„Радвайте се винаги в Господа…“ (Филип. 4:4)

Този поздрав е съществувал като пожелание, не просто „Радвайте се!“, а „Радвайте се в Господа!“. Казано по този начин, се вижда, че тази радост има едно друго, неземно измерение, че става дума за радостта в общението с Бога. „Радвайте се!” – добре, всички имаме радостни мигове. И радостта в Господа е радост, което по някакъв начин е позната за нас. Проблемите обаче се появяват от момента, в който обърнем внимание на думата „винаги“. Човек си мисли, че това „винаги да се радвам“ е подигравка. Ако някой те поздрави с думите “Радвай се!, ще му кажеш: „Добре, радвай се и ти!“, но ако ти каже: „Винаги се радвай!“, ти ще си кажеш: „Този е много радостен и си мисли, че всички сме в настроение!“. Как да се радваме винаги? Та тук имаме толкова проблеми, несполуки, трудности…

Това е голямото предизвикателство. Ако някой ни каже „винаги да се радваме“, ще си кажем, че той е радостен понеже или е бил избран за депутат, или е станал владика, или е придобил академична титла, има конкретна причина да е радостен и затова ни казва: „Винаги се радвай!“. Какво ще рече това „винаги“? Та аз имам толкова проблеми, хубаво – за пет минути може и да се почувствам радостен, за толкова време радостта е оправдана, но оттам насетне накъдето и да се обърна, накъдето и да погледна, ще бъда безумен, ако се радвам постоянно. Бих казал на този, който ме призовава да бъда радостен – не те ли е срам да ми казваш това? Ако аз вървя с усмивка на лицето, хората какво ще си помислят? Няма ли да обидя всички тези, които имат проблеми? Няма ли да бъда предизвикателен да се движа постоянно с усмивка на уста и постоянно да казвам „Винаги се радвай!” Или пък ще заподозрат, че искам нещо от тях, за да им говоря така.

Днес обаче ще говорим за предпоставките на трайната радост. Защото тази радост има предпоставки. Като деца учехме някакви песнички в неделното училище, в които се говореше за радост, и като ги пеехме, накрая ни обхващаше депресия, защото не съществуваше причина за реална радост. Пеехме: „Радвай се заедно с Христос, войни сме, ще стъпчем всички! Ще завладеем всичко и ще се радваме след това!“. Една от причините, поради която си тръгнах от Църквата, когато бях малък, беше една песничка, която слушахме и пеехме по лагерите. Помня само припева, в който се казва: „Тръгнахме по пътя нагоре – дотук добре, – на върха стои Голгота – пак добре, – движим се с радостна стъпка, за да забием горе тежък кръст.“. Бях на 12 години и си мислех: „Със сигурност отиват да разпнат някой друг!“. Защото никой не тръгва с бодра и радостна стъпка да се изкачи на Голгота, да занесе там кръст и да го постави за себе си. Най-малкото Христос не се е изкачил по този начин на Голгота. Затова трябва да бъдем много внимателни към подобни тържествени песни, които са празни откъм духовно съдържание. Те оказват вреда на чувствителните деца, прогонват ги от Църквата, защото не тръгваш с бодра стъпка да се качиш на Кръста. Ако става въпрос да качиш всички други, тогава може да има бодра стъпка. В църковните тропари обаче няма да открием подобна радост. Ще откриете ли в тях някой да казва: „Аз съм радостен и щастлив, и тръгвам към Голгота с радост да се разпна!“. Никой от отците не казва това. Разбира се, радостта я има, и предстои да видим кои са нейните предпоставки. И тази радост, както изглежда, е трайна, защото християнин без радост е християнин, който реално не разбира защо е такъв. Ницше казва, че християните са хора без радост и мисля, че това е най-голямото и лошо обвинение, изречено някога срещу нас. Един християнин, който не може да се зарадва, следователно който не разбира какво точно става в това духовното пространство, в което е влязъл (т.е. в Църквата), има проблем.

… и пак ще кажа: радвайте се.

Апостолът повтаря тези думи, за да подчертае важността им, сякаш ни казва: „Чухте го, радвайте се – ако евентуално не сте го чули!“. Той продължава:

Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо.

Тоест радостният човек е кротък и снизходителен. Когато някой е радостен и шофира, позволява на всички да го изпреварят, да го наругаят, но той е въодушевен и в този момент за него не съществува проблем, нали? Когато някой е радостен и щастлив, той може лесно да понесе някакви загуби, също така да се раздава и да прави неща за другите, без това да му коства нещо. Това е последица от радостта. Когато св. ап. Павел казва „близо“, той не просто има предвид, че Господ ще дойде скоро, но и защото Христос води диалог с човека и създава връзка с него. Следователно Той е близо, не е далеч; това, в което вярваме, не са абстрактни идеи, а реалност. Оттук нататък апостол Павел започва да говори за това как може да се придобие тази радост:

Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби…

Какъвто и проблем да имате, от каквото и да се нуждаете, откривайте пред Бога своите просби с молитва, която е съпровождана от благодарение. Разбира се, някой ще каже: „Нима Бог не знае моите просби? Защо аз да ги казвам на Бога?“. Откривам на Бога не моите просби, а своето сърце за Него и създавам връзка с Него, затова съществува и благодарението. „Това е моята просба, Господи, по Твоята воля. Ако е нещо, което ме води до Тебе, а не ме разделя. Моля се да получа тези неща, но ги искам, доколкото те са в Твоя път.“

Това е освобождаването от грижата. Не съществува по-голяма радост от това да освободиш човека от стреса на грижата. Грижата е причина за всички скърби, страхове, фобии, болести и дори смъртни случаи. Затова един древен отец на Църквата казва, че грижата е изображение на ада – т.е. това човек да бъде угрижен за хиляди неща, да има хиляди въпроси в главата си и да не може да утихне, тъй като проблемите идват един след друг. И дяволът ти казва: „Виж, имаш ум в главата си, мисли! Сам ще решиш проблема!“. Бог обаче ми е дал ум, за да се насочвам към Него, за да мога да се вслушвам в Неговите решения. Срещал съм много малко хора в този суетен живот, които да знаят и то от опит какво означава да възложиш живота си на Бога. Всички останали научаваме това през изкушенията и трудностите. Страшното е, че себелюбието на човека работи срещу него самия; мислим си, че себелюбието ни работи в наша полза,  че то ни кара да се грижим за нашите си интереси, имущество, достойнство, образование… Проблемът обаче е, че именно следвайки себелюбието си, ние се оказваме в затруднение. Ако не бяхме срещнали съвременни светци, нямаше да можем да разберем какво означава този живот в Христос, да видим и днес, сред нас, хора, които не мислят за себе си и са се отрекли от себе си.

Преп. Мария Египетска напуска света и отива в пустинята. Тя иска да се поклони на Кръста, и когато Господ не я допуска, тя казва на Пресвета Богородица: „Ще вляза да се поклоня и след това ме отведи, където искаш!“. След това тя чува глас, който й казва да премине река Йордан. Отива с три хляба и върви двайсет дни в пустинята. Без да помисли, че има зверове, змии, ужаса на студа, мъчението на жегата, без храна, без вода, без хора, които да срещне по пътя. Тя живее в пустинята четиридесет и седем години и Бог не допуска да я доближи нито един звяр, не допуска да й се случи нещо. Вижте какъв е Божият човек и как човекът става такъв – с придобиването на пълното безгрижие от предаването на Божията воля. Света Мария Египетска нямала дреха да облече, но духом обикаляла целия свят.

Преподобна Мария Египетска преди столетия се е предала напълно на Божията воля, но и днес познаваме хора в Църквата, които се предават на Бога – един става монах, друг – мисионер… И така, причината за радостта е това безгрижие, това пълно предаване на Бога, което, колкото е по-голямо, толкова по-голяма радост носи. Някои от вас ще попитат: „Досега не сме го правили, но можем ли да го направим оттук нататък?“. Да, можем, вземайки предвид всичко това, което ни е било дадено. Както и нашите напразни борби за какво ли не. Ще ми кажете – светците нямали ли са грижи, нищо ли не са вършили? Тоест седели са на един стол? Но това да седиш на един стол и да се молиш на Бога е най-великото дело. Ние обаче не можем да го направим и затова правим и нещо друго. Да, нека вършим нашите си дела, но да поставяме Бога отпред, да поставяме молитвата, може да не е голям подвиг, но да нямаме грижа. Имало е патриарси, които са били начело на църкви, но не са чувствали тежестта на грижите, те възложили този товар на Бога.

Да си безгрижен не означава да не се изморяваш. Човек се изморява, труди се, но просто не понася душевното бреме (стреса) на своя труд. Един мисионер, който обхожда Индия и Африка, не просто се труди, а се пребива от работа и прави всичко, както и всеки друг човек, който се труди. И Бог иска да се трудим, да се изморяваме, но да нямаме грижи. Разбирате разликата. Човекът не се нагърбва с излишната грижа на този труд, а знае, че всичко принадлежи на Бога. Аз например работя, отглеждам децата си, ще ги отгледам, ще направя каквото мога за тях, естествено ще се уморявам, ще се боря, но няма да понеса децата ми на гърба си, те са свободни, ще ги оставя в Божиите ръце… Ще се трудя, но няма да имам излишни грижи. Обратно, грижа се (излишно) означава, че лично поемам бремето на всяко едно нещо докрай, сякаш искам да застана пред Бога и да му кажа: „Достатъчно ми даде, оттук нататък мога и сам! Ти гледай, ако искаш, помогни малко, но основно аз ще свърша всичко.“

Скоро идва ред и на надменността, която ме отделя от Бога: „Аз направих това, аз направих онова!“. Питам се защо политиката не само в Гърция не върви в добра посока. Ако политиците казваха: „С Божията помощ направих това, с Божията помощ ще направя онова!“, и ако казваха накрая: „Слава Богу! Не го очаквахме, но се борихме да направим това и Бог помогна!”, знаете ли една такава политика колко благославена би била от Бога?! Тя щеше да има много повече плодове от тези, които обикновено има. А реалността показва тъкмо обратното; навикът на политиците е да виждат повече от това, което са направили. Те искат да ни убедят, че те се направили всичко! В действителност нищо не са направили, освен минимума от онова, за което тръбят.

И обратно – когато имам смирение, в момента, в който принасям делото си на Бога, сякаш Му принасям една поредица от нули и Той слага единица отпред. Затова виждаме някои хора, независимо дали са свещеници, епископи, или хора от която и да е професия, да принасят огромни плодове в живота си, докато други може и да имат качествата, но не принасят плод. В Църквата също има хора, които имат много качества, но нямат това благо себепринасяне на Бога и гласът на егото в тях надделява: „Аз направих това! Ще направя онова!“. Накрая, въпреки качествата им, тяхното дело се оказва изключително малко.

…и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса.

Не светският мир, който днес го има, а утре липсва, а Божият мир, който превишава всеки ум. Божият мир, който е отвъд това, което можем да си помислим. Този мир ще опази нашето сърце в Христос и ще благослови нашите мисли. Този мир е изображение на рая. Има хора, които се грижа за хиляди неща, но са много спокойни, имайки този Божи мир в себе си, защото това, което правят, го принасят на Бога и оставят изхода на Него. „Нямаме нищо, а всичко притежаваме” (II Кор. 6:10) Какво означава това? Да не искам и да не претендирам за нещо по такъв егоистичен и надменен начин, с мисълта, че аз трябва да притежавам и да получа най-доброто.

И така, когато съм придобил съзнанието, че не съм достоен да направя нищо добро, да извърша голямо дело, но имам мир в Христос и оставям изхода от всичко на Него, тогава става двойно чудо: първото е мирът и радостта, която човек получава буквално без да знае защо, без да знае по какъв начин блика в него този извор на радост, и второто е, че нищо от онова, за което се труди, не отива на вятъра, а Бог оползотворява усилията му по положителен начин и реално делата на човека се осъществяват почти без да се усети. Има хора, които искат да катехизират целия свят и нищо не постигат, има и хора, като апостолите, които казвали – ние сме неуки, но обичаме Бога и влизаме в Негов път без да ни интересува да убедим никой, а самите ние сме изпълнени от това, което правим! И ето, те обърнали към вярата много народи, едва ли не без да го искат, без да се стремят към това, без да го преследват. Те работели за това, но не го преследвали. Де да знаехме тези тайни, които гарантират на човека много високо качество живот. Така бихме казали днес – качество на живота. Защото така – качествено, живее един дълбоко мирен и радостен човек…

И така, съществува причина за радостта и това е безгрижието, да предадеш делата си изцяло на Божията воля. Но причина за радостта е и молитвата, която създава неизменна връзка и приятелство с Бога. Светците имат Бога за Приятел. Това е духовно равнище, което ние не можем да проумеем. Волята на светеца и Божията воля се отъждествяват. Как става това? Много е трудно да го разберем, но мисля, че то започва именно с това безгрижие. Съзнавам, че не съм значим, не съм извършил велико дело, а какво правя? Обичам. И обичайки, правя това, което ми идва да правя, и всичко останало възлагам на Бога.

Какво полза има, ако спечеля целия свят и погубя душа си? Каква полза ще имам, ако погубя себе си, както казваме днес, да загубя смисъла на живота си, да престана да бъда себе си?! Какво полза има човек да спечели цял свят, ако няма радост и не може да се радва? За да имам радост обаче е нужно на първо място славословие за това, което получавам от Бога, след това е нужно да не се привързвам към онова, което съм получил или не съм получил, и трето, нужно е да споделям с другите това, което получавам. Така няма да погубя душата си. Нужно е да благодариш за Божиите дарове, да не се прилепяш към тях. С други думи, не ги слагай на мястото на Бога, не ги превръщай в идол, и трето, сподели го с други, за да ги задържиш. Така може да имаш много велики неща и същевременно да запазиш себе си, в противен случай ще погубиш душата си. А когато погубя себе си, губя и Бога, тези неща вървят заедно, защото Бог говори на истинската ми същност. Ако аз Му казвам като фарисея от евангелската притча: „Тук съм! Тук съм!“, Бог няма да ме види. Но ако съблека фарисейските дрехи, ако сваля театралния костюм и украсите от себе си, с които съм се маскирал, и кажа: „Ето ме, това съм аз! Ако искаш, Господи, погледни ме, ако не искаш, по-добре не ме гледай! Не заслужавам да ме гледаш!“, тогава прожекторът на Бога ще ме осветли…

Тълкувайки прословутото число 666, св. Андрей Критски казва, че трите шестици всъщност означават три неща: неудържимият гняв, който ще се простре по целия свят в последните дни, неудържимата гордост и неудържимото фантазиране. Това ще са трите основни привилегии на хората в последните дни. Забелязвате ли как в нашето съвремие родителите възпитават децата си именно в тази посока: да не оставиш някой да те настъпи, а веднага да го съкрушиш?! Днес това се смята за значимо – да можеш да смачкаш другите, най-малкото да ти имат страха и да ти завиждат. Надменност, гняв и след това да живееш в някакъв виртуален свят – творение на твоята фантазия. Защото вече не можеш да живееш с други край себе си, и след като си нямаш никого, с какво ще живееш? Със света на собствената си фантазия. Това е, което искат телевизията, компютрите за нас, изобщо такива са съвременните нагласи за живота. Ние си мислим, че държим живота в ръцете си, но всъщност други го ръководят, други ни водят накъдето си поискат. И на индивидуално, и на колективно равнище. Онзи ден в клас си говорих с учениците за учебника по история. За прословутия учебник по история, който всички с право осъждат, защото е едно кощунство: едно е да си убил баща ми и да кажа „Прощавам ти!“, но друго е да кажат, че убийство въобще не е имало. Та този учебник казва, че убийство не е имало. Няма престъпление, затова не търсете прошка. Това е чудовищно – и срещу хората, и срещу Бога. Докато обсъждахме въпроса за това измерение на глобализацията, един мой ученик българин ми каза: „Отче, същият проблем възникна и в България с учебника по история за девети клас.“. И какво пише в този учебник? В него турското владичество се нарича османско присъствие.

