Всеки от нас е потенциален Иуда

Май 15, 2019 in Външни

А когато Иисус беше във Витания, в къщата на Симона Прокажени, приближи се до Него една жена, която носеше алабастрен съд с драгоценно миро, и го възливаше върху главата Му, когато Той седеше на трапезата.
Като видяха това, учениците Му възнегодуваха и казваха: защо е това прахосване: защото това миро можеше да се продаде много скъпо, и парите да се раздадат на сиромаси. Но Иисус, като разбра това, рече им: защо смущавате жената? Тя извърши добро дело за Мене: защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога имате; като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение.
Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, що тя извърши. Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те му предложиха трийсет сребърника.
И оттогава той търсеше сгоден случай да Го предаде.

Матей 26:6-16

В този откъс от Евангелието, който прочетохме сега, приготвяйки Господа за Неговите страдания, една жена дошла и Го помазала с това драгоценно миро; и е много трогателно как нашият Господ приема подобна любов от най-обикновени хора. Ала същевременно Иуда – един от дванайсетте, които били с Него – видял това да става и нещо в сърцето му се изменило. Това било очевидно „последната капка“, тъй като Иуда държал ковчежето и помислил, че това е прахосване на пари. Можем да проследим логическият процес, случващ се в ума му. Сякаш го чуваме да мисли за Христос: „Мислех, че този човек е някой важен. Той прахосва пари, не прави нещата както подобава, мисли си, че е някой значим…“ и други подобни хрумвания вложил дяволът в ума му. И тъй като имал страст (а неговата страст била сребролюбието), той бил уловен от дявола и предал Христос. Той не внимавал над себе си и не победил своите страсти.

Всеки от нас може да се озове в същото положение. Трябва да погледнем в сърцата си – коя от нашите страсти ще послужи за повод на дявола, така че да предадем Христос. Ако си мислим, че сме нещо повече от Иуда, че не сме като него, бъркаме напълно. Подобно на Иуда, всички ние имаме страсти в своето сърце. Поради това нека ги разгледаме. Можем да бъдем уловени с любовта си към изрядността и яснотата, нещата да са „правилни“, естетическите ни усещания – всяко едно от малките ни наклонности може да послужи за повод дяволът да ни улови. И след като ни хване, тогава започваме да оправдаваме състоянието си като “логически издържано“, като в основата са нашите страсти. И от този „логически“ начин на мислене можем да предадем Христа, ако не внимаваме над себе си и не осъзнаем, че сме изпълнени със страсти, че всеки един от нас е потенциален Иуда. Поради това, щом имаме възможност – щом страстта започне да действа в нас и започва да се развива логически процеса от страст към предателство, трябва да спрем и да си речем: „Господи, помилуй мене грешния!“.

Не бива да гледаме на живота през призмата на нашите страсти, нито да се опитваме да „нагаждаме“ своя живот според желанията ни, независимо дали става въпрос за тих и мирен живот или такъв, изпълнен с шумотевица и вълнения. Ако се стремим да „напаснем“ живота си по този начин, резултатът ще е плачевен. По отношение на живота следва да примаме нещата, които ни се случват, като Божий промисъл, знаейки, че с тях се цели ние да се събудим от страстното си състояние. Трябва да молим Господ да ни разкрие какви богоугодни дела можем да извършим. Щом започнем да приемаме случващото ни се, ние ставаме подобни на обикновената жена в Евангелието, която чула Божия призив и успяла да бъде Негов служител. За нея щяло да се проповядва по цял свят, както рекъл Господ, поради простичкото нещо, което извършила – възливането на мирото върху Него. Нека бъдем подобни на нея: възприемчиви да видим Божиите знаци около нас. Тези знаци са навред: в природата, в ближните, в наглед случайните неща… Винаги, всекидневно има неща, който ни посочват Божията воля. Трябва да сме с отворено съзнание за това.

След като осъзнаем по-пълно намиращите се в нас страсти и започнем да се борим с тях, не бива да позволяваме да започне процеса, който видяхме при Иуда. Иуда започнал от съвсем малко нещо: като бил загрижен за правилното разходване на парите. А от такива дреболии се случва да предадем Господа, нашият Спасител. Трябва да имаме трезвение, като търсим не как да осъществим страстите си, а да съблюдаваме Божията воля: как в точно този момент да се пробудим и започнем да следваме Христа през Неговите страдания и да спасим душите си.

orthochristian.com

Не можеш да поставиш Бог в безизходица

Май 7, 2019 in Външни

Колкото повече рани получава човек в живота си, толкова по-привилегировано е неговото положение пред Бога. Както казва пророк Давид, сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре, Бог преобразява това сърце и човек става състрадателен. След време болката, неправдата и раната стават нещо добро за него, разкрасяват го и той става по-благ, по-зрял, сърцето му се прекършва, научава много неща за човешката природа и немощ, научава се да общува с брата си.

Каквото и да стане в живота, каквито и трагични и осъдителни събития, нищо не може да постави Бога в трудно положение и Той да каже: за този човек не мога нищо да направя, толкова е наранен, че нищо не мога да направя. Само ние говорим така.

Светият Дух обаче прониква в дълбините на сърцето. Както се казва в една много хубава литургична молитва, Бог знае нуждата на всеки един от нас. Ние много пъти не знаем от какво наистина имаме нужда. Бог обаче знае, затова Той става за нас това, от което ние имаме реална нужда, както се казва в същата молитва: Ти си Лекар на нашите тела и души. Бог е единственият Лекар на душите и телата ни и знае нашите потребности. Помните в Стария Завет, където евреите в пустинята роптаели често срещу Бога. Той им изпратил манната, тя била храна за всички, но при всеки се превръщала в това, от което той имал нужда. Ако някой, например, имал нужда от калций, ставала калций. При друг захар, при трети – желязо. Бог знаел нуждата на всеки един.

Когато общуваме с Бога, когато се молим, когато се причастяваме, когато сме общение с Него, Божията благодат преобразява и лекува душата ни, както Бог знае. Ние не знаем. И в нашия живот, когато да ядем, нима си мислим: сега, като изям това, то ще стане калций, фосфор, желязо? Откъде да знаем тези неща! Просто се храним и когато организмът е здрав, сам ги превръща в необходимите елементи. Всеки орган приема съответното количество витамини, протеини и т.н. Не определяме с нашия ум кой орган колко процента фосфор да вземе или желязо. Не, организмът прави това от само себе си. Много повече това важи, когато Бог действа. Опитът наистина доказва, че Божията благодат изцелява напълно човека и всички тези травми стават велики преимущества в него.

***Един светец, когато чуе за убийство, кого ще оплаче? Оплаква убиеца, не убития. Плаче не за жертвата, а за престъпника, жертвата е жертва и като жертва има право на Божията помощ и на състрадание от хората. Бог е длъжен да въздаде Своята правда, която е Неговата благодат, но този убиец, престъпник и злодей, кой ще го съжали? Кой ще го погледне? И с каква нагласа да се обърне и накъде? Да се обърне към Бога и какво да Му каже? След като от ръцете му капе кръв? Тоест, този човек става звяр и е достоен повече за съжаление от този, който е станал жертва.

В Патерика има един пример. Авва Геласий посадил зеленчуци, за да преживее цяла година с тях в пустинята. Някой отишъл, изкоренил ги и нищо не оставил. Там е пустиня, няма магазин да отидеш да си купиш, ако нямаш хранителни продукти, оставаш гладен.Съседите отишли и му казали:

- Какво стана сега? Горко ти, авва Геласие, какво си изпати! Ще останеш гладен!

Той се засмял и казал:

- Горко на мен? Горко на този, който го е сторил!

Аз ще остана гладен. Няма да свърши светът. Но горко на човека, който е стигнал дотам да отиде да изкорени трите зеленчука в градината.

И тъй, казваме горко на човека, който е убил. Жалко е за този, който е умрял. Но още по-жалко за този, който го е убил. Той е за оплакване с горчиви сълзи, защото няма къде глава да подслони, накъде да се обърне? Към хората? Те са го отхвърлили. Към Бога? Не може, няма дръзновение. Към себе си? Той гледа в себе си и вижда един убиец. Каква утеха ще има този човек?

Сигурно знаете за случая с онзи капитан на кораб, който стана причини да загинат 180 души. Той се самоуби. Помислете – Бог да пази да не се случва, но ако ние сме на мястото на този човек? Всички го обвиняваха. Да, с право, корабокрушение, удавили се 180 човека. Всички се нахвърлиха върху него и кой от тях го оправда? Помислете в какво положение се оказа. Знаете ли какво означава да стигне човек до отчаяние? Да няма за какво да се хване, да стигне дотам смъртта да е по-добра от живота, да се самоубиеш и за теб това да е спасение, представи си какъв живот трябва да имаш! Представи си какво преживяваш. Сега ще възразите, да не би да скърбиш за онзи човек? Мисля, че Божието милосърдие е бездна, не можем да кажем, че Бог като Баща не Го е заболяло и за този човек – когато вижда детето Му, човека, който сътворил и обикнал до край, да изпадне дали поради греха или лекомислие в едно такова трагично състояние. Много хора се зарадваха на смъртта му и казаха: заслужи си го! Не може да се говори по този начин. От друга страна, виждаш какво означава отчаянието и какво е надеждата.

Колко велико нещо е това, което казваме за Света Богородица, че е надежда на обезнадеждените. За тях винаги има една надежда, съществува не една надежда, а Един, Който е Надежда. Този Един е Надеждата на света – Бог. Всеки човек, и убиецът, и този, който е направил тези трагични грешки, има надежда. Не можеш да му кажеш: нямаш надежда, ти си скот! Окаян, отвратителен. Той наистина е такъв, с главна буква, но и за тези скотове и всички други Бог съществува. Не може да има нищо в света, което да надмогне Божията любов. Дори дяволът. Какво да говорим за човека. Самият дявол не може да накара Бога да му каже: знаеш, омръзна ми, не те искам повече пред Мене! Не. Бог чрез Своята безкрайна любов обгръща дори демоните и ги смята за Негови деца. Затова един св. отец казва едно много хубаво слово – и по това да разберете какво означава православното богословие и колко ценни неща съдържа. Той казва: “Не наричай дявола лош, защото хулиш Бога. Дяволът, казва той, не е лош по своята природа, а по своето произволение. Природата му не е лоша, той е сътворен твърде добър, но произволението му е лошо”.

Затова човек може да каже, че злото не съществува, но той му дава живот чрез своята свобода и произволение. Затова светците обичали всички без разлика, а прегрешенията и пороците на хората не можели да намалят тяхната любов. Затова Христос казва да не съдим никой човек, да не съдим по външност, нито убиеца, нито престъпника. Не можеш да осъждаш другия. За всеки има надежда за спасение, защото Сам Господ е Надежда на обезнадеждените, на тези, които са в пълно отчаяние. Моля се никога да не се оказвате в такова състояние, в такова екзистенциално, гранично отчаяние, но ако се окажете, да не забравяте, че никога не е възможно човек да остане без надежда, защото съществува Надеждата на света – Христос.

Мнозина казват осъждаме еди-какво, еди кого!.. Ама кого осъждаш? Та Бог дори дявола не осъжда, а ти осъждаш хора? Да отхвърлиш греха – да, да отхвърлиш случилото се – да, но човека – не можеш. Тук се вижда величието на Бога, на Бога – нашия Баща, защото Този Баща никога не може да се промени и пребъдва като Баща и Надежда.

Бог да ни пази, защото вярвам, че, ако Бог не ни опази, говоря за себе си – всичко бих извършили, и убийства и какво ли не. Помислихте ли, че в даден момент можем да се окажем убийци, да станем причина да загинат хора? Кое е странното? На мястото на този, който се самоуби, можеше да сме ние и да бъдем причина да загинат 180 човека. Какво щяхме да чувстваме, къде щяхме да застанем? Къде щяхме да намерим утеха? И колко е утешително, когато си осъден от всички, да имаш в себе си тази надежда – че Бог наистина те приема. Има Някой, Който не те отхвърля, не те мрази, не те осъжда. Спомнете си случая с жената, хваната в прелюбодеяние, на която Христос казал: никой ли не те осъди? Никой не останал. И Аз те не осъждам, казва Христос. Кой е безгрешен и кой е този, който може да съди другия, когато сам чувства, че първият за осъждане е той самият? Какво да сторя на другия? Какво да ΄ς θδγδ? Затова нека не оставяме човека без надежда. Какъвто и да е той, колко и голям звяр да е, не е възможно вратата на Бога да се затвори за този човек.

Като духовници често виждаме това – при изповед слушаш много неща. Като човек можеш да кажеш: Що за човек е той?! Какви пороци и сквернота! Не е останало нищо, в което да не се е забъркал. Но като духовници знаем: нима Бог затваря вратата за този човек? Не. Самият той ти казва: Отче, не мога да се поправя, такъв съм си. А ти му отговаряш: Имай надежда в Бога, не се отчайвай! Бог, детето ми, има силата да те спаси, само Му дай твоята свобода. Кажи: Боже мой, помогни ми, спаси душата ми! А Бог знае, има начини да те спаси.

Не е възможно с безкрайните пороци и отклонения да поставиш Бога в безизходица. Каквото и да правиш, сине мой. Нито дяволът може. И не само това, а всеки път, когато дяволът имал някакъв успех, Бог правил нещата така, че успехът на дявола се превръщал в неуспех. Дяволът хвърлил човека в падение, но Бог дошъл, станал Човек и издигнал човека повече отпреди. Бог не просто спасява човека от мрежите на дявола, но и прави по-голяма мрежа, хваща дявола в нея и накрая Бог като безкрайно по-мъдър и пълен с любов преобръща всички тези кроежи на дявола, за да служат на Божиите дела. Става това, което казва старецът Паисий:  “Там, където дяволът оре, накрая Бог сее. Клетият дявол отива, пребива се от умора да изоре и след като хубаво изоре и каже: не мога повече!, идва Бог да сее и жъне”.

Старецът Паисий казваше, че дяволът толкова много заплита нещата, прави едно кълбо, че ако Бог му каже: “Разплети го сега!”, няма да може да го направи. Толкова заплетени са понякога нещата. Но това е Божията мъдрост и сила, която стои над всички тези неща. Затова Бог го оставя да оре, да се мъчи, а след това идва Бог, Който има последната дума. Той е Този, Който ще каже „Да” и „Не”. Затова човек не трябва да има никакво безпокойство. Човек трябва да има твърдата вяра, че не е възможно дяволът да надделее над Божията любов. Това е догмат на вярата.

Превод: Константин Константинов

 

 

 

За християнските радости, произтичащи от Христовото Възкресение

Април 27, 2019 in Външни

За християнските радости, произтичащи от Христовото Възкресение

Архиеп. Серафим (Соболев)
Слово на Велика събота, 7 (20) март 1946 година.

Днес на литургията светата Църква вече ни разказа в своето евангелско четиво за Христовото Възкресение. Отначало ангел възвестил тази радостна вест на св. жени Мироносици, а когато те се връщали от гроба, Сам Възкръсналият Господ им се явил и им казал: Радвайте се (Мат. 28:9).

Можем да си представим каква голяма радост изпитали мироносиците, а след тях и и всички Христови ученици, когато получили вестта за Възкресението, и при това, след голямото унижение, което претърпял Господ на Кръста, след тежките страдания и смърт на Христа, Когото те така обичали. Тази радост била толкова необятна, че апостолите не могли да повярват на мироносиците, когато последните им съобщили за Христовото Възкресение. Някои от учениците от радост не вярвали дори на очите си, когато Христос им се явил след Възкресението Си.

Но не само св. мироносици и апостолите изпитали тази радост от явяването на Възкръсналия Господ. Изпитвали я и мнозина от великите праведници, живели след апостолите, по силата на неизменимите Христови слова: Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам (Йоан 14:21).

Тази радост изпитал и нашият велик Божий угодник св. Серафим Саровски, и то когато бил едва на 26 години, т.е. когато още не се бил очистил от всички страсти, а само имал огнената решимост да не изменя на Христа в своя живот и да Му принадлежи с цялото си същество. Блаженството от явяването на Господа в слава било така голямо, че св. Серафим не могъл да помръдне от мястото си след дивното Божествено откровение, няколко часа не могъл да каже нито дума и сърцето му се топяло от райско блаженства.

Впрочем думите: Радвайте се!, отправени от Господа към мироносиците, включват в себе си не само дивната радост от явяването на Възкръсналия Господ. Те ни говорят и за друга, също така голяма радост, която трябвало да получат мироносиците, апостолите и всички християни. Тази радост произтича от вътрешната, възраждаща благодат на Светия Дух, която възприели в себе си апостолите в петдесетия ден след Христовото Възкресение и която оттогава и до днес се дава на всички православно вярващи при св. Кръщение, в тайнството св. Миропомазване. Отначало ние не можем да почувствуваме в цялата и пълнота радостта от тази благодат, но тя заедно с благодатта постепенно се разкрива, възраства в нас, според мярата на изпълняването на светите Христови заповеди, както учат за това св. Никита Стифат в “Добротолюбието” и другите св. отци на Църквата. Като разкривали тази благодат* чрез праведен живот, светите люде още на земята ставали небожители и подобно на тях изпитвали непрестанната радост на Небесното царство.

(*Разкривам в себе си благодатта на Светия Дух – това означава да възгряваме в себе си благодатта на Светия Дух, получена като Божествена искра при св. Кръщение и да я преумножаваме до разкриване на нейните дивни прояви в нас. За това съдействува неотклонното изпълняване на Божиите заповеди, като проява на нашата истинска любов към Христа).

Ето как говори за това блаженство св. Антоний Велики:

“Молих се за вас да се удостоите да получите и вие този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да го получите… принесете най-напред телесни трудове и сърдечно смирение… – и Той ще ви бъде даруван… навеки… Защото този Дух обитава в правите сърца. И когато Го получите, Той ще ви открие най-възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хората и зверовете и във вас ще пребъдва небесна радост ден и нощ и тогава, макар в тяло, вие ще бъдете подобни на онези, които вече се намират в Царството (небесно)” (Добротолюбие. Т. I. М, 1895, с. 35).

Ето защо св. ап. Павел е нарекъл приетата от нас възраждаща благодат на Светия Дух залог за нашето бъдещо наследство (Еф. 1:14), т.е. за вечното блаженство в Царството Христово. Сега ние не можем да почувствуваме в цялата му пълнота това велико блаженство, тази необятна божествена радост. Затова Господ ни дава възможност само да я предвкусваме. Сега не получаваме цялото блаженство, а само част от него – залог, който е всъщност вътрешната благодат на Светия Дух.

Но това още не са всички наши християнски радости, съдържащи се в думите на Възкръсналия Христос: Радвайте се. Тези думи ни разкриват и онази велика радост, която получаваме от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Разбира се, не всеки изпитва такъв благодатен плод в душата си от това страшно и дивно Тайнство. Тази радост чувствува онзи, който пристъпва към св. Чаша с Тялото и Кръвта Христови с истинско покаяние, т.е. с дълбоко сърдечно съкрушение за своите грехове и с непреклонна решимост повече да не се връща към тях. Тази радост чувствуват онези, които винаги пребивават в смирение и неотклонно изпълняват всички Божии заповеди, като се уподобяват на ангелите по своята целомъдрена чистота и по своята кротост. При наличието на такъв свят живот истинно вярващите хора, приемайки Пречистите Тайни, се озаряват от божествена светлина, съединяват се с Бога, стават подобни на Него по благодат и изпитват райско блаженство. Тогава Господ им дава да вкусят това висше и най-велико благо, за което пророк Исайя е предсказал и апостол Павел е засвидетелствувал: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4).

Несъмнено думите радвайте се включват в себе си и онова райско блаженство, което в цялата му пълнота ще изпитваме в бъдещия живот след Всеобщото възкресение и Страшния Христов съд. Сега ние не можем дори да си представим това блаженство. Още не е станало явно какво ще бъдем – казва св. Йоан Богослов. – Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е (1Йоан. 3:2). Ето защо преп. Серафим Саровски, сам предвкусвайки опитно това бъдещо райско блаженство, е казал: “Ако биха ни предстояли най-страшни и продължителни страдания, то трябва с пълна готовност да се съгласим да ги търпим, само и само да не се лишим от великата и неизказана радост и блаженство, приготвени от Господ за всички, които Го обичат”. И как би могло да бъде иначе, след като св. ап. Павел, който изпитал блаженството на райските обители и постоянно търпял всевъзможни тежки скърби на земята, е казал: Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18).

Ето за какви християнски радости, които са предвкусване на райското блаженство, ни говорят Господните думи радвайте се. Тези думи същевременно ни откриват, че всички споменати тук християнски радости са наше наследие, защото са ни дарувани чрез Христовото Възкресение.

Св. ап. Павел е казал: Ако пък Христос не е възкръснал… ние сме най-окаяни от всички човеци (1Кор. 15:17-19). Ясно е и обратното: че по силата на Христовото Възкресение ние сме най-щастливите хора на света.

Наистина ние изпитваме много, твърде много скърби. Но нека никакви скърби не помрачават нашите християнски радости, произтичащи от Христовото Възкресение. Възкръсналият Господ е знаел в какви големи скърби са живели и предстояло да живеят св. мироносици, св. апостоли и всички истински Негови последователи. И въпреки това Той на всички е казал: Радвайте се.

Нека никога да не забравяме, че Пасха е избавление от скърбите (Четвърта стихира на Пасха.).

По силата на Своето Възкресение Господ ни е дарувал способността да се радваме и сред скърби и дори в самите скърби да намираме извор на утешение и радост. Ето защо св. ап. Павел е казал: Както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (2Кор. 1:5).

Нека само да обичаме Христа така, както са Го обичали св. мироносици, учениците Му и всички истински Негови последователи. Та нали именно заради тази тяхна любов към Христа Той им се явявал, радвал ги и ги утешавал със Своите явявания. Нека и ние обичаме Христа, т.е. свято да изпълняваме Неговата воля, Неговите Божествени заповеди. Тогава Възкръсналият Господ според Своето обещание ще се яви и нам или ще излее върху нас Своите неизречени милости. Тогава Той ще пребивава с нас с всички радости на Своето светло Възкресение, защото Неговите Божествени слова са неизменими: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28:20).

Архиеп. Серафим (Соболев), Слово на Велика събота
Словото е произнесено в руската църква “Св. Николай” в гр. София на 7 (20) март 1946 година. Предадено тук по сборника Архиeпископ Серафим Соболев, Проповеди том II (1945-1949), изд. Девически монастир “Покров Богородичен” – Княжево, София 2000 година.

 

Евангелието за победата над изкушенията

Април 13, 2019 in Външни

Няма нито една Божия заповед, спрямо която хората да не са сгрешили, и нито една, която да са изпълнили без оплакване и ропот. И няма нито една Божия заповед, спрямо която Господ Иисус Христос да е съгрешил, и нито една, която да е изпълнил с оплакване и ропот. Всичко, през което е трябвало да премине, да изпълни и претърпи в Своя земен живот, Той е преминал, изпълнил и претърпял в пълно смирение и послушност към Своя Небесен Отец. Само за да ни научи на смирение и послушание! Само за да ни окуражи за търпение! Само за да ни покаже, че всичко, което ни е заповядано свише, е и възможно, и необходимо да изпълним под всевиждащия надзор и ръководство на живия Бог. Хората се оплакват от бедността и от своя незнатен произход, макар и всички хора в крайна сметка са от царски произход, защото произлизат от Царя Бог. А Той, единородният и възлюбен Син Божи, не се е оплаквал от това, че се е родил в пещера на овчари и че не е имал къде глава да подслони.

