Авва Исихий казва: горко  на тези, които са загубили сърцето си. Архимандрит Емилиян Симонопетритски коментира тези негови думи: в книга Премъдрост Сирах пише: горко на човек, чието сърце е парализирано, на онзи, който е като парализиран.

Тоест този човек, чието сърце е парализирано и няма сила, няма живина, няма енергия, няма смисъл, няма радост в това състояние, в което чувстваме, че се намираме, където с нищо не се задоволяваме. Не чувстваме живот в нас, нямаме желание за живот, това е състояние на падение, това е грехът като състояние. Едно е да съгрешиш, да направиш един грях и да се съвземеш, да си буден, жив, да се движиш, да се покайваш, да влизаш в един път, и друго сърцето ти постоянно да бъде в състояние на парализа, на не-съществуване.

Горко на онзи, кой е като парализиран, той е злочест, тесногръд, всичко го дразни и е скован. Най-характерният израз на сърцето е това – скованост, т.е. този, който в нищо не намира смисъл, не чувства, че съществува сила в него, не чувства, че има вътрешно съдържание – т.е. едно състояние на всекидневна досада. Едни наричат това униние, други скованост. Времето минава и понеже човек не прави нищо, той се разочарова и губи своето търпение.

Всички отци казват, че най-големият грях е отчаянието, което води до леност. Когато човек се разочарова, той няма силата да се вдигне и да продължи напред. Той губи своя кураж и желание.

Старецът Емилиян продължава:

Слушаме например една-две години за молитвата, за поста, за бдението, трезвението, но не го прилагаме, тогава се разочароваме и нашият дух се парализира.

Кога идва разочарованието? Когато човек повярва, че няма възможности, че няма ценност, и това не е покаяние. Истинското покаяние е да чувстваш собствения си хал, но едновременно с това да имаш желание да се движиш към Бога, защото вярваш в своето достойнство и твоето достойнство е Божията любов. Тогава чувстваш, че в каквото и състояние да се намираш, можеш да възприемеш Божията любов и да живееш тази любов.

Когато човек се разочарова, той не вярва в красотата, която има в себе си и това е голям грях. Дори най-голямото престъпление да направим, не трябва да престанем да вярваме в красотата, която имаме в нас и която идва от Бога. Защото, ако не повярваме в нея, тоест не чувстваме, че имаме жизненост и способност за живот, тогава, казва, какво правим – бидейки духовно сковани, искаме или да ядем или да спим.

Когато не се чувстваш добре, мислиш, че постоянно си гладен и винаги ти се спи. Човекът, който е добре, яде и спи колкото има нужда. Ако спиш повече от 7-8 часа, тогава имаш проблем, освен, ако не е ниско нивото на желязото в организма ти. Ако спиш над 7-8 часа, нещо не върви добре, искаш да спиш и да забравиш за себе си. Предпочиташ да си умрял. Ако ядем повече, отколкото имаме нужда, значи нещо става. Това означава, че сме гладни с глад от друг тип. Човекът, който има баланс, относителен баланс, яде, за да живее и спи, за да отпочине, за да има сила, за да живее.

Горко ни, ако паднем в духовна парализа и загубим своята надежда и търпение. Тук вместо горко на парализирано сърце, светецът казва горко на изгубеното сърце. Горко на тези, които са загубили сърцето си, тоест на тези, чието сърце е парализирано, притеснено, разочаровано. Кои са тези? Нямат се предвид само тези, които се разочароват от себе си, а и тези, които се разочароват от другите.

Отците го казват, но ние не го разбираме, че за да се спасим, трябва да имаме сърце. Човек, който няма сърце, не може да се спаси. Какво означава това? Когато имаш коравосърдечие, тогава не си снизходителен, не даваш надежди за спасение на другите, т.е. когато седиш и изследваш кой е по-православен и по-неправославен и се радваш, че  другият не е православен и имаш вътрешно напрежение. Това означава, че имаш проблем. Бог няма нужда от това да Го защитаваме. Православните догмати нямат нужда от нашата вманиачена защита. Вижте, малко или много, всички сме в заблуда. Само Църквата е Православна Църква, а ние сме в Църквата, за да живеем в опита на Православието. Обаче, ако погледнем себе си детайлно, ще видим, че всички имаме известна заблуда. Големият наш проблем обаче – и това е въпросът - е, че нямаме сърце. Става ни приятно от това, че някои не мислят правилно, а ние се чувстваме доволни да бъдем част от един религиозен клуб, за да отхвърляме другите хора. Господ обаче е категоричен – вижте примера със св. ап. Петър, когато той тръгнал да защити Господ и отрязал ухото на слугата. Господ какво му казал – не знаеш какъв е Божият Дух. Бог дойде не да срази човека, а да го спаси. Вътрешното напрежение, което чувстваме, искайки да защитим Бога и Неговите истини, именно това напрежение ни изкарва извън Бога, защото нямаме сърце и сме тесногръди. Имаме проблеми и превръщаме нашите психологични проблеми в духовност. Господ обаче е категоричен: ако нямаме сърце, не можем да се спасим. Ако не придобием чувствителността на малкото дете, ако нашият копнеж не е да се спасят всички и да намерим начин да утешим всички, тогава имаме проблем. И горко ни, когато в името на защитата на истината оставаме извън истината чрез нашите постъпки, чрез нашето сърце. Горко ни, ако защитаваме истината без сърце. И горко, ако Божията истина стане повод да бъдем коравосърдечни и да отлъчваме другите хора. Това е огромен проблем. Няма да се спасим, ако знаем догматите наизуст, а ако обичаме Бога, ако нашият копнеж е Христос.

Сърцето не може да живее без Бога.

Това означава, че не може да живее без сладост, радост и веселие, без виждането на Бога. Ако нямаме тези неща, ако нашето сърце не е отдадено на Бога, ако нямаме радост, веселие, сладост, тогава ние сме виновни, защото не ги преследваме, имаме парализирано сърце и не живеем истинно.

Божията любов е като човешката радост, където, когато обичаш някой и си влюбен, имаш жизненост в себе си и, помненето на това лице, което е в сърцето ти, ти дава сила. Това помнене има друго съдържание и чувстваш, че другият е жив за тебе. Когато това чувство започне да се губи, тогава започва умората, разложението, тогава това лице губи силата в твоето сърце и ставаш безразличен. Това означава парализираното сърце. Тогава си длъжен да намериш начин да активираш своето сърце спрямо това лице, да активираш сърцето си за Бога. Едно такова сърце без божествени преживявания ще се зарадва ли, когато Господ го посети?

Ако нямаме опитно преживяване от Бога, защото основният проблем на духовния ни живот е това – нямаме опитно преживяване. Може да сме чели книги, умът ни да разбира, но не това е важното, а трябва да имаме опитни преживявания, т.е. сърцето ни да се зарадва в Бога. Присъствието и усещането за Бога да ни промени, да ни направи други хора, да имаме друг живот в нас, да бъдем нови, а не празни човеци.

Без такива божествени преживявания няма да разберем нищо, дори Господ да ни посети. Как човек ще извика от радост към Христос, след като нито Го разбира, нито Му служи, нито Го вижда в своя ум? Какво връзка може да има с Него?

Господ ни посещава, но ако Той за нас не е значим, както и Неговото присъствие и връзка с Него, тогава, и откровение да ни даде, и да намери начин да ни доближи, нищо няма да разберем. Чувствителното сърце, чието средоточие е в Бога, е живо сърце. Когато вижда нещо, то гледа какво се крие  зад това. Мъртвото сърце не може да види тайнствения смисъл на събитието на живота…

превод: Константин Константинов

http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=1086:2015-09-18-04-23-44&catid=46:statii&Itemid=141

Близки теми:

Човекът на моя живот Скритата святост – монах Софроний Рилски Христос не е небесен жандарм Разговор за самотата и надеждата Най-хубавата грешка

Обикновено родителите идват при нас впоследствие, след като проблемите вече са се появили. Тогава можем да им кажем много малко неща, защото е по-трудно да изцелиш болестта, отколкото да я предотвратиш. Както бебето бива „износено” девет месеца преди да се роди, така и проблемите биват „износвани” и когато се появят, това е краят и този край е труден, защото вредата вече е нанесена. Много пъти говорим – и понякога прекаляваме – за ваксината срещу грипа.

Основната грижа на родителите е да направят ваксини на децата си, докато са малки. Ваксината цели да предпази децата от болестите, защото ние не я поставяме, когато детето се разболее, а много по-рано, за да съществуват антителата, които да отблъснат болестта. Много е важно навременното поставяне на ваксината. Ние още в самото начало забравяме, че здравето е въпрос, който засяга не само тялото, а целия човек, т.е. и душата, и тялото. За тялото и неговото здраве полагаме много усилия – ваксините, за които казахме, вземаме много предпазни мерки, но не правим същото и за душевното здраве на децата. Казвам това във всякакво значение на думата. Първо с нейното богословското значение, т.е. здравето на душата, която конституира ипостаста на човека, защото останалите проблеми, психически и психологически, както казваше блаженопочившият свят Божий угодник старец Паисий, обикновено са духовни проблеми, които обаче ние сме загърбили. Така нещата се изкривяват и те се превръщат в психически, в психологически проблеми, търчим да ги решаваме и обикновено не успяваме да го направим. Въпросът е прост: как човек се грижи за духовното, за душевното здраве на децата? – като поставя необходимите ваксини в подходящата възраст.

Чувствам много голяма скръб и притеснение, когато един човек идва пълен с отчаяние и ти казва – помогни ми! И ти му казваш, че мога да направя много малко неща или по-скоро да ти кажа, че ти самият вече можеш да направиш много малко неща, защото – какво е нужно? Вече е нужно съдействието на болния, на младия човек, който обаче е стъпил накриво. Дали той иска да съдейства? И дали има сили да съдейства? Има млади хора, които например искат да се откажат от алкохола и наркотиците, но толкова много са се пристрастили към тях, че не могат да го направят. Правят някакъв опит, но не издържат, намира се някой техен приятел и т.н. Това е драма, но каква е нейната причина? Много е болезнено в даден момент да разбереш, че това, което живееш днес, се дължи на неща, които си пропуснал вчера. Затова  са необходими духовните ваксини и за една такава ваксина искам да говорим днес, която не просто  виждам и я разбирам, а много пъти и  самите деца ни я показват. Децата, които  погубват себе си, са нашите собствени деца, а не чужди. И утре, не дай си Боже, това може да бъде вашето дете, малкото дете, ако не внимаваме с тях. Много пъти казвам, че  наркоманът става такъв на 4-год. възраст, а не на 14-год. възраст. Днес виждаме млади, които са се забъркали в наркотиците, в лоши компании, от които не могат да прекъснат своята зависимост, днес нещата са малко свирепи, те дори биват заплашвани, ако поискат да избягат оттам. Виждаме с каква лекота и без сами да осъзнават децата започват да пият алкохол, да се забъркват в други неща, има деца, които вече са придобили психологически проблеми, особено ако живеят в  разбити семейства. Един млад човек, чийто дом се руши, в даден момент призна, че “14 години рушах това, което жена ми се опитваше да направи”. Какво да кажеш? И какво да ѝ кажеш? Кое е неговото оправдание? Знаете ли? “Така се научих вкъщи.” И това, което е научил, това и  прави. И какво направи? Сам го каза, не е нужно да го повтарям.

За коя ваксина говорим днес? Това е литургичното възпитание на децата. Навярно ще попитате какво означава това? Ще ви кажа – това е възпитанието за опита от Бога, т.е. детето трябва да придобие усещане за присъствието на Бога в неговия живот. Самите деца го признават. Преди две години ме помолиха да им говоря за значението на хляба в богослужението. Аз започнах да им говоря за хляба, който слиза от небето, за хляба, който Христос благославя и казва: “Вземете, яжте, това е Моето тяло, това е Моята кръв, пийте от нея”, за Неговите думи – ако не ядете Моето тяло, нямате да имате в себе си живот и т.н. Едно  дете скочи и каза: Ваше Високопреосвещенство, толкова време ни говорите и нашето сърце се услажда!

Литургичното възпитание на детето е духовна ваксина, което бронира и предпазва неговата душа. Израствайки, то постепенно придобива чувството за друго (т.е. Божието) присъствие, което ще му помогне и му помага. Забелязал съм – отново от моя опит -  че млади хора, които в даден момент се отклониха, и то много лошо, в даден момент лъчът светлина, който някога  мина през техния  живот, проблесна и ги накара да се запитат какво правят и да се върнат обратно.

