Защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, оставяйки ни пример, за да вървим по стъпките Му. (1 Петр. 2:21)

Св. ап. Петър ни разкрива една велика истина, която се отнася до нашата връзка с Бога в Църквата. Тя навярно скандализира хората, които следват Бога и понякога е трудно да я проумеем. Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му. Както някой върви по пясъка и неговите стъпки се виждат отгоре, така и ние сме призвани да вървим по същите стъпки. Тоест да извървим същия път. И за да не правим грешки и да си мислим, че ще станем богове, ще правим чудеса в този свят, ще ходим по водата, както Христос, ще изцеляваме хората и ще правим чудеса, св. ап. Петър обяснява какво означава да вървим по стъпките на Христос. И казва:

Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия; Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та като умрем за греховете, да живеем за правдата: “чрез Неговата рана се изцерихте”.

Тук апостолът представя Христос в истинския Му образ, що се касае присъствието Му в Църквата и нашето отношение към Него, а именно, че ако искаме – без никой да ни насилва – да Го следваме и да бъдем Негови ученици, трябва да ходим по Неговите стъпки, което означава, че и ние ще изпитаме това, което Той е изпитал – скърби, клевети, болки, гонения, навярно смърт.

Въпреки това ние не бива да отвръщаме, да обвиняваме, когато ни обвиняват, да заплашваме тези, които ни наказват или тормозят, а да се оставим в Божиите ръце. Това е скандално – скандалът на човешката логика, изправена пред Божията логика. Някой ще каже: Но какво искаш да ни кажеш? Че трябва да станем жертви, които другите обвиняват и хулят, а ние ще седим? Какво трябва да правим в тези случаи? Разбира се, тук има две граници, в които можем да се движим. Едното е съвършеното: да не отговориш, да не направиш същото, да не отвърнеш, но и другото е това, което Сам Христос направил, когато Го съдили, и един слуга отишъл и Го ударил. Този слуга бил разслабленият, който седял до Силоамската къпалня и когото Христос изцелил след 38 години парализа. Христос му казал: Ако говорих зле, кажи какво лошо казах? Ако не говорих зле, тогава защо ме удряш? За да ни покаже, че можем да се движим в тези граници, в човешките граници, да потърсим причината, по която се върши тази неправда и гонение срещу нас. Но съвършеното е да подражаваме на Христос в това, което Сам ни казва той и ап. Петър описва тук: че Господ не отдал никакво значение на случващото се, въпреки че Го съдили, удряли, предали на смърт. Защото Той имал друга грижа – Неговото сърце и цялото същество било устремено към Неговия небесен Отец Бога. А на Кръста, молейки се, изрекъл думите от 21 псалом: Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил? Неговата грижа била Бог да прости греха на човеците, които Го разпнали. Затова казал: Отче, прости им, те не знаят какво правят! Който от нас може да постъпи по същия начин, е съвършен. По човешки гледано, той може и да потъне. Нали така казваме: няма да види хаир с този акъл! Успява напористият, а не този, който мълчи и проявява търпение. Такъв по всяка вероятност няма да успее, но неговото преуспяване не се състои в това какво ще прави в този свят, а в съвършенството на връзката, която развива с Бога.


Нека дам един съвременен пример със св. Нектарий Егински, който живял в началото на 20 век. Той бил наклеветен като митрополит, бил свален от своята митрополия, отишъл в Атина, там отново бил наклеветен, отишъл в Егина, построил манастира, и там го наклеветили. Накрая при него отишла полиция заедно с прокурор и с местния митрополит, ако не се лъжа. Искали да направят разследване в манастира, за да видят дали са верни обвиненията срещу него. Защото майката на една послушница казвала: аз видях, че Нектарий има деца от калугерките! Те ги раждат и ги хвърлят в кладенеца. Затова изпразнили кладенеца, за да видят дали има деца. Разбира се, нямало такова нещо. Св. Нектарий наблюдавал всичко това. Монахините, които били около него, не приемали да слушат такива лъжи, обвинения и унижения. Те му казали:

- Кажи нещо, отговори им!

Той седял в мълчание и нищо не казал, нито протестирал – 80 годишен човек… Когато му говорили така, той сочел небето. Тоест, нека Бог каже. Премеждието свършило. Не след дълго той влязъл в болница и починал. Умрял със славата на порочен човек. Дори веднъж, когато бил в Халкида, се качил на амвона, за да проповядва, но толкова много бил разпространен слухът, че е порочен, че хората крещели срещу него разни неща и не го оставили да проповядва. На другата неделя пак същото. На третия път хвърлили домати по него насред храма. Той замълчал. Нищо не можел да направи. С тази слава починал. Бог не направил нищо, с което да го оправдае, докато бил жив.

Той обаче бил оправдан веднага щом умрял – веднага щом умрял, започнали чудесата. От първия момент. Знаете първото чудо – с неговата фланела, която хвърлили на съседното болнично легло и болният на него се изцелил, а след това станали стотици, хиляди чудеса. Защо Бог не ги направил, когато бил жив? Трябвало е да умре, за да станат? Бог не можел ли да прати една мълния да порази тези, които го обвинявали лъжливо? Какво става в тези случаи? Ето вижте, Сам Христос в очите на хората не постигнал нещо, за света Той умрял, бил гол, изтерзан, разпнали Го. Ето ви Царя – така казвали подигравателно на учениците Му. Те Го взели, плакали и завили тялото Му. Когато възкръснал, Той не отишъл при някой евреин да му каже: Па-а! Възкръснах! Да го ужаси и да му каже: Ти, дето вчера Ме разпваше, виж сега, че възкръснах! Той не отишъл никъде. Нито при Пилат, нито при палачите Си. Само учениците Му Го видели. Няколко човека. 12 в началото, веднъж 500 заедно, хора, които били сред Неговите ученици. Той не отишъл при някой друг, защото не искал да принуждава някой насила да бъде с Него. Църквата се основала върху събитието на Възкресението на Христос, но повярвали само тези, които искали. По тази причина не го казал. Има причина, поради която го казал само на жените мироносиците. Знаете ли причината? Защо Христос се явил на мироносиците? За да бъде сигурен, че новината за Възкресението ще се разпространи бързо, да е 1000% сигурен, че няма да остане скрита и така до вечерта всички знаели! Ако го беше казал на апостолите, те можеше и да забравят. Шегувам се, разбира се!

В очите на света Христос се провалил, както и апостолите. Те какво направили – изтерзани, бедни, гонени, говорили на някакви хора, които ги приемали, но накрая всички били убити, с изключение на ев. Йоан. Те не постигнали светски успех, нито Христос, нито светците имали светски успех. За да разберем, че, следвайки Христос, ние не разчитаме на този свят. Не очаквайте, че понеже ходим на църква, молим се, обичаме Бога, всичко в нашия живот ще ни върви добре, няма да се разболеем, ние или нашите деца, няма да ни изгонят от работа. Не. Всичко може да ни си случи – и трудности, скърби, гонения, терзания, клевети и най-последното – смъртта. Колко милиони мъченици има. Четете съвременни синаксари на светци, които живели в Русия. Има една книга за отец Арсений. Прочетете я да видите колко пострадал, или св. Лука, лекарят, хирургът – 30 дена пътуване да го отведат в Сибир, всичко най-лошо, което човек може да си представи. Какви мъчения преживял, унижение и трудности.

И някой се пита, защо е всичко това? Къде е бил Бог да им помогне? Да ги избави от злините и трудностите? Защо ги оставил там? Тайната е именно в това, че човек претърпява всичко това, защото следва Христос, Разпнатия, Иисус Христос и то разпнат, което няма никаква връзка с който и да е светски успех. Там, където е светският неуспех, там, където изглежда, че по светски си се провалил напълно, там именно е успехът на Бога. Там Бог идва, нанася един удар, променя събитията и нещата се обръщат, а човекът, който е потънал в трудността на човешките неща, излиза в простора на Божията благодат. Той се освобождава от всички мрежи на този свят. Той е истински свободен и нищо от тези неща не го докосва. Нищо не може да го потопи, събори и уплаши. Абсолютно нищо. Той придобива друго духовно състояние – на мъжество, свобода, благородство, с което може да съгради целия си живот. Той знае, че ценността на живота е в това, което казва ап. Петър. Да оставим съда на Праведния Съдия; надеждата ни да не в това, което ще кажат хората, а в това, което Бог ще каже, в това, че Бог ще има последната дума в нашия живот, а не човешките неща.

Това го казвам, защото в живота си всички ще срещнем много трудности. Мисля, че при всеки човек има период, или някакво събитие, което наистина е пределно, много трудно. Може да се изправиш пред много трудно състояние и затова трябва да се научиш да гледаш отвъд събитията на този свят и зад всичко това да виждаш вечното Божие царство, вечността, вечното измерение на човека. Да знаеш, че човек не съден с настоящите неща, а има други измерения, критерият не е дали е приет в университета, дали е успял или неуспял в своите финансови дела, дали ще го хвърлят в затвора. Той не бива съден с такива неща, но може да оползотвори всички трудности, за да развие своята вечна връзка с Бога.

Ако някой извърши нещо нередно и отиде на съд, той усеща, че е разрушил целия си живот, готов е да отиде в затвора и да остане там години наред, обзема го отчаяние. Но дори това наказание трябва да приеме правилно и да се настрои към него така, че да го оползотвори духовно и да го приеме с голям мир.

Зная хора, които приеха с изключително голям мир сериозни състояния като болест или тежки наказания. Човек понякога се удивява – хора, болни от рак. И казваха: За щастие, отче! Добре, че се разболях от рак! Защо добре? Защото ракът ме спаси! Изкара ме от там, където бях. Това беше голямо благословение за мен. Друг каза: Добре, че бях наказан и влязох в затвора. Но, чедо, нима беше необходимо да влезеш в затвора? Макар и най-лошото място, накрая то го спаси. И дори този, който отива на смърт, и самата смърт човек може да оползотвори за вечния живот. Както направили мъчениците. Човек може да оползотвори всичко. Много е важно да се научим да не градим върху лъжливи и относителни неща. Никога не отдавайте сърцето си на идоли. Всички неща от света стават идоли, ако ги превърнем в такива, но ако ги държим в техните реални измерения, те не са идоли, а са полезни и ни служат.

Само Бог е абсолютен, само на Него можем да дадем изцяло сърцето си, всичко друго съдържа опасност – ще се нараниш, уязвиш, разочароваш. Виждаме това всеки ден. Виждаме хора да се терзаят, буквално човек да се срива, защото е бил предаден от човека, когото е обичал, или от децата си, или загубил парите си, имота си, името си. С какво име ще изляза в обществото? Ами какво име загубил св. Нектарий? Той нямал ли име? Той бил митрополит, образован, но Бог нанесъл един удар и край с името! След това всички го гонели, но той извървял този път. Бог съкрушил този идол, за да го освободи и да му помогне да се изкачи по-високо оттам.

Или нашето здраве – казваме, слава Богу, добре съм! Здраве да имаме! Не казваме ли така – здравето над всичко! Но има неща и над здравето. А ако нямаш здраве? Ще дойде час, когато няма да имаш здраве. Лекарят идва и ти казва: Имаш проблем, имаш тумор. Ако сега сме в Ирак? И ние преди 27 години бяхме бомбардирани и ни убиваха като овце. Или сега колко хора, колко млади, деца, живеят в трудности? Какво става в този свят? Ако изведем от нашия живот царството Божие, вечното оправдание на човека в него, всичко останало вече е смърт.

Вчера бях в едно училище и веднага щом влязох в първия клас, едно дете ужасено ми каза:

- Господине?!

- Какво има, майчице?

- Дошъл си да биеш нашата учителка?

То беше видяло жезъла в ръката ми…

Една учителка ми каза:

- Отче, децата ме питат защо толкова дечица умират всеки ден и не мога да им отговоря.

Разбира се, много е трудно умът на детето да побере този отговор. Как ще обясниш на малкото дете, че съществува царството Божие, което има вечно измерение и човек бива вечно оправдан, ако ние самите, които сме възрастни, не разбираме това с нашия ум? За да го разбереш, трябва да живееш царството Божие. Само този, който го живее и има опит от вечното измерение на човека, само той преодолява лесно тези неща. За нас, другите, е трудно.

Въпроси

Когато загубиш близък човек, след това може да те обхване отчаяние и макар да знаеш, че Бог така е искал, започваш да се питаш защо, защо, защо. Как може да спрем това?

Тук правим грешка в това, че сме се научили да казваме: Бог така е пожелал. Добре, това е отговор, който вярващият човек приема. Но богословски, обективно погледнато е погрешен. Защото Бог никога не иска смъртта на човека. Изначално Бог не е създал човека да умира или да убива и да бъде убиван. Следователно, всички тези неща не Бог ги е направил. Не Бог е виновен, че съществува смърт, нито за смъртта на някой човек. От момента, в който кажеш добре, Бог така е искал, е естествено веднага да се повдигне следващият въпрос: защо Бог да иска така? И защо да ми вземе детето? И да не вземе старците?

Случи се веднъж в един дом, където умря една 27 годишна жена. Милите родители, беше второ тяхно дете, което умираше, а майката на майка, тоест баба на починалата – близо 90 годишна, беше жива. Майката на починалото момиче в своята мъка нареждаше: Защо не взе нея, а взе дъщеря ми! Милата бабичка й отвърна: добре, дъще, всички ще умрем! И моят ред ще дойде! Не, взе младата, а остáви бабата!

Смеем се, но това е един въпрос, защо не е взел старицата? 100 годишна баба, която е на умиране, а умира една млада жена. Вчера в едно село погребахме една млада жена, която почина и остави четири деца на улицата.

Ако кажеш на тези деца: вижте деца, Бог така е искал и е взел майка ти! Те няма ли да ти кажат: и защо да не вземе твоята майка, а моята? Или ще каже: виж този бог! Какъв бог е? Какво му направих, че взе майка ми?

Тази теза, че Бог така искал винаги поражда съпротива. Разбира се, ще ми кажеш: лесно ли е да го обясниш? Затова хората трябва да научат чрез катехизацията на Църквата, че Бог не е причина за нашите злини, нито Бог е създал смъртта, нито болестите, нито войните. Бог няма отговорност за тези неща. За всички тях ние носим отговорност, за смъртта, за разтлението на живота. Бог какво прави в тези случаи? Той идва и претворява раната на смъртта, която откъсва едно дете от твоята прегръдка, взема твое дете, брат, баща, майка, приятел. Смъртта те наранява. Тя е болка, скръб, плач. Не мога да кажа със смях на уста: умря, какъв е проблемът, отиде в рая! Не става така.

Злите езици в Рим говорят за предишния папа (става въпрос за Йоан Павел I, който умрял при загадъчни обстоятелства), не сегашният, че бил свят човек, много добродетелен, който по погрешка бил избран за папа. Не знам какво станало, дали измамил кардиналите, бил избран за папа, но след 38 дни починал. Тогава един кардинал излязъл на балкона на базиликата „Св. Петър” и казал: папата беше толкова свят, че не можеше да остане повече на земята. Трябваше да се възкачи на небето. И Бог го взе на небето…

Когато бях на Света Гора, имахме гост един католически монах, отидохме при старец Паисий и му казахме:

- Геронда, почина папата.

- Да, Бог да го упокои!

- Помолете се да изберат добър папа.

А той каза:

- Не се притеснявай, мили човече, който и да изберат, непогрешим ще е!

Искам да кажа, че смъртта не може да се разглежда с усмивка, жестоко е да я гледаш така. Освен ако не си толкова духовно съвършен. Не, смъртта е смърт, ще плачеш, ще те заболи. Бог идва и чрез търпението, молитвата и болката превръща горчилката на смъртта в сладост. Човекът се обработва чрез болката и се научава и поучава на много неща, които са полезни за него. Но Бог никога не е причина за смъртта.

Фарисеите вярвали в Бога, четяли Закона, но разпнали Христос, а не митарите и другите. Възниква въпросът: ако Христос дойде отново на земята, ние ще Го разпнем ли?

Бог няма да направи тази „грешка”! Той ще дойде, но в слава, а не както първия път.

Защо Бог не спаси детето ми, докато се молих за това?

Чудото е нещо извънредно, изключително, не е в общия ход на неща. Естественият ход на нещата е смъртта. Разболях се от рак, след 2-3-10 години в даден момент ще почина. Сега, ако стане чудо, е друг въпрос. Защо Бог не прави чудото, след като може? Тук не можем да отговорим в абсолютен смисъл, защото всеки случай е отделен. Бог търси от човека и чрез събитията, които му се случват, най-вече неговото вечно спасение. Ако едно чудо ще го спаси вечно, вярвам, че Бог ще направи това чудо. Ако не, тогава няма да чуе нашите молитви и ще продължи естественият ход на нещата. Тоест, като добър Баща, когато знае, че нещо няма да принесе полза на човека, нима е възможно да го чуе? Това е една вероятност. Ние не знаем Бог как действа. Тук не можем да отговорим със сигурност, защото всеки човек е различен. На това могат да отговорят светите Божии хора, които имат толкова силна молитва, че чрез нея могат да получат известие от Бога за причината, по която е станало дадено събитие.

Един пример. Един от съвременните светци е преподобен Панагис Басиас (Паисий), който живял в Кефалония. Тогава в Кефалония една майка за много кратко време загубила двамата си сина, които се разболели и починали. Тя била богата, ходела често в църква, правила дарения. Когато децата се разболели, въпреки че тя се молила на Бог, четяла параклиси и оставяла дарове в храмовете и т.н., не станало чудо и те починали. Големи деца. Тя се затворила вкъщи, боядисала къщата в черно, сложила черни завеси, отхвърлила Църквата, Бога, никого не искала да вижда и стояла сама вкъщи. Минало време. Тя не искала да отстъпи от своя траур. Била и вдовица. Голямо нещастие. Този светец Паисий – Панагис го наричали хората там – се опитал да я утеши с различни думи. Но тя не искала. Тогава той й казал:

- Добре, след като не искаш да се утешиш, нека се помолим Бог да ни покаже защо са си заминали децата ти и защо не е чул твоите молитви.

Той започнал да се моли, а жената и той видели пред себе си като на кинолента децата да оживяват и понеже двамата обичали една и съща девойка, в даден момент заради нея се скарват, вадят револвери и се застрелват взаимно. Той й казал:

- Видя ли по коя причина Бог не чу молитвата ти, децата си тръгнаха по този начин и се избавили от едно по-голямо зло, което щяло да се случи? Тоест станало по-малкото зло.

Друг пример от живота на светците – със св. Сава Освещени. Той заедно с монасите отишъл да поискат някаква услуга от императора, който с голяма радост го приел, защото чувал много хубави думи за него и искал да види този велик преподобен отец. Св. Сава и неговите ученици му казали:

- Царю, искаме да ни помогнеш по Светите Земи, имаме проблеми, бедни сме.

Той казал:

- Ще ви дам колкото злато искате, от каквото имате нужда, но искам от вас една услуга.

- Каква услуга искаш?

- Понеже сте Божии хора и Бог ви чува, искам да се помолите на Бога да ми дари дете, защото царицата не може да зачене. Помолите се поне за едно дете, за да имам наследник на трона.

Другите монаси казали:

Разбира се! Ще се помолим! Ще направим каквото можем – бдения, молитви, желаем ви Бог да ви даде дете!

Св. Сава дума не проронил. Учениците му го виждали, че не говори и го побутнали:

- Кажи нещо! Срамно е така.

А той нито думичка. След това си тръгнали и казали на св. Сава:

- Какво е това? Царят да ни моли да отправим молитви и ти не говориш, толкова хора идват при нас и се молим за тях, дойдохме при царя, даде ни толкова пари да направим нещо по Светите земи, а ти нищо! Защо не каза една дума на царя? Просто като утеха? Кажи му: Добре, ще се помолим!

Св. Сава отговорил:

- Аз, чеда, не казах на царя това, защото видях в Духа, че ако царицата роди син, той ще стане голям еретик, който ще изтерзае цялата Църква. Затова се моля тя да не роди!

Въпрос: Бог е казал, че нямаме право да отнемаме живота на никого. Как този светец се помолил царицата да не роди, макар и да го направил с добра цел?

Не, тя не била бременна, ако е била бременна, той нямаше да може да направи това. Детето още не е било в утробата й.

***

Дадох ви два примера, за да разберете, че при всеки случай има причина, която ние не знаем. Това го знаят само светите хора, които имат силата на благодатта да бъдат известявани от Бога за причината за всяко събитие.

Това, което знаем, е, че Бог никога не е причина за злото, никога не съдейства на злото и никога не онеправдава човека. Сега, за всеки конкретен случай нямаме сила да отговорим на въпроса защо Бог не направи чудото да излекува детето ми, докато аз се молих за него, а направи чудо за съседа ми…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Не си играй с любовта на другия човек Настояването другите да станат добри е самоизтъкване Стената на самолюбието Колкото по-близо сме до Христос, толкова по-близки ставаме помежду си Времето на този грохнал свят

Забелязал съм, че днешните деца, особено тия, които имат образование, биват повреждани в домовете си, в семействата си. И въпреки че са добри деца, стават негодни за нищо. Не могат да мислят, изпадат в едно безчувствие. Опропастяват ги и ги развалят собствените им родители. Понеже родителите са преживели трудни години, искат децата им да не се лишават от нищо. Не развиват в тях любочестието, тъй че децата да се радват, когато търпят лишения. Разбира се, родителите правят това с добро намерение. Да лишиш децата си от нещо, без те да разбират защо, е варварско. Но нека им помогнат да придобият монашеско съзнание и самите деца да се радват, когато търпят някое лишение – това е много полезно.

Днес със своята добрина, с безразсъдната си добрина родителите са причина децата им да оглупеят. Свикват ги да им поднасят всичко на тепсия, дори чаша вода не стават да си вземат, а им я носят, за да си учат уроците и да не губят време, и по този начин ги осакатяват – и момчетата, и момичетата. По-късно децата и когато не учат уроците си, искат всичко на тепсия. И лошото обикновено тръгва от майките. “Ти, чедо, си чети, аз ще ти донеса чорапите и ще ти измия краката. Вземи си сладка, вземи си кафе!” А децата не разбират колко е уморена отпреди това майка им, когато им поднася всичко това, понеже те самите не се трудят. После започват – чинии за еднократна употреба, дрехи за еднократна употреба, започват да ядат пици – дори не могат сами да си ги увият в салфетка!… И така стават съвършено негодни хора. После ги мързи и да живеят. Връзката на обувката да им се отвърже: “Майко, вържи ми връзката” – викат! А междувременно я настъпват! Такива деца какъв успех и какъв напредък имат? Нито стават за семейство, нито за монашески живот.

Затова казвам на майките:

“Не оставяйте децата да четат по цял ден. От много четене им се завива свят. Нека си почиват по петнайсет минути, по половин час, за да свършат и някоя работа вкъщи, че да се поразведряват малко”.

Този лош навик на днешните млади се пренася и в монашеството. И можете да видите в един манастир да има седмина секретари – и всичките млади и образовани, а освен тях си стои и старият секретар. Едно време имаше един секретар, и той дори не беше завършил докрай гимназия, но свършваше цялата секретарска работа. А сега има по седмина и се задушават от работа, и дори не могат да си извършват монашеските задължения, а отгоре на това и старият секретар им помага!

Из „С болка и любов за съвременния човек“, том 1, изд. Зограф

Близки теми:

За този, който се уповава на Бога, няма безизходни ситуации Молитвата ти дава покой Покаяние Синаксар на Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш

Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна,
макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени) (Ефес. 2:4-5)

Апостолът прави обобщение на събитията на  Въплъщението – Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна. Разбира се, както казват отците, това възлюбване е предварително възлюбване. Климент Александрийски го нарича така. Това не е любов, която се е появила, понеже човекът е грешен, а любов, която се преобразява и намира начини да преодолее факта на грехопадението, то е предвъзлюбване. Думата е светоотеческа, Бог обича човека в Своята предвечна воля да го създаде. Любовта на Бога към човека и актът на Сътворението са неотделими помежду си. Те са напълно неотделими и неразделни събития. Любовта не идва като резултат от Сътворението, нито защото човекът е паднал, а самото Сътворение едновременно е израз на тази любов, защото, когато казваме Божия любов и Божия воля, говорим за едно и също нещо. Логосите на съществата, според св. Максим Изповедник, са нетварни изволения – те са израз на Неговата любов. Бог понеже обича, създава, а не обича, понеже създава. Много е важна тази подробност. Затова и много велики отци – като св. Максим Изповедник, св. Григорий Палама, св. Николай Кавасила и други отци говорят за предварително замислено Въплъщение.

С други думи, Бог сътворява човека, за да го вложи в тайната на Света Троица и това е предварително замислено. За да стане човекът Христос по благодат. Бог не създава човека както Му е дошло или по някаква причина и след това поради падението да взема решение за Въплъщението. Неговата абсолютна любов няма цел нищо друго, освен да позволи отроичностяването на човека: И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас. Целта на човека изначално е да стане бог по благодат, да стане сътелесник на Сина и да нарича Бога Баща, защото човекът не Син Божий е по природа. Син Божий е само Словото, както само моите деца са мои деца, моите дела не могат да ме нарекат татко. Те са мои дела. Ако предположим, че мога да създам разумни дела, те не могат да ме нарекат баща, както го правят моите деца. Те нямат моята същност, а са резултат от моите енергии (действия), от моята воля. Затова е големият спор, който станал между св. Атанасий Велики и отците на Църквата, от една страна, и Арий, от друга. Дали Синът е роден от волята на Отца или от същността на Отца? Ако е от волята, Той е творение, като нас, но ако е от същността, е Син, и Той Самият е Бог, Бог по природа. Именно това е темата на Първия Вселенски събор.

Бог е богат на милост, Той не се разочарова от това, че човекът отказва да стане бог и отхвърля да напредне към единение с Него. Адам имал това за цел и нищо друго – да напредне толкова, че да стигне до единение с Бога директно, с негова инициатива. Адам отхвърля това, Бог поема тази инициатива и тук вече се вижда милостта на Бога. Бог проявява милост, не оставя човека на неговия избор и решение, а проявява милост. Богат с милост – поради Неговата голяма любов Той е богат на милост, понеже ни е обикнал още преди Сътворението и ни милва в падението и не позволява на Неговата любов да остане бездейна. Любовта поражда милостта.

макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени),
и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса,
за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса.Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е;
не е от дела, за да не би някой да се похвали.

Съществува – казва – фактът на Възкресението, съществува този Божий дар, което е преминаването през смъртта, и чрез вярата това засяга всички, това е благодат и Бог ни го дарява. Не е нищо, което е от дела – за да не би някой да се похвали. Не е станало от човешки дела, няма никаква човешка причинност в спасението, освен великото Да! на дело на Света Богородица. Да и Амин на Света Богородица. Но не е станало от човек, а е изцяло дело на Христос, на Бога, Който, както казва св. Йоан Дамаскин, прие човешка плът с цел да мине с тази нея смъртта, за да я обезтлени. Затова не е човешко дело, а е благодат. Коя благодат? – на Възкресението. Не е някаква друга благодат, не е благодат на прошка, не е благодат на едно външно възстановяване на отношения, а благодат, която има онтологичен характер. Това е Възкресението. Макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа. . . и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса. Това е много важно, тоест това, което Христос ни дава, е онтологичното възстановяване. Смъртта идва поради прегрешенията и греховете. Но преодоляването на смъртта не е една небесна прошка, а Възкресението, защото същността на греха е смъртта. Въпросът е, че участваме в това Възкресение чрез вярата, не вяра във Възкресението, а вяра в Христос, Който завършва това Възкресение и прави този преход от смъртта на греха в живота на Божията воля, в живота на Бога, Който е създал същества за битие, създал ги е да съществуват. Той не иска смъртта на човека и затова чрез милостта Си осъществява този път на Своята любов и чрез Христос възстановява тварен човек в обожението. Това е много важно, защото виждаме, че от едната страна е грехът, а от друга е Възкресението. А не от една страна да е грехът, а от друга безгреховността.

Важно е да го разберем, защото причината за греха е свързана със смъртта и със страха от смъртта. От момента, в който влиза смъртта, става много трудно да се избегне грехът. Защото смъртта създава основната рана в човека, основния страх, това основно себезатваряне, основна безизходица, от която никой човек не може да излезе, ако не повярва във Възкресението. Само ако съществува Възкресението като факт пред мене, тогава мога да не съгрешавам, в противен случай не е възможно да не извърша грях, защото безгреховността винаги означава преодоляване на смъртта и безопасност в Божията вечност. Във всеки друг случай грехът е необходим за човека. Човекът, който не познава Възкресението, не може да не съгреши. За да оцелее, той работи за това себелюбие, което се изразява с нарцисизма в психологията и не е възможно да го избегнем. Оттук са и напразните усилия на морализма. Ние, християните, много морализаторстваме – “да не правите едно! да не правите друго!” Не е възможно един човек, който не е познал Възкресението, да не направи едно или друго. Може от страх да се сдържи и да не го прави, но в себе си ще го направи. И когато намери възможност, ще го направи и извън себе си.

Оттук е и лицемерието, дори на църковни хора. Някой може да е патриарх, но да е обикновен оглашен по отношение на вярата, ако няма екзистенциална връзка със събитието на Възкресението, нещо, което Светият Дух дарява чрез Тайнствата и личната аскеза. Човекът не може да не съгреши, не издържа, няма сили да не извърши греха. Затова е напразен труд Църквата да прави моралистична проповед, както става при протестантите, където тежестта пада върху проповедта и има цяла поредица богослови и традиции, които казват, че Християнството не е нищо друго, освен да се обръщаш към разума и по този начин да доказваш истината на различните добродетели. Резултатът обаче е една светкавична атеизация на обществото. Защото хората слушат, но не е възможно – и от нас тук всички знаете, че никой не трябва да краде, Бог казва да не крадем, давам прост пример, Бог иска да не вършим прелюбодеяния – но много хора нямат силата, именно защото не са причастни на Възкресението Христово, нямат усещане за вечния живот в себе си, което произтича от Тайнствата, т.е. Кръщението, Миропомазанието и Светата Евхаристия и това се утвърждава чрез личната аскеза. Това е жива благодат, която крепи човека и той я чувства осезаемо – по думите на св. Симеон Нови Богослов – както бременната жена усеща детето да рита в нея. Човек го усеща, благодатта го държи далеч от греха или, когато падне в греха, тъй като човешката природа е уязвима, му помага по-лесно да се върне отново към това, което иска Божията благодат и любов. Това произтича от тази връзка, която утвърждава вярата.

Говорили сме за вярата, че е знание, но между личности, а не обективно знание, което ми налага да кажа в този момент, че е ден, неделя, еди-коя си дата. Това не е се нарича вяра. Вярата е (по)знание между личности, взаимно откриване между личности. Бог се открива на човека и човек на Бога и в това откриване единият познава другия, точно както говорим за съпружеска вяра-вярност, или вяра между приятели, което е превъзходно общение; не е отсъствие на общение, а знание, но в тази лична връзка. Вярата е това лично откриване за Бога и оттук участваме в делото Божие и Бог ни прави съобщници, не на борбата, която е водил, а на Неговата победа, казва св. Николай Кавасила. Цялата наша борба след това, цялата аскеза се състои в това да опазим това, което ни е било дарено. Нашата аскеза има за цел да опазим светлината на Кръщението, благодатта на Тайнствата, не да я създадем, затова се казва не от дела, за да не се гордее някой. Не човек е направил това, не ние сме измислили благодатта, нито вечния живот, те идват от Друг, а ние чрез вярата съучастваме.

След това идва и аскезата. Затова преди някой да стане монах, или преди да влезе в Свещенството, много пъти предшества мощно преживяване на Бога, където Бог показва тази превъзходна благодат на някои хора, виждайки тяхното произволение, по един много прозрачен начин. Затова велики светци в началото започват с боговидение – старец Паисий, – поразително е, че като условие за явяването Си в този случаи Христос поставил едно несебично любовно посвещение от страна на стареца, който бил юноша тогава. Христос не се явил, за да каже “виж, идвам!”. Ние изобщо не можем да разберем как действа Бог, защото Той е много по-смирен от нас. Това е затруднението, което имаме, Той е много по-смирен от нас и затова не Го разбираме как действа. Той има собствена логика, която идва от Неговото дълбоко смирение, което има като любов.

Хора от малки приемат тази благодат и след това тя ги води да станат монаси, подвижници, свещеници. Сред духовниците има мнозина с подобни преживявания, където често след това кандидатът за монах или за клирик губи тази благодат, но впечатлението, което остава в него, е много силно. Помня един свещеник, който бил в казармата, минал през много трудности, добър младеж, нямал никакво намерение или идея да стане свещеник, даже се оженил за една девойка, имал страшни затруднения и неговите близки много го онеправдали. Той се борил в себе си да не ги осъжда, да не ги отхвърли, водил голяма борба. Една вечер, казва, докато бил на караул, се молил часове наред:

“Боже мой, прости им! Просветли ги! и „внезапно всичко стана много светло, сякаш беше обед и всичко стана прозрачно, виждах на хиляди километри отворени сърцата на човеците, техните тайни, помнех всичко, виждах в дълбините на земята, на небето, всичко беше бляскаво бяло и в светлина. Докато внезапно ме сръга войникът, който дойде да ме смени. След това ми бяха нужни дни наред, за да се съвзема от това усещане”. Това преживяване е съзерцанието на нетварната светлина. Това и го доведе до Свещенството. След това не е лесно някой да каже, че “ще живея нормалния човешки живот и ще продължа да живея сякаш никога не съм видял това”. Подобни преживявания имали и велики светци.

Една от причините, по които всички ние нямаме тези богоявления, е, че след това нямаме произволението на светците, казват светите отци. Защо Бог не се явява сега на нас? Това е един въпрос, който поставят много отци – например св. Николай Кавасила или св. Силуан Атонски. И казват добре, “да ни се яви Бог и да приключим!” И продължава: “да, това е лесно за Бога”. Но след това трябва да намери благо произволение в нас. Да, Боже, яви се, да Те позная напълно, да изчезне напълно страхът от смъртта, човекът да мине в друго измерение, но след това ще правиш каквото Аз ти кажа – казва Бог. Там е затруднението. След това животът на човека не е същият. Той не може да живее сякаш това никога не е станало, а се променя. Но ако не направи това, е голям грях, това е страшно осъждане. Затова и Бог предпочита да не се открива на хората така осезаемо. Виждате, при медиумите дяволът бързо се явява, защото това е гибел за човека. Бог не се явява така просто, защото знае, че е много по-тежко осъждането, ако благодатта се яви на някой, и след това той каже, че нищо не е станало. Затова оставаме в греха и страха от смъртта всички ние, въпреки че сме вярващи. Трябва да предприемаш дело след това, но ако не го направиш, какво става? Оставаме в греха и страха от смъртта, и благодатта на Възкресението не ни засяга. Не е нещо, което разбираме. Не да го разберем с ума си, а да почувстваме и да ходим сякаш смъртта не съществува за нас. Това са го живели тези светци, за които ви казах преди и го виждахме в тях – дали старецът Паисий говореше за падащите есенни листа или за смъртта, за него беше едно и също. Никакъв страх от смъртта – една инжекция, и минаваш и излизаш в друга светлина отсреща. И живееше това. Как да не го живее, след като преди това разговарял със св. Арсений, с Христос, имал богоявления, виждал света Евфимия и говорил с нея. За него нямало оттук и оттам, отсам и оттам. Как да го има?

Ние не сме в това състояние и затова не можем да не вършим грехове, и то постоянно същите грехове. В степента, в която имаме опит от Бога, грехът намалява или лесно се изцелява. В противен случай, ако това го няма, човек остава в състоянието на падение и смъртта го намира в падението. И кръщелната благодат, благодатта на Тайнствата може да остане неактивна в този човек, сякаш не се е случила. Това наистина е страшно. Сякаш някой пребогат мъж – или някой пребогата жена – ти отправя покана за брак и ти седиш, не отговаряш нищо и чакаш, докато предложението се оттегли с твоята смърт. Така е в действителност.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Не си играй с любовта на другия човек Да можеш да видиш и отвъд видимото С всеки изминал ден наближава краят Приятелството със света е вражда срещу Бога Да потънеш в пристанището

По време на Тайнството Брак преди апостолското четиво се пее следният прокимен:

Положил еси на главах их венцы, от каменей честных

Мъжът е венец за жената, както и жената за мъжа – но не като трънения венец на Христос, а венец на радост, слава, чест, благословение. Съпругът/съпругата като венец са украсени с много скъпоценни камъни, т.е. с добродетели. Както тогава носели венци, а днес носят бижута и се радват и хвалят, така съпругът се радва и се гордее в присъствието на съпругата си. Затова той не трябва да се срамува да представи съпругата си и да не ѝ казва: как да те представя на другите? Или тя да му казва: такъв, какъвто стана, как да те представя? Чуваме ги тези неща, за съжаление. Ако кажеш на жената си: напълняла си, как да те представя? Разбирате, че създаваш в другия големи проблеми. Това не са хубави неща.

живота просиша у Тебе, и дал еси им. Яко даси им благословение в век века, возвеселиши я радостию с лицем Твоим.

Даде им много повече отколкото са искали, защото Бог така прави. Бог е богат на милост, не е свидлив като нас, не е злочестив, да Му искаш нещо и да ти го дава с капкомер. А искаш едно и ти дава хиляди. Виждаме това в живота, че Бог ни дава много повече. Защо? Защото ние не знаехме, не можехме да разберем какво може да ни даде Бог, не знаехме това Негово  богатство, а Той ни го даде.

Апостолското четиво започва така:

Братя, благодарете винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа. . .

В нашата епоха рядко благодарим и когато сме такива неблагодарни и недоволни хора, уморяваме другите около нас, ставаме изключително дотегливи. Мое лично мнение и убеждение, че човекът, който не е доволен в живота, трудно го издържаш, трудно  го понасяш, защото, каквото и да му сториш, каквото и да прави, каквото и да придобие, каквото и да има, все ще намери нещо, за което да не е доволен. Ще намери онова “ама”. Питаш го: хубава ли е къщата? Хубава е, ама. . .  има една дупка в ъгъла. Хубава е, ама съседът не е добър. Хубава е, но една котка мяучи ден и нощ! При нас идват хора, недоволни от живота си, които казват: отчуждихме се между нас, трепем се, трупове сме. И го питаш: добре какво правиш по цял ден, че си труп? След като си преподавател, връщаш се към 14.00-15.00 ч? Ами ходя на балет, фитнес, едно, друго. Е,  намали малко програмата. Какво очакваш? Възможно ли е да правиш всичко това и да имаш и свободно време? Естествено, ако изпълваш времето и живота си с един куп неща, няма да ти остане време. И след това се оплакваш, че сте се отчуждили и не си говорите. Прибери се у дома, седни на едно място, отсечи излишните неща. Пропусни малко фитнеса и плуването. Не може всичко наведнъж. Искаш комуникация? – Седни у вас, както хората правили в миналото, спри телевизията, излизанията, телефоните обаждания ден и нощ, за да можеш да разговаряш с мъжа си. Ако цял ден говориш по телефона, караш се на децата, търчиш да переш, миеш, чистиш и т.н., е, със сигурност няма да ти остане време. Дори Бог казва: Застанете и познайте, че аз съм Бог. Седнете на едно място, казва Бог, утихнете, не правете излишни неща, спрете ги, за да познаете, че Аз съм Бог. Ако цял ден търчиш, не утихваш и не се спираш, нито Бога ще разбереш, нито себе си, нито другия човек. И след това се оплакваме от живота ни. Трудно намираш днес млади хора, които да казват “слава Богу, добре сме”! Помните Марула, къщата ѝ беше до митрополията, преди пет години почина: 30 години на легло, парализирана. Сама, без мъж, без деца, и главоболия от съседите. Питахме я:

- Как си, госпожо Марула?

