстрелвани с образи, с разни неща, с думи, с всичко, което умът ви може да си представи. С една пагубна последица – в един момент това ни убива. То е като машина, която постоянно е включена, зареждаш я с бензин и работи, без да спира. Е, в един момент тази машина ще се счупи. Ще изгори. Няма да издържи дълго. Ще дойде час, когато този човек ще се измори и след това няма да знае защо не иска да стане от леглото си, не иска нищо, нищо не го интересува, всичко ще му е омръзнало, ще го обхване депресия – деца, юноши да казват, че имат депресия и нищо не могат да направят. И защо, чедо мое, имаш депресия? След като досега разбиваше живота. Това нещо е ненормално. Това е ненормален живот. Знаете, че дори в нашия естествен живот не можем да ядем безспирно. Ядем няколко пъти на ден и се нуждаем от още толкова време за смилането на храната. Ако ядеш постоянно, ще умреш. Същото нещо става с ума на човека. В Писанието се казва: „Застанете и познайте, че Аз съм Господ” (Пс. 45:11). Тоест, спрете за малко, утихнете, за да разберете, че Аз съм Бог. Виждате, че Бог е поставил спирачка в човека и е казал шест дена да работим, а седмият ден да спрем. Този ден не е позволено да правиш нищо. Никой не може да работи в този ден. Неделя е и ще посветиш този ден на Бога. Бог е поставил тази спирачка, защото Той знае какво значи човек. Насила ще прекъснеш твоите дела, за да посветиш този ден на тишина, богопознание, себепознание.

Това се случва с всички нас. Ако човек не спре в определен момент, той не може да се завърне в себе си. Не може да разбере какво става. Трябва да сме внимателни, ако искаме да имаме този глад и жажда за Бога, трябва да имаме спирачка в нашия живот. В определен момент да утихнем, да замълчим, да спрем. Да асимилираме всичко това, с което постоянно ни бомбардират. Какво става? Хората казват: „Омръзна ни в града, стана ни скучно!” и затова купуват вили. Отиват във вилата, като носят със себе си телевизор, видео, телефони, 15 приятели, всеки ден правят барбекю, вдигат такава врява и се измъчват повече във вилата. Става по-лошо от града. Не знаят как да си починат. Ако им кажеш: „Седни за малко!”, ще ти отвърнат: „Ама сами ли?”. Отегчават се, не могат. Сещам се за някои жени, които цял ден работеха и вместо да си отидат у тях, казват „Нека излезем навън”. Не ги свърта у тях. Искат врява, искат шум, искат хаос. Както едни младежи, които дойдоха в Света Гора от Атина и понеже въздухът там е толкова чист, веднага щом един от тях усети изгорелите газове от ауспуха на един трактор, каза: „Ох, преоткрихме себе си!”.

Особено днес е много важно да се научим да имаме мярка, когато се обръщаме към външния свят и да отделим време за самите нас, така че нашият организъм да функционира правилно, да гладува и жадува Бога. Защото, ако не го направи, тогава всичко, което поглъща и всичко, което го обсажда, в един момент ще го унищожи.

От една страна, е налице безапетитие, което е пагубно, а от друга, ни бомбандират с разнообразни неща, които са като храна, която поемаме с нашите сетива, слух, зрение - и която ни изморява. С други думи, човек се насища с това, което Христос в притчата за блудния син нарича рожкови, с които се хранят свинете. Според тълкуванието на св. отци рожковите са плътските наслади и страсти на човека, чрез които той се опитва запълни празнотите у себе си. Това е все едно да ядеш отрова, която отвън прилича на захар, а в същото време трови организма ти. Затова имаме нужда от промивка. Както когато ядем развалена храна, ни принуждават да върнем всичката храна, за да се успокои стомахът ни. Така трябва да се очисти нашето съществуване, за да живеем нормално.

Въпросът е, какво ще стане с тези деца? Някой ми каза, че в интернет има една игра, в която Христос е пред тебе и трябва да убиваш другите, нещо от този род. Намери му края… Извършва се едно посвещение в сатанизма. За да влезеш в следващото ниво, трябва да приемеш сатаната. Някакви такива странни неща.

Когато стоят пред компютъра, децата казват, че говорят помежду си – аз си мислех, че говорят, както си говориш с някой човек пред тебе. А те не само говорят, а и пишат.

- Когато говориш, и пишеш?

- Пиша – казва детето.

- Тоест пишеш, не говориш?

- Не. Говоря.

- Е, как говориш, след като пишеш?

- Е, говоря и пиша.

Представете си едно дете да се затвори в стаята си и да говори постоянно с някой друг, с една кутия. Къде остава личната връзка с другия? Говорят часове наред. Детето не чувства потребност да говори на живо с другия човек, да излезе да играе. Днес много семейства имат този проблем – купуват компютър на децата си и после не могат да ги извадят от интернет.

На кораба децата играеха на електронни игри. Постоянно натискаха някакви копчета. Имаше някаква игра с конни надбягвания. Около детето, което играеше, се струпваха 20 деца. Казваш им: „Деца, утре ще отидете да залагате на конните надбягвания, ще загубите парите си, ще разрушите семействата си”. Никакъв отговор. Първо на първо, не слушаха. Бяха толкова погълнати, не чуваха изобщо и не обръщаха внимание.

Гледаш колко вманиачено детето съпреживява тези неща и после как няма да късат пердетата и да ги хвърлят в морето? Или след това да хвърчат с моторите. Когато човек постоянно говори с компютъра и се занимава с такива неща, той ще се разболее и след това няма да иска да говори с ближния. Това няма да го интересува. Ще стане безразличен. Действително се изправяме пред голям проблем. Какви деца ще излязат от гърнето, в което сега готвим?

Разбира се, хубавото, е че Бог съществува. За щастие, Бог съществува. Бог, Който побеждава природните закони. Той не влиза в тези начертания. Той винаги дава изход. От горчивото става сладко. От изкривеното става право. В крайна сметка, Бог е решение на нещата. Нищо друго. С всичко, което досега сме дали на децата, сме ги съсипали. Мисля, че това, което трябва да направим, е да спрем само да им даваме.

Хората вече започнаха да осъзнават покварата на телевизията. Доскоро изостанал беше този, който не гледа телевизия. Сега хората разбират, че изостанали са тези, които гледат телевизия. И по-умни са тези, които не гледат. Младите хора постепенно осъзнават покварата, до която води поглъщането на цялата тази информация. Е, нека се надяваме, че с Божията помощ нещата накрая ще се оправят.

Във всеки случай, искам да кажа, че не трябва да засищаме нашите жажда и глад с ненужни неща, с тежки храни, които ще ни съсипят. Христос е храна за света. Той е хлябът на живота. За да ядеш от този хляб, трябва да гладуваш и жадуваш. Ако си пълен с лукави неща, никога няма да огладнееш и да разбереш, че трябва да ядеш от този хляб, който е Христос. „Всички се насладете от този пир на вярата”, казва св. Йоан Златоуст.

(със съкращения)
Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Децата са нашето огледало

Веднъж чакахме за среща със стареца Паисий, свечеряваше се, а ние, увлечени от светския дух, започнахме да се препираме кога ще го видим, защото не бяхме култивирали в себе си това, което Христос иска от всички нас – търпението.

Сред чакащите поклонници имаше и две деца, които не се интересуваха много от това как ще мине времето. Там имаше една чешма, която течеше свободно и децата се гонеха, за да се пръскат с вода. Ние като „примерни” християни, които първо трябва да поправят другите и след това себе си, им направихме забележка да престанат, защото мястото е свещено и не трябваше да тичат и да играят. Всички бяхме подразнени от врявата, която вдигаха децата, освен стареца Паисий. Единственият, който не стана да направи забележка на децата, бе той. С намерението си да направим уж добро, в присъствието на стареца им казахме: „Престанете, мястото е свято, старецът изповядва!“. Старецът обаче ни постави на място. „Децата си вършат своята работа, играят. Вие вършите ли вашата?“, запита той.

Тези думи на стареца ни дават отправна точка в търсенето на отговори, свързани с проблемите и всекидневните трудности, които ни измъчват, особено в семейството.

Живеем в една от най-обърканите епохи. Според едни думи на стареца Паисий живеем в трудната епоха на големите улеснения. Нека видим какво всъщност означава това. Предишните поколения са водили живот, изпълнен с лишения и са полагали усилия с единствената цел децата им да не бъдат полагани на същите лишения, които те са претърпявали. Съвременните деца обаче растат в един различен свят, в който всичко им е дадено наготово от нас. Днешните бащи, майки и баби изпреварват всяка необходимост на детето още преди тя да се появи. Вие, родителите, веднага ще отвърнете: „Няма нищо лошо в това! Изпълняваме своя дълг!”. Старецът Паисий обаче казва: „Добро е и е достойно за голямо внимание, ако искате – поздравления, но дали е най-доброто за децата? Дали е онова, което в крайна сметка им принася полза?“. Когато си припомним молитвата на Църквата, в която се молим за онова, което е добро и полезно за нашите души, тогава идва въпросът дали наистина е полезно да даваме на децата всичко, което поискат. Когато дойде първото сериозно изпитание в живота, когато изгубят някоя битка, немалко от съвременните деца, без упование в Бога, на което родителите не са ги научили, изпадат в дълбока меланхолия, отчаяние и безнадеждност. Това е най-лошото състояние, в което човек може да изпадне.

Живеем в епоха, за която някой би казал, че се сбъдва пророчеството на св. Антоний Велики, който още през първите векове на християнството, когато сърцето на Църквата е туптяло силно, казва, че ще дойде време, когато на разумните ще кажат: „Вие сте луди!“.  И разумните, понеже ще са по-малко, ще се споглеждат помежду си и ще си казват: „За да го казва целият свят, по-скоро така ще да е!”. Ако целият свят ти казва, че от тази година слънцето ще изгрява от Запад, а не от Изток, кой си ти, който ще издигнеш знамето на твоето мнение, за да кажеш онова, което са те научили твоите отци и предци, които са ти предали истинската вяра? Кой си ти, за да се изправиш срещу всички в този свят?