Как едно дете получава такова възпитание?  – защото навярно ще ми кажете, че този въпрос, за който ни говорите, е ваш въпрос, бидейки епископ и свещенослужител. Не е точно така, скъпи мои. Децата получават първия опит от литургичното възпитание в своя дом. Първо, това са иконите в дома, запаленото кандило, членовете на семейството, които в даден момент отиват да го запалят и да го поставят на мястото му, детенцето вижда това и в даден момент започва да съпровожда майка си, баща си, баба си, дядо си, отивайки да го запалят; детето, което, растейки, започва да прави същото, то вижда иконите, молитвата, вижда своите родители да се молят, а сетне научават и него. Така детето по много красив, прост и естествен начин бива въведено в едно друго (т.е. Божието) присъствие. То чувства, че вкъщи са бащата, майката, братята, но има и нещо Друго. То се научава от своите родители да се кръсти. Колко пъти му казваме, за да свикне: прекръсти се да те види леля ти, чичо ти, дядо ти! -  и то го прави. Или му казваме: я покажи как си отваряш устата, за да се причастиш?- всичко тези толкова прости неща са много съществени. Докато расте, то ще се научи и някога вкъщи ние се научавахме да се молим – с молитвата Отче наш, Святий Боже, научавахме някой тропар. Така детето още преди да тръгне на училище има известен опит, който се запълва, когато заедно с родителите си отива на църква, бидейки още малко, за да се причасти. Така то чувстваше, че прави нещо. Виждали ли сте малки дечица, чиито родители ги водят на църква и веднага щом влязат вътре, искат да целунат всички икони? Всичко това е възпитание, което детето получава у дома от своето семейство и то го възприема просто, естествено и непринудено  без някакви поучения и философии. Защото възпитанието означава състояние на живот, а не думи. Думите навярно идват много по-късно, за да обяснят делата, но именно делата се утвърждават и превръщат в  преживявания в детската душа. Когато бяхме малки и наближаваше Рождество Христово, на Бъдни вечер майка ни казваше: “Деца, отивайте да лягате, утре ще станем много рано, за да отидем на църква, защото ще  се роди  Христос”. Ние лягахме и рано сутринта ставахме, защото се бяхме научили да ходим,  ако е възможно, веднага щом бие камбаната. Или, когато пораснахме малко, искахме да сварим хубавите тропари на Утренята. Сещам се, когато бяхме малко по-големи, вечер излизахме и пеехме всички коледни песни, а сутринта, вместо да отидем да спим, отивахме на църква, без да сме спали през нощта. Казвам това, защото някои други – както и по наше време – не спят, а са в някое нощно заведение, но сутринта, когато се връщат и бие камбаната, не отиват на църква, а отиват да спят.

С други думи, въцърковяването на детето, св. Причастие, дори това, което ние научихме като деца, че трябва да отидем да целунем ръката на дядото и баба преди да се причастим, а майка ни казваше: “целуни и  ръката на бащата ти”, а той ни казваше: “и на майка ти”. Всичко това преминаваше в нас. Как едно семейство живее празниците? Какво прави вкъщи? Кое е средоточието на празника? Някога това беше св. Литургия и всички се подготвяха, дори децата, защото такъв беше ритъмът на семейството и в тази семейна атмосфера детето получаваше своето първо и основно литургично възпитание, т.е. опита от Бога в своя живот. Един млад човек, който днес не е сред живите, ми каза, че едно нещо запечатало неговия живот. Той бе обикновено дете, живееше  в едно село, баща му бе овчар, но когато сутрин се  събуждал, а вечер със сигурност, виждал как баща му отивал в един ъгъл, пълен с икони и с  кандилото, прави поклон и след това тръгва за планината. Вечер, когато се връщал, той отново отивал, правил същия поклон и след това казвал”Добър вечер!” на своето семейство. Тази картина оставила печат върху  неговия живот.

Всичко тези изключително прости неща някога бяха самопонятни, а не както днес, бяха неща, които засадиха детската душа (в Църквата). Затова понякога се питаме: днес какво се е променило? . . .

***

Въпросът е дали днес училището предлага литургично възпитание. В миналото години отговорът беше положителен. Днес, както се чули, вече се обсъжда дали да има икони и кръстове в училищата. Това какво означава? – означава, че иконата би могла да накара детето, което има опит от вкъщи, да се замисли малко и да обърне внимание на тези неща. Следователно, вероятността за литургично възпитание в училище днес зависи от патриотизма на някои хора в образователната система. Днес се обсъжда дали да има Вероучение в училищата и т.н.  Въпросът е друг: дали отговорните фактори в нашата държава са констатирали тази деградация? Дали са се замисляли защо децата ни се погубват и чувстват скука и отегчение в училище?

Литургичното възпитание засяга сърцето и душата на децата, т.е. тази загърбена реалност на детската душа, за която плащаме много скъпо, но когато се събудим, вече е твърде късно. Така това, което ни остава, е Църквата, енорията,  св. Литургия, богослуженията. Детето, което ходи с родителите си на църква – и говоря за малките деца – усвоява много хубаво и лесно нещата. В Църквата се извършва катехизацията  на деца от всички възрасти. Както и енорийският живот, който може да приеме различни форми. Това зависи от нас и ще го покажа отново с пример. Ако трябва да съм искрен, в даден момент бих искал да взема една група родители и да отидем в Кипър. Ходих там преди известно време и посетих една митрополия (става въпрос за Лимасолска митрополия), чиято сграда се намира срещу катедралния храм. Наоколо има игрище за баскетбол, кафене за младите, за децата. Чухте ли? Кафене, безплатен обяд за стотици хора всеки ден, уроци по чужди езици и занималня. Всичко това става в рамките на енорията към митрополитския храм. Кафенето всъщност е съвременно заведение, което, ще ми кажете, не се различава от другите – само в едно – там не се продава алкохол, а закуски, сок, безалкохолно.  Също така  има зала за 500 човека, където владиката през седмица говори на младите и залата е пълна, няма да говоря за детските лагери, които са на друго място. Владиката ми каза: “Лека-полека купихме цялото това място”. Разбирате как ги е купил – с помощта и съдействието на родителите, които виждали промяната. Заслужава си трудът да видите тези неща, за да разберете, че много неща могат да функционират по различен начин. Какво липсва в едно такова място на съвременното дете? На детето, което расте по естествен начин и иска да живее в своята епоха, защото човек не живее в своята епоха, когато взема наркотици, нито когато се напива и не знае какво прави и говори. Там обаче, в места като тези, както са направили в тази митрополия, можеш да отпочинеш, да се забавляваш, да разговаряш и т.н.

Енорийският живот възпълва литургичното възпитание. Мен лично не ме е страх за детето, което започва да има такива преживявания. Казвам това, защото през пубертета децата имат своите съмнения и добре правят. Защото  пубертетът не е болест, а много здрава възраст – преход от детската към младежката възраст. От времето на липсата на  отговорност към времето на отговорността. Логично е, ако детето, което като малко ходи на църква -  защото баща му и майка му го водят – сега, когато расте, да иска да научи защо трябва да ходи на църква. И добре прави, че иска да научи. Утре ще трябва да взема решения в живота си. Кой ще му помогне да „улегне”? Когато сме се научили да говорим с него, да приемаме негови възражения, да ги уважаваме, тогава то „уляга”, и това му позволява да мисли, да реагира, а когато прави грешка, да я разбира, да я признава и да се опитва да я поправи. Там, където съществува този опит от детска възраст, никой не е погинал духовно, дори в даден момент да е кривнал от пътя. Затова в Църквата полагаме усилия, но също така е нужно и съдействието на семейството. Сещам се, когато в моята предишна енория реших да събера деца дори от детската градина, за да могат родителите да свършат някои работи, да изпият едно кафе и го когато ги събирах, слушахме житието на някой светец, децата играеха, а всяка последна събота всички заедно участвахме в св. Литургия, за да се причастят. Също така ходихме на екскурзии, за да се порадват на това събитие. Това са преживявания, които слагат печат върху детската и юношеската възраст. Именно на тези детски преживявания дължим това, че устояхме в живота.

Въпросът е какво става в съвременното семейство. Много пъти не съществува дори най-малко подозрение, че е необходимо подобно литургично възпитание. Много пъти в дома има икона, но тя е в хола, като картина, а не в някой ъгъл като молитвен кът на семейството. Понякога изобщо няма икони в дома. Днес много млади родители не научават децата си на молитвата Отче наш, много от тях сами не я знаят и тогава как ще я преподадат на своите деца? Родителският пример е поразителен. Човек вижда това в поведението на малките деца, които са невинни и чрез своето поведение издават своя дом. Ще ви кажа какво ми каза едно дете, виждайки моето енголпие: “Колко е хубав  Вашият медал!” В онзи миг аз съжалих неговите родители. Защото неговият въпрос, неговите прости думи разкриха неговия дом, в който има такава връзка с възпитанието, Църквата, молитвата и т.н.

Преди много години в Лариса откриваха нова клиника. Събраха се много хора, официални гости, депутати, които любопитно я разглеждаха. Когато настъпи моментът на откриването, лекарят-управител, каза: “Позволете ми първо да ви разкажа една кратка история”. Защо? Защото, докато всички стаи в клиниката бяха отворени и хората я разглеждаха, имаше една заключена стая. Някои го попитаха – “Докторе, какво е тази стая?” – “Ще я отворя накрая! Моля за вашето внимание!” Аз ще ви преразкажа историята: този лекар останал пълен сирак с брат си докато били малки през тежките години, в които имаше голяма бедност. Те започнали да работят в една бакалия, гладували, нямали дом и спели в бакалията, но посещавали и вечерно училище. Собственикът бил много чепат и много пъти го следял дали не краде. Веднъж, когато влязъл, за да го провери, той видял светлина там, където детето спяло. И когато се приближил, чул детето да се моли и в този момент по Божий промисъл то се молело за своя началник – да бъде жив и здрав, защото живее и учи благодарение на него. Собственикът се трогнал, но не се показал, а на следващия ден извикал детето и го попитал какви планове има за своя живот. Детенцето отвърнало, че иска да следва, но няма пари и не може да си го позволи. Собственикът го попитал:

- Какъв искаш да станеш?

То казало:

- Искам да стана лекар.

- Защо?

- За да правя добро на хората.

- И откъде се научи да правиш добро на хората?

- Когато бяхме малки, ходехме на църква и на неделно училище с моите родители, там се научих. Бакалинът се трогнал и му казал без да изрази своето трогване – виж, ако ти харесва да учиш, аз ще те изуча! Той следвал, станал лекар, бакалинът му помогнал и в онзи ден бе откриването на неговата клиника. След като разказал тази история, почти всички в един глас извикали: А стаята? Той отворил стаята. Какво имаше в нея? Иконата, която лекарят като дете носил в неделното училище и книгите с бележките. Той казал: “Благодарение на тези неща днес съм това, което съм”! Самичък, без родители, без закрила, но с мощен опит. Хората попитали какво станало с брат му, а лекарят отговорил: “Той е в Америка, свещеник е, но скоро ще дойде в Гърция, защото тук в клиниката ще си сътрудничим – болните имат нужда от  лечение не само на тялото, а и на душата.”

Казах това като характерен пример. Дали децата днес имат такива преживявания у дома? Виждате ли какво става, когато родителите водят децата си да се причастят? Има деца, които идват и охотно отварят устата си, но има и други, които ужасно се дърпат. Защо? Защото това е  нещо, което не става често при тях, а когато се отдаде възможност, и детето влиза в място, което му се струва чуждо и реагира по този начин, и то с право.

Сигурно ще попитате: какво прави Църквата днес, в настоящата ситуация, с тази иконоборческа нагласа? Аз ще ви кажа с прости думи: опитваме се. Едно от нещата, което правим, е че сега сме тук в този час и говорим. Друго – радвам се, че имаме център за работа с младежи към митрополията и имаме за цел да основем такива центрове в още два града от митрополията, за да може там, където има училище, Църквата най-малкото да присъства с дяконията, насочена към децата. Също така имаме лагери за деца. Опитваме се  чрез всички други неща, чрез екскурзиите, които организираме, чрез литургичния живот; и за да координираме всичко това в цялата митрополия, основахме младежки център. В нашата митрополия през лятото бяха основани  няколко  отдела, насочени към развитието на благотворителнността, работата с младежите и организацията на пастирската дейност.  Ако мога да кажа нещо много просто, то е да ни сътрудничите, както и ние на вас. Също така може да извикате свещеник да направи водосвет във вашия дом и вашите деца да видят това. Аз се осмелявам да кажа, бидейки доста по-възрастен от много от вас и с моя относителен опит, че литургичното възпитание на вашите деца е много по-ценно от английския език, на който ги учите. Английският език няма да спаси душите им, но това възпитание ще я спаси.

Когато се задават проблеми, ако децата имат правилни подбуди, те ще се противопоставят. Ако не, виждате какво става наоколо, или по-скоро да ви кажа не виждате какво става около вас. Кога научаваме всичко това? Когато дойдат проблемите. Тогава. Казах ви, тогава е много трудно. Няма да кажа думата “късно”, която може да доведе до отчаяние. Но е много трудно. Тогава детето трябва да поиска да съдейства, защото повечето пъти  вредата вече е нанесена. Затова духовната ваксина е  литургичното възпитание, т.е. е допирът на детската душа с Божията благодат. За съжаление, има родители, които преценяват, че това не е нужно. Те извършват престъпление срещу своите деца и ще разберат това по-късно. Докато детето е малко, то ви слуша, но когато утре порасне и почувства празнота в себе си, тогава вече няма да ви слуша, тогава ще поеме своя път и няма да знае къде ходи. Ако тогава дойдете, ще ви кажа това, което вече казах: за съжаление, не мога да ви помогна, сега е нужна усърдна молитва, търпение, смирение, да признаете вашите грешки, да помолите вашите деца да положат усилие и каквото Бог каже оттук нататък, но Бог уважава свободата на човека. И когато тази свобода е разрушена, тогава резултатът наистина е трагичен.

Много е важно семейството и енорията да си сътрудничат, за да могат децата да имат това литургично възпитание, т.е. опита от Бога в  църковния живот. Насърчавайте децата, говорете с тях. Знаете ли колко пъти ние, свещениците, научаваме преди вас за проблеми, които вашите деца не са ви признавали? Те обаче са имали нужда от вас. Вие сте били всеки ден вкъщи, те са имали нужда от вашата подкрепа, но определени пъти. . . всъщност четох наскоро нещо много хубаво и с това завършвам.

Един баща се върнал вкъщи и веднага щом влязъл вътре, неговият син, който бил само на пет години, го попитал:

- Татко, колко вземаш на час?