Хората проклинат враговете си, макар че най-често техният грях е превърнал съседите във врагове. А Той, безгрешният Агнец Божи, е трябвало още като Младенец на гърдите на майка Си да бяга в далечна страна от кървавия нож на Ирод. И въпреки това не е проклинал Своите врагове.

Хората се бунтуват против властта и закона дори и тогава, когато страдат от самите себе си. А Той, Законодателят на вселената, се е покорявал на властите и законите, отдавайки кесаревото кесарю.


За хората е труден постът, въпреки че им е позволено и в най-постните дни да ядат хляб и зеленчуци, и въпреки че постът е необходим за очистване на ума и съвестта. А Той, Пречистият, Който не е имало от какво да се очиства, доброволно Си е налагал четиридесетдневен пост, пост без хляб, без зеленчук и вода.


За хората е трудна молитвата, и в храма, и у дома, въпреки че молитвата е стълба, издигаща човека от праха и скотското състояние към Бога. А Той, Който тялом пребивавал с другите хора на най-ниското стъпало на живота, а духом непрестанно е бил на върха, радостно ходел на молитва в храма и прекарвал по цели нощи в уединена молитва.

Хората не искат да изпълнят без ропот и най-малката заповед от Божия закон, въпреки че този закон е даден заради тяхното собствено спасение. А Той, Спасителят на света, Който не е имал от какво да спасява Себе Си, послушно е изпълнил и най-трудните заповеди от Божия закон и смирено е принесъл Себе Си в жертва за хората само защото е знаел, че това е волята на Небесния Отец и че е необходимо за спасението на хората.


Адам и Ева, в райското изобилие и ситостта на всички божествени блага и сладости, не успели да победят и едно съвсем малко демонско изкушение и да не се докоснат до забраненото дърво. А Той, в пустинята и в самота, гладен и жаден, без хляб и вода, без приятел и помощник, решително се противопоставил и на най-големите изкушения, които само нечистият Сатана може да измисли.

Колко величествени, колко трагично величествени са всички събития в Христовия живот! Като планини, в подножието на които морето безсилно се плиска, и чиито върхове човешкото око напразно търси. Много читатели на Свещеното Писание смятат, че Христовото учение се съдържа преди всичко в Неговата проповед на планината. Впрочем има много събития в Христовия живот, които са не по-малко поучителни от Проповедта на планината. Не може да се каже кое в живота на Христос е главно, и кое – второстепенно. Но несъмнено е, че у Него няма нищо второстепенно. И със сигурност не може да се каже, че Неговото учение, изказано с думи, превъзхожда Неговото учение, показано чрез дела и събития. Нещо повече, по-скоро би могло да се каже, че Христовите дела и събитията от Неговия живот у повечето вярващи оставят по-дълбоко впечатление и предизвикват по-силни усещания, отколкото Неговото учение, изказано с думи. Така, както лекарят, който мълчаливо отваря очите на слепец, би направил много по-силно впечатление, отколкото този, който обяснява с думи как се дава зрение на слепи. Но от друга страна, възвишените и дивни дела и събития от живота на Божествения Герой биха останали като тайнствени и безименни планини, ако не бяха получили израз и обяснение в учението, изказано с думите на Божествения Учител. Размисляйки и за едното, и за другото, човек трябва с дълбоко благоговение и смирение да каже: и двете са неизказано велики, и едното не може да се отдели от другото, както не може да се отдели изток от запад. Защото с какво биха ни помогнали Христовите думи: непрестанно се молете, ако Самият Той не беше очевиден пример за непрестанна молитва? Или, от друга страна, как бихме могли да разбираме и използваме Неговия пример на продължителен пост, ако Той не ни беше обяснил необходимостта и спасителността на поста? По същия начин се допълват Неговите дела на милосърдие и Неговото учение за милосърдието; Неговата борба със Сатаната и Неговото учение за бодърстването над своята душа и побеждаването на изкушенията; и всичко останало, изказано и извършено. Неговите дела са в хармония с Неговите думи, както здравото тяло със здравата душа. Ето, Той е дошъл на земята не само за да въплъти Своята душа в тяло, но и за да въплъти всяка Своя дума – да облече всяка Своя възвишена дума – във възвишеното тяло на видимото дело или събитие.

Сега да погледнем как Господ въплъщава в едно величествено тяло Своите дела и събития за поста, бодърстването и побеждаването на изкушенията. След кръщението на Йордан Той се оттегля за превеликия подвиг на поста, бодърстването и борбата със Сатаната.

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола. Защо именно веднага след кръщението? За да ни покаже, че и ние след кръщението сме подложени на изкушения, и то до самата телесна смърт. Чрез кръщението сме очистени и въоръжени с Божията сила, и сме изпратени в борба. Както казва премъдрият Златоуст: „Ти не си получил оръжие, за да седиш, а да се бориш”. Чрез кръщението сме станали подобни на Адам в Рая. Защо Бог ни изправя пред изкушения, ще се запитаме отново? Първо, за да покаже нашата свобода. Бог чрез кръщението ни е въоръжил със Своята сила, и, вече въоръжени, ни е оставил да избираме: дали да насочим това оръжие против дявола, или против Бога. И второ, за може, ако паднем, да се открие Адамовият грях и да се оправдае Божията постъпка на изгонването на Адам от Рая в долината на плача, и, ако победим, да се открие Божията сила в нас. Защото Новото творение има нова сила, нов Рай, нов човек, нова победа и слава, но и повторно падение.

Защо Светият Дух отвежда Христос на изкушение? За да се покаже, че Христос съзнателно, а не случайно, е подложен на изкушения. Бог не е довел Адам умишлено пред Сатаната, за да го изкушава той, а с Христос Бог е направил това умишлено. За да се покаже с това, че Адам, въпреки по-добрите обстоятелства, се е поддал на изкушението, а Христос и при най-трудни обстоятелства е победил изкушението. Същото може да се види и от това, че Адамовото падение било в Рая, а Христовата победа – на земята, в долината на плача и изгнанието, в пустинята. Защото се казва, че Духът отвежда Иисус в пустинята.

В пустинята Христос постил четиридесет дни и четиридесет нощи. Каква страховита гледка! Докато грешниците, заради които Христос е слязъл на земята, се валят в пресищане и препиване от земни сласти, Той, приятелят на грешниците, стои в пустинята на уединена и слъзна молитва ден и нощ, без да слага в устата Си нито хляб, нито вода ден и нощ, цели четиридесет дни и нощи. Господ прави това, за да покаже Своята безмерна любов към човечеството, което Той очиства със Своя пост и учи със Своя пример; да покаже Своята неразривна връзка със Своя небесен Отец и Своето послушание към Него. Ето, всичко, което хората казват, че не могат, Той може; и всичко, което хората правят по принуда и с ропот, Той го прави послушно и ревностно. Той е изпълнил всичко онова, което избраният народ се преструвал, че не може да изпълни. Избраният народ бил в богатия Египет и, въпреки богатството, падал и отпадал от Бога. Той също бил в Египет, но останал незасегнат от египетската тъмнина, подобно на Йосиф. Избраният народ бил в пустинята четиридесет години и тук падал и отпадал от Бога, въпреки че Бог го водел със Своята ръка и го хранел с мана небесна. А Той прекарал четиридесет дни и четиридесет нощи в пустинята без храна и питие, с неизменно смирение и послушание към Бога. Накрая избраният народ, като влязъл в обетованата земя, падал и отпадал от Бога, въпреки че Бог непрестанно го предупреждавал и вразумявал чрез закона и пророците. А Той в обетованата земя, когато вече бил признат от някои за Господ и Месия, останал верен, смирен и послушен към небесния Отец.

След четиридесет дни непрестанно бдение, пост и молитва, Господ Иисус огладня. И приближи се до Него изкусителят и започна да Го изкушава.

Първото изкушение изкусителят отправя към тялото, към изгладнялото тяло на Спасителя, затова Му рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А защо дяволът не превръща камъка в хляб и не предлага на Иисус? Ето, това би било по-силно изкушение за гладен човек – да види и помирише пред себе си топъл хляб. И така, защо дяволът първо не направи това, а след това да поднесе готов хляб на огладнелия Иисус? Причината за това е съвсем проста: защото не може. В своята немощ той иска Сам Иисус да му създаде средство, с което да изкушава. Бог е Творец и на камъните, и на хляба. В действителност Бог и прави хляб от камък, тоест от пръст. Чудото на превръщането на камъка в хляб Бог извършва всеки ден, както всеки ден извършва чудото на превръщането на хляба в кръв. Но това може само Бог и никой друг. Това е можел да направи и Иисус и без да Му бъде предложено от някого, стига да е искал. Защото пости не онзи, който няма и не може да има, и затова не яде; а онзи, който има и може да има, и въпреки това не яде. От думите на дявола е очевидно и това, че той иска да се поругае с Бога; като че иска да каже: вижте какво е Божието могъщество и Божието човеколюбие! Камениста и безнадеждна пустиня отвсякъде. Никъде няма хляб за гладния човек. Бог е сътворил човека и го е поставил в безхлебна пустиня, за да се мъчи от глад и да умре от глад. Къде е тук силата, къде е любовта, къде е Божието милосърдие? Затова ето, ако Ти наистина си някой Син Божи, и ако можеш, превърни тези Божии камъни в хляб, и яж. А ако Бог не ти е дал тази сила, тогава защо се държиш за Бога? Хайде с мен против Бога! – Уви, това нашепване и внушение успява у много маловерни!” („Никога не бива да вярваме на дявола, дори и в този случай, когато съветва нещо полезно и необходимо, защото той ни мами с полезното и завършва със злото; не бива да изпълняваме волята на демона нито от глад, нито по някаква друга необходимост, но трябва да прибягваме към Бога”. Зигабен).


На такава богохулна злоба и лукавство Христос спокойно дава отговор, който до края на света може да служи за поука и укор към лакомниците на този свят: Писано е, казва, „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”. По-трудно е да сътвориш, отколкото да нахраниш. А Бог със Своето слово е сътворил всичко съществуващо, и пак със Своето слово може да храни и храни всички Свои творения. А и с какво друго се хранят небесните сили и войнства, ако не с животворното слово Божие? Ние сме паднали заради тленна храна, когато сме се отдалечили от Божието слово; и въпреки това животът, който идва за нас чрез тленното, не идва от тленното, а от Божието слово. Твоето слово ме оживява, казва Псалмопевецът. Колко са сладки на езика ми Твоите думи, по-сладки от мед на устата ми! Никъде в Свещеното Писание не е казано, че в тленния хляб има живот и светлина, а е казано, че в Божието слово има живот и светлина (Йоан. 1:4). Целият живот е в Бога, и извън Бога няма живот. Всичко останало: храната и водата, въздухът и светлината, не са живот, нито източник на живот, а само средства за живот. И това са Божии думи, облечени в плътна и осезаема дреха заради нас, телесните създания.

Безгрешните ангели нямат нужда от никакви средства, защото те непосредствено се хранят с живот от животворните Божии слова. А ние не можем да правим това, понеже сме станали немощни и разслабени от греха. Ние не бихме могли да понесем чистото и голо Божие слово, защото това би било прекалено твърда храна за нас. Защото словото Божие е живо и действено, и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни (Евр. 4:12). Толкова силно, могъщо и насищащо е голото слово Божие. И ако Христос, като Божие Слово, беше дошъл на земята, необлечен в плътната и осезаема дреха на материята, кой би могъл да Го понесе? Чувствайки тази всемогъща сила на Христос като Слово Божие, пророк Малахия със страх казва: ето, Господ ще дойде, но кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя (Мал. 3:1-2).

Сам Христос е това Слово Божие и този Хляб на живота, от който всеки хляб получава жизнена сила и хранителност. Какво би Му струвало да направи хляб от камъка? Той е огладнял не защото е трябвало да огладнее, а защото е искал да огладнее, защото доброволно е приел да изпълни всеки закон. Това не е бил случаен глад на обикновен смъртен човек, а гладът на Безсмъртния, Който със Своята победа над дявола и Своето учение ще насища цели поколения до края на света.

Второто изкушение изкусителят отправя към ума. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”. И тук дяволът отново започна със злобни думи: ако си Син Божий. Но тук, вижте, и той започва да си служи със Свещеното писание (Пс. 90:11-12), придавайки на цитираните думи съвсем друго тълкуване, както имат обичай всички врагове на Бога и Божия закон.

Ако първото изкушение е предназначено за поука на лакомниците и сладострастниците, то второто е предназначено за поука на умните горделивци и книжници, които, събрали някакво знание за материалната природа и видимия живот, гордо се превъзнасят над Църквата Божия, докато в момента на тяхното най-голямо опиянение Сатаната не им нареди да скочат долу в пропастта. Защото, събирайки знания без Бога и Божията Църква, гордите хора мислят, че събират сила, докато в действителност те събират немощ. Който увеличава гордостта, увеличава немощта. Който се отдалечава от Бога, става все по-малък и по-малък по дух и сила, докато накрая не изчезне като прашинка на вятъра. И когато горделивият човек увеличи своята немощ докрай, когато се отдалечи от Бога докрай, той смята за себе си, че е стъпил с краката си на върха на Божията Църква и дори е поставил самия Бог под краката си. И тогава Сатаната идва при него, изкушавайки го, и казва: скочи и полети! Твоите ангели, тоест, твоите идоли, ще те задържат да не паднеш!

И какво отговаря Господ Иисус на изкусителя? А Иисус му рече: писано е също: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего”. Бог обича хората с неизказана любов, но именно поради това Бог няма да влиза във всяка смешна човешка игра, нито ще прави чудеса заради човешкото любопитство. Бог не е извършил и няма да извърши нито едно чудо, за да задоволи любопитството на хората. Всички Негови чудеса винаги са предназначени за задоволяването на истинските нужди на страдащите, за лечение на болните, за обръщане на неверните, търсещи истинската вяра, и за оправдаване на верните, когато са подложени на мъчение за истинската вяра. Ние изкушаваме Бога с всяко свое дело и с всеки свой помисъл, с всяко свое желание, което не се основава на смирение и послушание към Него. Онези, които, гордеейки се със своя ум и своето знание, потъпкват Божия закон, изкушават Бога за своя най-голяма погибел. Защото Бог е дълготърпелив и поради Своето дълготърпение ще търпи тяхното изкушаване, превъзнасяне и всяко богохулство, очаквайки цялата пара на гордостта да излезе от главата им, и те, посрамени, да се покаят. Но в края на краищата, ако те останат в своята сърдечна окаменялост, което също е следствие от гордостта на ума, Бог ще ги предаде изцяло във властта на изкусителя. „Бог е обещал сила на този, който е в опасност, а не на този, който Го изкушава; на този, който е в скърби, а не на този, който прави всичко за показ и търси празна слава” (Св. Исидор Пелусиот, „Писмо до дякон Йоан”, Писма 4, 164). И демонът изкусител ги издига на най-високата планина на гордостта, и тогава им предлага да скочат долу. И те послушно скачат и пропадат. И името им завинаги се изтрива от книгата на живите.

Третото изкушение изкусителят отправя към сърцето. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Това е изкушаване с богатство, власт и слава. Голям е броят на онези, които падат в тази дяволска примка. Откъде дяволът може да подари това, което не е негово? Защото пророкът е казал: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23:1). Но дяволът лъже, защото той, по думите на самия Спасител, е лъжец и баща на лъжата (Йоан. 8:44). На неговите лъжи се хващат само глупавите, които забравят, че живият и истинен Бог е всесилен и е единствен господар на света. Това, което Бог дава на хората, е за тяхна полза; а онова, което дяволът обещава да даде и привидно дава, е за погибел. Защото той не дава своето, а чуждото, краденото, и то откраднатото от всевиждащия Бог. Ето защо това това, което Бог дава, е трайно и благословено, а онова, което дяволът дава, е преходно като вятъра и проклето.

При това последно изкушение дяволът си е послужил с най-голямата лъжа на света, и когато той иска от Господа нещо, което превишава всяка дързост, но не и дързостта на дявола, Господ Иисус властно казва: Махни се от Мене, Сатана! Но за наша поука и този път не пропуска да се обоснове с думи от Свещеното Писание, поради което добавя: защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”.

По-сладка е кората сух хляб от Божията ръка, отколкото всички земни царства и тяхната слава от ръката на дявола. Всеки човек, който поне малко се държи за Бога, е по-богат и славен от дявола, и смешно е, когато богаташът иска и получава нещо от ръката на просяк. Истинският богаташ е Бог, след Бога най-богати са Божиите ангели, след ангелите – човекът, след човека – животните, растенията, звездите и минералите. Всяко от Божиите творения притежава нещо, което е получило от пребогатия Бог. А дяволът няма нищо, докато не открадне чуждото.

Вероятно Сатаната е изкушавал Христос и с други изкушения, тъй като виждал пред себе си уникален пример на Човек, Който нито за миг, на никаква цена не се подчинявал на неговата власт. Но евангелистите посочват тези три главни изкушения, които могат да служат за образец на всички останали изкушения в човешкия живот. И така, първото е изкушението на тялото или на нашата желателна природа; второто е изкушението на ума, или на нашата мисловна природа, и третото изкушение е на сърцето, или на нашата чувствена природа. Първото изкушение е най-характерно за младостта, второто – за средната възраст на човека, а третото – за старостта. Младият човек се бори с телесните страсти и похоти; човекът на средна възраст – с гордостта на своя ум, своето знание и умение; а старият човек – със сребролюбието, властолюбието и славолюбието, но от всичко това най-страшната страст е сребролюбието. И така, трите главни сатанински изкушения, с които Сатаната изкушавал Господ Иисус и с които изкушава и всеки от нас, са: сластолюбие, честолюбие и сребролюбие.

Всички тези три изкушения нашият Господ славно е победил, и то при най-тежки обстоятелства: и гладен, и жаден, и без покрив, и без приятели, в пустинята, в самота. Победил ги е така, че обърнал дявола в бягство. Тогава дяволът Го оставя, и ето. Ангели дойдоха и Му служеха.

А къде са били ангелите дотогава? Защо не са Му се притекли на помощ? Несъмнено, те са се отдалечили от Него по Неговия промисъл, както не би трябвало да се съмняваме, че Той е можел да ги призове на помощ когато и колкото е искал. Той Сам засвидетелствал за това, когато бил заловен в Гетсимания и поведен на съд. Един от учениците извадил нож, за да защити своя Учител, а Христос му забранил това, като му казал: или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванайсет легиона Ангели (Мат. 26:53)… Но Самият Той не е искал. Той е искал да бъде изкушаван от Сатаната като човек. Всеки човек има поне един ангел-пазител, който му помага в борбата с изкушенията. Христос е искал да остане сам, без нито един ангел. И всеки човек изкушават, по Божие допускане, обикновено по-малки зли духове. А Той искал да бъде изкушаван от самия Сатана, началника на злите духове. С една дума, Той е искал при най-тежки обстоятелства да се бори с най-големите изкушения, и то против най-големия изкусител на човешкия род, пред когото Адам и Ева отстъпили в Рая. И се борил, и победил, и ни оставил уникален пример за победа, изпълнен с храброст и вдъхновение. Великият Исая, прозирайки тази борба и тази победа на Господа, предсказал така: Господ ще излезе като исполин, ревност ще възбуди като воин (Ис. 42:13).

Когато Героят на героите одържал победа, тогава позволил ангелите да дойдат при Него. И ето, Ангели дойдоха и Му служеха!

След този пример на най-великия Човеколюбец и нашия най-голям Приятел, явил се на грешната земя, кой от нас може да се оплаква от каквото и да било страдание в този живот? Никой, който има срам и съвест. Затова да побързаме, докато трае бурният ден на този живот, който бързо се съкращава – да побързаме да се покаем за цялата си леност и небрежност в изпълнението на Божия закон. Да побързаме още отсега с послушание към Бога да загладим нашия грях на ропот против Божията воля. Със смирение и послушание да изпълним всичко, което иска от нас Бог: и поста, и молитвата, и бодърстването над своята душа, и внимателното следене на козните на злия изкусител и всички негови помощници и слуги. Бог не иска от нас да победим, защото Той знае, че ние не можем това. Той иска от нас единствено преданост към Неговата воля, смирение и послушание. А оръжието е Негово, и победата е Негова. Той винаги ще стои до нас и Неговите ангели ще ни служат. Величествен е Господ в Своята сила, несравним е в Своето богатство и неописуем в Своето милосърдие. Неговото милосърдие към нас, хората, е толкова голямо, че Той приписва на нас и Своята собствена победа. Затова на Него да бъде слава и хвала от ангелите на небето и от хората на земята, на Отца и Сина, и Светия Дух – на единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и вечност. Амин. | www.svetosavlje.org.

 

 

Какво е човекът? Машина?! Фабрика?!

Април 5, 2019 in Външни

Добрите дела не са самоцел

 

Горко ни, ако трябва да отидем да видим владиката, архиепископа, не за да получим духовна полза и да чуем Божието слово, а  защото трябва да ни уреди в полицията, в пожарната. И аз чувах тези неща, докато хората разберат, че за щастие нямам представа от тях, но в началото, особено когато дойдох в Кипър, и отидохме в манастира Махера, идваха хора, които ме питаха дали познавам някой в едно министерство, в друго, в пожарната. Аз дори не знаех кой е президент на Кипър, но разбрах, че хората са свикнали така, третираха Църквата като някаква светска власт. Навярно и Църквата е виновна, тоест църковни хора са създали такова впечатление. Изобщо не е странно. Обаче трябва да разберем, че делото на Църквата е нещо друго, което няма нищо общо с този свят, Църквата върви своя път, своя живот, имайки своя ум, вниманието, очите си във вечното царство Божие, защото апостолът го казва, че нашето жилище е на небесата, не оставаме в тези неща, земните, материални, светските. И добрите дела, които правим, не ги правим като самоцел, те не са самоцел, добрите дела стават, защото се отнасят към  вечното царството Божие, те стават в името на Иисус Христос и стават именно защото, когато живеем в Христос, и Христовата любов изпълва сърцето ни, не е възможно да не помагаме на другите,  и всички тези неща  ни подготвят, култивират, помагат за любовта между нас, за влизането ни в царството Божие. Затова трябва да разберем, че  най-важното дело на Църквата е да отнася света към Бога, да води света към Бога.

Затова и не можем да разберем нашите светци, не можем да разберем защо Църквата приема за светци хора, които никога не са направили нещо добро за  обществото, никакво социално дело, нито са допринесли с нещо за обществото. Въпреки това те са светци и когато казваме светци, това означава личности, които Църквата  официално приема за светци и дава като пример на своите чеда. Също така имаме и личности, които били скандални за хората, защото хората не разбирали защо правят такива неща – юродивите, които се правили на луди. Например св. Андрей, юродив за Христа. Бос, полугол, ден и нощ бил по тротоарите, дружал с кучетата, с животните, влизал в баровете от онази епоха, вършил неща, които били скандални и никой не можел да го разбере. Само тези, които имали духовни очи, го разбирали. Другите, които имали светски очи, били християни с друга логика, не можели да го разберат. Въпреки това този преподобен, тази голяма група преподобни, са смятани от Църквата за едни от най-великите светци. Колко много светци на Църквата са живели незабележими в пустини, пещери, недостъпни места, без никого да видят. Но те са светци, признати за светци, пример за подражание, приятели и свои на Христос.

Какво е човекът, машина? Фабрика?