Старецът Паисий казва: „В миналото, ако нямаш баща и майка, или някой чичо, все някой друг ще се намери да ти каже: „Детето ми, не прави така!”. Сега нещата са се преобърнали. Днес хората не са с нас, а срещу нас.”. Днес проблемът не са младите, а възрастните, техните учители – не онези в училище, а в живота; преподавателите, които се наемат с житейското ръководство на децата. По думите на стареца Паисий, те са готови по-скоро да ти покажат как да счупиш с топката прозореца на съседите, отколкото, че въобще не е добре да се чупят прозорци. Захранват неудържим и безразсъден егоизъм и себелюбие в младите още от ранните им детски години, и когато детето порасне, изведнъж се изненадваш, че в хола си имаш един тиранин, по-голям от всички тирани, с които си се сблъсквал в живота си. Един тиранин, който, растейки и изплъзвайки се от твоите ръце, ще налага своята воля. Днес учим децата да си търсят своите права и да претендират за тях. Вместо това св. Козма Етолийски съветва: „Научи децата си да търсят от Бога хляба и направи следното: вземи едно парче хляб, занеси го пред иконата на Христос и кажи на детето си да се прекръсти и да вземе хляба от Христос, като му кажеш: “Аз хляб нямам, Христос обаче има да ти даде!”. Вижте как св. Козма ни предлага истински урок по катехизация. Той показва на детето, че първият знак, който трябва да се научи да прави с ръка, е кръстният. За съжаление, днес ние учим децата, че първото нещо, което трябва да правят с ръка, е да я свият в юмрук, изявявайки претенции.

Според Църквата голямата революция е не да променим другите, а самите ние да се променим, да се жертваме и да претърпим мъчения за другия. Когато Христос дошъл на Земята, за да прегърне падналия човек, Той не го е разпнал, а Сам претърпял мъчения заради него. Следователно, когато научаваме децата да претендират, да търсят своите права, ние отхвърляме пътя на жертвата в живота им, пътя на мъченичеството и на търпението, на реалната отговорност към другия, на истинския духовен живот.

Наистина, можем ли да преодолеем проблемите на съвременните деца? Как можем да превъзмогнем ситуациите на напрежение, които се пораждат ежедневно в дома ни и които много пъти са подхранвани от самите нас? И как можем да преодолеем бурните викове на протест и терзанията в тази възраст? Младите хора крещят срещу нас, избухват, претендират за всичко и към всички… Но най-често, когато някое дете порасне и се превърне в чудовище, тогава всички като Пилат си измиват ръцете и казват: „Аз не знам нищо! Не знам как се получи така!“. Днес говорим за насилието в училищата, за нарастващата детска престъпност и учудени, се питаме как се стигна до това положение. Как в дома ни, в обществото ни израсна едно чудовище? Едно канибалско дърво, което изяде нашите деца, и яде и нас. Продължаваме да се питаме кой напои корените на това дърво… Нека не търсим причините в другите. Нека погледнем в огледалото. Там ще видим, както казва старецът Порфирий, най-лошият човек на земята.

Децата, които се бунтуват, имат право, защото усещат много липси. Какво им липсва? Липсват им образци, нямат примери, няма за какво да се заловят. Старецът Паисий разказваше една история: „Когато дойдохме като бежанци в Пирея, слязохме там, бидейки гонени от турците, но когато чухме пирейци да ругаят Бога, не слязохме от кораба. Казахме си, че е по-добре да се върнем обратно в клането, отколкото да се окажем на място, където богохулстват… Но и с това свикнахме”. Днес слушам как най-голямата мечта на някои родители за техните деца е как наследникът им ще има кариера, как ще изкарва много пари – бързо и без труд. Когато това са нашите мечти, които предаваме и на децата, какъв духовен труд и духовен процес очакваме от тях? Един новопросиял и много обичан в Гърция светец – св. Лука Кримейски, е имал изключително много таланти, единият от тях е бил талантът на художник. Като художник той имал голямо бъдеще, можел да отиде в Германия да учи в художествено училище. Пътят, който се откривал пред него, бил много велик и той нямало да претърпи всичко това, което претърпял като духовник: мъчения, затвор, изгнание, толкова много страдания за Христовата любов. Но този човек избрал призвание, с което щял да помага на хората и си казал: „Ако стана художник, какво ще правя, ще изкарвам много пари, хората ще идват и ще се дивят на хубави картини. Това е чудесно, но какво ще дам на другите, как ще облекча тяхната болка?” Големите сърца на човеците са били изковани в лишението и аскезата. А богатството – напротив, то води до поквара, разруха и накрая до духовна смърт.

Днешната медийна култура прави ситуацията още по-сложна, защото държи в затъмнение истинските добри примери, вместо това всяко зло веднага се осветлява, например когато стане нещо нередно при нас, клириците. Но наистина когато сторим грях, той е по-голям от вашия – вашите са грехове, сторени по незнание, така се казва в светата Литургия, Ние ще бъдем съдени много повече от вас, но знайте и че духовниците са десетократно по-жестоко атакувани от вас. Защото, ако погине душата на един мирянин, погива една душа, но ако погине душата на един духовник, ако загасне един фар, много кораби ще потънат. В Патерика има една история за   събранието на демони, на което всеки изтъквал какво лошо е направил. Един казал: „Хвърлих един човек в грях!“, друг побързал да се похвали: „Хвърлих цял град в грях!“, а последният казал: „Хвърлих един свещеник в грях!”. Той взел първата награда, защото направил най-голямото зло – загасил фара, спрял светлината за много други.

С всеки изминал ден онова, което наричаме семейство, все повече започва да се смята за изключение, за нещо странно. Младите хора имат право да се бунтуват и за това – за отслабването на семейните връзки. Днес семействата си общуват с бележки, залепени на хладилника. „Лещата е в хладилника!“, пише майката. „Днес ще закъснея“, пише бащата. „Утре съм на урок по английски, да ми изпереш пуловера!“, пише ученикът. Загубва се истинското общуване между най-близките помежду си хора. И много семейства сякаш въздъхват с облекчение: „Добре, че не си говорим, защото колкото пъти започваме разговор, все се караме“. Вместо да се опитваме да си говорим, което преминава в разправия, какво правим? Разговаряме с телевизора – с него не се караш, гледаш истории за лоши семейства и си казваш: „Слава Богу! Ние не сме чак така! Зле сме, но не сме като тези!“. Смееш се на трагични неща и любопитстваш кой е следващият очернен човек. Старецът Паисий казваше: „Жените се събират да пият кафе. И се питаш как в толкова малка чашка се побраха Вселенската Патриаршия, всички духовници, всички наши управници, всички.“. Да не се смеем, защото в това място всички се побират, освен ние самите. Защото „всички са по-лоши от нас”! В нашето всекидневие често правим следното: когато някой извърши грях, който и ние сме извършили, сме склонни да го оправдаем – „,е, човешко е”, но ако е извършил грях, който ние не сме сторили, сме готови да го осъдим. Ако сме духовно будни, и в двата случая няма да съдим другия…

Друга много важна причина за протеста на децата е отсъствието на познание  за Бога в семейството. Нашите деца растат без Тайнства. Чуваме как някои майки се хвалят, че момченцето им е толкова умно, че от съвсем малко знае всички марки коли, а момиченцето им знае имената на всички известни певци и актьори. Но когато децата – не само малки, но и по-големи, дойдат в храма, пристъпвайки към светото Причастие (макар и формално, един път на Пасха), чуваме майката да казва: „Винце е това, детето ми! Винце!“. Детето знае какво е вино, но не и какво е свето Причастие.

Родителите, изгубени в своята несигурност и свръхангажираност, една сутрин вдигат глава и внезапно откриват, че детето им, което допреди са държали на ръце, вече е станало на 18 години, а те напълно са изгубили умението си за диалог с него. Изгубени сме в опънатите си нерви и самосъжалителни мисли: „Мен никой не ме разбира! Никой!”. Госпожа Галатия Сурели казваше някога нещо много хубаво, което майките го знаят от опит: „Една сутрин се събудих с треска, имах 38 градуса температура. Преди още да успя да прибера термометъра в калъфчето, мъжът ми скочи с въпроса: „Имам ли гладена риза?”. Децата ми казаха: „Мамо, къде е пуловерът?”. Трябваше да изчистя, да свърша още задачи, а следобед дойдоха внуците, защото не бяха на училище. Трябваше да приготвя ядене за всички, а вечерта, преуморена, си легнах и от любопитство си премерих температурата. Беше спаднала. Термометърът бе единственият, който ме съжали.”.



Този, който е родител, няма работно време, нито извънредни платени часове труд. След като станеш родител, до старини ще отглеждаш някого. Все ще си казваш – само да проходят, само да тръгнат на училище и да мирясам, само да се оженят, да родят деца и да мирясам… и всичко започва отначало с внуците. Нека никой не чака отплата от „професията” на родителя.

Майка Гавриила казва нещо много хубаво – когато човек се раздава за другите, той по тайнствен начин забравя своите проблеми. Вижте хората, които помагат на другите и са доброволци! Знаем го от лични впечатления: имаме сдружение, в което се включват жени да помагат в социалната дейност на църквата. Някои от тях правят това повече от 40 години и всяка от жените има големи кръстове, сериозни лични безпокойства. Но когато идват там, гладейки, миейки, готвейки, по тайнствен начин забравят собствените си проблеми; обличат се с болката на другия и Христос отнема тяхното притеснение, и им дава благодат. Никога не трябва да искаме децата да бъдат център на света, защото това води до мании, фиксации и болести.

Поради всичко това влизаме в чести конфликти с децата, при това много пъти без причина. Старецът Паисий казва, че когато се караме на децата си, всъщност истинската причина за разправията е нашата умора. Детето просто ни е дало повод, натрупали сме горивото и сме търсили искрата, която да разгори пожара. Така избираме да водим големи битки в погрешен момент. Когато човек е уморен, той изкарва от себе си всичко негативно, които е натрупал през целия ден.