Някой иска да нямаме общности, да бъдем пълни с гняв и с фантазии. Да не съществува семейство, защото да не си глупав, че да създаваш семейство… Така казват много млади хора днес, направете си собствено проучване и ще се убедите колко млади днес казват: „Аз да създавам семейство? Не! За какво ми е да го правя?“. Защо да го прави, по каква причина?! За какво ми е семейство, за какво ми е история, за какво ми е общност?! Кой съм аз без тях? Една пионка на някоя международна компания, който днес ме поставя тук, утре ме праща в Пекин, след това – в друга част на земното кълбо, и там правя това, което иска компанията, тя ми дава идентичност, в това се изчерпва моята идентичност.

Доколкото съществуват християни, такива хора, които са обърнати със своята грижа, воля и сърце към Бога, тези унищожителни планове не могат да успеят. Или поне не могат да се осъществят докрай, но когато престанат да съществуват такива хора, примери на Божии човеци, тогава, когато наистина ги няма, ще имаме големи проблеми – не само ние, а всички европейци, целият свят. Сценариите на един бъдещ тоталитаризъм са кошмарни, те са описани в книгите на автори, които пророчески са говорили за тези неща.

Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете…

Човек може да бъде радостен, само когато доверява своето съществуване на Бога; когато създава неизменна и вечна връзка с Него; когато оценява своето свят и историята чрез тази връзка. Така той полага себе си в Божиите ръце и става сътворец и съуправител с Бога, става някой, който събеседва с Бога, а не някой, който просто приема пасивно живота. Той става някой, на когото Бог говори, а не просто някой, когото животът размята като морска вълна, движена от ветровете. Евангелието е призвало човека да бъде утеха за целия свят. Днес се приближаваш до някого и усещаш, че той не може да ти помогне, нищо не може да ти каже, няма нищо, което да ти даде. Приближаваш се обаче до един свят човек и истински усещаш, че си се приближил до една духовна крепост. Близо си до човек, който е толкова непоклатим, изпълнен със смисъл, че когато се докосваш до него, вземаш светлина и се освещаваш. Затова ви казах, че велики са хората, които Бог прави велики. Един обикновен незначителен човек може да стане велик, може да стане бог по благодат, да стане обиталище на Бога и да разпръсква Божието величие около себе си. Да притежава покой, въпреки трудностите, страданията и болките на живота…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Кой е човекът? Духовната полза от трудностите Бог е Утеха Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии

Чакахме и дочакахме! Когато белокосият патриарх запя: “Христос воскресе”, сякаш тежко бреме падна от душите ни. Почувствахме се като ангели, сякаш самите ние възкръснахме! Веднага от всички страни се разнесоха виковете на народа, подобни на бучене на бурни води: отдолу, откъм Гроба, отгоре, откъм Голгота, откъм галерията, откъм колонадата, откъм первазите на прозорците: навсякъде, където имаше място дори колкото само за едно човешко стъпало, се тълпяха хора.

Тъй изразяват радостта си нашите африкански и азиатски братя: за нас европейците това е необичайно, но такива са хората на Изток. Страдание до изстъпление и радост до изстъпление. През Страстната седмица те ридаеха на глас до Гроба Господен, целуваха Гроба, притискаха лица и ръце до него, биеха се в гърдите, нареждаха. А на сутринта – викове на буйна радост. Те са искрени и непосредствени като деца, но нима не на децата е обещал Господ Царството Небесно? Чувал съм от един копт, че европейците могат да се смеят, но не умеят да се радват. Радостта на източните хора без смях е особено възвишена, духовна радост.

“Да воскреснет Бог и расточатся врази Его”, пее патриархът. “Христос анести”, пеят гърците. Гробът се превърна в рай, мястото на мъченията – в извор на радост. Всички държим свещи в ръцете си, но душите ни са по-сияйни от свещите.

“Христос воскресе”, пеят руснаците. Чудесно и нежно, меко като коприна, както само руснаците умеят.

Ала в този миг и на това място и най-лошото пеене изглежда пленително, и най-грозното лице – прекрасно. В светлината и радостта на Възкресението всичко се променя, всичко се преобразява: и гласовете, и лицата, и предметите. Всичко около нас е прекрасно, всичко е чисто, всичко е свято, всичко е като в рая.

“Христос воскресе”, пеят арабите, танцувайки и пляскайки с ръце. Сълзи текат по лицата им и блестят в светлината на хилядите свещи и кандила. Сълзите, израз на скръб, изразяват радост. Ах, колко велика е човешката душа в своята искреност! По-велик е само Бог и Неговите Ангели!

“Христос воскресе”, пеят сърбите, коптите, арменците, българите, етиопците – всеки на своя език и по своя си начин. Но всички пеят прекрасно. Знаете ли, всички хора около нас изглеждат прекрасни и добри като ангели. Това е чудо, каквото само възкръсналият Христос може да извърши. И това е единствената основа за братството между хората – да виждаш всички хора прекрасни и добри.

След като всички народи изпяха пасхалния тропар, край Гроба Господен тръгна литийно шествие. Азиатци с фесове, африканци с чалми пееха някаква своя песен, пляскайки в такт с ръце и крака: “Една е истинската вяра, православната вяра!”.

След това започна канонът и литургията. Но всички четения и песнопения се заглушаваха от все същата победоносна песен: “Христос възкръсна от мъртвите!”.

На разсъмване пасхалната служба завърши в храма, но продължаваше в душите ни. Гледахме на всичко около нас в светлината на Христовото възкресение и слава, и всичко изглеждаше по-друго от вчера: по-хубаво, по-тържествено, по-величаво. Само в тази пасхална възкресна светлина животът придобива смисъл.

По пладне служеха Антипасха – тържествено литийно шествие през целия Свети град и четене на Евангелието на много езици. След това гледахме как арабите играят с мечове и носят на ръце патриарха. Искаше ни се да слезем до руската църква “Света Магдалина” в Гетсимания, където ни бяха поканили милите руски сестри. Тръгнахме отново по кръстния път на Господа. Но виж ти: сега той е съвсем друг – красив и светъл. Колко леко е станало в душата ни. Христовата победа погълна смъртта, а с нея и мъката и страданието. Тъй силен е блясъкът на възкресната светлина, че не виждаме нищо освен нея.

Воистину, воистину възкресе Христос!

Св. Николай Велимирович
Из “Мисионерски писма”

Близки теми:

Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии Въпросът, който протестантите не задават Съпротива Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Умеем да маскираме своите страсти

Моля се в настъпващите  дни всички да почувстваме великата Божия любов в душите ни. Най-големият проблем на човека, или поне един от големите проблеми, е, че не чувства любов. Някога през живота си сме били наранени от хора, които сме обичали, или те самите не са ни обикнали, когато ние сме имали нужда от това. Очаквали сме едно, а са ни дали друго и в един момент сме били предадени. Затова Страстната Седмица представлява възможност да почувстваме великата любов, която съществува в Бога. Затова страдащите чувстват болката на Христос, затова Христос чувства болката на човека. Това е седмицата на великата любов. Най-голямата празнота в нашия живот е тази: искам някой да ме възлюби, да ми съчувства и да мисли за мене. И Христос казва, че Бог толкова много  възлюбил човека, че  отдал Своя Единороден Син, за да Го възлюбим и ние, да Му се доверим и да живеем. Това е Страстната Седмица, седмицата на безкрайната Божия любов. Отвъд събитията, които ще видим и и от които ще се трогнем, трябва да чувстваме как тази празнота на душата ни се запълва и тогава ще можем да кажем, че тази седмица е имала смисъл и нашето сърце някак се  е открехнало. Христовият Кръст не е нещо, случило се само веднъж. Христос бил разпнат веднъж, но целият Му живот бил Кръст, болка и подготовка за този последен момент.

Когато твоите ученици не те разбират, чувстваш, че сякаш пак умираш. Когато казваш едно, а те разбират друго,  пак чувстваш, че сякаш си мъртъв в себе си. Когато изопачават твоите подбуди, когато например те наричат обхванат от бяс, когато много пъти наричали Христос заблуден, когато се опитали да Го хвърлят от рътлината – в онези мигове Господ се чувствал изоставен преди окончателния Кръст. Преди да бъде разпнат, много пъти вече бил изпитал болка – и понесъл малки кръстове в отношенията Си с другите. Веднъж дори Негови ученици си тръгнали от Него и Сам Той  искрено и открито казал на другите: Да не би и вие да искате да си тръгнете? Нима да те напускат хората, които обичаш, не е болка?Повод за всички тези събития от Страстната Седмица е възкресяването на св. Лазар. Това било поводът и така името на Христос се разчуло и навсякъде достигнал слухът, че Той направил страшно чудо – възкресил четиридневен мъртвец. Оттогава хората искали да видят и Христос, и Лазар и от омраза към Лазар поискали да унищожат и Господа. Повод за всичко е завистта, омразата и неприязънта. Много пъти не понасяме любовта, която някой показва към нас. Не понасяме някой просто да прави някакво добро. Нещо му става на човека и не понася щастието на другия. Другият ни е виновен. Каза ми го свещеникът, с който служим в една енория в Атина.  Попитах го: 

- Защо сме такива?

- Ние не можем дори със себе си да се оправим! Как тогава единият да издържи другия? Да гледа как напредва и да му се радва?

Веднага щом виждали някакво добро, повечето започвали да Му завиждат. Трогващото обаче е, че преди Своето страдание Христос не чувствал смут, а излъчвал мир, спокойствие, незлобие и това предал на Своите ученици, създал благодатна атмосфера, която придала мир и тишина и в техните души. Докато отивал да умре, Той окуражавал учениците Си, а не те Него. Той дори покрива Юда до такава степен, че кара мнозина да се гневят. Мнозина го питали: Защо го е направил Свой ученик? В крайна сметка, спасил ли се е Юда, какво е направил с него Господ? Чудното е, че докато знаел, че Юда е крадец, знаел неговия характер, Той му позволил да задоволи своята страст. Поставил го до Себе Си и му казал:

- Ти ще отговаряш за касата.

- Но той е крадец?!

Но Христос отвърнал:

- Остави го! Ще краде от нас, ще Ме вижда да правя чудеса, и ако се трогне душата му, ще омекне с добро!

Защото със сила никой не се променя. Не знам дали сте забелязали, че когато искаме да направим някой грях, понякога нещата не се подреждат. Друг път обаче ни се подреждат много добре. Всички обстоятелства са идеални за извършването на греха. Така и с Юда. Бог не му попречил да изживее своята страст. Човекът не се променя насила. Не можеш да принудиш човека да отсече някоя своя страст. Само когато се почувства добре, само когато почувства голяма любов, от него може да изчезне някоя негова немощ.

Аз съм виждал хора, които идват в храма, които са пушили, вземали са наркотици, вършили са тежки грехове, водили са много разпътен живот, и без да им кажеш нищо, не насила, а постепенно, в близост до Бога, тяхната душа омеква, намират нещо по-хубаво и сами оставят това, което правят. Човек не може да се промени насила. Никой не може да те накара да оставиш твоите навици, ако някой друг не ти даде нещо по-сладко.

Със започването на Великия Пост в училище едно момче, което пушеше, ми каза:

- Тази година искам да спра цигарите!

Не аз му го казах. Отвърнах му:

- Браво! Колко дни се бориш?

- От понеделник до днес – беше четвъртък на първата седмица – Ще се помъча до Пасха да не пуша!

- Кой ти го каза?

- Никой!

- Браво! Това има стойност! Ще правиш това, което можеш, колкото можеш, колкото издържиш, с любочестие, и ако видиш, че те напускат силите, не трябва да те обхваща паника! Ще стигнеш дотам, докъдето можеш да стигнеш.

След близо десет дена не се сдържа. Каза ми:

- Жалко! Всичко загубих! Исках да издържа до Пасха!

Казах му:

- Не е работата в това, което ти искаш, а колко можеш и за това ти помага твоето аз и Бог. Толкова е искал Бог да се подвизаваш, толкова издържаш, толкова можеш.

Майка му не може да приеме това и казва: Защо само десет дни? Аз искам детето ми да спре цигарите! Обаче не е въпросът, както ти искаш, а колко другият издържа. Затова и Христос дава на Юда възможности да краде, но и възможности за покаяние. Той казва:

- Ще Ме вижда да правя чудеса, няма ли да се трогне? Ще Ме вижда да зная тайните на целия свят, няма ли се замисли? Ако Моята любов не го накара да се замисли, дори наказанието няма да го промени.

Станах свещеник, защото никой в моето семейство не искаше да стана свещеник. Каквото и да вършех друго, те нямаха проблеми. Казваха ми да правя едно или друго:

- Излизай, води нощен живот, пий, пуши, живей си живота!

И понеже не ме притискаха, затова избрах това, което исках без принуда. Ако ме принуждаваха, можеше и да не обичам това, което обичам. Затова и Христос не притиска никого и до Него има хора с различни характери – всеки със своята душевност. Христос уважава това – нещо, което понякога ние не правим спрямо нашите ближни. И аз като свещеник, и всички ние спрямо нашия ближен. Всичко, което Господ направил, го направил доброволно. Той го искал и го направил. Той ни възлюбил, бил разпнат доброволно, докато можел да  избегне това.

Всичко станало през нощта – една нощ, най-страшната нощ в целия свят. Най-голямата нощ на най-голямата злоба, но и на най-голямата любов. Всичко става през нощта. През нощта човек се отдава на разврат, през нощта човек се моли, през нощта другият съгрешава. Нощта оставя поле за много неща в живота ни и Христос показал най-голямата Си любов през една нощ. Неговата най-велика молитва, молитвата в Гетсимания,  още не е  престанала да се простира върху цялата земя и целия свят. Архим. Софроний Сахаров казва, че тази Христова молитва има всемирни измерения. В нея Христос обхванал всички хора, които ще се родят от Адам и Ева до последното бебе, което ще се роди преди Второто Пришествие. За всички помислил и за всички се помолил в онзи миг. Той измил нозете на Своите ученици, смирил се. Това, което ние не правим, това, което аз не правя. Дойдох и седнах на предното място, докато Господ  е казал да сядаме на последното. Той ми казва да мия нозете на учениците, а тук другите се грижат за мене. Ученик съм на Христос, а дойдох със самолет, всичко е леко, уредено, платено, всичко  е леко и комфортно и казвам „Аз съм Христов ученик!”. Дойдох в името на Този, Който няма нищо. Напълно различна е Неговата душевна атмосфера, напълно различна е моята.