Западът, западняците се научиха да гледат на човека не като на човек, който трябва да постигне обожение, който става храм на Светия Дух, а като на машина. Западът третира човека съобразно това какво произвежда и казва: този човек какво прави? Произвежда ли социално дело? Тоест прави ли социални дела?  Допринася, помага ли, активен е? Ако прави така, е добър, ако не го прави, тогава не е добър, не допринася. Западното Християнство, да го нарека ли така? Не смея да го нарека така, да кажем, че западният свят отхвърли св. отци на Църквата, отхвърли монашеството и виждате много хора днес, дори църковни хора, навярно и сред вас, които идвате тук, и не приемат монашеството. Защо? Казват – не допринася с нищо. Какъв принос има? Отговорът е – да, не допринася много, и аз бих отговорил на този въпрос: да, не допринася нищо. И не трябва да принася с нищо. И защо да принася с нещо? Какво е човекът, машина? Фабрика? Нима човекът има ценност съобразно това, което принася? Или съобразно това какво е? Тогава да попитаме какво допринася един болен човек, някой, който е прикован на легло, един човек в клинична смърт? Един ембрион – разбира се, нищо. Затова и го хвърляме при първата възможност. Какво допринася един човек в клинична смърт? Вадим кабела и умира. Какво допринася един човек, който има много проблеми – психологически и всякакви други? Може нищо да не принася, или дори щетите, които причинява, да са много повече от това, което принася. Съгласно западната и атеистична логика можем да се намесваме и да прекъсваме живота на един човек, който нищо не принася.

Веднъж един преподавател по богословие попитал своите студенти. Ако ти беше прислужник на Хитлер, примерно, и всяка сутрин му носеше млякото на подноса, какво щеше да направиш – щеше ли да му сложиш едно хапче, с което да умре, да се избави светът? Давам пример, не знам дали Хитлер наистина бил така, но злините, които сторил на хората, убил и ги осъдил на ужасни мъчения, били много повече от малкото добрини, които навярно направил; или който и да е друг тиранин. Имаме ли право да го убием? С човешката логика – разбира се, защото сторил толкова много злини. Това да убиеш един човек като Хитлер е зло, но той да убива хиляди е много по-голямо – така си мисли човек. С човешката логика навярно имаш право да го убиеш, но с божествената логика и логиката на Църквата не можем да се намесваме в живота на никой човек, какъвто и да е той, колкото и злини да прави, колкото и опасности да крие. Защо? Защото човекът има ценност като човек, с това какво е, а не с това, какво принася. Това е много съществено.

Човекът има ценност като Божие дете

Днес виждаме, че много хора страдат от депресия, разбират някои свои недостатъци, но поради свръхчувствителността и като се добави и изкушението от дявола, преувеличават тези неща в своята фантазия и започват въпросите “защо, защо?” и т.н., че “аз не правя нищо, не допринасям с нищо, нищо не постигнах в живота, обратно, направих много злини, много грешки, много грехове, направих много хора нещастни!” Те виждат внезапно своя живот си пред себе си като хаос, като концентрирана катастрофа, като злина, която наистина са направили. Никой не отрича, че наистина са станали всички тези неща, които казват, но те не намират причина да съществуват и се потапят в отчаяние, в безнадеждност, в обезсърчение, за съжаление и често стигат до това обичайно вече явление – самоубийството, където и биологически да не умрат, се потапят в този ад на отчаянието. Защо? Защото съдят за живота си въз основа на това какво допринасят, какво правят. За съжаление това нещо го предавате на децата си. Когато на децата си от малки започвате да им казвате: “да влезеш в университета, да вземеш изпитите си, да влезеш тук, да влезеш там, да намериш работа, да получаваш пари, да намериш хубава девойка, да създадеш хубав дом, да правиш едно, да правиш друго, да научиш английски, френски, танци, пиано, разни неща” – всичко това, има и дечица, които не могат. Какво да правим? По природа не си падат по науката, не могат да влязат в университета, не могат да вземат дипломи, да правят магистратура, и другите неща. Или деца, които са се забъркали в разни неща и имат разнообразни премеждия, имат много проблеми, много недостатъци или каквото и да е. Когато детето, самият човек се научи да съди живота си въз основа на това какво прави и какво произвежда, тогава непременно в даден момент ще се отчае, защото може да не е способен да направи всичко, което си мисли или неговите родители – или  обществото – биха очаквали.

“Да станеш полезен човек за обществото!”

- така казваме днес. И не знаем, че това, което казваме, тези думи много пъти са като меч, който пронизва сърцето на нашето дете, защото детето ни не може да стане това, което ние искаме. Не помагаме на човека да разбере, че има ценност като човек, има ценност това, което е, че е човек, Божие дете, че е сътворен за вечното царство Божие, че е храм на Светия Дух, каквото и да  има, колкото и проблеми да има, колкото трудности, неуспехи и немощи върху себе си, има същата ценност с един човек с огромни успехи, защото е човек. И човекът е това битие, това същество, което Бог обикна докрай, за което стана Човек и се разпна за него. Затова Христос ни казва: “Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен”. Един от тези най-малките хора, който няма никакви възможности и е напълно презрян, пребеден човек във всеки един смисъл, няма никакви способности, знание, сила.

Христос ни казва, че човекът има ценност, защото стои пред Бога, неговата душа постоянно пребивава пред Бога. Това е много важно и трябва да го разберем – същността на делото на Църквата в този свят. Затова Църквата извършва св. Евхаристия като свое най-важно дело и затова на Запад протестантите и католиците не намирали причина за съществуванието на богослужението и постепенно го отменили. Литургиите на католиците и протестантите – последните изобщо нямат, при католиците траят половин час, 20 минути. Казват ти: по коя причина, каква полза има да стоим в храма часове наред? Както става при  нас, православните? За тях не съществува причина. Защо? Защото това не произвежда дело.

Виждате, в миналото нашите предци, до вчера дори да кажем,  изпълнили страна с храмове, в селата, параклиси, с проскинитирии, в нивите, имали една парче земя, и в ъгъла построили параклис и осветили мястото, нивите, пътищата, всичко.

Днес казват: Ама защо да строим храмове? Не съществува причина, това не произвежда нищо, не произвежда дело, един храм, един параклис, един проскинитарий. Няма причина да го правим – защото се научихме да отмерваме по друг начин нещата.  Защо да ходим в църква цяла нощ да правим бдение, какъв е смисълът на бдението, не може ли да е пет минути?  Да кажем там две думи, които да разберем, както казват някои, по-добре да отида за пет минути да кажа две думи да съм съсредоточен, отколкото да ходя нощем и да спя, да се прозявам и умът ми да броди напред назад. Или: защо да ходя в църква на Литургия? Ще отида на църква, когато няма никой вътре, да застана там две минути, да се помоля и да си тръгна.

Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия

Не разбираме, че  Църквата, нашите отци са разглеждали всичко това в една друга перспектива. Литургия, бдението, постът, трудът, правостоенето, целият този аскетически живот на Църквата няма друг смисъл, освен да изцели човека, защото Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия, не е съдилище, където, ако направиш пет добри дела, отменяш предишните съдебни дела срещу теб и си се спасил в чисто юридически смисъл. Църквата изцелява човека и както в медицината трябва да вземеш цял куп лекарства,  което може да продължи и една година, и трябва стриктно да ги пиеш, да избягваш определени неща и да вземаш други лекарства, защото така трябва да стане. Самоубийство е да вземеш всички лекарства наведнъж, да кажеш: за  какво да вземам по три хапчета на ден цял месец? Нека да изпия всичките първия ден, за да се излекувам още първия ден! Да, ако ги изпиеш още първия ден, непременно ще се излекуваш послесмъртно! Ще умреш и ще приключиш. Трябва да ги вземаш всеки ден в течение на дълъг период. Така действа Църквата. Църквата взема човека и го лекува реално, в дълбочина, чрез аскезата на поста, молитвата, богослужението, бдението, целият този метод, който светците са ни предали и така Църквата показва, че приема и възприема всеки човек както си е. Затова в Църквата всички имат място, няма значение дали си малък или голям, стар или млад, дали си с умствено изоставяне и дори тези с забавено умствено развитие и тези със синдром на Даун, и те са членове на Църквата, както и великите  учени. Затова не е позволено да се намесваме в живота на другия човек.

Само синдромът на Даун ли е болест?

Днес има един проблем в Кипър, не знам дали го има в други страни, но  ще го срещнете тези от вас, които са млади. Веднага щом забременее една жена, ще отиде да направи пренатални прегледи. Това означава, че лекарите, които използват своята наука за други цели, може да  открият чрез съответните прегледи, че съществува вероятност детето да има синдром на Даун, и оттук лекарят ще се намеси да го убие, като, разбира се, майката – или баща – ще го заведе там да го убие. И така казват, че в Кипър няма вече проблем с деца със синдром на Даун. И човек казва, ама проблемът на Кипър  са тези дечица, милите, които са като ангелчета, които имат синдром на Даун, или тези лекари, които имат синдром на убиец? И тези майки, които имат синдром на убийци? Това детенце, добре, болно е, родило се е, дошло е болно дете. Само този синдром ли е болест? Няма ли други болести? Тоест къде остава уважението към човека? Едно дете, което има този синдром, не е ли човек?  Или, ако някой човек се разболее от друга болест и стане напълно непотребен, така да се каже, той не е ли вече човек? Църквата в никакъв случай не приема тази теория и затова поставя  в същата категория и навярно и в още по-тежка категория тези хора, които правят аборти,  жените, мъжете и лекарите и – с един непоколебим убиец, престъпник, който убива хладнокръвно  и преднамерено.

Казвам това,  за да се информирате и за да разберете как Църквата гледа на човека,  как оценява човека, като човек, а не като машина; и така да  спрете да казвате постоянно на децата си  това  да допринасяш в обществото и да направиш еди-какво си. Защото може да дойде час, в който детето да не може да допринесе с нещо и тогава само ще си направи извод, че след като не мога да допринеса с нещо, значи съм непотребен. Докато никой човек никога не е безполезен, какъвто и да е той.

превод: Константин Константинов

 

Кръстът е мярата на любовта

Март 29, 2019 in Външни

За да бъде любовта истинска, е необходима нейното упражняване и култивиране. Ако не обработиш една нива, тогава от нея ще поникнат само тръни. Много пъти в душите на хората виждаме да никнат тръни.

За съжаление, дори собствените си деца не обичаме, защото любовта към децата не е егоистичната любов, която ни кара да им купуваме разни неща, а е онази любов, която детето първо трябва да почувства в дома си, за да може след това и то да стане човек, който истински обича.

Бог е любов, а ние, хората, сме създадени по Божий образ. Следователно трябва самите ние да бъдем любов, а не да имаме любов. Човекът, който казва, че има любов, нищо няма, защото този, който има, не го казва, а го живее, преживява го и го вижда в живота си. Още повече си личи това, когато в живота има трудности, изкушения, но чоевк не губи тази красота на любовта.

На  Кръстопоклонна Неделя изнасяме  св. кръст в храма. Мярата на любовта е  кръстът. Това е мярата.  Важно е да изследваме смисъла на Христовия Кръст, за да можем да разберем дали обичаме, да разберем дали реално сме хора, които сме изпълнени с любов. Христос ни показа Своята любов чрез Кръста. Кръстът е мярката на Божията любов. Искаш ли да видиш колко Бог  обича  теб, и мен, и всички? Погледни Кръста. Там ще видиш един Бог, Който навежда небесата, става Човек, влиза в човешкия живот, в нашия живот, ходи сред нас, благотвори и изцелява всички, открива ни Неговата истина  – което е  израз на  любовта – и накрая се възкачва на Кръста. Не защото не можел да постъпи по друг начин, а защото искал да изцели немощта и неспособността на човека да обича; Той не  дошъл да ни спечели с Неговата сила. Затова влязъл в историята на света не като властник и  княз, за да ни подчини, а като  смирен Младенец, за да дойде при нас.

 

Колко хубаво се казва в Акатиста към Света Богородица „Затова след призоваване на подобното чрез подобно, като Бог слуша: Алилуия!”. Той като Човек да призове човека, но да го призове къде?  - да го издигне високо, в общението на Отца, Сина и Светия Дух. Христос ни показа, че ни обича чрез Своя Кръст. Евангелието го казва изключително хубаво – никой няма по-голяма любов от тази да се жертва за Своите приятели и Самият Христос стана  послушен до смърт, и то смърт кръстна.В онази епоха кръстът бил не само оръдие за изпълняване на присъди, а и за унижение. И когато казваме, че Христос бил разпнат, имаме предвид, че не само умрял за нас, а претърпял унижение заради нас. Има един чудесен тропар на Велики Четвъртък, където се казва, че всеки един член от Неговото свято тяло претърпя безчестие за нас. Един от отците, говорейки за Страданията на Христос, за всичко, което претърпял, казва, че чрез всичко това Той показва Своята любов към нас. Бог не ни обикна теоретично, не ни обикна с едно заявление: “Аз обичам хората!”, а Неговата любов е въплътена. Не само защото става Човек, а заради всичко, което претърпява заради човека.Затова, ако човек иска да види как Бог обича и коя е любовта, ще го види, ако погледне добре Христовия Кръст.

Но Кръстът изглежда поражда болка. На Кръстопоклонна Неделя Христос ни призова да се съразпнем с Него, да вземем нашия кръст, а не след дълго през Страстната Седмица ще ни призове да вървим с Него, да се разпнем с Него. Защо?  За да живеем  заедно с Него.

Той ни казва и нещо друго, че този Кръст е извор, от който извира радост в света. Чрез Кръста дойде радост в целия свят. Особено подчертаваме това, защото ни засяга пряко, тъй като без Кръста не съществува радост. И причината, поради която загубихме радостта, е, че се отрекохме от Кръста. С какво го заменихме? С нашата воля. Христос това ни казва с думите, че станал послушен до смърт – че трябва и ние да станем послушни до смърт. Какво трябва да умъртвим? Нашата воля, нашия егоизъм, нашата самонадеяност. Там, където съществуват тези неща, няма и не може да има любов. Без това послушание и отсичане на нашата воля не съществува любов, но само егоизъм, който ни съсипва и унищожава.

Кръстът не е краят, а пътят. Краят е Възкресението, животът, красотата. Помислете нещо изключително просто – ако искате да очистите дома си, това няма да стане без труд. Трябва да забършете  праха, да почистите, да измиете, така идва външната чистота. Но същото става и с вътрешната чистота. Този труд е необходим. Искам да кажа, че съобразно Първообраза на Христос Кръстът е мярката на нашата любов. Не можем да казваме, че обичаме, ако не се разпваме. И ако не приемем да разпнем себе си, тогава това, което ще правим, е да разпваме другите. И днес много често преживяваме това в нашите домове. Разпваме се един други. Какво означава, че едно дете е загубило усмивката си в своя дом? – ние сме разпнали това дете. Защо? Защо се отказахме да се разпнем, да отсечем своята воля. Затова Христовият Кръст и кръстът на нашия живот не е нещо различно, а едно и също нещо. Какво сме призвани да разпнем? Тъй като кръстът не е само символ, а начин на живот, кенотичен начин на живот, затова трябва да опразня своята воля, разпвам своята воля и егоизъм, който е извор на всички страсти и злини. Затова трябва да извадя корена, да го изгоря и така страстите да се трансформират в добродетели, да се насочат в правилната посока.

В деня на вашето бракосъчетание, започвайки Тайнството и произнасяйки славословието, което е краят на пътя Благословено царството на Отца и Сина и Светият Дух, свещеникът прави кръстното знамение със св. Евангелие. Пътят към това царство е кръстен. Когато кръщаваме малко дете, отново започваме по този начин, осеняваме купела с кръстния знак. Когато започва Св. Литургия, която е явяване на царството Божие на земята, отново правим кръстен знак със св. Евангелие. Това не са случайни неща, не ги правим ей-така, просто да започнем, а защото изразяват същността и истината на нещата. Но ние обръщаме внимание само на формата, не и на същността.

Сам Христос казва, че пътят към Него  е кръстен: човек трябва  да се отрече от себе си. Това е кръстът. Защо да се отрека? Защото съм грешен. Понякога казваме, че трябва да се покаем. Да, но за какво?  За  първия, втория, третия грях? Не.  За единия и единствен – за това, че поставихме своята воля над Божията воля. Това е нашият грях. Това е нашият провал и затова сме провалени хора, защото смятаме себе си за важни. Понякога и от устата на християни чуваме израза: е, днес не можеш да вървиш с кръста в ръка! И ви казвам: продължете изречението. Добре, не можеш да вървиш напред с кръста. С какво ще вървиш? Нека чуем с какво ще вървиш, след като не можеш да вървиш с кръста. Имаме ли  смелостта да го признаем? Ако не вървим с кръста в ръка, ще вървим с дявола  в сърце. Затова живеем това, което живеем днес.

Какво означава да се отречеш от себе си?

За да кажеш по-горните думи, че днес не можеш да си носиш кръста, означава, че не се доверяваш на Христос, че смяташ себе си за по-умен и по-способен, че ако аз бъда безразличен към Божията воля, тогава ще се справя по-добре. Ама това е смехотворно дори само да си го помислиш. Но ние направихме своя живот смехотворен и оттук – изключително евтин.

Кръстът е мярката на нашата любов първо към Бога. Как обичам Бога? Не Го обичам по друг начин, освен когато  се доверя  на Неговата личност и слово. Затова там, където моето слово е противоположно на Божието слово, трябва да отсека моята воля. Там, където моята воля влиза в противоречие с Божията воля, трябва да я отсека, там ни боли, защото всъщност изопачихме нещата. В действителност би трябвало да се радваме, когато търсим коя е Божията воля, за да я приложим в своя живот с радост, защото това е пътят. И ако не се научаваме директно да се обръщаме с доверие към Христос, най-малкото нека се поучим от своите грешки и провали.

Ако обичам Бога, трябва и аз да го покажа. Той ни го е показал със Своя Кръст – а аз да го покажа с моя кръст, с това да приема Неговата воля, да живея в Църквата и да се подвизавам всеки ден, за да явявам първосъздадената красота на Божия образ, който крия в себе си. Ние сме създадени по Божий образ и въпросът не е да го замърсим още повече, а да работим в душата си, за да я очистим.

Очистването на сърцето, т.е. първото стъпало в духовния живот на човека, което започва с отсичането на нашата воля, е и нашият кръст. Ние не се страхуваме от него, а го приемаме с радост, защото той е мярата на нашата любов към Бога.

Нека видим какво става в нашите домове – защо те се разпадат? Казваме, че се  обичаме. Всъщност осмиваме себе си. Защото, ако обичаме, коя е мярата на любовта? Кръстът, но не моят, а твоят. Бог ни дарява другия в брака, за да стане наша слава и венец, и обратно. Любовта и нежността са израз на благодарение към Бога. Господи, виж колко съм внимателен към тази, която ми даде!

Кое е това, което загрозява нашия живот? Егоизмът. Ние какво правим? Надпреварваме се чия воля ще бъде. И ако някой път отстъпим, го помним. Днес стана твоето, но утре ще стане моето. Реално сме пропъдили любовта от своя живот, не чувстваме радостта от това да дадем радост. Мислим, че радостта означава аз да взема радост, че ти трябва да служиш на мен. Но рано или късно ще почувстваме, че това не е радост, а едно болестно състояние.

Много пъти казвам на младоженци, които бракосъчетавам – разбрали ли сте, че днес трябва да умрете? Да умре егоизмът на всеки от вас? В противен случай не съществува любов. Любовта и егоизмът са напълно противоположни. Там, където съществува едното, другото не може да съществува. Това е мярата на любовта.

Как обичам истински, когато правя труден живота на другия? Когато настоявам да стане по моята воля? Затова трябва да я разпна. Някой ще си  каже:  но ако другият разбере това накриво и злоупотреби?

Вижте, в нашия живот се доверяваме на Бога и изпълняваме Неговата воля; не за да се правим на по-умни пред другия, а защото това е нашият път. Защото, ако един човек се подвизава да се научи да обича, но другият го експлоатира, тогава последният ще трябва много да се страхува, защото Бог ни възпитава по Свой начин.

Затова е важно човек да се научи да живее истинно. Бракът е тайнството на любовта, но не съществува любов, освен чрез кръста. Видяхте ли?  Младоженецът си тръгва от своя дом, невестата от нейния дом, срещат се в църквата и след това заедно си тръгват и отиват в новия си дом. Какво означава  това? Излизам от това, което съм, не мога да задържа това, което съм, ако те обичам. Ще трябва да направя място, за да дойдеш ти. Разбира се, в брака съществува взаимност. Не оставам в егоизма си – в брака  не съчетаваме два егоизма, а съчетаваме – и само така могат да се съчетаят – онези хора, които се взаимопроникват в любовта. Извън тази реалност нещата не се получават и днес живеем това всеки ден, не е нужно да го доказваме.

Нека видим и връзката ни с децата. Обичаме ли ги? Съмнявам се. Спомнете си за жертвата на Авраам в Стария Завет. Там Бог го зове да принесе в жертва своя син. Авраам обаче се доверява на Бога, не се съмнява в Божията любов, а мисли, че това, което Бог допуска, е съвършен дар и го приема. И какво преживял?  Божията любов. Той проявил послушание и чрез послушанието на кръста дошла радостта в живота му, не само защото детето му било спасено, а защото видял колко жив е Бог. Нашата нищета се изразява в това, че не оставяме Бог да ни покаже колко е жив, колко пряко действа в живота ни, защото нас не ни интересува Божията воля. Бог много пъти ни е нужен, за да покаже на другите колко добри сме ние самите. Това е фарисейското мислене.

Как обичам децата си? Ако ги обичам, тогава мярата на моята любов ще бъде моят кръст и  ще се стремя да  ги направя не такива, каквито на мен ми харесва, а каквито Бог ги иска.

Какво ни каза Христос? Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете. Попитах някога в една беседа: ако във вашата енория се провежда час в неделно училище, но в същото време има и часове по английски език, спортни занимания, едно, второ, трето, къде ще пратите децата? Да кажем ли къде ще ги пратим? – на всички други места, освен на неделно училище. Защото смятаме всички други за по-важни от опита на детето от Божията благодат. Тогава обичаме ли ги? – така обаче ги лишаваме от най-важното от всичко – от духовните ваксини. Правим им ваксини, за да са добре и здрави, но не им правим духовни ваксини. И утре, когато се разболеят духовно, ще тичате да търсите злите хора, които са ги развалили. И зли хора ще сте вие, които сте ги лишили от „ваксинацията” с Божията благодат, с Божия живот.

Ние какво правим с децата? Прилагаме спрямо тях своята воля, която поставяме над Божията воля, като  мислим, че знаем какво е нужно и така много пъти им „вадим” очите.

От друга страна, детето расте. Какво ще стане вкъщи? Битка между два егоизма?  Между егоизма на детето, което расте,  развива се и има желанието да почувства своето присъствие, и между егоизма на родителя, който иска да му се наложи и ще му се скара и т.н.? Ние не водим диалог с децата, защото всъщност не им се доверяваме, обичаме себе си, а не децата, сигурни сме, че знаем от какво имат нужда.

Знаете ли какви въпроси най-много ми задават, дори за вече големи деца? Отче, Ваше Високопреосвещенство, детето ми се е запознало с едно момиче! Какво да правим? Леле, какво да правиш? Нима твоят син е непълнолетен? Той ще си реши. Ти отгледа ли го с любов, тоест уважи ли свободата му и научи ли го да живее, стъпвайки на собствените си нозе? Или искаше винаги да го покровителстваш прекомерно, смятайки твоето присъствие за  задължително?