Баща му го погледнал.

- Какъв е този въпрос? Теб какво те интересува?

- Не, искам да науча колко вземаш на час?

- Добре, 40 евро на час.

- Татко, ще ми дадеш ли 20 евро?

- За това ли ме чака? Аз се връщам убит от работа и ти ме чакаш, за да ми искаш пари? Каква глупост искаш пак да купиш? Хайде отивай в стаята си!

Малкият отишъл в  своята стая. Баща му се успокоил и започнал да си мисли: това дете защо ми иска пари? Да не би наистина да имаш нужда от нещо?  Той извадил 20 евро, почукал на неговата врата и го попитал:

- Вътре ли си, сине?

- Да!

- Виж, прости ми за преди, бях малко изнервен! Сигурно имаш нужда от нещо? Вземи парите, които ми поиска!

Детето се втурнало, взел 20-те евро, прегърнало баща си, отишло, повдигнало възглавницата си и започнало да брои останалите пари, които имало.

Баща му се изненадал и му казал:

- Добре, имаш пари и искаш още?

Малкият, който вече ги бил преброил и държал в ръка, казал с усмивка на уста:

- Татко, имах, но не ми стигаха! Сега вече  имам необходимата сума. Татко, това са 40 евро, може ли да ти платя за един час?

Бащата онемял.

- Може ли да те помоля да си дойдеш един час по-рано вкъщи, за да вечеряме заедно?

Чухте ли? А ние имаме  оправдания за пред децата – работя и т.н.! И какво ще правиш утре, когато дете ти каже: “Аз тебе исках, а не твоите пари!”?

Скоро  служих св. Литургия в едно село и след това отидохме да ни почерпят с кафе. Там един човек стана и каза: “Ваше Високопреосвещенство, когато децата ми бяха малки, аз дадох всичко от себе си, за да построя тези имоти. Днес обаче чувствам, че съм загубил своите деца.  И когато тръгна да им кажа нещо, те ми казват: “ние искаме не къщата, а теб!. . .”

Превод: Константин Константинов

Източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=1351:2016-09-15-09-31-57&catid=46:statii&Itemid=141

Близки теми:

Загубихме човека Татко, разбираш ли от дрога? Проблемите в брака – част 1 Искаш ли от мен един съвет за брака Не го издържам!

По време на светата Литургия свещеникът тихо чете молитвата на първия антифон:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо: Сам, Владико, по Твоето добросърдечие, погледни на нас и на този свят храм, и прояви към нас и към онези, които се молят с нас, Твоите богати милости и Твоите щедрости.

Светата Литургия е разговор на човека с Бога, там той води непосредствен диалог с Него. Свещеникът говори на Бога, а Той отговаря чрез благодатта на Светия Дух и по този начин се случва срещата между Бога и човека. Нека погледнем думите на свещеника:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо

Каквото и да кажем за Бога, не можем да изразим всичко. Нищо не може да изрази Бога. Абсолютно нищо. Затова казваме, че Бог е благ, човеколюбив, милосърден и още хиляди неща, но едновременно с това Бог не е дори всички тези неща взети заедно, защото Той не може да бъде ограничен в едно определение. Бог е и не е. Той е благ и не е благ, защото е отвъд понятието за благо, Бог не може да се ограничи в едно понятие. Затова славата и присъствието на Бога е непостижима, неизмерима и неизразима. Това велико и неизразимо Божие присъствие обаче се преживява в сърцето на човека. Всеки, от младенеца до възрастния човек, който е живее последната секунда от своя земен живот, може да преживее Божието присъствие. Затова в Църквата не изключваме никой човек. Св. Литургия не е интелектуално преживяване, така че някой да каже: не разбирам нищо. Със сигурност, трябва да разбираме случващото се на св. литургия, но един младенец какво може да разбере? Един глух човек, който не чува, какво разбира? Един чужденец, който може да дойде на нашата Литургия, какво ще разбере? Или едно дете със синдром на Даун – колко такива дечица имаме, които не разбират! Трябва ли да идват на Литургията? Разбира се, че трябва да идват, защото същността на Литургията е, че участваме в Божията благодат, която се излива и върху децата, болните, хората на умиране и хората с умствени проблеми – всички могат да участват в тази благодат независимо дали мозъкът може да възприеме посланията на богослужението.

Това не означава, че пренебрегваме словесното служение, разбирането на думите. Естествено, че трябва да разбираме какво казваме, но ако обстоятелствата са такива, че не можем, тогава е важно просто да се служи правилно, право-славно, чрез благодатта на Светия Дух и човек да участва в Литургията независимо дали разбира нейните думи.

Имахме един брат монах, който беше от друга страна (Франция), думичка гръцки не разбираше. Аз говорих някакъв развален френски, уж се разбирахме. Този човек седеше часове наред на службите, бденията, молеше се и участваше сякаш всичко знаеше наизуст. Нищо не го безпокоеше.

Питахме го:

- Разбираш ли нещо?

- Не. Нищо.

Ние всички участваме в св. Литургия, в благодатта на Светия Дух, в тайната на Христос, която съществува в св. Литургия…
В литургията виждаме какво представлява връзката между Бога и човека, застанал пред Самия Бог и изказващ всички свои чувства. Затова в св. Литургия не казваме просто: Боже, дай ми това, това и това! Бог не е бакалин, при когото отиваме със списък продукти: дай ми три млека, пет хляба, два килограма домати! и той ти ги носи. При Бога не става така. Или пък както постъпват някои деца, които идват на изповед и пишат предварително греховете си върху един лист, който всички използват. Едното излиза и го предава на другото. Веднъж влезе едно дете, което беше по-малко, но по-находчиво. То не искаше даже да ги чете, защо да си прави труда!?
- Първото, второто и четвъртото! – ми каза. – Третото не го направих, другите го направиха!

Понеже бяха номерирани.

- Направих първото, второто, и четвъртото! Другите не!

И свърши. Това беше неговата изповед.

Когато човек се моли и говори на Бога – не че Бог има нужда от това, но ние имаме нужда да говорим на Бога, трябва да вършим това сериозно и по подобаващ начин, с благоговение и внимание. Да говориш на Бога не е просто нещо, не можеш да говориш дръзко, сякаш Той просто е твой приятел, брат, баща, всичко най-добро и драгоценно за теб, но да имаш и усещането, че се обръщаш към Самия Бог. Затова в св. Литургия Църквата винаги се обръща богословски към Бога, за да изрази своите чувства, чувствата на народа. Например:

Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо.

Църквата би могла да пропусне всичко това и да каже: Господи, стори ни това, това и това! но не можем да говорим така на Бога. По този начин човек си помага да почувства, че не говори лекомислено, не говори на бакалина, не говори където и да е, а се обръща към Бога, което има огромно значение за нашата душа.

И какво търсим от Бога?

Сам, Владико, по Твоето добросърдечие

С други думи, чуй ни не защото го заслужаваме, а поради Твоята доброта. Не се обръщаме към Бога с претенции: ама защо Бог не направи това, което исках?! И започват въпросите – защо ми се случи на мен и т.н. Това крие наглост. Защо, човече, питаш защо? Всички други хора, на които им се случва това, те какви са? Нима те са хора второ качество, а ти си първо качество, и сега, когато ти се случи беда, се питаш защо се случи на мен? А когато се случи на твоя съсед, защо не попита защо? Когато всеки ден около нас се разболяват хора, защо не попита защо те се разболяват, а сега, когато аз се разболях, се възмушаваш?
Какво означава да питаш защо именно аз се разболях? Всички хора се разболяват и ти ще се разболееш, всички хора умират, и ти ще умреш. Всички хора имат терзания, и ти ще имаш. Сега се оплакваме за кризата. Кризата, та кризата. Толкова години, през които хората умират от глад в Африка, защо не се вайкахме? При нас нямаше криза, добре си живеехме. Правехме се и на благотворители, пращахме нашия излишък в Кения, Мозамбик и къде ли не. Осиновявахме и деца (благотворителна практика, при която човек изпраща всеки месец определена сума за издръжката на едно дете в Африка), отделяхме по 20 евро на месец. Разбира се, за кучето даваме 20 евро на седмица, да го храним с онези неща, които купуват от магазина. Покрай него “осиновявахме” и едно негърче…
И тъй, трагедията на онези хора не ни тревожеше твърде много. Които са по-чувствителни, може и да са се обезпокоили леко. Сега обаче всички стискаме зъби, боли ни, оплакваме се, че сме в криза и се чудим какво да правим.
Тази криза бичува десетилетия наред повече от една трета от населението на планетата. Цяла Азия, цяла Африка, Латинска Америка и други страни, колко кризи и трудности преживяват, колко хора умираха и умират по пътищата, безпомощни от глад, възрастни и дечица. Един митрополит от Африка ни разказваше, че хората умирали, защото нямали панадол. Нямали да изпият дори един панадол – сред болките, треската от малария и др., защото още добиват вода от кладенци, дори пият вода от ями и така се заразят с много болести. Не съществуват хигиенични условия.

Всичко това обаче не ни безпокоеше. Сега, когато огънят дойде и в нашия дом, роптаем, започваме да настояваме за разни права, ставаме безочни и се бунтуваме. Нямаме смиреномъдрието да кажем: Виж, толкова години толкова много хора страдаха, нека и ние пострадаме с тях, нека и ние да вкусим от тяхното затруднение и да приемем това като възможност първо, да развием духовно себе си първо, и, второ, да култивираме добродетелта на милостинята. Това са нещата, в които ще си проличи какви сме. В този час ще се разкрие дали сме хора с любов и евангелски дух, които можем да си помагаме взаимно. Ако го направим, тогава нищо не може да ни засегне – и кризата ще преодолеем, и всичко друго. Но ако всеки се затвори в себе си, не е нужно да идва кризата – вече сами сме съдили и осъдили (игра на думи – на гръцки език думата кризаозначава и съд, бел. пр.).

по Твоето добросърдечие

Не заради нашата претенция, не по право. Не понеже, видиш ли, имаме право, след като Ти ни сътвори, след като сме Твои деца и Ти си ни Баща и Бог, ще претендираме. Не може така, а по Твоето милосърдие, понеже си милосърден, човеколюбив, наш Баща и понеже ни обичаш, Те молим, въпреки че не го заслужаваме, погледни на нас и на този свят храм.
Храмът, мястото, където всички се събираме, е свят дом, където всички се срещаме и съграждаме Христовата Църква. Не всеки в дома си, не всеки в стаята си, не да четем сами книги и молитви, а събрани в името на Христос в светия дом.

и прояви към нас и към онези, които се молят с нас, Твоите богати милости и Твоите щедрости.

затова е необходимо да ходим на св. Литургия, защото там всички участваме в благодатта на Светия Дух, приемаме Божието благословение, което се простира върху всички присъстващи, съграждащи в онзи миг Христовата Църква.

Защото Твоя е властта и Твое е царството и силата, и славата, на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков.

На Бога принадлежи всичко. На нас какво принадлежи? Принадлежи ни съгласието на нашата свобода, на нашата воля, съгласяваме се с Божия призив да правим това, което се отнася до нас. Не че Бог има нужда от нас, за да направи нещо – независимо дали сме там или не, Бог ще извърши Своето дело и горко на човек, който вярва, че, знаеш ли, ако не бях аз, какво щеше да стане? Такъв човек, ако не е болен в ума си, е духовно прелъстен, защото как може някой да мисли за себе си така? Човечеството преди нас е съществувало хиляди години, и след нас навярно ще съществува още толкова, не знаем. Ние какво можем да направим и кои сме ние, че да казваме така?

Разбира се, всеки човек отвръща на призива на времето, според даденостите от своята епоха, според нуждите от епохата.
Един пример. Сега сме в криза, време на много затруднения, и всички сме призвани да помогнем на другия там, където можем. Бог не би ли могъл да намери начин да се преодолее кризата? Със сигурност. Той не би ли могъл да нахрани гладуващите, нещастните и бедните? Разбира се, би могъл. Нима Бог има нужда от нашите пари? Тоест, с неохота да да ни казва: моля ви, дайте Ми пари назаем, за да устроя някои хора! Бог няма такава нужда. Бог е силен и от камък да нахрани хората. Обаче ние сме тези, които биваме съдени аналогично според нуждите на нашата епоха. Живееш във време, в което има някаква конкретна нужда. Св. Йоан Милостиви живял, например, в епоха, в която имало остра нужда от милостиня. Той какво направил? Отзовал се на тази конкретна нужда, съгласил се и отвърнал на този призива на времето и станал св. Йоан Милостиви.

Св. Атанасий Велики – по негово време имало ереси, истината на Православието била застрашена и той отговорил на настоящата нужда, отзовал се и изразил истината. Бил гонен, прогонен, но устоял, запазил вярата и ни предал неподправена вяра.
Всяка епоха има аналогични нужди. Както и в нашия личен живот има моменти, в които човек трябва изповяда своята вяра по догматични въпроси и да остане верен.

Бог няма нужда от нищо и не ползва нищо от това, което правим. Ние имаме нужда от тези неща. Когато давам милостиня на моя брат, не правя това, защото Бог има нужда да го помилвам. Бог може да го нахрани по-добре от нас, но аз имам нужда да дам милостиня на моя брат, да го укрепя, да кажа това, което трябва да кажа, да помогна там, където трябва. Има един хубав пример в Стария Завет, където Бог изпратил един човек да каже на царицата Естир, която била еврейка и съпруга на царя, който бил езичник, да не посмява да стори зло на евреите. Тя се колебаела как ще го каже, не било лесно нещо да го каже на съпруга си. Пророкът й казал: виж, ако отидеш и му го кажеш и той чуе думите ти, Бог ще благослови и него, и целия ти дом. Ако се уплашиш и не отидеш, Бог ще намери начин да спаси Своя народ, Той няма нужда от теб, но ти и твоят дом ще бъдете разрушени.