Всичко това станало в една градина, в градината на Елеонската планина, в Гетсиманската градина. Както – се казва – в древност в райската градина станала първата битка и била  загубена, така сега се води нова битка и бива спечелена. Адам чу Бога и се скри, а Господ, Новият Адам, чу тези, които идвали да Го заловят, и се показал и не се уплашил. Кого търсите? – ги попитал. И когато казали Иисус Назорееца, Той  смело отвърнал. Христос не се срамувал заради нас, не се срамувал да ни защити и да ни каже, че ни обича реално и до смърт. Потресаващото е, че когато попитали Юда: Какво лошо имаш да кажеш за Христос, кажи ни за Него нещо! единственото, което казал, било: Аз едно нещо мога да направя, да ви заведа да видите къде се моли. Нищо друго не мога да ви кажа. Нямам нищо в Негов ущърб. И св. Йоан Златоуст пита: „Добре, три години си бил с него, гледал си Го от сутринта до вечерта, виждал си Го да спи, да яде, да ходи, да  си почива, да говори, видял си всичко. Какво лошо си намерил в Христос?” – нищо, нищо не намерил. Ние сме хора, които – отвъд впечатляващия личния профил, който имаме – когато някой ни опознае, се разочарова. Не знам дали ви се е случило, но на мене постоянно ми се случва да разочаровам хората след първия контакт и познанство. Един човек дойде отдалеч да се изповяда и мислеше, че ще намери при мен нещо различно. След няколко изповеди ми каза:

- В крайна сметка и ти не си това, което очаквах. Разочарова ме!

Аз му отвърнах:

- Това, което каза, е много истинско.

Истинско е да те разочарова човек, защото, ако очакваш от него да намериш съвършена пълнота, няма да я срещнеш. Христос обаче три години никого не разочаровал. Просто Юда искал да Го предаде от злоба, поради някакви вътрешни душевни процеси и тайни, но нямал какво лошо да каже за Христос. Той само казал: Елате да ви заведа да Го намерите. Той нямал нищо срещу Него, защото Христос не направил някакво зло, за да го каже.

Това е нощта на предателството, на оставеността, на дрямката, на отричането на св. ап. Петър, който се сгрял с другите и когато се стоплил, се отпуснал, и когато се отпуснал, се отрекъл от Господа. Затова се казва, внимавай къде се отпускаш. Много пъти се отпускаме и когато се отпуснем, всичко разваляме.

Вчера ми се обади една госпожа и ми поиска 500 евро.

- Защо ги искаш? – попитах аз.

Между другото, тя слуша моите предавания по радиото заедно с дъщеря си и те много й харесват. Тоест, харесват й думите ми. Трогва се от думите, разчувства се, но след това какво правим? Та тя ми каза, че иска 500 евро, защото дъщеря й искала да направи аборт. Дъщеря й е в първи курс на лицея и й бях говорил преди един месец, защото тогава майка й ми се обади и ме помоли:

-  Говори с нея! Кажи й нещо!

- Какво да й кажа? Думите ги знае, въпросът е как ще ги превърне в дела.

- Кажи й нещо!

- Добре, ще й кажа!

Говорих й, а тя слушаше. Казах й:

-  Кажи сега ти нещо!

- Не, говори ти! Чувам те! Радвам се да те слушам.

Говорех, говорех, тя не ме прекъсваше и в даден момент я попитах:

- Какво ще кажеш за всичко, което чу?

Тя ми отвърна:

- Колко хубаво говориш!

Аз й казах:

- Виж, ще затворим сега телефона и ще ти се обадя след няколко дена, за да говориш ти. Няма аз да говоря, а ти ще говориш. Аз ти казах моето мнение и моето виждане за твоя живот.

Тя не свари да ми се обади. Вместо нея се обади майка й да ми иска 500 евро за аборт. Дори не можеше да помисли, че може да задържи това дете, да го роди и да го даде някъде другаде. Не можеше да помисли това. Не можеше да го понесе.

Това се случва, затова ми е омръзнало да говоря. Не, не, че е тежко да говоря, харесва ми, приятно е да говориш. Сладко е постоянно да говориш, да говориш, другият да слуша, става ни приятно. Но въпросът е какво правиш, когато спреш да говориш. Думите са оскъдни – другият ги слуша и просто неговият слух и чувства се услаждат. Това си изпатил св. ап. Петър – отпуснал се, докато слушал много, знаел много, бил обещал много на Христос – аз няма да се отрека от Тебе, но ако си в труден момент, всичко се променя.

Разказах този случай на децата в училище и те се вцепениха и се питаха: Как е станало това? В първи курс на лицея и да е бременна?

Обадих се на майка й и я попитах:

- Къде е дъщерята ти?

- Спи.

Завчера беше това, в десет вечерта – да спи – любопитно нещо. И на другия ден рано сутринта тя ми изпрати съобщение, в което пишеше: „Не издържам, няма да го скрия от тебе, провалих се като майка. Дъщеря ми е бременна. Какво ще правя сега? Аз съм една провалила се майка”.

Трудните моменти на всеки човек, в които изменя на това, което сам е решил, са тайна. Никой не може да си представи развитието на другия човек. Човекът стига от върха до дъното. Затова не се смайвайте и не се шокирайте за нищо и за никого и никога не казвайте големи думи за себе, че “Аз съм, и винаги ще бъда”. Можеш да гледаш някой в калта, а след 5 месеца, след 5 години да си търкаш очите и да казваш:

- Как се промени този човек!

И обратното. Човекът е тайна. В един момент всеки свещеник претръпва от изповедта поради това, което слуша, и вече очаква всичко. Можеш да видиш един свят човек да ти говори за свои много дълбоки преживявания и да се трогваш. И да гледаш един човек, който живее трагични моменти, когото също трябва да приемеш с хладнокръвие. И не може да разбере нищо друго. Това вижда, това чувства, това живее. Тайната на човешката личност. Човекът е тайнствено същество. Защо сега си тук, а не някъде другаде? Защото си добър? Защото другите са лоши? Не зная защо. Защо съм аз сега свещеник, а братовчед ми се занимава с бойни изкуства, с дзен будизъм и такива неща. Защо? След като е добър човек, познавам  го. Не зная. Това е тайна. Едно зная. Не трябва да съдя, защо този е така, защо онзи е инак… човешката природа е много изменчива. Когато Христос бил предаден, цялото Неговото тяло ни убеждава за тази велика любов. Когато имате някакво притеснение, си припомняйте Христос и казвайте това нещо: Съществува Някой, Който ме е възлюбил толкова много и ми го показа!

Когато открили рак в начален стадий на годеника на една девойка, тя се шокирала, защото още не била женена за него. Казала си: Сега, когато е рано, ако искам, мога да се разделя. Ще издържа ли с него завинаги? Ще мога ли да понеса неговия кръст? Хубаво беше, когато започнахме сред сладостта. Сега, когато се появи болката? Ще го възлюбя докрай! Това, което казва Христос – възлюби ги докрай. Той ни е възлюбил докрай, с доказателства; а  ние обичаме само, когато всичко е лесно.

Един човек леко се разболял душевно и казал на девойката, която го обича:

- Ако искаш, остави ме! Защото виждаш, че сега минавам през едно изпитание. Хайде, остави ме, не се забърквай и ти с мене!

А тя му отговорила:

- Сега те обичам още повече! Ще остана с тебе, каквото и да ти се случи! Аз те обичам за това, което си. Не само заради твоята добра страна!

Колко хубаво нещо е, когато чувстваш това! Колко сигурен се чувстваш и казваш: Обича ме, въпреки че съм еди-как си, че имам еди-кой си недостатък, че се появи и друга моя немощ, но ме обича и ме познава кой съм или коя съм и ме обича такъв. Това е най-хубавият израз на любовта и доказателство за голяма любов. Това е направил Христос: възлюбил ни е докрай. И казва: Аз за тебе дори ще умра! Кой е умрял за тебе? Никой. Но и да умре? И какво стана? Човек е. Какво ще ти донесе неговата смърт? Никой обаче не умира за тебе.

Истинската любов означава: „Аз за тебе живея! Само за тебе мисля!”. Господ ни е възлюбил по изключителен и неповторим начин.

Ходил съм на Голгота и ми хареса там. Когато отидох за първи път, влязох вътре, видях местата, където Господ е преживял страданията, и си мислех как е било пълно с кръв, представях си Господнята кръв и Света Богородица да стои права и всички тези неща. Когато отидат там,  всички хора плачат. Атеисти, всякакви, китайци, от Конго, всички хора, туристи, но само да видят Разпятието, и всички се трогват. Христовата любов е неповторима. Това, което някога казал старец Паисий, когато бил малко дете: Дори Христос да не е бил Бог, какъвто и да е бил, един такъв Човек, Който е казал такива неща и е показал такава любов, е уникален Човек в света, и като Човек да Го видиш. Той казал това, защото един учител му казвал: Недей да вярваш в това, което казват поповете!

По-нататък старецът разказва: Когато казах, че ще обичам Христос, защото е най-добрият Човек в света, когато казах това, почувствах, че Христос е Бог и тогава душата ми разбра, че не е просто Човек, а  Бог, Който стана Човек, за да ни възлюби толкова отблизо…

На Голгота е Христовият Кръст и до него има още два кръста. Това е целият живот на света. Цялото човечество е там. Христос, благодарните и неблагодарните. Някои казват:

- Благодарим ти, Христе, за това, което си направил!

Другите Го гледат и казват:

- Ако си Бог, спаси Себе Си и нас!

Това разделение винаги съществува в света. Всички в даден момент ще заемат някаква позиция спрямо Него. Или ще  Го вложат в живота си или ще Го изведат оттам. Или ще Го вложиш вкъщи и при децата си, или ще кажеш:

- Аз ще живея без Бога! Искам да изпълнявам моята воля, моя избор.

Свободен си, всеки човек прави своя избор и  всеки избор има своята  цена.

Когато потекла първата капка Христова кръв, казва св. Йоан Златоуст, от онзи час можем да наричаме Бога наш Баща. Тази молитва, която казваме „Отче наш”. От оня миг казваш: Боже мой, чувствам, че си мой Баща! Сприятелил си се с Бога. Вече чувстваш безкрайната Божия любов, която винаги е съществувала, но ти я чувстваш. Бог никога не ни е подценявал, винаги ни е обичал. Ние се отдалечихме от Неговата любов и сега почувствахме колко много ни е възлюбил.

Христос иска да направим нещо съвсем конкретно: Това правете за Мой спомен – когато отдал Своята кръв и плът – искам да Ме помните, да Ме помните чрез св. Причастие и въобще в живота си искам да Ме помните за това, което направих за вас!

И ние сега това правим, припомняме си великата жертва и любов на Христос и дано това докосне нашата душа и ако я докосне, това докосване ще се види в промяната, която постепенно ще се извърши в нас. Мисля, че една основна промяна ще бъде благодарността в душата ни. Хубаво нещо е да си благодарен на Бога, т. е. да нямаш оплаквания в живота си. Рядко, много рядко пристига някой имейл или писмо от човек, който няма в себе си горчивина, оплакване, болка, негодувание, притеснение. Да каже например – пет-шест такива имейли са дошли – пиша ти просто, че благодаря на Бога за всичко, което ми е дарил в живота! Това означава, че Страстната Седмица и Христос са го докоснали. Благодаря Ти за всичко! Няма оплакване.

Кой от вас няма никакво оплакване в живота?  Веднъж един човек ми каза, че няма оплакване, докато имаше всички проблеми на света: болести, проблеми, притеснения. Аз го попитах:

- Какво оплакване имаш?

- Нищо! Слава Богу! Всичко е наред!

- Какво е наред?  След като имаш това, имаш онова…

- Слава Богу!

А ние имаме оплаквания; ако погледнеш в главата ми и прочетеш мислите ми, ще видиш какви проблеми имам, недоволства, особено през този Велик пост – само проблеми. Невероятни изкушения, когато всички искат да те накарат да мислиш, да мислиш, да се притесняваш. И казваш, къде е това спокойствие и благодарност, които Христос донесе в живота ни? Благодарност, да се успокоим, да затихнем, нашите деца и приятели да видят това. Другият да се доближи до теб и да разбере, че излъчваш покой в живота си.

Девойката иска да се омъжи и не намира покой, а се тревожи.

- Успокой се първо!

- Защо Бог закъснява?

- Защото съжалява някой. Първо ти се успокой, да  намериш някой, да се успокоят с теб и дечицата, които ще родиш, иначе така ще ги подлудиш! Успокой се, утихни малко!

Ако видим нещата по този начин, ако видим Христос, целият ни живот ще се промени, тази промяна ще има въздействие и влияние върху всички сфери – и върху брака, и на работното място, и за това да не ни изгонят от работа сред кризата, защото това, което имаш, е най-отморяващото, най-любимото, най-лесното, всички неща тук са взаимосвързани.

Някой ме попита:

- Това, което казваш, теории ли са?

-  Не, това казва Църквата: дела.

- Къде са? Слез оттам, дето говориш, и ела да ме заведеш някъде да видя тези неща, за които говориш! Покажи ми един дом да видя, че това нещо се живее, че е истинно!

Както отиваш в някой диетологичен център и казваш:

- Ще отслабна ли?

- Да.

И внезапно минава някой човек и ти казват:

- Виждате ли този слаб човек? Той тежеше 180 кг и сега  е 100 кг. Вижте как се е променил!

- Добре!

Виждаш резултат. И тъй, този човек също ми каза:

- Покажи ми тези неща, за да се убедя!

Не знаех какво да му отговоря, защото къде сега да му покажа, мислех за някои познати, казвах си: Ох, не този, много е нервен, ох, не този. А този? Този си позволява ругатни, този има онова…

Казах му:

- Виж това, което казвам е много велико!

- Добре, съгласен съм! Обаче, къде е да го видя?

-  Е, чедо, това са разтърсващи неща, ако ги помислиш…

Накрая разбрах и се засрамих. Казах му:

- Знаеш ли? Старец Паисий на Света Гора е преживял всичко това!

- Да, но сега не е жив. Въпросът е аз къде ще живея тези неща?

- Ама това е и нашият въпрос! Да се подвизаваш, да се подвизавам, и да ги живеем!

В крайна сметка разбирам, че хората и всички, които са около нас, искат автентичност, която стои над думите. Разбрали сте това.

Понякога хората ми казват: Познавам християни и се разочаровам. Те живеят Страстната Седмица много умилително, но след това животът им не е с Христос. И питаш, какво направи в Църквата? Тези сълзи, които течаха през Страстната Седмица, какво са, какво направиха? Това е моят въпрос, моето недоумение, моята мъка.

Християнският живот се е превърнал във фотография, витрина, показност. Показваме нещо, а на дело нищо.

Ако някой беден ме види навън и ми каже:

- Относно това, което говори, аз съм една много хубава възможност да го преживееш! Дай ми!

- Нямам дребни!

Един беден човек ми каза:

- Дай ми!