И от друга страна, доколко се смиряваме? Това е възможност да отсечем нашата воля. Ама какво да правя?  Казах и нещо друго, което можеш да правиш. Да разпнеш волята си, да паднеш на колене и да се молиш за  детето си. Защото, както казваше свети Порфирий, това, което казваме на децата ни, стига до техните уши, а това, което казваме на Бога в молитва за тях, Той го казва в тяхното сърце. Но реално дори това не приемаме, защото си мислим, че трябва на всяка цена да им говорим, не ни стига само да се помолим, защото си мислим, че всичко трябва да стане по нашата воля. А когато децата пораснат и се подготвят да създадат  свое семейство, тогава дали разпваме себе си, за да живеят те и тяхната любов? Да не би с нашето постоянно присъствие да подкопаваме връзката им, използвайки тяхната незрялост и че самите те не са се научили да обичат?

И от друга страна, доколко ги научаваме да обичат? Не ги научаваме. Не ги научаваме, че  предпоставка на любовта е кръстът. Нека ви кажа един съвет, който много пъти майката дава на дъщерята за нейния съпруг: “Внимавай да не те задуши!”

Какво означава този съвет? Означава, че подкопаваш живота на твоето дете заради себе си, а не го правиш заради детето. Нито пък се доверяваш на Бога. Нима така жениш детето си? Сериозно ли говориш? Не се доверяваш  на Божията благодат, а на твоето мнение. Затова трябва да разпнем волята си, да поверим децата на Божията благодат и оттук нататък да не се тревожим, защото Бог ще се погрижи за нас и нашите деца.

Каква е основата на  конфликтите в обществото, както и в роднинските отношения? Че настояваме виинаги да става нашата воля. Ние не се съгласихме да се разпнем. Но другият не ми вярва!  – казваме ние. Да го кажа и в  тази връзка – ама снахата ми не ме уважава! Не прéчи. Помисли ли, че това може да е възможност, която Бог ти дава да се разпнеш? Да разпнеш твоята воля и да кажеш: нека децата ми са щастливи и радостни, а не аз!  Но ние обаче искаме не те, а ние самите да бъдем радостни.

Кръстът е начин и път на живота. Той е мярата, тоест няма да оставя да стане по моята, защото това не е добро дори за мен. Именно това не сме разбрали – че когато искам да стане по моята воля, да не разпна моя егоизъм, тогава аз съм първият, на който това не принася полза и сякаш се опитвам със собствените си ръце да си извадя очите.

Ние сме призвани към този начин и път, но не на сляпо. Имаме пример – личността на Христос и видяхме до какво Го доведе послушанието – до свободата, любовта и радостта, които дари на нас. Краят на пътя е Възкресението, не е Кръстът, Кръстът е пътят към Възкресението  и никога не стигаме до Възкресението, ако не минем през Кръста. Изпитанията и скърбите  служат на този Божий план.

Запознах се с една  студентка. Още пазя нейния смс. Тя загуби двама братя и в този момент има заболяване като тяхното, много рядко срещано. Тя знае много добре, че нейният край може да е много близко. Това е страшно преживяване, но и достойно да удивление  - да говориш с един човек, като и той, и ти знаете, че след малко може да го няма.

- Това е часът на изпитанието. Няма ли да се доверя? Животът ми е в Божиите ръце. Дали живеем, дали  умираме,  Господни сме.. Вярвам ли всичко това? Вярвам ли, че Христос възкръсна?  – се питаше тя.

- Виж, – й казвах – ти знаеш по-добре, отколкото аз. Защото аз може да си тръгна по-рано и теб и ти още да живееш. Важното не е нито кога аз ще си замина, нито кога ти ще си заминеш, а когато си тръгнем, да срещнем Бога. Не живеем ли за Него? Не за това ли  се подвизаваме? Затова през всички тези години, докато си заедно с всички други студенти, си различна  от тях по твоя собствена воля чрез доверието и любовта към Христос.

Какво казваме на Светата Литургия? Целият си живот на Христа Бога да предадем. И това е връзката, която тя има в този момент. Тя ми се обади да ми каже:

- Някои симптоми се появиха отново. Неверие, ще ми  кажете. Каквото Бог иска. Но това е свободният човек, този, който е по-свободен и от смъртта, защото отсега чувства присъствието на Бога и Неговото царство и  любов. Тази любов  в крайна сметка е живот. И сега това момиче какво прави? Разпва се, не отхвърля кръста си, не казва: защо, Боже, на мене?

Чуйте един друг случай. Друга млада жена, която беше катехизатор години наред. В даден момент се разболя от рак. Тогава тя каза, защо Боже, на мене? –  казаха ми го някои общи познати. Аз им казах:

- Направете ми услуга да й кажете от мое име: Защо не на теб? Защо не на мене утре? Нима сме сключили такъв договор и Бог ни е излъгал? Когато посещаваше болни, какво им казваше? Да проявяват търпение, да имат надежда, защо сега не казваш това на себе си?  Във всеки случай, понеже имаш един въпрос защо, ще ти кажа тогава: защото, детето Ми, би ти казал Бог, дълбоко в теб ти не Ми се доверяваше. Докато говореше за Мене, не Ми се доверяваше. Доверяваше Ми се, защото казваше, че всичко върви добре в живота. Сега допуснах това изпитание за теб, за да разбереш кое е твоето реално равнище, да намериш себе си и да си тръгнеш готова от този свят. Защото малкото или голямото удължаване на нашия живот няма смисъл, ако това време, което ни се дава, не се обърне във време на спасение.

Тогава какво ни остава? Да прегърнем нашия кръст, да го приемем с радост, с търпение и доверие. Тогава ще почувстваме радост, която чувстват хората, които биват изпитвани.

Бих искал да ви припомня за св. Порфирий, който имаше много болести, рак, беше сляп, какво ли не. И този човек, който лекуваше много болни, нито един път не се помоли на Бога да излекува него самия. Той казва някъде много благо: “Срамувах се. Какво да кажа на Бога? Аз да Му кажа да ме излекува?!”

Той години наред живя с това доверие в Бога, бидейки болен от  рак, без да се ужасява.

Ние сами си усложняваме живота, сами се задушаваме, защото не си позволихме  да вдишаме  този кислород на живота, който е Божията любов към нас, но и нашата любов към Бога и човека. Помните какво каза Христос на въпроса коя е най-голямата заповед. Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

Любовта към нашите братя е хоризонталното измерение на нашия живот. Но ако останем в хоризонталното измерение, то има начало и край с неизвестен промеждутък. Както и водите, които не се движат, блатясват и събират комари. Но съществува и вертикалното измерение. Хоризонтално и вертикално. И кой знак се оформя?  Кръстният знак – тази любов на Бога към нас, но и нашата любов към Него, кара този живот да се обновява трайно, водата да не остане в блатото, а хоризонталното измерение на живота ни постоянно да се обогатява от вертикалното и тогава вече сме трайно богати. Тогава не се страхуваме, ако ще външно да сме крайно бедни – защото живеем богатството на Божията любов, богатството на нашата любов към Бога и към иконата на Бога. Когато влизате в някоя храм (тук има икона на Христос), отивате и се покланяте на тази икона. Но тази икона е от дърво, а храмът  е от камък. Но Бог ни каза, че всеки от нас е жива икона на Бога, както и че сме жив храм на живеещия в нас Свети Дух. Разбирате го – ако се покланям на тази икона, но хуля живата икона, която е човекът, тогава съм лицемер. Ако зачитам този храм, но не зачитам храма на моето тяло, както и храма на тялото на другия, тогава реално осмивам себе си и се подигравам на Бога.

Това е кръстът, това доверяване на Бога – което сега нямаме, защото имаме нашия болен егоизъм, който ни кара да отхвърляме  Бога. В началото послушанието на Божията воля като че те задушава, но накрая те кара да изпитваш радост.

Когато бях ръкоположен за свещеник, епископът, който ме ръкоположи – един свят човек – ми каза следното:

- Детето ми, най-трудният час в живота ти ще бъде тогава, когато, докато ти отдаваш кръвта на сърцето си за другите, те ще поставят под съмнение твоето дело. Пази се от този час.

Това ми хареса като мисъл, но нямах такъв опит, а точно обратното. Бях млад свещеник, с различни желания и мисли, чувствах, че хората ме обичат, че ми обръщат внимание и какво ли още не. Но Бог допусна поставянето под съмнение. Тогава си  казах:  ти не си само християнин, а и свещеник. Христос, на Когото служиш, ти каза да обичаш дори враговете си. Смяташ, че тези са твои врагове? Ако е така, тогава, си казах, както ще го чуете, -  млъкни и продължи напред! Какво означава, млъкни и продължи напред? Означаваше продължи да правиш делото, а тези, за които знаеш, че воюват срещу твоето дело, ще ги споменаваш на св. Литургия. Трябва да ви кажа, че започнах да го правя по задължение, но в даден момент почувствах в себе си невероятна свобода. Почувствах, че нямам врагове, че тези, които макар да воюват с мен, бяха просто болни хора. Почувствах, че можех да те обичам дори когато не ме обичаш. Мога да те уважавам дори когато не ме уважаваш. Мога да те ценя, когато не ме цениш, защото тогава съм свободен и тогава играя в моя ритъм, а не в твоя, и съм свободен. Почувствах това първо като Божий дар, и, второ, като откровение на това какво се крие зад Божиите заповеди -  крие се свобода, благословение, радост.

Нямаме друг път, освен любовта, но истинската любов, която има за мяра кръста.  Трябва да приемем това  във всички равнища на живота и на първо място в личната връзка с Бога. Бог не иска от нас нещо, което не можем да направим, нещо, което е прекомерно, което е свръх силите ни. Това, което опорочава нещата, е нашата воля, нашият егоизъм. Изглежда ми тежък този кръст. Не,  не е тежък, а е мой. И ако го приема, ще почувствам, че Някой го държи заедно с мене и ще вървя напред в живота,  ще вървим чрез кръста сред радостта  по пътя към Възкресението, към  красотата на това удивление, което само Божията благодат може да създаде в нас.

В Неделя Кръстопоклонна изнасяме св. Кръст за поклонение. Защо? Първо, за да почерпим сила в духовната борба на Великия Пост, защото понякога постът ни измъчва малко, но след това си казвам, какво да ме мъчи постът, след като Сам  Христос се разпна за мене! Нима това ще ме измори?! – защото това може да е едно изкушение. Разбира се, ако има някаква причина, свързана със здравето, духовникът е тук, за да взема неговото благословение, защото в Църквата винаги проявяваме послушание. Веднъж преподобният старец Паисий се разболял и няколко човека отишли да го видят. В онзи час му донесли ядене, в което имало  и бифтеци. Той взел само месото. Всички любопитковци мислели какво ли ще направи сега, ще ги изяде ли? Той много внимателно изял бифтеците, а  след това се обърнал и казал на тези, които имали помисли:

- Днес истински постих, защото ядох това, което не исках!

Това е смисълът – да отсека моята воля. И тогава Христос е всичко и във  всички. Всеки от нас, нашето семейство, нашето общество няма друг път. Пътят е един и единствен – чрез кръста към радостта,  любовта и Възкресението,  сега и винаги, и при нашето излизане от сцената на този свят.

Превод: Константин Константинов

 

 

Благовещение. Бог може да дойде и в нашия живот

Март 24, 2019 in Външни

Света Богородица приела благата вест, че ще стане стълба, по която Бог ще слезе на земята и всички ще съучастваме в тази радост, защото чрез нея всеки може да благовести това обещание и очакване на Бога. Всеки един може да стане богородец, да приеме тази блага вест за присъствието на Бога в живота му. Следователно ние празнуваме не просто едно историческо събитие, а едно екзистенциално, духовно събитие, че всички имаме благата вест, благото обещание, че Бог може да дойде в живота ни, Бог да стане видим в живота ни и да намерим нашето реално съдържание. Следователно същността в отговора на въпроса “Кой е християнинът и какво е духовният живот?” е тази – да живеем с очакване на Бога, Благовещението да стане състояние на живот, наше убеждение, че всички имаме това благо обещание, че можем да се осветим, да се съединим с Бога, и Бог да се открие в живота ни.

Когато Света Богородица приела тази вест и обещание, тя се изумила и недоумявала за начина, по който ще стане това, защото, както казва – “мъж не познавала”. Света Богородица имала смелостта да се изправи и да попита Ангела. Автентичното благочестие не е лъже-благочестие, където крием нашите помисли или безпрекословно се подчиняваме на Бога. Света Богородица имала този твърд дух да се изправи пред Ангела и да го попита: “И как ще стане това?” – за да получи отговор, че това не става по човешки, а е от Светия Дух. След това тя не дирила, защото Тайнството и Божиите тайни не могат да се подложат на изследване. Просто е необходимо всеки да потърси от Бога този път на Благовещението, този път на това очакване и обещание. Нужно е да попитаме и да помолим Бога да ни открие личния път, по който можем да участваме в опита от раждането и явяването на Бога в живота ни. Това е лично. При някой става с някаква скръб, с някакво изпитание, при друг с откровение, с някаква радост, при някой с нещо, което Бог изисква, непременно обаче целият ни живот не е нищо друго освен възможности за това усещане и опит от Бога. И търсим от Бога не да останем в нашето лъжливо благочестие, а лично да изискаме да ни посочи пътя и начина на тази връзка с Него. Нашата отговорност е, първо, да желаем и да очакваме този път и, второ, да потърсим начина и след като Бог ни открие начина, да се предадем на Бога.

Ключът, който отваря връзката с Бога, са тези вечни думи на Света Богородица – “Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”. Защо? – Защото това означава “Предавам се, доверявам се, излизам от себе си, не ме интересуват моите неща, възможности, добродетели, падение, акъл, чувства, а едно нещо – как да се предам на това обетование на Бога”. “Ето рабинята Господня”. Тя проявява послушание, спазва тайната на послушанието. Какво означава послушание? Не подчинение, не унизяване на личността, не едно безсмислено подчинение на някакво лице – вижте каква дума по-слушание, тоест “с отворени уши да чуя Твоето слово, възлюбени ми, Боже!” Затова се предавам, спирам да слушам моето слово, спирам да слушам моите дадености, моята интелигентност, спирам да имам мои очаквания и съм в трайно бодърстване на сетивата ми и особено на слуха, за да чуя Твоето слово, което ще ми каже: “Аз съм, Аз съм в живота ти”. И тогава съществува друг опит и друга свобода на живот и тогава Бог ме прави послушен на всеки човек.

Кой е духовният човек? Този, който може да слуша всеки човек, в противен случай сме чепати и затворени в нашия промисъл и справедливост. Няма по-голям ад от нашата справедливост, няма по-голяма оскърбление на връзката ни с Бога от нашата добродетел и право. Човекът, който се е подвизавал да бъде открит за Бога, защото е предаден Нему, може да се предаде на всеки човек, на молбата и нуждата на всеки човек, и да има способност в Бога да покрие тази нужда, т.е. да утеши брата си. Затова духовен човек е този, който утешава всеки човек. “Видял си брат си – казват отците – видял си твоя Бог”. В лицето на нашия брат виждаме нашия Бог, Който стои сред нас, който ходи между нас, който е нещастен, изстрадал, който и да е, но слушаме да чуем неговата реална нужда, която и той сам не знае, но ние я знаем, научихме я, защото слязохме ниско, в нашия ад и се предадохме на Бога. Само този, който казва “ето рабът Господен – нека ми бъде от думата ти”, може да каже това на всеки човек и да служи на всеки човек. И когато прислужваш на всеки човек, ставаш последен, тогава си княз, тогава си цар, тогава си прославен. Така трябваше да пострада Христос – за да се яви Неговата слава, да се открие, така се прославяме, когато умиваме нозете на хората, но за да го направим, предшества основното и екзистенциално смирение, не зная нищо, не разбирам нищо, открий ми, Христе, Твоя път, и се предавам на Теб.

Това направила Света Богородица, това е преобръщането на ценностната стълбица на човеците – прислужвам и бивам прославян, спирам да мисля и Бог ми се открива, не чувам помисъла си и чувам Бога, и когато чувам Бога, чувам всеки човек.

превод: Константин Константинов

 

Молитвата е най-доброто дело за душата

Март 17, 2019 in Външни

Молитвата се дава на молещия се, както е казано в Писанието; но молитва единствено по навик, без съкрушено сърце заради греховете – не е угодна Господу.

Обичащата Господа душа не може без молитва, защото към Него я влече благодатта, която е познала в молитвата.

Мнозина се молят устно и обичат да се молят както е написано в книгите; и това е добре и Господ приема молитвата им и ги милва. Но ако някой се моли на Господа, а мисли за друго, то такава молитва няма да бъде чута от Господа.


Който се моли по привичка, при него няма промени по време на молитвата, а този, който се моли усърдно, при него има много промени в молитвата: става борба с враговете, борба със самия себе си, със страстите, борба с хората и във всичко това трябва да бъде мъжествен.

Ако нашата молитва е угодна Господу, то Духът Божий свидетелства в душата; Той е приятен и тих; а по-рано не знаех, дали е приел Господ молитвата или не и как можем да узнаем това.

Ако умът ти иска да се моли в сърцето и не може, то чети молитвата устно и дръж ума си в словата на молитвата, както се казва в „Лествицата“. С времето Господ ще ти даде сърдечна молитва без помисли и ще можеш да се молиш с лекота… Знай порядъка на духовния живот: този дар се дава на подхождащата с простота, смиреност и послушание душа. Който е послушен и във всичко въздържан: в яденето, в думите, в движенията, на него Сам Господ ще даде молитва и тя ще се извършва с лекота в сърцето.

Непрестанната молитва идва от любовта, а се губи с осъждането, празнословието и невъздържането.

Някой казват, че от молитвата може да произлезе прелест. Това е грешка. Прелестта произлиза от самочинието, а не от молитвата. Всички светци много са се молили и призовават и другите да се молят. Молитвата е най-доброто дело за душата. Молитвата идва при Бог; молитвата изисква смирение, търпение и всичко добро. Който говори против молитвата, той очевидно никога не е вкусвал колко благ е Господ и колко много Той ни обича. От Бог няма зло. Всички светци непрестанно са се молили; те дори за една секунда не оставали без молитва.

Душата, която е изгубила смирението, заедно с нея губи и благодатта и любовта към Бога и тогава угасва пламенната молитва; но когато душата се успокои от страстите и придобие смирение, тогава Господ ѝ дава Своята благодат и тогава тя се моли за враговете като за самата себе си и за целия свят се моли с горещи сълзи.

 

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани

Март 8, 2019 in Външни

 

Из беседа за блаженствата

Необходимо е да знаем, че целта на Христовите блаженства е човек да върви напред и да постигне богоподобие. Това богоподобие не е външно, не е нравствено, не означава да слушаме за това, което Христос е направил, и ние външно да правим същото; то означава вселяване на Божието Слово, на Христос в сърцето на човека. Това се случва реално, онтологично, а не въображаемо. Когато човек има в сърцето си благодатта на Светия Дух, Христос, тогава той може да функционира по естествен начин. Христовите блаженства и заповеди, цялото възпитание и обучение на Църквата имат този смисъл – да изцелят човека, да му помогнат да функционира по естествен начин, както Бог го е създал в началото и го е поставил в рая. Знаем, че Бог е нашият Първообраз. Ние сме образи на Бога. Създадени сме от Бога, въз основа на Бога. С други думи, ние сме образи на Бога – „по образ” днес ще рече “по снимка на Бога”, тоест Бог е създал същества, подобни на Него – образи на Бога с потенциал да се съединят с Него.


Знаем, че падението изопачило това наше естествено сътворение. Бог остава наш Първообраз, но ние, бидейки ранени, имаме много изопачени състояния и болести в нашия живот. В Църквата започваме тази духовна борба, не за да спасим душите си в юридическия смисъл, тоест да прелетим от казана в рая, а да изцелим нашето битие, нашата персоналност, нашата личност и да продължим напред към общение и единение с Бога, Който е нашето изначално предназначение и утвърждение на нашето битие. Това е нашата цел. Ако то не стане в нашия живот, тогава нещата непременно функционират по болен начин и нашата ипостас е несъвършена, тоест още не сме намерили предназначението на нашето битие. Както и преди казахме, един от главните елементи на личността, на съществуването на Бога – по-скоро отличителният белег на движението на Бога към човека – е именно това милостиво разположение. Затова от св. Литургия и от св. Писание, знаем, че Сам Бог се нарича милостив. Ние сме получили заповед да станем богове. Получили сме възможност, власт, заповед, покана от Бога да се уподобим на Него, тъй като сме Негови деца. Следователно, ако не сме милостиви, не можем да приличаме на Него.Относно милостинята – добре, външно може да каже някой, че се изразява в това да даваме тук-там по някой лев, по някоя стара дреха.. Обикновено, след като носим дрехите, вместо да ги хвърлим в коша, ги даваме да ги изпратят някъде другаде, на бедните. Докато по християнски трябва да е обратното. Изпрати хубавите дрехи, а носи онези, които са за изхвърляне.

Милостивото разположение е именно движението, което е характерно за Бога. Това движение е голямата любов. Лесно е да се каже, но трябва да го разберем, как става, как човек може да стигне до това състояние.

По начало трябва да се научим да не подминаваме незабелязано събитията от живота. И когато казвам това, нямам предвид черните събития, да се хващаме за тях и да ги правим по-черни, отколкото са, да изпадаме в депресия, а да се научим да виждаме този океан на Божието милосърдие в нашия живот. Ако се научим да имаме добри помисли, да имаме правилна преценка и чисто око, тогава всички неща в нашия живот в крайна сметка са благодеяния. Това е доказано – от думите на светците, но и от всекидневния опит. Знаете, че дори и тези неща, които хората определят като нещастие, травми, дори те могат да принесат полза чрез Божията благодат. Хиляда на сто съм сигурен, че човекът, който е имал травми в живота си, страдал е много, дали телесно или душевно, когато се доближи до Бога, има големи предпоставки да стане много ценен човек. Затова отците са отдали голямо значение на това как да се отнасяме към изкушенията. Изкушенията са трудните обстоятелства, които водят човека до голямо недоумение и той се чувства безпомощен отвсякъде, не вижда никъде светлина – тоест едно пристягане, душевно затруднение, което невъобразимо го измъчва и оставя остатъци в душата му. Когато този човек доближи Бога по правилен начин и благодатта задейства в него, се получава следния парадокс: Бог, Който е Лекар на нашите души и тела, не просто изцелява нашите рани, не ги изцелява в смисъл, че не оставя никаква следа, а прави нещо повече от това. Какво ли? Обръща старите рани в преимущества.

В една молитва на Водосвета се казва – днес водите на Йордан се превърнаха в лекарство. Тоест, Той претворил тези рани в изцеления, а този, който е наранен, вече познава душевния свят на човека и притежава голям запас в духовния си опит, за да може след това и той да помогне на другите хора. Затова в живота на светите хора много пъти Сам Бог оставял или по-скоро подтиквал хората – светите хора към разнообразни изкушения, към големи изкушения и много скърби – защото изглежда такава е природата на човека. Както казваме – „Ситият на гладния не вярва”. Наистина, един неизпитан човек, който не е бил изкушаван в живота си, не е страдал, не е бил нараняван и огорчаван, не е проливал сълзи – той не е изпитан. Той е нещо като тестото, което не е изпечено във фурната, а е оставено встрани и е изсъхнало – не става за ядене. Докато другото, горкото, което е във фурната, може и да е изпечено, но е много вкусно. С удоволствие го ядем. Това става по Божи Промисъл, но не защото Бог съдейства на злото! Той никога не съдейства на злото и не е причастен на злото, а ни дава възможност да променим в реални благодеяния злините и скърбите, които стават около и вътре в нас по различни и много причини, които не е лесно да проследим.