Бог няма нужда от твоята милостиня, ако Той иска и реши, всичко може да направи. Но ти, който не го правиш, няма да получиш благословение от Бога, защото си пренебрегнал тази нужда, всяка нужда – била тя нужда от изповядване на вярата, от добри дела, от молитва, всичко, което в конкретния момент сме призвани да направим.

Мисля, че човек това може да прави. Останалото принадлежи на Бога. Затова на Бога подобава цялата слава, и чест, и поклонение, на Отца, Сина и Светия Дух.

Когато Бог бива прославян, всички биваме прославяни, защото сме чеда Божии и участваме в Божието благословение над света.

сега и винаги во веки веков

Всичко се простира во веки веков. Нещата не свършват в Църквата, а се простират в безкрайните векове. Не съществува преграда, преградата на смъртта, що беше посред, бива разрушена, изчезва смъртта и нашите думи, дела, живот и всичко шества към вечността. Затова всичко, което правим, има значение, няма нещо без смисъл, второстепенно и непотребно в нашия живот.
След този възглас народът пее първия антифон:

По молитвите на Света Богородица, Спасителю, спаси нас!

Молим Спасителя Христос да ни спаси по молитвите и застъпничеството на Света Богородица. Христос спасява хората, но и светците ни спасяват, молейки се на Бога. Мнозина, включително и певци, пеят по време на малката ектения Пресвета Богородице, моли се за нас! Правилно. Но други се затрудняват да кажат Пресвета Богородице, спаси нас! Но какво ви става? Ние сме православни, знаем какво говорим, не твърдим, че Света Богородица спасява сама, но спасява, молейки се за нас. Христос е Спасител на света, разбира се, знаем го, Църквата ни учи на това, това е основен догмат на нашата вяра. Но когато казваме Пресвета Богородице, спаси ни! не вършим грях, не богохулстваме, не грешим, защото тя спасява чрез своите молитви. Когато св. ап. Павел казва: за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои, не че сам ще ги спаси, не той е Спасител на света, а ги спасява чрез своето поучение, молитви, пример, апостолско присъствие.

По време на втория антифон свещеникът се моли на Бога безгласно:

Господи, Боже наш, спаси народа Си, и благослови наследието Си, запази членовете на Твоята Църква, освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом

Виждате, че Църквата и нейните молитви се отнасят към всички тези хора, които обичат благолепието на Божия дом. Днес много хора, дори християни, които ходят на църква и имат склонност към простота, искат храмовете да бъдат голи и питат за какво е нужно храмът да има полиелей, да има свещници и т.н.? Със сигурност и без тях пак е храм. И без храмове бихме могли да служим, и в сламени колиби можем да служим. Нищо няма да ни стане. Църквата се е родила и израснала в пещери, гробове и катакомби. Ако отидете в Африка, ще видите сламени колиби, които са църкви. Това обаче е наша нужда, да има благолепие в Божия дом, да бъде благолепен, да бъде пространство, което да ни помага във връзката с Бога. Виждате, това тук е зала за лекции и беседи, не е свещен храм и не предава храмовата атмосфера. Но ако я изографисаме, сложим икони, кандила, прикадим и т.н., атмосферата се променя.
Църквата е въплътила опита на светците в своята архитектура. Един храм не е построен както останалите къщи, има своята музика, която не е светска, има своя украса, свой мирис. Бихме могли да сложим в храма от онези ароматизатори, които с едно натискане освежават въздуха в офисите! И знам ли, по време на молитвата Да исправится молитва моя можем да натискаме едно копче и да излиза определен аромат! Не се смейте, защото съм го чувал в чужбина, не в православни храмове, но там хората са намерили такова решение, защото някои се задушавали от тамяна. Един свещеник, за да не кади, си казал, сега какво да кадя и хората да гълтат дим. Както и при нас се случва с някои госпожи, които веднага щом влязат в храма, започват да кихат и да вадят кърпичките. Цял ден си сред вредните газове, с цигара в уста и този дим не ти пречи! Наблюдавам това особено на погребения, когато идват хора, които иначе не влизат в храм. Едни госпожи с черни очила и черни нокти веднага вадят кърпички, за да разсейват тамяна. Е, за какво дойде, дъще? Както и да е. Тамянът я дразни, става й лошо. Толкова много други миризми не й пречат. Това са психологически и духовни проблеми. Има още един, на когото му пречи тамянът…

Та и онзи неправославен свещеник, поставил в храма от тези машинки, които пускат аромати. В момента на каденето той натискал копчето и храмът се изпълвал с аромат на жасмин, на лимон и т.н.

Някой ще каже каква е разликата с истинското кадене с тамян? Ами Църквата има своя мирис, има своя вкус, житото за помен, просфората, кулминацията е св. Причастие. Причастяваме се. Виждате, че св. отци са забранили и дори може да бъде отлъчен свещеникът, който служи и не слага гореща вода (теплота) в св. Причастие, а причастява хора със студено св. Причастие. Ще кажеш защо? За да има човек чувството, че не се причастява с мъртва кръв, а с жива, не е позволено свещеникът да вземе студено св. Причастие и да причастява с него. Дори се казва: внимавай ти, свещенико, водата трябва да бъде толкова, че св. Причастие да не се разводни и така да се загуби усещането за хляба и виното, които са се претворили в Тяло и Кръв Христови. Също така не можеш да вземеш една франзела и да я използваш вместо просфора. Църквата има своя вкус, своето осезание, своята музика, своята архитектура, одежди, св. утвар, всичко. Всичко това е дошло през вековете чрез опита на светците, които опитно са познали Бога. Когато Моисей трябвало да построи скинията на свидетелството, а след това Соломон Соломоновия храм, Сам Бог му казал какво точно да прави. Той казал: внимавай, ще направиш точно така, както видя на светата планина, както ти го показах. Няма да правиш нещо по-различно… Бог не позволил друг да използва аромата, който използвал за кадене, той бил чист и посветен на Божия дом.

Много е важно чувството, че пространството на Църквата принадлежи на нас, на чедата на Църквата и е устроено така, че да ни помага да се молим, да чувстваме присъствието на Бога, да чувстваме неговото благословение.

Така че не са прави онези, които настояват в храмовете да няма никаква украса. Така те разкриват своите собствени психологически комплекси. Мислим, че ще успокоим своя помисъл, прилагайки оскъдието и беднотота върху другите, а не върху себе си. Толкова е вълнуващо да постоите в една църква няколко часа и да видите колко хора идват в храма, търсейки особено днес отмора. Идват да отморят, да се успокоят, да се помолят. Много е важно пространството, в което влизат, да създава на хората подходящата атмосфера. Човек влиза вътре и разбира, че това е нещо различно, не е нещо замръзнало, както замръзналите сърца на хората, които са далеч от Бога. Тук има топлина, красота. Всичко това е дело на човешката ръка, народът строи църквите, а не някоя организация. Затова се молим за всички тези ктитори и за обичащите благолепието на Божия дом.

Сещам се за един светец, свещеник, не помня името му, който, когато отивал в храма и искал да пусне монети в пангара, за да вземе свещи, търсил да намери най-чистите, най-лъснатите монети. Ако били леко замърсени, ги почиствал с кърпичка, за да даде най-доброто. Макар и да имат същата стойност като другите, той искал монетите да бъдат лъснати, чисти, хубави. Простота, която обаче показва благородството на човека, уважението му към Бога.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….


Въпрос след беседата: Кога Бог се намесва в живота ни?

Бог постоянно се намесва. Как да го разберем ли? Нашите очи, нашите духовни сетива трябва да са толкова обучени, че да улавят всички тези намеси на Бога. Бог е навсякъде в живота ни, но ние не Го виждаме. Когато обаче постепенно развием нашите духовни сензори, тогава навсякъде ще виждаме Бога, затова и нашето сърце постоянно ще бъде в състояние да славослови и благодари на Бога. Бог ни прави толкова благодеяния, а ние не Му казваме дори едно благодаря. Другият човек дори сред злините казва: Благодаря!, защото неговите сетива са обучени, улавят Божието присъстваие, знае как да вижда Божията ръка навсякъде. Ние още не я виждаме, не можем да я различаваме. Както някой човек, който има проблем със своето зрение, не вижда добре, а мъгливо, или друг има проблем с осезанието. Когато бях шивач на Света Гора – както и готвач – когато отивах да купувам платове, не ги гледах, а ги хващах, опипвах ги с ръце и така намирах този, който не е синтетичен. Познавах естествената материя, усещах я, разбирах го. Ръцете ми бяха обучени. Ако ме попиташ нещо за растения и ботаника, нищо не разбирам. Но обученият в тази наука разбира и ги различава. Така е и в духовните неща. Този, който е обучен и има обучени сензори, вижда навсякъде Бога. Всичко говори за Божието присъствие. Ако сме страстни и със затъмнени сетива, дори Бог да застане видим пред нас, няма да Го усетим. Ще му поискаме документ за самоличност!

Превод: Константин Константинов

https://dveri.bg/wrud6 

Близки теми:

Дете или кола Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог Думата любов е най-дългата молитва Синаксар – неделя пета на св. Мария Египтска Той искаше прошка за това, че ти говореше

Той е роден през 1959 г. в град Волос. Завършил е психология, педагогика, богословие и философия в Атина, Солун, Париж (Сорбоната) и Кеймбридж и е доктор на богословието към Аристотелевия университет в Солун (1990). Преподава догматика и философия във Висшето църковно училище (академия) в Солун и в Православния институт при Свободния гръцки университет. Протопрезвитер Николаос Лудовикос е автор на няколко книги и на множество статии на гръцки и английски език.

И не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух… (Ефес. 5:18)

Казва ти: ще се опиеш или с едното, или с другото. Прави ми впечатление, че сега студентите, вече и ученици, се напиват, когато отиват на екскурзии, отиват да се напият. Детето чувства нужда да се опие, младият човек не издържа и се отдава на пиенето. Това е проблем. Имаме някои преподаватели-духовници, и когато подготвят екскурзии, правят катехизация на учениците месец преди това, да не би случайно да се напият, и накрая екскурзията да се превърне в – как се казва – купон. Това е страшно. Младият човек обаче трябва да се опие, не може да не се опие. Не издържа да не е опиянен. Детето така или иначе е отчасти опиянено. Следователно, опиянението е неговото естествено състояние. Това трябва да го знаят тези, които се занимават с педагогика и полагат усилия в тази посока. Особено в тази възраст. Всички деца в тази възраст искат да намерят своите граници – във всички неща. Затова са уязвими. Това го знаят и тези, които имат възможност да предложат всякакъв вид опиянение, включително и наркотиците – голямата опасност, отново в тази възраст? Трудно е да намерите 45-годишен човек, който взема наркотици. Да, но 30 години по-рано е много лесно. Трябва да знаем това и да не се ужасяваме. По-скоро въпросът е, че трябва да съществува и другата възможност за опиянение, което е трезвено опиянение, както го наричат Отците. Опиянение, което няма последици за здравето, нито насилва свободата, нито ограничава, нито смачква човека.

…като се назидавате сами с псалми и славославия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа… (Ефес. 5:19)

Човекът пее песни в сърцето, опиянен е и не го интересува какво става навън. Както пияният – нима го е грижа какво става около него? Ако се е опил добре, особено от ракия, двойно преварена, той не разбира нищо! Всичко около него е в хармония! И той самият е в центъра на хармонията и си пее. Не е ли така? Така става и с трезвеното опиянение, само че то е в Светия Дух, има напълно други черти и накрая не предизвиква повръщане. И това е много сериозно състояние. Това е предвкусване на Царството небесно. То се дава на всички, без нещо особено от наша страна – Бог в даден момент, ако Му го поискаме, макар и малко, ще ни го даде, непременно, за да тръгнем някак, за да разберем това нещо в началото, каква е тази светлина. Светлината е този дар от Бога. Когато говорим за Бога, ако човек почувства нещо в сърцето си, това е един призив от Бога, Бог отправя призив – телефонът звъни, можеш да го вдигнеш. Ето, стоя пред врата и хлопам – казва Господ в Откровението. Бог не иска да отвори насила, дори когато изкушенията идват, пак отвътре ще Му отворя (за да ми помогне). Така човек, стъпка по стъпка, започва да усеща нещата по друг начин, но това отнема време.

Когато сме в благодатта, мислим, че всичко свършва, че всичко сме разбрали и край. Старец Софроний Сахаров го казва някъде. Но след това идва богоизоставеността, за да видиш своята реална мяра. И започва този диалог между благодатта и богоизоставеността, докато започнеш да разбираш кой си и Кой е Бог. Това обаче отнема време. Затова годините минават и обикновено в края на живота разбираме какви са тези неща. Разбира се, накрая казваме, както казвали някои светци, по-добре да го знаех отпреди! Но какво да правим. Очевидно не съществува друг начин, не е лесно. В противен случай Бог би трябвало да разруши напълно нашата свобода. Свободата и духовният живот са нещо, което се ражда в нас, това е като зачеване – за зачеването винаги са нужни двама, то не може да стане само с един. И това дете, което ще носиш в себе си и ще родиш, ще го изстрадаш, за да го задържиш. Но за да стане това, трябва да го загубиш и придобиеш отново много пъти.