- Слава Богу, добре!

Чувстваше се много щастлива – една парализирана жена на легло.

Велико нещо е човек да се научи да бъде доволен и приятен човек и да казва “слава Богу!” Дори хора, които страдат от депресия, това го чух от един благочестив психиатър, много сериозен човек, и от стареца Паисий, който разказваше един случай от живота си, чух го и го видях и на дело, че когато живее постоянно в славословие и казва “слава Тебе, Боже! добре съм!”, тогава се променя психиката му и се чувства по-добре. Старецът Паисий казваше, че когато за първи път живял сам като пустинник, го нападнало обезсърчение, навярно и депресия и отчаяние, което е обичайно за тези, които живеят сами и са пустинници. Защото виждал своите човешки немощи, виждал и голямата борба, която трябвало да води. Хвърлял инструментите на земята, ядосвал се, чупела се машината, ударил си ръката и колкото повече правил така, толкова по-зле ставал.  След това някои други отци го питали: как си, отче Паисие? Е, как да съм, зле! Но видял, че докато казва така, ставал по-зле. Затова сменил тактиката и казал: няма да говоря така. И когато някой го питал: как вървиш, отче Паисие? Той отговарял: Превъзходно! Чудо! Прекрасно! Слава Тебе, Боже! Много добре! По вашите молитви много добре! Искал да забие пирон в стената, удрял си пръста си и казвал: “слава Богу!”, а пръстът му се подувал.

Видях  в моя живот, но и в живота на други хора, че когато човек посреща нещата по този начин, и нещата стават по-добре, но и душевно той се чувства по-добре. А когато посрещаш нещата с ропот, тогава ставаш по-злочест, отколкото си и лека-полека се затъваш в злочестието.

Идва някой човек с депресивен вид и изражение и сърцето ти се свива. Питаш го – как си? Е, как да съм, отче? Мъка, това, онова. Казваш: ах, Пресвета Богородице! Как след това как твоят другар да има желание да седне да говори с теб? След като излъчваш тази умора, депресия, злочестие! Другият не може да говори с теб.

Може с часове да изповядвам много хора, но има някои, които със самото влизане в изповедалнята, – да използвам съвременен термин – енергията на тези хора веднага облекчава мястото, особено когато влизат малки деца. Едно малко дете тозчас те отмаря. Влизат някои други хора, може да е за две минути, но ще те разбият душевно, ще те направят на пихтия. След това искаш да излезеш навън да направиш три обиколки на игрището докато си съвземеш ума. И след това казваме, че имаме проблеми в брака.

Затова трябва да се научим да благодарим винаги за всичко, да казваме: Слава Богу, добре сме!, да бъдем приятни хора, да имаме приятно излъчване, да отморяваме другия човек, той да се радва да дойде да се срещне с нас, да не се изморява дори само при мисълта за нас. Папа-Ефрем Катунакиот в писмо до нашия старец пишеше за един послушник на стареца: когато си спомня еди-кой си, ща-не ща винаги се смея! – защото този послушник беше много забавен и приятен човек. Докато има други хора, които  дори само да си спомена за тях чувстваме тежест.

Това е изкуство, трябва да го научиш, насили себе си да казваш “слава Богу”, винаги да си приятен, усмихнат, да общуваш с другия човек. Виждаш други хора, дори понякога църковни хора и казваш – усмихни се и ти малко, бре детето ми! Отвори си устата, усмихни се! Пообщувай с другия човек. Колко време ще стоиш така? Като мумия, замръзнал, ледник, излъчваш онзи мраз. Пресвета Богородице! Трябват ти 100 якета да облечеш, за да не застигне онзи мраз. Колко време да не се усмихва, да не общува с другия човек! Трябва да научим това изкуство. Всички светци били много приятни хора. Отивахме при старците не само защото бе нужда, те бяха свети, но бяха и приятни, уютни хора, до тях отмаряш. Слизаха толкова уютно до равнището на всеки, не казваха ама аз съм еди-кой си!

Христос стана Човек за нас и не ни заслепи с Неговата божествена слава, а скри цялото божествено величие в човешката Си плът и се роди смирено, тихо, отмори човека и не го умори, умъртви и заслепи. И ние трябва да бъдем такива един към друг. И в манастирите: ако игуменът е навъсен, с депресивен вид и потиснат, предава това на цялото братство. Ако е радостен, усмихнат и пълен с мир, предава това на цялото братство. Както и в семейството – когато родителите  са приятни хора, ще предадат това на децата. Когато са навъсени, ледени и свити, и децата им стават като тях. Отпусни се малко, майчице, успокой се! Отиваш на гости в един дом и те обзема тревога поради тревогата на хората, които са те поканили. Те те питат:

- Искате нищо?

- Не, просто погледнах.

- Студено ли ви е?

- Не, не ми е студено.

- Топло ли ви е?

- Не, не ми е топло.

- Да ви почерпим?

- Добре, почерпете ни!

- Удобно ли ви е така?

- Удобно ми е.

- Сигурно сте уморен?

- Не, не съм уморен.

Ама колко неща, колко въпроса! Какво се стресираш? Остави ме да седна, да изпия една чаша вода, ако ми е студено, ще ти кажа да затвориш прозореца! Нужна ли е цялата тази тревога? След това влизат и онези мисли: сигурно нещо казахме и го разстроихме!? Видяхме, че за момент смени изражението – сигурно видя нещо, чу нещо, нещо! И казваш: ах, Пресвета Богородице, как издържа този човек? Срещаш това и в църковни хора. Носим някои маски от време на време, много опасни маски. Трябва да бъдем уютни, спокойни хора и този уют извира от смирението. Старецът Паисий казваше веднъж, че ходил в Атина, негови познати го карали с кола. Те обаче толкова се затруднили, поради неговото присъствие, което за тях било благословение и радост, че накрая и той самият се уморил, защото постоянно го питали:

- Да не ви е студено, геронда?

- Не, добре съм.

- Ако искате, ще отворя прозореца.

- Не искам.

- Сигурно искате?

- Не, ако вие искате.

- Не, ако вие искате!

- Не, аз не искам! Вие ако искате!

Половин час говорили дали да отворят прозореца. Ако искаш отвори прозореца, ако не искаш, остави го затворен. . . Нима е нужно да изприщиш другия. След това:

- Да пуснем ли касета?

- Пуснете.

- Да не ви пречи?

- Не ми пречи.

- Ако ви пречи, кажете ни!

- Не ми пречи, пуснете я.

- Наистина?

- Наистина. . .

Докато стигнем в Атина, казва старецът, ме разбиха. И каза – друг път ще ходя с влака, нека да съм с анархистите, с тях повече ще се разбера, отколкото с благочестивите – които от голямото си благочестие съсипали човека. Става така, защото сме сложни хора, нямаме простота, нямаме уют, който се ражда от смирението, а смирението поражда благодарението. Смиреният човек е благодарен и доволен  - във всичко и с всички, уютен, казва слава Богу, не се затруднява, нито затруднява другите хора.

Едно старче казваше за някои такива хора: идва ми да взема една карфица да го боцна да видя кръв ли тече в него, или оцет? След като се питаш какво има във вените си? Човешка, червена, топла, сладка кръв, или оцет? Тръгваш да го докоснеш и става кисел. Мъчна работа. Но, както казах, това е изкуство и човек трябва да го научи, да седне да поработи върху себе си, да станем благи, приятни, радостни, славословещи хора, а не роптаещи, дотегливи и кисели. . .

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Най-хубавата грешка Любовта не е чувство, любовта е сила Съпротива Децата са нашето огледало Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна

Живей в Църквата, ходи на литургия, моли се, пости според силите си, моли се преди да заспиш, когато се събудиш, през целия ден мисли за Христос, всяко твое вдишване да ти напомня за твоя Творец – всякое дихание да хвалит Господа. Когато дишаш, помни Христос, и когато чуваш сърцето ти да бие, пак си спомни Христос, защото затова тупти, за да дава живот и да приемаме живот от Христос. И когато живееш по този начин в Църквата, с течение на времето, с Божията  благодат душата ти ще стане както броеницата. Имате ли броеница?  Когато тя е  нова и стои в кутията, възелчета й са твърди, защото не е употребявана. Но след дълга употреба, когато се втрие  в ръката ти, в потта на ръката ти, в твоята сълза, болка и тревога, тогава тя придобива стойност. Тогава тя има съдържание, смисъл и всеки възел ти припомня преживявания, които си имал, молейки се с тази молитва. Тя вече не е в кутията, не е такава, каквато си я взел от манастира или от някой познат, а е попила твоя живот, болка, мъка, въздишка, всичко, през което си минал.

Така идват отговорите в Църквата – с втриването, с времето. Няма всичко да се разреши сега. Когато бях малък, исках да реша свои недоумения, все бързах и казвах: имам много неясноти, искам да ги реша! Питах, но ми отговаряха, че не мога да ги разбера, защото съм малък, не побираш моята въздишка, както се пееше в една песен. Тоест понякога не можеш да вместиш нещата, които превишават твоята възприемателна способност, вместимостта на твоето сърце и издръжливост. Ще дойде час и ще ги разбереш. За щастие се намери един катехизатор, който  ми каза:

- Не бързай! На колко години си?Тогава бях на 15-16. Той ми каза:- Още си млад. Ще станеш на 20, 25, 30, ще пораснеш и постепенно ще разбереш това, за което сега питаш.

В Църквата постепенно ги разбираме. Колко години ще живеем? Всяка година се приближаваме до тази реалност, която се нарича зрялост. Зрялост в Църквата, святост в Църквата, опит, преживяване. Ще станем като кулите, опушени от барут, които са преживели много войни, битки, които са минали през какво ли не.

Случва се обаче в Църквата да сме начинаещи, въпреки че са минали години. Въпросът не е просто да казваш, че от пет години си християнин, а през тези пет-десет-двайсет години да напредваш духовно. В противен случай времето си минава и нищо не става. Както казва старецът Паисий, колелото се върти, но не върши работа, защо има някакъв проблем, просто се върти на празен ход и трудът отива напразно. Странни неща стават в живота ни, нищо не е сигурно – едни намират Христос в някое житейско премеждие, други в морето и бурята, а трети в пристанището приближават своето спасение и точно в това пристанище потъват и претърпяват корабокрушение. Мислили ли сте някога за това? Мислех за това, четейки житието на някои светци, разглеждайки живота на някои грешни хора, четейки Христовото Евангелие. Казах си: в крайна сметка, в живота нищо не е сигурно и за нищо не сме сигурни. Блудният син, например, живял в дома на баща си, в пристанището, и там без малко да потъне. Той отплавал от пристанището, влязъл в морето на живота, в бурята на греха, забъркал се в разни премеждия, терзания, грехове, блудства, но се върнал възроден и се спасил. Неговият по-голям брат бил у дома, той бил добродетелен, намирал се в безопасното пристанище на своя баща, но никога не почувствал баща си като баща, никога не почувствал топлината на бащината любов.

Св. Мария Египетска – невероятен пример! – била грешна жена, толкова грешна, че не можем да си представим, защото в житието й се казва, че не оставила незасегнат човек от блуда и греха. Тя съгрешавала не просто, за да изкара пари и да преживее, а понеже това й харесвало и искала да съгрешава. Това бил нейният начин на живот. Които я виждали, мислели, че без съмнение е погинал човек. Изключено е да се спаси. Тя била в морето на злото. Св. Мария обаче се спасила, върнала се, покаяла се, разбрала своята грешка. Нейният живот е страшен и кара всички нас да се замислим, да чувстваме това, което казах в началото, че нищо не е сигурно в живота ни, нищо не е сигурно в Църквата. Не съществува тази сигурност на самоувереността, че съм си подсигурил спасението, рая, имам сигурно място. Има грешници, които се покаяли, плакали с горчиви сълзи и се върнали при Бога. Има наркомани – и се сещам за тебе, който ми се обади по телефона и каза, плачейки, че твоето дете се измъчва от такива проблеми. Но когато този наркоман, този грешен човек, който падне толкова ниско и се почувства непотребен, нула, нищо, призове Бога с чувството, че е нищо: Господи, аз съм нищо, нула и само Ти можеш да ме спасиш!, тогава той е много близо до спасението, да не кажа, че вече е в спасението.

Това ще рече: спасявам се, обръщам се към Христос, бидейки отчаян, напълно разочарован от самия себе си, претърпявайки във всичко откровен неуспех. Животът ми може да е пълен провал, но призовавам Христовата благодат и Христос ме спасява. Той спасява Своето обично дете, което винаги е до Него – Той спасява Своите светци, избраните, които никога не се отклонили от правия път, които от сърце възлюбили Христос от детски години, но спасява и тези, които в окаяността на греха, от дъното, докъде са стигнали, Го призовават. Ти не знаеш какво чувства такъв грешен, болен, проблемен човек, който стига до такова душевно, телесно, екзистенциално падение и от това дъно събира сили и отправя една дума към Христос. Св. Мария Египетска, докато живяла греховно и пътувала с кораба към Йерусалим, за да съгреши отново, си казала: “Ето възможност! Това е дълго пътуване, ще увлека всички в порока!” При това тя имала и дързостта да отиде да се поклони по Светите земи и на Божи Гроб. До храма „Възкресение Христово” имало една икона на света Богородица. Когато видяла иконата, св. Мария почувствала такъв шок, разтърсила се, вцепенила се и не могла да влезе вътре, за да се поклони. Тялото й останало неподвижно. Всички влезли, но тя не можела. Тогава се помолила на света Богородица, чувствайки се много грешна, знаела, че е грешна, приемала това, не казала: “добре съм си така!” Тя имала смирението на грешния човек, което много пъти нямаме ние, праведните, добрите, които сме пълни с лицемерие, фарисейщина и самооправдание.

Невероятно нещо: добър си, благоприличен, както Бог те иска, но само външно, а отвътре си варосана гробница. Отвън си светъл, бляскав, а отвътре – пълен с кости, смрад и воня. Бог гледа вътрешността на душата, а не това, което показваме навън. Та в онзи момент св. Мария събрала сили, помолила се и казала: “Пресвета Богородице, удостой ме да се поклоня на Гроба на твоя Син и ще променя живота си!” И тя го направила. Казала и го направила. Зарязала всичко и отишла в Йорданската пустиня. Там живяла 17 години много суров аскетичен живот, с оскъдна храна и не се върнала да погледне дори светлините на града, а изкусителят постоянно й припомнял толкова спомени, помисли, изкушения, работило въображението й, придобитата бързина в злото, с което толкова години живяла. Изкусителят й казвал: “върни се, бе, детето ми, виж малко града! Спомни си това, което живя! Как оставяш всичко?! Спомни си насладите, приятните неща! Къде беше вечер по това време, как се наслаждаваше, как се радваше, къде си сега, какво правиш тук в пустинята, какво търсиш от тая молитва? Кого търсиш?…”

Мария Египетска живяла 17 години в блуд и грях и били нужни още 17 години, за  да се бори толкова жестоко с изкушенията, със своята плът. Тя стигала дотам да пада на земята, да докосва с лице земята, за да си припомни, че е прах и пепел и да търси Божията милост. Господ я съжалил, спасил и осветил. Тялото й станало толкова слабо, толкова аскетично, ако я видите на иконите, обърнете малко внимание на нейното тяло. Не се страхувайте. Да видите, че е кожа и кости, няма я красотата на женското лице, няма я женската гръд, предизвикателната красота, изчезнала е низостта от миналото. Тялото й било толкова отслабнало, чак ребрата й се виждали, но Светият Дух я напоил. Затова сега е преп. Мария Египетска, а по онова време вероятно добрите хора, християните я смятали за погинала, достойна за ада. Ако аз живеех тогава, не крия, че щях да мисля така. Нямаше ли да го казвам? Ако минаваше покрай мен, ако живееше в моя квартал, щях да казвам, че до мен  има една грешна жена, която е изключено да се спаси. Тази жена сега обаче е преподобна Мария Египетска, която честваме в Църквата и през Великия пост. Има и отделен личен празник и съм виждал да стават чудеса по нейното застъпничество с хора, страдащи от зли помисли, от плътски страсти. Веднъж свещеникът,  когато даваше съвети на една такава измъчваща се душа, й каза да помоли св. Мария Египетска. Наблизо имаше един човек, който страдаше от зъл дух  и когато чу името й, този човек изкрещя- не той, а злият дух в него – и каза на свещеника: “Не  казвай името й, не  я казвай! Да не вика нея, не нея! Тя ме изгори!” Св. Мария Египетска, която изгоряла от изкушенията и се стопила, бидейки потопена в своя грях, блуд, сластолюбие, тази светица сега изгаря изкусителя и освобождава хората.

Странни неща стават в Църквата. Грешни хора стават християни. Скверни хора засияват. А ние, добрите, които сега слушаме благочестиво радиопредаване, които сме „близо” до Бога, които сме „добрите” Негови деца, нима не сме в опасност? Нима не рискуваме да загубим своето спасение до края на живота си и нима дори сега не губим истинското усещане за спасението, истинската връзка с Бога, защото  чувстваме самооправдание, чувстваме се добри, чувстваме самоуспокоението, че сме добри?! “Аз съм добър! Не съм като другите хора. Добре, грешни сме, но слава Богу, не сме толкова скверни и не сме паднали толкова ниско в греха”.

Ако мислим така, тогава сме в риск, нищо не е сигурно, нямаме нищо сигурно в ръцете си. Разбойникът на кръста – нима не е велико? –  поставил ключ в рая, ключ, който отворя всички врати на Рая. И този ключ бил само една дума: Помени ме, Господи! Тези думи отворили рая. Ако някои гледали този разбойник на пътя, когато отивал да бъде разпнат, какво ли щели да кажат? “Нещастник!  Жалко за майката, която го е родила, жалко за живота, който е живял! Той крадял, убивал. Разбойник! Опропасти се!”  И този човек, който разочаровал хората, който сам бил разочарован от себе си, в последния момент се върнал при Христос. Той приел посланието на спасението, променил се и станал първият обитател на Рая. Мислил ли си за това?

В живота се случват невероятни неща. Нашият земен живот, тези 80-90-100 години, колкото Бог ти дари в този свят, са нещо много сериозно, но те крият и огромна тайна, уникална цел, невероятно предназначение и ако загубим тази цел, сме загубили всичко.

Нищо не е сигурно. Затова някои светци казват, че  православният християнин прилича на акробат, който ходи по въже. Сякаш ходиш по въже. Когато бях малък, в цирка гледах акробатите как ходят по въже и стигнат до отсрещния край. Само едно погрешно движение и може да паднеш.  Естествено отдолу е опъната мрежа, но веднъж някой падна и от цялата публика се чу вик: “Ааа!” Ужасихме се. Това е Православието – то означава, че вървиш по опънато въже и ходиш много внимателно, защото е опасно. Много е хубаво чувството, когато си във въздуха и във висините, летиш в облаците и се радваш, но трябва да стигнеш и отсреща, за да бъдеш на безопасно място.

Хора атеисти се връщат при Бога и стават християни – блуждаещи, изтерзани, с объркан от помисли, философии и теории ум, но те се връщат в Църквата. А хора християни, израснали в Църквата, които години наред са живели в Църквата, могат да оставят всичко, да предадат  всичко, да изоставят Христос, мислейки се, че някога са Го обикнали. Нашият живот е море, както и животът в Църквата. Затова молим Света Богородица и казваме: радвай се, пристанище на плаващите в живота! Радвай се, защото ти приготвяш пристанище в живота!

Всички търсим сигурност, търсим пристанище. Корабите на този живот. Моят живот е кораб, както и твоят, в морето на този свят. Търсим пристанище, защото още не сме на сигурно, още не сме хвърлили котва, още не е даден последният сигнал, че сме  спасени, още за нищо не сме сигурни. Когато започва Великия Пост, в един тропар от Триода се пее:  Господи, удостой ни да преминем морето на поста, да стигнем отсреща и да се поклоним на Твоето свето Възкресение. Ще постим, но след това ще ядем пищно, но не земна храна, а небесна храна, Тялото и Кръвта на възкръсналия Господ, на Победителя над смъртта. Победителят над всяка буря, страх, несигурност; да стигнем там, Господи!

Да преминем морето на поста. Какво означава това? – че може и да потънеш, че не си толкова уверен. Затова не бъди толкова сигурен, че няма нищо сериозно и не мисли, че добре си вървим! Не. Ти влизаш в морето, внимавай, бъди сериозен в тази борба. Нужни са ти благоразумие, разсъдителност, трезвение, бдение. Внимавай по пътя, очите ти да бъдат отворени на четири, както казват майките, защото не знаеш откъде ще изскочи нещо. Не да имаш тревога, не да те обхваща паника, а да не бъде напразен твоят труд. Да станеш като Херувимите, които целите са в пламък, в огън, в очи, гледат  навсякъде, имат очи отпред, отзад, отгоре, отдолу. Бъди Херувим и гледай внимателно как ходиш. Не бъди самоуверен, може да се получи повреда в кораба, да претърпиш някакво корабокрушение и тогава ще се наскърбиш, ще съжаляваш.

Един човек, който често ходеше на Света Гора, казваше: И какво като ходя често на Света Гора? Нищо не се е променило в живота ми! Въпросът е да ходя и да се връщам променен. В противен случай най-хубавите неща, които изглеждат сигурни и приличат на спасение, на пристанища в живота, могат да се превърнат в корабокрушение. Пристанището, което те спасява, може да стане място за разочарование и катастрофа. Старите светогорци казват за тези, които ходят на Света Гора, без да извличат никаква духовна полза: Жалко за билета! Жалко за разходите! Отиваш и се разхождаш напред-назад, но какво направи? Промени ли се? Това е въпросът. Да бъдеш в Църквата, но да живееш така, както Бог иска, а не да се самоуспокояваш, че си добър човек. Носим огромна отговорност като християни. Ние сме християни само по име, но само някои са и на дело в своя сърдечен опит от Христос. Носим много голяма отговорност за свидетелството, което даваме в света.

Не сме такива, каквито трябва да бъдем, не създаваме у хората около нас представата, че знаем какво ще рече пристанище, Иисус Христос, внимателен живот, разсъдливост, трезвение, бдителност. Понякога те ни гледат и виждат, че считаме себе си за по-добрите в квартала, изрядни, християнски семейства и не пораждаме у тях усещането за отворена прегръдка, която свидетелства, че всички могат да се спасят близо до Църквата, че всички хора са наши братя, и ако ти, брате, днес си грешен, то и аз бях като теб вчера и даже по-зле. Бог обаче  ми помогна, доведе ме близо до Себе Си и по същия начин ще доведе и теб. Той може да го направи. Нека даваме такава надежда на другия, такова усещане, че не сме самооправдани и осигурени християни. Правим ли това?

Св. Исаак Сириец говори страшни неща за врага на нашето спасение, как той воюва с нас по много и различни начини. Първо, той не те оставя да станеш християнин. Дяволът не иска никой да стане християнин. Той не иска да промениш живота си. Иска да продължиш да правиш това, което правиш. Ако мразиш, иска да продължиш да мразиш, ако не познаваш Бога, иска да продължиш да не Го познаваш. Дяволът не иска да се отдалечиш от мрака, духовното незнание, страстта, злобата и омразата. Той иска да останеш там.

Ако все пак стане нещо и му се измъкнеш, промениш се и Христос те развълнува, тогава той иска да не продължиш напред по правилния начин. Сякаш казва: избяга ми, но ще се срещнем по–нататък, ще се появя от следващата пряка! Ще пресека пътя на християнския ти живот. Избяга ми и от грешник искаш да станеш християнин? Е, няма да те оставя докрай! Ще ти докарам разочарование, трудности, проблеми, ще те накарам да кажеш: “не може да станеш християнин! Много е трудно! Опитах, не става, това не е живот. Не се променяш. Не можеш. Добре, отидох веднъж на църква, не видях нещо особено, отидох втори път,  не се промени всичко в живота ми. Три пъти ходих, четири пъти,  нещата не се промениха..”

Така идват помисли на разочарование, меланхолия, желание за връщане към стария начин на живот. Но ако избегнеш  и това изкушение и продължиш твърдо борбата си да живееш християнски, тогава, казва св. Исаак Сириец, той ще се опита да ти отнеме плода от борбата. Това е вече третото ниво на войната, която води с теб, и то е много коварно. Ще те остави да живееш християнски живот, но ти поставя друго изкушение, за да те оскверни, подмени, развали доброто, което си на път да придобиеш. Внушава ти тщеславие, самоувереност: ти си, а другият не е!, за да се самоуспокояваш, че си добър и да си казваш: слава Богу, много добър съм! Няма друг като мен! Най-добрият в блока!  Да си кажем честно, в блока друг не се моли, само аз се моля! Никой не ходи на църква, само аз ходя в неделя! Не съм виждал друг да пости, да живее така, както аз живея с моето семейство, с децата… Не казваме ли така? И всичко това е истина, трябва да го правим, но без тщеславие, което разваля всичко и проваля нашата борба. Може да градиш, но тщеславието, надменността, гордостта е отрова, която руши всичко това.

Луцифер бил носител  на светлината, имал Божията светлина и благодат, той бил светъл Ангел, но загубил всичко. Той наистина бил светъл Ангел, в светлината, в благодатта, в познанието на истината, но имал високомерие, самохвалство, егоизъм. Това е онази склонност, която те кара да се отличаваш от другите, да не можеш да погледнеш смирено на дара, който Бог ти дава. Ако този дар не те смири, ако Божията благодат не те накара да смекчиш сърцето си, да бъдеш по-чувствителен към другите, по-състрадателен, по-снизходителен, а те прави жесток и твърд  спрямо другите, тогава това те връща назад и губиш всичко, за което си се трудил толкова години. Не е ли страшно  това? Да избегнеш първата клопка на дявола и да решиш да станеш християнин, да започнеш борба, да избегнеш и втората, която е разочарованието от изкушенията и да решиш да продължиш. И накрая, след като си преодолял всичко това, той да ти открадне всичко заради високомерието, тщеславието и коваросърдечието към другите. Страшно е, но това се случва и всички рискуваме да се случи и на нас. Никой не е сигурен. Затова нека се молим много, всички за всички. Вие за мене и аз за вас и за целия свят.

Господи Иисусе Христе, помилуй всички нас! Смили се над всички нас. Нека дойдем близо до Теб. Да бъдем постоянни в пътя, по който идваме при Теб. А когато останем неизменни и се подвизаваме години наред, нека вървим по пътя на смирението, нека не чувстваме, че правим нещо велико, а да чувстваме, че живеем сред Твоите дарове и винаги да Ти благодарим и славословим, да знаем, че един е Свят, един е Господ Иисус Христос, и да знаем, че твоето от   твоето на Тебе принасяме за всички и за всичко. Всичко, каквото Ти принасяме, Господи, е Твое. Ти ми даде това желание да говоря, Ти ми даде благодатта да кажа две думи, ти ми даде желание да се помоля, това не е ли Твой дар? Благодаря Ти, че ми го даде! Ти не ми даде този дар, за да го взема и да избягам.

Когато си ми направил подарък и някой дойде вкъщи и го види, например икона, а аз започна да се хваля, че тя е мое дело, правилно ли постъпвам? Не трябва ли да кажа, че тя е подарък? Здравият  разум не ме ли зове да кажа, че това не ми принадлежи, това някога не е било тук, някой ми е го е дал. И така, имаш ли нещо, което е  твое? Каквото и да имаш, то е от Бога.   Каквото Бог да ти е дал, Той ти го дава по тази причина, за да те накара да Го помниш, да Го обичаш, да Му благодариш, да Му бъдеш признателен и да развиеш лична връзка с Него. Ако вместо да развиеш връзка с Него, започнеш да развиваш връзка само със своето его, със себе си и се въртиш около себе си, тогава се погубваш. Душата ти загнива, опровергаваш своето предназначение, губиш Божиите дарове и всичко се разрушава.

Много велико нещо е спасението. Затова един моя приятел на Света Гора, 70 годишен старец-йеромонах, всеки път, когато си говорим, неочаквано за събеседниците изрича неща, които карат всички ни да се замислим. Например, казва внезапно: а дали ще се спасим? Ако постигнем това, всичко останало остава на второ място. Ако се провалим в нашето спасение, тогава какво да правим с всички други неща, които ще придобием? Това е казал Господ – каква полза за човека, ако придобие целия свят, а загуби душата си?  За да не погубим душата  си, трябва да водим голяма борба, да положим голямо усилие, със сериозно отношение, съзнателно, със смирение.

Какво се случило със фарисеина? Същото, за което говорим толкова време. Той влязъл в Храма, помолил се, привлякъл Божията благодат с молитвата си – дотам добре. След молитвата си излязъл и загубил всичко. Той влязъл в Храма, имайки нещо в душата си, но излязъл от Храма и загубил дори това, което имал. Загубил всичко. Влязъл с богати дела и успехи, а си отишъл провален у дома. Той се прибрал с чувство за празнота, без нито едно от тези Божии благословения, които си мислел, че има.

Докато при митаря станало точно обратното. Той бил беден, изтерзан, загубил всичко, грешен, така влязъл, но излязъл богат и дори бил похвален от Христос. Бог го оправдал и той намерил милост, опрощение, утеха и мир. Намерил пристанището. Той бил в откритото море на своите грехове, но намерил пристанището, въпреки че бил грешен. Бог се смилил над него. Другият бил богат и загубил всичко. Такъв риск същестувва за всеки от нас.

Има много пристанища, които Бог ти дарява в живота, прекрасни пристанища, за да може твоето корабче да пусне котва. Понякога в тях влизат морските вълни, но до теб има стена, която те кара да се чувстваш на безопасно място. Има хубави пристанища – такива са пристанището на Църквата, на семейството. Имаш своето семейство, помислял ли си, че твоето семейство, твоята къщурка е едно пристанище – влизаш вътре, имаш ключовете от своя дом, имаш своите децата си и се гордееш с това, радваш се и казваш – имам дом! Всички тези неща са пристанища, които утешават нашата душа и да я отморяват.

Всяка добродетел, която Христос ни дарява, всеки Божий дар е пристанище. Молитвата е дар. Когато се жертваш за своите деца, когато вършиш дела на любов, го правиш, за да почувстваш уюта на пристанището. Да познаваш божествената и човешка мъдрост – нима познанието не е пристанище? Чувстваш сигурност, чувствам живота, знаеш, чел съм. Пристанище е и да си свещеник – той също живее в сигурността на благодатта на Свещенството. Всички Божии дарове са повод да почувстваш тази сигурност. Ако си църковен певец също. Всичко това е Божи дар в живота, за да ни накара да се чувстваме добре, да прекараме хубаво този живот. Започваме добре с тези пристанища, започваме красиво своя живот, но по пътя се случват много корабокрушения, много загуби…

Казвам това, бидейки разтърсен от една вест, която получих вчера: Отче, помоли се за мен, защото се развеждам! Развеждам се с жената, която обичам, а си мислех, че ще живеем заедно завинаги. Това не е ли корабокрушение? Те са започнали толкова хубаво, за да живеят заедно, хванати ръка за ръка, утешени един до друг и тук настъпва корабокрушение, което идва там, където Бог ти е дал пристанище – в брака. Колко църковни хора са загубили пътя – свещеници, монаси, които са били нависоко и са загубили всичко. Те скандализират другите, зарязват всичко, претърпяват корабокрушение. Ставаш свещеник, за да спасиш душата си, а накрая се погубваш. И ти може да погинеш – ставаш монах, посвещаваш живота си на Бога, правиш такава жертва, но накрая рискуваш дори да не се спасиш. Невероятно…

Евангелието не крие този риск от нас, а ни казва цялата истина. Например светите апостоли. Единият се отрекъл от Христос и казал: Господи, аз няма да се отрека от Теб, ако ще всички да Те предадат, аз никога няма да го направя! И бидейки до Христос, потънал. Св. ап. Петър потънал, бил до Христос, но загубил своята вяра, разколебал се. Той, камъкът на вярата, на Църквата, именно той потънал в езерото. Но и по-късно пак потънал, защото се уплашил от една девойка, слугиня, и казал: аз не познавам Христос! Кълна се! А Христос бил наблизо. Св. ап. Тома стигнал дотам да каже: ако не Го видя, няма да повярвам! Това не са ли малки и големи корабокрушения? Юда се отрекъл напълно от Христос, предал Го, продал Го, бидейки близо до Христос, той потънал.

Ние бихме искали да бъдем Христови ученици, а Юда, който бил Негов ученик, корабокруширал, бидейки до Самия Господ. Фарисеинът потънал, Димас също – той бил апостол, помощник и сътрудник на апостолите. Четете Евангелието, четете Деяния Апостолски, четете Посланията да видите колко пъти св. ап. Павел казва, че Димас е негов сътрудник. А после казва: той ме остави и обикна сегашния свят. Димас обикнал този свят и отишъл в Солун, пленили го светлините на града, светският живот, нощният живот, очарованието на земното мъдруване. Бидейки заедно с апостолите, той загубил всичко.

Саприкий и Никифор – имаме ли светец на име Саприкий? Нямаме. Щяхме да имаме. Защо? Защото този човек без малко щял да влезе в рая, но загубил всичко. Имаме обаче светец на име Никифор. Св. Никифор. По време на гоненията двамата били в тъмница, вечерта се получило недоразумение между тях и Саприкий не искал да прости на Никифор. На другия ден щели да загинат мъченически за Христос, но  той не искал да каже дори Извинявай! Така той загубил всичко. Никифор му казал: брате, утре ще се жертваме за Христос! Моля те за прошка! Искам да се сдобрим!  Саприкий му казал: Аз не мога да ти простя! И таял злоба в себе си. Сутринта, когато палачът накарал Никифор да наведе глава, за да му я отсекат, понеже запазил смирението, любовта, благостта, той почувствал обилно Божията благодат, жертвал се за Христос и станал светец, а когато Саприкий видял меча на палача, Божията благодат го напуснала, почувствал се като парче месо, нищо не чувствал, вярата изчезнала от него, не разбирал какво става и казвал: защо съм тук, какво правя тук?! Той се отрекъл от Христос много лесно, защото не могъл да обикне, да прости. Бил толкова близо до спасението, но загубил всичко. Две стъпки го делели от царството Божие, но загубил всичко. Затова в Църквата честваме св. Никифор, а нямаме светец на име св. Саприкий.

Четете Евергетинос-а и ще видите, че Църквата е много автентично, истинно, свято, но и много човешко място. В Църквата няма стил на светостта, а има етос на светостта, в Църквата не се правим на добри, а показваме нашия истински образ, кои реално сме. Ако четете Евергетиноса, Патерика, житията на светците и преди всичко Евангелието, ще видите, че св. апостоли, св. евангелисти не се срамуват да кажат истината за нещата, казват ни всичко – за своите немощи, падения, проблеми, спорове.

Св. ап. Павел имал спор със св. ап. Петър, пише го в книгата Деяния Апостолски. Не го крие, за да ти покаже, че в Църквата светостта се създава от низши материали, човешки материали, че ние сме хора, борим се, падаме и ставаме. Както виждаш св. ап. Петър в неговото падение и отричане от Христос, така ще го видиш и в неговия покаен плач. Не му подражавай само когато съгрешава, а и когато се покайва и променя. Това е разликата в Църквата. В Евергетинос има много случаи с подвижници, които се отклонили и загърбили вярата, монашеската схима, оставили Бога, отишли в града да водят светски живот, да се оженят или да съгрешат. Грехът на такъв подвижник не бил това, че се оженил, а че оставил обета, който дал пред  Христос. И всичко това е описано в този сборник – не го крие, не създава лъжлива представа, че е добър човек.

В Църквата искаме да станем свети, но това става с  проливането на кръвта на нашето сърце, а не като се преструваме на добри и благочестиви. Както казва Христос, очисти първом чашата отвътре. Затова работи вътре в себе си, не само навън; ние си падаме прекалено много по външната форма. Затова, когато дойде Страшният Съд, ще се изненадаме много: толкова труд полагаме  през целия си живот, че няма ли да бъде жалко да загубим всичко? Да потъне нашият кораб с всички тези „провизии”. Съществува причина, поради която потъваме, при всеки е различно. Защо се случва корабокрушението? Човек потъва поради своето слабо място – всеки кораб има своето слабо място и повреда.

Докато склопим очи, рискуваме всяко едно наше пристанище да се превърне в открито море на изкушението, ако не внимаваме. Нужно е голямо внимание в нашия живот, бдителност, трезвение, не безпокойство, не паника, не смут, не приспиване, а смирение. Най-голямата сигурност е смирението. Искаш ли със сигурност да се спасиш? Смири се, смирявай се постоянно,  не съществува край в смирението. Ако се смириш, стани още по-смирен от тази точка на смирение, до която си стигнал, и ако слезеш по-надолу, върви още  по-надолу, винаги има място, никога няма да стигнеш до Христовото смирение, защото Той  стигнал толкова ниско, че няма повече къде. Слизането в ада на Господ е най-ниската точка, където Той слязъл. Той, Който толкова много се смирил, и стигнал до крайния предел на ада, смъртта, тлението и нашата злоба, слязъл там, за да ни намери. Неговото снизхождане е толкова голямо, че нашето смирение, каквото и да е то, е нищожно в сравнение с Неговото.

Всеки има своето пристанище, всеки живее нещо, което го прави щастлив, на което се наслаждава и аз се моля да му се радваме правилно, да се му се наслаждаваме правилно.

Похвала ще получим накрая от Господа. Тогава имаме сигурност, когато завършим своето дело. Ти си баща, майка, но животът още не е приключил, не знаеш как ще се развият нещата. Затова ми прави впечатление, че най-хубавите семейства, които най-много ме трогват,  най-смирените майки, бащи, деца, са тези, които имат това смирение и нямат усещането, че са много добри, че техният дом е най-добрият. Те имат смирено чувство и усещане за риска, за опасността. Те прославят Бога, благодарят Му, но не се самоуспокояват. Никой не трябва да се утешава в този свят, всички се нуждаем от трезвение, бдителност, внимание. Дори най-хубавите неща да правиш, може някъде да сбъркаш и да загубиш своята награда.