- Нямам дребни!

- Не пречи! Може и едри!

Едно говорим, друго вършим. Животът ни е много фалшив. Затова не се променят хората, затова нашите думи не са убедителни, затова говорим на децата си или на нашия спътник, но не ни разбират, в смисъл, че им говорим истинни думи, а чувстват, че изкарваме нещо фалшиво от нас.

Християнството е праксис, не проповед, не думи, не профил, а дела във всекидневния живот. Виждате това всеки ден в живота в отношенията си с вашите ближни, деца,  годеник, мъж, жена. Всеки ден нашата вяра и връзка с Христос се отсъжда дали е истинска или фалшива. Аз по този въпрос съм се провалил и затова съм си така, както съм. Някой ме упрекна:

- Ти не се ожени!

Казах му различни оправдания, но истината е, че е трудно да имаш семейство, постоянно да живееш заедно с някой друг. Това да идваш, да говориш неща и да си тръгваш, оставяш добро впечатление, но всеки ден да си с някой и да проявяваш Христос в живота си е подвиг, най-трудното, най-хубавото, най-истинското и не всеки го може.

От Евергетиноса (сборник от XI в. със светоотечески поучения, бел. ред.) разбрах, че трябва да се научиш да пееш в живота си сред притесненията, които понякога имаш. Когато пътникът върви в гората и се умори, започва да си свири някой песен и така залъгва своята умора. Да кажеш един псалм, една песен.

Животът е труден и има кръст, но заедно с Христос кръстът става поносим. Аз това разбрах. Това, което правим, ще го осъзнаем в хода на живота. Сега тази девойка, която ще прави аборт, утре, вдругиден, когато отиде, ще помни това. Тя го е избрала и то ще й остави белег за цял живот. Какво да прави.

Дойде една друга жена, която след двайсет години изповеди все повтаря, че е извършила аборт:

- Добре, чедо, вече го изповяда! Опростено ти е!

- Знам го, но не мога да се успокоя!

Кой й каза, да не се успокоява?

Видя ли? Тоест нещата са такива, нашето устройство е такова, че не издържаш ти самият да бъдеш причина някой друг човек да не живее. Много трудно нещо. Сега животът на тази девойка ще се промени, тя ще се промени, може да стане светица, но нека да внимаваме как живеем и какви решения вземаме във всяка една област на живота ни.

Превод: К. Константинов

Близки теми:

Не си играй с любовта на другия човек Настояването другите да станат добри е самоизтъкване Стената на самолюбието Колкото по-близо сме до Христос, толкова по-близки ставаме помежду си Времето на този грохнал свят

Покайният пример на света Мария Египетска е толкова многообхватен и поучителен, че светата Църква желае непременно да го запечати в нашите сърца. Защо, освен деня на нейната памет, на нея се посвещава и днешният неделен ден, т.е. Петата неделя на Великия пост, и освен това се предвижда бдение, на което нейният канон се съединява с Великия покаен канон? Изглежда, че има достатъчно основания за това, та да обърнем внимание на нейното обръщане и да се поучим от него. Нека изслушаме този урок.

Аз не ще разглеждам целия живот на преподобната. Ще се спра на първото действие на Божията благодат върху нея, което я пробудило от греховния сън. И ще се спра не за да ви призова към подражание, защото как ще подражаваме на този, който не е от нас, но за да ви покажа как и всеки от нас може и е длъжен да постъпва така, та да получи същата благодат.

Обръщането на света Мария Египетска е необикновено. Вие виждате, че тя изцяло е потънала в греха и на ум не й идва да се отдели от него. Но идва благодатта и със своето поразително действие я пробужда от греховния сън. Пробудена, тя вижда своята гибел и решава да промени живота си. С нея станало същото, както, ако някой би бил потопен в тиня и друг отвън със здрава ръка го извлича от дълбочината на калта и го поставя свободен на твърда земя. Такова е било обръщането на свети апостол Павел и на много други.

Но онова, което спада към особените и извънредни действия на Бога, именно поради това не може да бъде общо за всички. И ако някой, основавайки се на тези примери, би се отказал да се грижи за своето обръщане и от всяко самопринуждение към това, казвайки като че ли на благодатта: ела, вземи ме и ще тръгна, такъв би бил несправедлив и сам би погубил себе си, предавайки се във властта на своето падение. Общият път за всички е: търсете и ще намерите, тропайте и ще ви се отвори. Макар и по тоя път действието на обръщащата Божия благодат да се изразява в поражение (на греха) и сътресение (на стария човек), но то се подготвя чрез личен труд, измолва се, така да се каже, от Господа. Той вижда мъчителния труд и дарява според труда. А в посочените извънредни случаи Той не очаква тоя труд, действа направо, а трудът идва след това. Така Господ действа над Своите особени избраници. Ние пък трябва да вървим по общия път и да принуждаваме сами себе си към обръщане, когато имаме за това благоприятно време и преминаваме спасителни дни.


Как трябва да работим над себе си, за да заслужим тая благодат на обръщането, как да постъпваме и към какво да се принуждаваме, за да покажем на Всевиждащия Господ, че желаем, търсим и жадуваме Неговото спасително вседействие у нас?

Ще ви посоча това накратко. Да вземем човек в такова положение, че му е дошла простата мисъл: наистина, трябва да се заема със себе си и да помисля за поправяне на своя живот. Проста мисъл, но няма налице нито съчувствие, нито желание да последва нейните внушения. Иска само разумът. Но нали, колкото и да иска това разумът, не ще се стигне до дело, докато не се възбуди ревността, енергията на заспалата съвест. Сега ще поведем душата, която мисълта за спасението, като небесна гостенка, е посетила по някакъв начин, към възбуждане именно на тая ревност.

И така, споходила ни е мисълта за изправяне на нашия живот: съвестта ли я е внушила, или Ангелът пазител я е донесъл, да не я отхвърляме, а веднага да се заемем с нея и да започнем да вършим над себе си, така да се каже, операции, които биха дали възможност на тая мисъл да овладее с всички сили нашето същество. В този опит трябва да действаме противно на онова, което върши у нас грехът, изобщо противно на оня порядък от разположения, чрез които човек се задържа в греха. Грехът оплита душата с много мрежи или се скрива от нея зад много покривала, защото сам по себе си той е безобразен и от пръв път може да отблъсне от себе си всекиго. Тези покривала са: най-дълбокото и най-близо до сърцето покривало, състоящо се от самозаблуда, безчувствие и безгрижие. По-горе от него и по-близо до душевната повърхност лежи разсеяността с многогрижието, след което идва най-горното покривало – преобладаването на плътта, изявено във външния ред на живота, наситен с грехове и пороци. Грехът живее в сърцето, оттам овладява цялата душа, прониква в тялото и във всичките ни дела и отношения, и в цялото ни поведение.

И така, нека започнем да сваляме тези покривала едно след друго, за да оголим душата, която е увита в тях, както в земята разкопават пласт след пласт, за да се извади зарито съкровище.

Да започнем с най-горното покривало.

1. Трябва да прекратим навреме привичните дела и общуване, особено ония, чрез които се подхранва страстта към властване над другите. Очи, уши, език – това са най-широките канали на греховната храна. Да ги пресечем чрез вътрешно уединение.

2. След това да се заемем с тялото: да му откажем не само удоволствията, но и презадоволяването му с храна и сън. Така ще смирим плътта, душата ще се освободи от връзките с материята, ще стане по-подвижна, по-лека и по-възприемчива за добрите впечатления. Това именно извършва благоразумният пост.

3. Вътрешното уединение и постът облекчават душата в обръщането й към себе си. Но влизайки в себе си, тя среща там страшно смущение, предизвикано от многогрижието и разсейването на мислите. Грижите ту за едно, ту за друго, ту за трето се трупат в сърцето и не позволяват на душата да се заеме със себе си, не й позволяват да се спре, а все я гонят напред и напред. Трябва да задушим тези грижи, да ги прогоним от душата и сърцето поне сега, през тези дни. Докато това не е направено, никакви по-нататъшни действия върху себе си не са възможни или ще останат съвсем безплодни. Грижата гнети или измъчва сърцето. Но и когато това не става, в главата бродят празни мисли една след друга или една през друга и причиняват там такъв смут, какъвто става при снежна виелица или буря. При такова състояние на душата нищо трайно и твърдо не може да се посее в нея. Затова е необходимо да съберем своите разпръснати чеда – мислите, заедно, както овчарят събира овцете, или както стъклената леща събира разпръснатите лъчи на слънцето и ги обръща към себе си. Това се постига чрез вниманието и трезвеността.

4. Накрая грижите са стихнали, мислите са се успокоили, умът е събран и съсредоточен. Три или четири покривала са свалени. Сега ние стоим пред нашето сърце. Пред нас е нашият вътрешен човек, потънал в съня на безгрижието, безчувствието и заслепяването. Нека започнем сега бодро и да се потрудим усърдно. Започва главното дело – пробуждането от съня.

Преди всичко трябва да побързаме да свалим от очите на ума покривалата, които го държат в заслепение. Защо човек не се страхува за себе си и не се грижи за себе си? Защото не вижда опасността от своето положение. Ако той би видял това, не би останал спокоен, както не може спокойно да седи у дома си оня, който вижда, че къщата е обхваната от пламъци. А човекът грешник не вижда опасността от своето положение затова, защото, по някакво самоизлъгване, му се вижда, че е в задоволително добро състояние. В ума му се прокрадват лъжливи ласкателни представи, които като в мрежа оплитат ума и закриват човека от самия него.

Тия представи, или изтънчени помисли, са твърде много. Например някой казва: “Аз съм християнин” и се успокоява, както иудеите, които казвали: ние сме Авраамово семе, отнася върху себе си християнските преимущества и обетования – без християнството, или придава на името, мястото и облеклото онова, което може да се основава и крепи само на силата и вътрешното достойнство. На друг идва наум неговото видно външно състояние, или бият на очи неговите физически съвършенства – сила и красота и душевни дарби – умствени и естетически и го заслепяват толкова по-силно, колкото повече се отличава от другите. Друг се заслепява от своите качества на благоразумие и предвидливост, особено когато това му е спечелило уважението не само на простия народ. Накрая, друг почива на съзнанието, че не само той е грешен: и този е такъв, и онзи и трети. Лъже себе си, като се успокоява от грешните прояви у другите, като че ли поради многото съгрешаващи грехът се извинява.

Такива и подобни мисли държат в заслепление. Ето защо, като влезем в себе си и съсредоточим своето внимание, трябва да премахваме една след друга тези опори на заслеплението, да разрушаваме тези празни надежди, или тези измислени оправдания на греховете, против които се е молил свети пророк Давид. Нека побеждаваме всяка подобна мисъл с християнско здравомислие. Да се убедим, че нашето християнство нищо не струва, ако ние сме лоши, че нашите съвършенства повече ни осъждат, отколкото да ни оправдават, ако не служат за слава Божия, защото нито уважението на другите, нито техните слабости ще ни помогнат. Разсъждавайки така, ние малко по малко ще обединяваме нашите мисли и ще застанем пред погледа на ума и съвестта, които ще нададат силен вик против нас, особено когато сравним себе си, каквито сме, с това, какво трябва да бъдем, и намерим, че за нищо не сме годни. Ако вследствие на това имаме чувството на страх и опасение за себе си, това е добър признак. Това е предвестие на бягството ни от греха, както разколебаването между войниците предвещава близкото бягство на цялата войска.

Така, заедно със самонаблюдението се поражда самочувствието. Ето защо, като не изоставяме разсъжденията, които разобличават нашето заслепление, след първото движение на духовното чувство трябва да съсредоточим още по-силно нашето внимание върху себе си, за да почувстваме омраза към греха.

Нека си представим по-живо какво представлява грехът сам по себе си. Той е язва, най-лоша от всички язви. Той ни отделя от Бога, разстройва душата и тялото, предава съвестта на мъчение, подхвърля ни на бедствия в живота, в смъртта и след смъртта, заключва рая, хвърля ни в ада. Дано чрез такива мисли в сърцето се породи отвращение към това чудовище.

Ако поставим греха в отношение към дявола, ще видим какъв безобразен другар и господар си придобиваме чрез греха. Дяволът е в спор с Бога. Той като че ли говори на Всещедрия Бог: “Ти всичко им даваш, а те престъпват Твоята воля. Аз нищо не давам, но действам така, че те ми служат неуморно”. Той е ласкател. Тук, хвърляйки ни в грехове, той обещава срещу тях някаква сладост, а там – със злобна насмешка ще ги показва за наше изобличение, ако не се покаем. Той се тресе от злобна радост, ако някой попадне в ръцете му. Като си спомним всичко това, дано почувстваме омраза към тоя човеконенавистник и към неговото дело у нас – греха.

Накрая, нека се обърнем към Бога и да разсъдим какво нещо е грехът пред лицето на нашия всезнаещ и вездесъщ, всеблаг и всещедър Промислител и Изкупител. Като се самоизобличим в престъпно невнимание, дързост и неблагодарност към Него, дано възбудим у себе си спасителна жалост и скръб по Бога.

По такъв начин, като вмъкваме в сърцето си едно след друго съкрушаващи чувства: ту отвращение и омраза към греха, ту страх и ужас от началника на греха, ту жалост и скръб за Господа, то малко по малко ще започне да се сгрява и да се раздвижва. Както електрическото поле привежда тялото в състояние на напрежение и възбуда, или както чистият и прохладен въздух го освежава и ободрява, така и тези чувства ще приведат в движение заспалата енергия на деятелните сили и накрая ще разположат човека да се изправи и да се спасява от това опасно положение. Това са първите грижи за спасение на душата. Когато всичко това стане, не бива да се бавим да подействаме върху себе си, и, от друга страна – да гоним от себе си съня на безгрижието. Като напрегнем всичките си сили, трябва и сега да пристъпим веднага към дело, без да отлагаме. Ако отложим, ще стане по-лошо: ще привикнем с греха, той ще се утвърди у нас и повече ще се заплетат обстоятелствата и греховните връзки. Накрая така ще се утежним от греха, че не ще можем дори и да станем, ще преминем предела, зад който може би няма връщане. Нека побързаме!

При това нека помислим и за смъртта. Ние виждаме как хората един след друг си отиват оттук, ще дойде и нашият ред. Като меч над глава, ударът на смъртта е готов да ни порази внезапно. Ще се явим на съд. Нашите дела ще се явят пред Божиите ангели и светии. Там ние ще бъдем сами с делата си. От тях или ще бъдем осъдени, или оправдани. Нека помним, че в рая не се отива с грехове, а адът е запечатан с печата на Божието осъждане. Не е ли време да хвърлим тоя товар, който ни готви такава беда?

За да бъде по-вярно действието на всички тези мисли, ние можем да ги обединим в един образ и носейки го в ума си, той ще действа върху нас отрезвяващо. Представи си, казва свети Тихон, че над тебе е съдът на Божията правда, под тебе е адът, готов да те погълне, пред тебе е смъртта, зад тебе са твоите безбройни грехове, отдясно и отляво са наредени множество злобни врагове. Като се устроиш така мислено, ти постоянно ще слушаш у себе си подбуждащ глас: “Само ти ли ще останеш безгрижен за твоето спасение?”.