Децата ни познават много по-добре, отколкото ние тях, и много пъти изпробват нашите сили. Затова и много пъти, когато се изправят срещу нас, те си играят с нас. Ще видите, че ако избухнете и се скарате на малкото дете, когато всичко отмине, то ще отиде да спи спокойно. Вие обаче ще се въртите в леглото и няма да можете да заспите. Не вземайте толкова насериозно тези противоречия с децата, защото детето си играе, изпробва ви и иска да види докъде ви издържат нервите. Когато научи това, то ще го използва, както си знае. Затова казваме, че децата ни познават много добре.

Децата са по-устойчиви на кавгите. Дори когато се използва насилие, което е нещо недопустимо, да знаете, че онзи, който упражнява насилието, е смутеният, а не детето. Детето е по-силно дори при употребата на насилие. И какво да правим тогава, как можем да преодолеем това напрежение между родители и деца? Да потърсим отговор отново в едни думи на стареца Паисий. „Помните ли старите транзистори, които имахме вкъщи – питаше той, – хората, които говориха зад микрофона, се приближаваха максимално до него, за да се чуват по-силно, вместо да крещят, защото в този случай микрофонът започваше да „пищи”, което се чуваше в транзистора. Нека пренесем това в нашето всекидневие…”. За да бъдем чути, ние крещим повече от децата. Ако детето започва да крещи срещу нас, ние започваме да крещим още по-силно. Вкъщи се крещи, защото ние сме започнали първи. Децата са наше огледало. Вместо това трябва да понижим тона, за да ни чуят какво казваме. Също така, когато ние слушаме някой да крещи, не чуваме какво казва.  Тонът на неговия гняв ни наранява и затова се опитваме да влезем в отбрана като и ние започваме да крещим. Когато детето крещи, то използва думи. Понякога жестоки, грозни, но преди да побързаме да го съдим, нека, когато сме спокойни, се опитаме да вникнем в тях. Детето навярно не може да изрази същността на онова, което го терзае и което иска да ни каже. В душата му се случват „взривове” и понякога то стига до своите граници, а понякога ги преминава.

Често някои родители изброяват пред децата жертвите, които са направили за тях. Знайте обаче, че всеки път, когато правим това, трябва да мислим за жертвата, която Христос е направил за нас. Пишейки до един игумен – и съответно до всички, които имат отговорност за други хора, тоест и до родителите – св. Йоан Лествичник казва, че е дързост да искаш от децата си да те слушат, когато ти не си направил нищо, за да послушаш Бога. Ако в живота не прилагам Божията воля и не се вслушвам в Бога с думи и дела, е дързост да искам от децата ми да бъдат послушни към мене. Не се вслушвам в Бога? Тогава не мога да очаквам, че децата ми ще се вслушат в мене.

В конфликтите с децата не винаги виновните са те. Понякога може и ние да сме виновни. Затова е много важно, когато признаваме наша грешка (за което е нужно смирение), да се извиним пред детето, но само ако наистина сме допуснали грешка, а не само за да спре кавгата, защото така детето ще се научи следващия път да претендира още повече.

Много е важно родителите да имат състрадание, любов и да са единодушни. Полезно е за децата родителите им да имат обща „линия”, дори да е крива, но да бъде една, а не две прави, защото децата се раздвояват и създаваме условия да ни използват, както си искат. Родителят се ласкае, когато в даден момент детето му се доверява и му казва: „Тебе те обичам повече!”. Родителят е готов да удовлетвори всяко желание на детето, за да е обичан повече, това обаче има срок на годност и децата лесно забравят този вид любов.

Отец Василий Термос казва, че днешните родители са като спонсори, те са като голяма корпоративна компания, която ти дава пари и ти казва: „Вземи това и ме остави! Вземи това и изчезни! Вземи това и върви да се разходиш!“… За да цари разбирателство между родители и деца, е нужно време и жертва. Не е лесно – човек се бори, уморява се, „къса парчета” от себе си. Но кое е най-важното? Него има предвид старецът Паисий, когато казва, че бихме могли да кажем най-тежките думи по добър начин. А ние казваме тежки думи по грозен начин. Сякаш се опитваш да почистиш окото на детето си с голяма четка. Тоест стремим се към нещо добро, но по погрешен начин. В този капан се вкарваме многократно сами и опитвайки се да оправим нещата, всъщност напълно ги изкривяваме.

Нека се молим усърдно за децата. Старецът Порфирий казва, че когато децата са малки, им говорим за Бога, а когато пораснат, говорим на Бога за тях. Когато започнат техните бунтове и словесни изригвания, оставете се на Бога чрез молитвата, молейки се на колене. Както е правила света Моника, майката на блажени Августин, и всъщност тя го е направила свят. Как е станало това? Чрез нейните усърдни молитви. Това е нашият път и нашата жертва. Нека не се отказваме. Ще дойде време, когато, колкото и да не го очакваме, ще се появят подходящите условия и искрата, която сме вложили в децата си, ще се запали и семето ще даде плод. Не започвайте да се оплаквате: „Как като малки, децата ходеха на църква, а сега…”. Знайте обаче, че някаква нужда, изпитание или „случайно” събитие в живота им може да е срещата с Бога и тази искра, която е съществувала от детските години, в подходящия момент ще се запали.

Отците на Църквата казват, че Христос, Сеячът, посял на четири места, но само на едно място покълнало. Три четвърти от труда му отишли напразно… Нека ние вършим нашата мисия – сеитбата, а жътвата е Божие дело. Това ще ни даде надежда, няма да ни позволи да се разочароваме, ще обновяваме нашите сили и ще казваме: „Боже мой, Ти си ме поставил да сея, дай ми сила, за да мога да се моля за моите деца и да изпълнявам задълженията си на родител, както Йов правил за своите деца. Да ходя на църква заради тях, да се причастявам заради тях, да правя поклони заради тях и заради внуците. И когато си отида от този свят, дори и да не видя жътвата, Ти ги дръж близо до Теб в прегръдката на Църквата Майка!”…


Източник: Православие бг

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог

Много пъти се чувстваме изморени в живота и тук разбираме каква стойност имат думите на Христос- Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. Един млад човек не може да почувства това в пълна степен, няма тежести върху себе си, но зрелият човек и е минал през много премеждия, скърби, затруднения, неуспехи, умора, и самите години трупат умора, тежест в душата му и той иска да отдъхне, да даде някъде този товар, да се разтовари. Този, Който истински може да ни отмори, е Христос. Не съществува друг. Всичко друго, което правим, са човешки неща, които донякъде могат да помогнат, различни човешки неща- отиваш на едно пътуване, отивам във вилата, при някой добър приятел, на някое приятно място. И това помага и отморява, но не отморява дълбоко човека. Само Христос може да отмори истински душата на човека, защото Той Самият е Покоят на душите ни. Както казваме в св. Литургия, сами себе си и един други и целия си живот на Христа Бога да предадем. Да дадем на Христос целия товар на нашето аз и на околните хора, нашите грижи, безпокойства, агонии, страхове, скърби, болка, оплаквания, всичко това да го раз-товарим в ръцете на Бога- на Христа Бога да се отдадем. Това е тайната. Ако човек не го разбере, тогава с течение на времето се огъва под тежестта на умората, която носи в себе си и, доколкото знам, психологията днес учи това. Затова се опитват да открият тежестите, раните на душевния свят на човека. И дори само това човек да ги сподели е нещо. Да ги изкара навън, да не ги държи в себе си, а много повече, ако той се научи да оставя всичко в Божиите ръце чрез молитвата, чрез изповедта да ги изведе от себе си и ги каже на Бога, да ги даде на Бога, да не ги държи.
Както много пъти казваше старец Паисий, приличаме на някой, който държи една торба, пълна с вехти неща, Бог идва да ни я издърпа от ръката, за да не държим тази пълна с непотребни неща, боклуци и нечистотии торба, а ние не я пускаме. Не. Ние искаме да я държим, и където ходим, да я носим със себе си. Бре, Бог идва и ти я дърпа, остави я, пусни я, хвърли тази пълна с хиляди неща торба! Хвърли я, не я носи със себе си. За какво я държиш? За какво ти е и така да се терзаеш и измъчваш несправедливо? Но ние – не, за нищо на света не я пускаме! Както някои инатливи деца, които стискат здраво някои неща и не ги пускат.

На Света Гора един младеж дойде да стане монах, но се затрудняваше. Веднъж, когато беше в храма, старецът го гледаше отсреща и каза:


- Виж този млад човек, не оставя един помисъл да му убегне!


Тоест да не вземе някой помисъл да му отбегне и пет минути да остане без помисли.


- Умът му е като мелница, която постоянно мели. Слага вътре материал, слага камъни и изкарва прах и пясък. Той го извика и му каза:


- Ела тук! Добре бре, седиш като телевизионна антена, която приема всички вълни, които излъчвателят изпраща, остави и някоя да ти убегне! Умът ти е като мелница, която постоянно се върти. Внимавай какво слагаш в ума си!


Естествено, ако слагаш камъни, ще изкара прах, пясък, ще вдигне прах. Затова сложи добър материал в ума. Вложи добри помисли, благи, благи понятия, вложи молитвата, защото така се терзаеш, защото всичко онова, което постоянно мелиш, се стоварва върху теб, не върху някой друг, и се терзаеш несправедливо. Човек трябва да се научи да внимава над себе си, умът му да не бъде в безпорядък, който не приключва, и ни съсипва, нашият ум може да ни съсипе и да ни създаде много проблеми. Затова трябва да се обърнем към Бога чрез молитвата, изповедта, смирението и да оставим всичко, което ни занимава, в Божиите ръце и да имаме мир. И ще намерите покой за душите си. Христос дойде в света, за да ни утеши, а не за да ни обърка, смути, а за да ни даде покой, отмора, защото знае, че сме изморени хора и колкото повече времето минава, толкова повече се изморяваме. Това е великото изкуство и Църквата го притежава.


Някога разговарях с един психолог и той ме попита:


- Колко човека приемаш на ден?


Аз му казах:


- Сега, когато остарях, не издържам много, 50-60, до 70 на ден. Когато бях в манастира Махера и бях по-млад, понякога 150, започвах от в 4 сутринта и свършвах в 7-8 вечерта и по-късно.