Да кажа нещо просто, излизаш от храма, причастил си се, и веднага помисълът те „гъделичка” – виждаш някой добър приятел, който ти казва: „Да знаеш само този зад теб какво каза, а и какво направи!” Ти се поддаваш и тази сладост, която имаш в себе си, постепенно те изоставя, прогонваш благодатта на св. Причастие. Осъждането я прогонва много бързо. Докато излезеш от манастира и слезеш в Катерини, вече си казваш: „За какво ми беше да ходя в манастира! Защо не отидох в кафенето да си прекарам сутринта?! Какво спечелих? Какво беше това, какво стана?” Това важи за много други неща – всеки е слаб в определени неща. Дяволът не сяда да си губи времето с нас, той знае на всеки бутона. И чрез този бутон воюва с всеки, чрез неговия проблем. Той няма да бори разточителния човек чрез скъперничество, а чрез разточителството. Където е крайността в желаното от теб, там е твоята гибел. Това, което казах и преди – да потънеш в своето желание. И там едновременно си предоволен и пренещастен. Голямата тайна, която дълбинната психология откри и я постави в учебниците по психиатрия като парадокс. Как става – се питат – един човек в апогея на своето доволство да чувства едновременно болка? Отговорът не е психологически, а духовен: в апогея на удоволствието той е потънал в него и липсва славословието, липсва връзката (с Бога). Човекът е доволен и страшно изолиран едновременно. И в тази самота не можеш да споделиш с другия дара на самия живот. Това е болка. Така имаш онова, което искаш, но едновременно изпитваш болка. В миналото казваха, че семействата били щастливи не защото били богати, а защото споделяли всичко, което имали – и бедността, и малкото ядене, и трудността. Точно това споделяне те прави напълно щастлив. Споделяш любовта, а когато любовта се споделя, тя нараства.

Днес всеки има свой телевизор, свой компютър, свой автомобил – по едно от всичко – и ако някога хората се засекат вкъщи, защото по-често не се засичат вкъщи – се оказва, че са забравили да се откриват за другия. Единият дърпа насила другия към себе си, не е ли така? И другият прави същото. Този, който е по-силен, унизява другия и го принуждава да се занимава с него. Не е ли така? Другият мрази това вътрешно, отмъщава си по начините, които знае – „Защо ме принуди да правя това, което ти искаш? Направих го, но ще заплатиш за това!” Земен рай. И накрая: „За какво ми беше тази жена? Ще отида да намеря друга. Тази, която видях веднъж във влака и ми хареса! Със сигурност е била за мен!” И когато отиде да я намери, разбира, че бившата му поне го е обичала, а тази напълно го подчинява. Да, но и бившата му съпруга си е намерила някой друг, защото и тя би трябвало да намери някой във влака, не става иначе…

Ние не разбираме коя е причината за това. А причината е страшното затваряне и потъване в желанието, което имаме днес. Индивидуалното желание. Целият живот, цялата реклама днес, всичко, което ни показват, тласка децата към това нещо. И то по един ефикасен начин. Чуйте. В учебниците по социална психология с максимална оценка 100 за себезатваряне е шизофреникът, напълно затвореният човек. И докато при всички други народи цифрата е около 30-40, при средно-статистическия европеец е към 50, хайде 55, при англичаните цифрата е 80, при американците – 90. Те са затворени в себе си и затова тяхната култура, американската култура, която се възпроизвежда днес, образецът, който се дава на децата, е именно това – едно огромно себезатваряне. И когато човек общува с тях, особено с по-младите поколения, и ги гледа, те постоянно клонят към тази посока. Тук (в Гърция) все още се е запазило нещо от Православието и общността. Но нещата изобщо не са така, както бяха преди. Затова единият използва другия. Единият причинява болка на другия.

Завчера дойде един младеж и ми каза:

– Отче, с една момиче живеем заедно.

Нещо немислимо за нашите младежки години – е сега с „добър ден” започнат някакви неща, които гледат по телевизията, едно, две, три и ще последва съжителство… Той продължи:

– Трябва да я оставя. Кажете ми Вашето мнение!
– Защо да я оставиш?
– Защото е притеснена.
– Защо е притеснена?
– Знам ли и аз!
– Не я ли пита?
– Попитах я веднъж, но тя не ми каза.
– Попита я само веднъж?
– Да. Да я оставя ли?

20-21-годишен младеж.

– Искам да те попитам нещо и извинявай за моята неучтивост. Тя коя поред е сред твоите завоевания?
– Хммм … шестата.
– Е, не ме питай дали да я оставиш – ти непременно ще я оставиш. Това е ясно.

Ако беше първата, нямаше да ме пита дали да я остави, а: „Мога ли да остана с нея? Какво ме съветвате да правя?” Но при шестата… Той ми се усмихна накриво, но и аз му се усмихнах накриво. „Мога ли да я оставя?” Естествено, ти вече си я оставил, сега какво питаш… Представете си този младеж, когато някога се реши – когато някое от тези момичета например забременее, предполагаме, че се оженят – какъв брак ще е това? Още не съм го разбрал.

…като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа (Ефес. 5:20)

Затова казвам и го подчертавам, че някога, когато узреем, Новият Завет ще се чете като учебник. Такова страхотно описание на човека има в него. Защото е Откровение, Бог, Светият Дух е неговият автор. Всички тези неща съществуват, човек ги вижда. Старецът Порфирий ни казваше някога, че това, което се казва в Добротолюбието и Новия Завет, хората ще ги открият и по научен път. Аз, който се занимавам с тези неща и пиша постоянно,ви казвам искрено, че и за мен това е наистина удивително.

Тези дни завърших един текст – за голяма конференция в чужбина – за св. Симеон Нови Богослов от психоаналитична гледна точка. Заглавието, момент да го преведа от английски, как да кажем “fading” на гръцки? Това, което угасва – „Загасващото Аз и раздробеното тяло”. Днес човек чувства, че загасва, разлага се – защо? Защото неговото желание е раздробено. Когато искаш 300 неща, вече нямаш собствено Аз. Въпреки че ти казват, че ако ги искаш, ще придобиеш своето Аз. Реално твоето Аз се ражда, когато желанието е едно, едно дълбоко желание – това те интегрира вътрешно. Дълбинната психология е открила това – както се казва в Евангелието, едно е потребно: Мария избра добрата част. А след като тялото е раздробено, не е нужно да ви говоря много – пуснете телевизора и ще видите как да подсилите вашите уши, нозе, ръце, лица и т.н. Къде е тялото? Не съществува тяло…

Част от лекцията „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината”

Превод: Константин Константинов

sveticarboris.net, Алтернатива – бр. 215

Близки теми:

За мира в душата За благия и болния егоизъм Домът е свещено място „И той ги пасе с чисто сърце, и ги води с мъдра ръка” (Пс. 77:72) Покаянието като богоозарено себепознание

Господ изпратил учениците към кораба и се оттеглил в планината, за да се помоли в усамотение (вж. Мат. 14:22-34). Тогава настъпила морска буря и апостолите се оказали в опасност. Смутили се, но Господ се появил в морето, за да ги предпази и да им каже да не се боят. В страха си обаче те се усъмнили дали това, което виждат пред себе си, е Самият Господ или е привидение.

Тогава ап. Петър, за да установи дали това наистина е Спасителят, помолил Христос да му позволи и той да тръгне по вълните към Него. Тръгнал по водата, но по средата на пътя започнал да потъва. Господ му подал ръка, спасил го и заповядал на природната стихия да утихне. Избавил своя ученик, а след това го укорил за маловерието му.

Това събитие от живота на Христовите ученици е ключово в общението им с Господа. Чрез това събитие те опитно се докоснали до Неговата сила и видели Неговата благодат. Важно е било за апостолите тогава, но какво означава то за нас днес?

Първо, от този евангелски епизод разбираме, че Господ не ни оставя в критичен момент. Понякога обаче Господ мълчи. И тогава е важно каква ще бъде настройката на душата ни, как ние ще погледнем на конкретната ситуация.

Какво направил св. ап. Петър в кризисния момент? Когато видял Христос пред себе си, докато корабът застрашително бил люшкан от водната стихия, той поискал, с риск за живота си, сам да тръгне по вълните, за да разбере дали това наистина е неговият Господ. Въпреки че тази готовност била смесена с маловерие, желанието му показва твърдостта на апостолската душа – свети апостол Петър е имал смелостта да изпита присъствието на нашия Господ. Това означава, че никоя връзка и никоя вяра не може да укрепне, без да рискуваме нещо в живота си, без да рискуваме собственото си его.

А днес отчаяно желаем едно – да не рискуваме нищо, а да спечелим всичко. С хладна пресметливост търсим първо да се подсигурим и след това да продължим напред. Искаме да имаме гаранции, преди да се впуснем в дадено начинание или взаимоотношения.

Този принцип е валиден и за нашия духовен живот. Постепенно се превръщаме в немощни същества, които се радват на приятните неща и изпадат в отчаяние от неприятните. Построихме едно християнство по наша мяра – „да сме добре” „да сме доволни”, „да си прекарваме хубаво”, „да обичаме Бога”, „всичко да ни се подрежда“…

Мислим си, че това е вяра; мислим си, че е духовност. Особено ако се трогнем от някое песнопение, от светата Литургия, или от светото Причастие, решаваме, че сме вярващи, но това е заблуда!

Отъждествихме християнството с радостта, но с онази земна радост, която означава „всичко ми е наред”, „всичко ми се подрежда добре”. Ако обаче нещата не се подредят така, както очакваме, се скандализираме и устоите на вярата в нас започват да се пропукват… докато рухнат. Ето защо в тази представа за духовен живот има голяма доза фалш и несериозно отношение.

Как тогава да заживеем истински духовен живот? Само като бъдем готови да рискуваме спокойствието и сигурността си. Ако имаме лъжеусещането, че за да живеем автентичен духовен живот, е достатъчно регулярно да идваме в храма, да четем мъдри книги, да слушаме беседи, значи живеем в заблуда. Духовният живот ще започне да се съгражда от момента, в който сме готови да губим, когато сме готови да приемем и един Бог, Който „мълчи“. Когато сме готови да посрещнем с вяра и един Бог, към Когото викаме, но Той изглежда не ни чува, не ни отговаря, пренебрегва ни… Когато, намирайки се в гранична ситуация, продължаваме да имаме най-малката надежда на Христовото присъствие, тогава можем да говорим за духовен живот. Не когато сме духовно „отнесени” и замечтани, или когато сме се развълнували. Духовният опит и молитвата са истинни, когато разбираме Божието мълчание като възможен начин Господ да ни открие Своите неизменни и вечни Тайни.

Но за да стане това, е необходимо да не се страхуваме. Кой се страхува да не загуби? Егоистът. За него добрите взаимоотношения са тези, които той може да контролира. Опасност и заплаха за него е всичко онова, над което той няма контрол.

Ние днес сме изтъкани от противоречия – и вяра имаме, и съмнения имаме, и маловерие имаме, защото още сме по пътя. По пътя на срещата с Господ. Това, че в даден момент сме се трогнали от нещо видяно или чуто, не е срещата. Срещата с Господ е да кажем: „Той е нашият живот”, и да сме готови да загубим всичко заради Него. Все още сме извън този опит, но това е целта на живота ни. В противен случай ще продължим да водим едно псевдодуховно съществуване на земно равнище, в което ще сме постигнали „духовна пълнота“, ако сме добри дечица, носим прилични дрехи, кръстим се, правим поклони, държим се добре, етични хора сме…

Какво означава „етичен човек“, ако не си готов да загубиш себе си за Христос и Христос не е средоточие на живота ти? Това е една демонична етика. Животът означава да имаме готовност и да сме в очакване. Очакване за какво? Да рискуваме себе си. Да загубим. Когато сме готови да загубим интереса си, спокойствието си, удобството си, тогава сме готови за Господ.

Какво е направил апостол Петър? Той е бил маловерец, но казал: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.”. Ако това си Ти, Господи мой, кажи ми да тръгна да ходя по морето и ще се осмеля! Ами Петре, ако това не беше Господ, а привидение, и ти беше потънал? Апостолът обаче не е имал нашата логика – да пресмятаме и да изчисляваме всичко, а се е осмелил да тръгне към Бога, въпреки опасността – и това е неговото дръзновение!

Какво е направил Спасителят? Той бил насреща и му подал ръката Си. В онзи момент апостол Петър рискувал или да погине веднъж завинаги, или да намери веднъж завинаги Господа.

Това е началото на вярата. Вярата не идва с нашия ум, не идва с прочетените книги, не идва от чутите проповеди. Тя идва с личния опит. Кога можем да усетим, че сме придобили този опит? Когато сме готови да изгубим всичко, за да намерим всичко. Тоест – да намерим Христос.

Превод: Константин Константинов

Източник:https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B3%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%BC-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD/

Близки теми:

Трудността да се довериш на Бога Св. Герман Аляскински и св. Петър Алеутски Въпросът, който протестантите не задават Молитвата ти дава покой Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама

Един светец казва нещо хубаво за този живот. Представи си, че животът ти е като гоблен. Виждал ли си гоблена от задната страна? Майка ми плетеше и гобленът отзад е пълен с възли, конци, изображението отзад не е хубаво, не изглежда добре и не се вижда. Там всичко е заплетено, но отпред е много хубаво, виждаш пейзажите, фигурите, всичко, което човек плете. И тъй, този светец казва, че Бог плете за живота ни превъзходно изображение, превъзходен гоблен, държи го пред себе си, ние сега сме на земята и виждаме само задната страна, че всичко е в пълен хаос, виждаме само възли, конци, и казваш:
- Какво е това, което правиш с мен?