С тези и подобни разсъждения и действия накрая ще падне и последното покривало на греха, състоящо се от безгрижие, безчувствие и заслепление. Разкрит пред себе си, сега човекът грешник не е безчувствен към своето опасно положение и нерядко чувства желание и стремеж да стане и да върви, но с това още не всичко е свършено. Очевидно тук не достига главното – благодатното съдействие. Трудът е извършен, стремежът е изявен, но всичко това са само опити в усилията от наша страна за привличане на благодатта, а съвсем не е самото дело, което търсим. Търсим и чукаме – а дарът е в ръцете на Подателя, Който разпределя всекиму. И тъй, при грижливо употребяване на посочените средства, ние можем да очакваме Божието посещение, което, макар винаги да е готово, никога не идва по наше решение. Поради това трябва да се поставяме в такива обстоятелства, в каквито е привикнала да действа благодатта, за да й съдействаме и ние. Да посещаваме светите храмове и да участваме в свещенодействията, да четем и да слушаме Словото Божие, да беседваме с богобоязливи хора, да се трудим и, главно, да се молим. Да се молим и в храма, и у дома, принуждавайки, така да се каже, неотстъпно Щедродарителя да ни обдари, като с насъщен хляб, с благодатната помощ за спасение. Така да се трудим с усърдие, да търсим и ще намерим. Така да тропаме и ще ни се отвори. Спасителят Господ ще види нашия труд за спасение и ще изпрати Своята спасителна благодат, която, слизайки, ще разкъса всички нишки на греха и ще даде на душата свобода да тича по Господния път. С други думи, идва това, което е било дадено даром на света Мария Египетска.

Какво трябва да вършим след това, ще ни научи самата посетителка на душите, както е научила Мария Египетска, както научава всекиго, който се удостои с нея и й се подчини.

Съдейки по всичко, което е необходимо да извършим над себе си, за да придобием тази подбуждаща към обръщане благодат, можем да се убедим, че най-благоприятното време за това са светите пости, най-вече Света Четиридесетница. Това е съкратена програма на един целесъобразен пост. Именно затова ни се сочи примерът на света Мария Египетска сега, през време на поста, та спомняйки ни за нея, да ни насочи към грижлива преценка – постили ли сме и извършили ли сме това както трябва? Ония, които са постили както трябва, ще се чувстват оживени, напрегнати, устремени към усилия в делото на спасението. Това е и неговата цел – или да придобием благодатта, или да си възвърнем загубената, или да усилим нейния огън, започнал да гасне, а не само да походим на църква и да попостим. Нужен е и този външен ред, но главното е в промяната на вътрешното настроение. Удостоил ли се е някой с това, нека да благодари на Господа, не се ли е удостоил, да бодърства.

Нека пристъпим към спасителния път на труда над себе си и ще получим. Господ е близо. Нека и ние да се приближим към Него и непременно ще стане съединяване между любвеобилния Господ и нашата душа, създадена по Негов образ и подобие, търсена от Него и желан от нея. Амин.

Из Творенията на Светителя Теофан Затворник (1815 – 1894)
Том 1. Врати на покаянието (Слова и проповеди)
Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2009 г

Близки теми:

Покаяние Синаксар за Неделя първа на Великия пост – Тържество на Православието Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Да видиш Бога в лицето на другия Как през поста да не се изяждаме взаимно

Чрез истинското покаяние душата се съкрушава и изтънява, и се съединява с Бога чрез сълзите на истинския плач. И когато в нея се запали Господният огън, тогава се изпича като хляб и се утвърждава блаженото смирение.

Така покаянието, сълзите и смирението се преплитат в едно свещено трисплетено въже и се съединяват в една сила.

Свойствата на тази прекрасна трисъставна сила са:

- най-радостно приемане на униженията, душата ги посреща и прегръща като лекарство за изцерение, като изгаряне на нейните недъзи и големи грехове (гл. 8);

- унищожаване на всеки гняв и успокояване;

-съвършено невярване на нашите добри дела и желание постоянно да се учим.

Върхът на нечистите страсти е тщеславието и гордостта, а техен погубител е смиреномъдрието. Защото в него не може да се крие отровата на лицемерието и клеветата. То я извлича от земята на сърцето и я уни­щожава.

В този, който се е свързал със смирението, няма следа от омраза, нито прекословие, нито неподчинение, освен когато става дума за вярата (гл. 10).

Този, който се е съединил със смиреномъдрието, е кротък, приветлив, умилява се лесно, милосърден е; най-вече тих, покорен, безскръбен, бодър, усърден, нак­ратко казано – безстрастен: защото Господ   си  спомни за нас в нашето унижение и ни избави от враговете ни (Пс. 135:23, 24) – от нашите страсти и пороци (гл. 11).

Гордият иска да изследва дълбините на Божиите съдби, смиреномъдрият не любопитства за непостижи­ми неща (гл. 12).

Покаянието вдига падналия, плачът чука на не­бесната врата, а смирението я отваря (гл. 16).

Слънцето осветява всичко видимо, а смирението утвърждава всяко разумно действие; където няма свет­лина, е мрачно, където няма смирение, всичко е сует­но (гл.17).

Смирението е единствената добродетел, на която бесовете не могат да подражават (гл. 18).

Превъзнасящият се осъжда всички и за всичко, този, който не се превъзнася, не осъжда никого и себе си не съди, а смиреният невинен винаги осъжда себе си (гл.19).

Смиреномъдрието е Божествен покров, който не ни позволява да видим нашите подвизи; то е бездна на самоунижението, недостъпна за невидимите крадци; то е крепка защита против врага (Пс. 60:4), помисълът на беззаконието не ще го притесни (Пс. 88:23).

То ще надвие своите врагове (Пс. 88:24).

Има и други свойства на смирението, които ще познае вътрешно само този, който го притежава: това е изпълване с неизказана светлина и с неизразима любов към молитвата. Преди постигането на тези дарове е необходимо да се придобие сърце, което не вижда чуждите грехове, и ненавист към тщеславието (гл. 28).

Който е познал, че е грешен във всяко движение на душата си, и признава своите грехове, е извършил сеит­ба и може да очаква цветовете на смиреномъдрието.

Смиреномъдрието е врата на Царството Небесно и тя въвежда в Царството ония, които се приближават до нея (гл. 31).

Който иска да постигне смиреномъдрие, нека да не престава да изпитва и да изследва себе си и ако в душата си мисли, че всеки е по-добър от него, той не е далеч от Божията милост (гл. 32).

Не е възможно да има смирение в иноверния или еретика, така както не може да излезе пламък от снега. Подвигът на смирението принадлежи само на православ­ните и благочестивите, които вече са очистени (гл. 33).

Мнозина наричат себе си грешници и може би наистина мислят така, но сърцето се изпитва чрез уни­жение от другите (гл. 34).

Който бърза към тихото пристанище на смирени­ето, нека се принуждава с думи, мисли, самоизпитване, молитви, с целия си живот, като размисля и нами­ра всички средства, докато с Божие съдействие, и като пребивава в най-унижени състояния и трудове, не се избави от неспокойното и бурно море на тщеславието. Избавилият се от тази страст получава лесно оправда­ние на всички други свои грехове като евангелския митар (гл. 35).

Някои, за да поддържат в себе си духа на смиреномъдрие, макар и да са получили вече опрощаване на греховете си, задържат до края на живота си спомена за миналите съгрешения и с него порицават тщеслави­ето, и суетното превъзнасяне.

Други, размисляйки за страданията и раните и поруганието на Христа, се считат за неизплатими длъж­ници.

Други постоянно обвиняват себе си за ежедневни­те неизправности и пропуски.

Други повалят гордостта чрез случващите се из­кушения, немощи и съгрешения, в които падат.

Други се молят да им бъдат отнети духовните да­рования, за да им остане смирението — майката на дарованията.

Има такива, които колкото повече са обдарявани, толкова повече се смиряват, като че ли стават все по-големи длъжници.

Това е кратък път към най-високо безстрастие (гл. 36).

Свещена двойка са любовта и смирението — лю­бовта издига душата към Бога, а смирението поддър­жа издигането ѝ и не ѝ позволява да падне (гл. 37).

(Из „Лествица“, Стъпало 25).

Близки теми:

Искаш ли от мен един съвет за брака Ролята на скърбите в нашия живот Най-голямата жажда По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола Религиозната депресивност

Поучение в третата неделя на Великия пост (Кръстопоклонна) от Светител Игнатий Брянчанинов

Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е казал Господ на учениците Си, призовавайки ги пред Себе Си, както днес слушахме в Евангелието (Марк. 8:34).

Възлюбени братя! И ние сме ученици на нашия Господ Иисус Христос, защото сме християни. И ние сме призовани пред лицето на Господа в този свят храм, за да слушаме Неговото учение. Ние стоим пред лицето на Господа; Неговият поглед е устремен към нас. Пред Него са оголени душите ни, нашите тайни мисли и съкровени усещания са открити пред Него. Той вижда всички наши намерения; Той вижда праведните дела и съгрешенията, извършени от нас от младостта ни; вижда целия ни живот, и миналия, и бъдещия; още неизвършеното от нас вече е записано в Неговата книга (Свети Симеон Нови Богослов. По книгата, написана в стихове, слово 55-то.). Той прозира часа на нашето преминаване в неизмеримата вечност и ни възвестява за наше спасение Своята всесвета заповед:

“Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.”

Със силата на живата вяра да издигнем мисленото си око към Господа – и ще Го видим, ще видим Него, Вездесъщия, присъстващия тук с нас! Да отворим сърцето си, отмествайки от входа му тежкия камък на ожесточението, и да чуем, да видим, да приемем, да усвоим за себе си учението на нашия Господ.

Какво значи да се отречем от себе си? Да се отречем от себе си значи да оставим греховния живот. Грехът, посредством който е станало нашето падение, е станал като че естествен за нас: отричането от греха е станало отричане от естеството, отричането от естеството е отричане от себе си. Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека. Но падналият човек признава поддържането и развиването в себе си на властта на смъртта за развитие и преуспяване на живота. Така заразеният със смъртоносен недъг бива победен от насилствените изисквания на недъга и търси ястия, които го усилват, търси ги като най-необходима храна, като най-приятно наслаждение. Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк. 8:35). Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Неумолимата и неизбежна смърт ни отнема всичко, а често и преди смъртта ни го отнемат непредвидени обстоятелства и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния праг на вечността. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.

Какво значи да вземем своя кръст? Кръстът бил оръдие за унизително наказание на презрените хора и пленниците, лишени от граждански права. Гордият свят, враждебен на Христа, лишава Христовите ученици от онези права, с които се ползват синовете на този свят. Да бяхте от света, казва Господ на Своите последователи, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба (Иоан. 15:19; 16:2).

Да вземем своя кръст означава великодушно да понасяме насмешките и поруганията, с които светът обсипва Христовия последовател, онези скърби и гонения, с които грехолюбивият и заслепен свят го преследва. Защото това е угодно Богу, казва свети Апостол Петър, ако някой, от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо. Вие за това сте призвани (1Петр. 2:19-21) от Господа, Който е известил на Своите възлюбени: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Иоан. 16:33).

Да вземем своя кръст значи доблестно да претърпяваме тежкия, невидим труд, невидимото страдание и мъченичество заради Евангелието в борбата със собствените си страсти, с живеещия вътре в нас грях, с духовете на злобата, които с ярост ще въстанат против нас и с ожесточение ще ни се възпротивят, когато решим да снемем от себе си игото на греха и да се подчиним на Христовото иго. Нашата борба – е казал свети Апостол Павел, – не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа (2Кор. 10:4-5). Удържал победа в тази невидима, многотрудна борба, Апостолът възкликнал: Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).

Да вземем своя кръст означава с покорност и смирение да се подчиним на временните скърби и бедствия, които е благоугодно на Божествения Промисъл да допусне за нас за очистване на нашите съгрешения. Тогава кръстът служи на човека за стълба от земята към небето. По тази стълба се е изкачил споменатият в Евангелието разбойник, изкачил се е от най-ужасните престъпления в най-светлите обители на рая: от своя кръст той произнесъл изпълнени със смиреномъдрие думи; чрез смиреномъдрието встъпил в богопознанието, чрез богопознанието придобил небето. Получаваме заслуженото според делата си, казал той, спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лук. 23:41-42). И ние, възлюбени братя, когато ни обградят скърби, да повтаряме думите на разбойника, цената на които е раят! Или, подобно на Иов, да благославяме наказващия ни и в същото време справедлив Господ. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Както беше угодно Господу, тъй и стана, да бъде благословено името Господне (Иов. 2:10; 1:21). Да се сбъдне над нас нелъжливото Божие обещание: Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат (Иак. 1:12).

Да вземем своя кръст означава доброволно и с усърдие да се подчиним на лишенията и подвизите, с които се обуздават безсловесните стремежи на нашата плът. Към такова разпъване на плътта прибягвал и свети Апостол Павел: Изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1Кор. 9:27). Ония, които живеят по плът, тоест, които не обуздават своята плът, но допускат тя да властва над духа, не могат да угодят Богу. И затова, живеейки в плът, ние трябва да живеем не за плътта! Ако живеете по плът, ще умрете с вечна смърт; но, ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи с вечен, блажен живот (Рим. 8:8, 12, 13). Плътта наистина се обуздава от духа, но духът може да властва над плътта и да я управлява само тогава, когато плътта с пост, бдение, коленопреклонения и други телесни подвизи, възлагани върху нея благоразумно и умерено. Благоразумният и умерен пост освобождава тялото от тежестта и дебелостта, изостря неговите сили, държи го постоянно леко и способно да действа. Ония пък, които са Христови, казва Апостолът, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24).

Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст? Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания. Това значи да се задоволяваме именно с тези телесни подвизи, които съответстват на нашите телесни сили, от които именно се нуждае нашата плът, за да бъде държана в ред, а не да се стремим, увличайки се от тщеславно усърдие, по израза на свети Иоан Лествичник (Лествица. Слово 26), към усилен пост, към усилено бдение и други прекомерни подвизи, разрушаващи телесното здраве и насочващи духа към самомнение и самопрелъстяване. Цялото човечество се труди и страда на земята; но колко разнообразни са тези страдания, колко разнообразни са страстите, които ни нападат, колко разнообразни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето излекуване, за очистване на нашите съгрешения, какво различие има между хората в телесните сили и здравето! Всеки човек има свой кръст. И именно този свой кръст е заповядано на всеки християнин да приеме със себеотрицание и да последва Христа. Който е приел своя кръст, отричайки се от себе си, който се е примирил със самия себе си, със своите обстоятелства, със своето положение, външно и вътрешно, само той може разумно и правилно да последва Христа.

Какво значи да последваме Христа? Това значи да изучаваме Евангелието, да имаме Евангелието за единствен ръководител на дейността на ума, сърцето и тялото. Това значи да вземаме своя начин на мислене от Евангелието, да настроим сърдечните чувства според Евангелието и всичките ни постъпки, всичките ни движения, тайни и явни, да бъдат израз на Евангелието. На такова следване на Христа е способен, повтаряме, само този, който, избягвайки прелъстяването с измислено от него смиреномъдрие (Кол. 2:18), е пожелал да придобие истинно смиреномъдрие там, където почива то – в послушанието и покорността към Бога. Встъпил в послушание към Бога, в послушание, съединено с пълно отричане от себе си, той е взел своя кръст, признал го е и го е изповядал като свой кръст.