Спомнете си как Господ гледал към съкровищницата не колко пари пускали хората, а как ги пускали. Имало една кутия, в която хората пускали своите пожертвования за Храма. Вижте колко е мъдро. Христос гледал как, а не  колко пари пускат. Какво означава как? Как – това е просто. Тоест не самото движение, а вътрешната подбуда. Това, което отиваш да правиш, брате Мой, ти казва Христос, е свято, то е като пристанище, което ще ти донесе топлина в душата, сигурност на пристанището, милостинята те пази от изкушения, защитава те, привлича Ангелите и Божията благодат към теб. Браво!

Как да даваш милостиня? Така, както Бог иска – богоугодно. А нима може да даваме милостиня небогоугодно? Разбира се. Сам Господ го казва. Той видял много хора да пускат големи суми, но видял и една бедна вдовица, която сложила две лепти – затова в миналото в много храмове върху кутията за дарения пишеше “вашите две лепти”. Двете лепти на вдовицата са нещо много малко, но тя ги пуснала от своя недоимък. Тя пуснала това, което имала, тя вложила не само двете лепти, а и своето сърце. Пуснала ги смирено, с усещането за любов, за излизане от собственото аз. Тя излязла от себе си, надмогнала своя индивидуализъм, егоизъм, направила го със съкрушено сърце. Другите правили това с високомерие, самохвалство, показно, да ги видят, да ги чуят. Христос поставил „отличен” на жената, която пуснала само две лепти. Другият може да е пуснал хиляда евро, но Христос му казва: не ги постави така, както Аз бих искал да ги поставиш. Пусна ги много егоистично! Прáти пари да помогнеш, но го направи високомерно, а като не видя името си в списъка на дарителите, се обади по телефона и крещя! Аз исках да запиша името ти в книгата на живота, а ти искаш името ти да се разчуе и другите да те видят.

Прави ми впечатление, когато църковни хора дават пари за изрисуването на някакъв стенопис, без да искат да се споменава тяхното име. Това е рядкост, но е много трогателно. Отче, вземете 2000 евро за този стенопис, но не искам никой да знае! Правя го за здравето на моето дете, за душата на баща ми, който почина! Не искам никой да узнава!

За сметка на това го знаят всички Ангели, Бог те прославя, ти даваш своята милостиня и това е нещо истинно, защото става скришно. Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Хората няма да ти ръкопляскат, но Бог знае и всички Ангели ти ръкопляскат. Имаш ли уши да чуеш? Чувал ли си ръкоплясканията на Ангелите? Нужен е друг слух, друго зрение, както казва старецът Софроний Сахаров. Бидейки близо до Христос, гледаш по друг начин на нещата от света, на живота, тълкуваш по друг начин събитията в него, в твоя ум тези понятия придобиват друго значение  – милостиня, жертва, себепринасяне. И ти вършиш всички тези свети неща по свят начин. Доброто е добро, когато става по добър начин!

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Трудността да се довериш на Бога По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола Религиозната депресивност Болестта на фарисейството Събота на праведния Лазар – Синаксар

Този въпрос ми хареса. Днес ние казваме на младия човек нещо, но то може да му звучи сякаш е на суахили, при положение, че духовен човек в обществото не означава човек на Светия Дух, а този, който разбира от култура, който е любезен, който има интелектуални хоризонти. Всъщност духовен е човекът, който има Светия Дух. Разговарям с ученици, но колкото минават годините, толкова по-трудно ми е да навляза в техния диалект. Задават ми един куп въпроси, например за езика на Църквата в Литургията. Ама друг език на Църквата трябва да се промени. Езикът на любовта, езикът на доближаването, езикът на предаването на истината, езикът, с който прегръщаме човека, а не да започна да давам съвети, защото това е език, който няма да разберат.


Мисля, че трябва да покажем на младите стойността на духовната монета, макар да не е лесно да го разберат. Добри хора може да искат да станат, нравствени както ние го разбираме, но да разберат какво означава духовен човек е трудно, но не и невъзможно. Сякаш да живеем в кризата, в бедността и ние раздаваме чекове за един милион, а ти се противиш: не искам!, защото не разбираш какво е това. Следователно Църквата би могла, и днес това може да прави, въпреки трудностите, да вдъхнови младите души.


Стивън Рънсиман казва, че 21 век е векът на Православието – звучи като мит, но единствено Православието държи вярата като опитна истина и това е голямата разлика със Запада. Западът замени вярата с идеологеми и затова днес Ислямът идва да покрие празнотата от вярата в Европа. Православието би могло да оживи тази вяра, имаме я, говорят нашите паметници, традиции, книги, диханието на светците, кръвта на мъчениците, защо да не възкресим всичко това? То би могло да стане като едно реално усилие на Църквата, вместо да останем в класическите неделни училища – да отидем в нещо живо, динамично, човек да се хвали Христос, за факта, че му се дава възможност през 21 век да говори за Христос.


Да попитам – имало ли е по-добра епоха от днешната да станеш свещеник? Аз съм горд, радостен съм по-скоро, че минах през науката, слава Богу, беше благословение, признавам го, но голямото благословение е Свещенството. Хубаво е когато поздравяваш детето, че е взело изпита, но още по-хубаво е да има ревност да потърси Бога в съвременната епоха. Това е мъдрост и това го има Църквата, има го нашата традиция. Ако Църквата даде това автентично преживяване, какво по-добро за душите на младите. Но е нужно търпение, любов, благост, смирение, да приема затруднението на другия. Всичко това е заложено много дълбоко в „пакета” на изразяване на духовното слово на Църквата и на нейния опит. По правило човек се вдъхновява, когато види светост. Пред една автентична светост се пробужда. Младият човек не е задължен да повярва, но Църквата би могла да даде този младежки етос и дух, защото има много свежест и живина и ни най-малко консерватизъм. Обществото днес я отъждествява с консерватизма – но консерватизмът означава несигурност, страхове, плахост. Не, Църквата е изключително „прогресивна”.


Автентичността отсъства от всекидневието на християнина, ние сме уморени, отегчени, приспани. Мен не ме вдъхновява такъв тип Християнство, не издържам такава църква, която е само фигура, външен блясък, не мисля, че един млад човек може нещо да разбере от това. Той иска друго нещо и Църквата го има, може да го даде и всеки трябва да помогне със своя живот и свидетелство.


Нека ви дам един пример, искам да видя нещо живо. . . Дойде един ученик, в осми клас е, родителите му са църковни хора. Майка му ми каза:


- Имам проблем, Йорго – казвам едно име – заявява, че е атеист!


- Атеист?


- И иска да говори с теб.


Детето идва и ми казва:


- Отче, атеист съм!


- Какво ти става, момчето ми? Как така внезапно заявяваш това?


- Имам доказателства!


- Доказателства? Я ми кажи, любопитен съм – дойде при мене, понеже си чул нещо научно да ми го кажеш?


- Не, не, имам по-силни доказателства! Родителите ми го доказаха!


- Не думай!


- Разбира се! Вие знаете майка ми, която ходи на църква, която помага в енорията, говори за Христос, слуша радиото „Църквата на Пирея”, и баща ми, който е катехизатор, но завчера се сбиха! И двамата бяха виновни! И ако ви кажа причината, ще се разочаровате! Беше върху една беседа, която слушаха от радиото – кой бил прав! И баща ми стигна дотам да блъсне майка ми и тя падна на леглото. Бог не съществува, отче! Не съществува за мене!


- Добре, че каза „за мене”, защото едно е не съществува, за всички, обективно, и друго не съществува за теб. Искаш ли да помогна малко?


- Уморен съм, не мога повече. Дотегнаха ми!


Това е опровергаването на вярата в душата на едно дете, което сме бомбардирали със съвети от религиозен тип.


Представяхте ли с в съвременното общество да имахме ядра на святост, не само да храним организирано бедните, това е много малко, не само да организираме беседи, различни прояви, Рождственски прояви, с елхата и т.н. И това е добро, но не това търси една младежка душа. Тя жадува за нещо друго и днес съществува предразсъдъци срещу Църквата. Отъждествяват Църквата с провалената и сриваща се система. В началото бе смятана за нещо ретроградно, сега смятат, че постоянно се меси. . . Колко хубаво нещо е Църквата да излезе с малко думи в епохата на многото думи и с много съществени дела в епоха, където реално отсъства животът в Духа. И това е нашият дълг, дълг пред Бога. Промените идват от Бога, но изповядването на последователността на вярата е наша отговорност днес и това има по-голяма тежест от всяка друга епоха.


***

През Великият пост в Триода пеем трите самогласни след евангелското четиво в неделя на Утренята и в първия се казва “отвори ми вратите на покаянието”. Говори в множество число. Вратите на покаянието, много са. След това пеем „покажи ми пътищата, Богородице”, т.е. има много врати, входове в тайната на Бога, пътища. Всеки следва своя път, но всички завършват в един и той е откриването на Божията милост. Песнописецът описва целия този диалог на душата с греха и копнежа за спасение. Има много пътища, които човек може да последва, без някой да последва моя път. Аз намерих пътя – един от многото, които Бог ми дава, хоп, влязох, отвори се една врата. Обикновено вратите на Божията воля не са тези, които отваряш с ключ или натискайки дръжката, а тези, които се отварят с фотоклетка, хоп, отваря се и влизаш вътре. Божията воля не се нуждае от особено усилие, съществуват много такива пътища, човек трябва да последва един от тях и да мине през една врата.


***

За мен бе голямо благословение да прекарам известно време близо до стареца Паисий, да благородството на тази свята душа. Той живееше трайно с Църквата, той е християнинът, това бе неговото дихание, целият бе с Христос. Знаете ли как спеше нощем? Поставяше иконки върху себе си и една до устата си. Дори нощем не се насищаше да изрази връзката си с Христос – опиянение, лудост, святост, това бе неговият живот. Лимасолският митрополит Атанасий, който го познава по-добре от мене, казва: „предполагам, че не ядеше”. Аз не го видях да яде, само веднъж го видях да яде и ще ви опиша картината. Отиваше в Суроти и мина през една килия по-нагоре преди да се отправи за Карея, откъдето да вземе автобус (за Дафни). Решихме да сготвим нещо. Имаше едно огнище, един стар и опушен тиган, от епохата на Ной, взехме малко картофи и казахме да направим омлет. Аз бях хипотетичният готвач, направих омлет, нарязахме домати, малко хляб, за да нагостим човека. Седнахме на една маса, която беше купчина от наредени тухли. Дойде и старецът Паисий:


- Леле, днес ще ядем пасхални ястия!


Хубаво. Седнахме, след малко, хоп дойдоха няколко котенца и той започна да им подхвърля от яденето. Нищо не яде. Ние ядохме.


Имам впечатлението, че с Божията благодат не спеше! Тоест спеше на пресекулки, един час, пет минути, нощем правеше бдение, а цял ден бе с хората.


Имахме бдение в една килия „Св. апостоли”, той дойде, беше 12 юли (Всъщност това е и денят на успението на преп. старец Паисий). Денят бе дълъг, той дойде, бдението започна в 21.00 ч часа. Очевидно беше преуморен. В паузата между 23.00 – и 00.00 ч. някой му каза:


- Геронда, гледам те от сутринта имаше хора при теб.


- Да. Днес имах много „клиентела”!


- Гледам те изморен, ние дремем, на теб не ти ли се доспива на бденията?


- Слушай, и на мене ми се доспива, но по пътя, докато идвам, отправям следната молитва: Боже мой, сега отивам на бдение. В този момент трябва да съм буден, но има толкова много хора, които трябва да заспят, сънят не ги унася, защото имат помисли в главата, въртят се в леглото и не могат да спят. Затова казвам: Боже мой, вземи дрямката от мене и я дай на тези хора! С тази молитва идвам и така и аз оставам буден, и 5-6 човека спят заради мене!


Първият път, когато отидох при него, бях с брат ми. Внезапно влезе една конска муха, беше през август, започна да обикаля, всички знаем, че това не е толкова приятно, тя искаше да кацне върху нас, ние я прогонихме. Старецът плетеше една броеница, гледаше ни и нищо не казваше. В даден момент мухата кацна върху носа му и започна да пъпли, а той не реагираше. Добре, не го ли дразнеше? Беше чужд на дразнението. Мухата отлетя от него, кацна върху нас, пак я пропъдихме и той каза:


- Безпокои ли ви?


- Не е толкова приятно!


- Върви си, благословена мухо!


И тя излетя през прозореца.


Не можех да си го обясня, тоест и с мухите разговаря? Заповядва на мухите? Това показва нещо, което той ни каза, че този, който има любов, неговата любов е еднаква към всички и всичко. Съвършената любов, за която Евангелието говори, не означава, че обичам един повече от други, това е симпатия, а обичам цялото творение. Един Божий човек обича дори и животните и зверовете и змиите.


Както друг път той ми каза:


- Внимавай по пътя, има малки змийчета, те са отровни, внимавай да не те ухапят.


Аз му казах:


- Ако срещна някоя, да я убия ли?


- Не! Не да я убиваш, а просто да внимаваш.


Когато обичаш природата, и тя те обича. Когато чувстваш заплаха от другия, тогава в теб се създава враждебна нагласа и движение. Не бях чувал тези неща, в ума си започнах да подозирам какво е тази любов, за която говори, този прилив на любовта. Когато обичаш враговете си, нямаш врагове. Няма враг, от никого не си заплашван. Това бяха непознати неща за логиката, но много сладко предложени и убедителни: такива са думите на светеца.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

За мира в душата За благия и болния егоизъм Блажени изгонените заради правда Покаяние, плач и смирение Не гледай назад

На 17 август тази година почина известният грузински богослов, писател и проповедник архимандрит Лазар (Абашидзе), игумен на Бетанския манастир, автор на много книги и статии за пътя на съвременния човек към вярата и актуалните проблеми на православието. Архимандрит Лазар беше известен и в Грузия, и далеч извън границите ѝ като упорит и непоколебим бранител на традиционните християнски ценности. Текстът, който публикуваме, може да се смята за негово завещание към читателите. Вечна памет на блаженопочиналия отец архимандрит, Бог да упокои душата му в небесните селения! Амин.

Християни! Колко често умът и сърцето ни се унасят в безкрайни размисли и преживявания, свързани със земните ни дела, колко много мечтаем и фантазираме за света, който ни заобикаля, за нашите житейски обстоятелства, колко обичаме да научаваме и да размишляваме за многоразличните човешки работи и дела! Дълбоко ни вълнува онова, което се върши някъде в далечна Америка или Австралия, много любопитно ни е да знаем как живеят там хората, какви са техните обичаи, какъв е техният бит и поминък, техните домове и вещи и тъй нататък. Обичаме да научаваме различни подробности от живота на някой президент, или известен музикант, или отдавна умрял, известен със скандалния си живот певец. Проследяваме внимателно преживяванията и жизнените търсения на някой известен в света художник или поет, съчувстваме дълбоко на житейските му драми, искаме да проникнем в тайните на душевния му живот и намираме всичко това за много увлекателно. Не жалим време и сили, изучавайки едни или други земни науки и изкуства, вслушваме се и се опитваме да вникнем в дълбокомислията на фамозните “мъдреци” на нашето време. Обичаме да умуваме за всякакви неща, които изобщо не ни засягат, но са популярни сред нашите съвременници. Трупаме всевъзможни знания и впечатления, които никога няма да ни донесат полза…

Но при това колко рядко, колко студено, колко неохотно се обръщаме към най-главната, най-важната наука – християнството! Колко малко мислим за Бога и за смисъла на нашето пребиваване тук, в този свят, и за всичко грандиозно и ужасно, което ще ни посрещне във вечността. По-любопитно ни е как изглежда повърхността на Луната или Марс, отколкото онова, което се съдържа в самите нас, което сме самите ние – какви сили и пориви действат в нас, какъв е смисълът на нашия живот, как ние и всичките ни дела изглеждат в очите на Бога, каква цена има всичко това пред Неговия съд.

Занимава ни въпросът защо еди-кой си почитан от света човек, някоя знаменитост, е завършил внезапно и трагично объркания си живот, събираме различни слухове и клюки за това, но не искаме да потърсим корена и причината на собствените си вътрешни проблеми и неволи. Търсим виновниците на политическите смутове в беснуващия свят, спорим за политиците, разплитаме грешките им, анализираме правотата или лъжовността на една или друга политическа партия, обвиняваме този или онзи политически деец в страстност и непоследователност, а самите ние през това време се отдаваме на безброй страсти и грехове, тъпчем всички християнски заповеди, забравяме пред Кого трябва да дадем отчет.

Днес около нас, както никога досега, се вълнува бурно, реве и безумства безпокойното море на безбройно умножилите се греховни съблазни – днес особено нагли, кресливи, разкрасени, които по най-безсрамен начин нахлуват право в душата ни, гъделичкат я, измъчват я, влачат я насила към най-скверни сласти. Светът сякаш вече е напълно обезумял; той търси не доброто и чистото, а безсмисленото, абсурдното, извратеното, стреми се към духовна разруха и опустошение. Днес духът на света, а зад него дяволът търси има ли все още нещо непокварено и неразвалено в човека, за да го развали, оскверни и унищожи; от всичко, което е все още живо в човека, се старае да създаде нови форми на греха, да развие нови, още по-перфидни и гнусни отсенки на страстта, да разстели нови мрежи и още по-дълбоко да пороби човека в оковите на плътското скотоподобно робство. Ние вече сме родени в това робство: от най-крехка възраст сме закърмени с отровата на този свят, развили сме вкус към всичко зло и греховно. Затова съблазните на света толкова ни харесват, толкова ни увличат, толкова радват болните ни сърца. Сякаш сме развили духовна токсикомания, обичаме и страстно желаем онова, което ни убива…

Два свята стоят пред нас като две планини, два града, две царства: светът на суетата, на земните човешки дела, свят, който е езически по дух, основан върху влечението към земната материя, веществото, праха, и робуването на тях – и Божият свят, зовящ нагоре, към вечното, духовното; свят, който е невидим за плътските очи, но се вижда с очите на вярата. Повечето хора са обърнати изцяло към плътския свят и само едно нищожно малцинство гледа към Небето, към Божия свят и желае да намери пътя натам. Ала плътският свят е като нагла, разгорещена от вино блудница, която се вкопчва в човека, желаещ да се изтръгне от нейните прегръдки, дърпа го при себе си, упойва го със силно вино, старае се да го увлече към блуд, да го задържи завинаги в своето блудилище. И ето че тук всичко зависи от решимостта на християнина, от неговата непоколебимост, от свободното решение на неговата воля, от твърдостта и устойчивостта в следването на избрания път. И Божията помощ веднага ще дойде, само си кажи твърдо: “Ще Го следвам!” и не поглеждай назад. Никой не може да каже, че не му е била дадена необходимата свобода, че му е била отнета възможността да се изтръгне от оковите на греха и да се насочи към спасението. И тъй, всичко зависи от нашата решителност. Бог ни е дал пълната свобода да избираме и харесваме онова, което смятаме за желателно и полезно за нас. Никой освен самите нас не ни е виновен за това, че отхвърляме доброто и спасителното и избираме лошото и убийственото.

И ето, знаейки колко спасително и благодатно е християнството, ние въпреки това все не можем да се мобилизираме и да следваме докрай Христос, да се откажем от себе си, да се откажем от предишния си езически живот! На пръв поглед – толкова ли е трудно това? Ако човек вярва в Бога, в безсмъртието на душата, във вечното блаженство на праведните и безкрайната мъка на грешниците, ако знае, че животът на тази земя е само подготовка за настъпващата вечност, само проверка, само изпитание, само “чистилище”, то може ли той да не бъде строг и внимателен към себе си, да не се упражнява ревностно в християнските добродетели? Как да не се потрудиш това кратко земно време, ако в сравнение с вечността всичките ни векове и хилядолетия са като един миг, един мимолетен полъх на вятъра, и цялото ни земно битие е като живота на пеперуда-еднодневка?

Откъде тогава в нас е това кораво безчувствие на сърцето? Нима не знаем, не съзнаваме колко долен и грозен е грехът? Съзнаваме! Нима не разбираме колко велик, привлекателен, спасителен е добродетелният живот? Разбираме! Нима не желаем да се утвърдим във вярата, да бъдем Христови, да се спасим? Желаем, и то много, и често скърбим и молим за такава вяра. Но защо не ни се дава тази вяра? Тя всъщност ни се дава, но ние не я вземаме, веднага я изтърваваме и губим сред многото житейски дреболии. Уж желаем духовното, молим се на Бога да ни го даде, а когато Той ни го дава, не го приемаме, отхвърляхме го, тъй като цялото ни внимание е погълнато от земното.

Нашата вътрешна раздвоеност е главният ни враг! В нас се извършва постоянно малодушно колебание между любовта към Бога и любовта към света. Готови сме да се възхищаваме на християнските добродетели, да украсяваме речта си с мъдри християнски мисли, да се любуваме на православното богослужение, но в същия миг си позволяваме да харесваме и светската езическа музика, кино, моди, да се увличаме от спортни страсти, да зяпаме всевъзможните зрелища и състезания, с които се забавлява безбожният свят, да се смеем на пошлите му шеги и вицове, да тъгуваме с малодушните му грижи и тъги. Смятаме за нормално да намираме смисъл и дълбочина в съвременната пошла масова култура, плоска и безсмислена, в самонадеяните лозунги на днешното човечество за мир и безопасност. Смятаме, че е възможно заедно с този затънал в греховния хаос свят да очакваме и да се надяваме на щастие и благоденствие в някакъв предполагаем земен “просперитет”. Страх ни е да не се окажем встрани от безсмислената игра на този свят – модата, искаме да сме в крачка с цялото това общество, да имаме еднакъв ритъм и пулс с него, да живеем неговия живот, да пием вода от неговите извори.

Ако сега изведнъж се възпротивим на духа на света, ако отхвърлим неговите интереси, забавления, вкусове, ако започнем да браним и да пазим своята различност, моралното си несъгласие с всичко това, насочеността си към други ценности, то повечето хора (дори измежду нашите братя “християни”) ще възприемат това като изоставане от “реалния живот”, като неразбиране на “духа на времето”. Ще кажат: “Брате, сега не е време за това, не бива да му умуваме много-много, главното е да не изпадаме в тежки провинения, а в сравнение с онова, което се върши в момента в света, тези грехове са безобидни”. Но не водят ли тъкмо тези “безобидни” дреболии впоследствие до сериозни и тежки падения при християните? Не карат ли тъкмо те хората, умили се с Тайнствата Кръщение и Изповед, вкусили от Божествената Трапеза, да се падат отново в най-скоро време в изоставените уж завинаги от тях мръсни локви? Как да се опазим от вършене на грехове на дело, ако не се пазим от всичко онова, което поддържа и съживява греховния вкус в сърцето?

Та кой не знае, че в днешното езическо общество всичко се гради върху най-долни и низки страсти? Как може свят, който не почита Бога, не се ръководи в делата си от Неговите заповеди, не се моли, не се кае за греховете си, да не бъде най-любимо гнездо за демоните? Как могат пошлата му масова музика, кино, футбол, неговите “ценности” неговият “просперитет”, всевъзможните “свободи”, “права” и останалите му “достойнства” да не бъдат фалш, лъжа, смрад? Как можем ние, християните, да намираме в това хаотично езическо бълнуване и беснуване нещо наистина възвишено, хубаво, справедливо? Как можем да се отнасяме доверчиво към днешната масова култура, да се изпълваме с нейните чувства, емоции, с нейните възторзи и тъги, когато всичко в нея е само отражение на умопомрачения дух на богоотстъпническото общество, на всички тези болни, обременени с неразкаяни грехове, изтерзани, измъчени, объркани души? Та нали тъкмо такова е вътрешното състояние на почти всички “звезди” на съвременния езически свят; ето защо тази псевдокултура е до голяма степен сбор на всичко най-душевредно, на всички най-жестоки отрови за човешката душа!

Топлото приятелство със света, приемането на неговите интереси и ценности храни душата с отровата на неверието, сее в нея сладострастие и похот, заразява я с тщеславие и самодоволство. Всичко това толкова силно се попива от душата, толкова дълбоко прониква в нея и я изпълва до такава степен, че духовните впечатления вече не намират свободно място. Пък и откъде биха се взели те? Впечатленията на греха и страстта влизат ту чрез кресливата, оглушаваща, оглупяваща съвременна музика, която се врязва от всички страни в ушите ни, ту чрез всевъзможните идиотски рекламни картинки или проблясващите в телевизора накамарени един върху друг откъслеци от световния човешки хаос.

Съвременният езически бит ни се натрапва нагло, нахълтвайки в съзнанието ни с безброй образи – хиляди и хиляди лица, думи, жестове, речи, крясъци и какво ли не. Сякаш изобилен поток мръсотия се изсипва върху бедната душа на съвременния християнин, щом той се дигне от сън и започне деня си. Духовните неща се срещат крайно рядко, а дори и да изплуват случайно отнякъде, са толкова затрупани от всички страни със светска пяна и мръсотия, че впечатлението от тях се изтрива веднага като рисунка върху морския пясък. Ето защо, за да запази ревността си, бодрия си християнски дух, постоянната си устременост към горния свят, днешният християнин трябва да е винаги мобилизиран: всеки ден, всеки час, всеки миг да си спомня великите Божии завети и Божии обещания, които издигат като с могъщи крила душата му над света. А когато забравя за тях, когато се потапя малодушно в грижите и тъгите на този свят, душата на християнина става тежка и тромава като дебела гъска, затлъстяла дотам, че вече не може да лети, а се клатушка едвам-едвам по земята.

“Нито за миг не изпускай от очи великите християнски надежди и обещания – казва епископ Теофан Затворник, – това ще те съживява и ще те поддържа винаги бодър, силен и твърд”.

Св. Исаак Сириец: “За да унищожиш в зародиш всяка непотребна и скверна мисъл и да се очистиш от смутовете и тревогите на този свят, няма по-добър начин от това да се потопиш с цялото си сърце и душа в словата на Божественото Писание”.

“Не може душата да има мир – казва старецът Силуан, – ако не се поучава в Божия закон ден и нощ”.

А ето какво учи един вече близък до нас по време отец – свещ. Александър Елчанинов: “Трябва постоянно да четеш онова, което храни душата ти, посочвайки ти твоята велика цел, единствената цел на твоя живот. Тук е необходим известен аскетизъм, самоограничение, самопринуда. Всеки християнин е подвижник. Запомни това! Човешката природа е толкова изкривена, че сме принудени да я притискаме жестоко, ако искаме да я изправим според евангелския критерий, и трябва да я изправяме всеки ден, всеки час”.

Обещанията, дадени ни от Христос, благата, които ни очакват в Неговото вечно царство, са толкова огромни, че превъзхождат всяка съблазън със своята привлекателност, трябва само да не ги изпускаме никога от очи. Но ние сме прекалено увлечени от начина на живот на заобикалящите ни езичници, живеем същия живот като тях, различавайки се само с малко по-други възгледи, с някои отделни постъпки и с това, че следваме религиозните обреди, но не и с целия си живот, с цялото си сърце и душа. Имаме същите интереси като тях, същото отношение към мирските ценности, същия начин на общуване с хората, които ни заобикалят, същия подход към труда и почивката, същите начини за прекарване на свободното време, същите развлечения, въпреки че всичко при нас – нашите интереси, вкусове, маниери, разговори, жестове, дори походката и външността, а да не говорим за отношението към светската политика, култура и ценности – трябва да е съвсем различно. Та помислете само колко безкрайно различни са разбиранията ни за предназначението на човека и смисъла на човешкия живот!

За езичниците земният живот е всичко, което имат, нищо друго те не очакват. Те са сигурни, че смъртта е край на всичко; само удоволствията на този кратък живот са цел на тяхното съществуване: късо е, ще кажат те, златното временце, когато можем да се порадваме на живота, то свършва – и край, “каквото било, било”. Пък и що за срок е това – човешкият живот. Не стига за нищо. Ту си още млад, още събираш сили, но ето че си “стъпил на крака”, цъфтиш за кратко време, а там и есента не е далеч. Само един ден има цветето на младостта, за да се нацъфти на воля, и ето на – вехнат му вече листенцата, клюмват към земята. Налягат те недъзи, болежки, отива си всяка красота и цвят от лицето, идват бръчките, а след тях и старостта, която за мнозина невярващи е често по-ужасна и от самата смърт, сякаш е начало на адските мъки. Там те очаква самота, изоставеност, а може би и нищета, глад… И изобщо човек още преди кончината си често бива изхвърлен на периферията на живота. Чудно е как при един такъв възглед за живота си (а нали мнозина смятат, че и самия си произход човек дължи на хаоса и случайността, и не е много далеч от маймуните и другите животни) хората още не са полудели и не са се избили взаимно! Как при това разбиране за безсмислеността на своя живот те още живеят, работят, нещо градят, на нещо се радват, на нещо се надяват и изобщо имат човешки образ!

Но нали ние, християните, знаем, че главното в човека не е тялото, а душата, а тя е безсмъртна, че целият ни временен живот на земята е само подготовка за вечността; че душата в момента на смъртта не изчезва, а само напуска тялото, а тялото, макар и да умира и изтлява, един ден ще възкръсне, отново ще се събере в пълната си цялост, но вече обновено, и пак ще се възстанови цялостният човек с душа и тяло, но вече безсмъртен, и като такъв ще пребъде вовеки веков в блажената вечност, ако е угодил със своя земен живот на Бога, или ще крее вечно в адската бездна, ако не е изпълнил Неговите заповеди. Знаем също, че онзи, който наследи вечния живот, ще се радва на такова щастие и такава безпределна духовна радост, каквито не можем и да си представим, дори в ума ни не може да ни дойде онова, което Бог е приготвил за обичащите Го. И това блаженство не само няма да намалява или да омръзва, но ще расте във вечността и няма да оскъднее никога, защото ще се храни вечно от Богопознанието, Богосъзерцанието, Богообщението, и тъй като Сам Бог е Висшата Благост и Източник на всяко добро и радост, а Той е безкраен, то и приобщаването към Неговата благост няма да има край…

И ако вярваме в това и го изповядваме със сърцето си, то възможно ли е животът ни да е подобен по нещо на живота на езичниците и да имаме еднакви интереси, еднакви вкусове, еднакви настроения с тях? Разбира се, това не означава, че трябва да ги гледаме отгоре или да ги презираме като фарисеи и да ни е страх да се допрем до неверника. Но в духовно отношение трябва да внимаваме и да се пазим от близък контакт с техните емоции, умувания, вкусове, интереси. Трябва да обичаме нашите заблудени братя с цялото си сърце, да ги съжаляваме и да се грижим за тях, да им желаем доброто и да ги подтикваме, ако можем, към християнски живот. Но трябва и да внимаваме много да не затънем в тяхната тиня.

И тъй, ако винаги помним и се съсредоточаваме мислено върху часа на смъртта и Страшния съд, а след това и върху съдбата си във вечността, ако оценяваме трезво суетността и напразността на земните човешки дела, на целия този безбожен свят, то много бързо ще се освободим от цялата тази безсмислена привързаност към него, от симпатията си към неговите фалшиви радости, ще охладнеем към фалшивите му хубости и блага, и ще се изпълним с ревност и обич към всичко Божие, ще се мобилизираме за труд, борба и усилие, за да станем причастници на вечните блага и неумиращия Живот. Амин.

Из книгата “До една депресирана душа”

Превод: Андрей Романов

Близки теми:

Лек срещу депресия Не се хващай за котвата! Вярата е дело на сърцето Литургичното възпитание на децата като духовна ваксина Парализираното сърце

Юношеската възраст, т.нар. пубертет е много важна възраст. Този период може да донесе на родителите толкова болезнени изненади, че те да се окажат по-застрашени от младежите, защото не знаят какво да правят, сблъсквайки се с поведението на своите деца.

Не бива да гледаме изолирано на отделните възрасти, т.е. на детската възраст, юношеската, младежката и т.н. Човек започва да се формира от първия момент на своето зачеване и вече научно е доказано съществуването на генетичния код. Днес говорим за психология на ембриона (пренатална психология), т.е. за възрастта, в която детето още е в утробата на майката. Може да кажем, че детето съществува в родителите си много преди да се появи на бял свят. Всички знаем колко голям фактор е наследствеността; едно дете носи в себе си много неща от своите родители, баба и дядо. Когато виждаме поведението или мисленето на едно дете и познаваме родителите, бабите и дядовците, тогава разбираме и констатираме, че много неща идват от предците. Затова човекът не може да се разглежда изолирано – само през пубертета и да се чудим как онова добро дете, което в основното училище беше ангелче, в гимназията стана тиранин, с толкова труден характер? Със сигурност не е станала някаква трансформация, това дете е същото, което е било в утробата на майка си, което се е родило, пораснало, стигнало е до пубертета и по-късно ще стане младеж. Но е факт, че най-болезненият период за родителите е пубертетът на техните деца, защото през тази възраст за тях е характерно желанието да се освободят от родителската опека и да гледат по различен начин на нещата. В техния душевен свят започват търсенията, съмненията, отхвърлянията, търсенето на свободата, засилва се чувството, че им се оказва натиск от родителите, от учителите, от обществото, те търсят образци, присъединяват се към различни групи – спортни клубове, музикални групи и т.н.

Тази възраст е трудна, но едновременно красива и важна, защото тогава децата поставят основите, върху които ще изградят цялото здание на своя живот. Тук е нужно голямо изкуство на родителите, за да могат да действат правилно в тази буря и да вложат в душата на детето всички необходими и полезни елементи, които ще им потрябват, за да изградят зданието на своя живот. В тази възраст юношите преразглеждат всичко онова, което като малки са имали за даденост, тоест всичко, което са им казвали родителите, учителите и други хора – дядовци, баби. Независимо дали тези неща са автентични, истини, които никой не е поставял под съмнение, те ги поставят под съмнение, отхвърлят ги, изпитват, много пъти ги осмиват нарочно, за да видят нашата реакция, правят крайни неща, за да изпитат родителите си и хората около тях.

Казахме, че през пубертета децата са склонни да поставят под съмнение всичко, което досега за тях е било даденост – родителите, учителите, Църквата, държавата, полицията, т.е. социалните институции. От една страна, за много неща са прави, но от друга това съмнение е много опасно, защото, ако накрая не успеят да положат правилни основи, ще стигнат до нихилизъм и нищо няма да ги трогва, защото всичко ще са отхвърлили. Ще са отхвърлили Църквата, училището, държавата, семейството, всички тези опори, които би трябвало да имат. И когато дойде време, когато ще имат нужда да се уловят за нещо, няма да има за какво да се уловят. Това е и една от главните причини, поради които младите стигат до рискови поведения – насилие, престъпност, наркотици.

Коренът на проблема обаче не е толкова в младите хора, а повече в големите , т.е. в нас – и в биологичните, и в духовните родители. За съжаление, всички трябва да признаем своето безсилие и незнание да комуникираме правилно с нашите деца. Правим трагични грешки, които всички плащаме – най-напред децата, но и ние. Със сигурност всеки родител обича детето си, иска неговото добро и когато вижда детето си да се измъчва, страда. Но дори да не разбира и усеща, той също носи голяма отговорност за това състояние.

Когато изследваме поведението на деца и младежи, които са се отклонили и прибягнали до наркотиците, стигнали са до бунт срещу родителите си или срещу системата, виждаме, че те изобщо не са лоши и трудни деца, а напротив, много чувствителни младежи са и тяхната чувствителност ги кара да не понасят затруднението и най-вече лицемерието на по-възрастните от тях. Много пъти не са прави, много пъти нещата не са така, както те ги разбират, но те така ги виждат, така ги чувстват, такава картина получават от хората около себе си и, за съжаление, тук освен нашата отговорност, един голям лош фактор са медиите. Злината, което медиите причиняват в това отношение, е огромна. Защо? Защото постоянно изтъкват лошия пример, постоянно показват злото и децата в душите си чувстват, че всичко около нас е лошо.

Например да кажа за нас, клириците. Младите хора имат най-лошата представа за Църквата. Защо? Защото, какъвто и скандал да се случи, телевизията, вестниците, радиото ще го кажат сто пъти. Едно добро нещо няма да кажат. Нали? Няма да разкажат за грижите за младите хора, за хиляди добри неща, които Църквата прави. Колкото и големи злодеи да сме, все някакво добро имаме в нас. Възможно ли е да сме толкова лоши и да нямаме нито едно добро? Телевизията ще покаже само лошото… Тогава детето гледа свещеника и си казва: „Този ли? Той е лицемер, лъжец, измамник!”. И край с него. Или пък в някое училище някой учител ще извърши нещо нередно. Ще го дадат по телевизията, ще го разгласят, ще го излъчат. Веднага започва отхвърлянето на учителя; отхвърлянето на всички институции, на държавата… Всеки път, когато имаме политически избори, един политик унизява друг и след това младият човек си казва: Нима мога да им вярвам? След като до вчера единият ругаеше другия и взаимно се наричаха крадец, лъжец, предател, измамник! Не ги искам!

Или пък ще разкажат за някой родител, който е упражнил сексуален тормоз върху детето си – нима такава новина не травмира детската душа? Детето научава нещо, което никога не трябва и да си помисля… Цялото това внимание върху злото става причина в душите на децата да рухват всички тези опори, които би трябвало да ги крепят. Оттук, когато дойде час да му кажеш нещо или да потърси опора, то ще ти отвърне: за коя опора говориш!?

Помня, когато някога казах на едно дете да стои повече у дома. То ми каза:

- В кой дом, отче? За кой дом ми говориш? Нима имам дом?

Стигнахме дотам, че когато искаш да кажеш на детето да слуша родителите си, първо ти минава мисълта: а дали живее заедно с родителите си? Не знаеш какво става. Говориш му за дом. След това виждаш родителите му и си казваш: и аз да бях тяхно дете, нямаше да мога да живея в този дом… Много пъти ми се е случвало да дойдат родители, които искат да доведат децата си:

- Отче, детето ми е проблемно! Има проблем. 

- Добре, доведи го да го видим.

Детето идва. В 90 % от случаите проблем има не детето, а майката или бащата, които са го довели.

Да ви дам прост пример. В терапевтичната общност „Покров Богородичен” за наркозависими младежи към митрополията, паралелно с терапията на наркозависимите, организираме и групи за психологическа подкрепа на родителите. Защото видяхме, че родителите трябва да бъдат подкрепени, за да могат да приемат отново децата си. Всички психолози „изгоряха”, т.е. рухнаха в групите с родителите. Не издържат. Два-три месеца и вдигат ръце. Казват: доведи ми 50 наркомана, но не ми довеждай двама родители! Не мога! Не можем да се разберем. Ние, големите хора, за съжаление, понякога сме толкова непреклонни и окопани в нашите предразсъдъци, че вместо да помагаме на децата си, буквално ги съсипваме.

Веднъж бях в манастира „Св. Ираклидий” в Никозия и изповядах. Беше надвечер. Една монахиня дойде и ми каза:

- Отче, в храма има едно младо момиче – близо два часа седи в един ъгъл, плаче и нищо не ни казва. Времето минава. Скоро ще затворим манастирските порти. Какво ще правим с него?

Казах да го доведат. Момичето дойде, подходих много внимателно, как се казваш, кое е твоето семейство, кои са твоите родители, как се оказа тук. Беше дете от богато семейство в Никозия. На 6-7 км от манастира има едно училище. Това дете тръгнало от училището и дошло пеша в манастира, защото се страхувало да се прибере вкъщи, тъй като не се представило добре на контролното в училище. То каза:

- Мислех да се самоубия! Но вместо да се самоубия, си рекох да стана монахиня!