И Бог ти казва:
- За теб го правя това!
- За мене? Ох! Какво е това, Господи? Виждам възли, стърчат конци, цветове без връзка помежду си! Какво ми приготвяш, Господи? Защо правиш животът такъв? Защо направи така? Защо да се родя и да живея по този начин? Защо трябваше да се родя?!
Това пък е друг въпрос, защо да се родя!? Във всеки случай, родих се. Защо направи нещата така в живота ми и сега изпитвам болка?
А Бог се усмихва, защото Той гледа гоблена от предната страна и казва:
- Детето Ми, какво ти приготвям ли?
А ти казваш на Бога:
- Какво се усмихваш? Защо? Играеш си с моята болка? Аз плача, а ти се смееш?
И Той ти казва:
- Не се смея, а се усмихвам. Не ти се подигравам, не те подценявам, но не мога да вляза в твоя дух на разочарование и меланхолия, защото Аз знам какво ти приготвям, приготвям ти нещо хубаво, което не мога да ти покажа сега там, където си, на земята. То е от предната страна на живота, то е на отсрещния бряг, то е другият преход, невидимият преход, който ще направиш в даден момент, ще си тръгнеш от този живот и след това хоп!, Бог ще се обърне и ще ти каже:
- Виж! Остави конците и възлите и погледни хубавата страна, която съм ти приготвил!
И ти ще я видиш нещо превъзходно и ще кажеш:
- Леле! Господи! Какво е това?
- Именно това, за което негодува. Това, на което сега се дивиш и ти харесва, е онзи възел от задната страна, който виждаше докато беше на земята, възелът, където душата ти бе стегната като възел от болка и притеснение, точно там от предната страна беше най-превъзходното, най-светлото, най-изпипаното място, шедьовърът. Трябваше обаче да изпиташ болка. Тогава те виждах да плачеш, но не можех да направя нещо, защото операцията трябваше да се извърши.
- Леле! Това беше тогава, когато. . . Разбрах, разбрах кога беше този възел! – тогава, когато ходих в болницата на химиотерапии и се връщах смазан, чувствах се зле и ми се виеше свят, не исках да ям, не знаех къде се намирам и се подлудявах. Леле!
- Да, този възел – казва Бог – където изпитваше болка, бе когато прави химиотерапии, тези дни, когато Аз ти приготвях нещо добро и знай, че ни си играя с теб. Вие си играхте с Мене, вие играхте на зарове за Моите дрехи, за дрехите на Моя Син, за хитона при Кръста. Жребий, кой какво ще вземе. Аз не си играя с вас, Аз се отнасям сериозно към вас, както сериозно се отнесох и към Моя Син и Го оставих да бъде разпнат и да изпита болка, защото това беше Моята любов. Така трябваше да се спаси светът, така поисках – от голяма любов – да дойда и умра за вас! И сега зная, че това е единственият път, който ще спаси и теб. Болката и кръстът.
Е, когато изпитваш болка и понасяш кръст, с това ще се спасиш, с това ще се осветиш, с това ще отидеш в рая. . .

Превод от гръцки: Константин Константинов

Близки теми:

Болките и скърбите в нашия живот Какво е написал Христос върху земята За благия и болния егоизъм Домът е свещено място „И той ги пасе с чисто сърце, и ги води с мъдра ръка” (Пс. 77:72)

По време на Евхаристийния канон в св. Литургия свещеникът чете следната молитва:

и Той, като дойде, и като изпълни всичко промислено за нас, в нощта, в която беше предаван, или по-точно Сам се предаваше за живота на света, като взе в Своите свети и пречисти и непорочни ръце хляба,

Навлизаме в историята на събитията, които са станали веднъж завинаги в конкретен исторически момент и участваме в тях чрез Евхаристията. Виждате защо е необходимо да се служи св. Литургия и защо не можем да стоим само вкъщи и да се молим – защото в Литургията участваме в събитията на Христос и в Христовата жертва. Ние не разпваме Христос отново, нито просто наблюдаваме, нямаме някакво представление, а участваме във веднъж завинаги дадената на Кръста Христова жертва.

(Христос) благодари и благослови, освети, разчупи и даде на Своите свети ученици и апостоли, като каза:
Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове.

Това е делото, което Христос ни завеща: делото на нашето спасение. Какво прави Църквата? Това е нейното дело. Това е главното дело на Църквата: да извършва св. Евхаристия. Да прави това, което Христос казал в онази нощ, когато предал Себе Си за живота на света, и оттогава досега да претворява хляба в Тяло Христово и да Го дава на Христовите ученици, т.е. на християните.

А също и чашата подир вечерята, като каза гласно:
Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

Христос предаде Себе Си за живота на света. Христос дойде в света поради тази причина. Той не дойде в света да ни поучава на нещо или да ни даде Евангелието, което можеше да изрече чрез пророците. Евангелските поучения можеше да бъдат предадени и по друг начин. Той не дойде да ни даде една книга, която се казва Нов Завет, както смятат протестантите, които признават само Писанието. Св. Писание не е всичко за нас. Ако св. Писание изчезне от Църквата, това пак нищо няма да означава. Да речем, че в даден момент с помощта на съвременните технологични средства се намери начин и внезапно унищожат св. Писание, без да остане нито едно копие. Какво означава това? Църквата ще пострада нещо? Абсолютно нищо. Църквата няма за основа една книга. Разбира се, Св. Писание е основа на Църквата, но не е нейната същност, не е главното дело, което Христос извърши в света. Главното дело на Христос – и на Църквата – е това, което тук се казва: да извършва св. Евхаристия, да претворява хляба и виното в Тяло и Кръв Христови и да го дава на Своите ученици, за да имат вечен живот. Затова отците казват, че когато престане да се служи св. Литургия, тогава ще настъпи краят на света и светът няма да може да съществува. Евхаристията крепи света, Евхаристията дава (е) причината за неговото съществуване. Докато се извършва, светът ще съществува и ще има причина за своето съществуване. Когато престане да се извършва, тогава светът няма да има причина за своето съществуване и ще настъпи неговият край.

Вземете, яжте, това е Моето тяло. Конкретно: това е Моето тяло. Тоест не е символ, както казват еретиците, а хлябът се претворява в Тяло Христово и гръцкият език потвърждава това. Следователно се причастяваме със самото Тялото Христово, което имаме в Тайнството Евхаристия. Колко хубаво се казва тук, което за вас се преломява. Кога? По време на св. Евхаристия. И къде (се преломява, т.е. разкъсва)? На Кръста. Там, където Христос отдаде Себе Си за живота на света и за опрощаването на греховете ни.

Христос отдаде Себе Си и ние приемаме целия Христос в нас. Какво става, когато имаме този най-висш дар и благодат – Христос – в нас? Ние ставаме едно с Него, ставаме Негови съ-телесници и съ-кръвници. Затова е нужно да се причастяваме. Защото, ако не се причастяваме, ще умрем (духовно); ако не участваме в Тялото и Кръвта Христови, ще бъдем мъртви, няма да сме живи, душата ни няма да е жива. Затова трябва постоянно да се причастяваме с Тялото и Кръвта Господни, за да имаме живот. Разбира се, това не става по магически начин. Ясно е, че за да се причастим и приемем Тялото и Кръвта Христови, трябва да се подготвим, да изпитваме себе си, да очистваме себе си чрез покаянието и всички средства, които Църквата определя преди св. Причастие. Трябва обаче да знаете, че не е възможно да живеем в Христос, ако не се причастяваме с Неговото Тяло и Кръв.

Цялата тайна на спасението се извършва в св. Евхаристия. Виждате колко много се различава идеологията от Църквата. Идеологията ти казва идеи: прави едно, прави друго, добри дела, ценности, теории, спекулации, хиляди неща. Църквата няма идеи и теории, а има събития. Евхаристията е реално събитие. Причастваш се, ядеш и пиеш Тялото и Кръвта Христови. Това е събитието на Христос, а не нещо друго. Всичко останало, т.е. Христовите думи и това, с което Църквата ни ръководи и ни напътства, са предпоставки, за да можем да се причастяваме. Но това, чрез което влизаме във връзка с Бога, е именно дарът на Евхаристията, св. Причастие.

Следователно, делото на спасението се извършва в Църквата, която служи св. Евхаристия. Именно поради тази причина ходим на св. Литургия. И друг път сме го казвали – не отиваме на църква нито за да слушаме, нито за да гледаме, а за да се причастяваме, т.е. да участваме в св. Евхаристия. Добре, ще видим и ще чуем. Но ако сме слепи и не виждаме? Какво означава – няма ли да отидем? Ако сме глухи и не чуваме, няма ли да отидем? Ако сме в чужда страна, където не разбираме езика, примерно в Русия, и не знаем славянски, няма ли да отидем на църква, понеже не разбираме езика? Разбира се, че ще отидем. Защото там, където има православен храм, в която и да е точка по света, в него се извършва същата св. Евхаристия и хората се причастяват със същите Тяло и Кръв Христови, с които се причастяваме ние. Затова в миналото, когато хората, които имали правилна връзка с Църквата, по време на св. Литургия не претендирали нито да разберат, нито да видят, нито дори да чуят, а просто участвали със своето присъствие и молитва в изливаната благодат и се причастявали с Тялото и Кръвта Христови.

За щастие днес се завърнахме към тази правилна връзка, защото е факт, че чисто исторически имахме период от няколко десетилетия, в които се опитваха да ни представят Църквата като идеология, че тя е едно, тя е друго, Христово учение е еди-какво си, в неделното училище ни учиха на някакви неща и лозунги, сякаш сме войници. Какъв е лозунгът днес? Какъв беше вчера? – така ни питаха. Бяхме се напълнили с лозунги. Не ни учиха на реалното събитие на Църквата: св. Евхаристия. А нещата са толкова много прости – трябваше да ни въведат в събитията на Църквата и да обикнем св. Литургия, св. Евхаристия.

От моя малък опит ви питам: защо днес има такова обръщане на хората и особено на младите към Църквата, което вече е даденост? Ние не искаме зрелищни вливания на тълпи в Църквата, това не ни интересува, но имаме факти, налице е огромно обръщане на хората към Църквата. Защо става това? Заради многото проповеди, които правим? Не е заради това. Да, трябва да има проповед, трябва да има катехизация, но защо стана това? Защото, за щастие хората, най-малкото младите, откриха богатството на нашата Църква, което е нашето богослужение, св. Литургия, св. Евхаристия. Затова те се връщат в Църквата, защото откриват събитието на св. Евхаристия. Човек може да дойде в храма, да се причасти с Тялото и Кръвта Христови и това за него е опитно преживяване на връзката с Христос. За него Христос вече не е идея, не е нещо абстрактно, нещо далеч на небесата, а нещо, което е пред него, дава му се, вкусва Го, храни се с Него, става едно с Него, Христос влиза в него, в неговата душа и тяло. Целият човек участва в Божията благодат, всички негови членове се изпълват със светлина и той се освещава. Ако Христос е дал Себе Си за нас, преломил е Своето Тяло за нас и е пролял Своята кръв за нас, тогава какво повече можем да кажем? Христос ни изкупи от греха със Своето Тяло и Кръв и ни направи способни да вървим към небесното царство.

Свещеникът изрича тези думи, с които и до днес се извършва св. Тайнство Евхаристия. Както при Сътворението Бог казал „плодете се и множете се” (Бит. 1:28) и Божието творческо слово дало възможност на човека да се размножава и да съществува, същото Божие слово било дадено в онази нощ с думите: Вземете, яжте, това е Моето тяло… Пийте от нея всички, това е Моята кръв. Тези думи дали сила на Църквата, за да може въз основа на тях да извършва св. Тайнство Евхаристия.

И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас:
Това е възпоминание на Христовата смърт, но то не е интелектуално, а участие в Неговата смърт. Така ние отново навлизаме в събитието на Христовото жертва за нашето спасение.

Кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие.

Ние влизаме или по-скоро излизаме в пространството, където времето не съществува и няма нито минало, нито настояще, нито бъдеще, а всичко е пред нас – дори Второто Пришествие. И какво правим, помнейки всичко това?

Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.

Принасяме на Бога Тези Твои дарове от всичко, което е Твое. Ние нямаме нищо. Имаме ли нещо, което да принесем на Бога? След като всичко, което имаме, е Негово. Следователно, вземаме от Неговото и Му даваме Неговото за всички и заради всичко. В св. Литургия имаме това сферично и вечно преживяване на събитията от всемирното домостроителство и спасение. Ние извършваме св. Евхаристия, очаквайки Второто Христово Пришествие. След като всичко, което Той ни казал, се е изпълнило, остава само едно нещо, което очакваме с голяма носталгия и радост. Очакваме момента, в който Христос ще дойде отново, както исторически дойде преди 2000 години, Той ще дойде отново в конкретен ден, неизвестен за нас. Но докато дойде този ден, ние преживяваме събитие на пришествието на Христос в Църквата чрез Евхаристията.
Никой светец на Църквата не е знаел деня и часа на Второто Пришествие. Затова, когато чувате да ви говорят за дни и часове, да знаете, че тези, които го правят, са прелъстени. За нас е достатъчно да очакваме Христовото Пришествие, извършвайки св. Евхаристия и молейки се. Всичко останало, което казват тези хора, са фантазии. Когато дойде Антихристът, няма да бъде нужно да ходим да го търсим. Не се бойте. За съжаление, той ще ни намери и ще го разберем, ще го знаем. Това ще бъде явно събитие, няма да бъде нещо, за което трябва да разпространяваме брошури, за да го разберем. Затова нека бъдем сериозни и да не се плашим от собствената си сянка, да виждаме привидения и вместо да очакваме Христос, да очакваме Антихриста и постоянно да търсим къде се крие, кога ще дойде и дали е дошъл.
Какви са тези неща? Това сериозни неща ли са? Не се занимавайте с тях! Това са наивни неща и по този начин понизяваме равнището на Църквата. Това са наивни неща, фантазии и измислици на болни мозъци. Презрете тези неща, които ви говорят за Антихриста! Когато той дойде, Църквата ще го посочи, светците ще го посочат и няма да остане непознат. Бог ни е дал личби и събития, за да го разпознаем. Нека престанем да се опитваме да докажем нашето съществуване чрез подобни неща, които постоянно биват опровергани и поради които ни осмиват в света. Затова не се занимавайте с тях. За нас е достатъчно това, което Христос и светците ни казват. Не се занимавайте с дати и с хиляди други неща. Когато дойде времето, тъй като Църквата е компасът на нашето спасение, тя ще ни каже, тя ще ни просветли, Бог няма да убеждава хората по този начин. Затова е нужно голямо внимание. Ние очакваме Второто Христово Пришествие, за нас то е желано и радостно събитие и, очаквайки Христос, презираме Антихриста. Очаквайки Христос и живеейки със сладостта на Неговото очакване, нас не ни интересуват антихристите. Нека дойдат, да си вършат работата, за нас събитието е едно – единственото ново под слънцето – Христос и нищо друго!