Възлюбени братя! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: “Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!“ Със съзнание за своята греховност, с благодарност към Бога, с покорност пред Божията воля да направим от своя кръст – оръдие на наказанието и знаме на безчестието – оръдие на победата и знаме на славата, подобно на Господния Кръст. Чрез кръста си отваряме рая. Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. “Какво съм направил?“ – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40). Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт (Възкресен тропар на втори гласи възкресен тропар на пети глас), та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт. Подготвяйки светите Апостоли към великото събитие – предстоящото изкупление на човешкия род чрез страданията и позорната смърт на въплътилия се Богочовек, Господ своевременно открил на Апостолите, че Той трябва да бъде предаден в ръцете на грешници, много да пострада, да бъде убит и да възкръсне. Такова предсказание се сторило на някои от светите Апостоли странно и невероятно. Тогава Господ повикал пред Себе Си Своите ученици и им казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Амин.

Свети Игнатий Брянчанинов
Из “Аскетическа проповед”,  Творения том трети. Изд. Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2006 година

Близки теми:

Писмо за поста, умереността и храненето Бракът не е сделка Загубихме човека Преди всичко се молете непрестанно и благодарете Богу за всичко, което става Синдромът на по-големия син

Омилия VІІ

Втора омилия за поста

Приятен е за окото видът на спокойното море, осветено от лъчезарна светлина, сияещо и озарено, отразяващо светлината като огледална повърхност. Но не по-малко радостно е не само да виждаш, но и да говориш на Църквата, събрана в Бога, свободна от смущения и тайнствено озарена от божествена светлина, окрилена към онова Сияние, издигнала нагоре ръце и очи, и всичките си чувства и мисли.

И така, тъй като благодатта на Духа днес ми даде тази радостна гледка и вие стоите тук с нас, прекарвайки дни и нощи в Божия храм и под неговата грижа, без да изпитвате недостиг от нищо, то можем да си ви представим като някакви дървета не от този свят, насадени край водните извори на Духа. Ето, аз също ще съдействам според силите си за това оросяване, като ви показвам още по-ясно хитростите, с които врагът на нашето спасение по всякакъв начин се стреми да направи негоден не само нашия пост, но и нашата молитва.

И така, братя, съществува и друг вид пресищане и горчиво пиянство, което бива не от храна и питие, и произлизащите от тях удоволствия, а от гнева срещу ближния, от ненавистта, злопаметството и произлизащите от тях злини, за които говори и Мойсей в песента: „Виното им е змийска отрова и пагубна аспидна отрова (Втор. 32:33). Затова и пророк Исая казва: „Горко на пияните без вино“ (Ис. 28:1); и пак той увещава с думите: „Не постете в караници и разпри“ (58:4). А на постещите в такова състояние говори като от името на Господа: „Ако навеждаш глава като тръст, това ли ще наречеш пост, угоден Господу? Кога умножавате молбите си, Аз не чувам. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си“ (58:5; 1:15). И така, такъв вид пиянство, произлизащо от ненавист, и предизвикващо отвръщането на Бога от нас – дяволът се опитва да предизвика у молещите се и постещите и им припомня провиненията на другите против тях, правейки ги такива, какъвто Давид описва човека, молещ се в злоба: „Неправда замисля цял ден, езикът му е като наострен бръснач“ (Пс. 51:3, 4); и моли Бога да го освободи от подобни хора, като казва: „Избави ме, Господи, от зъл човек, запази ме от потисник: те изострят езика си като змия; под устата им е аспидна отрова“ (Пс. 139:2, 4).

Но ние, братя, по време на поста и молитвата, ако и действително да сме имали нещо против някого, да простим и да бъдем изпълнени с любов, нещо повече – да се наблюдаваме един друг с цел подбуждане към любов и добри дела, да говорим с добро един за друг, и в себе си да разсъждаваме и да мислим добро пред Бога и пред хората – за да постим с похвален и непорочен пост, и въз основа на него молитвите ни да бъдат чути от Бога, така че, по благодат, както подобава, да Го наричаме Отец и да можем с дръзновение да Му казваме: „Отче, прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12). По действие на замислящия зло против нашите души се случва и друга неизправност в нашата молитва и пост, а именно тази, която имал онзи фарисей, който постел и се молел, и въпреки това останал без плод (от това дело). Но вие, знаейки, че всеки горделивец е нечист и неугоден пред Бога, и че ние, бидейки длъжници на Бога за много и големи неща и решавайки се да изплатим някаква малка част от дълга, трябва да постим и да се молим със сърдечно съкрушение и самоукорение, пренебрегвайки, като несъществено, онова, което е зад нас, и устремявайки се към това, което е пред нас, за да бъде нашият пост чист и богоугоден, и да имаме внимание и търпение в Божия храм.

Има и друг начин, по който действа лукавият, който прави безплоден нашия труд на поста и молитвата; той се състои в това да ни убеди да го извършваме, мотивирани от тщеславие и с лицемерие. Затова още Господ увещава в Евангелието и казва: „Влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:6).

Той казва това не защото заповядва да се отклоняваме от събранията в храма и (общите) молитви и псалмопения; защото в такъв случай Неговият псалмопевец-пророк не би Му говорил: „Посред Църква ще Те възпея“ (Пс. 21:23); и: „Ще Те славя, Господи, между народите, ще Те възпявам между племената“ (Пс. 56:10); и: „Ще изпълня молитвите си пред ония, които се боят от Тебе, Господи“ (Пс. 21:26); и към нас: „В църквите благославяйте Бога“ (Пс. 67:27); и: „Дойдете да се поклоним и да припаднем пред Него и да заплачем пред Господа, нашия Бог“ (Пс. 94:6). Сега не би ни стигнало времето за други, не по-малко възвишени примери; но ето в какво се състои това, на което учи Господ за тайната молитва: молитвата, извършвана насаме и у дома, и дори на леглото, подбужда към молитвата, която се извършва в Църква; както молитвата, извършвана вътре, в ума, подбужда към устна молитва; защото искащият да се помоли тогава, когато е дошъл в Божия храм, ако нито у дома, нито по пътя или в събранието не проявява усърдие към молитвата, няма да се моли истински и тогава, която стои в Божия храм. Това разкрива псалмопевецът, след като е казал: „Готово е сърцето ми, Боже, добавяйки: Ще пея и ще възпявам в славата си“ (Пс. 56:8); и на друго място: „Кога си спомня за Тебе на леглото си, размислям за Тебе през нощните стражи“ (Пс. 62:7). И още: „Кога постите, казва Господ, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:16-18).

О, несравнимо с нищо човеколюбие! Защото с тези думи Господ по подобаващ начин ни е показал бъдещата присъда на бъдещия Съд и Неговата заповед, за да получим там по-добра присъда и по-добър дял. Защото на онези, които по тщеславни подбуди, а не заради Него, водят добър начин на живот, Той, разбира се, тогава ще каже със същите думи, с които последователно говори и на нас: „Вие получихте своята награда приживе“; както и Авраам казал на онзи богаташ в пламъка: „Ти получи вече доброто си приживе“ (Лук. 16:25). Но на тези, които в упражняването в добродетелите имат предвид изключително Него, Той казва, че ще им въздаде наяве, тоест в онзи, другия живот; ще им въздаде благословение и наследство, и радост, и чисто и вечно наслаждение; и, тъй като не желае някой да се лиши от това, Той, Който иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината, сега разкрива, както казах, Своята безпристрастна и неизменна присъда, показвайки, че синове Божии са само онези, които са презрели човешката слава. Затова в едно изречение Той говори и за едното, и за другото: Твоят Отец, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве; за да покаже и направи презиращите празната и човешка слава Свои синове и наследници; а хората, които не са от същия дух, както и тях, ако не се покаят, да изключи от синовството.

Господ говори това, за да не ни виждат човеците, че се молим и постим, вследствие на което няма да имаме никаква полза: крепко ще издържим труда и молитвата, но ще се лишим от награда! Помажи главата си с елей, казва, и умий лицето си, тоест не се грижи за това лицето ти да бъде бледно и да бъдеш неспретнат и с непомазана глава, тъй като това може да изглежда като следствие от поста, който си си наложил и от презрението към тялото, и така може да получиш похвала от хората; защото така постъпвали и фарисеите, когато постели. Затова и те естествено се оказали чужди на Христовата Църква и Господ строго забранява да се уподобяваме на тях.

Може би някой възвишено ще каже, че тук под „глава” трябва да разбираме главата на душата, тоест ума като началстващ, а под „лице” – въображението, в което се съсредоточават впечатленията, получавани от сетивата. И ние, ако изпълняваме поста правилно, трябва да помажем главата си с елей, тоест да направим нашия ум милостив, и да умием нашето лице – тоест въображението, от срамните и нечисти помисли, от гнева и от всичко лошо; защото такъв и така извършван пост не само обръща в бягство и посрамва злите страсти, а с тях и онези, които ги възбуждат и създават – демоните, но и причислява постещите към ангелите, превръщайки ги в ангели, и прави ангелите техни пазители, които да им помагат и съдействат. Така някога, заедно с тримата момци във Вавилон, украсени с въздържание и пост, сред огъня се виждал и четвърти, който ги пазел невредими и чудотворно ги оросявал. Така пред Даниил, който извършвал многодневен пост, застанал ангел, който го умъдрявал и му предизвестявал бъдещето. Така и друг път, когато той с молитва и пост затворил устата на лъвовете, ангел пренесъл на голямо разстояние по въздуха пророк (Авакум), който му донесъл храна. Така и в нас, които извършваме и телесен, и духовен пост и се молим, със съдействието на благите ангели огънят на телесните страсти ще бъде угасен, и гневът, подобен на лъвски, ще бъде укротен, и ние ще споделим храната на пророка – с надежда на бъдещите блага, вяра и умно съзерцание, и на нас ще бъде дадено да настъпваме аспида и скорпион, и цялата вражеска сила.

Но постът, който не е такъв и не се извършва по този начин, е по-близък до злите ангели: защото на тях е присъщо неяденето, свързано с гняв и ненавист, и високомерието, и противенето на Бога – и ние, като раби и служители на Доброто, им противостоим. Защото нашата борба, казва апостолът, не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Разбира се, ще им се противим не само с пост, но и с бронята на правдата за наша защита, и с шлема на спасителната милостиня, и с щита на вярата, още и с могъщия в защита духовен меч, който е спасителното Божие слово към нас; защото така подобава да водим доблестна борба, да опазим вярата непоколебима, да угасим всички нажежени стрели на лукавия и да се покажем победители във всичко, за да получим небесните и свети венци, радвайки се заедно с ангелите, в Самия Христос, нашия Господ, на Когото подобава всяка слава, власт, чест и поклонение, с безначалния Негов Отец и Всесветия и Благия, и Животворящ Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин. I www.predanie.ru

Migne. Patrologiae Cursus Completus. Series Graeca. Tomus 151: Homilia VII: colonna 8893. Altera de jejunio.

Превод: Татяна Филева

Близки теми:

Покаянието като богоозарено себепознание Всички за един Духовният живот не е враг на радостта Искаш ли да се ожениш? Бог е решението на нашия проблем

Спомнете си, как по средата на Великия пост Църквата ни показва Христовия Кръст. Той ни разкрива две поразителни неща: първото е любовта на Бога, колко Бог е възлюбил човека – До смърт! И каква смърт? Кръстна смърт! Значи, ако искаш да разбереш колко Бог те е възлюбил, погледни Неговия Кръст. Показвайки ни го, Той ни казва:

- Изморихте се от поста? Изморихте се от подвига?

Погледнете докъде отиде Бог и ще получим дръзновение и сила. Съществува обаче и другата страна на Кръста. Какво показва той? Размерът на човешката злоба. Той показва, че човек може да стане толкова зъл, че дори Бога да разпъне на Кръст! И от това трябва да се ужасим. Тук всички трябва да се замислим. Носим своя кръст. Но въпросът е, имаме ли съзнание за Кръста в нашия живот? Носим Кръста си, но защо го носим? Какво показва Кръстът? Степента на нашата любов или степента на нашата злоба? Възможно ли е Кръстът, който имаме, да показва степента на нашето озлобление? Да! Когато в живота си разпъваме другите. Това разпъване показва колко сме зли. Може и да носим кръст, но да разпъваме другите. С думите си, с поведението си, с каквото и да е. Ама, човеци сме. Да, затова има покаяние, но искрено, истинско покаяние, което в крайна сметка не се задоволява с едно фалшиво „Извинявай!”.


Спомнете си, че на Сирни Заговезни вечерта се служи Вечерня на Опрощението. Прошката е нещо много велико, за да смятаме, че означава просто да ти целуна ръката и значи сме се сдобрили наполовина. Какво означава прошката (συγγνώμη)? Една разтърсваща реалност: имам същото мнение (γνώμη) с тебе, но кое е мнението в Църквата? Да имаш същото мнение с Бога. Затова прошката на първо място означава да имам общо мнение с Бога, а ако имаме общо мнение с Него, тогава всички сме сприятелени между нас. Не може да имаме общо мнение с Бога, да имаме Христов ум и да нямаме Христова любов. Какво означава опрощавам (συγχωρώ)? – и това е велика дума: побирам се заедно с някой друг на едно и също място. Това е смисълът на прошката от Бога. Припомнете си притчата за блудния син. Какъв е бил отговорът на думите на блудния син „Съгреших”? Не последвал отговор с думи, а прегръдка. Това било прошката на баща му, а не отвисоко да му каже:

- Добре, прощавам ти!

Защото понякога духовният отец ни умолява да простим и ние го правим през зъби. И така, това е прошката, Бог така ни опрощава, вмества ни в Неговата прегръдка, приема ни в Неговото тяло да се причастим, но Той не е призвал само нас. Не мога да бъда на едно и също място с Христос, но да не искам да направя място и за брат ми, когото Бог иска в Своето пространство. Как ще стане това нещо? Сами излизаме от пространството на Христос, Неговото тяло, Неговата Църква, когато всъщност отказваме да простим на другите братя. Нещата са напълно логични, напълно реални, те не се поддават нито на погрешни тълуквания, нито на някакви други тълкувания, защото истината е изключително проста. Ние ставаме любопитни, нашият ум потъмнява, гледаме истината и не я разбираме.

Това е нашият живот в Църквата, нашето пътуване, затова именно сме станали християни, затова сме се кръстили, тоест ние сме засадени в тялото Христово не, за да имаме някаква религия, а за да имаме живот.

Помнете обаче, че има и такива, които ще отидат в ада, но не го казвам със злоба; с други думи, всеки трябва да разбере, че когато не обича, той не е сроден с Бога и въпросът е приключен. И никой няма оправдание да не обича и да не бъде любов; не да има, а да бъде любов. Какво пише в Евангелието – това, което е написано, за ваша поука е написано.