Помислих си, пак добре… Изглежда, че за него е все едно – където е самоубийството, там е и да станеш монахиня (смях)… Няма голяма разлика между двете, така си мислят днес хората…

Попитах я как се казват родителите ти и успях да откопча техните телефонни номера. Казах й:

- Виж, ако не ми кажеш кои са родителите ти, ще се принудим да извикаме полиция и да им кажем, че си тук, едно непознато момиче. Не можеш да останеш в манастира, нито можеш да станеш монахиня – нито по този начин стават монахини, нито на тази възраст. Затова ми дай телефона на родителите си.

Обадих се. Много порядъчни хора, богати и с много добър социален статус, изрядни родители, но с огромни грешки в отношенито към детето им, защото, помислете, че това момиченце толкова се беше ужасило, че не смееше да се прибере вкъщи да каже: знаеш ли, провалих се на теста! Не смееше, защото нейната добра майка й казала, че ако получи повторно такава оценка, да не се прибира вкъщи!

Родителите дойдоха и казаха:

- Ама ние за нейно добро го правим!

Със сигурност, доброто на детето искат, но това добро не е добро, ако не става по добър начин.

Най-големият проблем не е как ще поправим самите юноши, а как ще поправим родителите, нас самите, как себе си да поправим, когато нашето дете има някакъв проблем.

Същото се случва и с нас, свещениците. Ходя във всички училища, говоря с децата и те ми задават много остри въпроси. Нарочно.

- Защо се движите с мерцедес? Защо харчите парите на Църквата и нищо не правите? Защо владиците се карате по цял ден?

Каквото можете да си представите. Наредих с мен да не идват свещеници, когато ходя по училищата, защото те, милите, като родители в началото се възмущаваха. Нима е позволено да кажеш такова нещо на владиката?! Засягаха се от въпросите на учениците.

Казвах им:

- Отче, грешка е, че реагираш така. Трябва да оставиш другия човек да ти каже каквото иска.

Това е най-доброто изкуство на общуването. Да се научиш да изслушаш всичко. И след това, когато другият каже каквото иска, тогава и той ще чуе това, което ти искаш да му кажеш. Макар и две думи. За съжаление в нашата страна продължава тази лоша традиция да не владеем изкуството на общуването. Това е голяма трагедия. Виждате, че съществува тенденция да вдигаме лозунги във всички сфери на живота – национален, социален, политически граждански. Падаме си по лозунгите, отлични пропагандатори сме, но рядко намираш хора, които познават добре това, за което говорят, и могат да го изразяват с яснота. Нещо повече, не научихме, въпреки че го има в нашата традиция, че голямото изкуство на общуването не е да говориш, а да слушаш другия човек и целта не е да го заковеш с твоите ораторски похвати или аргументи, когато той ще ти каже нещо, а ти ще отвърнеш хиляда неща. Това не е общуване, това е война. По-важно е да слушаш, отколкото да говориш.

Когато станах свещеник и духовник на Света Гора, старецът Паисий ми каза:

- Когато изповядваш хората, ще слушаш хиляди думи, и ще казваш една. Няма да говориш, изповедта не е за да говориш ти, а за да говорят другите. Ти ще слушаш.

Св. Никодим Светогорец в една книга за духовните отци пише: “Внимавай твърде много, духовнико, да оставяш другия човек да ти каже каквото иска и както иска. Да внимаваш изключително много да не направиш някаква гримаса на изненада или отвращение или да показваш, че бързаш, примерно, гледаш си часовника, защото с това разваляш общуването. Или другият ти казва: извърших убийство, и ти да ахнеш и да направиш една гримаса: ама какво говоря този човек?!”

Ако постъпим така, човекът нищо повече няма да ни каже. Това е изкуството на общуването – и ние като родители трябва да дадем на децата усещането, че във всеки един момент можем да ги изслушаме, без да се разгневим, без да се удивим, нито да започнем да си дърпаме косите, нито да се паникьосваме, каквото и да ни кажат. И след това, като кажат всичко каквото, както и колкото време искат, тогава и ние можем спокойно и тихо да им кажем всички наши аргументи, но не със заповеднически тон, защото това веднага ще предизвика тяхната реакция. Ако отговориш въз основа на техните аргументи и дадености, по кои причини не се съгласяваш да прави това нещо, ще видите, че 95 % в случаите ще спечелите. Казвам ви, че в училищата тези деца, които реагират така и задават агресивни въпроси, са първите, които впоследствие свободно търсят диалога. Идват по-късно и в митрополията, разговаряме и са много добри деца. Те просто ни изпробват, искат да видят как ще реагираме, какво ще направим, дали ще се засегнем и ще ги нападнем, ще ги отхвърлим ли, ще се подразним ли от това, което ще ни кажат.

Децата и юношите изпитват родителите си, както и духовните си родители, каквито са учителите, свещениците. Това, което ни спасява, е първо да сме автентични, да не сме лъжливи, едно да казваме, а друго да вършим. Представете си един родител, който пуши цигари и казва на детето си да не пуши. Това е комико-трагично. Или родител, който ругае своята майка, а казва на детето си да го уважава, защото му е баща. Детето го е виждал многократно да хули своите родители или тези на жена му. Помислете как изглежда в очите на децата един родител, който праща детето си на църква, а той самият остава вкъщи и спи. Ако родителят не е автентичен, не може нищо да направи. Както и ако един свещеник и учител – ако не е истинен, нищо няма да направи.

Децата имат страшна интуиция. Различават лъжата от истината. Техният душевен свят функционира по такъв начин, че рядко някой може да ги измами. Те искат от нас автентичност. Може и да не ни послушат за момента, но със сигурност за децата в пубертета е характерно, че ценят автентичността и истинността в хората. Също така те искат, когато ги обичаме, да не го правим от лична изгода, тоест аз те обичам, за да ме слушаш и да правиш нещата, които аз искам! Аз ти давам, за да ми даваш и ти това, което аз искам от теб! Не, те искат да ги обичаме, без да претендираме нищо от тях. И ако наистина сме будни хора и сме научили изкуството да бъдем родители, тогава можем да правим с тях каквото искаме в добрия смисъл на думата, без те изобщо да разберат.

Трябва да отделяме много време за нашите деца. Не е достатъчно да им говорим с “лозунги” – няма да ходиш там, защото това е лошо! Няма да говориш, така, защото това е зло! Няма да се държиш така и т.н. – Това нищо не му говори. Трябва да отделяме много време и най-вече първо ние да ги чуем, а не да им казваме: ела тук да ти поговоря! Много родители, горките, се тревожат за децата и ми споделят:

- Отче, часове наред му говоря!

Ами това е грешката ти. Говориш му часове наред. Би трябвало детето да ти говори часове наред. Не казах да му говориш часове наред; но и на мене да ми говориш часове наред, ще ме заболи главата, няма да издържа, колкото добри и свети неща да казваш. Представете си сега да ви говоря 4-5 часа! Няма ли да ми кажете:

- Извинявай, отче мой, добри неща казваш, но ни подлуди! Изморихме се, не издържаме повече! Стига!

Има един хубав израз в Св. Писание: намерил си мед – яж с мяра. Защото, ако ядеш много, ще повърнеш. Може да е мед, да е сладък, много вкусен, е, не можеш да изядеш цял варел! Една, две, три лъжичка стигат. Ако те хранят само с мед, мед, мед, накрая ще повърнеш.

Грешката е, че си му говорила часове наред. Детето трябва да ти говори часове. Това би било успех. Седни и го остави да ти говори часове наред. Да ти каже всичко, както правят духовниците. Не се противи, не показвай, че го отхвърляш, нито гледай тавана и с това да показваш, че мислиш за нещо друго. Детето знае дали го следиш в думите. Ние, които изповядваме хората, виждаме това. Виждал съм хора, които казват:

- Няма да отида повторно на изповед при еди-кой си духовник!

- Защо?

- Защото веднага, щом вляза вътре, започва да си гледа часовника или докато му говоря, е разсеян, не следи мисълта ми, мисли си друго.

Добре, може и така да стане, и ние сме хора. И ние понякога се разсейваме. Св. Никодим Светогорец казва, че когато човек говори и открива сърцето си, това прилича на елен, който ражда еленче. Разкриването на сърцето на човек е като раждане. И както еленът при най-малкия шум може да се ужаси, да се прекъсне раждането и малкото да умре, както и самият елен, така и ти, духовни отче, ако не внимаваш по време на изповедта, когато изповядваш другия и покажеш, че си се изморил, или се прозяваш, или си гледаш часовника, той ще разбере, че не го слушаш и край, загубил си играта! Така и с нашите деца, ако не им дадем време да ни говорят, неограничено време и възможност да чуем всичко от тях, тогава никога няма да можем да комуникираме.

Много пъти идват деца, които наистина имат сериозни проблеми. Някои проблеми вече са налице, други се зараждат. И казваш на детето:

- Виж, трябва да кажеш на родителите си за този проблем.

И детето ми казва

- Отче, шегуваш ли се? Ако го кажа на майка ми, тя ще умре!

Наистина, има право, майка му не издържа да чуе примерно, че детето й пуши марихуана, да не казвам други по-лоши неща.

- Ако го кажа на баща ми, ще ме убие.

Тези родители не бяха създали у детето си усещането, че може всичко да им каже. Каквото и да ми кажеш, каквото и да чуя, няма да се изумя, няма да реагирам остро, няма да те отхвърля. Кажи ми каквото искаш, готов съм да чуя всичко!

Както ние правим в изповедта, където идват толкова хора и някой те пита:

- Отче, не се ли ужаси?

- Не.

- Не се ли погнуси?

- Не.

- Помислих си, че ще ме изхвърлиш навън.

Ние чуваме хиляди такива неща, но в душата му това е нещо много сериозно? Знаете ли, че има млади хора, които имат такава чувствителност, много лесно се травмират само защото са казали една лоша дума на някой човек или са отказали да помогнат на някого и смятат това за толкова голямо престъпление, че се затрудняват да го кажат.

Веднъж едно момиче в детския лагер към митрополията искаше да дойде да се изповяда. Плачеше и казваше:

- Искам да дойда, но не мога, страх ме е!

Дойде отговорникът на групата, в която беше момичето, и ми каза:

- Отче, детето има да ти каже нещо много сериозно, но не може.

Тя дойде. Подходих много внимателно. Беше ученичка в първи клас на гимназията

- Дъще, кажи ми за какво става въпрос! Аз остарях и не чувам много, може и да заспя докато говориш, кажи го Бог да го чуе…

- Не мога, не мога.. – и плачеше.

Господи помилуй, какво е направило това дете?

Казах й:

- Добре, напиши ми го на една хартийка, сложи го под вратата на изповедалнята и си тръгни.

Трябва да е нещо, което са срамува да каже. Тя написа една бележка и какво мислете беше?


Ритнала котката и тя паднала от балкона!

Добре, ужасно е, но… За щастие живеят на първия етаж и на котката нищо не й станало. Но момичето преживяващо това толкова трагично в себе си, че човек би си помислил, че е извършила убийство на човек. Аз й обясних:

- Добре, дъще, искаше ли да направиш това?

- Не го исках.

Казах й, че на котката нищо не може да й стане, но да не го прави отново, както и че обичаме котките, грижим се за тях и не трябва да ги ритаме.

Детето силно преживяваше това, страхуваше се, за него бе голяма трагедия. Ако този, който чува нещо, което за детето е трагично, й се присмее или презре думите й, тогава детето ще си каже:

- Не ме разбра какво му казах! Не разбира, че за мен това е много важно и много трагично. . .

Когато говорим на децата, винаги трябва да им говорим сериозно за сериозни неща и никога по инфантилен начин. Без инфантилни неща. По детски – да, но не и инфантилно. Защото след това принизяваме сериозните неща в очите на децата и детето няма да остане дете, утре ще стане юноша и няма да знае по коя причина да ходи на църква да се помоли, да се причасти, да се обърне към свещеника.

И така, не трябва да фокусираме проблема през пубертета в юношите, а във възрастните. И ако искаме да решим проблемите на юношите, трябва да започнем от нас. Ние, родителите, ще поработим в нас и тогава ще видим, че това ще даде резултат и в отношенията с децата. Ако тръгнем да ги поправим, без да поправим себе си, ще направим всичко на пух и прах, ще отворим рани и нищо няма да постигнем.

Моля се Бог да просветлява всички нас и особено тези, които имат деца в пубертета, да прилагате това велико изкуство и да ги отгледате красиво, така че и вие да се радвате, и те да бъдат уравновесени и здрави!

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Тези, които се ръкополагат недостойни ще отидат в пъкъла Без любов не можем Страстната седмица – възможност за себепознание Общение с божествената природа Старецът Порфирий

Да си духовен човек означава, да не говориш прекалено много за Бога. Обърнете внимание на това – да не говориш много за Бога, а да живееш Бога. А на другите да казваш това, което могат да понесат плюс една стъпка напред – за да ги подтикнеш, но съвсем малко. Разбрах това на Света Гора, където в архондарика на един много строг манастир, Дионисиат, живееше един дядо, йеромонах. Един път при него дойде група поклоници, между които имаше баща и син. Познавах посетителите. Децата бяха игриви и казваха: „Уф, не ни се слушат сега проповеди!”. „Елате, този свещеник е добър! Ще видим какво ще ни каже!” – отвръщаше им бащата. А този йеромонах беше много аскетичен. Влизал съм в килията му, рядко ядеше, беше много строг към себе си, но към другите – дотам, докъдето издържат. И точно когато очаквахме да започне да говори по духовни теми, той започна да коментира последните футболни резултати на Олимпиакос, Панатинайкос, АЕК… И това в архондарика на Света Гора! Питаше посетителите:

- Абе, хора, какво ще стане тази година, ще спечелим ли първенството?

Гледах и си мислех: „Пресвета Богородице! Господи Иисусе Христе! Вместо да им каже нещо духовно, да ги възвиси, а той нищо!”. Хората го попитаха:

- Отче, а нещо духовно няма ли да ни кажете?

- А-а-а, кога заведохте децата на стадиона за последен път? – попита той.

Тогава въпросните момчета се обърнаха към баща си и казаха:

- Татко, този дядо е много добър, не говори като другите проповеди през цялото време. Добър е!

Малко по-късно малкият го попита:

- Вие, отче, изповядвате ли? – така попита.

И той отвърна:

- Да, изповядвам. Искаш да се изповядаш? Имаш грехове ли?

- Да, искам да ги кажа.

Защо детето поиска да се изповяда при този отец, който говореше неща, несвързани с вярата?  Той не им разказваше нищо за Бога, но когато го погледнеш облечен в расо, с брада, усмихнат, добър и с чувство за хумор, той правеше приятна атмосферата и предразполагаше хората. Обърнете внимание: усмихваше се, а не се смееше. Вие усмихвате ли се вкъщи? Доволни ли сте? Радостни ли сте? С настроение ли си приемате живота? От добрата му страна? Или постоянно сте зле, в меланхолия и депресия без причина? Събуждаме се сутрин и всичко ни се вижда трагично. Детето те гледа, а ти му казваш: „Ех, какъв е този живот… Ела, детето ми, стани да отидеш на училище, хайде пак да ходиш на училище!”

По този начин все едно му казваш: „Влез и ти в мизерията на живота, да заживееш като мен!”. Нима детето няма да възрази: „Ама къде ме викате да вляза, в какво общество?!”.

А ние сме християни, това е любопитното – че сме Христови, но нямаме радостта, която имат хората от света, макар и онази да е лъжовна. Къде е истината? Кога ще придобием радостта? Кога? След смъртта? Още сега тази радост трябва да присъства в живота ни и да се прояви в нашето семейство, за да усили връзките между нас, с децата и т. н. Аз вярвам, че християнинът  и християнските съпрузи трябва да има тази радост и положителна житейска нагласа, да имат кураж в живота, с надежда да гледат напред и да вярват, че нещата ще вървят добре, Бог си знае!

Уволнили един човек, той отишъл в магазина и купил печено пиле, шиш–кебап, картофи, безалкохолно и отишъл вкъщи. Защо? Защо направил така? Защото си казал: „Няма да допусна да спадне духът ми и да предам това настроение на семейството си, та да накарам всички да виждат живота в черно!”. Като се прибрал, казал на жена си:

- Къде са децата, извикай ги да хапнем, донесох ядене, да си прекараме добре!

- Защо, любов моя, да не са те повишили?

- Не, уволниха ме!

- Нима ще черпиш за уволнението!?

- Да, защото няма да се предадем, вярваме в Бога и нашата надежда е доказателството!

Е, хубаво е да имаш такова семейство! Детето вижда родителите си да говорят така и си казва: „Виж Христос какви прави моите родители – вярват и са силни!”. Ако навсякъде вижда отчаяние, защо да стане християнин? Защо да е църковен човек? Така ми каза едно дете:

- Защо да стана като родителите ми, които са църковни? Какво видях в тях, та да го пожелая? Какво добро имат, за да го правя и аз? Кажи ми! Какво? Негодуване, мърморене, капризи, всичко им е черно, всичко е отчайващо.

Мисля, че това са важни неща, които трябва да ги видим в нашия живот.

Усмихвайте се, обичайте и да го показвайте. Тази, госпожа, за която ви разказах и която идваше на бднията, дойде отново преди известно време. У тях се „избиват” буквално. Не иска да разбере, че трябва да приближи мъжа си. Вместо да ми каже, че гледа своите грешки, тя ми казва:

- Намерих чудесни духовни книги, отче, и ще ти ги донеса и на тебе! Намерих „Подвижническите слова” на авва Исайя!…

Погледнах я и тя също ме гледаше и очакваше реакцията ми. Казах й:

- Слушай сега, какво ще ти кажа! Четеш авва Исайя, но какво ще стане с „хорото на Исайя”, след като си разрушила твоя дом? (Игра на думи, защото по време на венчанието се пее „Исаие, ликуй”, бел. ред.) Рушиш дома си, нима не разбираш, че не отиваш на добре? Домът ти се срива, а ти ми говориш за духовни неща, които са на петия етаж, а ти още не си стъпила дори в партера. Къде живееш? Това, което те съветвам, не е ли духовно? Не е, казваш, защото, когато стъпчеш егоизма на някой, той не иска да слуша и ти възразява: „Ще правя, което аз искам! Духовно, но по егоистичен начин – както аз го искам!”. Друг път същата жена дойде да ми съобщи едно още „по-духовно” решение:

- Мисля, че трябва да се разведа и да водя подвижнически живот!

Аз й казах:

- Естествено, нали и поговорката така казва: който не иска да меси, десет дена пресява.

Тоест, тя не иска да води борба със себе си, за да запази семейството си, и намира прозорчета да избяга. Но трябва да знаете, че който бяга от това, ще срещне същото по-нататък. Който мисли, че, оставяйки брака си, ще намери по-лесно решение, после пак ще има такива проблеми. Защото гъвкавият човек навсякъде е гъвкав, а човекът, който има труден и капризен характер, и по-нататък ще бъде труден. Нямаш гаранция, че след това ще водиш хубав живот, защото носиш същия характер. Затова седни вкъщи и се бори там, където си, за да промениш нещата. Решението не е бягството, а да седнете и да говорите, но не като врагове, нито като на съд, нито, за да видите кой е по-добър и по-прав, а за да се съедините и да задържите дома си – това е целта.

Когато моите родители се караха, търсеха да намерят кой е бил прав. Но нима  въпросът в брака е кой е прав? Въпросът е как бракът ще се задържи. Хайде, дадох ти право! Какво да го правиш това право? Въпросът е бракът ти да се задържи. Това е велико нещо. И той се задържа чрез прости неща – усмивката, подарък, мисълта, която го занимава, да накара и теб да се замислиш, молитвата, да сготвиш яденето, което му харесва, а което не му харесва да не го правиш, защото той не обича бамя, а тя пак бамя му направи! Той й казва: „Не искам бамя”, а тя – пак бамя! Това какво показва? Въпросът, разбира се, не е в бамята, а че твоята чувствителност не стига дотам да разбереш, че този човек има някакво изискване в душата си, не му харесва това, има друго предпочитание, а ти нямаш усет за него. Същото може да се постигне и с едно цвете, с една добра дума – кажете една добра дума на човека, когото обичате, говорете му с мили думи винаги, а не само в началото на брака.

Ти обръщаш ли се към човека до теб с „любов моя”? Един мъж казал на жена си по този повод:

- Хайде сега, глупости, така ли ще си говорим? Да не сме бебета!

Виж, деца сме, защото, когато се караме за нещо дребно от типа на „тя ми каза, а аз му казах” – е, това не са ли детинщини? Дълбоко в себе си ти си дете, но го забравяш. Затова сега, докато сте живи, говорете си с мили думи – когато сте заедно и можете да го правите. Защото не забравяйте, че вашият брак няма да продължи вовеки веков, а е за този живот и този живот има срок на годност. Колко години сте женени? Е, ще живеете още толкова, още толкова и т. н., те ще изминат много бързо. Първо си сам, после се жениш, ставате двама, създаваш дете, ставате трима, четирима, колкото деца създадете. Децата след това заживяват самостоятелно, семейството пак намалява, накрая пак остават двамата родители, накрая остава един и след това никой. Тогава, вече накрая, започваш да се питаш: какво направих в живота си? Какво постигнах за толкова години? Живяхме заедно, но обикнахме ли се? Опознахме ли се? Почувствахме ли нещо хубаво? Да си заслужава, че живяхме? Кажете това сега, когато сте живи, понеже времето ни не е неограничено, да знаете това! Ще дойде час, когато ще казвате: Ах, да беше до мен, щях да ти кажа толкова хубави думи! На мъртвия обаче какво да кажеш?

Съпругът на една баба почина. Аз бях на погребението, където тя трогна всички и те плакаха – нареждаше някакви разтърсващи думи за дядото. И двамата бяха 80-годишни. „Кипарис мой”, „левент мой”, „любов моя”, „царю мой!”. Всички в храма плачеха.  Аз не знаех тяхното семейното положение. След няколко дена една жена отишла у тях и й казала:

- Всички ни накара в църквата да плачем и се потресохме! Докато беше жив, обаче, ти никога не му говореше така! Чудя се сега, понеже преди на мира не го оставяше! Това го забрави. Но на погребението беше страшна! Потресохме се, плакахме всички.

Оказа се, че докато блаженопочившият беше жив, не беше „ял сладък хляб” от тази баба. Добра дума не му беше казвала. Затова нека се обикнем сега, когато сме живи и сме заедно. Говорете красиво с човека до вас. Това го знаят мъже, които са погребали жени или обратно, жени, които казват, че имат много угризения, понеже не са се държали добре с мъжете си. И отиват на гроба му и изричат думите, които приживе на съпрузите си никога не бяха казвали…

Внимавайте също и с иронията. Съпрузите не трябва да се иронизират помежду си, единият не бива да наранява другия. Не трябва да дълбае раните му и да го натиска дотам, че да го боли. Кажете, което искате, на вашия човек, говорете му: „Искам да ме зачиташ, да ми казваш, че ме обичаш!”. „Обичам те, бе, жена!” – й отвърнал мъжът. „Но аз искам да ми го казваш постоянно”. „Ох!”. „Искам да ми го казваш постоянно, пречи ли?”.

Такъв е човекът. Иска да чува тази дума: че някой го обича, че го закриля, че е до тебе. Човешка нужда е и всички я имаме. Кажете благи думи, защото мисля, че това е единствената причина, поради която живеем. Да се научим да станем хора на любовта и на Бога, защото това означава да бъдеш Божий човек – да се научиш да улавяш болката на другия и неговата нужда. Хубаво нещо е да имаш семейство. Един мой далечен роднина се разведе, остави децата си и един ден го попитах:

- Защо се разведе? Тази, която намери, нима е толкова удивителна?

- Не е, отче!

Мислех, че е взел някоя красавица, а той намери една чужденка. И не беше причината за развода красотата и богатството.

- Отче, да ти кажа ли нещо? През 15-те години, когато бях женен, никога не усетих грижа, любов, заинтересованост. Предишната ми жена една блага дума не ми каза. Дали имах жена или нямах – все едно ми беше. Сам бях, сам като калугер.

- Новата, която намери, какво има в крайна сметка? Да науча и аз, какво ти дава новата? Кажи ми, свещеник съм, говори ми свободно.

Викам си, да видим какво ще ми каже сега, може би нещо плътско, греховно? А той какво ми каза:

- Нищо, бе, отче! Новата, просто, когато се върна от работа, взема един леген, слага малко гореща вода, слага едра сол, слага ми нозете вътре и ми казва: „Седни малко да отпочинеш, днес си уморен, ще ти разтрия пръстите”. За 15 години жена ми нито един път не направи и един жест на любов, къде ти да ми мие нозете? Поне да ми беше казала една блага дума, а тази, чужденката, се държи толкова сърдечно с мен! Аз ли съм виновен, че се разведох? Живеех лишен от всичко и измъчен вкъщи…

Видяхте ли какво се оказало в крайна сметка? С малко вода и сол и много любов неговият живот станал красив. Това е тайната. Щастието не струва пари. Не ни липсват само парите, а най-вече душевният контакт и любов.

Ако видиш детето си вкъщи да се усмихва, да пее – тогава твоят дом е рай. Независимо дали имаш или нямаш пари, това е чудно нещо. Слагаш ключа във вратата и казваш: Вътре ме очаква една жена, която е създадена за мене, обича ме и мисли за мене. А жената казва: Работя и мъжът ми мисли за мене, за детето ни и семейството ни. Това е щастието.

Кризата в Гърция показа, че освен икономическите проблеми, ни липсва и душевен „излишък”. Нямаме сили, нямаме любов помежду си, нямаме взаимна близост. Затова се терзаем изключително много. Чудесно е, че сте женени. Не гледайте, че аз и много други не се ожениха. Нас Бог ни е призовал за други неща. Но и за вас, които ви е накарал да се ожените, Той е имал Своята причина. Няма да се изгуби това, което правите. Никога не мислете, че с брака си сте направили погрешна стъпка.

А тези, които все още не сте семейни, помислете много добре. Какво имам предвид ли? Две неща: човекът, който ще вземете, да бъде чистосърдечен и с разбран характер. Една девойка ми каза:

- Намерих един мъж, не е много църковен, да го взема ли?

Казах й:

- Ти много църковна ли си?

- Разбира се! Не съм ли?

- Е, не мисля, защото изповедта ти не показва, че водиш съвършен църковен живот, и ти водиш борба.

- Да, ама той и толкова не е църковен…

Да бъде добър, благоразположен, с разбран характер. И да си подхождат вашите характери, единият да може да седи с другия, без да гледа часовника и да каже: хайде да си ходим! Да не ти тежи неговото присъствие, да не се насищаш, да слушаш, да мислиш, да сте заедно и т. н. Това е критерият, че си подхождате. И Бог благославя по-нататък. Не е достатъчно да си християнин, за да се ожениш за християнка. Може да сте християни, но да не се подхождате. Понякога съветват младите:

- Вземи си добро момиче, да е църковно!

- Ама, не си подхождаме!

- Да, но е добра християнка!

- Не, аз не мога – гледам я и нищо не чувствам!

- Детето ми, но тя има дядо-свещеник!

- Какво ме интересува, че има дядо-свещеник? Каква връзка има това?!

С други думи, искам да кажа, че жената може да е добра, но характерът има голямо значение. Важно е душите да се свързват и хората да могат да общуват. Затова е нужно голямо внимание и спрямо децата – да не ги карате насила да правят нещо, за което след това ще се разкаят, ще плачат и цялото ви семейство ще се терзае. Нужно е голямо уважение, молитва и внимание по въпроса с брака.

Аз съм на брега, а вие сте в океана. Дойдох да ви дам една чаша вода и да ви кажа, с вас съм, мисля за вас и т. н. Вземате своя кръст, вие сте героите в семейния живот. Знаете ли какво пожелават на свещениците, когато празнуват, вместо „На многая лета”? Чували ли сте го? „Хубав рай!”. И още? „Радвай се на царството си!”. „Отче, радвай на царството си!”.

И аз ви пожелавам да се радвате на това, че имате семейство, да му се  радвате, понеже голяма чест е, че имате семейство. Дали имате едно дете, дали много, дали нямате – каквото Бог даде на всеки и каквото позволява засега, при всяко едно положение, това, което преживявате сега, е голяма чест, голям дар. Колко хубаво нещо е да знаеш, че един човек живее и съществува за тебе, че е твоят човек, който мисли за тебе, зачита те, ти си до него, прекарвате хубави моменти заедно, това е велико нещо! Велика чест е, че Бог ви е оженил. И ви е сложил венец: „Венчава се Божият раб с Божията рабиня” – тоест, твоят венец е твоята жена. Твоята слава е мъжът ти. Това е велико! Желая ви да му се радвате, да живеете дълги години семеен живот, където всичко ще се окаже за добро – търканията за добро ще се окажат, и кавгите за добро ще се окажат, душата омеква накрая. От многото варене яденето накрая става сладко. Нужно е време.

Животът трябва да ври и да кипи. Ще врим в собствен сос, във всичко, но Бог няма да ни остави. Накрая ще остареем, ще остареете и няма да можете много да се карате. Каза ми го един дядо. Аз му рекох веднъж:

- Много сте напреднал духовно, дядо, отдавна не сте ми казвал, че сте се карал с жена си.

- Ох, сега не мога, тежи ми, остарях вече!

Изморил се е да се карат. Тялото също не му помага, защото в миналото е бил буен, а сега стои и казва учтиво: „Моля те, донеси ми малко чай!”, сиреч, вече е омекнал.

Този живот ще премине и ще разберем, че нашата жена е била нашият най-голям благодетел и мъжът ми също е бил най-големият ми благодетел. Заради него ще отидем в рая, заради нея ще отидем в рая, защото заедно с него ще се научим на търпение, смирение, прошка. Да слушаш и да не говориш. Да прощаваш, повече да открехваш душата си. Къде иначе ще ги научиш тези неща? Къде? Сам? Една жена в Атина ми каза:

- Отче, слушам вашето предаване и съм много щастлива!

- Браво! – й казах.

- И чувствам голям мир вкъщи.

- Браво! Колко човека сте вкъщи?

- Сама съм.

- А, добре. Много хубаво.

- Но ако мъжът ми да се върне на обед, се скарваме.

- Е, хубава работа! Какво ми казвате сега, разбирате ли?

- Ами, че когато съм сама, съм толкова спокойна!

- Оставаше да не си спокойна и като си сама… Тогава би трябвало да те пратя някъде на лечение…

- Защо ми казвате това?

- Защото, мила моя, ценното е не да си спокойна, когато си сама. Там с мъжа си – с него ще си спокойна, и с него ще се караш.

Същото казал и старецът Паисий на една двойка, когато се обърнали към него:

- Отче, когато се скараме, кой от двамата да отстъпи първи? – попитал мъжът – Защото Писанието е на моя страна и казва, че жената трябва да се бои от мъжа и да се подчинява на мъжа. Кажи, отче, кой да отстъпи!

Старецът Паисий отговорил:

- Бре, деца, вижте, когато се карате, нека по-умният отстъпи! Който е по-умен, той ще отстъпи. Спираш кавгата и край с този въпрос!

Когато казвам „спираш кавгата”, имам предвид да спре караницата и да не се задълбава в този въпрос, а не да престанат сърдити да си говорят изобщо. Това е по-лошо от кавгата. Една жена ми разказваше:

- Когато се караме, аз имам един много хубав метод. Какъв ли? Не му говоря.

- Тоест, имаш предвид, че проявяваш спокойствие и смирение?

- Не! Не му говоря, отче! Правя му физиономия, все едно, че не съществува за мен вкъщи!

- Сериозно ли говориш?

- Да.

- Колко трае тази история?

- Три дена със сигурност.

- Три дена?! Сериозно ли говориш?

- Да, не му говоря много, за да си научи урока! Иначе го обичам, отче, не се безпокой, обичам го, но това е метод!

- Виж, да ти кажа, а ако му говориш, какво пречи да разбере?

- Не му говоря, защото, ако му говоря, ще се надуе!

Чуйте как си говорят в едно семейство! Единият да не се надуе, другият да няма много власт – какво показва това? Властнически връзки. Внимавате с това в брака. Ние не сме противници: „Аз ще те победя!”. „Не, аз ще те победя!”. Не е така. Любовта трябва да победи. Нашият Христос трябва да победи и единството на съпрузите да победи, за да могат децата, като ви наблюдават, да казват: „Колко  е хубаво, че имам тези родители!”.

Когато попитах едно дете: „Обичаш ли Бога?”, то ми отвърна: „Какъв е Бог?”. Аз му казах:

- Бог те обича, както баща ти! Бог е Баща! Както баща ти…

То обаче ме прекъсна:

- Но баща ми не ме обича много, с майка са разведени, не ми обръща внимание и отдавна не ми е говорил.

Как ще кажа на такова дете, че Бог е Баща, ако образецът на баща в дома, ако примерът на майката го няма? Заедно трябва да полагаме усилия. Църквата ще строи върху един дом, в който има задружен семеен живот, за да мога след това да кажа на детето:

- Дете, Бог е като баща ти с любящото сърце на твоята майка.

Как да кажа това на хора в разбити домове? Как да го кажа? Разбити семейства…

Не сравнявай твоята жена с никоя друга, нито мъжа си, нито детето си. Това е жена ти, това е детето, край! Вчера една майка ми каза по телефона и ме притесни:

- Срам ме е за детето ми!

И защо се срамуваш от детето си? То е добро, ти си добра, твоят съпруг е добър и заедно ще се опитате да направите нещо добро в живота си!

Близки теми:

Покаянието като богоозарено себепознание Всички за един Духовният живот не е враг на радостта Искаш ли да се ожениш? Бог е решението на нашия проблем

Съзнателното смирение е смирението, което постоянно расте в усещането и опита на живота. То не е смирение, което ще покажа сега, от този момент. Не е обещание: „Господи, Иисусе Христе, оттук нататък ще бъда смирен“… 

Старецът Емилиан (Симонопетритски) говори за смирението, което е отношение към живота, придобито чрез преживяна опитност. Едно е да си кажа – вземам решение да се променя в нещо, например да стана смирен, и съвсем друго е смирението ми да е следствие на духовен опит. Това да заявя, че от днес вече ще бъда смирен в голяма степен съдържа в себе си лъжа. Защото е израз на онова, което бихме искали да бъдем и така да удовлетворим нашата въображаема идея за себе си, да задоволим егоизма си. Често това не изисква особени духовни усилия и се оказва, че се намираме във фазата, в която си въобразяваме, че сме постигнали нещо значимо, но реалността е съвсем друга. Старецът Емилиан обаче ни говори за истинското смирение, за онова смирение, което изпълва всеки миг от живота ни като състояние на духа; той ни казва как този дар се дава на човека и се превръща в жива реалност за него…

Трябва да се съкруша пред другите, за да дойде Божията благодат. Не е толкова лесно да бъда смирен. Съзнателното смирение е смирение, което се постига години наред…

Когато старецът Емилиан говори за смирение, той няма предвид онова състояние на душата, в което се окайваме и се жалваме, а става дума за състояние, което чувстваме като благословение. Но защо, доколкото обстоятелствата в живота ни се нареждат добре, ние често се отпускаме, имаме усещане за лекота, но не узряваме духовно и не можем да вкусим истински тайната на живота. Защо се получава така? Защото нашите разочарования, неуспехи, безизходици, са именно онова, което е в състояние да формира в нас определен етос. Етосът на смирението. Единственият истински начин да вкусим тайната на живота, битието ни да придобие смисъл, да сме в общение с Бога, е този път. Не вярваме, че съществува човек, на когото целият живот да е поредица от приятни събития, не съществува човек в този свят, който да не минава през огън, изкушения и изпитания. Не съществува човек в този свят, който да не понася своите кръстове. Каква печалба на практика имаме от това ( защото всички търсим къде е печалбата)? Има печалба. Човекът, който се развива духовно чрез изпитанията в живота, е този, който ще успее да намери път към другия, да създава отношения. Той носи Бога в себе си. Страхът от болката, от изпитанието, от изкушението, ни приковава към нашата тленна природа, окопава ни в нашата незрялост и в неспособността да възлюбим, да бъдем обикнати, и в крайна сметка да живеем.

Парадоксално е, че именно това днешният свят е приел за свой идеал – тоталното отхвърляне на болката в увереността си, че така ще намери радост. За благословен се смята човекът, който няма болка. Човекът обаче, който няма болка, може да се дефинира като щастлив, но не и като радостен. Защото щастливият човек лесно става горделив, а горделивият не може да обича, нито да бъде обикнат, егоизмът му пречи да създаде връзка.

За да разберем това, не са нужни проповеди, учители, мисионерска словоохотливост. Самият Божи промисъл в личния живот на всеки от нас отваря вратата за Него; отваря ни вратата за тайната на живота. Сто проповеди да изслушаш, хиляда книги да прочетеш, това се оказва нещо съвсем незначително пред начина, по който Бог решава да говори на всеки човек. И най-поразителният начин, по който Бог говори на човека, са именно нашите безизходици, разочарования, неуспехи… По този начин най-ясно можем да разберем собствената си мярка. Така узряваме духовно, придобиваме опит и той поражда в нас разсъдителност, за да можем да различаваме и оценяваме събитията в живота си. Въпросът е обаче доколко се случва това. Когато не се случва, оставаме затворници на собствените си страхове, тревоги, илюзии и стрес. Какво е нашата тревога? Проекция на нашия егоизъм; страхът, че големите ни мечти и цели в живота няма да се изпълнят. Това събужда тревогата – защото искаме да живеем нашите блянове и фантазии, а не просто да живеем. Човекът, който се е научил да се оставя на живота, който няма очаквания от живота, освен самия живот, не изпитва тревога, не е измъчван от стрес.

Истинското смирение има свидетелства (за себе си)

Тоест доказателства. Кое е доказателството, че наистина имаме смирение? Когато казваме смирение обаче, трябва да уточним, че това не е търсене на някаква добродетел, която трябва да придобием, за да се почувстваме по-добри. Смирението е способността за връзка, то е радост, тайната на живота. И така, кои са свидетелствата за смирението?

Истински смиреният е сигурен, придобил е уют, той живее в състояние на смиреномъдрие, неговото поведение е изпълнено с благоразумие и мъдрост… Например ти ме нараняваш, но аз не се огорчавам.

Тоест кой е смирен? „Глупавият”. Днес приемаме, че само глупавият не се смущава, когато го нараниш. Ние, които имаме достойнство, които не сме глупави, а умни, смятаме за неприемливо другият да ни наранява, и ако някой ни онеправдае и ни нарани, преживяваме това като най-голямата обида, която може да ни сполети; готови сме във всеки един момент да се съпротивляваме и да се противопоставяме.