Той ми каза:


- Това, което правиш, не е хубаво, много е жестоко. Ние не можем да приемем повече от десет човека на ден. Като психолог, който приема хора, приемаме най-много десет, повече не издържаме.


Да, но ние имаме едно предимство, че веднага щом излезем от изповедалнята, всичко изчезва. Това е едно странно явление. А слушаме толкова много неща. Помислете само какво чува един духовник. Нищо приятно, първо на първо, никой не ни казва приятни неща. Както при лекаря. Има ли някой, който ходи при лекаря да му каже: докторе, дойдох да ме прегледаш, защото съм много здрав! Не. Само болести, рани, кръв, болки. При духовника няма да отидем да му кажем нашите добродетели, постижения, радостни събития от живота, а всичко криво, обратно, скръбно, неуспехи. Е, човек си, колко време да изслушваш безброй неща и грехове.


Веднъж едно дете ме попита:


Господине, идвал ли е някога някой да ти каже, че е извършил убийство?
Аз му казах:


- Да!


- Не изтръпна ли?


- Не изтръпнах.


То гледаше учудено.


- Ама сериозно?


- Сериозно.


И де да беше само един. . . Много хора днес са обременени и съществуват много проблеми в света. Но всичко това не го задържаме върху себе си, и затова нашият стомах и сърце не си пати, не рухваме под тежестта на човешката болка, на всечовешката болка, а всички тези неща ги даваме на Христос, защото Христос е Божият Агнец, Който взема и понася греха на света, и нашия грях и също. Христос е Този, Който реално присъства там и поема целия този товар, ние нищо не правим, просто сме служители, вършим нашето служение, но там е Христос, Който приема всеки човек. Това ви го казвам, не само от моя опит като изповядващ се човек, тоест като вярващ, който се изповядва веднъж на 2-3 месеца, а като човек, който повече от 35 години изповядвам – хиляди човеци, но ви казвам, че е това е една тайна, която вършим 50 пъти на ден, и много пъти всеки ден, до степен на пълно изтощаване, но съм напълно убеден, че Христос присъства там. Виждаме постоянно това, Той приема хората, Той слуша хората, Той отговаря на хората, Той изцелява човека, ние сме зрители на това нещо. Както един касиер в банка, през чиито ръце минават милиони лири на ден, но те не са негови. Той ги взема, записва, изпраща на началника, просто върши тази работа. Така е и с духовника. Той е свидетел, свидетелства там за Божието присъствие, той е едно оръдие, което Бог използва. Но Този, Който извършва великата тайна на изцелението на човека, Който отговаря на неща, които човек пита, на спасението на човека, е Христос. Това е най-големият опит, който човек може да има. Казвам това много пъти, когато ръкополагам свещеници, че от този момент ще виждаш Бог да действа чрез твоите ръце, Бог ще бъде всекидневна реалност за теб, Това е чудо, всекидневно чудо, повтарящо се стотици пъти на ден, където стават всички тези намеси на Бога- както казват отци – без ти да правиш нищо. Просто изпълняваш външната част от тази връзка на човека с Бога, но наистина Христос, Който взема греха на света, поема товара – нашия и на целия свят. Но за да почувстваме това, първо трябва да разберем, че Христос взема и нашите грехове, на нас, духовници, свещениците, епископите, и след като Той взема и моите грехове, тогава взема и греховете на всички хора и не мога да възнегодувам или да се усъмня дали Той ще понесе греховете на моя брат. Защото нашият личен опит е голямото доказателство, че Христос дойде в света да спаси грешници, както казва св. ап. Павел, от които пръв съм аз. След като Христос търпи мен, и спасява мен, не ме е захвърлил и заличил от Неговото лице, тогава мога да търпя който и да е човек, защото със сигурност моят брат е по-добър от мене. Каквото и да е направил. Защото, със сигурност, под мен не съществува друг, така трябва да се чувства човек, че под мене няма други. Докато изглежда, че това е тежко, то всъщност е много отморяващо, защото, колкото повече човек се смирява пред Бога, признава, че Бог е негов Спасител, и Му благодари, защото го е спасил, защото е станал Човек за нас, защото ни търпи и когато казвам търпи, имам предвид мене, не другите хора, а мен, всеки от нас поотделно. Така, когато чувствам това нещо, колкото повече го чувствам, толкова повече се отморявам, и колкото повече плача и ридая за моят хал и окаяност, толкова по-голяма утеха чувствам. Това е тайната на Църквата. Намираш радост не в светската радост, а в болката. Там, където се вижда болка, където се вижда скръб, там, където се вижда кръст, там, където се вижда умора, там е утехата. Там, на Кръста е радостта, както се казва, защото, ето чрез Кръста дойде радост за целия свят. Чрез скърбите, чрез покаянието, чрез борбата на покаянието и смирението човекът отморява. Това е нещо парадоксално. В Църквата колкото повече човек плаче, толкова повече се радва. Колкото повече човек се научава на изкуството на сълзите, да плаче, молейки се, толкова повече отморява и се очиства. Сълзите в духовното пространство са ключът, който ни отварят Божиите тайни, тайните на Божията благодат. И колкото повече плаче, толкова повече се радва, весели, утешава, очиства и отморява.


Нашата надежда и вяра е в Христос, Той е нашата отмора. Без Него не отморяваме. Никой не може да ни отмори. И тези неща, които си мислим, че ни отморяват, ни изморяват невъобразимо. Човек си мисли, че ако е богат, ще се чувства приятно. Но богатството е безпощаден, безмилостен, жесток тиранин, няма никаква радост в себе си. То е тежест, сянка, която постоянно те преследва. Човек може да мисли, че светска слава дава отмора, това да си човек с голяма слава в света, с име, със сила. Нищо не е това, нищо абсолютно, а умора, товар, лъжа, измама, които ни терзаят невъобразимо. Нищо от това не може да отмори човека, а той отморява само близо до Бога, само в това, което е истинно, автентично, само в това, което побеждава смъртта. Всичко друго е осъдено на смърт, и това ни изморява невъобразимо, защото, първо на първо, ни дава несигурност. Как мога да стъпя върху моето богатство? Какво може да ми помогне? Да разчитам на моето здраве? Кое здраве? Не знам в следващата минута какво ще се появи пред мен. И слава Богу, днес имаме толкова болести, които ни дебнат всички нас. Толкова премеждия, трудности, опасности, страхове. Кой може да ми даде сигурност? Сигурността е лъжеусещане, която ти създават тези светски неща. Както се казва в Евангелието за в последните времена, че ще владее страх то земята. Днес страхът, несигурността на човека е явление. Ако заговориш на другия за болести, той ти казва: чукни на дърво да сме здрави! Чукни на дърво. Бре, на каквото искаш почукай, дърво, дъска, желязо, стена, каквото искаш, но когато дойде час да почука болестта на врата ти, ще видим върху какво ще почукаш – върху каквото и да почукаш, нищо няма да стане. Скриваме реалността, тя ни ужасява. Всъщност всички тези неща ни терзаят, докато Христос реално е Тихата Светлина. Той е Божията Светлина, която просветлява човека, успокоява го, упокоява го, дава му чувството за вечното царство Божие. Когато човек има това чувство за вечното царство, какво може да го ужаси, какво може да му развали нагласата? Нищо не го плаши, дори самата смърт – за Божия човек тези неща имат друго измерение. Разбира се, хора сме, човешкото функционира в нас, но, както казва и св. ап. Павел, съществува надеждата в Христос. Едно е да се терзаеш без надежда, а друго да имаш надежда в Христос. Това е мощна основа, върху която стоиш и не се люлееш лесно. Този Христос, нашият Спасител, към Който имаме дръзновение, защото Го чувстваме като наш, моят Христос казвали светците. И Христос, Спасител на целия свят, ни привежда към Бога. Ставайки Човек, Той привел целия човек към Бог Отец.


Имайки вяра в Бога в Христос, ние сме непоклатими. Не се поклащаме, не помръдваме от мястото си. Когато ни покрият вълните на изкушенията, на маловерието, на затруднението, където настават такива часове, и дори големи светци Бог допуска да се окажат в много трудни часове, невъобразимо тежки моменти, където сякаш Бог оставя хората и мълчи, и чувстваш, че си сам, и не само това, а и всички злини попадат върху теб и едното зло следва другото, едното изкушение следва другото, единият неуспех след другия и не виждаш Бога никъде. Не Го чуваш, сякаш Той те е захвърлил.


Но убеждението, че Бог присъства – както старец Йосиф Исихаст си казвал, когато го задушавали тези помисли: добре всичко това, което казваш. Има хиляди логически опори и доказателства, че е така, както го казваш. Но къде е Бог? Къде остава Бог? Той ще ни остава така? Възможно ли е Бог да ни остави? Бог не ни оставя, никога. И ако се пържим в премеждията на живота, Бог е там, заедно с нас, а след това, когато онези скърби отминат, ще видим, че най-плодоносният период в духовен смисъл в живота ни, там, където Христос реално е бил с нас, е бил точно този период на много скърби. Там, сред много скърби, се крие Божията благодат, а не сред радостите. И сред радостите е хубаво. И там благодарим на Бога. Но сред радостите кой не казва слава Богу? Нали? Когато изпитваме радост, казваме слава Богу! Добре сме! Но можем ли да кажем, слава Богу, зле сме! Слава Богу, болни сме! Слава Богу, на умиране сме! Слава Богу, всичко около мене е рухнало. Но слава Богу! Както св. Йоан Златоуст, който казвал и завършил живота с думите слава Богу за всичко! Велико нещо е славословието към Бога за всичко – и за радостните, и за скръбните, и за лесните, и за трудните неща и за успехите, и за неуспехите. Но най-вече за скърбите. Скърбите ни правят зрели, а когато сме добре, забравяме, такава ни е природата, забравяме Бога, ближните, братята ни и всички страдащи хора около нас. . .

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог

Въпрос: много пъти сме чували, че там, където има човешка утеха, божествената утеха се оттегля. Възможно ли е да се запази божествената утеха в моменти на сладост, дадени от Бога в брака, след като поради  единението на двамата съпрузи  те неизбежно ще имат човешка утеха?