Какво казваме, когато честваме св. Дионисий Егински? Св. Дионисий бил велик светец, защото пред него се оказал убиецът на брат му и той вместо да го удари и го убие, му сложил трапеза и му помогнал да избяга. Защо? Злобата на този човек не променила светеца, тя не била способна да промени неговата любов, той обичал брат си, но повече обичал Бога; той обичал брат си посредством Бога и знаел, че макар и да завършил живота си по този начин, брат му всъщност се предал на Божията любов и Божието царство. Той повече скърбял за окаяното състояние на този човек. И тъй, той защо не се променил? А ние за най-малкото казваме:

- Ама как да обичам, когато казва това за мене?

Какво обаче казват светците? Те казват, че нашите врагове са нашите най-големи благодетели. Ама наистина ли? Наистина. Защо? Защото в опита си да ти причини зло, твоят враг какво търси да намери? Твоите недостатъци. И дори реалните ти недостатъци, защото всеки човек, който има здрав разум, казва: „Ако кажа за него лъжливи неща, никой няма да ми повярва, ако кажа обаче истини, ще кажат „да, тук има право”.

И тъй, какво казват светците? В опита си да ми причини зло, моят враг открива моите недостатъци, за които още не знам и казвам:

- А-а-а, виж, това не го знаех!

И вместо да ми причини зло, той ми причинява добро, защото вече мога да се боря и да се опитам да се поправя. Възможно ли е да се поправим? Да, когато просто се доверим на Бога. В действителност всеки ден се сблъскват две неща – Божията воля и човешкият егоизъм. Ние на какво вярваме? Ние не се доверяваме, че Бог ще ни защити. Колко хубаво казва псалмопевецът – Господ е защитник на моя живот. След като Той ме защитава, защо аз да се защитавам? „Ама в един момент хората могат да си помислят нещо лошо за мене и ако го помислят?” Какво пречи? Кой ще ни съди в крайна сметка? Бог или хората? Бог знае кои сме и това трябва да ни интересува, а не човешките отсъди.

Старец Паисий казва и нещо друго – този, който се подвизава да бъде оправдан в този живот, е глупав. Простете ми за думата, но приблизително така го казва, защото, ако бъдеш оправдан в този живот, ще загубиш оправданието, което Бог ти дава. Той ще ти каже:


- Човече Мой, ти получи оправданието от хората, което търсеше!

Взел си го и нямаш дял в Божието оправдание. Нима фарисеинът не направил това? Той какво търсел? Да бъде оправдан пред хората. Защо благодарил на Бога? За да покаже на Бога колко е добър и колко лоши са другите. Той търсел не Божието оправдание, а човешко оправдание. Бог му казал – „Всичко добро”! Не се казва, че си е отишъл оправдан. Докато митарят знаел кой е, знаел, че е грешен, не криел това и толкова много чувствал своята греховност, той не се оглеждал във фарисеина, а в Самия Бог и нямал лице да си повдигне очите и да каже „Благодаря!” на Бога. Защо? Защото оскверних всичко, което ми даде. С наведена глава той се биел и казвал „Господи, смили се над мене”, няма какво друго да Ти кажа и покажа. И какво казва Христос? Той казва, че този, който търсил Божието оправдание, го получил. Другият казвал:

- Аз съм добър, нямам нужда!


Него го изпратил по живо, по здраво.

Виждате, че всичко, което пише в Евангелието, е написано за наша поука.

Трябва да изясним още нещо. Виждали ли сте как започват евангелските четива в Църквата? „Рече Господ”. Обръщали ли сте внимание на това? Вниквали ли сте в него? Какво ни се казва с тези две думи? Това, което ще чуете сега, го е казал Господ, Той е с нас и ни говори. Какво правя сега, нима се усъмнявам в Божието слово? И въпреки това има хора, които се усъмняват в Божието слово и смятат, че тяхното слово е по-важно, смятат, че не можеш да прокопсаш с Божието слово. Това обаче е хула срещу Светия Дух, единственият непростим грях и всъщност състояние на падение. Човекът иска да постигне успех, но без Бога и без волята на Бога. Разбира се, трябва да знаете още нещо, защото не съществува нищо моментно в нашия живот. Ако например някой човек днес отиде и ограби някоя банка, неговото деяние не е моментно, съществува вътрешен процес, през който минава и за който има съзнание, докато стигне до самото деяние.

Искате ли да ви кажа нещо? Ако Бог съществува, Той не може да бъде извън нашия живот. Ако не съществува, нека да Го потърсим. Но ако съществува, Той не може да бъде извън нашия живот, както и нашият живот не може да бъде извън Бога. Това би било абсурдно. Именно защото Бог съществува, Неговото слово е истина и аз съм призван да живея въз основа на тази истина, да имам водач и път в живота ми, защото иначе изопачавам нещата, но в мой ущърб. Какво става? Често хората надигат своя егоизъм заради малки неща и създават определено вътрешно състояние, което обаче въздейства върху живота на семейството, върху децата; понякога се появяват проблемите в живота и ние -като че ли сме напълно безгрешни – питаме защо, защо се случи това на мене?

Веднъж един човек говореше за болестите и смъртта, които споходиха неговия дом.

- Защо на нас? Кого засегнах и какво направихме?

Аз му отговорих:

- Опомни се, човече! Ти питаш кого си засегнал? Питай кого не си засегнал, а не кого си засегнал! Никого не си бил неоправдал!? Питай кого не си онеправдал!

Какво означава неправдата? Неправда е само да дойда и да ти взема портфейла? Когато с други думи присвоявам това, което ти би могъл да вземеш, това не е ли неправда? Когато всъщност живееш, без да си даваш сметка за Бога, защо сега протестираш срещу Него? Или вярваш, че Бог е изпратил смъртта в дома ти? Сега ли си спомни за Бога? Сега, когато накрая разбра, че ни си всемогъщ? И кой ти каза, че Бог е виновен за смъртта? Бог е създал не смъртта, а живота. Смъртта е избор на човека.

Затова евангелският текст за Страшния Съд и Второто Пришествие ни напомня една реалност, която ще настъпи независимо дали ни харесва или не. Както понякога детето прави бели и родителите му не знаят, но в един момент, когато разберат за това, то се засрамва, защото се унижава, това всъщност ще стане с нас, хората. Тогава ще се види висотата на всеки един от нас. Днес мога да се скрия от всички вас и да ме мислите за добър и свят. Обаче, ако аз нямам право сърце пред Бога, аз самият ще се унижа пред вас, когато в един момент видите, че не съм бил това, което сте си мислили. И вие нищо няма да си изпатите, но аз самият ще си изпатя. Следователно, по пътя към Пасха Църквата ни дава предпоставки и ни напомня за една много важна реалност. Няма Пасха без любов, любовта ни съди, защото, припомните си какво казал Христос на младия човек: да обичаш Бог с цялото си същество и ближния като себе си, на тези две заповеди се крепи целият Закон и Пророците. Това са двете измерения на човека. Двете координати на човека. Ако си в тях, ти си в живота. Ако излезеш от тях, и не е възможно да излезеш от едната и да не влезеш в другата, това се нарича лицемерие, това правил фарисеинът. Предполага се, че той бил в Божия път, но от друга страна нямал любов към хората. Тези неща не се разделят, Христос ги е свързал в едно – да възлюбиш Бога. . . и ближния като себе си. Какво означава това? Едното не може да съществува без другото. Не можеш да кажеш на Бога:

- Боже, възлюбих Те! Но не възлюбих човеците!

Нито можеш да кажеш:

- Аз възлюбих хората, но не възлюбих Бога!

Защото тази любов е фалшива и ние реално я живеем. Ако в семейството младите съпрузи се бяха научили да гледат един в друг Божието лице, тогава щяха да съхранят и любовта, и доверието, и уважението, и честта. Какво става обаче? Ние гледаме не по този начин, а егоистично, отхвърляме другия. И понякога този егоизъм е много груб, тоест говорим за убийствен егоизъм. В крайна сметка, всичко това представлява нашето собствено отчуждение и подмяна.

Великият пост е не просто един период, а начинът, по който сме призвани да живеем, с този дух.

Да кажа още нещо, което си спомних. Много пъти хората питат:

- Колко дена да постим, за да се причастим?

Понякога няма нужда да питаш такова нещо, след като нямаш любов в себе си. И знаете ли какво казват отците на Църквата? Подвигът без любов е демонично състояние. Тоест аз давам милостиня, постя, правя това, правя онова, но не обичам. Това е демонично състояние.

Казах ви за един случай, когато една баба дойде да се изповяда и имаше някакво глупаво недоразумение със свой роднина. Веднъж кокошките влезли в градината й и т.н. Аз й казах:

- Бабо, прости му! Говори му!


- Аз? Не! Той е по-малък!


- Бабо, Христос е по-голям от всички и стана най-малък от всички! Ти не искаш ли да приличаш на Христос? Не искаш ли да се причастиш и да приемеш Христос? Как ще Го приемеш? Затова говори с този човек, за да се сприятелите, нищо няма да загубиш!


- Не!


- Бре, бабо, на една крачка си от пропастта! Ще умреш и ще отидеш в ада!


- И в ада и в черния катран да отида, на него няма да му говоря!

Това демонично състояние ли е или не? Демонично състояние – да виждаш, че след малко ще умреш и да предпочетеш да отидеш в ада, за да не говориш на този човек. Това е демонизиране. Това е грозното, че държанието ни много пъти не просто е лошо, а демонично. Не ви казах какво направих – изгоних я от църквата, казах й, стани и се махни сега! Ама аз, казва, всеки ден правя поклони, всеки ден паля кандилата. . .

- Каквото и да правиш, си погинала, ако не направиш това, което ти казах!

Разбира се, срещнах я, когато ходих в същото село за един помен, сама ме заговори и на трапезата ми каза:

- Отче, помниш ли ме?


- Бабо, не те помня!


- Аз съм тази и тази. . . Отидох и му проговорих!


- Браво, бабо! – казах.

Въпросът е защо трябва да бъдем толкова трудни? Какво предпочитаме в живота си? И след това ще се жалваме и говорим…

Адът е вечен, знаете ли защо? Защо Бог е вечен и Бог няма да се промени, Той винаги ще бъде любов и тази любов ще бъде ад за тези, които не са възлюбили, защото няма да могат да я понесат. Ама какво да прави Бог, да престане да бъде любов? Да се снижи до мярата на нашата злоба? С други думи, Той не ни наказва с вечен ад, а ние с нашия живот наказваме себе си пожизнено да не можем да се радваме на Божията любов.

Постът не е просто въздържане от храни, а от нашите страсти, храните помагат, затова дори от първия ден на Великия пост се пее онзи хубав тропар, в който се казва да постим с пост приемлив, благоугоден Богу. Кой е истинският пост? Отчуждаването от злините, въздържанието от гняв, клюкарство, лъжа, това е истинският пост. Когато следователно казвам, че постя и от друга страна продължавам да клюкарствам, е, тогава не постя.

Ние духовниците, не сме следователи. Какво направил Господ на Велики Четвъртък? Той взел една кофа с вода, една кърпа и започнал да мие нозете на Своите ученици, а на този, който Му казал: “Аз, Господи, не ти давам да ми умиеш нозете!”, какво му каза?

- Ако не Ми дадеш, нямаш дял с Мене!

По време на изповед реално Бог ни прислужва с една друга кърпа – епитрахила на свещеника и с една друга вода – благодатта на Светия Дух. И какво прави? – очиства ни. Ако не ми отвориш дома си, как ще го очистя? Ако не ми отвориш душата си, как ще я очистя? С други думи, не очакваме свещеникът да стане следовател и да ни пита едно, второ, трето.

Предполага се, че знаеш защо отиваш, ако наистина чувстваш, че имаш бреме и искаш Бог да го отнеме, тогава говори просто и разтовари душата си! Или отиваш да измамиш кого – свещеника? Или себе си, че си отишъл и си се изповядал? Изповедта предполага покаяние, а не просто да кажа греховете си. Покаянието означава, че се кая за тях, съкрушавам се и реално се променям.

Нужно е да се събудим и да разберем, че осмиваме себе си, когато всъщност искаме да се приближим до Бога и нямаме божествения етос. Да се причастиш. Какво означава да се причастиш? Възможно ли е да приемеш Бога и в себе си да имаш тайни места, където не искаш да Го приемеш? Как Той да дойде да обитава там? Кое ни занимава – дали ще се причастим или дали другите ще видят, че ние се причастяваме и значи сме добри християни, когато всъщност в нас няма място за Бога? Няма място за Бога там, където няма място за божествения етос, тоест за любовта. Понякога се опитваме нещата от прости да ги направим сложни.

От друга страна, какво означава постът? Дали постът означава, че не ям месо или не ям две-три чинии? Постът е състояние на човека между гладуването и насищането. Защо постим преди причастяването? Какъв е този пост преди св. Причастие? Чувствам, че постя, стомахът се бунтува, но в същия момент осъзнавам, че постя, защото очаквам Христос, искам да се причастя с Неговото Тяло и Кръв и това очакване ме кара да се радвам за поста, който пазя, кара ме да чувствам, че съм направил нещо, макар и малко, за Този, Който идва. Това е радостно, а не тягостно състояние. Затова именно нямаме оправдание, че на Великден не оставяме през нощта докрай – и ние сме християни? Защо? Какво предпочитаме? Да отидем да ядем! Не да се причастим! Тогава какво Възкресение сме празнували, когато не сме станали причастни на Възкръсналия?

Понякога Църквата от любов бих казал ни търпи, след като всички сме грешни. Когато в Христовата притча за добрия стопанин, доброто семе и плевелите слугите поискали да извадят плевелите, господарят казал „Не!”, да не би по погрешка да извадите и житото. Това обаче не ни оправдава. Неговото слово е много ясно: при жетва плевелите ще бъдат изгорени с неугасим огън. Ужасявам се от думата отлъчване, но Църквата кого отлъчвала? Какво означава отлъчвам? Отделям. Защото се използва и в добър смисъл. В Деяния ап. се казва за св. ап. Варнава: „Когато те служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал”(33:2). И те дошли в Кипър. Съществува и отделяне(отлъчване) в друг смисъл, тоест Църквата ти казва:

- Християнино, ти не си живял като член на Църквата.

Затова и друг път казах, че постът не е самоцел, всъщност големият грях на този, който е здрав и казва Аз не постя, знаете ли кой е? Това, че отделя себе си от останалата Църква. Това е смъртта. Църквата какво прави сега? Пости, значи и аз постя. Какво прави Църквата в събота и в неделя? В събота и неделя Църквата разрешава да се яде елей. Християнинът, който под предлог на благочестие каже, че аз в събота постя и без елей, е еретик и извън Църквата. Защо? Защото поставя своята воля над волята на Бога и на светците. Защо не извършваме Света Литургия през седмиците на Великия пост? Защото тогава се пости, а постът и Светата Евхаристия са несъвместими неща. Светата Евхаристия преустановява поста. Не можеш да кажеш “Аз се причастих и постя”. Затова виждате, че с една невероятна мъдрост и с просветление от Бога Църквата е определила тези неща.