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Кой е човекът? Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Малките неща

Архим. Захария (Захару) разказва спомен за срещата си със стареца Порфирий:

На няколко пъти съм се срещал с отец Порфирий. Веднъж останах на Света гора в продължение на два месеца. Таях мъка в сърцето си и се молех за конкретен проблем. Бях посетил наскоро сестра ми в Атина и тя ми каза, че няма да може да има деца. Тогава тази вест дълбоко ме разтърси и много ме огорчи, започнах да се моля с всички сили за сестра ми.

Когато си тръгвах от Света гора, помолих един мой приятел да дойде с мен при отец Порфирий. Щом стигнахме, разбрахме, че отецът беше болен, на легло. Влязохме при него, за да ни благослови, а той ме попита:
‒ Имаш ли да ми казваш нещо?
‒ Да, отче ‒ казах аз, – натъжен съм заради сестра ми, която живее в Атина.
Но не му казах за какво става дума, изобщо не споменах проблема на сестра ми.
‒ Да, не може да има деца ‒ каза старецът, ‒ но й кажи, че тази пречка е само на психическа основа. Ако се успокои, ще има едно дете.
Аз дори не му бях казал, че тя е омъжена. Останах без думи.
Върнах се в Атина и казах на сестра ми: „След като този Божи човек каза така, без изобщо да съм му казал каквото и да било за теб, това означава, че това е Божията воля. Върви при стареца да го помолиш да те благослови!” Друг мой приятел й помогна да стигне до отец Порфирий, който я благослови и тя роди момиченце след 12 години брачен живот.
Много пъти съм посещавал отеца, но това беше единственият, в който той разкри пред мен дара си на прозорливост. Слушал съм обаче много истории за чудеса, свързани с него. Мисля, че всеки човек в Гърция може да разкаже по нещо за отец Порфирий…

* * *

Един духовник споделя спомен за стареца Порфирий:

Веднъж бях заедно с отец Порфирий в един женски манастир. На тръгване, понеже нямахме какво да дадем на монахините, в знак на благодарност за топлото им гостоприемство, извадих от джоба си един карамелен бонбон и незабележимо го подадох на игуменката. Малко по-късно старецът Порфирий ми каза:
‒ Дори не можеш да си представиш какво означаваше за нея този твой жест!
А аз си помислих: „След като старецът вижда всичко, какво да говорим за Господа!”, и се прекръстих.

* * *

Веднъж отец Порфирий каза радостно на един приятел, който беше направил голямо дарение на църквата в името на Христа:
‒ Твоите пари си намериха подходящото място. Бяха най-добрата ти инвестиция: отидоха там, където ръжда не ги хваща, не се губят и не могат да бъдат откраднати.

* * *

Известният румънски духовник отец Георге Калчу споделя в свой спомен:

„В момента, в който се приготвяш за молитва, дяволът те атакува още с първите думи, при първите ти кратки молитви, като постоянно обърква мисълта ти с незначителни мисли, свързани със земното. Та дори започваш да се питаш колко е часът и дали навън е слънчево или облачно. Това разваля силата на сърдечната ни молитва.

Старецът Порфирий казва, че тези мисли, които ни нападат по време на молитва, са като самолети. Първо ги чуваш в далечината не особено силно, след което шумът расте и когато стигне над главата ти става истински вой, след което отминава нататък. Но ако влезеш в диалог с тези мисли, те ще превърнат сърцето ти в летище.

Вярващи са ме питали как да се борят с мислите, които ги нападат по време на молитва. Първото нещо, което трябва да направите е да не им обръщате внимание. Второто нещо – да повикаш Господа на помощ, както и ангелите хранители. И на трето място – да не отваряш сърцето си за разговор с лошите мисли. Защото демоните са по-силни от нас. Дяволът побеснява, когато някой се моли на Бога. Това е обяснението защо сме атакувани, когато се молим.

* * *

Един вярващ разказва:

„От известно време в ума ми кръжеше мисълта дали да стана монах и изцяло да се посветя на Господа. Тази мисъл ме измъчваше понеже вече бях женен и имах деца, но не успявах да направя кой знае какво добро за Господа. С такива мисли (и много други) отидох при стареца Порфирий. Изповядах многото си грехове, но не му казах нищо точно за това мое терзание. Неочаквано обаче го чух да казва:

‒ Хайде, престани с тези твои мисли! Остави това, защото не е за теб! Дори и твоят дом може да бъде манастир, който по нищо да не се различава от истинския. Достатъчно е само да направиш това, което ще ти кажа. Не мястото прави от манастира манастир, а начинът на живот. Така че върви и се моли и имай търпение във всичко!

Отецът виждаше всичко с Божието благоволение и четеше всичките ни мисли. Това те държи постоянно духовно буден, докато си край него, да не допускаш да изпадаш в униние и да пропъждаш лошите мисли.“

www.doxologia.ro

Превод: Сандра Керелезова

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Децата са нашето огледало

Много е важно човек да се научи да отдава чест на другия човек. Един старец казва – когато двама монаси се срещнат, трябва да се поклонят един на друг. Защо? Видял си брата си? Видял си Господа, твоя Бог. Трябва да се научиш да виждаш самия Бог в лицето на другия. Друг старец казва: блажен е монах – и християнинът, който смята всички хора за бог след Бога. Тоест човек се научава да цени другия, да отдава дължимата чест. Само тогава другият човек може да разбере своето място и връзка с тебе, но и ти самият да придобиеш правилна връзка с другите. Тези неща започват още от детска възраст. Днес съвременната психология на детето учи, че трябва да говориш сериозно на детето за сериозни неща, длъжен си да му говориш сериозно, защото, ако тръгваш да го причастиш и му казваш: отвори си устата, за да ти дадат златно птиченце!, е, разбира се, в даден момент то ще го изплюе, защото не иска златно птиченце. Как да стане, след като не е златно птиченце, а понякога е и кисело на вкус? Или казват: винце! Нима е нужно свещеникът да му даде винце?! – не може ли когато порасне да отиде в кръчмата да изпие цяла бутилка?! Каквото си вино поиска?, тоест виждал съм това, причастяваме толкова деца в манастира, идват и казват на детето: отвори си устата свещеникът да ти сложи златно зъбче! Или златно птиченце и такива глупости. Детето реве, та се къса. Когато обаче му казвахме: отвори си устата, детето ми, Христос е!, виждаше как детето става сериозно и разбира, че Христос е там. То усеща това и има повече акъл от майка си или баба си. На тебе ти идва да я дръпнеш за косата, дето говори безумици на детето. Ще ми кажете двегодишно дете разбира ли? Разбира. Как разбира ли? Когато му кажеш Христос, става спокойно и отваря уста, а когато му говориш други безумици, то се противи.

Днес е доказано, че за сериозни неща сме длъжни да говорим по сериозен начин дори на малките деца. Да разбере както може да го разбере, но не и да принизяваме тези неща. Да, когато научиш детето да удря майка си, да я плюе, да говори грозни думи, сещам се за примера с едно дете, където учителката му казала, че думата див и дива не е лоша дума. Ела й кажи дива тогава. . .

Ако детето се научи да унижава хората, когато порасне, няма да има нищо истинно в себе си. Това е доказано. Сега съм на 42 години, имам приятели, които са женени и знам, т.е. виждам как са в тяхното семейство и ги познавам от деца. Какво виждам? Виждам копия на тяхното семейство – ако в техния дом са се хулели, ругаели и карали, сега е същото в техния дом. Когато отида у тях, се сещам за майка им или баща им. Такъв е техният дом. Както се държаха техните родители, така и те се държат сега. Образовани хора, със завършен университет, но виждаш, че имат груби обноски. Защо? – защото това са наследили.

Има хора, където единият иска да изрази своята любов към другия, но понеже не знае как да го направи, се изразява по погрешен начин. След като няма такива картини в себе си, как ще изрази своята любов към жена си? Той тръгва да й каже някаква шега, за да я поласкае, но сякаш хваща една тръба и я удря в главата, както Мики Маус, и излизат звездички под очите й. Тоест толкова страшна и ужасяваща шега. Той, клетият, го прави от благоразположение, иска да поласкае жена си, но това е грешка. Ако изследваш нещата, ще видиш, че и в техния дом така говорят, както и в мястото, където е израснал. Разбира се, тези неща са придобити впоследствие и човек може да ги види и да поработи върху себе си, за да ги отстрани.

Също така не можеш да говориш с някой твой приятел и да се обръщаш към него с вулгарни думи. Или пък слушам някои девойки и това е нещо, на което девойките трябва да обърнат внимание, защото е страшно. Тоест девойките надминаха момчета в своята жестокост и вулгарност. Ама как утре ще стане майка? След като я виждаш, че тръгва да ти говори с някакъв груб глас от цигарите, дето казваш Господи помилуй! Какво е това същество? Това женски глас ли е? Ако не я виждаше и очите ти бяха затворени, щеше да се питаш дали е жена или мъж. Или пък тръгва да вземе детето си и виждаш някакви големи и черни нокти, някаква мръсна коса и гримирани очи. Ама, онова дете, веднага щом се роди, представяте ли си да си отвори очите, когато е било бебе, да види майка си над себе си с червена, зелена или лилава коса, с подути и свирепи очи, с големи нокти, е, няма ли да каже: какъв е този звяр, който ме роди?! Това са реалности, деца, след като понякога раздавам нафората, но бързам да си прибера ръката заради ноктите на някои госпожи – ей такива нокти! Добре де, детето ми, каква полза има от тези неща? – черни, сини, жълти, зелени нокти. Човек се пита какво е всичко това. . .

Начинът на изразяване е много важен. Ние сме мъже, такива сме, но когато някой се прави на жена, става за смях. Или пък ако една жена отиде и си сложи мустаци и брада, ще стане за смях. Промяната на лицето оказва влияние върху психиката на детето. Когато порасне, то какво ще види у дома? Каква майка ще види пред себе си, какъв образец? Дали онази майка, която излъчва майчинство, благост, кротост, или тази, която поглежда и се плаши? Затова трябва да внимавате, запазете себе си така, както Бог ви е създал, да поддържаме красивата връзка първо със самите себе си, да започнем от себе си, да не искаме да унижаваме и осмиваме себе си. Питат някога: грях ли е да се гримирам? Не е грях, гримирай се както си искаш! Но какъв е проблемът, че подменяш себе си? Или носиш обица – ама, другият те гледа и се пита как издържаш или защо си я сложил върху веждата си? Добре, не те ли дразни сякаш имаш муха на главата? Или идва да ти каже нещо и има едно нещо, което виси от косата й и влиза в окото й. Защо, бре, деца? Или някакви обувки, за които се изисква особено равновесие, за да се задържат върху тях. Наистина понякога се питам, седя и ги гледам горе в манастира (манастира Махера, където митрополитът е бил игумен), където цари тишина, но чуваме как отдалеч спира автомобилът и так, так, так с токчетата, докато влезе в храма. Вътре може да се чете Евангелието и да цари пълна тишина. След това ти казва - не ходя на църква, защото, когато вляза вътре, всички се обръщат и ме гледат! Ами, гледат те, след като разбуни хората! Как да не те види човек с тези неща, които си обула и дойде с тях! Свят ни се зави!

Деца, уважението започва от нас. Добре, в природата на жената е заложено да се разкрасява, така е, разбира се, трябва да носи хубави дрехи! Нужна е обаче мяра. Красотата и хубостта е в мярата, двете крайности са излишни, защото след това губиш мярата и човек не може да разбере кое е правилното, защото е загубил усещането, няма усещане за мярата, че по този начин предизвиква другите хора. Когато му казваш, детето ми, това нещо е предизвикателно! Той те пита: защо? Как така ще е предизвикателно? Не го разбира, защото вече няма граници.