Казваме, че когато има човешка утеха, помощ и подкрепа, тогава няма божествена утеха и подкрепа, но не е точно така, защото отците казват, че когато няма човешка утеха, тогава съществува божествена утеха. Това обаче не означава, че  когато имаш човешка утеха, Бог не те утешава. При все това трябва да знаем, че бракът не означава безбурен живот. В брака сме виждали много страдания, травми и терзания, които  човек не може да си представи в монашеството или  извън брака. Много пъти съществуват изключително трудни състояния. Бракът не е лесен начин на живот, а  мъченичество. Затова в брачното последование, когато всички „играят” около трапезата „хорото” на Исая, пеем Святи мученицы, иже добре страдавше и венчашеся, молитеся ко Господу спастися душам нашим. Тоест пеем мъченически тропари, за да покажем, че бракът е мъченически път около  Евангелието на Христос, има за средоточие Самия Христос и животът на съпрузите се върти около Него. Бракосъчетанието започва с мъченически тропар именно за да ни покаже, че  човек трябва да влезе в него с мъченически дух, но не да си мисли, че другият е палач, който ще го направи мъченик. Не това е смисълът, когато казваме, че бракът е мъченичество, т.е. това не означава, че другият човек ще те направи  мъченик и трябва да гледаш на жена си или на мъжа си като на  личен палач или като на Нерон, който избивал християните. Не! – а за да можеш да живееш в брака както трябва, да надмогнеш  себе си, да жертваш  своя егоизъм, индивидуализъм, угода, себелюбие, всички тези неща, които искаш да правиш и ти харесват; за да можеш да ги преодолееш, наистина трябва да имаш мъченическо съзнание и да отсечеш много неща от себе си. Бракът само така може да съществува, защото той означава любов и любовта не съществува, ако не жертваш това, което ти харесва. Не можеш да казваш на другия: обичам те! и да  искаш от него да направи това, което на теб ти харесва. Не става така. Това не е любов. Любовта означава ти да станеш за другия това, което той иска от теб, а не да имаш претенции към него. Любовта не дири своето, никога не търси нещо за себе си,  любовта няма за критерий моето аз. Затова, ако човек в брака започне да казва, че на мен това ми харесва,  това ме изразява, това ме изпълва, това ме отморява!,  тогава другият, ако е отстъпчив, добре, ще има съвместен живот, но ако не е? Тогава нещата започват да ръждясват и ще се появят проблеми.  Другият също е човек, не може постоянно да отстъпва, ще дойде час, когато вече няма да може да отстъпва и ще започнат конфликтите, мълниите и трудностите в брака.

Затова човек трябва да влезе в брака по правилен начин. Трябва да знаем какво правим, когато тръгваме да вършим дадено нещо. Например тръгваш да станеш свещеник- трябва да знаеш какво означава този начин на живот, не можеш да станеш свещеник и да кажеш-ама, не знаех, че  през лятото трябва да нося расо! Е,какво си мислеше, че свещениците ходят по риза? Не стават тези неща.  Трябва да претърпиш. Не можеш да кажеш: ама, не знаех, че ще ме пращаш да служа Литургия в село! Или да проповядвам Божието слово. Е, какво означава това? Този, който става свещеник, се посвещава изцяло на Бога и се отказва от своите права. Също така,  когато някой тръгва да стане монах, не може да каже: ама, не знаех, че не мога да отида вкъщи  на рождения ден на майка ми!  Или на сватбата на брат ми. Не стават тези неща. Или пък да поканя приятелите си някоя нощ да вдигнем купон в манастира! Е, отпреди трябва да знаеш, че не стават тези неща. Или ако отидеш в манастира и казваш –е,  няма ли да имаме и ние някоя десетолевка в джоба си? Няма ли да имаме пари? Нямаме пари в нас,  а има нестяжение и нищо не искаш.  Тоест предварително знаеш начина на живот, който следваш. Когато влезеш в брака, трябва предварително да знаеш какво търсиш в брака. Понякога казват:  искам да ме направиш щастлив! Дори само този израз е залагане на динамит в брака. Не можеш да казваш така на другия -  искам да ме направиш щастлив, искам да бъда щастлива до теб! Всичко това са претенции и не можем да   казваме такива неща  в брака, нито онези велики обещания: ще те накарам да се чувстваш щастлива! До последния си дъх! Трябва да се научим да знаем какво говорим, да знаем нашите граници и да кажем: ще се опитам да направя каквото мога, ще се опитам да те утеша! Ще се постарая, ще се подвизавам, за да се чувстваш добре.

Великите и  надути думи са  израз на лекомислие и не трябва да се изричат, защото така строиш брака си върху надуваема възглавница, а когато поставиш нещо върху нея, то се клати. Затова постави твърда основа и кажи на другия – виж, хора сме, започваме нашия брак, имаме нашите немощи, трябва да седнем и да разберем, че това, което правим, е много сериозно,  двамата трябва  да решим, че за да живеем заедно, всеки трябва да отсече своята воля, да се научим да живеем за другия и да носим отговорност за това, което тръгваме да правим. И утре, каквото стане в живота ни, ще го посрещнем заедно и ще сме  готови да се жертваме заради самата връзка. Готови сме да умрем за нея. Но не и да питаш другия- готов ли си да умреш за мене?  Не питаме така; тогава сякаш си канибал. Тоест това не е любовна връзка. Когато човек тръгва с правилни предпоставки и има правилно разбиране за брака, тогава навлиза в него, имайки сериозно отношение. Бракът е най-сериозното нещо, което трябва да направите в живота си. Дори по-сериозно  от монашеството, защото, ако там се провалиш, си сам, но ако се провалиш в брака,  не си сам, а има и друг човек до теб, има и други хора зад теб- семейството ти. Затова бракът е изключително сериозно нещо. Неговото значение е огромно и е нужно  голямо благоразумие и мъдрост;  бракът е изкуство, страшно изкуство, велико изкуство. Сякаш те слагат да живееш с  тигрица и трябва да се научиш да живееш с нея – не че другият човек ще те разкъса, а ти самият  трябва да си много внимателен с него. Както се казва в  една пословица, не хвърляй камъни върху кристала, т.е. върху стъкла, защото един път, два пъти, третия път ще се счупи и ще имаш проблем. Когато в брачния живот не внимаваш и кажеш една дума, повториш я и я потретиш,  тогава нещата ще станат много трудни и неприятни. За съжаление, това, което виждам днес, е че хората не се научават да имат правилна комуникация с другите. Знаем заповедта почитай баща си и майка си. Виждате, че не се казва да ги уважаваш, нито да ги обичаш, нито да ги слушаш, а да ги почиташ. Какво означава това? – да им отдаваш чест, а не просто да казваш обичам те! Или уважавам те! Или слушам те!, което не е нещо особено, а трябва да се научите да почитате другия човек. Един свят подвижник – авва Исая казва: когато имаш посетители, се научи да ги почиташ свръхмерно. Да  им отдаваш голяма чест, не просто да кажеш вкъщи едно Благодаря!, а да им отдадеш голяма  чест, да се научиш да цениш другия човек, да почиташ това,което прави, което ти дава и самия него. Отдавайки чест на другия, ние възрастваме духовно. Нека ви разкажа един случай. Бях в едно училище, където дойде един министър. Учениците имаха конференция за тяхното училище.  Дадоха думата на министъра. Получиха се два лагера. От една страна бяха учениците, министърът беше притиснат, той почервеня, разчервеня,  казваха му:  какво направи толкова време! Нищо не направи! Какво доказателство имаш, че си направил нещо?! Небивала агресивност от страна на учениците. Разбира се, там имаше преподавателите и един от тях се качи на трибуната, започна да се прави на техен защитник и каза– предпочитаме ученици с бунтовен дух!, някакви такива глупости. Както и да е. Мислех си, добре, виновно е министерството, училищата са зле, хиляди неща трябва да се променят, но ти,  бре детето ми, кажи на човека едно благодаря! че е дошъл тук. Благодарим, г-н министре, че си направихте труда и дойдохте да ни изслушате! Благодарим, защото и ти в крайна сметка си направил нещо! За две години все нещо е направил.  Кажи му едно благодаря! и след това кажи му  твоето искане, оплакване и то по учтив начин. Цялата агресивност го провокира и той на свой ред да отговори агресивно и накрая всичко  стана миш-маш. Той си тръгна намръщен, учениците се кикотиха, защото уж успели да кажат нещо на министъра. И кое бе най-страшното? – че задаваха своя въпрос към министъра и не дочакваха отговора, а започваха да се кикотят. Тоест интересуваше ги не отговорът, а това да си кажат въпроса, за да покаже, че е мъжага и казах така на министъра! Добре, сторил си това на министъра. Той не ми е нито роднина, нито никакъв, но младите, които правят такива неща, утре ще нападнат така своите родители,  своите жени,  учителки и децата. Учителите там не разбираха, че  когато утре учениците ги набият, те сами ще са виновни, защото  култивират в тях тези неща- разбира се, че ще те набие! След като си го научил да бъде нагъл и безочлив,  когато дойде твоят ред да му направиш забележка, ще те набие. Защо не? За съжаление, днес  не се научаваме да почитаме другия човек. Затова  браковете се разбиват; не се научаваш да говориш на другия човек. Например казваш на   твоя тъст:  Какво правиш, бе, Коста! Чух това. Човекът се обади по телефона- какво правиш, Коста? Кой е Коста, сине мой?  Тъст ми. Добре, не можеш ли да му кажеш татко? Или казваш на майка ти: ела, Люла, седни тук! Добре де, детето ми, твоето дете утре как да се обърне към теб? Тоест  къде остава почитта?