Коя е позицията на християнина? Господи, говори и Твоят раб слуша. Какво са каноните на Църквата? Изражение на нейната истина и дух. Те определят по-конкретни неща. И аз ще кажа, че в събота няма да ям олио, а в неделя ще се причастя? Или ще каже, че няма да ям елей в неделя, за да се причастя в понеделник?

Виждате, че зад някои неща може да се крие нашият егоизъм. В определен тип поведения, които смятаме за благочестиви, има много скрит егоизъм.

Веднъж в храма дойде един човек и попита:

- На Цветница ядем ли риба?

Попитах го:

- Какво искаш, да ти сложа епитимия да ядеш риба и на Разпети Петък? Не си ли питал, защо питаш всяка година?

Църквата е категорична, защото реално Великият пост свършва на Лазарова събота. Тогава имаме тържество. Защо? Защото Лазар е възкръснал. Както и Цветница, затова ядем риба, защото е Господен празник. И след това продължаваме с поста през Великата седмица. Не рибата, а егоизмът ни вреди. Да го кажа по-грубо – в ада ще ни изпрати не някоя риба, а нашият егоизъм. Упорството да вършим нашата воля. Припомните си какво е казал св. Григорий V, патриарх Константинополски, когато го съветвали да напусне Константинопол, защото всички усещали какво ще последва. Той пророчески казал: Моите дни са преброени, утре е неделя – Цветница ще ядем риба и след това рибите ще изядат нас. Така и станало. Виждате ли колко древно е преданието да ядем риба на Цветница? Не е нужно да питаме постоянно. Това, което трябва да правим, е да пазим това, за което сме питали и сме научили. Тогава реално можем да се радваме на Възкресението не като празник извън нас, а като събитие на нашия собствен живот. И какво означава Възкресението? Означава любов. Божията любов, която обхваща всички хора. И как празнуваме Възкресението? Само когато обичаме. Сещате ли се за славата на празника?

„Ден на Възкресение е, да просияем от тържеството на празника и един други да се прегърнем. На тези, които ни ненавиждат, да кажем: братя! и всичко да простим заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта смъртта потъпка, и на всички, които са в гробовете, живот дарува”.

Защото, ако това ни липсва, и да пеем тази песен, няма да я разберем.

Въпрос : В период, когато не се пости и всичко е разрешено, а на другия ден има св. Литургия и искам да се причастя, лошо ли е ако заради Христовата любов постя в последния ден?

Ама Христовата любов е онази, която ни казва, че когато имаме Жениха с нас, не постим. И през Светлата седмица имаме Жениха заедно с нас.

А през другите периоди?

Вижте, каноните на Църквата стоят над нашето благочестие. Ако е позволено да се яде, ще ядем и ще се причастим. Имаме толкова възможности да постим през останалото време. Да ви дам пример- през седмицата, която отмина, в сряда и петък се разрешава вино и елей. Това има своята причина и педагогика. Например, аз казвам: не, няма да ям в петък. Знаете ли на практика какво казвам? Казвам:

- Боже, защото Бог чрез Своя Дух определя всички неща в Църквата – аз съм по-силен от всички други и мога да постя!

Вече съм извършил грях. Приемаме смирено това, което казват каноните на Църквата. Защото каноните (κανόνοες) освобождават, те не се наричат оръдия (κανόνια). Колкото и строг да изглежда канонът, неговото прилагане зависи от разсъждението на изповедника и покаянието на човека. С други думи, изповедникът може да допусне до св. Причастие човека, който истински се е съкрушил и покаял, дори и най-голямото престъпление да е извършил.

Другият е направил незначителни неща или по-скоро така му се струва и си мисли, че „нищо не съм направил, защо да не се причастя?” Обаче на този човек грехът произлиза от неговия егоизъм и воля, а на другия е по немощ. И последният като митаря плаче за немощта си и какво каза Христос на митаря? Този беше оправдан. Защото внимавайте, моралът на Евангелието не е моралът на света. Христос казва – внимавайте, защо блудниците и прелюбодейците ще ви преварят в царството Божие не заради това, което са, а защото се покаяли. Затова първият, който влезе в рая, беше разбойник. Защо, заради добрите дела, които вършел? Не, а заради покаянието, което показал. Ние не разбираме нещо просто: Бог дойде да ни спаси, а не да ни съди. Бих казал Бог ни търси да ни спаси, а ние се противим…

Превод: К. Константинов

Близки теми:

Искаш ли от мен един съвет за брака Ролята на скърбите в нашия живот Най-голямата жажда По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола Религиозната депресивност

Св. Антоний Велики е реалист. Неговите правила или канони не са някаква формула, която той открил и ни оставил. Във всяко от тях има нещо уникално що се отнася до живота на монаха и ако някое от тях бъде нарушено, всичко се срива. Той казва, че трябва да се молим непрестанно, но същевременно да благодарим Богу за всичко, което ни се случва. Той посочва пресечната точка на тези две обстоятелства, които не могат да се разглеждат поотделно, а са взаимосвързани. Благодарим на Бога за приятните неща, ала още повече и за останалото: в живота нещата не винаги се случват така, както бихме желали. Например молим се, но понякога сякаш Бог не ни чува. Отправяме молитви за здраве, а то се влошава. Молим Бог да ни даде определени неща, но той не ни дава нищо. Всичко сякаш е наопаки.

Хората, които не се научат да благодарят на Господ за всичко, особено за несполуките, не могат да напреднат въобще от положението, когато са били деца. Те не отбелязват никакъв прогрес. И, разбира се, когато майките им ги родили, подобни хора били невинни бебета, имали са естествена святост, докато ние имаме жестокост и познание, които ни правят греховни. Така че трябва да се научим да благодарим на Бога. Когато имаме лоши помисли, когато нашият ближен каже нещо и почувстваме омраза в себе си, необходимо е, по всяко време, да възблагодарим Богу и да се усмихнем на брата си. Докато не сторим това, не можем да напреднем и крачка, тъй като всичко ще ни се струва покварено. Тогава с особена сила другите хора и обстоятелствата ще ни накарат да имаме лоши помисли, изкушения, страсти и чувство на обърканост.

Непрестанната молитва и благодарността към Бога за всичко, което се случва са необходимите предпоставки, за да водим един естествен живот. Ако хората не са благодарни на Бога за всичко, те не могат дори да се помолят, нито да живеят като монаси. Хората трябва да са благодарни каквото и да им се случва, независимо дали то идва от вътрешния им свят или от ближните, както и от враговете и демоните.

Непрестанната молитва и благодарността за всичко са пряко свързани с личното ни правило. С други думи, всеки може да изпълни своето правило и да се научи на непрестанна молитва. Ако човек иска да отдели своето правило от непрестанната молитва, ще претърпи неуспех и с двете. Това е основата и трябва да я запомним. Ако пропуснете своето правило за два дни ще видите, че ще забравите даже да кажете „Слава Богу“ макар веднъж дневно. Това е закон.

Близки теми:

Болките и скърбите в нашия живот Какво е написал Христос върху земята Не си играй с любовта на другия човек Настояването другите да станат добри е самоизтъкване Силата на прошката

“Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно”. (Мат. 5:10)

Когато Христос говори за  правдата, Той няма предвид светската правда. Например терористите  отишли и бомбардирали Америка, светската справедливост изисква Америка да отиде и да бомбардира терористите. Казват ти, че това е правда. Ти ме удари, и аз ще те ударя! Доколкото си ме онеправдал,  мое право е аз да те онеправдая. Или имаме една нива: светската логика ни казва  да я разделим по средата. Да я измерим  и да разделим, което не е лошо, но не е правдата, за Христос която говори. Божията правда е друга, защото авва Исаак казва: ако кажеш, че Бог е справедлив, тогава сякаш хулиш Бога, защото Той не е справедлив. Защото, как Той е справедлив в същото време, когато дава Своите блага на всички без изключение? Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. Бог обича всички  хора и не прави никаква разлика. Той няма светска логика.

Всъщност  неправдата  е   когато  човек сам онеправдава себе си. Кога сме онеправдани? Когато нямаме  правилна връзка с Бога. Това е  неправда, защото нашето аз е болно, немощно и недостатъчно. Правда е когато намериш твоята правилна връзка с Бога и оттук с всички хора. Правдата е когато постъпваш съобразно Божия дух. Христос какво казва? Ако някой те изгони, ти не го гони, ако някой те удари по едната страна, ти  му обърни и другата. Това е безумица по светски, нали?  Много хора, младите днес казват: добре, жертви ли сме? Глупави ли сме? Прости ли сме? Другият да дойде да ме удари и аз да не реагирам? Тоест  цял живот ще бъдем будалите на обществото? Такава е светската логика, така мисли човек. Но Христос идва и ни казва, че блажени са гонени заради правда и тяхно е царството небесно.  Когато човек бива гонен заради правда, това не означава, че той трябва на всяка цена да намерим някой да го гони, може никой да не ни гони, може да не съществуват гонения. Човек обаче трябва прогони своите   страсти. Например  днес хората съдят нещата съобразно това, което на тях им харесва. На мен така ми харесва! – ти казва и те пита: защо, лошо ли е това?  На мен това ми харесва и съдя нещата и действията на хората съобразно това на мен какво ми харесва. И трябва да убедиш другия, младия, детето, юношата, че това, че ти харесва, не означава, че трябва да го направиш, нито пък означава, че е добро. Може да ти харесва, но да е вредно и гибелно за теб. Трябва да се научиш да прогониш своето старо аз, на което му харесват различни неща, и да му се противопоставиш. Другият идва, хули те и те онеправдава, на теб ти идва да го похулиш, избухнеш и удариш, но сдържаш себе си, притискаш се, за да не реагираш по този начин. Е, това е съпротива, която човек оказва срещу своите страсти. Днес  например е пости и казваш ще постя!, но идват хиляди неща, вие ми се свят, замириса ми на сувлаки(шиш-кебап), помирисах  го и сякаш съм го изял и хайде да го изям. Е, не може само да го помириша,  след като го помирисах, слюнката ми изтече и го пожелах, все едно, че съм го изял. Ти обаче си казваш: няма да правя това нещо, противопоставяш се, защото трябва да разбереш – въобще в живота, както и в духовния живот -  че духовният живот означава борба и ако не се решиш да се бориш, не можеш да напреднеш. При Кръщението свещеникът ни запечатва със знамението на св. Кръст по цялото тяло, ако помните, защото, за съжаление, днес Кръщението е  театър, светски обред, по начина, по който се извършва,  никой не слуша какво говори  свещеникът, той  сам си говори, а Бог чува. И тъй, свещеникът поставя печат със светото миро  върху  всички сетива на човека, за да може той да получи духовно въоръжение и да се противопостави на греха, страстите и целия този буен поток, който иска да го задави. Това не е лесно, не е лесно да се противопоставиш на самия себе си. Много е трудно и трябва да започнем от малките неща. Например ми харесва нещо, което не е мое. След като не е твое, не можеш да го вземеш. Ама, другият има десет! Нека има 500! Не можеш да го вземеш, не ти принадлежи. Остави го там, това, че ти харесва, не означава, че имаш право да го вземеш. Искаш мотор, харесва ти, но помисли ли, че има други хора, от които зависиш и които биха се тревожили за теб? Е, как е възможно ти да си щастлив и радостен и да си живееш живота си, а в същото време да правиш нещастни други хора? И те седят на канапето и те чакат да се върнеш у дома, да видят жив ли си, умрял ли си? Всяка нощ да преживяват по една Голгота, а теб да не те интересува, защото на мен така ми харесва! Е, човек трябва да се научи да се противопоставя на себе си. Ако не се научим на това и нямаме това разбиране за живота, тогава няма да бъдем личности, а ще се погубим.

Сещам се, че когато през 1976 г. отидох за първи път на Света Гора,  по това време старец Паисий вършеше голям аскетически подвиг и нищо не ядеше,  само малко сурови треви и  малко вода. Той беше  слаб,  с половин бял дроб и едва ли не на умиране. Един лекар от Солунския университет, благочестив човек, му каза- Геронда, изяж само една филия хляб!  Тя е достатъчна, за да се закрепиш. Той беше на легло, но изобщо не се съгласи. Не, готов да съм да умра, но няма да отстъпя. Такъв смел  дух трябва да има човек, да бъде готов да претърпи всичко, дори смъртта, но да не мръдне от мястото си, защото знае, че ако го направи, спира пътя си към Бога.

Голям проблем в семейството е когато родителите казват нещо, а на другия ден си променят мнението. Сещам се за един човек, който се беше отклонил от правилния път и разказвайки своя живот, ми каза точно това. Той изследвал живота си и видял, че основната причина, поради която започнал да се бунтува и да бяга от семейството си, било това, че баща му говорил лъжи. Например той му казвал: свърши тази работа и ще ти дам една лира!  След това обаче не му я давал. Това създало бунт в него и предизвикало голям душевен проблем. Когато човек се противопоставя на себе си, в началото  „гони” себе си, вехтия човек, натиска себе си, не се оставя да прави каквото иска. Факт е, че в началото той се чувства затруднение, защото, както казахме, е необходимо да отсечеш  своите желания, предпочитания и похоти. Отците внимавали много в тези неща. Един монах се грижел за някакъв прокажен човек, чието положение ставало все по-тежко и накрая издавал много неприятно миризма и изтичала гной. Когато отишъл при него, монахът се почувствал  затруднен и си казал Не мога! Нека отиде някой друг! След това обаче притиснал  себе си и си казал  – ще отидеш и ако се осмелиш да ме убедиш да не ходя, не само ще усещаш неприятната миризма на прокажената плът, но ще те накарам и да я изядеш!  -  за да се научиш да не се противопоставяш на делото, което трябва да направиш. Виждате съпротивата, която светците оказвали срещу своето себелюбие и самоугодничество. Противопоставяйки се, те придобили  силен характер, смел дух, мъченически дух и  така сякаш били гонени заради правда.

Много пъти в семейството се появяват различни проблеми и например идва съпругата, която има труден мъж, и казва: не го издържам вече! Побърка ме! Измъчи ме! И я питаш, ако този мъж не ти беше мъж, а  син, щеше ли да го изгониш от дома си? Тя казва: не. Една майка гони ли детето си, каквото и да й стори? Не може. Не може лесно да направи това. Това означава, че ако погледнеш на него с по-голяма любов и търпение,  ще проявиш търпение. Тоест човек черпи търпение във всички етапи на живота си от прости неща- седнал си някъде, отишъл си в храма и си седнал до някой, който е дразнещ, плюе, мирише, върти се през цялото време, но ти прояви търпение, научи се да проявяваш търпение, не отстъпвай, започни от малките неща, научи се да търпиш, да очакваш, да отсичаш волята си. Не бързай, не искай постоянно да става така, както на теб ти харесва и ти е удобно.  Авва Доротей в „Подвижническите слова” говори  за отсичането на волята, като казва да започнем  от малките неща и да имаме търпение. Ако нямаш търпение, когато страстите се появят на повърхността, те ще те водят където си искат и няма да можеш да каже не!, защото, само когато човек се научи да има търпение, тогава може да се противопостави на тези страсти.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=306:2014-11-24-16-38-58&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Трудността да се довериш на Бога По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола Религиозната депресивност Болестта на фарисейството Дете или кола