Трябва да се научим да ценим другите и самия Бог. Благодарението към Бога идва постепенно, първо ще започнеш да цениш себе си, да уважаваш себе си, своето тяло, лице, да се грижиш за него, но по красив начин, с уважение към себе си, без да променяш своето лице. След това, когато уважаваш себе си, уважаваш и своите родители, учители, брат, съседи, чичо, роднини, съпруга. Така животът ни става красив, защото каквото дадеш на другия, и той ще ти даде същото. Когато ти си варварин, така ще се отнесат и с теб. Затова трябва да работим в себе си и когато правим нещо, да сядаме и да се питаме – защо го правя, по коя причина? Сложих си 15 обици отгоре до долу. Защо? За красота? След като не е хубаво. Коя е причината? Коя е подбудата? Трябва да видим подбудата, тоест да изследваме себе си, но не със стрес, а за да работим в нас. Нуждаем се от педагогика, гръцката дума μόρφοση (образование) означава да придадеш образ на себе си, не означава да научиш само буквите, компютъра или числата, а да придадеш образ, имаше една аморфна маса, на която придаваш конкретен образ и това засяга целия човек. Разбираш човека от подробностите, от начина, по който ще седне, ще говори, ще се държи, ще направи какво и да е. Това е много важно. Светите отци подчертават това – тези подвижници, които живеели в пустинята и не виждали човек пред себе си, пишат в своите подвижнически слова и за благоприличието. Например св. Исаак Сириец има слово за благоприличието на монасите. С това той иска да покаже, че човек придобива характер, личност, формира се чрез простите неща, което има около себе си. Затова Църквата настоява на това; Църквата не означава морализъм, а преобразява целия човек. Трябва да разбереш това, защото в противен случай никога няма да напреднеш.

За съжаление, днес стигнахме дотам да правим семинари и да има специални групи от психолози, които да ни научат как да говорим един на друг. Има такива групи, плащаш 500 лири на година, казаха ми, че правят групи за комуникация. Веднъж и аз присъствах на такава среща – от едната страна стояха пет човека, от другата още пет, по средата беше психологът и ги учеше как да водят диалог. Как докато другият говори, ти стоиш и го слушаш, и как докато говориш на другия, слушаш това, което казваш, защото много пъти изобщо не слушаш. Тоест говориш, но и ти самият не знаеш какво говориш.

Велико изкуство е човек да се научи да бъде внимателен, да се труди върху себе си и това е основа за всичко, което прави. В манастира, когато ставаме монаси, правим именно това, което бихме правили в брака. В манастира се научаваш да говориш точно на другия и да отговаряш точно на другия, а когато стане някакво недоразумение, никога нямаш право, никога старецът няма да ти каже – знаеш ли, имаш право! Не, а ще ти каже: ти си виновен! Ама другият ми каза еди-какво си, обвини ме! – Каквото и да ти е казал, ти си виновен! Защо го прави ли? За да се научиш да работиш в себе си, да не търсиш в какво е виновен другият спрямо теб, а ти в какво си виновен спрямо него. Ако правехме така всеки път, когато имаме недоразумения в семейството, или ако можехме да изолираме другия човек или конкретното събитие и да кажем: добре, остави другия, той те е похулил, онеправдал, оклеветил. Той си има своите проблеми, но ти какво направи в този случай? – тогава наистина се върши дело, т.е. от момента, в които работиш върху себе си, а не върху другия.

Трябва да знаем тези неща, да знаем Божиите заповеди, които ни се дават ката антидот, поставят правилната основа и показват как човек започва да строи духовното здание. Той винаги трябва да започва от себе си, а не от другите. Понякога казват – ама, защо с другите съм добър, а вкъщи не съм? Защо с другите съм добър, търпелив, благ, приветлив, а вкъщи съм пълен с нерви и злоба? Защото не си поработил върху себе си, а си се научил да пазиш своя „имидж” пред другите хора. Затова, когато човек види себе си, се ужасява и дори може да го обхване депресия, ако в даден момент се разочарова от самия себе си. Защото никога не се е научил да се занимава със себе си, никога не е погледнал себе си, а винаги е гледал другите, околните, обществото, работата, другите хора. Не е видял себе си, не се е научил на този духовен труд. След като искаме да живеем в Църквата, тя поставя нещата на мястото им, връща човека в неговата основа и му казва: виж, духовният труд започва от теб, ще внимаваш върху себе си, околните и Бога. Започваш от подробностите. Не можеш да кажеш: пренебрегвам подробностите, това няма връзка! Не. Всичко има връзка и всичко свидетелства за качеството на твоето аз. Това е основа и фундамент, който трябва да влезе в нашия живот. Ако това не стане, няма да можем да продължим напред, защото човекът, който унижава себе си, не може да почита другите, а и тях ще унижава. Днес постоянно виждаме това – дори сред църковните хора и вие, които ходите на беседи, човек вижда, че липсват много неща, които в миналото ставаха от само себе си, липсва това усещане за вътрешния труд, за почитта към другия човек. Как утре това дете ще създаде семейство? Когато не се научава да каже едно благодаря! Как ще отиде вкъщи и ще каже Благодаря! на жена си, която е сготвила яденето? Той ще каже: наготви ли? То си е твое задължение! и изобщо не зачита труда на жена си. Когато обаче не почиташ жена си, тогава тя ще се умори, няма да издържи. Или ще потърси чест от друго място, нарочно ще намери някой друг, който ще започне да й говори сладки думи и тогава ще се стигне до неприятни инциденти. . .

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=294:-2&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Децата са нашето огледало

 

Попитах едно дете: „Когато съгрешаваш, как чувстваш Бога пред себе си?“. То ми каза: „Да ме гледа с недоумение, да ме съжалява и да се ядосва“. Друго ми сподели: „Чувствам, че Бог ме наказва“. Светците ни казват, че когато съгрешаваме или когато сме съгрешили в живота си, чувстваме как Бог ни прегръща по-топло, по-горещо, с по-голяма любов, защото тогава имаме по-голяма нужда от това. Бог обича всяко Свое творение, обича тебе, обича мене, не само когато сме добри, но и когато правим грешки, когато падаме.

И когато си блуден, Бог те обича. Ти си ценен в Неговите очи, не защото си добър или лош, а защото си творение на Неговата любов, на Неговите ръце. Ти си в пътуването, в което се бориш и се подвизаваш, и Бог не те съди, защото това, което днес представляваш, е определен момент от живота ти, определен етап от живота ти, определена трудност в живота ти, бориш се, полагаш усилия, не успяваш, Бог пак те обича. Ти си като дъската, а Бог наблюдава и вижда усилието ти да работиш с Неговата благодат, да вземеш четката и да изобразиш в сърцето си Неговото лице, Божието лице, лицето на Христовата любов – не можеш, правиш грешки, на едно място замазваш, на друго изтриваш, на трето оплескваш всичко.

Бог обаче казва: „Накрая очаквам да видя съвършения образ, не бързам. Знам, че днес ти направи грешка, знам, че работиш, не правя прибързани изводи, уважавам те, не те сравнявам със светците, ангелите и архангелите, със света Богородица, с най-красивата душа, с прекрасното сърце, не те питам: “Ти защо си такъв?”. Той не ни сравнява с никого, обича всеки един по изцяло личностен начин. Не знам дали си виждал колко различни етапи има изображението върху дъската, когато някой изобразява светци, как постепенно полагат цветовете, сенките, всичко, което правят. Ако видиш творбата в началните етапи, тя не е хубава. Не можеш да я вземеш и да я занесеш в някоя църква, работата не е приключила. Не можеш да я сложиш в стаята си, защото още не е завършена. Тя обаче не е негодна! Не трябва да я подценяваш, не трябва да я изхвърляш и да правиш заключения. Въпреки че не е завършена, тя си заслужава, защото се работи по нея.

Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш

Бог така ни обича, защото вижда, че ние постепенно се опитваме да се уподобим на Него, да вземем любов от Неговата любов, живот от живота Му, светлина от светлината Му. И Той знае, познава и затова обича. Когато не обичаш, това означава, че не познаваш. Този, който знае какво реално става при другия, той го обича и знае, че другият не е негов враг. Ще възлюбиш жената, която ти е причинила голяма болка, която те е наранила изключително много, ако разбереш, че твоят проблем не е тя, а нещо в теб, което още не е изцелено – една отворена рана в тебе, която още не е зараснала, една болка, която още не е стихнала. Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш. Не съществува враг в този свят. Ако издириш в живота на този, който ти е причинил голямо зло, неговите подбуди, как и защо, детските му години, как се е чувствал, защо е стигнал дотук, ще видиш, че той не е твой враг, не е твой противник! Затова Христос ни казва: „Не бойте се!“. Някой може да ви засегне външно, но никой не може да засегне душата ви, никой не може да ви навреди. Когато някой ти е навредил и чувстваш, че го мразиш, в действителност не той ти е навредил, нещо друго е виновно. Вината е някъде другаде,нещо друго те дразни. Затова попитай Бога:

– Боже, този човек, когото аз мразя, Ти мразиш ли го?

Христос ще ти каже:

– Не! Аз съм му простил на Голгота и сега прощавам на всички и обичам всички!

– Ама как го обичаш?

– Аз виждам други неща, които ти още не си видял. Виждам, че и той много е изстрадал, виждам, че той се отнася така с тебе не защото е лош, а защото се отбранява, страхува се!

– Ама как се страхува, знаеш ли каква голяма щета ми причини!? Заради него загубих мястото си. Отмъщава ми, съди ме!

А Бог ти отговаря:

– Ако можеше да видиш страха в душата му, тревогата в сърцето му, отсъствието на мир в съвестта му, нямаше да го мразиш, щеше да го обичаш, щеше да чувстваш милосърдие. Той има нужда от твоята любов, той има нужда от опора, а не от отмъщение!

Научи се да отмъщаваш, както Бог „отмъщава”!

Той не отмъщава, а винаги отвръща с любов и това обезоръжава хората. Когато научиш повече за някого, когото не понасяш, ще видиш, че и той заслужава твоята доброта, твоята прошка. Просто не сме истинни. Възможно е той много пъти да проявява злоба, но никой не е зъл. Никой не е зъл! Стига само да направиш така, че злобата да се превърне в доброта. Стига да натиснеш подходящите бутони в душата му, за да се чуе тази мелодия на любовта. Изглежда, натискаш погрешен клавиш и се получава дисонанс, чуват се истерии, викове, хули, злоба, но в него съществува красив свят, който още не сме се научили да откриваме, да го разкриваме, да го намираме. Това е трудно, зная, трудно е, защото всички ние, така да се каже, не сме почувствали голяма любов в живота си. Казвам ти да възлюбиш някого, но ти ме питаш: „Как да възлюбя?“. Повечето от нас сме смесили любовта с личните си нужди.

Един млад човек ми каза нещо, което много ме впечатли:

– Обичам една девойка изключително много, ценя я изключително много, удивявам ѝ се изключително много и я искам изключително много!

– И какво смяташ да правиш?

– Нищо! Тя никога няма да го научи!

– Защо?

– Защото обича друг. И тъй като я обичам, затова и не ѝ говоря. Тъй като я обичам, затова и никога не се меся в нейния живот. Завърших университета и имах за цел да се сближим, за да създадем семейство, без нещо греховно, без нещо неморално, с много здрави подбуди, но когато разбрах, че има други намерения, я оставих на спокойствие. Обичам я и затова не ѝ говоря! Обичам я и затова я отбягвам!

Да превърнеш любовта в себе си в сълза, в диамант, в болка

Това означава „обичам” – да мисля доброто на този, когото обичам. И в този случай го правя, за да не се обърка едно сърце. Така уважаваш конкретния път, по който някой иска да върви. Любовта те кара да се отдръпнеш встрани, да превърнеш любовта в себе си в сълза, в диамант, в болка, от която ще бликне жива вода[1], и тогава в сърцето ти ще потекат води – как да го кажа – на божествената благодат, пък нека изглежда, че не проявяваш любовта си, че не я показваш, тази любов става дълбока в тебе, ставаш много чувствителен, много истински, много честен човек и в даден момент това ще бъде възнаградено.

„Обичам детето си“, казва майката и му се обажда 500 пъти по телефона. Казва, че прави това от любов, за да го види къде е, какво прави, но реалността е друга: тя не може да понесе детето ѝ да си тръгне от нея, от ръцете ѝ, от самия ѝ живот. „Къде си? С кого си? Защо закъсняваш? С кого говориш? Коя е тази?“ Това е подозрителност, това е болестна връзка, това не е любов, която означава отдаване, която означава: “желая ти доброто и искам да разпериш крилете си”. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“[2], казва св. Йоан Предтеча, когато вижда Господа. Обичам Господа и понеже Го обичам, не ми пречи да отида в ъгъла, защото, където и да отида, пред мене се простира светлина, която няма край, и винаги ще съм в светлината, когато Го обичам. Затова, където и да отида, където и да съм, аз се радвам с този, когото обичам; обичам го, въпреки че изглежда, че аз угасвам, изчезвам; обичам го и от дистанция и го чувствам в сърцето си; оставям пространство за другия да диша, да се движи, да се чувства свободен, не ме интересува дали говори с други, не се скандализирам, не ревнувам, не страдам. И знаеш ли докъде води това? Той те обича още повече, не се откъсва от тебе. Защо ли? Защото ти го оставяш да се отдели. Когато оставяш някого да се отдели от тебе, той не се отделя, когато го дърпаш насила, ти го отблъскваш. Знаеш, че това се случва в много връзки, а понякога и в твоята. С други думи, случва се да казваш: „Ревнувам мъжа си, не мога…“. Ако го обичаш, вгледай се в себе си, открий красотата си, научи се истински да го обичаш и да се молиш за него, да чувстваш това, което той чувства и да казваш: „Дали сега му е приятно това, което правя? Това, че го притискам, че го изморявам, че ставам досадна съпруга, дали му харесва?“. Или мъжът да казва: „Дали ѝ харесва на жена ми?“.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Духовната полза от трудностите Любовта не е чувство, любовта е сила Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Децата са нашето огледало