Трябва да се научим да почитаме хората, първо на първо да почитаме другия човек, както и себе си, защото в противен случай  заравняваме всичко. Веднъж един човек от една партия дойде на Света Гора и каза на старец Паисий: ако вземем властта, ще настъпи равенство. Старецът му отвърна- ще има не   равенство, а заравняване;  тоест всичко ще заравните. Защото равенството не означава да заравниш всичко и общинският валяк да мине отгоре. В обществото, в семейството всеки има своето място. Имаш баща, имаш майка, баба, имаш брат. Всеки човек има своето място в нашето  социално обкръжение. Когато премахнеш всички тези неща  и заравниш  всичко, сетне, когато дойде време да се заловиш някъде, няма да има за къде. И всичко това става, защото не научаваме основни неща, които не са въпроси от Евангелието или Църквата, а прости човешки неща. Не е нужно да ти ги каже някой от Църквата, за да ги научиш- да се научиш да цениш другия, неговия принос, труд и да му отдаваш дължимата чест. Св. ап. Павел казва- почитайте царя! И  кой е бил царят тогава? Тиранинът Нерон, който бил звяр, а не човек, и  избивал християните. Св. ап. Павел обаче казва: почитайте царя! Сам Христос казва:  отдайте кесаревото кесарю- длъжни сте да почитате властта, царя, президента на републиката, както се казва днес.   Неотдавна царят дойде в Кипър и някои възнегодуваха, защото  един свещеник отишъл и му казал:  Ваше величество! Е, какво да му каже, детето ми? Господин Коста? Добре дошъл! Църквата съживявала  средновековието – така казваха. Тоест говорим някакви глупости   и се занимаваме с това защо някой казал две думи, а  не  виждаме, че всеки ден деца бият  родителите си, бием този, който ни се изпречи. Или се  бием се вкъщи.  Днес има хора, които са толкова чувствителни, че нощем не могат да заспят, защото са казали лоша дума, наранили са някого или са видели нещо.  Има и други, които, ако не направят  някакво зло, не могат да заспят, сън не ги лови. Аз се запознах със съпрузи, които, когато искаха да се забавляват, се биеха. И двамата бяха здравички, биеха се и то с юмруци и  ритници. Викам им: защо, бре, деца, защо се биете? Е, от любов! От любов се бием! И то сериозни удари- ръцете им посиняваха, ритници, юмруци, карáте! Тоест, когато искаха да отморят или да демонстрират своята взаимна  любов, започваха боя. В крайна сметка, това е  въпрос на душевен състав.

Близки теми:

Общение с божествената природа Старецът Порфирий За този, който се уповава на Бога, няма безизходни ситуации Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш

Църквата лекува. Тя функционира като болница и затова изповедта има изцелителен характер, а не юридически, нито наказателен. Не отиваме на изповед, за да получим присъда. Не отиваме, за да ни кажат: „Знаеш ли, тук е съд, а духовникът е съдия. Направил си това престъпление – за него се полагат пет дена арест, затвор или глоба”. И сега има хора, които казват: „Отидох на изповед при моя духовник и ми наложи глоба!”. На изповед отиваме, както отиваме при лекаря. Знаем, че грехът е болест, заболяване на нашата природа. Прародителският грях не е вина, от която сме длъжни да се освободим, нито е наказание от Бога, а заболяване на нашата природа, която се предава  от поколение на поколение. Грехът е болест и както отиваме при лекаря и му казваме симптомите на нашата болест – боли ме тук и тук – по същия начин отиваме при духовника в нашата енория или където ние изберем свободно и му описваме симптомите на нашата болест. Нашите грехове са симптомите на болестта ни. Когато казвам, че крада, завиждам, правя едно или друго, аз не изброявам нарушения на юридическия или дори нравствен кодекс, а симптоми на болест. Спрямо тях духовникът е длъжен да действа като лекар, а не като съдия или полицай и именно тогава той ще види какво се крие зад тях. Казваш на лекаря, че стомахът те боли, но той е този, който трябва да разбере какви бактерии имаш, каква е точно болестта ти и как се лекува. Отиваме при духовника с пълното съзнание, че отиваме при лекар.

Как отиваме на изповед?

Изповедта е голямо изкуство. Голямо изкуство е да се изповядваш и, естествено, голямо изкуство е духовникът да изповядва. Но тук говорим за изповядващия се. Има много начини. Някои хора, например деца, ги водят насила – майка им ги хваща, бута ги в изповедалнята, естествено след като предварително дойде и каже на духовника: ще му кажеш така и така сега, като влезе вътре! И горко ти, ако дръзнеш да не му кажеш това, което майка му ти е казала. След това тя ще те има за най-големия си враг. Имаме горчив опит от такива неща. Казахме, далеч от такива „благочестиви” майки… Защо ли? Особено от тези „благочестиви” родители, които искат предварително да кажат на духовника какво да каже на детето им. Идват и ти казват:

- Виж, дъщеря ми има проблем! Влюби се в един хулиган, наркоман! Сега, като дойде вътре, отче, кажи й, че трябва да го напусне!

Момичето влиза вътре и разбираш, че младежът не е нито наркоман, нито крадец, нито лъжец, а просто майката това си е наумила. Казваш на девойката:

- Дъще, да не би да е наркоман? Крадец? Лъжец?

- Не, за Бога!

- Е, ожени се тогава!

Излиза дъщерята и казва:

- Отецът ми каза, че няма проблем да се оженя!

Е, свещеникът трябва да се „приготви”, защото не се е вслушал в заповедта на майката. Смеете се, но на мен сърцето ми се къса от тези неща. Страх ме обзема, когато майки водят децата си с такива намерения. Страшно нещо. Видях майка да дърпа сина си, буквално, да го хвърля в изповедалнята, студент… А когато той се изправи на нозете се в духовен смисъл, майката отиде в телевизията и ден и нощ ме хулеше за това, защото тя искаше само толкова промяна у сина си, колкото на нея е удобно. Е, казахме да ходи на църква, но не да пости и да се причастява всяка неделя! – обясняваше в студиото тя. Добре, защо ми го доведе? Аз какво да му кажа? Аз ли съм виновен, че е повярвал в Бога? Както и да е. Спомних си за моите мъки…

Понякога може случайно да се разговориш с някой лекар и между другото да споменеш, че нещо те боли. Той опипва мястото и открива заболяване, открива проблем. Съвсем случайно. Духовникът не трябва да пренебрегва дори тези случайни събития, трябва да бъде много внимателен.

Да ви кажа какъв гаф направих един път, още като млад изповедник. Дойде едно момче в манастира, родителите му казаха, че било опърничаво. Аз отидох при него, беше юноша, хванах го през рамо и му казах да вървим лека-полека и така влязохме в изповедалнята. После се оказа, че това не било момче, а девойка! Чак по-късно разбрах, какво съм направил, защото нито за името й попитах, а тя изглеждаше съвсем като момче, с къса коса… Аз пък току-що бях излязъл от Света Гора и я сметнах за момче. Другите отци обаче в манастира знаеха, че е момиче, гледаха ме и се подсмихваха… Аз си казах: „Пресвета Богородице! Как ще изляза сега навън!”. Девойката беше 16-17 годишна, но мина половин час, докато разбера. Както й говорех, „сине, да внимаваш със съучениците си, със съученичките си” и т. н., тя ме изгледа и каза: „Ама, отче, защо ми казвате сине мой, а не дъще моя?!”. Това е един от многото гафове, от които сме си патили…

Трябва да имаме предвид, че някой може и случайно да влезе в изповедалнята. Имах случай да дойде един човек да поправи климатика в изповедалнята. Влизайки вътре, му казах:

- Оправи го, че хората чакат отвън!

Той се зае, но погледна иконите на Христос и попита:

- А-а, какво правите тук? Изповядвате?

- Изповядваме.

- Не ми се е случвало никога в живота! Мога ли сега да се изповядвам?

- Е, хайде, оправи климатика и слез от стълбата…

Така това случайно събитие стана причина този човек да влезе в Църквата заедно със своето семейство.

Не съществува нищо случайно у Бога. Бог оценява и оползотворява всичко. Ние обаче сега не говорим за тези събития, а за това какво правим, когато поискаме да се изповядаме.

Първото нещо е да разберем, че това е тайнство. Какво означава тайнство? Това означава, че Бог присъства там. Не се изповядваме на свещеника, на човека в онзи час, а на Бога. Казвам това, което имам в себе си, и духовникът е този, който като лекар ще ми даде подходящото лечение. След това, имайки чувството, че ще застана пред Бога, се моля тази среща с духовника да бъде откриване на Божията воля за мен. Отивам да разкрия това, което нося в себе си, което ме притеснява, моите болки, микроби, терзание и моля Бога да просветли духовника да ми каже това, което е нужно за мен.

Преди изповедта може да седна и да помисля какво ще кажа или дори да го напиша. Това не е лошо, както казват някои: „Извинявайте, мога ли да използвам моите бележки?”. Не прéчи, има хора, и аз също, когато се изповядвам, пиша – къде ти да помня, забравям… И за да не забравя, ще отбележа пет-шест неща, които искам да кажа или да попитам духовника…

Отивам при духовника и естествено съзнавам, че не отивам там, за да започнем да си приказваме. Разбира се, духовникът педагогически може да те попита: „Какво правиш? Как си? Какво става на село? Как се казваш? Какво работиш?”. Само да не се подлъже да те попита на колко години си, защото аз веднъж се подлъгах, когато нямах опит, и попитах една девойка: „Какво работите? Омъжена ли сте? Откъде сте? На колко години сте?”. Тя ми каза:

- Отче, моите грехове ще ти кажа, но е изключено да ти кажа годините си!

И оттогава не посмях да попитам повторно.

И тъй, духовникът може да зададе няколко въпроса, особено, когато става дума за хора, които идват за първи път, които се страхуват и се чувстват нерешително. И ние сме преживели това. И аз се чувствах така първия път, когато отидох да се изповядвам. Тук се изповядах за първи път, точно там, където сега аз изповядвам. Тук, в тази зала имаше някакво тържество. Тогава бях в основното училище. Дойдохме с велосипеди заедно с мои съученици, които имаха „благото намерение” по пътя да ме ужасят, че свещеникът ще ме прокълне, отлъчи, подреди и аз треперех. Свещеникът беше дядо, изнемощял. Попитахме го дали може да се изповядваме?

- Откъде си, сине мой? – ме попитай той.

- От квартал св. Йоан (Милостиви).