Сещам се за думите на старец Паисий, който в такива случаи казваше: „Ще дойде час, когато ще благодариш на Бога за болката, която сега изпитваш”! И наистина става така. Всички ние, малко или много, сме изпитали болка в живота си – голяма или малка, всеки със своя кръст. Ако бяхме търпеливи и гледахме нещата по духовен начин, тогава непременно в даден момент ще разберем, че тази рана се е превърнала в голямо преимущество в нас, в истинско съкровище. Давид казва в Псалтира, добър си, защото ме смири. Той казва на Бога – толкова хубаво е, че ме смири. Как ме смири? Като ме хвана, вдигна ме нависоко, удари ме в земята и станах на хиляди парчета; всъщност се потроших. Това пречупване, това смачкване е спасително. Може да кажем, че човекът, който не е бил начупен така, не става за ядене. Той е като старите кокошки, които колкото повече ги вариш, толкова по-жилави стават. Светите хора знаели това и не избягвали скърбите – напротив, не че са ги търсили мазохистично, а са ги оставяли да действат. Както направил Христос. Виждате, че, когато отишъл при Пилат, който започнал да Го разпитва, Той мълчал. Христос оставил Пилат да прави, каквото иска. Това не е било страх, а голямо великодушие. Така са правили и светците. Когато имали изпитание, скръб, изкушение, неуспех, те допускали това нещо и пребивавали в него, молейки се, защото знаели, че всички тези неща се случват, но реално не са така, както изглеждат, а както се разбират в духовния живот. В крайна сметка, духовният закон променя нещата и вместо да погинат, светците се усъвършенстват духовно и стават Божии човеци.


Сещате се за трикратното отричане на св. ап. Петър – без причина, просто се уплашил от слугинята. Този, който не се страхувал, се отрекъл: „Не Го познавам, не съм Го виждал”. Бог допуснал подобно падение, за да може св. ап. Петър на дело да научи какво значи човек, да бъде милостив, защото бил много смел и пламенен, но нямал снизходителност към човека и не можел да разбере какво значи човешка немощ, какво значи човешко безсилие. От друга страна, когато човек разбере това, той се отнася правилно на първо място към самия себе си. Вижте, чеда, хора сме. Вероятността за падение и грях и всякаква грешка е винаги пред нас. Това е част от нашето битие. Затова, ако имаме правилно отношение към случващото се в живота, тогава ставаме милостиви и към самите себе си. В добрия смисъл на думата, тоест не допускаме да се потопим в отчаянието: „Защо да го правя, защо да го мисля, защо да действам така, защо да не приключа всичко сега!” И се получава един порочен кръг. Мрак, а след него друг мрак. Единият по-гъст от другия. Всичко това не е от Бога. Всичко това се получава, защото не познаваме себе си. Добре, не знаеш ли, че си човек? Не знаеш това просто нещо? Научи го от своето падение.


На едно място в „Патерика” се разказва за някакъв млад монах, който имал плътска война. Ето, авторите в Патерика нямат комплекси и не се срамуват да пишат, че в пустинята монасите са имали плътска война. А ако това го кажем днес? Днес сме подвластни на стремежа да пазим своята “витрина”… Да не кажем нещо. Отците да не би да са били свръхчовешки същества или църковни хора? Хора са били, като нас. Този монах имал плътска война, отишъл при един старец и му казал, че го борят блудни помисли и не знае какво да прави. Старецът бил свят човек, но нямал опит. Не знаел какво означава плътска война. Затова му отговорил: „Чедо, ти си монах, да те борят тези неща, да имаш такива помисли, това нещо не е монашеско дело! Това е противно на монашеския образ, не е добро нещо”. Като чул това, монахът се отчаял и си казал, че не става за монах и решил да отиде в света. Той тръгнал през пустинята. По пътя срещнал друг старец, който чрез благодатта на Светия Дух прозрял какво се случило.


- Къде отиваш, отче?


- Отивам в града.


- Какво ще правиш там?


Тогава монасите не ходели в градовете.


- За съжаление, помислите ме борят, казах на еди-кой си старец, че имам плътска война и той ми каза, че това не е дело на монаха и след като не мога да бъда монах, ще оставя монашеския образ и ще отида да се погубя.


- От колко години си монах?


- От осем.


- Аз съм от седемдесет години и още ме борят тези помисли. Не се страхувай! Имай търпение, върни се и Бог ще ти помогне! Аз ще се моля за тебе.


И наистина, Бог освободил монаха от тази война. Но аввата направил и нещо друго. В молитвата си казал: „Боже, моля те, изпрати изкушението на този монах върху стареца, който му казал това!”.


И наистина, изкушението се прехвърлило върху великия подвижник. След един-два часа го видял да се задава насреща:


- Къде отиваш?


- Остави ме, отивам в града.


- Бре, чакай, какво стана?


- Не мога, имам изкушение, задушиха ме помислите.


Той му казал:


– Върни се обратно! Това си го изпати, за да се научиш какво означава човек и друг път да не лишаваш от надежда тези, които идват при тебе.


Искам да кажа, чеда, че когато човек разбере този факт, когато сърцето му придобие това милостиво разположение, първо на първо той помага на самия себе си. Научава се да има здрава връзка със себе си. Той не оправдава греховете си, не си казва: „Прави всичко, то не е нищо!”. Не! А каквото и да стане, той се изправя пред самия себе си по правилен начин. Научава се да преценява правилно нещата. И как да го кажем? Трябва не да умъртвяваш своето аз, а да го оживотвориш по красив начин. Да отсечеш волята за грях и да имаш правилни, истински взаимоотношения, което може да се окаже много трудно, но когато се върши с милостиво разположение, тогава става по правилния начин. Тези думи се отнасят до нашето аз.


Що се касае до братята ни, другите, когато имаме милостиво разположение на сърцето, се освобождаваме от индивидуализма, в който живеем – а именно, че не можем да общуваме с другия човек. Тогава движението към другия е движение на любов. Приемаме другия човек, не го отхвърляме, каквото и да прави. Колкото и грехове да има, както и да е облечен, колкото и чудат да бъде. Милостивият няма у себе си разположение да съди за тези неща, да осъжда или отхвърля. Затова Христос е казал в Евангелието: „Внимавайте да не презрете нито един човек”! Не можеш да презираш, камо ли да осъждаш, това окончателно те отсича! Дори за най-малки неща.


Ето един друг пример, разказа ми го самият човек. Преди няколко месеца той претърпял корабокрушение в морето. Тук, в Кипър. Бил с лодката си, на риболов с още двама души. Това е трудно занимание, времето лесно може да се промени и да се удавиш. Този човек много ругаел и хулел – Христос, Света Богородица, свещениците, мене. Една негова съседка ми го каза. Той нямал никаква връзка с Църквата. Много ругаел, от малък не ходел на Църква. Сега може и да е на 40 години. Привечер, изведнъж лодката, която била много здрава, започнала да се пълни с вода. Опитали да запалят мотора, но поради многото вода не се запалил. Решили да опитат с греблата, но щом мръднали, лодката натежала и започнала да се пълни още повече. Опитали да се обадят телефона, но човекът се подхлъзнал и телефонът паднал в морето. Накрая лодката се изправила и се потопила във водата. Било нощ, в края на пролетта. Започнали да плуват. Какво се случило с него? Денят преди да тръгнат в морето неговата съседка, същата, която всеки ден слушала руганите му, му занесла някакъв ключодържател с образа на Богородица, на който пишело „Запази ме под Твоя покров!” Жената му го дала, за да слага ключовете си на него. Случайно неговият се счупил и въпреки че не обичал такива неща, рибарят решил да го вземе. Взел го, погледнал какво пише и го прочел: „Запази ме под твоя покров!”. Сложил го в джоба си преди да тръгне с лодката. Когато извадил ключовете, го видял за втори път. Пак не му обърнал внимание, но когато лодката се потопила, ключовете били в джоба му. По-късно той ми разказваше: „Чувствах, отче, една сила от това нещо”. За съжаление другите двама се удавили. Единият към 23.00, другият към 01.00. Той дори държал единия от тях, докато го извади на брега. Трагична ситуация. Човекът плувал, излязъл от водата в шест сутринта. На брега веднага припаднал, минали дни, докато се съвземе, претърпял шок, сега не иска да чуе за вода, за риболов и т.н., но на ум непрестанно му идвала тази фраза: „Запази ме под Твоя покров!”. Той докосвал образа на Богородица в джоба си и чувствал, че от това малко изображение получавал такава сила, че плувал цяла нощ и даже държал удавилия се в ръката си. Другите, които били добри плувци, се удавили.


Вижте какво означава Божията милост. Една обикновена вещ, която изглежда толкова незначителна. Бог използвал това дребно нещо, за да хване този човек и да го спаси. Не че просто се спасил от удавяне, защото така или иначе в един момент ще умрем. Той го спасил от духовното удавяне, за да може човекът да живее вечно. Това има значение. Когато човек вижда Бог да действа така, по крайно милостив начин, тогава не е възможно човешкото сърце да не се трогне от Бога и да не разбере как Бог действа.


Ако Бог действа така, тогава ние кои сме, че да действаме по различен начин? Ако Бог оправдава човека и се отнася към човека като Баща към син, като истински Родител, нима ние имаме право да правим нещо друго?


В крайна сметка, блажен е не този, който приема милостинята, а който я дава. Това движение всъщност помага на самия човек. И обратно, човекът, който няма това разположение в себе си, е нещастен. Много нещастен – такива се богатите. Не само тези, които имат много пари. Те може да имат пари и да бъдат милостиви. Но има и хора, които имат разни неща, имоти, знам ли какво, и са достойни за оплакване. Познавам милионери, какво да ви кажа… Веднъж бях в къщата на един милионер. Дъщеря му, горката, отиде до магазина, остави автомобила отключен и откраднаха портмонето й, в което имаше близо 60 лири. Върна се вкъщи и се чудеше как ще каже това на баща си. Защо се тревожиш, детето ми? Откраднаха ти 60 лири и ти вместо да кажеш „Хубаво, че ги откраднаха”!, след като сама не ги даваш, седиш и плачеш. Не можех да повярвам. А когато се върна баща й, се ядоса много. И му казах: „Абе, човече, наистина Бог да ви съжали! Какъв е тоя хал? Загуби 60 лири и се ядосваш – ти, за когото парите вече са само цифри!”.


Едно време сребролюбците събирали парите, броели ги всяка вечер, галели ги, отново ги преброявали, изпитвали доволство, наслада. В крайна сметка, това е сребролюбие, сластолюбие. Сега парите са в банката. Сега те са въпрос на цифри. Как един богат да се радва на парите? След като не са в него.


Този нещастен човек се ядоса. Направи голям проблем, защо било станало така. Тези хора дори себе си не съжаляват. Имат всичко, а дори не могат да му се радват.


Нали знаете за Карагьози (хумористичен персонаж, герой от гръцкия народен фолклор, бел.ред.), който отишъл в една фурна, както винаги гладен, стоял пред витрината и гледал хлябовете. Гледал ги, гледал ги, собственикът влязъл и той се провикнал към него:


- Тия всичките хлябове твои ли са?


- Е , мои са…


- И защо не ги ядеш?!



Милият, единственото решение за него било да ги изяде.


Да знаете, че децата на богатите са най-нещастните деца. Да видите как богат човек прави скандал на детето си за десет лири, това е болест. Коя е причината? Причината е, че този човек не е развил духовно себе си… Знаете какво казал Христос, когато видял една бедна вдовица да пуска две лепти. Той я облажил, защото дала, каквото имала. Това е щедрото сърце. Казвам ви от опита си, в манастира виждам бедни хора, но знаете ли колко са милостиви? Не можете да си представите. Най-милостиви са бедните. Някой богат, много рядко, ако даде нещо, ще го разгласи, и не само това. А има и нещастни хора, които правят милостиня като инвестиция. Както някой отива, купува един хотел и казва: “Ще дам 100 000 лири и ще взема догодина 200 000 лири”. Така си мислят, че инвестират в рая. Да дам 200 000 лири да отида в рая. Разбирате ли? Да си резервира място в рая! Това е нещастно състояние.


Всичко това става, защото човекът не е минал през тази духовна педагогика, за която говорихме в началото, или ако е минал през нея, не я е приел благотворно чрез Божия Дух, а по светски. Тогава той не само не се изцелява, не само не изцелява другите, но и се превръща в тиранин. Той тиранизира себе си, тиранизира и другите. Последицата е, че остава сам. Напълно сам. Това е индивидуализмът. Това означава дяволизиране. Обратно, чрез милостивото разположение Божият човек се съединява с целия свят и сърцето му гори за целия свят, дори за демоните. На другия сърцето му дотолкова се охлажда, че не съчувства дори на детето си. Може да е станал на сто години и да държи на своето, да не дава нищо на никого. Когато човек действително изврати душевния си свят, тогава се стига до това положение.


Различните изпитания са много благотворни. Не се плашете от изпитанията, ако бъдете наранени, огорчени, или се провалите. Действително блажен, трижди блажен е човекът, който не е успявял в живота си, бил е нараняван, огорчаван, мачкан, оплювали са го – това е голяма благословия и привилегия. Това е голямо нещо, когато го оползотвориш правилно. Не се страхувайте! Както казва св. Йоан Златоуст: „Никой да не се страхува от смъртта!”, защото смъртта на Спасителя ни е освободила. Не се страхувайте от тези неща, от тези комплекси, от тях ни е освободило нещо, което не може да бъде победено от житейските неудачи и това е вярата, която победи света. Вярата в Бога е нещо, което поставя човека над всички преходни неща. Каквото и да стане, човек гледа на неудачите отгоре, те не го докосват. Просто ги вижда и всичко в него се превръща в духовно благодеяние. Затова бъдете търпеливи, приемете тези неща с много радост, с благодарност.


Още нещо, което е много важно за милостивото разположение, това е молитвата. Човек, който не се моли, не може да разбере за какво говорим. Сърцето му не се пречупва, а и да се счупи, така си остава – не може да бъде сглобено. С други думи, на много хора сърцето е станало на хиляди късчета вследствие на различни обстоятелства – от работата, от отношенията им с другите, от различни проблеми. Добре. Всички ще минем през това състояние. Онова, което не оставя руини в нас, сглобява ни и прави от късчетата нещо по-хубаво отпреди, е молитвата. Тя е силата, която подържа човека и дава смисъл на всички скърби в настоящия живот. Освен това молитвата прави сърцето на човека по-чувствително и тогава той с удоволствие приема всички действия на Бога и разбира начина, по който Той действа. Докато човек, който няма тази чувствителност, каквото и да направи Бог, не само, че не го приема и не разбира, а за съжаление и го изопачава. Сещаме се в един случай.


Някой си хулеше един Божий човек и този добродетелен човек, който беше похулен и оклеветен, отиде и му каза: „Прощавай, братко, ако те наскърбих, прощавай!”. А онзи, вместо да се трогне, отвърна: „Разбира се, че си виновен и затова искаш извинение!”. Тоест, такъв инат беше.. Поне да замълчи, ако не може да каже: „Извинявай и Бог да ти прости!”. Сърцето му е мъртво.. Ако Божията благост, доброта и милост не те трогва, най-малкото си замълчи!


Това се получава, когато човек не се моли. Затова трябва да се научим да отделяме време за молитва и да бъдем търпеливи в нея. Тя се извършва с търпение. Молитвата е като храната. Когато ядете, благодарете и благословете Бога, казвайте: „Благодарим Ти Боже, че си ни дарил със земните Си блага”… Молитвата ще те храни духовно, в крайна сметка не си само мозък, разбери го. Човек си, имаш нещо повече от тези неща. Трябва да се храни душата ти, ако не направиш това, утре каквото и да направиш, ще бъдеш като компютър – натискаш клавишите и излизат решенията. И когато тръгнеш да се жениш, ще сложиш любимата си в компютъра да видиш колко предимства и недостатъци има и компютърът да ти отговори: „Тази не я вземай!”. Липсва правилна връзка със себе си и другите.


И да обобщим. Църквата дава равновесие, тя се опитва да вземе човека и от неуравновесен да го направи уравновесен, от нещастен и угнетен да му даде хармония, да се радва на всичко около него, като първо го свърже с небесния му Баща – Бога. Ако не го свърже с Него, след това и останалото ще бъде криво, все болни неща. Те няма да бъдат такива, ако човек се свърже с Бога и придобие хармония във вътрешния си свят, в душата си, с Бога, Който е Първообраз на битието на човека, и ако разбере милостивото разположение на Бога – тогава той чрез вярата се издига над човешките неща и не се страхува от хората. Св. Максим Изповедник казва, че човекът, който не обича нищо човешко, обича всички хора. При мене идват някои млади хора и ми казват: „Искам някой да ме обича!”. Абе, дете, това е болно нещо. Ако искаш да намериш някой да те обича, аз ти казвам, че няма да намериш никой да те обича, както ти искаш. Или пък да питаш човека до себе си: „Обичаш ли ме?”. Ама това не е въпрос. Ако казваш на другия: „Моля те, заобичай ме! – приличаш на някои бебета, които имат нужда от нечие присъствие. Ако ти обикнеш, тогава ще се усъвършенстваш. Ако искаш да бъдеш обичан, тогава ще останеш болен. Трябва да намериш сила да изхвърлиш това нещо вън от себе си и да се научиш да обичаш, без да се страхуваш. Не се страхувай. Остави другия да прави каквото иска. Да казва каквото иска, да пише каквото иска. Абсолютно нищо няма да стане. Защото има едно нещо – тази връзка с небесния Баща, която ти дава сила. Ти стоиш над тези неща. И обичаш правилно – понеже не обичаш нищо човешко, не се нараняваш. Този, който обича правилно, не се наранява, не се разочарова, остава цял. Виждал съм много Божии хора, които ги обвиняваха, клеветяха и бяха много доволни от всички – за тях всички бяха много, много добри. Чак понякога бяха комични. Имахме такива старци – питат ги: „Познаваш ли го този и този? „ Оо, много добър човек!” За когото и да питаха. Никой не беше лош. Чудно нещо, как за светците няма лоши, а за нас всички са лоши. Всички са виновни, включително и родителите ни. Чудно нещо. Да не можем да имаме здрава връзка нито със самите нас, нито с хората около нас. Да сме неспособни на хубава връзка, пълна с любов и милостиво разположение…


Вярата в Бога дава сила, молитвата дава чувство на сърцето и търпение в изкушенията и изпитанията – това е ключът, с който влизаме в пространството на свободата. Тогава ще разберете какво означава свободен човек – който не се страхува от абсолютно нищо, движи се навсякъде, в целия свят, без трудности. Светците са били убивани, разпъвани на кръст, а се грижели за тези, които ги убивали – както св. дякон Стефан. Това е милостивото разположение…


Превод: К. Константинов

 

Неделя Месопустна – Евангелието за Страшния съд

Март 2, 2019 in Външни

Онези, които са броили и пресмятали, твърдят, че на земята има милиард и половина живи хора. От тези милиард и половина живи хора нито един не знае със своя ум да ви каже какво ще стане със света в края на времената и какво ще стане с вас след смъртта. И всички тези много милиарди и милиарди човешки същества, които са живели преди нас на земята, не са знаели нищо със своя ум, определено и сигурно, да ви кажат каквото и да било за края на света и за онова, което ни чака след смъртта – каквото и да било, което със своя ум, сърце и душа да можем да възприемем като истина. Нашият живот е кратък и се измерва с дни, а времето е дълго и се измерва със стотици и хиляди години. Кой от нас може от своите скърби и мъки да стигне до края на времената и да види последните събития, да ни съобщи за тях и да каже: това и това ще се случи в последния отрязък от време, това и това ще стане със света, а това и това с вас, хората? Никой. Наистина, никой от всички живи хора, освен онзи, който би ни уверил, че е влязъл в ума на Създателя на света и хората, и е видял целия план на сътворението; който е бил жив и съзнателен преди началото на света и ясно може да види края на времената и всички онези събития, които ще отбележат този край. Има ли такъв човек между милиардите живи и до днес хора? И имало ли е такъв от началото на света до ден-днешен? Не, нито има, нито е имало.

Имало е прозорливи хора и пророци, които, не от своя ум, но по Божие откровение, са изрекли нещо, нещо кратко и откъслечно за онова, което ще стане на края на света. И не толкова с намерението да опишат точно края на света, колкото със своите видения по Божия воля да предупредят хората да се обърнат от пътя на беззаконието, да се покаят и повече да мислят за онези съдбоносни неща, които предстои да станат, отколкото за дребното и преходното, което като облак засенчва за тях онова огнено и страшно събитие, с което ще завърши и целият човешки живот на земята – и съществуването на света, и движението на звездите, и дните и нощите, всичко, което се разполага в пространството, и всичко, което се случва във времето.

Само Един-Единствен ни е казал ясно и определено най-важното за всичко онова, което има да се случи в края на времената. Той е Господ Иисус Христос. Който и друг да беше казал онова, което Той е казал за края на света, ние не бихме му повярвали, дори и да беше най-големият мъдрец на света. Ако беше говорил от своя човешки ум, а не според доказаното Божие откровение, не бихме му вярвали. Защото човешкият ум и човешката логика, колкото и да са велики, са твърде малки, за да могат да се прострат от началото до края на света. Но напразен е целият ни ум там, където е необходимо прозрение. Трябва ни прозорлив човек, който вижда – и то вижда ясно, така, както ние виждаме слънцето – целия свят от началото до края, и самото начало и самия край. Такъв е бил само Един. И Той е Господ Иисус Христос. На Него можем и трябва да вярваме, когато ни казва какво ще се случи в края. Защото всичко, което Той е предрекъл, се е сбъднало; станало е всичко, което е предсказал и на отделни личности като Петър, Юда и останалите апостоли, и на отделни народи като евреите, и на отделни места като Йерусалим, Капернаум, Витсаида и Хоразин, и на Божията църква, основана на Неговата кръв.

Още не са се изпълнили само Неговите пророчества за събитията преди края на света и пророчеството за самия край на света и Страшния съд. Но който има очи да види, може ясно да види, че в света още в наше време са започнали онези събития, които са предсказани от Него като знамения за близкия край на света. Не са ли се явили много ощастливители на хората, желаещи да заменят със себе си Христос и със своето учение – Христовото учение? Не е ли въстанал народ против народ и царство против царство? Не трепери ли земята, както и нашите сърца, от многото войни и революции по цялата наша планета? Не предават ли мнозина Христос и не бягат ли мнозина от Неговата църква? Не се ли е умножило беззаконието и не е ли изстинала любовта у мнозина? Не е ли вече проповядвано Евангелието на Христовото Царство по целия свят за свидетелство на всички народи (Мат. 24:3-14)? Истина е, че още не е дошло онова най-лошо, но то се приближава неудържимо и бързо. Истина е, че още не се е явил антихристът, но неговите пророци и предтечи вече ходят сред всички народи. Истина е, че още не е дошъл върхът на скърбите и неволите, каквито не е имало от началото на света, нито непоносимият предсмъртен стон, но този връх смътно се показва пред очите на всички духовни хора, чакащи идването на Господа. Истина е, че слънцето още не е помръкнало, нито луната е изгубила светлината си, нито звездите са изпадали от небето, но когато това стане, тогава за него вече няма да може нито да се пише, нито да се говори. Човешките сърца ще бъдат изпълнени със страх и трепет, човешкият език ще застине и човешките очи ще се взират в страховитата тъмнина, в земята без ден и в небето без звезди. Изведнъж в тази тъмнина ще се яви знамение от север до юг с такъв блясък с какъвто слънцето никога не е могло да заблести над главите ни. И тогава всички хора на земята ще видят Господ Иисус Христос да иде на небесните облаци със сила и слава голяма. И ще затръбят ангелските войнства, ще затръбят за сбор, какъвто не е имало от началото на света, и за Съда, който се повтаря.