Вместо да упорствам, напротив – смирявам се…

Това да не протестирам, да не упорствам, когато ме наранят, не е нещо, което правя, защото така трябва, за да бъда смирен. Не. Съществува смирение, което е Божия благодат; това поведение не е подражание, не е усилие на волята ми; не се инатя, за да съм смирен, а е естествен израз на смирения човек, т.е. това той да не се засяга, да не протестира срещу неправдата, насочена към него. Ако се чувствам наранен, ако протестирам – това е естествено, но тогава именно разбирам в какво състояние се намира духът ми. Разбирам, че съм все още някъде в низините, че съм духовно болен. И че няма да оздравея, ако се насилвам да не реагирам в своя защита в конкретна ситуация, а ще се изцеля, ако се науча да полагам усилия в себе си, да се науча да се съкрушавам, да се моля, да търся Божията милост, да мисля над хала, в който се намирам, и лека-полека ще се формира такъв етос в мен, че ще започна да се чувствам уютно и когато ме онеправдават.

Но ако, когато се чувствам наранен, гневя се и се смятам за толкова важен, че не търпя да ме обиждат, култивирам в себе си тези състояния, без да се опитвам да осъзная положението на другия човек и да покажа снизхождение, тогава никога няма да придобия този опит от смирението. Съвсем различно е обаче, ако постепенно започна да приемам с по-голяма простота и спокойствие неправдите или обидите спрямо мен не защото се страхувам от другия, а защото имам потребност да бъда свободен. Ако смятам за свобода това да издигам стени от другия, за да се браня или да воювам с него, тогава съм на грешен път. Това не е свобода, а робство. Свободата означава да намеря вътрешния логос, което е съвсем различно от това да оказвам натиск върху самия себе си да се държа по определен начин, а е дар на Божията благодат, чрез който мога да преобразявам атаките срещу мене. Зрелият човек е сниженият човек, който понизява своя егоизъм, помисли, съпротиви, не защото се страхува, повтарям, а защото обича свободата. Божията благодат и молитвата превръщат смирението в мое естествено функциониране. Понякога опитът на човека да принуди себе си да стане по-малко обичдив може да доведе до обратния резултат, съвсем различен от очакваното – той може да стане още по-обидчив, още повече да заболее духовно; да се депресира, да чувства, че всички, освен той самия, са коварни и му мислят злото.

Ти ме възнасяш, а аз снижавам себе си. Ти не ме обичаш, но аз те обичам. Ти ме хулиш, а аз те благославям, ти ме отхвърляш, а аз те утвърждавам и ти казвам „Да!“. Ти закоравяваш, а аз се отнасям с благост към тебе, ти искаш от мене нещо, което за мен е ужасно трудно, а аз казвам веднага: „Да! Да бъде благословено!“ и започвам да го върша. Ти ме унижаваш, а аз чувствам, че ти си мой брат, че си едно с мене, и се смирявам по-дълбоко, отколкото ти ме смиряваш, и от моето смиреномъдрие констатирам колко Бог ме обича, колко радост и победа ми дава, колко много облагодатява сърцето ми. Това е доброволното смирение.

Сега реалистите ще кажат: „Това звучи много хубаво на думи, но как наистина става това? Това е лудост! Който живее по този начин, ще полудее!“, към тях ще се присъединят и психолози, за да реагират: „Е, трябва да има граници!“. Да, имат право тези, които го казват, но защото не познават Божията благодат. Всичко това не е понятно без Божията благодат. Когато я няма Божията благодат, идва психоанализата; идват нашите права и отбрани; в действие влизат различни психологически механизми, за да защитят егото ни. Този, който има Божията благодат обаче, няма нужда от защита. За него защитата е да бъде открит, да е готов да понесе поражение пред всеки човек. Когато не се страхуваш от поражението, нямаш нужда от оръжията на войната. Когато не се страхуваш да загубиш, другият не може да ти бъде противник, няма как да видиш в него образа на съперника.

Някой ще каже: „Аз се страхувам от другия, защото ме онеправдава; той е моят съперник, той не ме обича, не се интересува от мене, не ме разбира!“. Подобни думи ни пренасят в друг етос, който е логичен, човешки, естествен, но няма Божията благодат. И нашият въпрос е – дали в живота ни искаме естествения начин (нека не забравяме, че има и противоестествен), или Божията благодат? Това е Божията благодат, това е светлината, това е свободата. На кого се дава? На онези, които искат. А кои са те? Онези, които не се страхуват; онези, които не искат да се окопаят зад своята сила и лични стени, а търси нещо друго, което превишава тези психологически схеми.

„Ти ме възнасяш, а аз снижавам себе си. Ти не ме обичаш, но аз те обичам. Ти ме хулиш, а аз те благославям, ти ме отхвърляш, а аз те утвърждавам…“ – тези думи не са от света и не важат за света, те са са диви, щури, но са вкусване от бъдещия, от вечния живот; думи, изпълнени с Божието безумство. Всичко друго, което отстояваме и чрез което извисяваме нашата собствена сила и логика, ни обрича на тление, привързва ни към смъртта, то е нашето падение. Страхливият човек, който все мърмори, огорчава се, брани се, съпротивлява се, чувства се онеправдан, той е злочест човек, смъртен човек, изтъркан човек, паднал човек. Той губи своето благородство, а именно благородникът на духа е смирен. Онзи, който е спокоен и неуязвим. И носи храбростта на Бога в себе си. Затова се казва, че одеждата на Бога е смирението.

Никой не може да има Бога, ако не се смирява, ако не се унижава, ако не губи, ако не претърпява щети всеки ден от другите. И това е нашето опитно смирение, което прави подвига ни велик пред Бога и ни прави благословени от Него. 

Епохата, в която живеем, ни казва да търсим печалбата и силата – на всички равнища. Казваме, че воюваме с антихриста, но това е той: силата и печалбата. Божият Дух обаче ни казва друго – всеки ден да претърпяваме неправдата, насочена към нас, да губим, да понасяме вреда от другите, това е опитното смирение. Но ние ли да претърпяваме? Това някаква шега ли е? Ние, дори в храма затова се изповядваме – за да убедим нашия духовник, че имаме право, да се почувстваме защитени срещу собствения си мъж или жена. Това е съдържанието на голяма част от онова, което споделят и търсят на изповед хората – бях онеправдан, ощетен и трябва да намеря справедливост! Тоест използваме Бога, за да ни помогне да Го отхвърлим! Не използваме Бога, за да ни освободи, за да „ни изведе на чист въздух“, да ни дари безценни глътки кислород. Това, което задавя живота ни и прави епохата, в която живеем, задушаваща, е именно дефицитът на този благодатен кислород.

Бог гледа към смирения, „на кого да погледна, освен върху смирения“. И когато Бог ни дари опит от Неговата любов, икономия, дълготърпение и благост, тогава това, което Той живее, става и наш опит.

Тоест Бог доближава смирения, който живее в едно съзнателно състояние. В смирението ние приемаме Божия опит и Божия живот… Старецът Емилиан продължава и говори още по-картинно:

Трябва да ядем с лъжицата смирението и да се съкрушим много и по много начини. Някой се жени и очаква да има приятен живот; радостта на живота обаче е да ядеш с лъжицата смирението и унижението от своя съпруг, от децата си, от трудностите на живота.

Когато животът те смачква или твоята съпруга или съпруг те тормози, търсиш начин да намериш изход от това положение. Какво правиш в този случай? Отиваш при приятелите си да им споделиш. Друго решение е да отидеш при психотерапевта, ако не са достатъчни приятелите, за да намериш решение, или пък ще намериш друга жена или друг мъж, за да се успокоиш и ще отидеш при духовника да намериш оправдание, ако си християнин; ако пък си и малко суеверен, ще отидеш да ти прочетат и няколко молитви против уроки, като че ли някой е направил магия на мъжа ти или на жена ти. Съществува обаче и друго решение: да потърсиш в себе си начин да проявиш търпение към съпруга или съпругата. Да потърсиш начин да приемеш неуспехите в живота и да не търсиш винаги уверения за това, че за всичко е виновен този, който е пред тебе. Да намериш начин да се преобразят събитията в живота ти, да придобиеш друг поглед към нещата, друг прочит на отношенията ти с другите.

От момента, в който започнеш да търсиш този друг прочит, понеже това не става с нашия ум, а е нужен друг ум – духовен (тоест Божията благодат и молитва), тогава човек постепенно започва да се развива и от плътски започва да става духовен човек. В него започват да се откриват други хоризонти на живота и тогава той се научава да обича „демона“, който има до себе си, тоест своя съпруг. Тогава „демонът” постепенно става икона на Бога и човек приема такава благодат, че тя не оставя този „демон” да не бъде докоснат, да не бъде трогнат; не го оставя да бъде онзи, който е бил преди, и човекът постепенно се променя. Но тъй като този процес за нас е болезнен и включва лична цена, вместо да го понесем, ние избираме да станем мисионери на „демона“ до нас, да му четем заклинателни молитви и колкото повече му ги четем, толкова повече той се демонизира, крещи, а ние се чудим и си казваме: „Какво става? Защо Бог не ми помага?“. Бог ти помага не да промениш ближния си, а ти да станеш друг човек, който гледа по различен начин на нещата. Това реално е духовният живот, а всичко друго е удобно за нас оправдание.

Когато обаче не приемам нищо, когато се грижа за моето достойнство, това да ме уважават, да ме обичат, да ме искат, да ме разбират, да ме приемат, да ме признават, тогава нямам Бога. Животът ми тогава е душевен, а не духовен. Тогава живея с душевни преживявания в едно низше състояние, живея със законите на психологията, а не на духовното общение.

Колко хубаво го казва старецът Емилиан! Той различава душевния живот от духовния. За съжаление, ние объркваме законите на психологията с духовните закони. Не казваме, че психологическите закони са лошо нещо, но не са вечен живот, нито освобождават човека, просто разкриват едно низше състояние на човека и неговата агония да се предпази, защото се чувства екзистенциално несигурен. Човекът, който пази своите индивидуални права като нещо свещено, няма Бога. За да имам Бога, трябва да не се страхувам да предам и моите индивидуални права на другия, за да може той да живее.

Съзнателното смирение не означава просто да бъда смиреномъдър. Христос е бил смиреномъдър, но въпреки това постоянно Сам смирявал Себе Си. Затова дяволът се съмнявал и не можел да разбере Неговата божественост. Бог се криел в смирения Човек…

Дяволът ти казва: „Нима е възможно да бъде Бог Този, Който е толкова смирен?“. Божествеността се крие в смирения Човек.

Бог се крие в смиряващия се Човек. Да се смирявам никога не е безцелно, а има много важна цел. Това значи, че правилно съм се прицелил, директно в Бога. Съзнателното смирение се крепи на покаянието. Допреди имах мнение, но сега се промених. Следвах един конкретен начин, но сега следвам друг. Покаях се, промених живота си.

Старецът Емилиан казва, че смирението има в себе си покаяние. Тоест цялостна промяна на човека в начина му на мислене, в погледа му към живота. Покаянието не означава да почувствам, че съм направил някаква грешка, да се притесня и просто да я изповядвам. Покаянието означава да реша да живея по друг начин, да променя живота си. Следователно истинското смирение е това, което придобивам след окончателната промяна на живота ми. Когато окончателно реша да променя живота си, това поражда в мен друг етос и това е именно смирението. Покаянието променя центъра на моя живот и ме кара да поема в друга посока на плаване.

Ето защо, когато старецът Емилиан говори за съзнателно смирение, откритост и любов, той има предвид, че тези три ценности на духа така проникват във всекидневния ни опит, че реално обновяват и напълно променят живота ни…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Ролята на скърбите в нашия живот Най-голямата жажда По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола Религиозната депресивност Болестта на фарисейството

Бог е Бог на изненади. Играе много игри, колкото и да се отдалечаваме от Него, колкото и да Го отхвърляме, Той винаги ни очаква в някоя пресечка на пътя. Припомнете си св. ап. Павел – фанатичен гонител на християните, отива в Дамаск да ги залови, и Бог го уловил. Савел, което означава “буря, смущение”, станал Павел – което означава “покой, утеха”.

Света Ефрасия – много ме трогна житието ѝ. Повярвала в Христос, по време на гонения, заловили я, измъчвали я много, – казахме, Бог не се шегува – отказала да отрече Христос и накрая, за да направят мъченичеството ѝ още по-лошо и зловещо, я хвърлили на един „звяр”, за да я обезчести. Вижте тази умна девойка какво направила, за да не загуби това, което с толкова подвизи била придобила. Тя му казала: “Знаеш ли, имам едно лекарство, което ме прави безсмъртна. Ако не ме закачиш, ще ти го кажа и ти ще станеш безсмъртен!” Той я изгледал странно. “Искаш ли да го опиташ? Ще наведа глава, вземи меча си и я отсечи с все сила. Ще видиш, че нищо няма да ми стане”. Той замахнал с меча и ѝ отсякъл главата. Тя е мъченица на Църквата.

Св. Петър Митар. Живял при царуването на Юстиниан. Бил патриций и съдия на цялата византийска част на Африка. Жесток и безмилостен човек, наричан от всички сребролюбец и безмилостен. Един ден дошъл някакъв просяк да проси милостиня. Той го изгонил. В онзи час дошъл неговият слуга и му донесъл прясно изпечен хляб. Разбирате, че гладният просяк викал „дай ми нещо да ям!” и той, тъй като нямал под ръка камък, който да хвърли по него, грабнал един хляб и го хвърлил по главата на просяка. Този беден човек грабнал хляба и тръгнал. Два по-късно Петър се разболял внезапно и в своята огница във видение видял, че присъствал на деня на Съда и отговарял за своите дела. Пред него имало везни и някакви тъмни същества поставяли неговите зли дела върху лявата теглилка, докато ангелите стоели отдясно и нямали какво да сложат върху дясната. Търсели някакво добро дело, да го спасят, но дошъл един Ангел и казал: “Направил е едно голямо добро! Даде като милостиня един хляб!” – който всъщност хвърлил вместо камък. Ангелът го поставил отгоре и веднага се заличили всички негови злини. Виждайки това, Петър се осъзнал и веднага се втурнал и раздал целия си имот и блага и не само това, а продал дрехите си и останал гол. Той видял Христос облечен в неговите дрехи и Му казал:

- Господи, кой ти даде дрехите?

- Ти ги даде – му отвърнал Той.

Не само това, а отишъл и се продал като роб, взел парите и ги раздал на бедни и останал роб. След този поразителен живот започнали да стават чудеса около него и вече смирен, боейки се да не би да загуби всичко духовно, което спечелил, напуснал Йерусалим и отишъл в Константинопол, за да остане незабележим и там предал Богу душата си.

Виждате „игрите” на Бога.

През 20 век в Халкида живял един известен поет: Йоанис Карибас. Той бил циничен и бих казал съзнателен  атеист. Но изглежда водил битка с Бога през целия си живот, хулил Го и Го отхвърлял. Веднъж казал на един журналист: “Боже мой, колко съм безбожен!” На 93-годишна възраст решил да бъде победен от Бога. Поискал да се причасти и така се помирил с Този, Който 93 години отхвърлял и воювал.

В епохата на Юлиан Отстъпник живял един известен артист (мим) Порфирий. Когато Юлиан празнувал рождения си ден, за да забавлява гостите, го извикал и му заповядал да осмее в представление християнските тайнства. Порфирий поставил един купел по средата, сложил вода вътре, влязъл вътре и започнал да осмива Кръщението и да казва: :Кръщава се Божият раб в името на Отца и Сина и Светия Дух”. В онзи час го осенила благодатта на Светия Дух и почувствал, че се кръстил. Излязъл навън, облякъл се в бели одежди и заявил през Юлиан, че вече е християнин. Юлиян го обезглавил. Паметта му се чества на 15 септември. Запомнете тази дата.

През лятото имах едно бих казал много силно преживяване. Бях в Холандия – тези, които сте ходили, знаете, че е една страна, където атеизмът „вони”. Няма и следа от Бога. Всички храмове са затворени – с катинар – и по площадите се носи мирис на един „хубав” наркотик. В тази атеистична държава се родил и израснал Йозеф ван дер Берг. От малък имал призвание към театъра и на 10-годишна възраст изиграл първото си театрално представление в училище и спечелил много овации. По-късно бил приет в театрална школа, но я напуснал и се занимавал системно с куклен театър, като изнесъл много театрални представления. Оженил се, има 4 деца, с много представления в Холандия, но и по цял свят и станал известен като актьорът с куклите (кукловодът). През 1988-89 г. изнесъл последното си представление, което нарекъл “Чакайки достатъчно”. До тогава бил играл 80 пъти това представление, бил вече съзнателен атеист и играел ролята на атеист. В представлението в даден момент той самият казвал: “Не съществува Бог, не съществува Бог”. Тоест бил изрекъл това 80 пъти. На 81-я, в часа, в който го казвал, чул един глас да му казва: “Въпреки това съществувам. Потърси да Ме намериш”.

Той получил голям шок. Взел Св. Писание и го отворил случайно да види какво пише в него и попаднал на стиха „излезте из средата им и се отделете, казва Господ”. Излезте изсред неверниците и се отделете. Взел насериозно думите на апостола и тръгнал отново да изнесе представление. Излязъл на сцената и казал на публиката: “Ще се опитам да ви обясня, надявам се, че ще проявите уважение към моето решение. Няма никога отново да изнасям представления. Доближих една реалност, която не мога да играя. Търсих дълго време, бях навсякъде. Накрая стигнах до заключението, което трябва да приема, и то е, че търсещият търси, но в крайна сметка Друг го намира. Затова тази вечер за последен път се намирам на сцената. Не ми вярвате, но това е измамната страна на театъра. Затова, госпожи и господа, само заради Този Човек, заради Христос търсих този мир, исках, и зная, че е така и се оттеглям от моята професия. За мене приключи! Ако не видя истината, не мога да казвам неща, които не са истинни за мене. Желая ви хубав ден, напускам, желая всички да сте живи и здрави, парите, които платихте, ще ви бъдат върнати на касата”.

И започва търсенето. Бог обаче го довел до о. Софроний в Есекс, той го пратил при св. Порфирий Кавсокаливит, който го потвърдил, че това, което преживял,  било истинно. След това отишъл на Света Гора и се запознал със свети Паисий. Докато бил в Атина, разговарял с един преподавател, който и му казал историята за свети Порфирий Мим и му казал, че той е закрилник на артистите в Гърция. Той го попитал:

- Кога се чества паметта му?

- На 15 септември.

Нов шок за Йозеф – това бил денят, в който чул гласа: “Съществувам, потърси да Ме намериш”. Върнал се в Холандия, сбогувал се с жена си и децата си, оставил им всичко, което имал – имоти, пари, пенсия. Взел един велосипед и тръгнал. Отишъл в един парк, направил си една барака и живее там. Обработва земята в парка и яде каквото намери, плодове. След две години от общината му казват: “Не можеш да останеш тук”. Къде да отиде? Един съсед казва му: “Ела да живееш на двора на къщата ми”. Отива и там издига бараката под дърветата. Отидох там и го намерих през лятото, в бараката, много е тясна, има малко помещение като параклис с много икони. Попитах го:

- Къде спиш?

- На земята.

Но говорим за много голям студ за Холандия. Как живее? Ходи в парка, грижи се за овошките, с тях живее и каквото му занесат хората. Той е един много благ човек, много любезен, облечен с расо (кратък филм за него в youtube:  https://www.youtube.com/watch?v=uZpfDvRhAWg ). Това, което искам да кажа е, че Бог го чакал на „съседната пресечка”.

Съществува една много хубава картина в Откровението всички я знаете: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”.  Това почукване е възможността, която Бог дава на всеки човек. Вижте обаче колко зачита нашата свобода. Той не насилва вратата, не блъска по нея, а почуква вежливо и чака. Ако Му отвориш, ще влезе, ако не, няма. В миналото в църковните училища ни даваха по една малка икона с това изображение. Но тази врата няма дръжка отвън, а само отвътре. Тоест човекът трябва да я отвори, не Христос. Христос просто хлопа.

Рано или късно човек ще се изправи пред големи екзистенциални проблеми на живота, на смъртта и т.н. Това са въпроси, които измъчват всеки човек и особено интелектуалците често стигат до трагични състояния и тревожни викове. Бях чел за Сартр, много голям философ от нашата епоха, който в момента на тревожен вик пише, обръщайки се към Бога: “Нека отида в сто ада, стига да зная, че съществуваш!” Знаете, ученикът му Жан Ени се покръсти в православието на Света Гора.

Един известен философ, поборник на марксизма, с радикални идеи, в апогея на славата си внезапно се самоубил. Преди няколко дни един мой познат философ ми каза как се е самоубил. Бил на седмия етаж, взел в обятията си всички книги, които бил написал, и скочил във въздуха. Направи ми впечатление и си помислих, че е намерил този символичен начин да се самоубие, изразявайки, че всичко това, което написал и прочел, не му дали нищо по въпроса за Бога и за смисъла на живота. Както казах, Бог е труден, непреодолим противник, ако искаш да влезеш в битка с Него, с други думи, ако поискаш да се оставиш на Неговата любов, ако поискаш да Го познаеш с честност и истинност, Бог ще намери начин да ти се яви и да ти говори.

1849 г. Царска Русия. Полицията залавя четирима младежи бунтовници, които искали падането на режима. На 22 декември, след осем месеца затвор биват осъдени на смърт и отведени на централен площад в Санкт Петербург. Прочели им смъртната присъда, дали им бели ризи, наоколо имало много хора, които очаквали екзекуцията. В даден момент единият младеж казва:

- Не мога да повярвам, че ще умрем!

А другият му показва една кола с четири ковчега и му казва:

- Това е за нас! След малко там ще се озовем.

Няколко секунди по-късно пристига полицай, който обявява, че царят ги пощадява.

Смъртната присъда е изменена на четиригодишно изгнание в Сибир. Тръгват за Сибир. Когато престъпници тръгвали за Сибир, бедни женици отивали и им давали за из път храна, каквото имали, едно Св. Писание и даже казвали: “Ние сме виновни, че стигнахте дотук, деца!” Такава чувствителност имали. Младежът взел Св. Писание, за да не  обиди жената, не бил вярващ, и го пъхнал в джоба си. В Сибир ситуацията е много тежка, той живее в своята самота и единствена негова утеха е лулата му. Как да си направи тютюн? Св. Писание му се сторило много добро, хубави листи, къса ги един по един и пуши. Втори, трети лист, започнал да къса цялото св. Писание. Цялото Евангелие от Матей, от Марк, половината от Лука и в своята самота си казал: “Защо не прочета да видя какво говорят тези лукави попове? Какви лъжи говорят.” И попада на притчата за блудния син – или по-скоро за милосърдния Отец и чувства, че е блудният син, но и че съществува един Отец, Който със Своята любов го чака с отворени обятия. Душата му се разтърсва. Това е този човек, който по-късно ще напише, че “човекът не иска само да живее, а иска да знае да живее”. И по-късно ще каже “красотата ще спаси света”. Това бил Достоевски. А скъсаното св. Писание било „отмъщението” на Бога.

Но не е достатъчно да кажем, че вярваме в Бога, че Той съществува – чуваме го от много хора – съществува някаква висша сила. Знаете ли, и дяволът вярва, че Бог съществува, няма никакво съмнение в това. Ние имаме, той няма съмнение. Какво му липсва? Какво не му достига, защо не се спасява? Вярва, че Бог съществува, и трепери, но не обича Бога, не иска да има връзка и общение с Него. И аз например вярвам, че Хитлер е съществувал, но, простете ми, нито го обичам, нито бих искал да имам връзка и приятелство с него. Както не е достатъчно човек да последва и да повярва в Христос, а трябва да се опита да Го обикне, т.е. да отвърне на Неговата любов.

Преди 40 години излезе една книга, която смятам за преломна – „Входен” на о. Василий Гондиакис -  ще завърша с откъс от нея, с  една молитва, която показва какво означава да имаш дълбока вяра, т.е. доверие в Бога, какво означава не просто да вярваш, но и да имаш връзка и с общение с Него.

Той пише: “Не искам, не желая да живея много, искам да живея с Тебе, Който си много жив и безкраен. Дойди и изпълни Твоята воля в мен, дойди както искаш и както отсъдиш. Дойди като повей, като благословение, ако смяташ това за правилно. Дойди като мълния на изпитание и изгори вътрешността ми, ако смяташ, че така трябва. Зная, че това, което ще последва Твоето посещение, по който и да е начин да дойдеш, ще е това, което предълбоко желая и не мога да го изразя и да го намеря никъде извън Теб. Затова Тебе търся, и чакам. Разочаровал съм се от себе си. Само Ти пребъдваш и идвам при Теб, Лекаря, Просветлението и Освещението на душите и телата. Идвам болен както съм и оставям на  Теб целия ми живот и надежда”.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Трудността да се довериш на Бога Не губи Христос от поглед Песента на ангелите Интервю с Видинският митрополит Даниил Враговете ми са най-големите благодетели

Най-сетне, бъдете всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри;

Жената трябва да се научи на това изкуство, да бъде дружелюбна към мъжа си, тоест той да я гледа и да й се радва. Още нещо. Девойките и жените трябва да внимават, защото така е в действителност: в съпружеския живот единият усеща какво чувства другия и главно жените „изписват” на лицето си това, което носят в себе си. Например тя може да е тъжна и намръщена и ти я питаш:

- Има ли ти нещо?

- Не, нищо ми няма.

- Притеснена ли си?

- Не, добре съм!

- Изморена ли си?

- Не, нищо ми няма!

Ама след като си такава, след като се вижда! Излъчваш това, което имаш в себе си. Така функционира мъжката психология и затова за предпочитане е съпругата да бъде дружелюбна и усмихната, а не начумерена, депресирана, защото, виждайки я такава, мъжът се нервира, хващат го нервите, чувства, че нещо трябва да направи и става като лъв, който е затворен в клетка. Жената трябва да се научи да му дава тази радост. Мъжът се връща от работа, влиза вкъщи, а жена му от вратата започва да му разказва за нейните проблеми. Това е грешка!

Както Сарра се покоряваше на Авраама, като го наричаше господар. Вие сте нейни чеда, ако правите добро, без да се боите от нищо.

Това го имаше и в Кипър до неотдавна, нали? Мъжът казваше: това е моята господарка или жената – това е моят господар! Сега не го казват. Казват ли го? Не. В миналото го казваха, и сега ако отидеш в някой село, има много благородни старци, които го казват. И ги виждаш, че са много щастливи хора, защото единият знае как да говори на другия, мъжът знае как да даде тази радост, защото е изключително важно жената да бъде радостна. Когато тя не е радостна, а депресирана и лицето й е раздразнено, наистина е много трудно да живееш с нея. Сякаш има една пила, която стърже желязо- и от желязо да си, ще те остърже! Изключено е да оцелееш! Ще имаш проблем. Със сигурност. Затова жените трябва да бъдат дружелюбни и да отдават тази радост на съпрузите. Съпругът, както казах преди, отдава на съпругата си чест, похвала, нежност, обич, сигурност, топлина- всички онези неща, от които се нуждае една жена близо до мъжа си.

Също така трябва да разберем, че съпружеският живот не се крепи върху интимните отношения, които съставят една малка част от съпружеския живот. Ако мъжът не разбере това, тогава е налице още една болест в брака. И двамата трябва да разберат това преди брака, затова Църквата твърдо не приема предбрачните връзки, за да може мъжът и жената да се научат да уважават като личности, а не като пол, защото предбрачните връзки рушат брака.

Скоро четох, че дори в западните– напреднали както казват– страни, където има пълна свобода по тези въпроси, хората открили, че това да опазят себе си чисти и непорочни преди брака е най-голямата предпоставка за успех в брака, защото тогава бракът наистина придобива значение, сакралност и взаимно пълно уважение. Тогава именно бракът става тайна. В противен случай, всичко е потъпкано преди брака и той се превръща в обикновено повторение на нещо, което са правили стотици пъти преди това и сега не намират никакъв съществен смисъл в брака.

***

Сам Бог казва, че когато човек влиза в брака, той ще остави баща си и майка си, ще се прилепи към жена си и двамата ще бъдат една плът. Разбира се, ти почиташ своите родители, но тази чест е до брака, а след това влиза друго лице в твоя живот, което вече е твоята жена, оставяш баща си и майка си, без това да означава, че си безразличен към тях, а винаги трябва да имаш предвид, че се прилепваш към жена си и Писанието казва това главно за мъжа. Тоест мъжът най-вече трябва да остави баща си и майка си, защото, ако ги вземе със себе си, е изгорял. Бракът няма да успее. Докато родителите на булката, както и да е, по някой път те помагат, гледат децата и т.н. Но не мисля, че две жени могат да съжителстват в един и същ дом, защото тогава едната от двете трябва да е голяма светица! Отдаваме чест на всички – както на нашите родители, така и на родителите на съпругата, които също са наши родители. Но е факт, че тази чест трябва да включва голяма разсъдителност, защото връзката между съпрузите не бива да се разклаща поради намесата на родителите. Каквото и да стане, връзката в брака трябва да се опази целокупна с цената на всяка жертва и ако няма риск, тогава можем да обърнем внимание и на нашите родители. Когато е налице здрава връзка между съпрузите, когато мъжът и жената се обичат и са тясно свързани помежду си, тогава не съществуват проблеми с техните родители, т.е. когато мъжът обича и уважава родителите на жена си, след като я обича, и тя него, след като знае, уверена е и има потвърждение, че нейният мъж обича нея повече от всичко друго. Тя ще започне да мърмори, когато заподозре, че нейният мъж се влияе от майка си или, как да го кажем, скришно е отдал част от сърцето на майка си и тя още има власт над него, тогава жената ще намери хиляди поводи да каже: майка ти едно! Майка ти друго! И ако често ходиш при майка си, а всъщност ходиш един път в годината, жена ти ще ти каже: вчера беше там! Или: майка ти се обади по телефона и попита къде е синът ми?

Когато съпругата е напълно убедена, че нейният мъж е изцяло нейн, по душа и тяло, тогава мисля, че не се създават проблеми. Проблемите се създават от момента, в който съпрузите не са неразривно свързани помежду си, тоест не са толкова силно съединени и някъде има „теч”, има „пробив”, тогава тя създава проблеми. Когато има здрав съпружески живот, когато съпрузите са обединени и се обичат, тогава не съществуват такива проблеми. Проблемите се създават, защото не съществува единство, което е задължително за съпружеската връзка.

Св. апостол издига много високо брака и брачната връзка, тоест виждаш жена си и се научаваш се да я гледаш като лицето, с което ще бъдете сънаследници на царството Божие. Кога се възпрепятства нашата молитва? Когато ни гризе съвестта. Когато съвестта ни казва, че това, което си направил, не е добро и имаме нещо в ущърб на нашия брат- тогава не може да се помолим, защото нямаме дръзновение към Бога. Дръзновение има човекът, чиято съвест ясно свидетелства, че е направил това, което е могъл. Затова е много важно да разглеждаш другия човек като сънаследник на царството Божие и бракът като общ подвиг, именно защото сме заедно в дома, за да се подвизаваме заедно и заедно да влезем в царството Божие. Ние не се женим, за да си прекараме хубаво, да създадем деца, дом, а основната причина е да влезем заедно в царството Божие и това означава, че съм готов във всеки момент да платя каквато и да е цена, да направя каквато и да е жертва и да понеса каквото и да е затруднение в брака. Затова не може да разтуриш брака си още при първото затруднение или ако затруднението продължава, а трябва да го запазиш. Ще ми кажеш- сега браковете се разтурят! Да, разтурят се. Но е факт, че бракът трябва да стъпи и да се изгради върху тази основа, че взаимната връзка се гради и крепи върху общото пътуване към царството Божие. Това означава, че единият крепи другия и двамата заедно напредваме към царството Божие. Много е важно съпрузите да се научат да се молят заедно. Затова не загърбвайте общата молитва и се молете заедно! Макар и две минути, застанете двамата пред Бога и се помолите заедно. Ще видите, че тези, които се молят заедно всеки ден, никога няма да чувстват проблеми. Защо? – защото ще дойде часът за молитва, който ще разсее всичко. Например днес сме се скарали. Вечерта обаче ще отидем заедно да се помолим. Какво да правим, единият оттук, другият оттам, ще застанем пред Бога. Ще направим нещо подобно на това, което се споменава в Патерика, където един авва отишъл при друг и му казал:

- Геронда, моят събрат много ме огорчи и не мога да му простя. Не мога!

- Е , добре, ела да се помолим! – отвърнал старецът и започнал да казва – Отче наш, Ти, Който си на небесата, да се свети Твое име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята, насъщния ни хляб дай ни днес, и не ни прощавай дълговете, както и ние не прощаваме на нашите длъжници.

Другият авва му казал:

- Не, грешка, отче! Казваме и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници!

- Но след като ти не му прощаваш? Как Бог да ти прости? И тъй, много Те молим, Христе, не ни прощавай греховете ни, както и ние естествено не прощаваме греховете на другия. . .

Когато отиваш да се помолиш на Бога, там ще се смириш. Ще се помолиш заедно със съпругата си и тогава ще дойде първото омекване, раната ще омекне и ще се създаде мост. Това действа още по-благотворно при децата. Много е спасително децата да виждат своите родители да се молят заедно. Познавам много семейства, където всички се молят заедно. Какво да ви кажа? Вярвам, че онези деца имат в себе си най-хубавите картини, когато виждат баща си да коленичи, за да се помоли, както и майка си. Мислите ли, че тази картина някога ще излезе от ума им? Никога. Детето толкова много ще започне да цени своите родители, толкова много ще ги обикне и почита, че тази картина ще бъде неговото най-мощно оръжие, дори родителят да не му каже никакъв съвет. Доказано е, че домът, в който хората се молят, е силно сплотен. Особено ако се научим, както е редът в Църквата, вечер, когато отиваме да се помолим и да легнем, да искаме прошка един от други, т.е. да кажем: Прощавай, направих грешка! И така отиваме да спим. Е, този дом вече не е дом, а небе, наистина всичко най-хубаво, рай! Когато обаче съществува раздор, домът става ад и това е страшно. И не мислете, че децата не разбират това, те имат страшна интуиция. Припомнете си когато сте били деца или ако имате деца и разговаряте с тях, аз виждам 3-4 годишни деца, които придружават родителите си на изповед, тези деца имат страшна интуиция, разбират кога родителите им не се разбират добре помежду си. Външно родителите може нищо да не демонстрират, да не дискутират пред детето, то обаче разбира, че имат проблем. Затова отговорността на родителите е огромна. Хайде, ние сме големи, дори и да се скараме, може да не възникнат психологически проблеми, но децата са много чувствителни и така се получават травми и проблеми.

Затова е много важно съпрузите да се научат да се молят заедно. Децата, които се раждат в такива духовни състояния, т.е. след молитви на съпрузите, имат всички предпоставки за пълна хармония в техния душевен свят. В Стария Завет се споменава нещо много хубаво в случая с Товит: когато се оженили и вечерта отишли в стаята си, преди да направят каквото и да е, те коленичили и се помолили на Бога: Боже мой, благослови тази наша връзка и единение и ни дай благословено дете, благословен плод и ни опази през всички наш дни да бъдем благоугодни пред Теб. Разбирате какви деца ще се родят с тези предпоставки и какво ще бъде това семейство. Когато обаче се раждат деца при най-лошите предпоставки – в грехове, страсти, сластолюбие и копирания на срамни неща, разбирате какво става. И не го казвам само аз и Църквата, а психологията, днес има цяла наука – психология на ембриона относно това колко е важен моментът, в който жената зачева детето в утробата си, което от онзи миг носи генетичния код в себе си. Старец Порфирий винаги казваше това, записано е в неговите слова, съветвайки съпрузите да имат много хармонични връзки преди да заченат своите деца, защото спомагаш за идването на един човек в света. Осъзнаваш ли, че ставаш съработник на Бога, за да се появи човек на този свят? Ама няма да родиш едно животно, нито едно котенце, няма да родиш една мебел, а цял човек, заради който Сам Бог стана Човек. Е, това този свещен акт на съпружеския живот се превърна в разврат, стана реклама, видео, което продават; най-свещеният акт на сътворяването на човека се превърна в отвратително зрелище, което може да се извърши на всяко едно място. . .

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Лек срещу депресия Не се хващай за котвата! Вярата е дело на сърцето Литургичното възпитание на децата като духовна ваксина Парализираното сърце

Някои хора обичат да порицават и да показват строгост сякаш са непрогрешими и съвършени. Вярвам твърдо, че с трезвостта, спокойния тон и святото любочестие, за което говори светият старец Паисий, можем да спечелим повече. Не мисля, че помагаме съществено с викове, заплахи, хули и високопарни слова. Хората се измориха от високопарни и тежки думи. Това не означава, че ще галим страстите и ще ласкаем грешките.

Мислим си, че с този надменен стил ще защитим Църквата от онези, които воюват с нея. Достатъчно рано превъзходният св. Йоан Златоуст е казал, че независимо от войните, които се водят срещу Църквата, винаги тя побеждава. Някой ще каже, че самият св. Йоан Златоуст често е изобличавал в своите слова и някои сякаш днес се опитват да му подражават. Божественият Йоан Златоуст е имал слово, което е въплътило богат духовен опит, благодатно и изкупително. Невинаги обаче всичко е за всички. Не е лесно подражаването, нужна е голяма разсъдителност и внимание.

Тук няма място за страх, защото Църквата никога не бива побеждавана. Никой в цялата й история не е могъл да я победи, нито някога ще го постигне. Затова нека не се плашим, смущаваме, паникьосваме и стресираме. Църквата никога няма да загуби нещо. Тя не е човешко изобретение, а богоустановен организъм. Нека не се заблуждаваме, че ние ще спасим Църквата. Тя може да срази хората, но не го прави. Не иска да демонстрира мощ. Тя е търпелива, дори и да я гонят. Тя е добросърдечна майка и знае да чака, да търпи и единствено да обича. Хората не знаят блясъка, чудото и тайната на Църквата и затова я атакуват. Не знаят, че Бог съществува в тях. Бог работи тайно, тихо, спокойно, безшумно в душите на хората. Дава им възможности, поводи, подбуди, предизвикателства и покани за покаяние. Чрез различните трудности и преходни изпитания преблагият Бог извършва спасението на хиляди души и всекидневно, по безброй начини, притегля много души към Себе Си. На Света гора идват млади и стари, със сълзи в очите, да се поклонят на икони и свети мощи, да намерят духовен наставник, идват с решението да променят живота си. Те се връщат разтърсени, в пристанището на спасението, в бащиния дом, в прегръдката на Църквата, в благодатта на Тайнствата, в откриването на духовния живот. Едната, свята, съборна и апостолска Православна църква е извор на освещение, чудодейна работилница на светостта, всемогъщата ръка на Бога, призоваваща паството към единия Пастир, към небесното, вечно и ликуващо царство.