Изповядах се. Аз мислех, че трябва да кажа всички мои грехове един по един. Бях изписал цяла тетрадка. А бях и голям лъжец, много лъжех като малък. И така, аз започвам да изброявам – това и това, и това, а на него му писна и рече:

- Достатъчно, сине мой! Стига! Колко още?!

Така обаче още повече ми се сви сърцето, притесних се, не помня изобщо какво му казах след това. Вечерта свещеникът почина. Не че аз бях причината, не си мислете това – той беше болен, много добър свещеник и старец, но вече беше болен, пък и аз го изтерзах… Както и да е.

И тъй, духовникът може да започне да ти говори различни неща, за да свикнеш, да изчезне страхът от теб и да разбереш, че не е страшно, не ядем хора, хора сме. Може да се пошегува, да те пита как си, как е на работа, имате ли сега работа, такива неща. Това прави, за да те предразположи, а не за да ти губи времето или за да научи новините от твоето село. Това е, да го наречем, педагогика, за да ти помогне да свикнеш с обстановката.

Ние обаче, които вече сме „кръстени” в изповедта, знаем, ходили сме много пъти, се опитваме да бъдем ясни в това, което искаме да кажем на духовника. Ще казваме точно това, което искаме. Не са нужни много истории преди и след това. Ако е нужно духовникът да попита нещо, той сам ще ти каже: „А как стана това нещо?”. Ако не е нужно, нека не започваме да разказваме разни истории. Ние казваме точно това събитие и духовникът ни отговаря точно това, което сме попитали или казали. Може и да не отговори на всичко, не е казано, че на всяко нещо трябва да ни отговаря. Една изповед може да мине, без да ти каже дори дума. Това няма значение. Ако почувства, че трябва да ти каже нещо, ще ти го каже, ако не ти каже нищо – ти ще си продължиш борбата, имаш Божието слово, Евангелието. Причината за изповедта е молитвата, опростителната молитва, която чрез благодатта на Светия Дух запечатва твоето покаяние. Не чакаш да отидеш на изповед, за да се покаеш! Покаянието е целият наш живот, всеки ден се покайваме за нашите грехове, всяка вечер.

Някои християни казват:

- Знаеш ли, ще се изповядам в моята стая!

Да, разбира се, и там трябва да го правиш, и в стаята си, всеки ден и всяка вечер, когато имаш време, ще плачеш пред Бога, ще търсиш прошка, ще кажеш „Боже мой, прости ми, направих грешка! Оплесках нещата! Пропилях си деня! Виж моята болка, плача, сам съм…”. Това е покаяние. Покаянието не е само изповедта. Всъщност изповедта е печатът на Църквата върху събитието на твоето покаяние. Духовникът ще ти каже лечението, което трябва да следваш. Може и нищо да не ти каже и това не означава, че изповедта не е пълна. Нито пък трябва да ходим при друг духовник, който говори много – въпросът не е в многото или малкото говорене. Защото има хора, които казват: „Ама ти нищо не ми казваш, говори ми!”. „Какво да ти говоря? Каза ми, че си крадец. Какво да ти кажа? Да не крадеш отново? Не го ли знаеш? Очакваш да ти развия теорията защо крадецът не трябва да е крадец?”. Не става така. Не е нужно. Подвизавай се, продължи твоята борба. Ако духовникът види, че трябва да те убеди за нещо, да те поучи нещо, да те катехизира, ще го направи, но изповедта не е катехизация, а е изповядване на твоите грехове. Вземаш лечение от лекаря-духовник и печата на Светия Дух и край. Останалото не е за онзи час.

Катехизацията е за тук – тук говорим, учим се. Сега не е час на изповед. Разбира се, и по време на изповед може, ако наистина е нужно, духовникът да говори по различни духовни въпроси. Такава изповед може да трае часове. Но в практиката на Църквата изповедта става така, както го казахме по-горе. Описваш ясно на духовника твоя грях, твоето недоумение и очакваш от него слово, което приемаш като израз на Божията воля. Ако духовникът има недоумения, ще те попита или ако ти мислиш, че не си му описал добре нещата, можеш да дадеш допълнителни разяснения, но е много естествено, че ако започнеш разговор с него, той ще отстъпи. Ще ти каже:

- Виж! Относно този въпрос, прави това!

- А, не мога.

- Добре, направи друго.

- Не, не мога и това.

- Е, направи и това.

- Не мога!

В такъв случай свещеникът отстъпва, няма да спори и да настоява: „Не, това ще правиш!”. Или: „Направи това или вън!”. Разбира се, понякога с педагогическа цел може и така да постъпи. Идва някой човек и не се съгласява, че това, което е извършил, е грях и иска от теб да го оправдаеш. За да го вразуми, духовникът може да се отнесе твърдо и остро с него. Но всичко това попада в рамките на педагогиката. Духовното лечение, което получаваме, т. е. духовникът да ти каже: „Прочети тази книга, отправяй вечер тези молитви или дори не се причастявай известно време” – всички тези неща, чеда, които се наричат епитимии, нямат юридически характер. Те не са наказание, а  лечение. Когато отиваш при лекаря и той ти каже: „Виж, имаш диабет и затова не можеш да ядеш пасти, сладоледи, захар!”, той не те наказва с това и ти после не разказваш: „Отидох на лекар и той ме наказа!”. Той не те наказва, а ти дава лечение, за известно време. Съветите му не са наказание, а лечение, за да ти помогне да се приготвиш за великото събитие на приемането на Тялото и Кръвта Христови, да се причастиш.

Когато духовникът ти каже: „Знаеш ли, за една година, за една седмица, за  един ден няма да се причастяваш”, това означава, че си под послушанието на Църквата и затова не си откъснат от нея, а е част от лечението. Така става и с болния човек, който от момента, в който започва лечението, върви към своето излекуване. Това значи лечение – болният не е изоставен, а върви по пътя към своето излекуване.

Каква е моята връзка с духовника и какво мога да му кажа?

Тук е нужно много голямо внимание, защото се получават недоразумения. Много е естествено, след като духовникът е наш духовник, баща, и откриваме сърцето си пред него, да съществува особена връзка с него. Уважаваме го, ценим го, обичаме го, и той нас. Това е естествено, човешко и духовно. С един човек, пред когото отваряш сърцето си и изказваш цялото съдържание на сърцето си, е неизбежно да се създаде особена лична връзка. Обаче. Нужно е много внимание, за да не забравяме, че търсеното не е духовникът, а Христос. Духовникът е само средство, което ще ни доведе до Христос. Защо? Защото поради нашата човешка природа и многообразните наши душевни състояния много пъти може да се привържем към него и затова трябва да внимаваме. Духовникът също трябва да внимава, разбира се, не грубо, но много внимателно и без да наранява човека, който се обляга на него, и макар и по човешки му възлага своите трудности, да насочи цялото това привързване към Христос. Винаги трябва да имаме предвид, че отиваме на изповед заради Христос, а не заради човека.

Добре, ще ми кажете: няма ли значение и човекът? Да, това е човешко. Например, с този човек не се разбирам, не ми харесва. Какво ще правим? Не комуникирам с него. Студен е, скован, намръщен, не мога. Добре, може да е свят, да прави чудеса, но не мога с него да общувам. Това може да е инфантилно, но е факт. Човешко е. Трябва да го има уютът на комуникацията. Например с другия духовник лесно откривам сърцето си, лесно му говоря и му се доверявам. Другият човек може да е по-добър, по-образован, но не чувствам същото с него. Затова имаме свободата да изберем своя духовник и Църквата не ни го налага. Тя няма да ти каже: „Този ще бъде твоят изповедник!”. Не. Ние ще го изберем. Той е там, където чувстваме мир, тази дума има  това значение. Но това, че намирам мир на едно място, не означава, че другите не са добри. Не. Следователно, мога да избера моя духовник, но трябва да бъда много внимателен и да зная, че винаги Христос търся, а не духовника. Христос е пред нас в изповедта, на Христос казваме това, което казваме, а духовникът действа като орган на благодатта, извършител на тайнството. Както в неделя отивам да се причастя, не защото служи еди-кой си отец и той ще ме причасти, а за да се причастя с Тялото и Кръвта Христови независимо от свещеника. Същото нещо става и при изповедта.

Също така трябва да зная, че връзката ми с духовника няма абсолютен характер, т. е. той не е човекът, който ще отговаря на всички мои въпроси и ще се нагърби с всички мои проблеми и недоумения. Духовникът ще ти отговори за духовните неща. По други теми има пълното право да откаже да ти отговори, както и ти можеш да откажеш да го слушаш. Например, отиваш при духовника и казваш: „Мотор ли да си купя или автомобил?”. Духовникът ще каже: „Защо питаш мене, върви питай някой друг!”. Понякога, понеже искаш неговото мнение, той ще ти каже: „Купи си автомобил!”. „Каква марка, отче?”. „Знам ли, купи пикап!”. Е, това не ти харесва и отиваш и купуваш автомобил. И това е добре. Тук не става дума за послушание. Духовникът няма власт да ти каже неща, които не засягат твоя духовен път. Дори не трябва да питаш.

Обаче има случаи, в които не си свободен. Например ако си семеен, в брака нямаш свободата да правиш каквото си искаш. Трагична грешка е – и духовникът носи отговорност, ако я извърши – да възлагате на духовника проблеми, които засягат семейните ви отношения. Например, съпругът казва: „Този уикенд ще отидем в Пафос!”. И съпругата отговаря: „Сега ще попитам моя духовник!”. Тя се обажда. „Отче, да ходим ли в Пафос? Даваш ли благословение?”. Това, чеда, са болни неща. Не трябва да се питат такива неща. Да вземеш благословение от духовника – това да. Както се обаждаш на майка си и казваш: „Мамо, ще пътувам, благослови ме всичко да бъде наред!”. А не казваш: „Имам ли твоето разрешение, мамо, да отида с мъжа ми на това пътуване?”. Същото е и при изповедта. Може да се обадиш на духовника си да му кажеш: „Отче, ще пътувам, благослови ме всичко да мине добре!”. „Всичко най-добро, детето ми! Добра среща!” – ще ти отговори той. Но не може духовникът да ти определи какво ще правиш, за кого да се ожениш и дали ще се ожениш. Ако искаш да се жениш, ожени се! Искаш да не се жениш, не се жени! Искаш да се ожениш за този човек, вземи го! „Отче, да го взема ли?”. „Какво да ти кажа, знам ли, вземи го!”. „Не го искам!”. „Не го вземай!”. „Ама, каквото ти ми кажеш!”. „Е, аз какво да ти кажа?! Аз ли ще се женя аз него?”…

Деца, смеете се, но знаете ли колко пъти съм слушал такива неща? Запознах се с един младеж – казва момичето – но ще го запозная с духовника си! Какво означава това?