Но за всички тези знамения и събития, които ще станат преди края на света и в края на времето, се говори на друго място в Светото Евангелие. А днешното Евангелие ни говори за последната равносметка между времето и вечността, между небето и земята, между Бога и хората. Описва ни Страшния съд, неговото протичане и деня на Господния гняв (Соф. 2:2). Описва ни онзи страховит миг – и най-радостен за праведниците – когато Божията милост ще отстъпи думата на Божията правда. Когато ще бъде късно за добри дела, ще бъде късно за покаяние! Когато вопълът вече няма да среща отклик и когато сълзите вече няма да капят на ръката на ангела.

А кога дойде Син Човеческий в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си. Както в притчата за блудния син Бог се нарича човек, така и тук Христос се нарича Син Човеческий. Това е Той и никой друг освен Него. Когато дойде за втори път в света, Той вече няма да дойде в тишина и смирение, както е дошъл първия път, а явно в голяма слава. Под тази слава се разбира първо славата, която Христос е имал във вечността преди сътворението на света (Йоан. 17:5), и второ, славата на Победител над Сатаната, над стария свят и смъртта. Но Той идва не сам, а с всички свети ангели, чийто брой е огромен; идва с тях, защото и те, като Негови служители и воини, са участвали както в борбата против злото, така и в победата над злото. Той се радва да сподели и Своята слава с тях. А за да се разкрие възвишеността на това събитие, специално е подчертано, че с Господа ще дойдат всички ангели. Никъде не се споменава нито едно събитие, в което да участват всички Божии ангели. Те винаги са се появявали в по-малък или по-голям брой, но на Страшния съд всички те ще се появят събрани около Царя на славата. Престола на славата са виждали много по-ранни и по-късни тайновидци (Ис. 6:1; Дан. 7:9; Откр. 4:2; 20:4).

Под този престол се разбират небесните сили, на които седи Господ. Това е престолът на славата и победата, на който седи Небесният Отец, и на който е седнал и Христос Господ след победата (Откр. 3:21). О, колко величествено ще бъде пришествието на Господа и с какви чудни и страшни явления ще бъде свързано! Прозорливият пророк Исая предсказва: „Ето, ще дойде Господ в огън, и колесницата Му – като вихър“ (Ис. 66:15); Даниил при това пришествие вижда как огнена река излизаше и минаваше пред Него; хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него; съдии седнаха, и книги се разтвориха (Дан. 7:10).

А когато Господ дойде в слава и седне на престола, тогава ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Въпросът на кое място Христос ще съди народите, е вълнувал много свети отци. И позовавайки се на пророк Йоил, те са казвали, че Съдът ще бъде в Йосафатовата долина, там, където някога цар Йосафат, без борба и оръжие, победил моавците и амонитците така, че нито един враг не останал жив (2 Пар. 20- ). А пророк Йоил казва: „Нека станат народите и слязат в долината на Иосафата; защото там Аз ще седна, за да съдя народите отвред..“. (Йоил. 3:12). Може би над тази долина ще се издигне престолът на Царя на славата; но на земята няма такава долина, където да могат да се съберат всички народи и всички хора, живи и мъртви, от началото до края на света, милиарди, милиарди и милиарди. Цялата повърхност на земята, заедно с всички морета, не би била достатъчна да застанат на нея, човек до човек, всички човешки същества, които някога са живели на земята. Защото ако това беше само събрание на души, тогава би било разбираемо, че всички ще могат да се поберат в Йосафатовата долина, но тъй като това ще бъдат хора в тяло – защото и мъртвите ще възкръснат в тела – то пророческите думи трябва да се разбират в преносен смисъл. Йосафатовата долина е цялата земя, от изток до запад; и както някога Бог в Йосафатовата долина показал Своята сила и съд, така в последния ден Той ще покаже също такава сила и съд над целия човешки род.

И ще ги отдели едни от други. В един миг всички събрани хора ще бъдат разделени на две страни, лява и дясна, като с магнетична, непреодолима сила – така че никой от онези, които принадлежат на лявата страна, да не може да отиде надясно, нито някой от онези, които принадлежат на дясната, да не може да отиде наляво. Както когато пастирът викне, и овцете отиват на една страна, а козите на друга.

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира. В началото Христос нарича Себе Си Цар. Защото на Него се даде царството и силата, и славата. Дойдете вие, благословените на Отца Ми. Блазе на онези, които Христос ще нарече благословени! Защото Божието благословение съдържа в себе си всички блага, всички радости и небесни наслади. Защо Господ не казва: благословени Мои, а благословени на Отца Ми? Защото Той е единственият Син Божи, Единороден и несътворен, от вечност във вечност, а праведниците са осиновени по Божие благословение и така са станали като Христови братя. Господ призовава праведниците да наследят царството, което е приготвено за тях от създание мира. Това значи, че Бог още преди сътворението на човека е приготвил царството за човека. Преди да създаде Адам, всичко вече е било подготвено за неговия райски живот. Едно цяло царство е блестяло в светлина и само чакало царя. Тогава Бог въвел Адам в това царство и царството било пълно. Така и за всички праведници Бог е приготвил от начало царството, което само чака своите царе, начело на които ще стои сам Царят Христос.

Призовавайки праведниците в царството, Съдията веднага обяснява защо им дава това царство: „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.“ На това дивно обяснение праведниците със стеснение и кротост питат Царя кога са Го видели гладен и жаден, гол и болен, и кога са Му направили всичко това? На Което Царят отново дава чуден отговор: Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Цялото това обяснение има два смисъла, единият – външен, а другият – вътрешен. Външният смисъл е ясен за всеки. Който нахрани гладен човек, нахранил е Господа. Който напои жаден, напоил е Господа. Който облече гол, облякъл е Господа. Който е приел странник като гост, приел е Господа. Който посети болен и пленник, или затворен в тъмница, посетил е Господа. Защото и в Стария Завет е казано: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му отплати за неговото благодеяние“ (Притч. 19:17). Защото чрез онези, които търсят нашата помощ, Господ изпитва сърцата ни. Господ не иска нищо за Себе Си от нас, Той няма нужда от нищо. Не може да бъде гладен Този, Който е сътворил хляба; нито жаден Този, Който е сътворил водата; нито гол Този, Който е облякъл всички Свои творения; нито болен Този, Който е източник на здраве; нито затворник Този, Който е Господ на господарите. Но Той иска от нас милостиня, за да смекчи и облагороди чрез нея нашите сърца. Бог по Своето всемогъщество може в един миг да направи всички хора богати и сити, облечени и доволни. Но Той допуска и глад, и жажда, и болест, и мъка, и сиротност у хората по две причини: първо, онези, които търпят всичко това, чрез търпението да смекчат и облагородят сърцата си, да си спомнят за Бога и да паднат пред Него с вяра и молитва; и второ, онези, които не търпят, богатите и ситите, облечените и здравите, силните и свободните, да видят бедата на човека и с милостиня да смекчат и облагородят сърцата си. И в чуждото страдание да почувстват своето страдание, в чуждото унижение – своето унижение, и така да познаят братството и единството на всички хора на земята чрез живия Бог, Твореца и Промислителя на всички и всичко на земята. Господ иска от нас милост повече от всичко друго. Защото Той знае, че милостта е път и начин човек да си възвърне вярата в Бога, надеждата и любовта към Него.

Такъв е външният смисъл. А вътрешният смисъл се отнася за Христос в самите нас. Във всяка светла мисъл на нашия ум, във всяко благородно чувство на нашето сърце и във всеки възвишен стремеж на нашата душа към извършване на добро се проявява Христос в нас със силата на Светия Дух. Всички тези светли мисли, благородни чувства и възвишени стремежи Той нарича малки, или най-малки, Свои братя. Нарича ги така, защото в нас те са незначително малцинство спрямо огромното поле от светски наслагвания и зло в нас. Ако нашият ум гладува за Бога, и ние го нахраним, нахранили сме Христос в себе си; ако ли нашето сърце е голо от всяка Божия красота и благородство, и ние го облечем, облекли сме Христос в себе си; ако ли нашата душа е болна и в тъмница от нашето зло битие, от нашите зли дела, и ние си спомним за нея и я посетим, посетили сме Христос в себе си. С една дума, ако този друг човек в нас, когато някога е заемал първо място и който представлява праведника, потиснат и унизен от злия човек в нас или грешника, и ние го защитим, то сме защитили Христос в себе си. Малък и премалък е този праведник в нас, голям и преголям е онзи грешник в нас. Но праведникът в нас е малкият Христов брат, а този грешник в нас е голиатският противник на Христос. Ако, следователно, защитим праведника в себе си, ако му дадем свобода, ако го усилим и изведем на светло, ако го въздигнем над грешника, тогава той ще придобие пълна власт над грешника; за да можем да кажем като апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Тогава и ние ще бъдем наречени благословени и ще чуем думите на Царя на Страшния съд: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира.

А на онези от лявата страна Съдията ще каже: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели. Страховит съд, но праведен! Докато Царят призовава при Себе Си праведните и им дава царството, то грешните гони от Себе Си и ги изпраща във вечния огън („Ако някога ще дойде краят на вечната мъка, от това следва, че и на вечния живот ще дойде краят. Но както това не може и да се помисли по отношение на вечния живот, тогава как може да се помисли за края на вечното мъчение?”, Василий Велики: Слово 14, за Страшния съд), в страшното общество на дявола и неговите слуги. Същественото е, че Господ не казва, че вечният огън е приготвен за грешните от сътворението на света, както за праведните е казал, че царството е приготвено за тях от сътворението на света. Какво значи това? Съвсем ясно е, че Бог е приготвил вечния огън само за дявола и неговите ангели, а за всички хора още от сътворението на света е приготвил царството. Защото Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4; ср. Мат. 18:14; Йоан. 3:16; 2 Петр. 3:9; Ис. 45:22), и нито един да не погине. Затова Бог не е определил хората за погибел, а за спасение, нито предварително е предназначил за тях дяволския огън, а Своето царство и само Своето царство. От това е ясно, че погрешно мислят онези, които казват за грешника: съдено му е да бъде грешник! Защото ако му е съдено да бъде грешник, това наистина му е отсъдено не от Бога, а от самия него. Че това не му е съдено от Бога, се вижда оттук, че Бог не е определил предварително някакво място за мъчение за хората, а само за дявола. Затова на Страшния съд праведният Съдия няма да има къде да изпрати грешниците, освен в това мрачно жилище на дявола. А че е справедливо, че Съдията ги изпраща там, е ясно от това, че те през земния си живот съвсем са отпаднали от Бога и сами са се поставили да служат на дявола.

Произнасяйки присъдата над грешниците от лявата страна, Царят веднага им обяснява защо са проклети и защо ги изпраща във вечния огън. Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Следователно, те не са направили нищо от всичко онова, което са направили праведниците от дясната страна. След като са изслушали тези думи от Царя, грешниците, както и праведниците, питат: „Господи, кога Те видяхме гладен или жаден?“. И Господ отговаря: „Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.“.

Цялото това обяснение, което Царят дава на грешниците, също така има два смисъла, външен и вътрешен, както и в първия случай, при праведниците. Грешниците са били помрачени по ум, ожесточени по сърце и злонамерени по душа по отношение на своите гладни, жадни, голи, болни и затворени в тъмница братя на земята. Те не са могли да прозрат със своя одебелял ум, че чрез бедните и страдащите на този свят сам Христос ги призовава към милост. Чуждите сълзи не са могли да смекчат ожесточеното им сърце. Нито примерът на Христос и Неговите светии е могъл да обърне тяхната злонамерена душа, за да се стреми към доброто и да върши добро. И както са били немилостиви към Христос в лицето на своите братя, така са били немилостиви и към Христос в самите себе си. Всяка светла мисъл съзнателно са задушавали и заменяли с блудни и богохулни мисли; всяко благородно чувство в сърцето си, още щом се зароди, са изтръгвали от корен и са го заменяли с немилосърдие, алчност и себичност; всеки стремеж на душата да направи някакво добро, следвайки Божия закон, те са отблъсквали, а вместо него са извиквали и поддържали стремеж да правят зло на хората, да грешат и да оскърбяват Бога. И така най-малкият Христов брат в тях, тоест праведникът в тях, е бил разпнат, убит и погребан, а вместо него е бил отгледан мрачният Голиат, тоест грешникът в тях или самият дявол е останал като победител на бойното поле. Какво ще прави Бог с такива? Може ли да приеме в Своето царство онези, които съвсем са изгонили Божието царство от себе си? Може ли да призове към Себе Си онези, които са изкоренили от себе си всяко сродство с Бога, и които са се обявили – и публично, пред света, и тайно, в сърцето си, за врагове на Христос и слуги на дявола? Не, те са станали слуги на дявола по своя свободен избор, и Съдията на Страшния съд ще ги изпрати в онова общество, в което те през живота си открито са се записали – във вечния огън, приготвен за дявола и неговите слуги. И с това веднага ще завърши този най-голям и най-кратък процес в цялата история на сътворения свят.

И тия (грешниците) ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен. Тук животът и мъката се противопоставят. Където е животът, там няма мъка, а където е мъката – няма живот. И наистина, пълнотата на живота изключва мъката. Небесното царство представлява пълнотата на живота, а жилището на дявола представлява мъката, само мъка без живота, който е от Бога. Ние виждаме и в този земен живот колко грешна е душата на човека, който има малко живот в себе си, тоест малко от Бога, тя е изпълнена с много по-голямо мъчение, отколкото душата на праведника, който има в себе си повече живот, тоест повече от Бога. Както е казано още в древната мъдрост: „Нечестивият мъчи себе си през всичките си дни… звук от ужаси в ушите му;… той не се надява да се спаси от тъмата; отпреде си вижда меч;… плаши го нужда и теснота; надвива го, както цар, приготвен за битка, задето е вдигал против Бога ръка и се е противил на Вседържителя“ (Йов. 15:20-25). Следователно и това време на земята е тежко мъчение за грешника. И най-малката скръб в този живот грешникът понася по-тежко отколкото праведникът. Защото само този, който има живот в себе си, може да понесе мъката, да пренебрегне страданието, да победи цялата злоба и да се радва. Животът и радостта са неразделни. Затова сам Христос казва на праведниците, които целият свят посрамва, гони и клевети: Радвайте се и се веселете (Мат. 5:11)!

Но целият наш земен живот е само бледа сянка на истинския и пълен живот в царството Божие, както и всяка мъка на земята е само бледа сянка на страшната мъка на грешника в ада. („Попитали един велик старец: „Отче, как понасяш търпеливо такъв труд?“. Старецът отговорил: „Целият труд на моя живот не е равен на нито един ден мъка (в онзи свят”, Азбучен Патерик). Животът на земята – колкото и да е възвишен – все пак е примесен с мъка, защото тук няма пълнота на живота, както и мъката на земята – колкото и да е голяма – все пак е примесена с живот. Но на Страшния съд животът ще се отдели от мъката, и животът ще бъде живот, а мъката – мъка. И едното, и другото ще бъде вечно, всяко за себе си. Нашият ум не може да разбере колко голяма е тази вечност. На онзи, който се наслаждава една минута, гледайки Божието лице, ще му се стори, че насладата продължава хиляда години; а на онзи, който се мъчи една минута с дяволите в ада, ще му се стори, че мъчението трае хиляда години. Защото вече няма да съществува времето, което познаваме, нито ден, нито нощ, но всичко ще бъде едничък ден, известен само на Господа (Зах. 14:7; Откр. 22:5). Няма да има и друго слънце, освен Бог. Нито ще има изгрев и залез на слънцето, за да може по това да се пресмята вечността, както сега се пресмята времето. Но блажените праведници ще пресмятат вечността по своята радост, а измъчваните грешници – по своята мъка.

Ето така е описал Господ Иисус Христос последното и най-голямо събитие, което ще се случи във времето, на границата между времето и вечността. И ние вярваме, че всичко това ще се изпълни дословно, първо защото всички други многобройни Христови предсказания са се изпълнили дословно, и второ, защото Той е най-големият наш Приятел и едничкият истински Човеколюбец, преизпълнен с любов към хората. А в съвършената любов няма нито неистина, нито заблуда. В съвършената любов е съвършената истина. Ако всичко това нямаше да се случи, Той не би ни го казал. Но щом Той ни е казал това, всичко ще се изпълни с точност. А Той не ни го е казал, за да покаже Своето знание пред хората. Не, Той не е търсел човешка слава (вж. Йоан. 5:41), но е казал всичко това заради нашето спасение. Всеки, който има разум и който изповядва Христос Господ, може да види, че му е необходимо да знае това, за да може да се спаси. Защото Господ не е извършил нито едно дело, не е изрекъл нито една дума и не е позволил да Му се случи нито едно събитие в земния живот, което да не служи за наше спасение.

Затова да бъдем разумни и трезви и непрестанно да имаме пред духовните си очи картината на Страшния съд. Тази картина вече е обърнала много грешници от пътя на погибелта към пътя на спасението. Нашето време е кратко и когато то изтече – вече няма да има покаяние. Със своя живот за това кратко време ние ще трябва да решим нещо съдбоносно за нашата вечност: дали ще застанем от дясната или от лявата страна на Царя на славата. Бог ни е дал лека и кратка задача, но и наградата, и наказанието са огромни и превишават всяко описание с човешки думи.

Затова да не губим нито ден, защото всеки ден може да бъде последен и решаващ; всеки ден може да донесе гибел на този свят и изгряване на онзи желан Ден. („Написано е: „Който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ (Як. 4:4). Следователно: който не се радва на приближаването на края на света, такъв доказва, че е приятел на последния, а с това е враг на Бога. Но тази мисъл нека бъде далеч от вярващите, защото тя е далеч от онези, които с вяра знаят, че съществува друг живот, и които истински го обичат. Защото да скърбят за погиването на света е свойствено на онези, които са насадили корените на сърцето си в любовта към света; на онези, които не желаят бъдещия живот, и които дори не вярват в неговото съществуване”. Св. Григорий Двоеслов, „Беседи върху Евангелието“, кн. 1, бес. 1 „За знаците за края на света”). Да не се посрамим в Деня на Господния гняв, нито пред Господа, нито пред войнствата на Неговите свети ангели, нито пред милиардите праведници и светии. Да не бъдем отделени завинаги от Господа, от Неговите ангели, от Неговите праведници и от нашите сродници и приятели, които ще застанат от дясната страна. Но с цялото безбройно и светозарно войнство от ангели и праведници да запеем песента на радостта и победата: свят, свят, свят е Господ Саваот! Алилуия! И заедно с цялата небесна войска да прославяме нашия Спасител, Господ Син, с Отца и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица през цялата вечност. Амин.

Всичко е възможно за каещия се

Февруари 23, 2019 in Външни

Преди няколко години в Псково-Печерския манастир почина един схимник. Той беше добродетелен и благочестив монах, всекидневно извършваше дълги правила, много се молеше, спазваше всички монашески правила и служеше за назидание на братята от обителта и поклонниците, но посто­янно го виждаха да плаче. Когато го молеха да им разкаже за своя живот, той само горчиво плачеше, биеше се в гърдите и казваше: „Повярвайте, братя, аз съм най-грешният човек на земята”. И само малко от братята знаеха тайната на неговия живот.

1918 година. Неголямо работническо селище в Урал. Пристига кола, от която излизат „другарите” в кожени курт­ки с червени връзки, с маузери и пушки. Те събрали всички жители на селото на площада пред църквата и обявили, че ще извършат мобилизация в отряда на ЧК и всички млади мъже трябва да носят военна повинност. Тогава вече всички знае­ли какво е ЧК и затова някои отказали. Тези, които отказа­ли, веднага били разстреляни за съпротива срещу съветската власт. Не оставало нищо друго, освен останалите да се стро­ят и да чакат решаването на своята участ. Комисарите събра­ли необходимия брой хора, качили ги в колата и си замина­ли. Сред тях бил и един седемнадесетгодишен младеж.

След това ги отвели в казармите и започнали да ги обу­чават на работата на чекистите: да стрелят с всички видовe оръжия, да изтезават и разпитват. След известно време им била възложена първата задача. Едно от селата не могло да изпълни изискванията за продоволствието и според решение­то на комисаря жителите му трябвало да бъдат разстреляни за назидание на всички останали. Селото било обградено, из­правили старците, жените и децата на площада, а младежите заставили да стрелят. Но тези чекисти, сами селски момчета, не могли да стрелят и дали първия залп над главите. Тогава комисарят заплашил: „Ако стреляте така, ще разстрелям все­ки десети от вас”, и заповядал да стрелят. Но младежите не могли да разстрелват невинни хора и пак не се подчинили на заповедта. Тогава комисарят преминал по редицата от войни­ци и, както обещал, разстрелял всеки десети. Скъп бил живо­тът на войниците и не им оставало нищо друго, освен да стре­лят по хората.

След това започнали множество разстрели и изтезания. Преди масовия разстрел давали на войниците водка, за да могат в пияно състояние да изпълняват злодейските запове­ди на началството, но когато изтрезнявали, съвестта така не­търпимо ги измъчвала, че войниците не можели да ядат хля­ба си. Веднъж този младеж отишъл при комисаря и го попи­тал: „Защо ги убиваме? Защо е необходимо това?” Комиса­рят, немец по народност, казал: „Повече бих пожалил муха, отколкото тези хора”. Така завършило политическото им въз­питание.

Минавали години, свършила гражданската война, в стра­ната се строял социализмът, започнала колективизацията, с пълен ход вървели петилетките, и отново – репресии и раз­стрели. Колкото повече съветската власт „строяла щастието” на народа, толкова повече хора от този народ били унищожа­вани. Младежът, станал вече възрастен, все по-често се за­мислял над всичко, което ставало наоколо. Много от неговите другари се пропили, някои загубили ума си, а други сложили край на живота си, не понасяйки мъченията на съвестта, трети за своите „подвизи” станали големи началници. Но и те не се наслаждавали дълго на своята власт: като правил тези, които се борели с „враговете на народа”, след време сами били обявявани за „врагове на народа“ и разстрелвани. Той разбрал, че рано или късно това ще стане и с него.

При първа възможност напуснал комисариата. Но всички тези хора, които разстрелял, го преследвали, когато изпит­вал мъченията на съвестта. Той изгубил покой: щом затвори очи, виждал локви кръв и очите на хората – на тези, които убивал. Особено често си спомнял разстрела на свещениците. Те отивали на смърт радостно, пеели молитви, утешавали се и се укрепявали едни други. Когато стояли при гроба, в лица­та им нямало страх, но някакво особено, радостно, непознато на съветските палачи спокойствие. Те прощавали на своите убийци и ги благославяли. И във всичко това се чувствало несъкрушимото величие на човешкия дух и непостижима за злия разум сила. Изглеждало, че тези осъдени на смърт виждат и знаят нещо, което палачите не знаят.

Но наред с тези ужасни спомени имало и други – свет­лия спомен от детството, Божия храм, където майка му го водела да се причастява, пасхалната утреня и радостта, кога­то след нея цялото семейство се събирало на масата. Всичко това било толкова далече… От него го отделяла реката на вре­мето и… реката от кръв.

Веднъж този човек влязъл в църква, приближил се към иконата на Спасителя и започнал да се моли Господ да му помогне да излезе от мъчителното състояние, да му прости безбройните смъртни грехове, защото той, макар и да не е убивал доброволно, е убивал невинни хора. Той дълго, дълго плакал пред иконата на Спасителя. И когато излязъл от хра­ма, на душата му станало по-леко, за първи път от много години. Започнал по-често да ходи в храма, решил да отиде на изповед и да разкаже на свещеника всичко, което го измъч­вало. Изповедта продължила няколко часа и той през цяло­то време плакал.

Той разбрал, че за него има само едно спасение – това е Спасителят, че само Господ може да го спаси от всички тези кошмари, които го преследват и че те са праведният Божий съд за греховете му. Този човек отишъл в манастир, приел монашеско пострижение, а след това и света схима. И през целия си живот умолявал Бога за прошка, молел се за всички онези, които бил принуден да убива. И Господ приел негово­то покаяние – той бил велик праведник, който засвидетелст­вал своята правда със свят живот и свята кончина.

Покаянието е смисъл на живота на всеки човек на земя­та. Има много хора, които се смятат за православни христия­ни, но не желаят да ходят на църква в неделния ден, не смя­тат това за задължително, а за ненужно и второстепенно. Защо става така? Това става поради непознаване на християнство­то, поради повърхностно разбиране на Евангелието, поради това, че хората не разбират какво е покаяние и какво е него­вото значение в живота на човека. Много от тези. които са смятали, че днес нямат време да отидат на църква, че имат много работа, че трябва да възпитават деца и да подържат семейство, и след това ще отидат на църква, след това ще започнат да се каят, много, които са мислели така, не са до­живели дори до утрешния ден. Затова да не отлагаме нашето покаяние. По-често да си припомняме заповедта на Спасите­ля, една от най-важните Негови заповеди: Покайте cе, защото се приближи царството небесно.

 

 

Бог не е за малцина, а за всички

Февруари 19, 2019 in Външни

Живеем в епоха на всеобща криза, на рухването на идеи и основни принципи за живота. Алчността, пресищането и отчуждението са господарите на днешния свят, подкрепяни от властолюбието и себелюбието. Преживяваме огромни екологични катастрофи. На дневен ред е антиевангелският принцип „По-блажено е да вземаш, отколкото да даваш”. Сякаш живеем изпълненото пророчество на свети Антоний Велики, който казва: „Ще дойде време, когато хората ще станат луди и когато срещнат някого, който не е луд, ще се обърнат към него с думите: „Ти безумстваш”, защото не прилича на тях” ”.

От своя страна, Църквата изчерпва своята мисия в благотворителни дейности. Не че това не е важна част от нейната мисия, но съвсем не се изпълва с нея. Благотворителност може да прави и социалното министерство, както и някой масон, друговерец или атеист. Нашите млади хора има нужда Църквата да им дава не просто средства и хляб, а дълбок смисъл и посока на живота. Младите искат да разберат защо живеят и накъде отиват, защо са се родили и защо умират. Много са изморителни онези богословски беседи, които нямат никаква връзка с опита от живота в Бога, толкова изтощителни са клишираните проповеди, голословният морализъм, словесните риторики, поученията без личен пример.

Днес пребиваваме в самота, и с охладнелите си сърца разбираме общуването с другия предимно от перспективата на лицемерието, съперничеството и завистта. Отношенията ни с ближния имат срок на годност. Действително ако човешките отношения не са в Христос, в божествената истина и любов, те се изчерпват. Без Христос между личностите не съществува истинско общение, търпение и компромис.

Всяка човешка личност е уникална, свещена и неповторима. Всяка личност е напълно различна и се нуждае от особено уважение. Всяка личност е сътворена по Божия образ. Различията и понякога несходството между личностите в крайна сметка представляват удивителна симетрия. Не биха могли да съществуват двама еднакви човеци, но те са идентични в любовта, която Бог е вложил в тях. Затова и те могат истински да се срещнат и да се разберат в смирението, което проявяват един към друг.

Съвременният човек притежава стократно повече знание от своите предци. И въпреки това огромно знание за света и за цялата вселена, човекът знае толкова малко за вселената вътре в себе си, за най-близката реалност до него – собствения му Аз. С лекота преодоляваме всяка пречка, за да изследваме галактиката, но често изпитваме непреодолими трудности да се разберем с човека до нас. Технологиите се развиват със стремителен устрем, но злото в света остава непредотвратимо.

Днес познаваме само една десета от функциите на човешкия мозък. Знаем много и не знаем още повече. Всеки човек е необяснима и неизразима тайна: защо определена личност обича точно това, а не другото; защо мрази толкова смъртоносно дадено нещо; плаче ли често; кога изпада в меланхолия; кога се страхува; как твори; от какво се определя характерът й, какъв е вкусът й… Всички тези особени черти отличават един човек от другите с недостижимото величие на неговата свещена неповторимост.

Младият човек се пита за връзката между душата и тялото; какво точно е душата и какво е смъртта. Не винаги е известно точно кога започва и кога свършва животът. Животът не се определя от светските закони, защото представлява труднообяснима тайна. Месогейският митрополит Николай казва: „Ние сме невероятни малки, прекалено сами, представляваме само един миг за космическите времена, за да кажем а) че познаваме света, б) че го разбираме и в) че можем да комуникираме”.

Въпреки свръхинтензивните комуникации в съвременния свят, днешният човек страда от влудяваща самота. Въпреки огромното познание за света, което днес притежава науката, човекът пребивава в окаяно незнание. Защото много от учените искат да елиминират идеята за Бога. Ученият смята, че може да напредне без присъствието на Неговата сила и помощ. Ученият се доверява на своите знания и сили, и не иска никаква друга подкрепа. Старецът Паисий казваше: „Готов съм да обсъждам всякакви теми, освен тази за съществуването на Бога. Да твърдиш, че Бог не съществува, е сякаш да ми кажеш, че не съм се родил от майка ми или че расото ми не е черно… Каква дискусия да водим?”. Чувал съм една история за двама студенти, които посетили стареца и му задали именно въпроса за съществуването на Бога. В това време край тях минал един гущер и тогава старецът казал: „И безсловесните животни вярват в Бога, а разумният човек не вярва!“, и в следващия момент се обърнал се към гущера и го попитал: „Съществува ли Бог?“, а влечугото съвсем ясно кимнало утвърдително с глава.

Преди няколко години в Англия атеисти направиха кампания – сложиха рекламни надписи върху лондонските автобуси, поставящи под съмнение съществуването на Бога. Но защо има такава тревога за нещо, което не съществува? Трябва да сме наясно, че сме безсилни да докажем с изцяло рационални средства съществуването на Бога и откровено казано – това не ни вълнува толкова, вместо това ни интересува как да се подвизаваме още по-силно, за да открием Неговата удивителна красота в нас.

В Православния Изток никога не е възниквал въпросът дали има Бог. Хората са съгрешавали, но през ум никога не им минавала идеята да не би Бог да не съществува. Затова и никой от богоозарените свети отци не е писал слово, посветено единствено и изцяло върху доказателствата за съществуването на Бога. Православното Предание говори само за Неговото сигурно присъствие. Ако Бог се доказваше по научен път, нямаше да си заслужава да вярваме. Бог се преживява и се открива; не ние Го откриваме, нито Го доказваме.

Не може да бъде постигнат Умонепостижимият, не може да бъде вместен Невместимият. Тайната не се изследва, не се проумява, а човек опитно я преживява и участва в нея по умонепостижим начин. Бог не е недостъпен, а достъпен и близък по Своите нетварни енергии. Бог е едновременно всемилостив и всеправеден. Неговата справедливост не обезсилва Неговата любов. Неговата справедливост не Го прави наказващ и отмъстителен. Не съществува нещо зло в Бога, ни казват богоносните свети отци. За нас, страстните, Безстрастният се е разпнал от безкрайна любов, за да ни въведе в радостната вечност. Неговата любов е внимателна, нежна, така че да не нарушава нашата свобода. Неговата сила не ни заплашва, а ни трогва и умилява.

Бог се открива най-вече на истински смирените и обичайно се крие от гордите. Бог почива в кротостта и смирението. Вместо това обаче демонстрирането на високомерие днес се приема за постижение, сила и украшение на човека. За съжаление, липсва много това духовно мъжество и сред християните. Човек забелязва и зад църковните стени плитък, посредствен, скован, окаян и страхлив дух.

Бог не е за малцина, а за всички. Но, както казахме – със сигурност се открива на смирените, а се отдалечава от егоистите, рационалистите, всезнаещите, псевдоинтелектуалците. По-скоро те не Го искат в живота си. Те чувстват, че Той ги безпокои, изобличава, затруднява.

Бог не е привидение, идея, човешко изобретение или някаква психическа необходимост. Той е жив, и близък, прощаващ и любящ. Ще Го почувстваме точно така, ако Го доближим без предразсъдъци, резерви и с доверие. „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!”.

Св. Лука Войно-Ясенецки казва: „Вярвам от все сърце, че над този духовен и материален свят съществува великият и всесилен Бог. Това, което ние поставяме под съмнение, е правото на науката да изследва духовния свят с нейните методи. Защото духовният свят не се изследва с методите, с които се изследва материалният свят. Тези методи са напълно неподходящи, за да изследваме духовния свят. Откъде знаем, че съществува духовният свят? Кой ни каза, че съществува? Ако ни попитат за това хора, които не вярват в Божието Откровение, ще им отговорим следното: „ Каза ни го сърцето”… Това е познание чрез сърцето. Нашето сърце не е само централният орган на кръвоносната ни система, а и органът, с който познаваме другия свят и придобиваме най-висше знание. Това е сърцето, което ни дава възможност да общуваме с Бога и с горния свят”.

Чистотата на сърцето е необходима за виждането на Бога. Затова св. цар и пророк Давид казва в псалмите: „Сърце чисто създай в мене, Боже”. Обратно, нечистота на сърцето не може да доближи Бога. Псалмопевецът казва: „Рече безумец в сърцето си: „няма Бог”. Според св. Григорий Палама умът трябва да слезе в чисто сърце, за да срещне, познае и се сроди с Бога. Той казва още, че Бог има една немощ: не може да се всели в нечистотата. Затова Църквата и богоносните отци постоянно говорят за трезвение, очистване, покаяние, сълзи, аскеза, бдение, пост и молитва.

Особено се радвам, когато срещам простодушни хора, които имат спонтанна, гореща и непоколебима вяра. Радвам им се и истински им завиждам. Преди време една бедна жена от провинцията ми написа:

„Получих писмото ти, почувствах голяма духовна радост и ти благодаря от сърце! Света гора никога не излиза от душата ми. Затова вярвам, че нещата, което получавам от там, ми ги изпраща самата Пресвета Богородица и чувствам кураж и радост. Моля се на Божията майка: „Пресвета Богородице, очисти твоята Градина, за да се успокоят твоите свети работници, монасите, които те славословят. Те са твоите цветя, които я красят. Полей ги с твоята благодат, за да бъдат винаги цъфтящи, и изпрати тяхното благоухание в целия свят. Постоянно се моля. Но за какво да се помоля по-напред? За близки, за врагове, за нашата Църква, за нашите манастири? След това, Бог как ще чуе, мене, грешната? За мой заслон и радост имам Църквата. Лекарството ми за моята болест там го намирам, то е молитвата… Чета за Света Гора и се изкачвам на небето. Бог да умножи светите човеци на земята, да просветляват нашия мрак!

Една грешна майка. Не ме наричай госпожа, не заслужавам.”

Не е ли удивително това писмо? Една обикновена, бедна, болна, стара жена – ето как се изразява тя. Кой образован би писал така?

Нещастен е този, който не познава Бога, ако ще да има всички богатства и слава на света. Жената с писмото е блажена, ако и да е бедна. Тя е намерила своята посока. Съществуват още много блажени хора като нея, останали скрити за света. Но всеки от тях претърпява своите изпитания по пътя към Бога. Мъчение е да претърпяваш трудностите на ближния, болките на болестта, на вдовството, на сиротинството, на отхвърлянето. Мъчение е да се отрече човек от себе си. Да се отрече доброволно от нечестното богатство, светските наслади, почестите, величието, славата и въобще от всичко, което удовлетворява и радва плътта.

Всяка светска радост се оказва много незначителна пред радостта, която Христос дарява на Неговите верни ученици. Затова старецът Паисий има право, когато казва: „Имам едни везни и от едната страна поставям всички радости на света, а от другата – поставям половината от моята радост. И везните се наклоняват към мене!”.

 

Превод: Константин Константинов

 

Мирът на Бога

Февруари 8, 2019 in Външни

Трябва да се научим да плачем. Старецът Паисий казваше, че в родината му, в Кападокия, когато турците обикаляли нощем, казвали: Какво им става на тези християни, цяла нощ ли оплакват мъртъвците? Те чували плач, вопли, стонове и мислели, че православните християни оплаквали мъртъвците си нощем. Не можели да разберат, че хората се молили, защото кападокийците били простодушни, открити хора. Може би те плачели за своята мъртва душа, както би трябвало да плачем и ние. Сълзите носят голям мир в човека и мисля, мое лично убеждение е това, може да е грешка, не знам, че една от причините да имаме толкова психически проблеми днес, е че не плачем. Отиваме на погребение и не плачем. Или става някакво скръбно събитие, но се стискаме да не заплачем, особено младите и момчетата смятат, че това е срамно. Не те ли е срам да плачеш? Голям човек да плачеш? Не искам да кажа, че трябва да плачеш където и да е и във всеки един момент, но плачи поне вкъщи. Но как ще плачеш вкъщи, след като нямаш време, веднага щом се върнеш у дома, вратата се отваря и там те очаква друга арена, с други неща, с други проблеми и т.н. И ако не те очакваш арена, те очаква телевизията да те погълне, интернет, телефонът ти и други. Кога да заплаче човекът?… Днес нямаш време дори да заплачеш.

Знаете ли, ако човек плаче в живота си, той се разтоварва, изкарва от себе си болката, тревогите, целия товар, и така ще има духовно равновесие в себе си. Както и човекът, който се смее – ако видите човек, който не се смее, да знаете, че е болен. И велики светци се смеели, в същия момент, когато имали и духовна скръб. Ако гледате човек, който винаги е навъсен и незасмян, бойте се от него. Нещата в него не вървят добре. Нещо става. Има нещо. Човек трябва да се смее и да плаче. Човек, който не се смее и не плаче, се разболява. Естествено и да яде. Както казваше едно старче на Света Гора. Когато по време на Великия пост го посещавахме, той ни носеше различни (постни) неща и казваше:

- Яжте, яжте, отци! Постът иска ядене!

- Но нали сега се пости, отче?!

- Да, но как ще изкараме поста? Трябва да ядем!

За да има човек мир в душата си и това благо присъствие на Бога, той трябва да изпитва тази сладка болка на покаянието и да се научи всеки ден, един път на ден, в даден момент да разтваря сърцето си, то да се пречупи и от него да излиза тази молитва на покаянието. Както се казва в псалома, ще излея пред Него моята молитва. Сякаш отваряш един пълен съд и мястото се изпълва със съдържанието на сърцето ти, болката ти, труда ти и всички тези неща. Христос е нашият мир. Присъствието на Христос ще донесе мир в душата ни. Христос посещава човека, който се покайва. Човека, който не се покайва, дори да е „добър” човек, Христос не го посещава. Той посещава страдащите и наранени сърца, ранени най-вече от покаянието, които търсят Божията милост.


Цялото Евангелие и духовен живот се крепи върху покаянието. Затова Христос „начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи царството Небесно” (Мат. 4:17). Това е тази велика тайна на покаянието, която не е просто нещо. Както казахме, трябва да започнеш да се каеш за делата си – това е изходната точка, а покайвайки се за своите дела и скърбейки за грешките и греховете, плачейки и скърбейки за своето отдалечаване от Бога, придобиваш мир, отмора и покой. Но какво става в същото време? Умът ти, твоето същество придобива друго усещане за нещата. Разбираш, че това, което вчера си считал за важно и като единствен начин за решаване на проблемите ти, докато вчера си смятал за нещо значимо парите, здравето, да си напорист и всички да треперят от тебе – днес виждаш, че тези неща не са ти от полза, не са тези, които те изпълват, които ти харесват и вълнуват. Променяш начина, по който мислиш. Това е делото на покаянието, да промениш начина, по който мислиш, но ако не го направиш и оставаш както преди. Външно вършиш добри дела – понякога правим това, за да успокоим съвестта си. Например, имам огромни възможности, но правя нещо малко и минимално, само за да кажа, че направих нещо. Не оставяме Христос да преобрази нашето битие. Затова понякога, за да покаже, че срещата ни с Него означава радикална промяна на цялото ни битие, същество и ипостас, Христос казвал такива думи на искащите да Го последват, че те губили ума и дума. Някой Го попитал:

- Господи, какво да правя, за да Те последвам?

- Искаш да Ме последваш?

- Разбира се!

- Върви, продай имота си и ела Ме последвай!

Той се стъписал:

- Тоест да отида да продам имота си?

- Да, да го продадеш и да Ме последваш.

Както хирургическият разрез веднага показва какво има вътре, така постъпвал и Господ, за да покаже, че присъствието Му в нашия живот и нашата връзка с Него не може да се изчерпи в изброяването или извършването на външни добри дела, а в пълна промяна на цялото ни битие. Трябва да се промени цялото наше мислене. В противен случай, ако не се променим, ще приличаме на героя в онзи виц, където един човек умрял и отишъл при св. Петър. Св. Петър му казал:

- Я да видим дали ще отидеш в рая! Да видим тефтера! Кажи си името, адреса и т. н.!

Той го намерил и му казал:

- Нищо добро не си направил, отиваш в ада!

- Е как не съм направил? Направих! Веднъж дадох милостиня!

- Каква милостиня даде?

- Дадох 50 евро!

Св. Петър погледнал отново тефтера, в един ъгъл намерил това и си казал: Наистина, дал е 50 евро! Замислил се: Какво да правя сега? Дал е 50 евро… Накрая казал на ангелите:

-   Дайте му 50 евро и го водете в ада!

Разбира се, във вица нещата се казват малко по-грубо. Това е виц, но има дълбочина, защото показва, че срещата с Христос означава промяна на цялото ни битие. Така идва мирът в човека.

Възгласът от ектенията С мир на Господа да се помолим означава да се помолим в Христос. В Христос означава промяна на цялата ни ипостас, на начина, по който мислим и посрещаме нещата, а това става чрез култивирането на покаянието. Покаянието започва с разкаянието – поставяш твоето аз на земята и извършваш съд над него. Помири се с противника си по пътя, казва Христос. Остави твоята съвест да ти говори. Хората може и да ги измамиш, но съвестта си не я успокоявай. Остави я да ти говори и се помири с нея. Помири се с нея, прави това, което ти говори, за да намериш мир в душата си. Докато намираш оправдания, претексти нищо няма да се получи. Времето ще свърши, пътят ще свърши, защото пътят има и край.

Започваме от разкаянието заедно с духовната скръб, виждайки колко далеч сме от Бога. Къде е Бог и къде съм аз, какво ми е дал Бог, какво богатство на харизми и възможности и какво правя аз, как пръснах цялото това Божие богатство в покварата на моя живот. Така човек започва да култивира духовната скръб, покаянието, сълзите. Нека се научим на тази велика тайна на нашето битие, да се научим да плачем, да изчезнат болестите от нас. Да придобием вътрешно равновесие. Знаете ли, изкуство е човек да плаче и особено в молитвата пред Бога. Ако се научим на това, ще вървим напред и така Христос ще присъства в нашето сърце. Христос идва в нашите сърца, в смирените и покайващи се сърца и там започва промяната. Човекът се променя, става различен и тогава наистина може да се помоли с мир. С мир се моли на Бога. Така започва св. Литургия и това е предпоставката за нашия диалог с Бога. Молитвата е диалог с Бога. Ако нямаш мир, не можеш да водиш диалог нито с Бога, нито с човеците.

Въпрос: Как можем да различим дали имаме истински мир в нас, когато различни обстоятелства ни смущават?

Това е толкова мощно преживяване, че когато човек го има, той не може да се усъмни. Например сме в залата и навън вали из ведро, но ние сме вътре, на безопасно в залата и не се мокрим. Навън обаче става хаос. Когато имаме Божия мир в душата си, тогава всичко, което става около нас, го преживяваме, не оставаме безчувствени, не ставаме хора, които живеем в илюзия, виждаме реалността, болката, нещастието, трагедията на нещата, които стават около нас, знаем собствената си трагедия, но по парадоксален начин тези неща стигат до определена точка. Сърцето ни има покой, мир, Христос царува в него. Другите неща (проблемите) са в ума ни. Зная, че имам всички тези проблеми, но в сърцето ми има мир. Помните ли какво казва Христос – да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши. Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. Сърцето ни остава спокойно, всичко около нас може да се вдигне във въздуха, ние самите може да рухнем, но сърцето пребъдва мирно. Това е знакът за мира. Четох на обед една книга за св. Григорий, патриарх V Константинополски и там попаднах на последната среща в Патриаршията, където патриархът казал:

- Знаете, положението е много тежко и животът ни е застрашен.

След това, когато другите архиереи си тръгнали, един митрополит останал, реагирал по-остро и казал:

- Да бягаме, да отидем в Пелопонес, да поведем въстанието и т.н.

Патриархът обаче му казал:

- Нашите дни са преброени. След няколко дни нито аз, нито ти ще сме живи. Ясно е, че ще ни убият и не можем да избягаме.

След това се описва цялата сцена, където хванали патриарха и на Пасха го обесили.

Помислих си, че ние сме добре… Представяш ли си да живеем тогава, да знаеш, че ще те хванат и ще те разкъсат на хиляди парчета? Човек си, тежък час е, но в крайна сметка този час някога ще дойде и за нас. Добре, може да не ни посекат със саби, но могат да ни направят на парчета с хиляди други неща днес. Както гласи една съвременна пословица: в миналото те хвърляли на лъвовете, сега те хвърлят на телевизионните канали…

Древните мъченици загивали мъченически, убити от лъвове, днес загиват мъченически по каналите. Излиза някой по телевизията, казва нещо и после върви го опровергавай. Знаете ли колко човека са се разболели поради такива неща? Аз знам за църковен човек, който за съжаление се самоуби поради това, че тв канали – да са живи и здрави – отправиха грозни обвинения срещу него. Той прие това дълбоко в сърцето си и отиде и се обеси. Аз го намерих обесен, и то на Велики Вторник. На Лазарева събота се обеси. Ние му казвахме защо? Добре, писали вестници и каналите, толкова много ли те засегна? Той не можеше да го понесе. И беше станало нещо обикновено, не нещо особено. Ние лично чухме много по-лоши неща за себе си. Аз досега трябваше 50 пъти да съм се убил!

Веднъж попитах един журналист, който пишеше срещу мене:

- Добре, ако всичко това е лъжа, какво трябва да направиш?

Той ми каза:

- Отче, при всяко положение, ако е лъжа, трябва да отида да се самоубия!

Аз му казах:

- Не се самоубивай, но да знаеш, че са лъжи.

Както и да е. Разбира се, той нямаше съвестта да каже едно извинявай. Бог да го помилва! Няма проблем.

Искам да кажа, че за човека понякога идва много труден час, с много трудни обстоятелства, трагедии, когато не знаеш какво ти предстои. Но когато Христос е в нас, сърцето пребъдва съединено с Христос и тогава не се смущава. Сърцето чувства, разбира го, това е опит. Затова е важно да имаме Христос в нашия живот.