Хората може да са се отклонили, християните да са се потопили в светския дух, строгите православни критерии да са се променили, но жаждата и гладът за Бога остават в сърцата на повечето хора. В сегашните трудни времена не само в манастирите, но и в градовете и селата има доблестни войни на Господа, които не са преклонили коляно пред Ваал, пред идолите на езичниците, среброто и златото, а казват всекидневно 50-и псалом, акатиста към Света Богородица, малкото повечерие, Иисусовата молитва. Православният духовен живот не е отменен. Този живот не иска мегафони, прожектори, обществено внимание, реклама, ръкопляскане и публична защита. Той обича тихата мистичност и свещеното безмълвие. И днес съществуват обични деца на Бога, които не са се увлекли от удобството и повърхностните удоволствия. Тези членове на Христос са най-здравите в обществото и имат огромна възраждаща и преобразяваща сила. Този таен светодуховен труд и живот на вярващите членове на Църквата оказва целително влияние върху живота на всички и въздейства без шум и фанфари. Тези (вътрешни) революции носят най-големите победи срещу злото и греха. Сред християните битува впечатлението, че изповядването на вярата означава да размахват строго пръст, да стават фанатични, да се гневят на злите, да гонят грешниците, да петнят виновните, да чернят беззаконниците, да осмиват порочните, да клеветят скандализиращите, да поставят всеки на мястото му, да съдят за достойнството на всеки така, като те искат. Но мисията на християните в съвременния свят не е разследваща, прокурорска и осъдителна. Верните могат да се молят за намаляване на злото в света, да се чувстват съотговорни, да проливат сълзи за съгрешилите техни братя, да са търпеливи, състрадателни и снизходителни към тях.

Нашата работа не е да приписваме отговорности, да следим строго и постоянно другите, да недоволстваме и да изпадаме в меланхолия поради голямото зло в наше време. Нека не мамим себе си и да не се самозалъгваме, че Бог иска това от нас. От друга страна, често заемаме отбранителна позиция, поради страха, че всички враждуват и воюват с нас, което накрая по-скоро ще ни направи хора с психични проблеми и изпълнени със стрес. Прекомерната подозрителност е симптом за психично заболяване и израз на недоверие към Бога; тя е симптом за егоизъм. Нека да не вдигаме шум и да се объркваме. Защото едно такова отношение – да вдигаме шум и да размахваме назидателно пръст не изисква някакви жертви от наша страна. А всъщност най-доброто отношение към другите е да погледнем себе си възможно най-строго, да се поправим, да се променим и чрез нашата усърдна и смирена борба да станем съгласно евангелските думи „добрият квас“, който ще закваси целия свят. Изглежда е по-лесно да се занимаваме с другите, отколкото със себе си. Бог ни е създал да живеем с другите, да ги обичаме такива, каквито са, да не искаме постоянно да ги поправяме, променяме, да ги направим такива, каквито ние искаме да бъдат. Днес съвместният живот и общението с другите са се превърнали в голям проблем, именно защото не приемаме другите такива, каквито са. Съществуваме заедно с другите, за да им помагаме и те да ни помагат. Претенциозността, едностранчивостта, перфекционизмът, властничеството, резервираността, подозрителността и лицемерието затрудняват човешките отношения. Ако в междуличностните отношения Го няма Христос, тогава те няма да са трайни и няма да напредват. Адам и Ева живеели в райската градина, а Бог бил посред тях. Старецът Емилиан Симонопетритски го казва много хубаво: „Помислете за Адам и Ева. Да ходят заедно с Бога, да говорят с Него, Господ да им дава заповед, да ги наблюдава, както кърмещата майка следи детенцето, което отглежда и храни, прегръща го в своите обятия, за да се научи и то да обича, да поглъща заедно с млякото и нейната любов, точно така направил и Бог, и постепенно човекът и Бог ставали едно”.

Възлюбени, ние сме родени, за да обичаме. Човекът, който не обича, е много нещастен. Цялата духовна борба се води, за да обикнем Бога и ближния. Аскеза без любов е истинско мъчение. Църквата е топла майчинска прегръдка. Тя прегръща всички нас, утешава ни, гали ни, укрепва и облекчава с голяма любов. Ние, нейните деца, сме призвани винаги да имаме същата любов. Христос го е казал много ясно: ще бъдете добри Мои ученици, ако любов имате помежду си. По-голяма любов от тази, която Христос показал към нас, няма никой човек, по думите на евангелист Йоан. Любов между хората без Бога не съществува. Безбожната любов е болна, себична, ревнива, подозрителна, завиждаща и злобна. Тя може да се превърне в мания, страст, лудост и дори да доведе до престъпление и самоубийство. Една такава любов е чисто егоистична и демонична. Любовта, която е вдъхновявана от Бога, има благодат, търпение, свобода, уважение, отстъпка, жертва, смирение и радост.

Копнежът за Бога вдъхновява човека да възлюби другия. Тогава не съществува агония, напрежение и съмнение. Един човек, който не е в общение с Бога, е способен на всичко. Няма нито една цивилизация в света, която да не е търсила божественото. Атеизмът е плод на рационализирания и надменен Запад. Целта на човека на земята е една единствена и никаква друга – обожението – човекът да се свърже с живия Бог, да станат приятели и да бъде в общение с Него. Неуспехът в постигането на тази цел е най-голямата трагедия на човека. Някои хора дори не помислят за тази единствена цел на тяхното съществуване и са достойни за съжаление. Всещедрият и многомилостив Бог обаче не ги изоставя и постоянно дава възможности за вразумление и помъдряване, за връщане и покаяние. Виждаме богати хора внезапно да губят цялото си богаство, здрави млади хора да се разболяват тежко, да стават нещастия, скърби, големи страдания. Много от тези хора започват да обвиняват другите, мислят, че са ги проклели и са им направили някаква магия. Умът им изобщо не помисля за това сами да променят живота си, да се свържат по-силно с Бога. Естествено Бог никога не наказва и не отмъщава, нито иска Неговото творение да се измъчва. С дясната Си ръка Той бащински ни благославя, с лявата – възпитателно ни изпитва, а с двете Си ръце ни прегръща. Често педагогическото наказание, колкото и тежко да изглежда и да ни връхлетява внезапно като буря, дава добри плодове. Тогава човек прозрява необходимостта от голяма промяна, от искрено покаяние и свързване с Църквата. Тогава радостта наистина е голяма. Църквата не среща препятствия с лекота да приеме отдалечилото се нейно чедо. Не му се кара, не го порицава, не го кара да чака, не го изпитва, а на часа го прегръща. Такава Църква имаме. Тя не е човешка организация, а е небето на земята. Тя ни пренася в райската сладост. Църквата не е от този свят, няма постоянно земно седалище, а е кораб, който пътува нагоре. Всеки път, когато в историята са се опитвали да придадат на Църквата светска мощ, тя се е отклонявала от нейната мисия и предназначение. Църквата е като аптека, тя е лечебница.

Животът ни не е само низ от победи. Нека признаем немощта си и да приемем, че нашите падения и поражения са повече от нашите завоевания и успехи. Ние се подвизаваме и затова падаме. Казват, че само мъртвите не правят грешки. Не оправдавам нашите падения. Не казвам, че сме направили добре, но ако всеки път, когато падаме, се разочароваме и зарязваме всичко, нещата несъмнено стават много по-зле. Човекът, който пада и се гневи за това, че е паднал, е егоист. Падението трябва да ни смирява и води до искрено покаяние. Изповядваме години наред едни и същи неща. Да, но ако не ходехме на изповед, очевидно щяхме да бъдем много по-лоши. Естествено в даден момент ще трябва да се вдигнем, да станем по-смели, да намразим греха, да вземем твърди решения, да не бъдем в постоянен духовен застой. Казваме, че ще поставим начало. Молим се малко повече, пазим малко повече пост, четем духовни книги, проливаме и някоя сълза, но изобщо не се отказваме от нашата воля. Гневим се много, че не е станало по нашата воля. Говорим с остър език на съпругата или съпруга си, смущаваме се, че децата не ни слушат. Забравяме бързо нашите скорошни решения. В даден момент се изморяваме, осъзнаваме духовната си нищета, униваме, изпадаме в меланхолия и казваме: ще зарежа всичко! Чувстваме, че сме проявили непослушание към нашия духовник, подиграли сме се на Бога, изложили сме се непоправимо. Тръгвам да поправя нещата и ги правя още по-зле. Не е ли така? Какво да правя – пак да започна от началото? Такава ли е човешката природа? Да не би Бог да допуска това, за да се смиряваме още повече? Понякога обвиняваме Църквата – че тя има много претенции към нас; че постоянно иска от нас духовни подвизи; поставя забрани; оправдава само другите, а и ние имаме сърце, имаме права, не можем постоянно да отстъпваме, все ние да се смиряваме, не издържаме, и ние имаме граници! Обвиняваме и Бога – че не ни обича чак толкова много; не ни чува на момента; не се притичва на помощ, закъснява безпричинно, отговаря с дразнещо мълчание на нашите молби, подминава ни, защото сме грешни. Когато преодолеем поредното затруднение, се смеем или плачем сами на себе си и на нашето лекомислие. Но нима е възможно Бог да не ни обича дори в нашето най-голямо падение, както обича блудния син, митаря, блудницата и разбойника?

Църквата винаги е открита за всички отрудени и обременени, които се връщат в нея. Нашите неуспехи искат да ни смирят. А Църквата – тя никога не се проваля, не губи, нито някога ще загуби нещо. Църквата има само придобивки и победи. Тя не се страхува, нито заплашва, никой не може да я ужаси, нито пък тя иска да ужасява някого. Вярно пази своите обещания – от вълка прави овца, от блудницата – светица, от разбойника – преподобен. Тя храни, напоява, обгрижва, изцелява, възкресява, преобразява, весели, освещава, облагодатява, радва, благославя, утешава, прощава, вдъхновява винаги и навсякъде. Църквата животвори, тя спасява хората. Ориентира своите чеда към истинската Светлина, към незалязващата и неповторима Светлина на Светодавеца Христос.

Някои са обикнали повече мрака, светлината ги изобличава, заслепява ги, не искат да я видят. Църквата обаче мисли и за тях, споменава ги, обича ги. Тя съществува за всички, но никого не изнудва да я последва. Не иска „дрънкащи” кресльовци и фанатични „защитници“. Тя съществува и ще съществува. Имената на воюващите с нея са забравени.

Близки теми:

За любовта Какво не е изповед Отивах при стареца Назарий като при роден дядо Как са нещата, Коста? Събота на праведния Лазар – Синаксар

“И когато Той излизаше от храма, един от Неговите ученици Му казва: Учителю, погледни, какви камъни и какви сгради! Иисус му отговори и рече: виждаш ли тия големи сгради? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат” (Марк. 13:1-2).

Изпълни се и това слово Христово, както и всички други. Йерусалимският храм беше разрушен 70 години след неговото построяване, разрушен до основи. Римляните сринаха и опожариха целия горд и разкошен Йерусалим, не оставиха от него камък върху камък.

Думите на Христос визират непосредствено тези събития, но, както и в много други случаи, те имат и по-друг, духовен смисъл.

Да се спрем по-подробно на това място от Евангелието. Всичко отминава, всичко се унищожава. Още старогръцкият философ Хераклит казва: “Всичко тече”. Всичко тече, без да спира, нищо не остава на едно място. Всичко в този свят отива към края, към онзи край, за който ни предупреждава Господ. Всички красиви сгради, всички могъщи градове ще загинат, както загина храмът в Йерусалим. Всичко, което смятаме за ценно, ще изчезне, ще ни бъде отнето. Всичко, заради което хората живеят и се борят помежду си, ще бъде унищожено, както беше унищожен според словото Господне Йерусалим и всички негови богатства, красоти и разкош.

Знаем думите на свети апостол Петър: “Земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр. 3:10). Всичко ще изчезне, всичко преходно ще изгори. И ще настъпи страшният ден, когато ще се сбъднат думите Христови, възвестени в Апокалипсиса: “Ето, всичко ново творя” (Откр. 21:5). Ще има ново небе и нова земя, на които ще живеят само праведниците.

Всичко тече, всичко се променя и с всеки ден се доближаваме все повече към фаталната черта. Мнозина от нас губят всичко, което са придобили в този живот с големи мъки и усилия. Разрушава се здравето ни, отминава младостта, изчезват силите. Ние вехнем като полска трева: красотата ни се заменя с мрачните черти на старостта, очите изгубват своя блясък и хлътват дълбоко в очните кухини. Изчезва руменият цвят на бузите, гъста мрежа от бръчки ляга върху лицето ни. Всичко, за което милеехме в този живот, постепенно ни се отнема: умират близките ни, разрушава се здравето ни, губим сили и се готвим за смъртта.

Всичко отива към края си, както някога библейският Йерусалим и неговите жители. Апостол Павел казва: “Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че се не радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват; защото отива си образът на тоя свят” (1 Кор. 7:29-31).

Отива си образът на този свят, отива си с всеки изминат ден. Как да разбираме тези думи? “Които имат жени, да бъдат като че нямат”. Това не значи, че трябва да рушим брака си. Но семейните хора не трябва се вкопчват с всички сили в своя брак, не трябва да обичат жените и децата си повече от всичко.

“Които плачат – като че не плачат”. Мнозина плачат, и се тормозят, и се измъчват духом заради онова, за което обикновено плачат хората – заради преходното. Но не трябва да се привързваме към временното, да обичаме така земното, че да леем сълзи за него. Нали всичко това ще изчезне и ще изгори – защо тогава да се привързваме към него? Трябва да се радваме с онази радост, с която са се радвали сърцата на светиите – с радостта за Светия Дух. А към земните радости, които толкова ценят езичниците, християнинът не бива да е привързан.

Както обновените сърца на светиите са били равнодушни към благата на този свят, така и ние да не се привързваме духом към имуществото, пазаруването, кариерата и професията; по-добре да подражаваме на светиите, които не са пазарували и договори не са сключвали. Те са живеели в дълбините на своето сърце, имайки в него Светия Дух. Да се тормозим поради преходността на този свят, да се измъчваме от това, че красотата ни си отива, че благополучието ни, в което сме вложили всичките си сили, се е оказало дим и призрак, не си заслужава. Не бива да се привързваме към нищо земно. Да подражаваме мислено на светите отшелници, които, отивайки в пустинята, са се отказвали от света и всичките му блага.

“Отива си образът на този свят”. Всичко ще отмине, всичко ще се промени, ще настъпи краят на тази земя. Още веднъж ви напомням думите на Господа: “Да бъде кръстът ви препасан и светилниците ви запалени” (Лук. 12:35). | Pravlife.org

Превод: Андрей Романов

Близки теми:

Смирението е истинското име на любовта Децата не могат да покажат колко страдат Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник Да видиш Бога в лицето на другия

“Като изпросихме единство на вярата и общение със Светия Дух, нека сами себе си и един други и целия наш живот на Христа Бога да отдадем” (дяконски възглас)

В този възглас има две неща, за които молим – първото е единството на вярата, а второто общението със Светия Дух. Това са двете необходими неща, за да бъдем реално членове на Църквата. Първото е да имаме обща вяра, единство на вярата. В Църквата не може всеки да вярва каквото си иска. Много пъти виждаме хора, които казват: “Аз това не го вярвам! Не го приемам, както Църквата го казва! Имам това мнение по този въпрос, което е обратно на мнението на Църквата”.

Или: “Това е фанатично, то е за фанатиците! Не е точно така!”

И всеки говори и тълкува различните въпроси, тоест различните учения на Църквата, както си иска. Това е изключително опасно и неприемливо, защото учението на Църквата, както казахме много пъти, не е обикновена философия, не е философия или приемане на определени теоретични истини, а е опит, метод, изцелителен метод, който се прилага върху човека. Ако например отидеш на лекар и той ти развие някаква теория за твоето здраве, например ти каже, че за да се почувстваш добре, трябва да правиш тези неща, да внимаваш с тези храни, да избягваш едно или друго, а ти му отговориш:

От нещата, които ми каза лекарят, ще избера няколко. И няма да пия всички лекарства, а само тези, които ми харесват, и не когато ми каза лекарят, а когато аз искам! Разбирате, че резултатите ще бъдат непременно отрицателни. В най-добрия случай няма да имаме полза, а в по-лошия може да се стигне и до смърт – ако стигнем до крайности. Същото става и когато влизаме в Църквата, но не приемаме нейното учение. То е метод, който води човека до обожение. Ако този метод не се приложи, тогава няма да имаме резултати и затова виждаме хора, които години наред ходят на църква, но нямат практически резултат в живота си. И ние се питаме, питат се и останалите хора:- Добре де, ти толкова време ходиш на църква и къде е резултатът? Тоест, животът ти не свидетелства, че живееш в Църквата.

Защо става така? Питаме се, защо ни се случва това, защо не виждаме резултат от влизането ни в  Църквата. Нима Църквата е немощна? Нима е лъжливо словото на Бога, Който свидетелства за автентичността на истината, на опита на Църквата? Разбира се, че не, но ние не сме приели напълно методологията на вярата на Църквата. Както казват отците, Православието означава и Праводействие. Правилното действие идва от правилната вяра, от правилното мислене, от правилното учение. Това е основно нещо – човек да постъпва правилно, но за да постъпва правилно, трябва да вярва правилно. Не знам дали лесно можем да разберем това нещо, но знаете, че ересите за това са смъртоносни, защото всъщност се целят в спасението на човека, в провала на човешкото спасение. И затова Православието е строго по отношение на вярата, именно защото изповядва и свидетелства за резултатите от верността на нейния метод. Това важи за догматите на вярата – вярата ни в Бога, в Света Троица, в Света Богородица, в светците, в Църквата – дори и в практиката на Църквата, тоест в метода на нашата лична борба. Не можеш да кажеш: “Искам да се подвизавам духовно”, но въпреки това да не искаш да го правиш. Например някои казват:

- Аз ходя на църква, но не приемам, че трябва да ходя в неделя. Отивам в някой параклис, в някоя църква извън града, в друг ден, сам, паля си свещ, седя 5-10 минути, моля се и си тръгвам. За какво да ходя в неделя?

Или:

- Защо да ходя да се изповядвам? Не мога ли да го кажа пред една икона?

Или:

- Защо да постя? Не мога ли да постя един ден, когато аз искам? Защо в петък? Да постя в събота! Във вторник! Защо да пазя всички тези подробности в Църквата, които – често и сами казваме – са формализъм и фарисейство?

Практиката на Църквата обаче показва, че, за съжаление, когато не е спазена строго тази методология на изцелението на човека, която ни е предадена в Църквата, резултатите винаги са погрешни. Нещо върви накриво и виждаме, че човекът не се изцелява. Както когато лекарят предписва цялостно лечение и вижда, че болният не оздравява и проблемът продължава да съществува. Но за да съществува проблемът, нещо не е било приложено както трябва, нещо има в този човек.

И представете си, колко повече това важи за духовното здраве на човека, защото тук говорим не за лекарства и хапчета, които имат и странични ефекти, а за Божията благодат. И тъй, когато влизаме в Църквата и въпреки това виждаме, че нищо не се променя в нас, тогава започваме да се безпокоим и да се питаме какво става. Какво става? Нещо не сме приели, не сме обърнали внимание. И знаете ли, опитът на отците разкрива една аксиома в духовната война, която гласи: това, срещу което не се борим, не може да бъде изцелено. Тоест това, с което човек не се бори, от него и не може да се изцели. Затова понякога при духовно напреднали хора, много напреднали, виждаме човешки дребнавости, човешки несъвършенства, и казваме ама как е възможно този човек с такова духовно знание и въпреки това да има това несъвършенство, тази дребнавост? Причината е, че навярно не му е обърнал внимание, за да воюва с него или понякога самата Божия благодат оставя – това е факт – и при съвършени хора има човешки несъвършенства, за да се вижда човешкото безсилие.

Обаче при нас, които сме на стадия на борбата, става първото – не искаме да приемем или не сме установили точно огнищата на зараза на нашето душевно здраве. Така оставяме болно онова място и не се борим да го излекуваме. Например ни бори сребролюбието, можем да се молим, да ходим на църква, да постим, да ходим на бдения, да четем по цял ден духовни книги, да не сме светски хора, но да имаме сребролюбие, боледуваме от сребролюбие. Не се борим с него. Е, след като не се борим, то не се и изцелява и остава там. И виждаш хора, които са в храма, духовни хора и въпреки това да страдат от страстта на сребролюбието или славолюбието или да се засягат лесно или да са подозрителни и хиляди неща, които са като печат върху нашия живот. Разбира се, те не могат да бъдат оправдани, защото, ако кажем, че Бог е виновен, тогава прехвърляме вината върху Бога, докато Бог е съвършен Лекар. Ние сме виновни, ние не оставяме Бога да действа. И много повече, ако започнем да се правим на умни и да тълкуваме Евангелието съгласно нашето мнение. Там направо ти идва да си скубиш косите. Слушаш някакви теории и обяснения – леле-мале! Казваш му:

- Абе, чедо, така казва Евангелието!

- Да, ама аз го тълкувам, че е еди-как си! Когато четем думата “демон” или “сатана”, сатаната не е сатаната, а е зла идея, зла енергия.

Духовни безсмислици са това. Е, ако не подредиш нещата правилно в себе си, няма да постигнеш и правилен резултат. Нормално е. Ако мислиш, че сатаната е една идея, тогава какво ще правиш, ще станеш един морален човек, който трябва да се бори със зли идеи. И ще си пълен с добри идеи, ще станеш добър идеолог, но никога няма да станеш православен християнин. Затова, влизайки в Църквата, трябва да се смирим, да смирим нашия дух, да смирим горделивия ум, който отсъжда за учението, но не с цел да го приеме, а отсъжда и взема от него каквото иска, а останалото го хвърля. Или дори използва извънцърковни методи; за съжаление, хиляди неща съществуват сред нас, а да не го говорим за еретиците, които естествено са достойни за оплакване люде, защото са се откъснали от животворящата плът на Църквата и остават мъртви вече далеч от единството на вярата на Църквата. Известно е, че в Светата Евхаристия участват и присъстват само членовете на Православната Църква, в нея не е позволено да участва еретик и схизматик.

Тук искам да кажа, че както ереста не позволява съвместна молитва и причастяване, същото нещо важи и за схизмата. С други думи, когато някой човек по каквато и да е причина се откъсне от Църквата, не по догматически, а по канонически причини и каже: “Не искам да съм с тази Църква!” и създава друга църква, както направиха старокалендарците, които сметнаха, че календарът е въпрос на вярата – отсякоха са се от останалите Православни Църкви и станаха схизматици. Така те вече са извън Църквата и Църквата не ги приема в евхаристийно общение, нямаме евхаристийно общение със старокалендарци, имам предвид тези, които са в Кипър и Гърция, – по стария календар служат и на Света Гора, в Йерусалимската Патриаршия, в Русия, които са Православни църкви, но това няма връзка. Имаме светотайнствено общение с всички Православни църкви и това има значение за нас. Това дали сме с 13 дена напред или назад няма връзка. Общението на вярата едновременно е и общение в св. Евхаристия. От момента, в който нямаме евхаристийно общение – тоест не се причастяваме със св. Тайни и не ги приемаме – те са схизматици и извън Църквата.

Това е първият момент. Второто е общението със Светия Дух. Можем да кажем, че първото засяга нашия практически живот, т.е. да вярваме в това, което Църквата вярва, да приемаме това, което Църквата приема, да се предаваме на изцелителния метод на отците и на Църквата, а второто е да имаме общение със Светия Дух. Мога да кажа,че второто е резултат от първото. Когато правим всичко, както трябва, тогава общуваме със Светия Дух. Общението със Светия Дух не е нещо абстрактно, а реално, онтологично, екзистенциално. Когато общуваш със Светия Дух, разбираш, че в теб се канализира тази енергия на Светия Дух, не може Светият Дух да идва и ти да не го разбираш; това се вижда и действа в нашата душа по разнообразни начини. Светият Дух действа всеки път, както Той иска и възпитава душата на човека, учи я, увещава я, възпитава я, укрепва я. Един път Той й дава умиление, друг път радост, друг път – скръб, друг път – сладост, друг път – болка, всеки път каквото е нужно, за да може душата да се наслади на своето здраве. Дори можем да кажем, че реални членове на Църквата са тези, които имат това общение със Светия Дух. Тези хора, които общуват със Светия Дух и Той действа в тях, са живи членове на Църквата. Както в тялото – когато кръвта се движи, и членовете са живи, а когато спре движението на кръвта, тогава онзи член е мъртъв.

За съжаление, същото става и в Църквата. Всички сме кръстени в името на Света Троица и сме членове на Църквата, но как реално сме членове на Църквата? Такива са онези, които имат общението със Светия Дух, те са Христови членове, храм на Светия Дух, те са тези, които чрез единството на вярата и практическа борба са станали храм на Бога и в тях обитава Светият Дух, Бог действа в тях и целият човек – душа и тяло – се движи, функционира и действа чрез Светия Дух. Така в св. Литургия молим да станем съобщници на Светия Дух. Целта на християнския живот е придобиването на Светия Дух, казва един велик светец на Църквата – св. Серафим Саровски. Ако не придобием Светия Дух, тогава сме още младенци, още сме на нравствено равнище, всичко, което правим, са нравствени добродетели, а не онтологични. Ние сме добри хора, правим добри дела, ходим на църква, изпълняваме така наречените наши религиозни задължения, тоест всичко става изпълнение на задължения, но в същност това са мъртви неща. Всяко нещо, всяко действие, което не е причастно на Светия Дух, е мъртво, колкото и да е добро. Затова виждате, че добрите дела не са мярка за сравнение. Мнозина казват:

- Защо да не съм масон? След като правят добри дела! Не правят ли добри дела? Защо да не съм член на Лайънс? След като правят добри дела и знам ли още какво. . .

Каква е разликата между едното и другото? Каква е разликата между добрите дела на всички тези организации и добрите дела на Христовата Църква? Разликата е следната – делата в Църквата не са самоцел, а средство, което ни води до придобиването на Светия Дух и това е предшествано от единството на вярата, от практическото прилагане на всичко, което Църквата ни е предала като изцеление на падналия човек. Именно тогава чрез делата стигаме до придобиването на Светия Дух. Докато извън Църквата добрите дела са самоцел. Вършим добри дела, защото сме добри хора и трябва да сме добри, социални. Всички, които участват в тези добри дела, по-скоро плуват в един океан от тщеславие, човегоугодничество и гордост. Защото виждате, че всички тези движения вършат добри дела, но не отсъстват табелите, както и снимките на първите страници във вестниците, че еди-кой си клуб е дал толкова и толкова там и организира това парти и раздаде тази храна. Е, това са неща, които не са приемливи от православния дух на Църквата. Затова трябва да знаете, че Църквата не е благотворително сдружение, не е дружество, не е организация, не е система, не е идеология, не е философия, а Христово Тяло. Влизайки в нея, се засаждаш в Христовото Тяло, ставаш Христов член, ставаш храм на Светия Дух, ставаш жител на друго царство, преминаваш от настоящите към невидимите и вечни неща и си човек с друг живот, по друг начин мислиш и се движиш. Затова Църквата няма никаква връзка с тези неща, не ги приема. Затова делата не са критерий, а вярата, докато самите дела са резултат от вярата.

По време на ектенията свещеникът се моли със следната молитва:

„На Тебе поверяваме целия си живот и надежда, човеколюбиви Владико, и просим, и молим, и умоляваме: удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни на тази свещена и духовна трапеза с чиста съвест, за опрощение на греховете, за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане”

Това е свързано и сходно с увещанието на дякона да оставим всичко в ръцете на Бога. Знаете ли, колко велико нещо е, особено днес, човек да разбере това, молейки се, да остави в ръцете на Бога целия си живот и надежда? Да стигне дотам, че да каже на Бога:

- Боже мой, оставям целия си живот в Твоите ръце! И не само живота си, но и надеждата си!

Не само това, което сега ме занимава, а и надеждата ми за всичко, което ще дойде. Това нещо, тази вяра, тази молитва е мощна основа, много мощна основа, върху която строиш целия си живот и която с нищо не може да бъде разклатена. Сякаш си попаднал в море или океан, пълен с вълни, бури и опасности и внезапно намираш мощна скала, която с нищо не може да се поклати, покачваш се на нея и вече чувстваш абсолютна сигурност.

Нашият живот е един океан, всички знаем това и възрастните още повече, защото, докато човек расте, разбира, поема удари, разочарования, рани, натиск, хиляди неща едно от друго по-трагични, които никога не сме си помисляли. Срещаме толкова много затруднения, че животът ни наистина е едно море от скърби. Писанието уподобява тази земя на долина на плача, така се казва, като долина, като поле, място на плача. Мислите ли, че някога е съществувал или съществува човек в света, който да не е изпитал болка? Не е възможно. Нито един човек. Всички, най-богатият човек, най-щастливият, и той е изпитал болка, и ако никога не е изпитал, ще изпита в часа на смъртта си. В часа на смъртта, където стоиш пред края и не ти остава нищо, може би няколко секунди и виждаш как всичко около тебе рухва, как свършва, как животът ти е заплашен, твоето съществуване, каквото си построил, придобил, каквото си имал и нямал, всичко свършва, в онзи час човекът вкусва горчива чаша и е нужна голяма сила, голяма предварителна подготовка, за да посрещне часа на смъртта. Ако кажем, че някой човек е прекарал целия си живот в щастие, то часът на смъртта ще го опровергае и ще го разочарова, ако в този живот той е възложил на друго място своята надежда и сила.

Много пъти съм ви казвал, че заповедта на Бога всъщност е една – първата и единствена заповед – да възлюбиш Бога с цялото си същество. От момента, в който не осъществяваме това, имаме странични действия. Виждаме да ни души безнадеждност, да се задушаваме, да стигаме дотам да желаем своето себеразрушение, защото сме се разочаровали от това, което е около нас, и от най-благородните неща – нашите деца, мъж, здраве, къща. Тогава какво става? Тогава се отсъжда на кого сме отдали цялата сила на нашето съществуване, дали сме спазили Божията заповед, и ако е така, тогава да знаете, че с голяма сдържаност и търпение посрещаме всичко, издържаме, не се отчайваме, защо? Защото не сме се надявали на някой човек, дори това да е нашият съпруг, дете или нашето аз, а сме възложили нашата надежда в Бога и Бог е Единственият, Който никога не разочарова човека, не само не го разочарова, а и остава единствената негова надежда. И дори в часа на смъртта му Бог е единствената надежда, която не изчезва, а става по-мощна, докато всичко останало – в часа на смъртта – остава безучастно. Кой може да ти помогне? Нито детето ти, нито съпругът ти, нито твоето аз, нито парите ти, нито положението ти. Ако ще и президент на Америка да си. И ти ще умреш, както умира последният човек, никой не може да те спаси. Пръсни колкото милиона искаш, нищо не става. Ще минеш през този час и тази врата, която ще те отведе гол и немощен пред Бога. Само Бог в онзи час може да помогне на човека и нищо друго. Затова Бог е нашата непосрамваща надежда, надеждата, която никога няма да ни посрами и няма да ни остави. Така, когато човек преживее тази вяра, знаете ли колко уютен става неговият живот след това? Много уютен, той не се ужасява, не се страхува, от какво да се страхува? Казали на св. Йоан Златоуст – знаеш ли, царицата е много зле разположена към тебе, защото си я изобличил и ще ти причини голямо зло! И той казвал: “Какво ще ми направи? Какво може да ми направи? Не се страхувам от нищо, само от едно нещо – от греха. От греха трябва да се страхувам, защото грехът може да ме отдели от Бога, както казва Христос – не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (Мат. 10:28)”. Тоест да се страхувате от греха, който може да ви доведе до вечна гибел, другите неща нищо не значат. Така или иначе настоящите неща са преходни, суетни, тленни, каквото и да правиш, не можеш да ги запазиш.

Тези дни дойде мой познат и ми каза следното: “Тези дни бях на официален обяд и имаше различни официални лица. Сред тях беше и един господин – който има телевизия, може да има и радио, не зная, но има телевизия, която има голямо покритие. Той ми каза, и ми го каза ужасен и наскърбен, че, отче, знаеш ли, внимавай, че сега само да свърши скандала с Лимасолския митрополит (става въпрос за предишния Лимасолски митрополит, тъй като по това време настоящият митрополит Атанасий е бил архимандрит и игумен на манастира Махера), ще започне с тебе! И ще те принуди да напуснеш Кипър! И ще спре твоите беседи! И сме готови, само да приключим тези скандали, с които се занимаваме, да се захванем с него!”

Аз му отговарям: “Златна възможност за реклама!… Факт е, че отдавна не са ни рекламирали. Какво ще ми направи? Кажи му отсега да започне! И ти да не се тревожиш. Сега, докато е рано. Какво ще ми направи? Ама какво очакваме в този свят? Нима ще ставам депутат и ще загубя моите привърженици? Дано да успее да накара всички да се отвърнат от мене и да оставят главата ми на мира! Когато не очакваме нищо от този свят, не чувстваме никакво безпокойство. Какво може да направи един човек? Мислим, че сме всесилни.

Един човек казваше – имаш благословия да ме обвиняваш! Където искаш, както искаш и когато искаш! Не се колебай! Да нямаш никакви угризения на съвестта! Напълно си свободен да правиш каквото искаш. Знаете ли, такъв е пътят ни в този свят, такива са нещата. Ние и всеки от нас, където се намираме, не можем да приемем манталитета на този свят, за да отречем нашата ипостас. Казваме за себе си, ако преди 100 – 150 години живеехме тук, в тази страна, или ако утре ни завладеят турците, какво трябва да правим ние, свещениците, да се потурчим и да не говорим Божието слово, защото турчинът ще се разгневи? Ако живеехме в Русия преди десет години или в Албания или в тези страни, където е имало гонение срещу Църквата, какво трябваше да правим? Да затворим устата си и да не говорим Божието слово, защото другите ще се подразнят? Такова е естеството на нещата, това е нашият път. Няма друг път, това е нашият път – ще минем по този път, но тези неща не могат да ни сломят, нито да ни уплашат. Защо? Защото ние имаме превозно средство, което се издига над облаците, както самолетът, който се издига над облаците и каквото и да правиш, той не участва в бурята. Той лети над, а не под облаците. Знаеш, че има виелица, но тя не те засяга.

Сещам се за един добродетелен човек. Някакъв журналист всеки ден пишеше срещу него, пишеше, пишеше, пишеше, постоянно. Един ден се срещнаха и той му каза:

- Виж, чедо, стига стреля по мене! Сякаш стреляш срещу мъртвец, само си прахосваш куршумите, нищо не ми става.

Стреляй по един труп колкото искаш, нищо няма да му стане. Какво да му стане, той е мъртъв, нищо не очаква от тебе. Защо? Защото има надеждата си в Бога. Така и ние, ако в живота се уповаваме изцяло на Христос, тогава не очакваме нищо от хората, не се страхуваме от абсолютно нищо. Каквото и да стане около нас, то не може да отнеме от нас тази убеденост на мира, който извира не от това, че хората ни хвалят, а защото се надяваме на Бога. Виждате, че мирът на света се крепи върху определени дадености, тоест казваме, че за да имаме мир, не трябва да има война, животът ни не трябва да е в опасност, да не ни заплашват, да не завладеят родината ни, да не живеем всеки ден с тревогата от някакъв взрив, война, трус, болест, и така да имаме мир. Това обаче не важи за църковните хора. Църковният човек не зависи от външните обстоятелства. Мирът на Божия човек зависи от това дали Христос е в него. Ако е в него, има мир, защото Самият Христос е нашият мир. Външно може нищо да не е в наша полза, да има война, робство, плен, натиск, гонение, смърт, но вътрешно да имаме мир и това е реалният мир на човека, както и реалната свобода на човека.

Говорим за свобода, всеки ден, и в Кипър, свобода или смърт, улица „Свобода”, площад „Свобода”, борби за свобода… Добри са борбите, честни и славни, но борбата за свободата започва не от външните, а от вътрешните неща. Ако вътрешно не станеш свободен, тогава какво значение има външната свобода? Когато вътрешно не си свободен, външната свобода постепенно става опасна и понякога гибелна.

Сещате ли се, когато Кипър беше свободен, от единия край до другия, аз го сварих, когато бях 15 годишен. Кипър беше свободен и ние свободни. Свободни ли сме? Ние сме поробени в нашите страсти и каква свобода има Кипър? Докъдето погледът ти стига, би могъл да видиш знаците на вътрешното духовното робство, както сега става. Казваме свободният Кипър или свободната Никозия, Лимасол, Пафос, Агия Напа – свободни ли са? Това нещо свобода ли е? Това оползотворяване на нашата свобода ли е? Ако това е свобода, тогава какво е робството? Велико нещо е да разберем, че тези неща тръгват от вътрешния свят на човека. Ако в човека не стане това преобразяване и промяна, тогава нищо не става. Тогава и външните неща действат накриво и с нищо не помагат.

Как човек придобива тази надежда в Бога и оставя живота си на Него? Добре, знаем, че когато сме възложили всичко на Бога, винаги имаме мир, но по кой начин и метод? Както цялото духовно възпитание започва от прости неща, така и това човек да се остави в ръцете на Бога започва от прости неща – от всекидневието, което имаме пред нас, от молитвата, която вечерта ще отправим, от програмата на нашите дела, ако се научим да казваме – „Ако Бог иска”. Пише го и в Писанието – да казваме “Ако Бог иска” и “Ако сме в този свят”, ще правим това нещо. Знаете ли, дори и тази фраза – ние казваме “Ще направя, ще построя!” Е, кажи едно “Ако Бог иска!”, бе, детето ми! Ако е Божия воля!

Постъпвайки така, в нас започва да работи тази надежда в Бога. Разбираме, че не можеш сам да направиш всичко, не правиш каквото искаш, не всичко зависи от тебе, а поставяш като основа Божията воля. Както и друг път сме казали, ако се научим да казваме “Слава Богу”, да благодарим на Бога, тогава в нас започват да функционират тези изречения. След това, каквото и дело да вършим, не го абсолютизираме, знаеш, че то е относително и ограничено: оттук-дотам, не е абсолютна величина. Ако разберем това, тогава в придобиваме съзнание правилно съждение за нещата. Например знаеш, че за теб не означава всичко да следваш и ако не си успял, да те обхваща отчаяние, не означава всичко да създадеш деца и ако не създадеш, значи си непотребен, не означава всичко да имаш щастлив семеен живот, а за тебе всичко е Бог. Само Той, всичко друго е относително. Тогава нещата си идват на мястото и ако човек се научи да използва нещата от света, а не просто да съди за тях, тогава се ограничава като човек и знае своята мярка, тоест не се предава безразсъдно на материалните неща.

Да, хора сме, живеем в света, имаме нужда от всичко, което е около нас, използваме го с мярка. Не сме ненаситни в тяхната употреба. И както винаги, онази жизнена сила, която ни помага в това да се надяваме на Бога, е молитвата. Когато се молим и се оставяме на Бога в молитвата, тогава виждаме Божията ръка в нашия живот. Виждаме я, когато се научим да се молим. Когато човек се моли, тогава в душата му действа Божията благодат, укрепва я, той придобива друг вкус за този живот, придобива други усещания, отварят се очите на душата и съди по друг начин за нещата; но настъпва часът на изпитанието. Онзи час е часът на изпита. В него ще се види какво си научил, дали си научил урока си. Идва часът, където човек бива съден, в живота му настъпва някаква криза, някакво изкушение, някакъв труден момент, който може да бъде изключително труден и в онзи час целият ти живот се преценява от това каква позиция ще заемеш спрямо това нещо. Или дори, както много пъти съм казвал, има моменти в нашия живот, в които нашият живот се отсъжда –и настоящ, и бъдещ – от едно “Да” и едно “Не”, което може да продължи няколко минути. Човек може да се погуби, казвайки едно “Да”, и да се спаси, казвайки едно “Не”, което обаче може да има значение на живот и смърт. Така са правили мъчениците. Те били едно “Да” и едно “Не”. Питали ги:

- Християнин ли си?