Веднъж при мене дойде един младеж. Аз си викам, нека да го провокирам малко и ядосам. Той ми каза, че ще доведе една девойка да я видя и след това да си кажа мнението. Добре. Той я доведе, милата, запознахме се. Младежът дойде след това и ме попита:

- Как ти се вижда, отче?

Аз му казах:

- Добра изглежда, но, чедо, да не би да има проблем с очите? Виж добре! Попитай я, защото мисля, че не вижда добре!

Той ми казва:

- Вижда!

А аз му викам:

- Ако виждаше добре, тебе ли щеше да вземе!

С други думи, исках да му кажа, защо ме занимаваш с тези неща?! Харесва ли ти, сине мой? Добра ли е? Ти ще живееш с нея цял живот… Вземи я! Да ти пожелая да живеете добре, това – да! Но не е проблем на духовника коя девойка да вземеш, за коя ще се ожениш и дали ще се ожениш, дали ще следваш в университет, дали ще правиш едно или друго. Това са неща, които засягат вашата собствена свобода, вие сте свободни човеци.

В съпружеството обаче не си свободен, а трябва да се подчиниш на друга половинка, на мъжа ти, на съпруга ти, или децата на родителите и дори родителите на децата. В тези отношения никой не се меси. Разбира се, някой може да каже: интересува ме мнението на духовника, защото ме познава, защото е по-голям, по-образован, нека потърся и неговото мнение. В такъв случай трябва да знаеш, че мнението не е заповед, която си длъжен да спазваш. Заповедта на духовника, която се отнася за твоя духовен живот и е придружена с неговата и твоята молитва, да, там трябва да проявиш послушание. Но и това послушание, поне в света, има разсъдливост в себе си, не е безразсъдно послушание.

Деца, не бъркайте монашеството с живота на християните в света – монашеството е друго нещо, то е тайна на послушанието. В монашеството старецът има пълна власт над своя послушник, там доброволно се подчиняваш за всичко и във всичко на стареца. В света не съществува това послушание, не се отменя свободата на човека; както в брака връзките между двата пола са благословени, а извън него не са, същото нещо става и в монашеството. В монашеството пълното послушание е благословено и има една цел, но извън брака не е благословено, защото съществува свободата на човека.

Духовникът, Църквата не ти отнема свободата, но я усъвършенства, за да те избави от страстите и греха, освобождава те от плена на страстите и те прави съвършен човек в Христос, свободен, с ясна преценка и решимост, с всички черти на съвършения човек. В монашеството не се подчинявам на стареца, за да стана завинаги като животно, не – това е само стадий на доброволна смърт, когато няма да останеш в смъртта, а ще вървиш във възкресението. Подчинявам се напълно и доброволно, но не за да остана без воля, а за да придобия истинската воля, събличам всичко от мене, махам всичко от себе си, не за да стана гол, а за да облека нови одежди. Когато обличаме нови дрехи, не оставаме отдолу със старите. Така е и при монаха, който се съблича от всичко, за да се облече във всичко ново. Трябва да разберем, че мерките на монашеството са различни от тези на живеещите в света християни. Целта е същата, резултатът трябва да бъде същият, но средствата, които използваме, са различни.

Затова не бъркайте мнения на отци, текстове на отци, където се говори за монаси, които са послушни до смърт на стареца си. Дори да ти каже да паднеш в кладенеца, ще паднеш. Да, това важи в монашеството, но с помощта на благодатта, която Бог дава на избралите това поприще. Духовникът не може и няма никакво право да се меси в неща от твоя живот, които зависят изцяло от твоята лична свобода или имаш друг човек до теб, женен си, съпруг си, родител, служител във фирма. Там е нужно голяма разсъдителност и нека не бъркаме едното с другото. Поне да знаем коя е реалността.

Друго неправилно мнение битува за избора на духовника. Мога ли да сменя духовника? Разбира се, че можеш. Кой ти каза, че не можеш? Бога да не сменяме! Духовникът, ако има нужда, да го сменим. Това, че отиваш при друг, не означава, че се караш с първия. Старецът не се сменя, монахът не може да смени стареца си. Той е дал обещание пред Бога, че пребъдва до него до последния си дъх, до смърт. Но извън монашеството не съществуват такива неща и имате свободата във всеки момент да смените своя духовник. Защо, не сменяме ли лекаря си? Досега си ходил при един лекар. Добре, помогна ти, но сега ти трябва друг специалист. Разбира се, не е хубаво нещо да сменяш духовника си без причина или да си казваш: Ще намеря един духовник да му казвам едно, на другия второ и на третия трето. Или да търсиш духовник глух, сляп, да не вижда, да отидеш при някой стар свещеник, който не чува и – колко хубаво! – ти си говориш, а той нищо не разбира…

Веднъж на Света Гора един човек дойде за изповед. Дойде късно вечерта в изповедалнята, където изповядвах и каза:

- Отче, желанието ми беше да дойда на Света Гора да се изповядам, да намеря един старец, с бяла брада и коса, който нито мене да ме познава, нито аз него и да му кажа всичките си грехове!

Аз си помислих: „Ако сега беше светло и ме видеше колко съм стар!” – а тогава бях 30 годишен. Попитах го:

- Откъде си?

- От Кипър.

- Добре.

- А ти, даскале? (така се обръщат към свещениците в Кипър)

- Аз съм от Света Гора. От коя част на Кипър си?

- Познавате Кипър?

- Малко.

- От Лимасол.

- Добре…

Беше тъмно, не ме видя, е, на другия ден се запознахме. . .

Не трябва да сменяме постоянно изповедника си. Ако наистина чувствам, че не мога вече да общувам с моя духовник или по една или друга причина искам да го сменя, добре, имам правото. Това може да не е препоръчително, нека не обикаляме духовниците, както не обикаляме лекарите, или, ако попиташ едно и също нещо десет лекари, може да ти предпишат десет различни лекарства. Така и ако попиташ десет духовника, ще получиш десет различни отговора.

Деца, нашият духовен отец не е задължително да бъде наш изповедник. Обикновено нашият духовен баща е един, този, който ни ражда в Евангелието, в Църквата. Изповедник обаче може да ни бъде всеки духовник. Например, аз съм в Атина и чувствам, че трябва да отида да кажа нещо, което ми тежи, за да пристъпя към св. Тайни – ще отида да намеря изповедник да му го кажа. Или е починал моят духовник, или съм сменил града, в който живея. Бог е един и същ. Основното е да имаме отношение с Бога, а човекът е средството, инструментът на благодатта.

Други пък казват, защо да не се изповядваме пред една икона или директно пред Бога, без да ни е нужен свещеник. Добре, ще се покаеш пред Бога, пред иконата на Христос, но не иконата ще ти отговори, нито ще ти даде лечение. Както когато се разболееш, не вземаш някоя медицинска енциклопедия и не казваш: я да видим какво пише тук или да вземеш ножа и сам да се срежеш, за да  видиш какво те боли, а отиваш при лекаря. Така е и при изповедта: ще отида при духовника. Не може да се лекуваш по книги, нито сам. Трябва някой да ти отговори, да ти даде лечение и трябва да се смириш пред някого. Този срам, който чувстваме, да, срамуваме се наистина, малко нещо ли е да казваш твоите грехове и хал? Срамуваш се. Но в това е същността на покаянието, онзи срам, унижение и затруднение ти помага да се пречупи твоето сърце и чрез покаянието и изповедта да намериш Божията благодат, благодатта на покаянието, което винаги се ражда там, където има смирение.

А когато се изповядваме, трябва да го правим ясно и точно. Внимавайте да не придружавате изповедта с оправдания. Никога не оправдавайте себе си, това е трагична грешка. Сякаш се опитваш да запалиш огън и в същото време го гасиш отгоре. Не става така. Покаянието е огън, който изгаря отпадъците на греха, но ще загасиш този огън от момента, в който започнеш да оправдаваш себе си. Кажи: паднах в този грях и това е достатъчно. Не казвай: паднах, защото някой ми каза нещо и ако не ми го беше казал и т. н. Не са нужни тези неща. Паднах в този грях, нараних себе си с това, поемам отговорността за моето падение и разбирам, че никой не е виновен, аз съм виновен и аз убих себе си. Така стъпваме върху основата на смирението, на покаянието, за да можем да изградим в себе си събитието на спасението.

И днес, и винаги великото чудо на Църквата е в Тайнствата и ние всекидневно виждаме спасението на човека най-вече чрез изповедта. Невероятно е това, което става. Бог присъства там, казвам ви го и като изповядващ се, който изповядва своите грехове, но и като духовник, който за 20 години е изповядал хиляди човеци. Няма нещо, което да не съм чул, затова не се ужасявайте! Знам всичко, дори повече от вас! Научил съм всички грехове, които съществуват в света. Чувал съм всичко до пресита. Обаче ви казвам, че през тези 20 години всеки път виждам пред себе си това събитие на Бога, чудото – виждаш как демон става ангел, как човек, по думите на св. Йоан Златоуст, влиза вълк и излиза овца. Виждаш преобразяването и възкресението на човека, което е най-голямото чудо от всички чудеса. Какво означава да възкръсне починал човек? След няколко години отново ще умре. Но да възкръсне духовно мъртвият в своите падения – това е истинско чудо, което всеки ден виждаме пред нас!

Близки теми:

Общение с божествената природа Старецът Порфирий За този, който се уповава на Бога, няма безизходни ситуации Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш