Благоприятно време за добродетелите
Февруари 27, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : Митрополит Месогейски и Лавреотикийски Николай
Не бихме сбъркали, ако кажем, че цялата ни вътрешна насоченост в настоящия момент, която царува в душите ни – това е очакването на Великата Четиридесетница. Пред нас е цял един период, пълен с духовен зов и възможности, чиято реализация е необходима за нашите души. Всички разбираме, колко е нужно да се изправим, за да се промени животът ни, да се преобразим и да придобием Божията благодат по един усещан и резултатен начин. В душата на всеки от нас има вродено очакване за нещо по-висше, нещо по-друго, повече духовно и съществено в живота ни.
И така, намираме се в преддверието на този благословен период, най-прекрасния в годината, най-трогателния и богат на духовни преживявания. Дори и външната страна на литургичната атмосфера става по-умилителна – осветлението в храма е по-приглушено, цветовете са по-тъмни, всеки един от нас е вътрешно по-концентриран. Характерът на службите се променя – обикновената, ежедневна литургия отстъпва мястото си на по-рядката Преждеосвещена литургия в сряда и петък. Добавете към това особените вечерни, акатисти, велики повечерия, велик канон, особения характер на предстоящия празник и много други. И всичко това е свързано със строг пост - истинския печат на този период.
Така че, сега можем да помогнем на душата си – жестока и затворена, да се пооткрие малко, да стане по-чувствителна, повече готова за духовни подвизи, за да постигне мечтата си, желанието и очакването си да помогне за това, благодатта и Божието благословение да донесе някакъв положителен резултат в живота ни. Може много да се говори за това. Но днес да се спрем на четирите главни момента от съдържанието на службата на Неделя Сиропустна – сутрешната и вечерната.
Подвигът
Първото нещо е подвигът. Душата ни се нуждае от решителност, за да започне подвиг, да излезе от леността и покоя, и да се подложи на напрегната духовна работа. Нека всеки прави това, което може, или малко повече. Да напрегне силите си отвъд познатите си предели. Да си постави ония цели, за които жадува душата му. В една стихира на хвалителните се казва „Открива се попрището на добродетелите“. Говори се за пътя на добродетелите и подвизите, който вече е открит, и приканва всички желаещи да стъпят на него и да не отлагат. А по-нататък се споменават думите „да се съпротивим“, което показва войнствено настроение, да отблъскваме вражите нападения, така че, оръжието на добродетелите да победи в това сражение. В тези дни то ще е щит – молитвата, шлем – милостинята, меч – постът. Химнографът използва тази воинска лексика не за по-голяма изразителност, а за да подчертае войнствената настройка, с която се призовава вярващият на попрището на Великата Четиридесетница.
Много важно е всеки от нас, всеки ден, всяка секунда да се изповядва пред Бога, разглеждайки своите недостатъци от дълбочината на душата си, своите страсти и немощи, с които трябва да води ежедневна борба. Тропарът казва, че „добър е постът телесен, но истинският пост е да се страни от злото“, т.е. че заедно с постния подвиг сме длъжни да водим по-важната борба – тази със страстите ни. А страсти има у всеки! Съкровени страсти, които не искаме да признаем и вътре в себе си, страсти и немощи, които мъчат душата ни и я държат вързана, като не й позволяват да се освободи и да се издигне по-нависоко от тоя свят, в който се намира.
И така, първото, към което ни призовава Църквата – това е да локализираме немощите си с помощта и съдействието на духовниците ни, и в спокойствие да ги разгледаме и установим. Не страстите на ближния ни, от които той сам иска да се освободи, а своята собствена немощ, собственото робство, собствения грях, дори онзи, който не можем да изповядаме пред самите себе си.
За това много удобен се явява постът. Чрез него Църквата ни вменява да водим борба с природата ни – всички сме склонни към чревоугодие, всички сме подложени на плътски стремежи. Страстите са дълбоко вкоренени в нас, те улавят волята ни, парализират стремленията ни и душат свободата ни. Именно за това постът ни се предлага в този период, по силата на Преданието и опита на Църквата. Ето прекрасна възможност да започнем постния си подвиг с нещо, на пръв поглед външно, но с голямо значение.
Помирение с ближните ни
Вторият момент, на който се спираме, е от думите на вечерната служба – вечерня на помирението. Църквата изисква от нас взаимно помирение – с ближните и с Бога. Какво нещо е прошката, какво е помирението? Прошката означава да отворим вратата на душата си, за да приемем в нея съседа си, своя роднина, мъжа или жената, нашите братя, сестри, деца, ближни – всички окръжаващи ни, и с тези, с които имаме някои трудности в общуването. Често е така трудно да се иска прошка! Или да имаш мъжеството да простиш на оня, който ни иска прошка, да премахнеш онова, което ни разделя, огорчава, което ни подтиква да не го чувстваме не само свой брат, но и свой ближен!
Прошката е съвместно действие. Това е подвиг, за който ни говори Църквата, в условия на взаимно примирение, но и на съвместност. Прощението води към помирение, помирението – към солидарност, солидарността – към сътрудничество, съратничество, и накрая, според апостол Павел – към благословено състояние, когато ставаме единодушни, единомислени (сп. Филип. 2,2), да се подвизаваме единодушно (Филип. 1,27; за да бъдем една душа, с едни помисли, съединени с образа Божий и Неговата любов, на която Той ни е научил, и ни е вдъхнал.
Какви прекрасни слова – прошка, примирение, солидарност, сътрудничество, съратничество, единомислие, дори и единодушие, когато станем една душа в името Христово!
Прощение от Бога
Съществува още една скала на освещение и спасение, която произхожда от друго прощение – прошка от Бог, покаяние, за което се говори в богослужението. Какво ли не сме правили, за да се отдалечим от Него! Какво ли не сме правили, за да затрудним присъствието Му в нашия живот. Виновни сме, че сме потънали в мъглата на страстите, в облаците на нашата немощ. И не ни достига благородство и свобода, за да признаем този свой грях.
Евангелските четива в последните недели – на Митаря и фарисея, на Блудния син, и на Страшния съд, имат едно общо звено – представят греха именно като такъв в Божиите очи. Виждаме митар, който влиза в храма, за да поиска прошка от Бога и се обръща към Него: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“ (Лука 18,13). Въпреки, че той е съгрешил пред хората, иска прошка от Бога в храма.
Но и блудният син: „Съгреших пред небето и пред тебе и не съм достоен да се нарека твой син“ (Лука 15,21) – говори на баща си. Първия, пред когото съгреших, не си ти, татко мой, чието богатство разпилях, а Бог, Чийто образ помрачих. Изцапах и опетних образа, с който Той украси моето битие, моя ипостас. И в третата притча, за Съда, виждаме, как говори Бог: „Гладен бях и не Ми дадохте да ям, жаден бях, и не Ме напоихте“ (Мат. 25, 42), това, което не сторихте на своя ближен, не го сторихте за Мен; в лицето на ближния съм Аз, значи и вашия грях е към Мен.
Но и нашите грехове, възлюбени братя и сестри, имат своето основание да се наричат според егоизма ни, себелюбие, сладострастие, вещомания, сребролюбие, материализъм. Вътрешни грехове, които живеят в нас и ни изяждат отвътре. Които ни водят към катастрофа в отношенията ни с ближните и с братята ни. Всички те са изцяло грях пред Бога, Който е положил върху нас печатът на образа Си, благодат да достигнем подобието Му, а ние го помрачихме. Прекарваме живота си в звероподобно състояние. Вътрешният ни човек не живее и не действа като същество, родствено на Бога истинен.
И тъй, стоим пред Бога и молим да ни даде второ прощение. Когато се помирим с братята си, с ближните си, и почнем да рушим стените, които ни разделят – тогава ще пристъпим към другото помирение – с Нашия Бог и Отец. Това ще помести Бога в нашите души. В сърцето ни ще почне да се проявяват отпечатъците на откритата от Него истина, ще се появят вътрешни, духовни „неизречени въздихания“ на присъствието Му. Тогава ще влезе Неговата благодат, ще стане различимо Божественото Му естество, и зримия Му лик.
Има още нещо съвместно в прошката. В книга Второзаконие (1,30) – това подробно описва св. Никодим, се казва, че за своя подвиг ние молим и се нуждаем от Неговата помощ, за да се сражава за нас и да доведем борбата до победен край.
Още повече, нуждаем се от това, да се сражаваме заедно с Него. Не така, както говорихме по-рано, Бог да ни помага в нашия подвиг, но да Го следваме в Неговия път. Прощението, което просим от Него, ни дава усещането, че Сам Той ни съпътства в подвизите ни. Да се разпнем с Него, да преживеем страданията Му, а после и Възкресението Му.
Колко благословено е прощението! Но и колко тежко излиза от душите ни. Може би, сега огорчих някого от вас. Но се надявам, че сте тук за да ми простите, или поне да разберете това или онова, което съм направил.
Колко хубаво би било, ако сега, когато излезем от храма, можем да живеем така, че между нас да няма стени! Хората не са лоши, те са наши братя. Не са ни врагове, и не са като препятствия на пътя ни, а благословен повод за нашия подвиг.
Радост
Освен подвига и прошката има още нещо, което характеризира благословения период на Великата Четиридесетница. Това е радостта. С настроение за подвиг се готвим за Възкресението. Започваме с желание за прошка и помирение с ближните и с Бога. Но те няма да са ефективни, ако в сърцето ни има бедност и нищета, вместо велика вътрешна радост.
„Да започнем делото на поста със светлина, да се подложим на духовен подвиг“ – се казва в една от стихирите, т.е. да започнем подвига с радост. На друго място се казва „Възсия Твоята благодат, Господи, възсия просвещението на нашите души“. Затова да се изпълним с духовна радост, и така да започнем поста си. Това се подчертава и в богослужението на следващата неделя, за да преминем пътя на Великата Четиридесетница с радост, славословие на Бога и надежда.
Нашата цел е възкресение
В заключение да поговорим за четвъртия момент на Четиридесетницата – Възкресението. В една стихира се казва: „Да се сподобим да видим и Възкресението“. Още от първия ден на периода се споменава за неговия край – Възкресението. Да достигнем до празника Възкресение Христово, но не външно, а духовно, така че, в нас да живее радостта и славата на Възкръсналия Христос.
Пред нас стои удивителната възможност, прекрасния повод за това, всеки от нас да се въздържа не само от ястия, но от най-главното – от страсти; да се опростим един с друг и да се помирим, и да не мислим, че другият човек е използван от дявола против нас, но да го видим с недостатъците му, такива, които имаме и ние през целия си живот. По този начин, целувайки се един с друг, обединени и единодушни, да измолим прошка от Бог, и с радост да постигнем целта си – да преживеем благословеното Възкресение.
Желая ви, възлюбени братя и сестри, Бог да бъде с нас в нашия живот, в живота на всички, да противоборства заедно с нас и да доведе подвига ни до край. „Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели, когато повярвахме“ (Рим.13,11). Когато започнем нашия подвиг за приближаване към Царството Божие, да усетим в живота си присъствието на Възкръсналия Христос.
Добра и благословена Четиридесетница!
Източник: Православие ру