- Да!

Да – означавало смърт. Ако каже “Не”, означавало, че ще живее. Скоро ще празнуваме една майка с три дъщери – св. София и трите й деца – Вяра, Надежда и Любов. Вяра била на 12 години, Надежда на 8 и Любов на 7 или 11. Имало гонение, хванали ги, отишли при управителя, майка им също присъствала. Питали я:

- Децата християни ли са?

- Да – отвърнала.

Те били малки, деца, но имали мъченическа смърт пред майка им и св. София не се противопоставила, тя не казала – не пречи, майчице, деца са! Както казваме – дете е, клетото!. Тя не ги карала да се отрекат, а предпочела смъртта на децата си. Защо? Защото преди смъртта на децата си тя самата умряла за Христовата любов. Знаете, вие сте родители и знаете колко трудно нещо е да загубиш дете. Представете си колко по-трудно е да виждаш смъртта на детето си и да знаеш, че можеш да го избавиш. Четете житията на светците и на мъчениците, за да видите в тях подвизи, да видите герои, героини, главно майки, които насърчавали децата си към мъченичество и бил там, наблизо, да не би детето да се уплаши и да се отрече от Христос. Защо, да не би да са били чудовища? Не са ли били майки?

Сещам се, когато веднъж един млад човек дойде да стане монах при един велик старец, много велик, който се отличаваше със строгостта на своя живот. Този човек беше много добър, завърши университета и дойде да става монах в пустинята, в Катунакия. Отиде при стареца и след месец дойдоха родителите му – майка му и сестрите му, които естествено не можеха да влязат в Света Гора, а останаха навън – и баща му. Изпратиха му известие: родителите ти са в Уранополис, ела да ги видиш. Той попита стареца:

- Геронда, да отида да ги видя?

- Чедо мое, както искаш! Свободен си, послушник си и си свободен, направи, както прецениш!

Той преценил, че трябва да отиде. Отишъл, видял родителите си и се върнал обратно. Когато се върна обратно, и аз бях там:

- А, дойде ли!

- Да, дойдох.

- Видял ли родители си?

- Да, видях ги.

- Майка ти добре ли е?

- Добре е, отче!

- Сестрите ти, баща ти?

- Добре са!

- Добре, чедо мое! Сега, когато дойде, събери си нещата и си тръгни!

Той се вцепени:

-  Къде да ходя?

-  Не става, тук не можеш да останеш, чедо мое, не можеш да останеш!

-  Ама, геронда?

Нищо. Плачеше, ридаеше. Старецът му каза:

- Слушай, чедо мое! Не плачи, чудеса да направиш пред мене, мъртви да възкресяваш, тук не може да останеш! Тук е пустиня, тук се изисква строгост. И мене майка ме е раждала, както и тебе, но заради Христовата любов аз понесох това.

Ще ми кажеш това е строго! Да, строгост, онова място налага тази строгост, ако някой иска да стигне до големи висоти, трябва да пази голяма строгост. Правя връзка с това, за което преди говорих – когато някой казваше “Майка ми, сестра ми!” този старец често казваше:

- Чедо мое, и нас майки са ни раждали!

Трябва да знаеш как да оползотвориш в себе си твоята връзка– да знаеш коя е връзката ти с Бога, връзката ти с родителите ти, връзката ти със света. В семейството, когато се жениш, не можеш да тръгнеш да казваш на жена си:

- Майка ми еди-какво си!

Казал си й един път “Майка ми тъй!”, втори път “Майка ми инак!” и на третия път тя ще ти каже: “Върви при майка си!” Така е. Тя ще ти каже: “Ама какво става тук? Майка ти, та майка ти?!”

Това засяга мъжете. Да се научат да внимават. Думата майка е забранена за мъжете, когато са женени! Ако искат да бъдат добре. Не може мъжът вкъщи да казва постоянно: „Майка ми!” „Майка ми едно, майка ми друго! Майка ми така готвеше и така правеше!”. Е, представете си това в други ситуации – как човек превъзмогва границите на природата, дори в брака. Дори там човекът е длъжен, и Христос го казва – „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:24); и в брака си длъжен да напуснеш майка си и баща си, майка ти и баща ти нямат оправдание да влязат в брака, и ако (майка ти) настоява, трябва да я изкараш вън! Да й кажеш – тук вътре не можеш да влезеш! Може да си ми майка, но в дома ми не можеш да влезеш, няма място, защото твоята власт е дотук.

Същото нещо става и във връзката с Бога – там не могат да влязат други неща, и са го доказали светците, милионите ликове светци, които са преодолели законите на природата. Лесно е детето да се отрече от майка си, но майката да се отрече от детето си е – мисля, че не е възможно. Но въпреки това сред светците имаме тези примери, където самите майки предавали децата си на мъчения и заставали до тях, именно защото са получили тази увереност за вярата и са превъзмогнали настоящите неща. Защото цялата тяхна вяра, надежда и любов била в Бога и не изпитвали болна любов към децата си, подобна на тази, с която ние ги обичаме…

Превод: К. Константинов

Близки теми:

Общение с божествената природа Старецът Порфирий За този, който се уповава на Бога, няма безизходни ситуации Молитвата ти дава покой Смирението е истинското име на любовта

Пьотър Мамонов е роден в Москва през 1951 година. В началото на 80-те основава групата „Звуки Му”, изиграла важна роля за развитието на много направления в руския рок, особено на пънка. Няколко години по-късно започва са се снима в киното („Игла”, „Такси-блус” и др.), през последните десет години става известен след изпълнението на главните роли във филмите на Павел Лунгин „Остров” и „Цар”. Играе и в театъра (моноспектаклите „Има ли живот на Марс”, „Шоколадовият Пушкин”). Автор на четири тома проза.
Запис от творческа среща в Москва – актьорът отговаря на въпроси от публиката. (Със съкращения)

– Какво бихте казали на човек, който е загубил вътрешен смисъл, няма живот, сякаш е мъртъв приживе?

Мога да разкажа какво се случи с мене. На 45 години аз имах любима работа, слава, жена, прекрасни деца, пари. Вече нямах за какво да живея. Не разбирах защо да ставам сутрин. Бях пробвал всички удоволствия – къде ли не и какво ли не. Но никъде не намерих щастие. Загубих, както вие казахте, смисъла на живота. Но знаете ли какво се случи? Започнах да търся.

Купих си молитвеник на пазара в нашия малък град. Още пазя този мой първи молитвеник. Смешно ми е, като го отварям, защото в него съм сложил отметки на онези молитви, с които, виждате ли, съм бил съгласен – около пет броя всичко на всичко.

Всеки има свой път към Бога. Единственият смисъл и целта на нашия живот е подготовката ни за вечността. Защото ние ще умрем. И тук идва въпросът: какво ще правим в четвъртък, ако умрем в сряда? Реално е така. Какво ще правим там?

Във филма „Остров” трябваше да легна в малък ковчег. Знаете ли, три пъти изскачах оттам. Това си е сериозна работа. Четири стенички и отгоре капак, и нищо повече. Даже Евангелие няма. Нищо. Рано или късно ние ще се отправим към вечността. Умни хора сме, имаме глави на раменете си. Е, какво ще правим там? Освен общението с Бога там няма нищо друго за правене. Затова аз започнах да търся, четях този молитвеник, търсех смисъла в Бога.

С ума си разбирах нещата, бях вече зрял, с литературно образование. Но за мен беше важно да видя посоката в цялата тази работа, толкова много го исках, че нищо друго нямаше значение! И тогава Господ ми се откри до някаква степен, която можех да понеса, и аз видях този път. По думите на моят любим Исаак Сирин, път, отъпкан от измъчените нозе на светиите. Този път е тесен, труден, изпълнен със страдания, но е единствен. И аз разбрах това. Първо – с ума си, после – със сърцето си, а след това и чувствата, и мислите ми започнаха да се ориентират натам.

Не го открих аз, а Бог ми го даде, като видя, че го искам на сто процента, и няма друг вариант, че не искам повече да живея по друг начин, а и не умея. Господ е ревнив. Той иска човека изцяло: цялото му сърце, цялото му същество, цялото му тяло, всичките му мисли, всичките му чувства. Всичко добро, всичко истинско, всичко неподправено, всичко истинно, всичко прекрасно и възвишено – е само там, стига обаче някой да повярва.

Вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие, затова аз се заех да прочета Евангелието. Чета притчата за блудния син, как всичко похарчил, всичко пропил, пропилял, върнал се и паднал в нозете на баща си. Господ не му дал дори да се доизкаже, а изтичал да го посрещне. И пръстен на ръката му дал, и най-добрите одежди, и пир устроил. Ето, мисля си, и аз така: всичко изхарчих, всичко пропих, всичко пропилях. Ще отида при Отца, защото само при Него още има хляб. В този свят няма нищо друго.

Повярвайте ми, може да правиш какво ли не – да караш мерцедес, да имаш огромни къщи – а после какво? Не познавам нито един богат човек, който да е щастлив. Познавам такива, които казват: „Две години седях, гледах в ъгъла и накрая разбрах, че освен да изкарвам пари, нищо друго не мога. Трябваше да продължа да го правя, но започнах да раздавам спечеленото – тихо, анонимно”. И, казва, животът ми се промени напълно – имам приятели, жена, всичко започна да се нарежда.

Винаги разказвам един анекдот: тече конкурс за бардове, излиза младеж, изпълнението му е удивително. Всички викат: „Браво!” Излиза стар бард: бе-бе-бе… Казват му: „Какво е това „бе-бе”? Виж как пее младежът”. „Той, – отвърнал старият, – сега търси, а аз вече намерих”.

Така съм и аз. Някой търси, а аз вече намерих. Затова и всички мои отговори, всички мои смисли са в светлината на Бога. И откакто съм с Него, страховете ми намаляха. Изпитания ще има, разбира се – ще видим с времето, но като цяло, от нищо не се боя, освен от греха и възможността с тези действия да оскърбя Отца. Нали Бог е наш Отец. А какво иска един нормален баща? Иска децата му да го обичат, и помежду им също да има любов. Затова и заповедите са само две. Ако ние приемем това – Господ ще види и всичко ще ни даде. Той е Бог. Затова смятам, че единствено там има смисъл.

Както казваше отец Александър Мен, търсенето на Бога от човека винаги е прекрасно преживяване.

Смисълът на живота е подготовка за вечността – това е най-краткият отговор. Ние имаме най-различни умения – работим с компютри, използваме интернет, летим в космоса, караме коли… Но не умеем да прощаваме, да не се ядосваме… Онова, което ще вземем със себе си във вечността, не може да се пипне с ръка, а ние тъкмо него не умеем.

Изглежда сякаш всичко е наред , а само някой да ни докосне, както казват светиите, отвсякъде се носи воня. Да вземем обидите: „Този какво си позволява! Синът ми ме нагрубява. Жена ми изхарчи парите”, – и още, и още… Но умът е страж на сърцето, затова с ума си аз постоянно си повтарям: не си прав, не си прав, не си прав.

Много е важно да правиш нещо, защото Бог го иска, от любов да изпълняваш Неговата заповед. Това движение е много важно за Бога. За Него не са важни нашите постъпки, нашите дела, за Него е важно нашето сърце, накъде ни тегли то – един към друг или в различни посоки. Едно от имената на дявола е Разделящият. И когато има разделение под такива предлози като: „аз съм прав”, „тя как можа?” – всичко това е от дявола.

Сам Господ ми идва на помощ, защото се старая да изпълня Неговите заповеди. Какво по-голямо удоволствие? И по-блажено е да даваш, отколкото да вземаш. Много добре знаем, че всичко, което купим, за което мечтаем, събираме, трупаме – в един момент отминава. Но с даването не е така… Оказва се, че може духовното да придобием чрез материалното.

– Кой духовен опит беше най-труден за Вас?

Отказването от греха. Може би десет години, а може и 12-15 да са били, през които се борих със зависимостите. Стараех се, толкова го исках и молех Бога. И когато накрая спрях да си оставям вратички и реших, че ще спра само за три години, а после… Оказа се, че Господ има други планове.

Представете си на равната повърхност на кухненската маса едно яйце. Няма нужда от никакви въпроси. Ето го яйцето. Всичко е ясно. Така е и с Бога. Бог е най-простото нещо, което съществува. Какво значи просто? Значи, че не се дели, нещо цяло и крайно. Когато видях това, се стъписах?

Веднъж казвам на един познат: „Альоша, ти какво си почнал да ходиш на църква”. А той чак ми се развика: „Че къде другаде да ходим, а?!” Ето този опит ми се струва най-важен сега.

Какъвто си като човек, такъв ще си и като актьор

– Разкажете ни за своята майка, за най-щастливите моменти от Вашето детство и юношество.

Аз имах много щастливо детство, и това ме държи цял живот. Щастливо в смисъл, че детските ми години бяха изпълнени с любов, но не само към мене: мама и татко цял живот се обичаха. Обичаха се много силно.

Когато бях на около 16, се случваше мама да ми каже: „Би ли могъл днес да нощуваш у някой приятел? С татко ти искаме да останем сами”. Тогава тя беше почти на 65. Светлината на тази удивителна любов озаряваше цялото ми детство.

Помня, как на пет години откраднах пари и с един приятел отидохме да си купуваме пистолети с капси. Мама, разбира се, научи за това. Тя ме хвана за ръката, заведе ме в магазина и каза да върна пистолета на продавачката и да обясня, че съм го купил с откраднати пари. Разбира се , аз не можах да промълвя нито дума, но от очите ми се лееше поток от сълзи и запомних този случай за цял живот.

Децата трябва да се възпитават. Мене ме възпитаваха. Не ми натякваха никакви поучения, никакви специални наставления, просто виждах нещата на практика, как трябва да бъде всичко. Според мен, нашият личен пример има изключително важно значение.

Когато пораснах и не исках да започвам работа, въпросът беше решен много лесно. Преди имаше едни хладилници ЗИЛ, които можеха да се заключват. И моите родители заключиха нашия хладилник. Три дена се правих на важен, но накрая си намерих работа. Исках да ям. Това е.

– Как се съвместяват духовният живот и сценичният? Каква цел си поставяте, когато излизате на концерти? Един свещеник ми каза, че за християнина е сложно да бъде актьор.

Относно целта много добре го е казал Пушкин: „с лирата си светли чувства будех аз”. Ако целта е такава, всичко е възможно, даже през поста да се веселим и да слушаме страшна рок музика, каквато много от църковните хора не обичат. С ножа може да отрежем хляб, а може и да убием човек. Работата не е в жанра, а в мотивацията. Днес защо съм с вас – за пари ли? Да, парите са нещо необходимо. Но не са те главното. Дойдох на тази среща, за да ви дам частичка от любовта си към вас, ако успея с Божията помощ, а вие – на мене от своята. И през тези час и половина-два ще бъдем заедно.

Има и още един важен момент, това е духовен закон: духът създава своите форми. Какъвто си като човек, такъв ще си и като актьор. Не може да си лош човек и добър писател, не става. Както е казал А.Блок, литературата е начин на живот. Ще се наложи да дадеш целия си живот за това. Целия! Всеки един момент – и докато си в банята, и в гората, и с жена си.

Сега е много трудно да се ориентира човек в информационното море. Моят съвет е по-малко да гледаме и слушаме каквото и да било. И да го правим избирателно, да анализираме, главите ни да работят. На пазара, преди да купим месо, го подушваме – ако е развалено, няма да го ядем, нали? А това е храна за душата. Възмущаваме се от гадостите, които се предлагат, и пак ги гледаме… Вместо да изключим канала. Даже любимата ни английска музика, вече доста издиша – пълна скръб.

Ако те боли за твоя град, за твоята страна и за хората, значи може да станеш и добър актьор. А ако просто така, умееш едно-друго, тогава не е много сигурно… Наложи ли се да се пролива кръв, никой не иска. Трябва да се работи, през цялото време. Както казва отец Димитрий Смирнов, и главата, и ръцете, и краката, и сърцето, и чувствата през цялото време трябва да са заети. Кога ще почиваме ли? Сънят е за това. После ставаш и те завърта денят. А почивката – като легнем да спим, това е.

Трябва да се готвим за смъртта

– Ако някой бяс Ви предложи да изпълнява Вашите желания, какво бихте си пожелали?

Няма защо да се ласкаем, всички сме бесновати, просто в различна степен. В момента, в който тръгнем по пътя към Бога, веднага изскачат бесовете, които много ни завиждат. Обикалят като рикащ лъв и търсят кого да погълнат. Затова през цялото време трябва да сме нащрек, да сме бдителни, да се наблюдаваме. Според някои, Господ е наблизо, Той винаги ще ни помогне. Но наистина може да ни помогне само Той.

Трябва също така да помним нещо много важно: бесът нищо не може да ни даде, защото той няма нищо. Той само обещава и те завлича. „Ти защо смъркаш? Цяла Европа вече се боцка. Я давай вената! Давай, давай. Ще изпиташ такова блаженство, ще ти бъде хубаво. Хайде. Какво има да мислиш, какво възрастните… Я стига, какво толкова”. Не бива да му вярвате, не бива! Когато аз започнах да спирам с всичко това, денонощно си повтарях: там няма нищо, там няма нищо, там няма нищо, там няма нищо – едно и също, за да си го набия в главата, че това, което искам, го няма там, където търсех.

Така че не става дума да дойде бяс и да ми предложи нещо. Аз съм с него винаги. Ето, и сега са наоколо и ми шепнат: „Хайде, ти си такъв актьор. Я сега направи това, хайде, направи го. А те ще ти ръкопляскат…” Това е, трябва да се стараем, нали затова сме хора.

– С какво асоциирате смъртта? Какво е Вашето отношение към нея?

Отношението ми е кратко и ясно: смърт няма. Символът на нашата вяра завършва така: „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин!” Амин значи „наистина”. Вярващият човек, както пише апостол Павел, желае да се освободи от този живот, за да се срещне с Христос. Тоест да съблече тази обвивка– и ще има вечен живот. И ако ние тук се научим на общение с Бога, то ще продължи и там, само че в по-голяма степен, непознато, необикновено, непостижимо за нас. То ни очаква.

Ето, вижте какво пише преподобният Теогност през IV век: „Какво неизразимо утешение е за нас, когато душата с увереност в спасението се отделя от тялото, оставяйки го като дреха. За да придобие най-важното, тя го оставя без тъга, спокойна върви към ангела, който се спуска свише и радостно я посреща, и заедно с него тя безпрепятствено преминава през просторите, защитена от атаките на злите духовете, радостна се издига и с дръзновение и благодарни възгласи се покланя пред Твореца, и там се определя нейното място в сонма на подобните на нея по добродетел до всеобщото възкресение”.

Какво още да искаме?

Разбира се, смъртта е нещо ново, непознато. И ни е страх, и не ни се иска. Но не решаваме проблема, ако казваме: „А-а, не трябва да мислим за това”. Как да не мислим за това? Тъкмо за това и трябва да мислим, защото е единственото, което със сигурност ще се случи с всеки от нас. Разбира се, че трябва да се готвим за нея. И аз самият започвам да се страхувам, като виждам колко не съм подготвен за това, което говорим сега – за общението с Бога. Как ще оставя плочите си? Ами музикалната уредба? Ами къщата?..

Най-светлото в моя живот е това, че сте тук сега

– Кое е най-светлото и хубаво събитие в живота Ви, което си спомняте сега?

Митрополит Антоний Сурожски, който беше наш съвременник, пише нещо интересно относно събитията. Според него, ние живеем, „претъркаляйки” се от миналото в бъдещето, без да оставаме в настоящата минута. Той смята, че трябва да живеем в настоящия момент, защото миналото вече е било, а бъдещето още го няма. Но ние не умеем да живеем именно в този момент, в тази минута. И аз се старая да вървя точно в тази посока.

Затова най-хубавото, най-светлото, най-удивителното е, че вие сте тук сега, а аз седя с вас и си говорим, и не се чувстваме никак зле, като цяло. Ето това за мене е най-ценното. Който работи и обича своята работа, познава това чувство: работиш и ти е толкова хубаво!

– Кои са героите на Вашето време?

За мен това са светите отци, които са вървели по този път.

– Какво е любовта за Вас?

Въпросът е интересен, понеже в нашия толкова богат руски език, колкото и да е странно, думата „любов” е само една и се използва с много най-различни нюанси. Обичам кашкавал. Или обичам да пътувам. Или обичам Иван. Обичам Бога. Всичко това са различни видове любов. В гръцкия има тринайсет варианта за тази дума. Така че зависи за кой вид любов питате, любов към какво. Ако говорим за любовта към сладкото, то смятам, че това е нещо вредно. Макар че самият аз обичам сладкиши.

Православното общество боледува – предлага некачествен продукт.

– От какво боледува, според Вас, съвременната православна общност?

Ще кажа някои общи неща, които ми се струват много важни. В никакъв случай не бива да се борим с нещо. Трябва да вършим своето. И това, което вършим от себе си, трябва да бъде с такова качество, че да превъзхожда всички други тъмни явления. Борбата с тъмните явления посредством лозунги и някакви акции, според мене, има по-скоро обратен ефект.

Когато снимахме филма „Остров”, нямахме представа кому е нужно всичко това, но ние упорито работехме, молехме се, плачехме в онези ветрове–всичко беше много трудно. Но това беше истинско щастие, неподправено. Може да има различни мнения, но този филм е преди всичко качествен. Докато нашата така наречена православна общност ми се струва доста некачествен продукт. Защо нашите деца не вярват, не ходят в храма? Ами защото ние, християните, не горим, а тлеем.

Когато с всички сили се стараем и правим качествен продукт, ние прославяме Бога. „Да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” – е казал Господ. Лошо е, когато православното се приема за нещо скучно, неприятно, некачествено, несъвременно. Православните лелки с китара са много по-страшни и от най-яките рокери, защото там всичко е за Бога, за вярата– и е чак неприятно и безвкусно. За мен е много важно качеството на продукта, затова и се старая толкова много. А какво се получава – ще съдят другите.

В радио „Ехото на Москва” правя едно предаване – „Златната етажерка”. Там и псалми чета понякога, и евангелски текстове, но пускам и най-нови записи, и стари. Всичко, което е хубаво, чисто. Едното не пречи на другото. Трябва да се работи качествено. Защо, като става дума за Бога, непременно да се слагат някакви свещи, тъмни помещения? И всичко да е някак приглушено, „благоговейно тихо”… Според мен, пророк Давид, когато изпратил на война брат си, за да го убият, и взел жена му, а после се разкаял за стореното, по-скоро е викал с все сила към небето, в своите псалми. „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми!” – нима е казвал това шепнешком? Или: „Запляскайте с ръце, всички народи”… Ако пеем за Божия слава, ако мотивът е добър, то може и с китара, и по всякакъв начин да стане. Вижте злото колко е активно, какви мощни средства използва, какви филми излизат! А ние какво правим?

– Как попаднахте във филма „Остров”?

Майката на режисьора Павел Лунгин беше преводач на художествена литература от скандинавски. Моята майка се занимаваше със същото. Семействата ни поддържаха приятелски отношения още като бяхме деца. По-късно Павел много хареса това, което правя на рок сцената, с групата „Звуки Му”, и ми предложи ролята. Нищо случайно няма, тази роля дойде много навреме в един тежък период от моя живот, когато се борех със своите зависимости. И затова,макар и в по-малък мащаб, аз бях наясно с борбата на своя герой. И аз по същия начин и плачех, и се стараех, и молех Бога. При него, разбира се, всичко е на по-високо ниво и с голяма дълбочина.

Благодарен съм на Бога, защото там имах възможност да се срещна и сприятеля с удивителни наши актьори. Виктор Иванович Сухоруков, Юрий Александрович Кузнецов – забележителни хора, забележителни актьори – щастлив съм, че имах честта да се запозная с тях. Дима Дюжев – също прекрасен човек. Животът ни заедно беше прекрасен. Бяхме толкова щастливи. Защото всичко там беше много трудно. Ето ви един сигурен знак: там, където е трудно, където има преодоляване, там има щастие.

Превод: Румяна Рашкова
Източник : pravmir.ru

Близки теми:

Страстната седмица – възможност за себепознание Общение с божествената природа Старецът Порфирий За този, който се уповава на Бога, няма безизходни ситуации Молитвата ти дава покой

Как ще реагираш, когато ти причиня болка? А аз как ще реагирам на болката, която ти ми причиниш? Именно тук ще се разкрие качеството на взаимната ни обич.


Ако се отнасяш към мен така, както искам, тогава всичко е наред – отношенията ни са чудесни, аз те обичам и ти ме обичаш. Обичта ни се върти около личното ни „его“.
Кой обаче обича истински и без условия? Кой обича и когато го отблъснат и му причинят болка? Знаеш ли кога ще проличи дали обичта ни е истинска? Когато нещо стане и се сблъскаме. Когато между нас се получи недоразумение и ме обидиш. Когато се скараме. Ако и тогава продължа да те обичам, значи вътре в мен има нещо истинско. За тази цел обаче трябва да гледаме отвъд събитията, да виждаме скритите неща. И в момента на скарването да си спомням истини, които често забравям: а именно, че Бог ще изведе от това нещо добро, че е позволил този конфликт да се случи с цел смирението и на двама ни, че имаш една красива душа въпреки грозното ти поведение.


Когато не се караме, е лесно и изгодно да се обичаме. Сега например, някой ме хвали и засипва с поздравления: „Колко хубаво говорите, отче… Радвам се, че Ви видях… Ах, колко хубаво говорите…“. И аз отговарям същото: „А, вие сте господин и госпожа еди-кои си, които ме слушахте? Браво!“.

Следователно се обичаме, докато се усмихваме един на друг. Такава обич е лесна. Та кой не обича другия при такива условия? Важно обаче е как реагираш, когато ти причинят болка! И как аз ще реагирам, когато ти ми причиниш болка. Там ще проличи истинността на нашата обич. В такъв момент ще покажем дали наистина сме способни да се обичаме.

Един съвсем конкретен пример с мой близък. Преди дни няколко пъти ми звъня по телефона и не ме намери. Тогава не можех да разговарям. И как реагира? При последното обаждане каза на телефонния секретар: „Ако и сега не отговориш, отче, ще знам, че всичко, което казваш, са само приказки“. Хубаво. Казваш, значи, че всичко, което говоря, е само на думи. И така да е, не трябва ли въпреки това да ме обичаш? Дори само на думи да говоря. От друга страна, и аз, на свой ред, не съм ли длъжен да те обичам, макар че ти някак неправилно възприе нещата и се разсърди?

Любовта е като успеха в спорта. Тя е нещо, което не идва лесно. Печелиш го. И когато успехът дойде, пак не остава лесно. Пак е готов да си тръгне. И пак е готов да те напусне.

Нека видим условно една друга развръзка на предишния пример. Ако в момента, когато ме обиждаше и казваше: „Отче, ти само на думи си добър“, бях вдигнал телефона и ти кажех: „Да, моля, какво има? Какъв е проблемът? Ще ви отговоря, разбира се, на вас ли няма да отговоря?…”. Тогава съм сигурен, че щеше да реагираш съвсем различно: „Ах, отче, отговорихте ми! Колко сте добър!“.


Значи преди, когато не вдигах телефона, бях един лицемер, който само знаеше да говори. Ако обаче отговоря, внезапно ставам отново добър.


Как се тълкува това? Обичаме онези, които изпълняват желанията ни, които правят това, което искаме.


Това е човешката обич. Обич по споразумение: ти ми даваш, аз ти давам… – добре сме. Съществува равенство!


Истинската обич обаче проличава при несправедливостта, при омразата… Да те мразят, а ти да разкриваш величието на твоята душа.


Ако можеш, разбира се.

Близки теми:

Христос не е небесен жандарм Разговор за самотата и надеждата Най-хубавата грешка Любовта не е чувство, любовта е сила Покаяние

По време на едно интервю, в даден момент водещият каза:

- Добре, казвате всичко това, понеже сте християнин. Ако не бяхте християнин, какво щяхте да кажете?

Аз му казах:

- Кой ти каза, че съм християнин?

Той отвърна:

- Не разбрах?

- Аз не съм християнин.

- Какво имате предвид?

Казах това, което казва св. Йоан Лествичник:

- Да си християнин означава да подражаваш на Христос с думи, дела и помисли. Аз не съм такова нещо. Искам да стана християнин, – му казах.

Това беше нещо, което не очакваше, един владика да заявява, че не е християнин?.. Но не беше трик, а нещо, което реално чувствах. Много висока е целта, идентичността на християнина и мисля, че това трябва всички да ни грабва. Не заявяваш, че си християнин, а ставаш такъв. Потърсих и намерих и нещо друго. Св. Симеон Солунски казва, че християнин е този, който целият е заедно с Христос. И този, който живее и се движи по Христа и в момента, в който диша и се движи, цялата му душа, целият му живот, цялата му грижа и мисъл се насочват към личността на Христос. Когато видях това място, си казах, добре направих, че казах така, на прав път съм. Така се чувствам, намерих го и в текст. Не съм такъв. И от една страна казвам: стават ли тези неща? Може ли някой да стане такъв? Добре, искаш да станеш християнин – можеш ли в крайна сметка да станеш такъв? Не ме интересува. А ме интересува това, че искам да положа усилия в тази насока, да се стремя към него. И тогава намерих един друг текст от св. Григорий Палама, който в словото „За светите исихасти” говори за подражанието на Христос и казва, че не е възможно човек да подражава на Христос, не е възможно да Му прилича, но в целия си живот трябва да се опитва да Му се уподоби. И прави препратка към св. Дионисий Ареопагит, който казва, че началото на обожението е неподражаемото подражание на Бога, Който е отвъд всички богове и на Благия, Който е отвъд всяка благост и добро.

Хареса ми изключително много и почувствах, че се озарява моето търсене и жажда за осъществяването на целта и назначението на живота ми. Св. Йоан Лествичник казва, че трябва да подражаваме на Христос, св. Симеон Солунски, че целите трябва да бъдем погълнати, това е християнинът, св. Григорий Палама казва, че дори да не можеш да Го стигнеш, трайно трябва да се опитваш. Всички тези текстове изразяват духа на Църквата. Следователно трябва да подълбаем тук – какво означава подражанието на Христос в Църквата? По коя причина сме в Църквата и претендираме, че сме християни? Истина е, че си християнин, но и християнин трябва да станеш, т.е. заявяваш, че си християнин, изповядваш го, но и като християнин трябва да се самоизобличиш, че не си християнин, когато не живееш пълнотата на благодатта последователно в живота. И не мога да си представя, че някой лесно може да каже: сега го постигнах, подражавах на Христос и Му се уподобих. Както в текстове и на Св. Писание, но и в целия дух на Църквата, съществува тази цел и път на всеки човек.

Човекът е създаден по Божий образ и това е една изключителна антропология. Съвременната антропология, които засяга и въпросите на съвременните науки, главно биоетиката, е една антропология, според която човек има скотообразно съществуване, появява се случайно на този свят, живее неопределено време, умира, връща се в небитието, приключва, нищо не представлява. И идва Църквата и какво ни казва? – Че всеки от вас държи едно скъпоценно съкровище в ръцете си, и това съкровище са отпечатъците на Бога върху сърцето. Това е Божият образ, в нас е изписан Божия образ. Сърцето ни има отпечатъците на Божиите белези. Целта е този образ да стигне до подобие. Тоест съществува динамиката, съществува първата материя, съществуват гените, всичко това трябва да се изрази в живота ми. И Новият Завет прави една крачка напред – не просто да се уподобиш на Бога, друго е християнският живот – то е да се научиш да имаш в общение с Бога, да развиеш такава връзка, че да възприемаш Неговите послания, да ги приемаш и да изразяваш себе си, да се молиш, да Му говориш и Той да ти говори и да разбираш Неговото действие, сила, движение в теб. Това казва Евангелието, това казва св. ап. Павел – да имаш Бога в себе си:

Чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме (Деян. 17:28).

Колко хубави думи – или са празни думи и оттук нищо не струват, или имат огромно значение и тогава не трябва да загубиш възможността – а имаш Бога в себе си, чувството за Неговото присъствие в сърцето и живота си, да усещаш Неговите стъпки, да се уверяваш за Неговото присъствие. И да имаш в себе си дълбоко съзнание, че Бог наистина е с мен, да Му дам целия си живот и да взема от обилието на Неговата благодат в живота ми. Това е общението. Следователно имаме Божия образ, богоподобието и общението с Бога. Някак така ни го казва Църквата. Разбира се, някои могат да кажат в себе си това, което казват на английски: too good to be true. Прекалено хубаво, за да е истина. Ние казваме друго – толкова е велико, че не трябва да загубим възможността. Следователно да си християнин означава да се опиташ да стигнеш до едно такова състояние на общение с Бога.  Голяма грешка е цялото това протестантско разбиране, което казва – “спасен съм, изповядвам  Христос и чрез изповеданието вече съм се спасил”. Православното разбиране е, че съм трайно спасяващ се, че всеки мой момент е градене по пътя към Бога и това е толкова хубаво. Църквата вдига летвата колкото се може по-високо, но не за да минем над нея и да сме самодоволни, че сме успели, защото Божията благодат и общението с Бога не е постижение, а за да минаваме трайно под нея, виждайки летвата и стремейки се към височината на тези харизми и на тези състояния, които се предлагат на всички нас без изключение в Църквата. Така думите “не съм християнин, но искам да стана” смятам, че изразяват смирението, като дух имам предвид, че се подвизавам и се стремя към съвършенството.

И на какво бихме могли да подражаваме? След като се казва, че да си християнин означава подражание на Христос доколкото е възможно за човешката природа, но това то не означава всеки колкото може, а колкото човешката природа може да приеме от Божията природа, защото тя не издържа всичко, не побира напълно Божеството, побира обаче в най-голяма степен благодатта.

Как подражаваме на Христос? Господ казва: “Пример ви дадох”, когато измил нозете на учениците Си на Тайната Вечеря. „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих”. Сторих ви това, за да можете и вие да се движите в тази ос и ориентация на духовни стремежи. Учениците били обикновени хора, като нас, с прости помисли, рибари. Той им дава пример на дълбоко богословие и реално разтърсва из основи цялата тяхна мисловна система, казвайки, че който иска да „иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб”. Дори това станало в часа на Тайната Вечеря, те започнали спор кой да бъде пръв и там Христос им дава този пример. Той им говорил за страданието Си и те нехаели, нищо не разбирали, а описанията били толкова хубави.

Преди години при мен дойде един евангелски пастор – един от главните представители в Гърция. Дойде да се запознаем. Какво направил той? В Атика имаше група гръцки евангелисти-петдесятни, повече от тях вече кръстени в Православната Църква, но разочаровани от нашата Църква, от формализма, от нашето коравосърдечие и били привлечени към вярата от проповедта на св. Писание, от Божието Слово. Пътьом обаче започнали да търсят и попаднали на раннохристиянски текстове, които цялото това протестантско течение напълно е заличило. Така се обърнали към православната вяра, по увещание на този пастор. В нашата митрополия приехме, ако помня добре няколко такива двойки. Той дойде да се запознаем и ми каза:

- Аз съм православен!

И започна да ми разказва за любовта си към Православието.

- Да ти кажа истината – ми каза –  трябват ми още две години, за да не създам проблем. Съгласен ли си?

Казах, че  напълно съм съгласен.

- Това ти е дал Бог, това знаеше и сега разбираш, че ти се дава нещо по-добро, по-пълно, по-истинно. Да го направиш, но не с фанатизъм и злост.

Той каза:

- Благодаря изключително много!

- Но ако искаш да влезеш в Православната Църква, понеже ти мислиш, че си православен, аз бих искал да ти кажа, че аз не съм православен!

- Вие?!

- Чел съм Вашите текстове, следя и в интернет. . .

- Не, не съм православен.

- Какво имате предвид?

- Искам да стана православен! Но се боя да не би ти да дойдеш ти да ме поучаваш на Православие! Не искам.

- Какво имате предвид?

- Ако станеш православен, две неща не трябва да правиш – едното е да проповядваш, да станеш проповедник – това е дълбоко заложено в идентичността на петдесятните. –  И второто, да не ставаш свещеник. Ще станеш обикновен вярващ, ако искаш, поучавайки се в традицията на Православната Църква, която не познаваш. Духът на ученичество е много по-сигурен път на спасение от това, което ти си въобразяваш, че трябва да правиш като изповедание.

Той се натъжи, защото бе твърде голям „евангелист”… милият. След това, тъй като не разбираше, му казах:

- Слушай. Можеш ли да ми кажеш кое е най-доброто място в Рая?

- До Господ! – ми каза.

- Допускаш грешка, – му казах.

- Защо?

- Най-доброто място в Рая е да си вътре, но на мястото на последния.

- Да, защото последните ще бъдат първи!

- Грешка! Не защото имаш перспективата на първия, а защото този, който е последен, може да се наслаждава на славата на братята си като негова слава! Разбираш ли това?

- Не.

Това е разликата – да се радваш на славата на другия като твоя слава. Представете си една майка, един баща, чиито деца биват хвалени и почетени, и тя и или той седи, наслаждава се и се гордее за честта, която се оказва на децата им или на братята им като на тяхна чест. Това е Църквата, тя не означава благотворителна дейност, нито съревнование кой ще получи по-голяма чест, нито да седя по-близо до Христос, а когато сам избираш да си в края и другите да са напред. И този дух, който за съжаление той самият не разбираше, много се боя, че не го разбираме и ние, т. нар. православни. И имаме такъв проблем и сред свещениците и сред миряни и стоим далеч от Тайната на присъствието и действието на Бога в живота ни. Какво затруднява Бога да действа? Нашата любов към първенството, това да сме отпред, да сме „изповедници”, да сме мними герои и да не можем да се зарадваме на радостта, честта и славата на брата ни като на наша радост, чест и слава. И това се изразява не само във вярата, а въобще във всекидневието на живота ни, където настояваме върху нашите права. Настояването върху нашето право е една голяма рана; друга рана е постоянното оправдаване – аз нямам ли право? Защо, кой си ти да имаш право? Бог има ли права? Умният няма права, той се поставя на мястото на знаменателя и оставя числителя отгоре и това е голяма наслада – радостта, славата, честта, благословението на другия да се отразяват върху нас. И идва Господ и казва: Ако Аз, Учителят избрах да говоря на вас, умивайки нозете ви, вие как трябва да постъпвате в живота си? Превъзходно е. Научете се малко да живеете така. Ето нещо, което някой като християнин може да прилага във всекидневието си. С други думи да няма власт, да не изтъква своето его, а да може да се радва на връзката и общението с брата си. Тогава започва да гради и връзката си с Бога. В противен случай обожествява себе си, мисли, че е изряден, че е постигнал нещо, че е стигнал някъде.

Ще изброя една категория от добродетели на Христос, на които си заслужава да обърнем внимание, за да можем да им подражаваме. Например в литургичните текстове се говори за пълна бедност – в Утренята на Рождество Христово се използва тази дума, че Сам идва Бог и претърпява такова понизяване – доброволен кеносис – и стига до състояние на пълна бедност. Има се предвид не само повивките и пещерата, а самото Въплъщение, където Той се облича с една природа, която всичко е „оплескала”, с човешката природа, и го прави, за да ѝ окаже чест. Това е обедняването на Бога, понизяване (кеносис), така се нарича – и от апостолите Петър и Павел и отците, където Сам Бог идва и стига до състоянието на пълна бедност, където няма права за Себе Си. И съвременната логика ни подлудява: Ама възможно ли е да постигнеш това? Това е мазохизъм! Какво говориш, мόре? Това е благородство, това е величие, ако наистина тази бедност е твой избор. Това да можеш да се снишиш пред другите.

Второто нещо, една друга дума – през Страстната Седмица ще я чуем – крайно смирение. Колко хубави думи, не ни стига думата смирение, а казваме и крайно смирение. Не ни стига думата бедност, казваме и пълна бедност. Има и друга дума – думата любов: „и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Йоан 13:1). Толкова много, че не може повече. И след това говори за по-голямата любов, че никой няма по-голяма любов от тази да положиш душата си за твоите приятели, за приемниците на твоята любов. Започва да ни дава една мяра за любовта, която е докрай, за бедността, която е пълна, за  смирението, което е крайно. Добре, навярно няма да стигнем до крайно смирение, защото това подобава на Бога, но трябва да се стремим към него в един живот, който налага богатството, правата, любовта към първенството, егоизма, егоцентричността – всеки от нас е център на света, така си мислим, в една жестока епоха. И докато ни се струва, че логичното и общоприетото е това, което епохата и системата изтъква, ние да се движим по оста на другата логика. Този е християнинът, този, който може да направи това нещо. Господ казва на Кръста: Прости им. . . Тази прошка на Бога. Велико нещо.

Св. Григорий Богослов казва да влезем в една борба да открием своята истина, която е скрита и не се вижда, да станем това, което наистина сме (т.е. създадени по Божий образ и подобие). И това не е толкова лесно, но е величествено. Аз го зная от сферата на науката, където не знаеш какво ще намериш, то е скрито, но го „подушваш”, подозираш за него и се опитваш да го намериш, да го докоснеш, да го направиш твоя придобивка. Така би трябвало да бъде и в духовните неща, защо и там не всичко се вижда от пръв поглед. Не се виждат добродетелите на всеки човек. Когато хората идат на изповед, това имам в моя помисъл – не да ги направя изрядни, да ги поправя, а ако мога, да създам такава атмосфера, че да процъфти тяхното скрито съкровище и добродетел, отпечатъкът на благодатта, дарът, който всеки един има. И най-грешният и най-изопаченият крие в себе си семето на Божията благодат, което е покрил със своята поквара, която е една твърда черупка и не позволява лесно да се покаже този божествен лик, който всеки човек има. Този е християнинът – този, който в живота си се опитва да яви отпечатъците на Самия Бог върху душата си, върху оста на спасението си.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Искаш ли от мен един съвет за брака Ролята на скърбите в нашия живот Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Кой е човекът? Духовната полза от трудностите

Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света (1 Петр. 5:8)

Голямо благословение е възможността, която имаме днес, да четем Писанието и това в известна степен замества безсилието на човека да се моли. Днес хората трудно се молят. Гледаш човека да се моли пет минути и смята това за велико нещо, за голям подвиг. В миналото хората се молили часове наред. А с пет минути молитва – какво е това? Да четеш един час можеш, да четеш повече, можеш. Има един хубав израз: оръжията на християнина са четенето и молитвата, когато човек чете светоотеческите текстове, книги на светци, преди всичко Евангелието – всички тези книги, които са написани с помощта на Светия Дух. Така укрепва душата, така тя бодърства и след това може да се противопостави на дявола, който като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.

Противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света.

Това е военен лозунг – апостолът казва твърдо да се противопоставяме на дявола, да не капитулираме, да не се заиграваме с него. Дяволът няма нужда от игри, не го презирайте в смисъл да си казвате: нищо не е, няма проблеми, всичко ще бъде наред!Не. Нужна е фронтална съпротива. Само така човек може да воюва със сатаната, със смелост в душата си и да се противопостави напълно. Както когато някой стои пред нас като стена, противи се, изобщо не отстъпва, не води диалог с нас, не приема компромиси, а се противи. Такива трябва да бъдем и ние спрямо дявола. Разбира се, той няма да дойде да воюва с нас, не се бойте, че довечера, когато отидете да спите, ще го видите. Някои си мислят, че ако направят един поклон, той стои зад тях готов да ги сграбчи. И аз така се боях, когато бях студент и вечер правех поклони. Казах на стареца Паисий:- Мисля, че е зад мене!- Зад тебе е, зад тебе е! – казваше той със смях.

Накрая зъболекарят, който живееше под моя апартамент, възнегодува. Аз не съобразявах, че той чуваше отдолу. Подът беше дървен. Една нощ към един часа се качи, звънна и каза:- Ама какво става у вас? Проблем ли има?!- Защо?


- Всяка нощ по това време има шум: тък-тък, тък-тък! Да не се е спукала някоя тръба?- Правя гимнастика, за да не ми се доспи, понеже уча! – му казах. И наистина, това беше един вид гимнастика.

Противостойте му с твърда вяра. Трябва да имаме твърда вяра, да не сме лигави и разглезени. Да имаме твърдост във вярата и чрез нея да се противопоставяме на дявола, който ще воюва с нас, както казах, не насаме, не лице в лице, както воювал със светците, подвижниците и пустинниците, а чрез греха. Всеки предлог за грях пред нас, всяко предизвикателство за грях е именно предложение да капитулираме, да ни нарани, да ни погълне. Грехът е този, който ще ни нарани. Когато например се сблъскаме с изкушение и то започва да разклаща ума ни, трябва да имаме тази решимост и да бъдем категорични. Ако не направиш това по отношение на диалога с греха, ще се объркаш много. Ще дойде момент, в който ще те събори на земята. Ако започнеш с оправдания, знай, че дяволът е голям адвокат, има вековен опит, борил се е с великани, а с нас му е фасулски лесно. Гълта ни като бонбони. Няма от какво да се страхува от нас.

Затова диалогът с греха не ни е от полза. Обикновено ни води до поражение. Дори да не бъдеш поразен от първия път, с диалога показваш, че съществува вероятност това да се случи. Затова човек трябва да се научи от самото начало на духовния живот да бъде категоричен. Както казва Христос, ако те съблазнява окото ти, извади го, или ръката ти – отсечи я. Разбира се, няма да отрежем горката ръка или да си вадим очите, какво са виновни очите ни? Нали? С това Христос иска да покаже, че трябва да сме категорични в борбата с греха, бъди верен до смърт, което означава да имаш такава решимост, че да си готов да умреш хиляди пъти, но няма да съгреша, няма да отстъпя от това нещо. Това е твърдостта във вярата и тя е много важна за човека, защото, ако той още от началото е колеблив, няма да успее да постигне много. Доста ще се затрудни. Особено за младите. Хубаво е младият човек да използва своята младежка сила и решимост, така че да отвори пропаст между себе си и греха, да се отдели от греха и нищо да не го свързва с предишните неща. Някои хора смятат това за много тежко. Да, тежко е, но е спасително. Тежко е да ти отрежат крака или ръката, но ако болестта е напреднала и няма друго решение, защото иначе ще умреш, тогава се налага да ти ги отрежат. Няма друга възможност и в духовната борба трябва да имаш тази решимост.

Този дух извира от вярата, от твърдата вяра.

Забелязали ли сте някои икони на светци, най-вече на подвижници или жени–мъченици, които в едната си ръка държат кръст, а другата е с отворена длан, с изпънати пръсти? Понякога има и свитък. Виждали ли сте? Това движение на светците изобразява пълното отхвърляне на греха, никаква капитулация, никаква отстъпка. Ако човек постигне това, тогава наистина се спасява. Трудно е, но е спасително. Това особено важи за плътските грехове, защото човек си мисли, че чрез влизане в диалог с греха някак си ще се разбере с него и няма да е в опасност. Няма такова нещо. Опитът е показал друго: за кратко може и да успееш, но в момент на затруднение и безсилие ще се провалиш без изобщо да разбереш как е станало.

Затова е хубаво особено младият човек, който е в началото на духовния живот, да придобие тази решимост относно връзката с греха. Имам предвид връзката с греха, не с хората. Не са ни виновни хората, не ни е виновен ближният, а нашите страсти и грехове, които са в нас и които стават вериги, които ни теглят към смъртта.

Как обаче човек придобива тази твърдост? Казваме, че трябва да сме непоколебими, но имаме ли сила? Как придобиваме тази твърда, непоклатима вяра, която не се огъва? Как? Това става с духовните оръжия, които споменахме преди – с четенето и молитвата, които хранят душата на човека и му помагат да остане твърд. След това, ако същият човек придобие и опит в Църквата, в Тайнствата и най-вече ако има духовни наставници или контактува със свети и благоговейни хора, това е много важно и много му помага. Някой попитал един авва как ще се науча на благоговение, и той му казал:

- Върви при благоговейни хора и при тях ще научиш благоговението.

Когато видиш хора подвижници, как се подвизават, това въздейства и върху твоята душа, ако наистина търсиш Бога и отхвърлянето на греха.

Запомнил съм нещо, което беше много силно изразено при среща със свети хора като стареца Паисий. Онова, което излъчваше този човек, бе пълната увереност в правотата на Евангелието. Ти самият се изпълваш с убеждението, че всичко, което Христос казва в Евангелието, е истинно. Беше тази сигурна вяра, която тези хора излъчваха и предаваха на другите. Старецът Паисий беше подвижник, наистина твърд като скала. Гледаш един човек с тяло като хлебарка, наистина като хлебарка, толкова слаб, болнав, понякога залиташе от безсъние, пост и аскеза, от хилядите болести, но в духовната си борба бе скала, изобщо не се огъваше и директно ти предаваше това чувство. Ако го познаваш и стоиш до него, не беше нужно да ти говори, но той просто ти предаваше тази пълна увереност, че Бог е жив и не можеш да имаш друга връзка, освен връзката с Бога. Тази категоричност произлизаше от живота на този човек и от живота на всички светци.

Затова е важно присъствието на светците в Църквата – и на живите, които виждаме, но и на починалите. Четейки техните жития и виждайки тази тяхна борбеност, наистина се разтърсваш и укрепваш в своята борба, която е толкова малка в сравнение с тяхната. А след това, виждайки резултатите от тяхната борба, разбираш, че техният живот в Христос не e бил окаян, не ги e смазвал, а e бил наистина живот, празненство, възкресение, а не смърт; преминаване чрез смъртта в живота.

Тази твърдост идва от молитвата, от четенето, от Тайнствата на Църквата, които ни дават увереност за присъствието на Христос в нас, когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови. Увереност, че Бог се съединява с нас, че аз и Христос ставаме едно. Христос в мен и аз в Него, казвали светците. Това единение на човека с Христос е изворът на благодатта, която ще го укрепи, за да отхвърли греха, всяка връзка с греха, както Христос казал на дявола: махни се от Мене, сатана!, напълно отхвърлил възможността за диалог с него.

Не водим диалог с него – защото е изключено да ме убедиш и да се съглася да правя това, което искаш. Ако направиш това, лесно се отърваваш, ако не го правиш, ще влезеш в едно душевно терзание, ще получаваш удари, и той ще си играе с теб, както котката си играе с мишката. Останаха ли котки? А мишки? Ако видите някой път истинска бездомна котка, ще видите как си играе с мишката, не я яде веднага- хваща я, удря я веднъж, тя тръгва да бяга, пак я сграбчва я, връща я обратно. Така си играе котката с мишката, така прави и грехът с нас. Оставя ни, хваща ни, играе с нас, за да ни унизи, за да унизи Божия образ, да ни обезсили, да не прекъсне моста между нас и стария човек в нас.

Помните Содом и Гомор – колко важна била онази заповед, която Бог дал на жената на Лот да не се обръща никой назад. Той я дал на всички, но тя, милата, се обърнала. Само един поглед. Както казваме: да хвърля само един поглед! Тя се обърнала да види какво става отзад. А Бог казал: не се обръщай назад, не гледай назад, защото, ако се обърнеш назад, ще станеш солен стълб. Както и станало. Също и думите на Христос „никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие”. Защото след това ще изкривиш браздата. Затова Христос бил категоричен и не позволил на учениците Си прости неща, за да покаже, че човекът не може да гради мостове с греха, а трябва да ги взриви. Ще свие сърце, за да среже тези окови.

Едно дете ми каза:

- Отче, аз псувам.

- Защо?

- Защото моите приятели правят така и ми казват, че ако и аз не ругая, не мога да съм в тяхната компания.

Дете от основното училище. Казах си: виж, дори и детето е призвано да стане изповедник.

А на него отговорих:

- Няма да ругаеш, защото така призоваваме сатаната при нас. Ако сме в една страна, където хората не са християни и приятелите ни ни кажат да се отречем от Христос, щяхме ли да се отречем?

- Не.

- Е, тогава защо да ругаем?

Виждате как едно дете, един човек, който съзнателно иска да следва Христос, понякога неизбежно стъпва на изповеднически път. Не може да бъде другояче. Има случаи, когато трябва да си категоричен. “Не мога да отида там само понеже всички ходите! Не правя това, което всички правите! Не мога и не искам. Не ме искаш в компанията? На добър ти час! Край. Прощавай, аз не искам да ставам част от глутница. Ако ме уважаваш като личност, добре, ако не ме зачиташ като личност и искаш да правя, каквото правиш ти, за да съм ти приятел, не ми е нужно това приятелство”.

Имаш ли силата да издържиш това, да платиш цената на самотата, да останеш сам, за да не се погубиш, да не се свържеш със злия навик, страстта, греха? Да, но това е изповедание, мъчение, и утре ще видите, че децата ви от много малки ще бъдат призвани да изповядат своята вяра в определени неща. Когато всички деца ще правят нещо и вашето ще каже не!, защото аз не искам да правя това! Или: не искам да говоря по този начин. Или сега постя – това е изповедание на вяра. Но как човек ще го направи, ако няма тази твърдост и решимост, че наистина следва Христос. Искам да последвам Христос. Със сигурност съм слаб, но искам да го направя, искам да отсека всяка възможност за връщане назад. Да взривя мостовете, по които мога да се върна обратно, за да си помогна да остана твърд в това положение, което аз реших и поисках.

Като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света.

Апостолът пише на християните, които претърпявали гонения и мъчения, че същите страдания и гонения имат и братята им в целия свят. Тогава да бъдеш християнин, означавало смърт, означавало, че нямаш право на живот в този свят.

Да ви кажа нещо, което и сега си патя, когато дойдох в Лимасол: правим нещо в митрополията и се сблъсквам с две явления – или ще ни помогнат изключително много, или ще ни тръшнат вратата пред лицето. А пък аз нито едното искам, нито другото, а нормалното и законното. Отиваш да подадеш заявление за нещо, например, да построя едно помещение, един лагер – все едно, че срещаш стена пред себе си, защо? Срещаш много негативно поведение и отказ. Чиновникът може да държи заявлението ти месеци наред и на инат да не го разгледа, да го крие, да не ти го дава. На инат. Ти се питаш: добре, защо? Ние не сме ли граждани на тази държава? Да не сме четвърта категория? Някой казваше четвърта, и пета несъществуваща. Защо е това отношение? После си казвам, клети човече, пак добре, че свободно се движиш. Допреди няколко години в Русия, в България, в Румъния, в Сърбия, в Албания човек нямал право да се прекръсти. Помислете през какво затруднение са минали тези църкви. Те нямали право да съществуват. Всичко било затворено за тях.

По същия път върви цялата Христова Църква, не само тук, а навсякъде. Защото навсякъде има трудности. И ние все пак сме добре. Ами ако бяхме другаде, иди сега в Турция да бъдеш християнин. Ако бяхме там, както е Вселенската Патриаршия, какво щеше да направиш? Или ако бяхме в други страни, които не са християнски (като че нашата е…) но да речем, че сме християнска държава. Какво щеше да стане? Въпреки това Бог сякаш иска човек да се усъвършенства чрез тази трудност. Делата по Бога не стават лесно, а трудно, с труд и борба, защото са многоценни и скъпи, не са евтини, че да ги купуваш евтино и да ги хвърляш след това. Затова Църквата винаги е минавала през затруднения, през гонения, но накрая побеждавала, макар по човешки да не е имало никакви условия за това.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Не си играй с любовта на другия човек Настояването другите да станат добри е самоизтъкване Стената на самолюбието Колкото по-близо сме до Христос, толкова по-близки ставаме помежду си Времето на този грохнал свят

Възкресението е великата радост, победата, която всички ние празнуваме днес! Както знаете, тези дни християните не се поздравяват помежду си с думите „Добър ден!“, а с „Христос воскресе!“ и отговорът е „Воистину воскресе!“. Това е посланието, което промени историята на света и може да промени историята на всеки човек. „Христос воскресе!“ е послание на радост и свобода, на свобода от последния враг и тиранин на човешкия род – смъртта. Това не са обикновени думи, а опит от живота на Църквата. Ще видим как Църквата, тоест всички ние преживяваме думите „Воистину воскресе!“. Всъщност ще ви припомня нещо, което и друг път съм казвал: Личността на Христос е централният ключ за разбирането на историята на света и на човека. Това, което се отнася към Христос, се отнася и към човека, защото Христос е не само съвършен Бог, но и съвършен Човек. Това означава, че всяко събитие от Неговия живот е събитие от нашия живот; че не празнуваме нещо външно, което засяга друго лице, а отбелязваме тържествено Събитието на нашия живот. Когато празнуваме Христовото Възкресение, но и всички т. нар. Господски празници, празнуваме и се радваме за всяка конкретна възможност, която ни е била дадена и подарена чрез тези събития. Затова на Пасха празнуваме наистина нашата Пасха. Пасха е еврейска дума, която означава „преминаване“, „изход“. Евреите празнували преминаването си от робството в Египет в Обетованата земя. А ние какво празнуваме? Нашето собствено преминаване от пространството на тлението и смъртта в пространството на живота. За нас Христос е нашата Пасха, така и Го наричаме: „Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7). Христос стана колесницата за всеки от нас, чрез която можем да преминем от смъртта към живота. Смъртта е събитие, което ни ужасява, което много пъти осуетява нашия живот, което ни наблюдава от ъгъла и ни се присмива – на нас, които кроим планове (“ще направя това, ще построя, ще купя…“), но накрая какво става с нашия живот? Понякога идват неочаквани обрати – пътна катастрофа, сърдечен удар, някоя болест, чието име се страхуваме да назовем, и тогава всичко се преобръща за части от секундата. Тогава протестираме, викаме, плачем и много пъти се караме на Бога, казвайки: „Защо на мене?!“. Ние обаче забравяме, че не Бог е създал смъртта, а хората са я избрали и създали. Бог е създал само рая, пространството на живота, и Той ни призовава да живеем в него, но едновременно с това ни е предупредил, че всеки опит за автономност от Него би означавал смърт. Той ни казва ясно, че както клонът, който е откъснат от дървото, изсъхва, както ако извадиш рибата от водата, тя ще умре, така и човекът, когато се отдалечи от Извора на своя живот – Бога, тогава ще премине в земята на смъртта. И това не е някаква заплаха, а реалност.

Извън Бога не съществува живот и затова излизането от общението с Бога означава смърт. Адам помислил, че той самият е животът и затова се опитал да се автономизира, да се откъсне от тази връзка с Бога. Дяволът е внушил на човека мисълта не за друг завършек, а за друг път. Какво е обещал той на човека? Обожението, но по друг начин. По пътя на автономията, тоесто той му казал – не се плаши, отдели се от Извора и нищо няма да ти стане. Не само че нищо няма да ти стане, но когато се отдалечиш от Извора, сам ще станеш река!“. И човекът се вслушал в изкусителя, отдалечил се от Бога, автономизирал се, но не се е обожил. Човекът паднал. Но това, което наричаме падение, не е било някакво нравствено престъпление, а именно падение – пропадане от едно равнище в друго. Това пропадане, в което човекът отпаднал от живота и преминал в пространството на тлението, болката и смъртта.

Човекът се отделил от Извора на Живота, автономизирал се и така започнал да живее в една трагична реалност. Но Божията любов отново дошла, за да спаси човека. Защото, в противен случай, знаете ли какво щеше да бъде за нас животът? Нека си представим един човек, който постоянно остарява и никога не умира – ще има ли по-голям ад за него? Понякога, колкото и да обичаме някои наши близки хора – (баща, майка…), когато ги виждаме в жалко състояние поради старостта, да не ги държат краката или да страдат от мъчителна болест, си казваме „Боже мой, няма ли да го вземеш да си отдъхне?!“. Разбира се, дълбоко в нас навярно искаме самите ние да си отдъхнем от това мъчение.

Така човекът сам не можел да намери и да има истинския живот. Всичко това било до появата на Христос на земята. Бог е любов и не се променя от нашата злоба, вместо това силата на Неговата любов огънала небесата и Го довела на Земята. И се случило най-потресаващото събитие, което донесло изцелението на човека. Бог станал Човек. В личността на Христос нашата смъртност се съединила с Неговото безсмъртие, а нашата тварност и тленност – с нетварния божествен живот. В нашата смъртност било присадено Божието безсмъртие. Какъв бил резултатът? Това, за което св. Йоан Златоуст тържествено ще се провикне в нощта на Възкресението: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ (Ос. 13:14, 1 Koр. 15:55)

Христос съединил божествената и човешката природа в Своята личност и Той като Бог и Човек ходи по земята, за да изцели всички наши рани. Неслучайно в паримиите се казва, че чрез Неговата рана, т.е. чрез Кръста ние се изцелихме. Защо Христос се възкачил на Кръста? Нима не можел да постъпи по друг начин? Нима не е можел да слезе? Той се възкачил на Кръста, за да не се възкачим ние, всъщност Той осъдил нашия грях, но в Своята плът. И какъв бил резултатът? Ние се избавихме от Разпятието. Защото виновните бяхме ние, а не Той. Бог просто ни каза – детето Ми, Аз ще заема твоето място, не се безпокой! Той го зае, качи се на Кръста и след Кръста дойде да ни срещне в пространството на абсурда –в смъртта.

Смъртта иска да осуети нашия живот, да преобърне плановете ни, да ни лиши от човеците, които обичаме и така много пъти чувстваме гняв в нас, но какво от това? Като се вайкаме, стана ли нещо? Като се разгневихме, стана ли нещо? Дори от това, че понякога се караме на Бога, стана ли нещо? Просто доказваме колко комични сме, как лесно се плашим. Нямаме смелостта да видим истината и да кажем – това, което живея сега, аз го предизвиках. Ще ми кажете – не аз го предизвиках, а Адам. Вижте, нашето всекидневие показва, че и ние щяхме да направим същото. Има ли сред нас тук някой, който да не иска в своя живот да бъде щастлив, да успее, да живее и накрая да се обожи? Всички искаме това. Въпросът е прост, но важен – как ще го постигнем? С Бога и чрез Него, или без Него и против Него? Това била дилемата на първия човек, това е дилемата на всеки човек. Защото, ако реално си мислим, че ние няма да направим тези грешки, тогава трябва да отговорим на един въпрос – защо нямаме радост? Защо нямаме любов? Защо няма комуникация между нас, защо има напрежение у дома?

Смъртта преминала в нашия живот и Христос се съгласил да влезе в тази смърт. Това, което станало на Велики петък, на Велика събота, било нечувано досега събитие, което възпяваме: Животът (бил) в гроба. Това било нещо реално. Този, Който заповядал и всичко било сътворено, влиза в пространството на смъртта, в пространството на нашата безумие. Един съвременен отец на Църквата – преп. Юстин Попович, пише, че в живота ни всеки ден безцелното се съревновава с абсурдното, т.е. с това, което в крайна сметка няма причина да съществува, но борбата винаги я печели трагичното, т.е. смъртта. В тази смърт именно влязъл Христос.

На Велика Събота, в този странен ден, когато са минали Велики четвъртък, Разпети петък, отиваме сутринта в храма и до вечерта пребиваваме в мълчание. Това е тайнствен ден, Христос е в ада, а в тропарите на деня се пее, че адът стене и страда, защото приел в своята утроба Сина на Мария – Прикованият на Кръста опразни гробовете. Аз го приех като един от мъртвите, а Той отмени моята власт и сила. Адът не разбрал какво се е случило, защото мислил, че приема още един мъртвец, но този мъртвец бил „бомба“, която влязла в неговите основи и не след дълго го взривила във въздуха. Христос възкръснал. Какво означава това? Смъртта била победена. „Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец”, възкликва отново св. Йоан Златоуст. Именно това пеем – адът бил ранен, приемайки в своето сърце като мъртвец Създателя и накрая гробът се превърнал в извор на божествен живот. В мястото на сянката и на смъртта вече господства светлината. „Сега всичко се изпълва със светлина” – небето, земята и преизподнята.

Така цялото творение празнува Христовото Възкресение, в което се утвърждава. Събитието на Възкресението вече е основата, върху която се гради новата реалност, новото общение. Христовото Възкресение е неповторимото опровержение на смъртта, защото фактът, че Христос е възкръснал, означава, че човекът е възкръснал. Човекът в Христос и чрез Христос е победил смъртта. И с празника, който ще празнуваме малко по-късно, Възнесение Господне, човек се връща отново там, откъде е започнал и не само това– след като в тропарите пеем, че и ангелите се удивляват на Възнесението, виждайки Човек, стоящ по-горе от тях – човекът станал по-висш от ангелите от момента, в който човешката природа се съединила с божествената природа в Личността на Христос, и сега човекът може не просто да победи смъртта, но и да бъде причастен на Светотроичното общение. Така ние празнуваме нашата победа и радост. След Христовото Възкресение никой не може да ни отнеме живота, освен ако ние сами не го отхвърлим. Животът на човека вече има смисъл, не свършва в нищото, в смъртта, а е опровержение на смъртта. До времето на Христос реката на времето течала към определен край, към смъртта, а сега се влива в царството Божие.

Но истина ли е всичко това? Тук именно идват думите „Воистину воскресе“! Това не са само думи, а трайният опит на Църквата, защото виждаме отразена победата над смъртта в лицата и живота на светците, на първо място на Пресвета Богородица. Светецът е истинско потвърждение на думите „Воистину воскресе!“, защото животът на Христос е станал живот на светеца. Чудесата на нашите светии са увереността, че смъртта е била победена. Животът на Христос действа чрез живота на човеците, на светите хора, от чийто свети мощи тече миро, дават се изцеления, запазват се нетленни. Не зная дали проследихте шумотевица около намирането на тялото на йеромонах Висарион от манастира „Агатон“ напълно нетленно 15 години след неговата смърт… Епархийският митрополит много мъдро не побърза да каже нещо, а покани най-компетентният съдебен лекар, който каза, че това е извън границите на науката и няма научно обяснение.

Христовото Възкресение потвърди, че калемът, който бе присаден в човешката природа на Рождество Христово, се хвана. Христос възкръсна и даде като плод общението между Нетварния и тварното. Така ние вкусваме думите „Воистину воскресе!“ чрез онези, които се подвизават с търпение, с дръзновение, със сила. Някога една девойка написа писмо на един 32-годишен мъж, който беше болен от рак. В писмото си тя казваше: „Трябва да се научиш в живота дори да казваш не „Господи помилуй!“, а „Слава Тебе, Боже!“. Защото когато казваме „Господи помилуй“, какво имаме предвид? „Боже, имам някакъв проблем, помилуй ме!“ Какво обаче означава „Слава Тебе, Боже!“? Означава „Боже, бъди прославен дори за проблема, който имам!“. Но нека видим кой бе написал това писмо? Една девойка, която вече 15 години бе парализирана на легло. Тя имаше сили да казва „Слава Тебе, Боже!“, което казано по друг начин означава „Воистину воскресе!“. В състоянието, в което беше, тя можеше да чувства победата над смъртта, да предвкусва радостта от тази победа без нейното заболяване да засенчва тази радост от лицето й. Докосваме думите „Воистину воскресе!“ в живота на всички подвижници и пустинници, в лицата на толкова хора, които, докато по светски бяха успели, образовани, накрая избраха да се отрекат от хорската слава и да станат монаси или монахини. Защо? Защото чувстват възкресния опит и знаят, че това е най-великата радост. Така целият живот на Църквата е потвърждение на думите „Воистину воскресе Господ!“.

Радостта наистина е голяма, защото сега знаем това, което Сам Господ ни каза – този, който вярва в Мене, дори да умре, ще оживее. По човешки може да съжаляваме за смъртта, защото тя означава раздяла, но увереността, че смъртта наистина е победена, дава мир на човека. Винаги ще помня, когато отидох в дома на един мъж, който загина много млад, и неговата майка с право питаше: „Защо? Защо да го загубим? Защо да го няма?“. Наблизо мълчаливо стоеше неговият брат (по това време той беше студент, а днес е уважаван лекар). Той дойде при мен и ми каза: „Отче, мисля, че да съжаляваме прекомерно за брат ми е егоистично. Питаме се защо да го губим, защо да си замине от този свят, защо да го нямаме. Но ако там, където се намира брат ми сега, е много по-добре, отколкото беше тук, имаме ли правото да искаме да бъде до нас?“. Тогава му отвърнах: „Детето ми, удивляваш ме! Удивляваш ме, защото това го казваш ти, който си негов брат, и несъмнено изпитваш болка! Удивляваш ме, защото това, което казваш, е истина, и навярно именно твоята болка те доведе до истината.“ Защото моментите на голяма болка са моменти, в които тревожно търсим истината: къде е той сега… Именно в момента на болката идва откровението, идва просветлението, и човекът, който не се ограничава в интелектуалното познание, а има опита на възкръсналия живот, има и усещането, че неговият близък не просто живее, а навярно сега е по-добре отколкото е бил преди.

Но, скъпи мои, има още нещо. Говорим за първото възкресение. Трябва да знаете, че първото възкресение съществува и в нашия живот. Окончателното възкресение ще стане при Второто пришествие. Как обаче преживяваме първото възкресение? Църквата ни го казва в превъзходното песнопение: „Ден на Възкресение е, да просияем от тържеството и един другиго да се прегърнем! На тези, които ни ненавиждат, да речем: Братя! и всичко да им простим, заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи, и на тези, които са в гробовете, живот дарува.”.

Как наричаме вечернята, която се служи преди обед на Великден (т. нар. Второ Възкресение)? Вечерня на любовта – защото Възкресението е явяване на Божията любов. Когато Господ бе разпнат, Той ни показа колко много ни обича и чрез Своето Възкресение ни увери за Своята любов, както и за това, че не се е страхувал да слезе от Кръста, нито това било невъзможно за Него, когато Му казвали – ако си Син Божий, слез от Кръста! Но чрез Своето Възкресение Той ни казва – можех да сляза, но не слязох, защото ви обичам! Защото, ако бях слязъл, вие щяхте да пребивавате в смъртта, а Аз исках вие да живеете! Затова именно Той останал на Кръста – за да можем ние да възкръснем! Затова именно Възкресението и Любовта са две тъждествени неща. Не можеш да празнуваш Възкресение Христово и да не обичаш; не може да празнуваш действително Възкресение Христово и да не прощаваш, да останеш в дребните неща. Истинската възкресна радост задушава всяка човешка дребнавост. Тогава кое е първото възкресение? Именно възкресението на сърцето, което от момента, в който преживява Христовото Възкресение, знае само да обича и нищо друго; познава етоса на Бога, защото Бог е любов. „Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45). Когато например някой отива, ограбва един храм, мнозина от нас казваме: „Защо Бог не му отряза ръцете?“. Тези наши думи не са в Божия Дух, Бог няма това наше мислене, а обича и съжалява дори този крадец. Затова и един разбойник пръв влезе в рая. Това е първото възкресение – докато живеем в този свят. Ще показваме, че сме възкръснали, ако можем да превъзмогваме всичко в любовта.

Това е първото възкресение, а второто ще настъпи при Второто пришествие. Не си мислете, че тогава Бог ще ни измъчва. То ще е окончателното възтържествуване на любовта, но ще има хора, които ще страдат от това, че Бог е любов; ще има хора, които тогава ще разберат, че са можели, но не са се научили да обичат; които няма да могат да се радват на Христовото Пришествие. И днес има такива хора, които носят ада в себе си. Веднъж попитах един човек: „Бог какво ти направи? Какво криво видя в Него? Ако погледнеш живота на Христос, не съществува по-красива история. Какво тогава те кара да мразиш красотата? Какво те кара да хулиш Христос?“. Какво те кара да не можеш да се разбереш с другия, живеейки с него в един и същи дом? Именно това, че носиш вируса на разрухата в себе си. Защо? Защото си се отрекъл от Божията благодат, която обединява, която те кара да откриеш твоята радост в лицето на другия. Човекът, който иска да подчини и заличи другите, е тежко болен, защото този, който е радостен и свободен, иска да вижда и другите радостни и свободни. Кой не зачита свободата на другия? Този, който сам не е свободен. Кой не разбира любовта, която другите показват към него? Този, който сам се е лишил от възможността да обича.

Виждате, че Възкресението не е нещо, което отсъства от нашия живот, нито е празник, който честваме веднъж в годината. От реалния опит на Възкресението черпим сили, за да преодоляваме всички скърби в нашия живот. Някога в нашата област стана пътна катастрофа. В дома на една жена наведнъж влязоха четири ковчега. Минаха няколко месеца и един човек поиска да посети тази жена. Той много се притесняваше, защото мислеше какво ще й каже. Почукал плахо на врата и седнал да разговаря с нея. Но вместо той самият да я утеши, тя го утешила и то толкова много, че това го подбудило да я попита: „Но откъде черпите такава сила?“. „Знаете откъде!“, отвърнала тя. Всъщност имала предвид именно вярата в Христовото Възкресение, защото тя беше човек, който преживяваше реално Христовото присъствие и този трагичен случай не я промени. Когато преживяваме събитието на Възкресението по автентичен начин, тогава имаме и сили да издържаме на изпитанията в живота. Спомняте ли си историята за свети Христофор, който пренесъл едно дете на гърба си, което всъщност бил Самият Христос. Христос това направил за нас – взел ни на гърба Си и ни пренесъл от смъртта в живота. Затова Той казва, че който вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. Църквата, която живее тази истина, ще я провъзглася не със своята уста, а със своето съществуване. Това е самото съществуване, живот и ход на Църквата във времето. Колко хора воюваха с нея, колко гонения, скърби и терзания й причиниха! Колко хора воюват с нея и в наше време! Но Христос какво каза за нея? Че портите адови няма да й надделеят.

В едно радиопредаване ме попитаха: „Как ще коментирате факта, че в дните преди Възкресение отново извадиха на повърхността стари истории като „Шифърът на Леонардо“, „Евангелието от Юда“ и т.н.?“ Отговорих им, че хората, които отново заговориха за тези „версии“, са неуки и лукави. Първо, това, което днес представят като нещо ново, за него се чуваше още по времето на моите студентски години. Не съществува нищо ново или скрито, а просто винаги е имало хора, които воюват с Христос. Защо отново изкарват тези идеи днес? Защото си мислят, че по този начин ще разклатят вярата на хората. „А Вие имате ли да кажете нещо за тези версии, които се представят сега?“, ме попитаха. „Нямам какво да кажа. Изчакайте и ще получите отговора през Страстната седмица“, казах аз. И отговорът беше даден – чрез хилядите хора, сред тях и много млади, които се стекоха в храмовете за Великден. Защо? Защото за хората Възкресението е опит, който не може да бъде опроверган с тези абсурдни аргументи, които някои се опитват да представят.

Виждали ли сте как в нощта на Възкресение хора, които цяла година не са стъпвали в храма, отиват да чуят възгласа „Христос воскресе!“? Веднъж на Велика събота в 23 ч., веднага щом отворих вратата на моята килия, за да отида в храма, видях един човек със своята съпруга и децата му, който по-рано ми беше заявил, че не е вярващ. Познавам го от дете, той също ме видя и ми каза: „Приятно посрещане на Великден!“. А аз му отговорих, смеейки се:

– Благодаря много! Но ще ми позволиш ли един въпрос?

– Да…

– Ти какво търсиш тук?

Той се сепна. А аз му казах:

– Тази вечер вярващите са се събрали тук, за да празнуват Христовото Възкресение. А ти за какво си дошъл тук?

Стъписан от въпроса, той не знаеше какво да ми отговори. Тогава го потупах по рамото и му казах:

– Зная. Ти не дойде, а те доведе!

– Кой?

– Викът на нашата човешка природа, която е прозряла, че в онази нощ бе дадена и спечелена най-голямата битка.

Битката между живота и смъртта. Това търси човешката природа – това послание, че смъртта бе победена, че човек може да преодолее своята смъртност. Този вик на човешката природа превишава всяка логика, всяко колебание и подтиква човека макар и по този начин да стане участник в голямото празненство на радостта и да разберете колко истинно е това събитие. Една година по-късно, през Страстната седмица сестрата на същия този човек почина. Тя имаше дъщеря, която беше в гимназията. Познавах тази девойка, отидох на погребението на майка й и се опитах да утеша семейството. Минаха около две седмици и човекът ми се обади по телефона. „Искам една услуга от Вас – да помогнете на моята племенница. Мнозина ме съветваха да я заведа при някой психотерапевт, но аз зная, че никой няма да й говори по-добре от Вас и затова искам да се срещнете“, каза ми човекът, който се правеше на атеист. „С голяма радост, детето ми!“, отвърнах му. Отидох в дома му, разговарях с девойката и накрая се възрадвах. На това как човек може да преживява Христовото Възкресение, което му помага да преживява смъртта. Възрадвах се, когато чух момичето да ми казва: „Аз съм горда с това, което беше майка ми! И затова вярвам, че сега е близо до Бога!“.

Христовото Възкресение е възкресението на човека и се моля, както и вие се молете за мене, още сега да преживеем тази реалност. Винаги да празнуваме първото възкресение и да преживяваме любовта, която е плод и печат от това възкресение, очаквайки второто възкресение, голямото празненство на царството Божие, където не престава радостта на празнуващите. Неизразима е насладата на онези, които сред възкресната радост ще виждат Бога лице в лице и ще бъдат причастни на този божествен живот.

Нека се молим, тръгвайки от първото възкресение, да стигнем до второто, за да можем отсега да казваме на всеки човек, както свети Серафим Саровски е казвал: „Христос воскресе, радост моя!“

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог Светостта не е за малцина Защо толкова болка Вкусът на Литургията Силата на прошката