Въпрос: Когато се молим, идват много мисли и чувстваме, че ни борят. Как можем да ги отдалечим и да не ни обсаждат, когато се молим? Нормално ли е да идват?

Да речем, че след грехопадението на човека е нормално. Това, което трябва да правим с прости думи, е да ги презираме и отпъждаме. Те ще идват, ние ще ги прогонваме, отново ще идват и отново ще ги гоним и Бог, виждайки борбата, ще укрепи с Божията благодат нашия ум и ще изгони (по)мислите. Когато човек обаче има духовна скръб и осъзнае какво означава тя, тогава нищо друго не го вълнува. Когато имаш покойник пред себе си и го оплакваш, нима имаш желание да научиш новините в квартала? Нищо не те интересува. Дори хиляди хора да говорят около теб, ти оплакваш твоя покойник. Знаеш своята болка. Това е. Велико нещо е духовната скръб, тя съсредоточава ума изцяло в това, което има пред себе си.

Превод: Константин Константинов

 

 

Оставете всичко друго в ъгъла

Януари 31, 2019 in Външни

Кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава. (Кол. 3:4)

Нямате никаква надежда да се явите сега в слава. Нашият живот е Христос. Когато Той се яви, тогава ще се яви и вашата слава. Това ни казва свети апостол Павел и то е много важно – нямате надежда тук, защото вашият живот е Христос, а не нещо друго. Тогава и вие ще се явите с Него в слава. В слава, тоест в истина – ще се яви онова, което действително сте, което действително желаете; това, което представлявате отвътре, и това, което действително очаквате. Когато поставиш някого, който има в съзнанието си възвишена картина за живота, на място, в което се вършат непочтени неща – има кражби, измами и лицемерие, този човек няма да се чувства добре. Той не може да открие себе си там, а ще скърби. Ако го поставиш обаче на място, където се прославя това, което той уважава, там този човек ще покаже реално самия себе си, ще се разкрие.

И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение. Заради тия пороци Божият гняв иде върху синовете на непослушанието, сред които и вие някогаш се движехте, когато живеехте в тия пороци. (Кол. 3:5-7)

Вижте, сякаш не стига всичко това, ами по-нататък апостолът ни призовава: „…не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му“ (Кол. 3:9). Св. ап. Павел винаги навлиза надълбоко в нещата, не остава на повърхността.

Користолюбието – желанието да вземаме все повече и повече от живота всъщност е идолослужение. Разбирате, че ако Христос е твоят живот, ако държиш нещо велико в ръцете си, тогава оставяш малкитe неща. Оставяш ги, защото нямаш нужда от тях. В противен случай не можеш да оставиш нищо от другите неща, които реално представляват твоята идентичност във всекидневието. Затова морализмът няма бъдеще. Грешката е наша – и на свещенослужителите, и на вас, миряните, които сочите с пръст и казвате на другия: „Не прави това, не прави онова!“, но ако се откажеш от нещо, значение има какво ще поставиш на негово място. Любовта към нещо определено се нуждае от по-голяма любов, за да може да се преодолее. Какво означава това? За да се освободиш от блудните мисли, изисква да намериш истинския ерос; за да се пребориш с алчността, изисква да намериш самодостатъчност в любовта, гневът не изисква да спреш да се гневиш, а да спреш да се гневиш на другите. Това, което сме казвали и друг път: страстите не се унищожават, а се преобразяват, променяме обекта – това е много важен духовен принцип. Трябва да сложим нещо наистина стойностно на мястото на онова, което ще заменим. Родителят отива при детето и му казва: „Спри да слушаш рокмузика!“. И какво да слуша? Не разбрах! Какво?…

Сам Бог приема с разбиране бавните темпове на нашето духовно развитие. Дълго време човекът в духовен аспект е младенец – не е способен нищо друго да прави, освен да лази като едно малко дете. След това той вероятно ще преживее някакво по-силно духовно преживяване и ще остави някой порок. По този начин бавно, стъпка по стъпка човек може да стигне някъде. Но не и рязко. А ние, от своя страна, изискваме от другите да бъдат съвършени и така нанасяме огромни духовни вреди. Виждаш в отношенията между двама съпрузи например как единият изисква от другия да се държи по определен начин. Въпросът е ти какво му даде, за да се промени? За да се променя аз, трябва да зная, че другият ме обича, че е направил жертва заради мене… Когато даваш, можеш да очакваш нещо от другия. Така прави Бог – Той ти дава Кръщението, Миропомазанието, Евхаристията, Изповедта, прошката даром; дава ти утеха, благодат, различни дарове и след това ти казва: „Виж, това е твоят живот, няма ли да оставиш някои от другите неща в ъгъла?“. Не съществува някакво сухо „Трябва!“ или „Внимавай!“, а съществува реалният дар от страна на Бога и след това идва човешкият отговор спрямо дара – като приятелство и благодарност към Бога, казва св. Николай Кавасила. Цялото мое съществуване е дар. Моята промяна идва като знак на любов и благодарност.

Родителите искат да променят децата чрез строгост. Детето обаче трябва да усети, че му се посвещаваш, че му даваш пространство да диша, възможност да разполага със себе си. Разбира се, трябва определена доза строгост, но не може постоянно да казваш на детето: „Направи това! Не прави онова!“. Всички съпрузи се оплакват един от друг, но колко често се замислят какво те самите са дали на другия? В Лествицата св. Йоан Лествичник казва, че послушанието всъщност е любов. Обикновено читателят иска примери, за да разбере. „Ето пример“ – казва той, – отидох в един общежитиен манастир и поисках да науча какво е послушание. Игуменът ми каза: „Нека ти покажа послушание!“. Той извикал при себе си един от най-възрастните монаси, който тъкмо бил седнал на трапезата. Монахът веднага изоставил яденето и застанал до игумена. От своя страна, игуменът не му казал нищо, а продължил да води своя разговор с другите. Минало известно време, храненето приключило, казали молитвата, а този възрастен монах не могъл да се нахрани, но не казал нищо. Когато всичко свършило, игуменът му казал, че вече може да си отиде и да седне. „Ето това е послушанието – казал той, – това, което той направи.“ Чуйте сега продължението, което е много важно. „Аз – казва св. Йоан – исках да науча повече, отидох при този стар монах и го попитах: „Кажи ми, ти как се чувстваше, докато стоеше до игумена? И защо стоя толкова време прав? Без да ядеш, а си стар човек?“. Тогава старецът отвърнал: „Аз зная, че игуменът ме обича и ми е помогнал изключително много. Този човек е моят живот, ето защо трябва да има някоя блага причина, за да направи това!“.

Така се гради истинска връзка. Тоест значение има ти самият какво даваш на другия. Ако не си принесъл нещо от сърце на другия, той е в затруднение да принася от себе си. И това негово затруднение е справедливо. Начинът да го накараме да се промени и да започне да дава от себе си е не като го сразим с обвинения, а като погледнем дали ние сме дали достатъчно от себе си. Това е валидно и за връзката между съпрузите, и в отношенията на нашето работно място. Нека се вглеждаме в нашата собствена настройка. Ако съм разположен да давам любов и внимание, не след дълго ще видя, че хората се приближават към мен и променят отношението си.

Наскоро четох статия за един англичанин, експерт по маркетинг, който споделя няколко свои съвета за маркетинг подхода към гърците. Неговите съвети предизвикаха в мен усмивка, защото в онова, за което говореше той, открих голяма доза православно богословие. Ето какво казва той: „Ако искате бизнесът ви да се развива успешно, трябва да гледате на служителите си като на основни клиенти. Да се стараете да направите така, че вашите служители да се чувстват сякаш бизнесът е техен, че участват в него и неговото благополучие зависи и от тях; да се чувстват нужни…“. Или както казваме в Православието – да гледаш на тях като на личности, а не като на обекти в някаква конкурентна, корпоративна среда; да се отнасяш към тях с любяща загриженост. Грижете се за любовта между служителите и работодателите, казва този англичанин. Смях се, защото си помислих, че след всичко онова, което човечеството е претеглило, то ще стигне до Евангелието. Това е светоотеческо богословие – ако четете Патерика и Добротолюбието, там, където великите отци пишат за общежитийния живот, се казват именно такива неща. Ако искаш да помогнеш на някой в манастира, не му давай заповеди и наредби, а бъди пример за него. Искаш да поучиш другите на саможертва? Игуменът пръв трябва да направи саможертва. Отците никога не са знаели друг начин. Отците ни казват още, че благата дума и злия прави благ, както и злата дума и добрия прави зъл. Сигурно всички сте изпитали това. Някой се отнася към теб по лош начин, и докато в началото имаш желание да му помогнеш, накрая се обръщаш срещу него. Родителите – спрямо децата, децата – помежду си, съпрузите –помежду си.

Искам нещо от теб, очаквам го, но знам, че няма да го направиш и с реакцията си влошавам нещата: правя го пет пъти по-трудно за теб да го направиш. Същото се случва и с реакцията ни спрямо децата, когато им казваме: „Зная, че няма да ме послушаш, станал си хулиган. Зная го!“. Или: „Зная, че си ленив!“. Бог прави точно обратното, казва ни: „Ленив си, но зная, че всъщност не си ленив!“. Такъв е подходът на Бога към човека. Защото ако гледаше само в греховете ни, нямаше да ни приема нито в Изповедта, нито в другите Тайнства.

От голямо значение е какво даваме от себе си на другия – това предизвиква неговата вътрешна промяна. Защото има вариант промяната да е само външна, да се изчерпва в едно външно съобразяване като резултат от наложен емоционален натиск. А ако има натиск, в един момент балонът ще се спука. Това съобразяване с другия ще трае няколко години, но някой ден ще стане голям взрив и тогава този, който понася последиците от взрива, ще попита неразбиращо: „ Но какво направих? За какво съм виновен? Всичко ти дадох!“. Обичайните думи – всичко ти дадох! Даваш всичко на другия, но не му даваш онова, което той всъщност иска. По някой път онова, което другият иска, е много по-малко от всичко, което си мислим. Случва се да разговарям със съпрузи, между които има огромно напрежение и след като говоря с всеки от тях поотделно, виждам, че в действителност реалната причина за тяхното неразбирателство е нещо много дребно, но и двамата са построили висока стена помежду си и връзката им се разпада. Много малко съпрузи се развеждат по съществени причини. В миналото не е имало толкова разводи, а сега има. Защо? Човекът ли се е променил? Не. Просто хората са се затворили повече в себе си, не отдават внимание един на друг, имат взаимни претенции и искат другия да бъде едва ли не светец – от св. Василий нагоре! Не се смейте, защото това е истината. „Ако беше направил всичко това, за което говориш“ – казах веднъж на една жена, – мъжът ти щеше да бъде св. Исаак Сириец! Лично аз щях да те зарежа по-рано от него!“. И след като построим една висока стена, една огромна кула пред другия, му казваме: „Изкачи се, ако ме обичаш!“. И дори да ни обича, той ни казва: „Не мога да се се изкача.“.

Същото става и с децата. Веднъж, когато отидох в едни град да проповядвам, при мен дойдоха няколко жени, за да се оплачат и да потърсят съвет. ”Детето ми не е добре!“, каза ми едната от тях, а когато я попитах какво конкретно има предвид, тя буквално ми отвърна: „Чувствах, че имам добър кон, но го претоварих!“. За да постигне всичко онова, което тя изисквала от него, детето стигнало до психиатър. Зад този начин на мислене се крият личните неуспехи на родителя – аз не успях да постигна нещо, или мисля, че не съм постигнал нещо, което съм искал, и затова си го изкарвам върху детето. Но този натиск няма да продължи дълго без последствия, в един момент детето ще реагира по неочакван начин. Знайте, че повечето душевни проблеми са решения… Те са решения, които се дават, защото другият не издържа. Те са механизъм, чрез който другият успява да претърпява трудната ситуация, в която се намира.

Когато обаче осъзнаеш даровете, които ежедневно получаваш от Бога в живота си, ставаш друг човек и вече не чувстваш раздразнение и гняв спрямо другия, нито пък изпитваш завист заради неговите пари или заради друго негово притежание, защото усещаш присъствието на нещо много по-велико. Това, което Христос ни дава, е велико: вътрешна светлина, увереност и утеха. Човекът постепенно престава да бъде увличан от греха. Това не означава, че напълно е лишен от страсти; всеки в определен момент може падне, дори много пъти Бог позволява човекът да бъде увлечен от някоя страст и не го избавя от нея, въпреки молитвите към Него, за да може този човек да се смири и да не смята, че е постигнал всичко в своя духовен път, защото това е много по-опасно.

Тоест когато човек е придобил духовен опит, той по естествен начин спира да чувства нужда да греши. Първоначално е добре да имаш страх от Бога в стремежа си да не грешиш, но страхът е въвеждащо състояние, след това човек постепенно започва да придобива любов и осъзнава, че иска да бъде не роб, а дете на Бога. И когато той чувства това синовство по благодат, тази връзка с Бога се превръща в най-същностната за живота му. И като естествен резултат на тази връзка той оставя сребролюбието, защото е идолослужение. Ако поставиш един Божи човек сред лукс, сред скъпи автомобили и пищни палати, е много вероятно той да се почувства потиснат. Но дори и да използва тези материални блага, той пак няма да се обвърже с тях. Имало е царе, които са разполагали с огромно богатство, и светци, които са се разпореждали с големи имоти, но не са попадали под тяхната власт. Старецът Епифаний Теодоропулос казваше:„Аз да построя манастира, а другият да гладува?!“. Докато върволица от нуждаещи се минавала през килията му и той раздавал пари, хората го питали: „А за манастира, геронда?“. „Бог ще построи манастира! Аз няма да оставя милостинята!“, отвръщал той. Веднъж го видях с хиляда драхми в ръка, които щеше да даде на някакъв човек в нужда, помня какво ми каза той тогава: „Виждаш ли ги? За мене са като листа!“, тоест не ги смятам за нищо. „И единствената разлика, която осъзнавам, е, че с листата не можеш да отидеш да си купиш хляб, докато с тези можеш.“.

Никой не е казвал на стареца Епифаний, че „така трябва да се постъпва“, това не е въпрос на морализаторстване, на някакъв нравствен императив, а е плод на духовно състояние, в което човек знае, че в ръцете си държи нещо много по-велико от всяко земно благо. Както когато пред себе си имаш блюдо с прекрасно ястие, а някой ти предлага стар сандвич. Естествено е да си кажеш: „Защо да ям боклуците?“. Естествено е, както пред себе си да имаш бърз автомобил и да кажеш: „Ще оставя магарето!“…

В този смисъл свети апостол Павел казва, че ще се явите в слава и Христос ще бъде всичко у всички. Ще бъдете богове по благодат… Затова оставете всички други неща в ъгъла…

 

Превод: Константин Константинов

 

История с чудо на Св.Ксения Петербургска

Януари 26, 2019 in Външни

Преди около петнадесет години чух тази история, която се случи в Северна Калифорния, САЩ – един необикновен разказ за чудо на св. Ксения Петербургска. Сестра Нина, сега игумения Нина от скита „Св. Нил“ в Аляска, я чула от отец Уелдън Хардънбрук, който по това време бил енорийски свещеник в църква в окръг Санта Круз.

Свещеникът, отец Уелдън, служеше в енория, състояща се от бивши евангелисти, които бяха приели Православието. Един ден при тези евангелисти спрял млад човек, каращ Харли Дейвидсън. Видът му явно показвал що за човек е, но проявил искрен интерес да чуе нещо за Господ. Така се оформило приятелство с отец Уелдън, понастоящем православен свещеник и младежът постепенно започнал да променя живота си. Той се отказвал от пороците си един след друг, когато един ден пасторът му казал, че трябва да спре „рокерството“, ако наистина иска да следва Иисус. Това било твърде много за новообърнатия евангелист и той напуснал общността и пастора, без да има намерение да се върне.

И така нашия рокер тръгнал със своя Харли Дейвидсън, но скоро претърпял ужасен инцидент, след който загубил краката си. В крайна сметка се озовал в компанията на старите си „приятели“, в един занемарен евтин апартамент в съмнителен квартал. Една вечер, докато той и неговите познати вземали наркотици и пиели големи количества алкохол, той паднал и изгубил съзнание. Останалите, които съвсем не били трезви, го помислили за умрял. Не разбирайки съвсем какво е редно да направят и както обикновено избягвайки всякакъв контакт с полицията, те просто завлекли този сакат, останал без крака човек на улицата и го захвърлили в най-близкия контейнер. В него на следващата сутрин той дошъл на себе си. Наистина било неприятно събуждане – бил сред боклуците, валящ се в отпадъци. Излязъл замаян от този свой „ковчег“, седнал на бордюра, обзет от най-мрачни мисли. „Ето докъде стигнах. Безполезен човешки боклук. Захвърлен като отпадък.“

Потънал в тези песимистични разсъждения, той внезапно бил поразен от вида на една старица в изхабени дрехи – приличала на типична клошарка. Тя се приближавала до него с наглед ядосана, обвинителна физиономия. “Знаеш къде трябва да отидеш“, рекла му тя, сочейки го с пръст: “ Хайде, тръгвай!“ В този момент човекът си спомнил за бившия пастор и мястото, където бил той. Решен да го намери отново, той се отправил към града, където го бил срещнал.

Когато се върнал, всичко било промемено. Имало златни куполи с кръстове отгоре, множество икони с образи на светци. Той разглеждал всичко това с почуда, когато взорът му се спрял на лика на една жена – та това била самата „клошарка“, която му казала къде да отиде в онзи ужасен момент на истинска депресия. Това била Светата Блажена Ксения Петебургска, Христа ради юродива.

Той се срещнал със своя стар приятел, вече православен свещеник в расо, носещ кръст. Приел св. Кръщение и започнал да води църковен живот, като този път наистина преобразил своя живот.

Източник: pravoslavie.ru

 

Любов и разсъдителност

Януари 16, 2019 in Външни

Чисто и непорочно благочестие (θρησκεία) пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света. (Иаков 1:27)

Св. ап. Иаков е може би единственият автор от книгите на Новия Завет, който използва термина θρησκεία (букв. религия, вяра, благочестие). Този термин не е обичаен в Писанието, нито сред отците на Църквата, тъй като повечето от тях използват думата Църква. Но тук този термин се използва с неговото правилно съдържание: за връзката ни с Бога чрез и в Църквата.

Чисто и непорочно благочестие (θρησκεία) пред Бога и Отца е да посещавате сираците и вдовиците в техните скърби и да се пазите от влиянието на света – защото това е резултатът от правилната връзка с Бога. Тоест един човек, който се подвизава да има здрава връзка с Бога и да води духовен живот, да живее духовно, моли се, бди, пости, изповядва се, води цялата духовна борба, не може да бъде коравосърдечен и равнодушен към скърбите на другите, нито се оставя да бъде осквернен от похотите и измамите на този свят. Когато в Писанието се говори за света, естествено не се имат предвид хората, които са около нас и са наши братя, за които Христос умря, а светският дух, плътското мъдруване, мъдруването на греха, на порока, всичко това, което се съпротивлява на Божия Закон; това е светът. Ние трябва да обичаме човеците и дори да умрем за тях, както Христос умря за човеците.

Тези добри дела, за които говорим: да посетиш болен човек, сирак, вдовица, някой в неговата скръб, въобще добрите дела не са самоцел и не ги вършим, защото това е нашата цел, а са средство, което ни води към Бога и те идват като резултат от връзката ни с Бога. С други думи, не е възможно да обичаш Бога, да се подвизаваш духовно и да не обичаш брата си. За съжаление, много пъти – казвам го първо за себе си и след това за останалите – сред нас, набожните, както казва св. ап. Йаков, човек вижда изключително много и необясними постъпки. Нашият старец в Света Гора казваше: „Този човек дали някога е чел Евангелието и дали е чувал за него?“

И този човек може да е клирик или мирянин и това да става сред хора, които ходят на църква, т. е. опитваме се да вършим това, което се нарича духовен живот, да живеем съобразно нормите на Църквата: да ходим на вечерня, на Литургия, да пазим пости, молитви, изповед, празници, всичко, дори понякога да бъдем прекалено старателни, например: днес дали ядем олио, дали не ядем, ако имаме една питка с маслини, дали да не я занесем в лабораторията да видим дали има капка зехтин, да я изследваме, за да не се окаже, че има зехтин и сме се облажили. И в същото време виждате поведение, което е напълно зависимо от собствени идоли, пороци, безчувственост.

Сещам се, че веднъж един човек търсеше работа и аз му казах:

- Добре, върви при този човек, той е добър работодател, християнин е, църковен човек, ходи на църква, да отидеш да работиш при него!

Обадих му се по телефона и той също искаше добър служител. Казах му:

- Знаеш ли има тук един църковен човек!

- А, добре! Изпрати го, искам църковен човек, съвестен, честен, добър и т.н.

- Добре!

И тъй, работникът – църковен човек, работодателят – църковен човек, какво по-хубаво от това! След една седмица работникът, милият, дойде и ми каза:

- Изпрати ме при някой атеист! Не издържам! Не мога! Побърка ме! Жив ме изяде!

Чепат, труден като работодател! Свидлив, да не дава на човека десет лири, да не му позволява да пусне климатика, да не му позволява да пусне печка.

- Ама, студено ми е!

- Харчи се много ток!

- Ама, заплатата е много малка, ниска е!

- А, не става! Толкова трябва да взимаш!

Жесток работодател, труден човек.

Понякога се питаш– как се съвместяват старанието в църковните неща и резултатът от нея, който е цялото това жестокосърдие. Или обратното, да си църковен човек, някой те праща да работиш някъде, другият те приема, защото си християнин и въпреки това да гледаш да го измамиш, да го използваш, да използваш неговата доброта и добронамереност. Стават и такива неща, много често.

Сещам се, че когато бях на Света Гора, един ден дойдоха от някакъв телевизионен канал. Там е забранено телевизията да взима интервюта, но понякога това става тайно, откъде да знаеш. Някакъв журналист дойде с камера и взе интервю от най-лошия монах на Света Гора. Сякаш го знаеха. Тоест всичко най-лошо, което може да си представите, най-лошата картина, която може да видите. Той, клетият, беше човек, напълно загубил своята посока. Когато научихме, че са взели интервю от този нещастен наш брат, си казвахме: Пресвета Богородице! Какво ще каже сега и как се е представил и т.н. Попитали го:

- Отче, тук на Света Гора има ли светци?

Той казал:

- Има!

- Можеш ли да ни кажеш някой свят човек?

- Старецът Паисий.

Ние впоследствие научихме, когато видяхме филма, и се удивихме. И казахме – той е казал такова нещо? Обикновено този тип хора не го признаваха. И го попитаха:

- Добре, защо е свят?

- Вижте, наричат го свят, аз не знам дали е свят, дали пази пости, прави бдения, дали се моли с броеницата и прави поклони, не знам за такива неща, може и да прави. Но едно нещо зная – аз, както виждате, не съм добър монах и го казвам – пия, напивам, се, никога не постя, не ходя на службите…

Цял ден клетият обикаляше по кафенета в Карея, всяка нощ полицията го прибираше.

- Другите отци ме презират, не ме искат, смятат ме за нищо и биха били много щастливи, ако се отърват от моето присъствие. Но всяка година, понеже не знам друг начин да си изкарам хляба – Паисий ме викаше при него да му нарежа дървата и въпреки че имаше други добри монаси, викаше мене и ми казваше ела, отче, да нарежем дървата за годината! Отивам при него и той пита:

- Колко искаш, отче?

- Искам например 10 000 драхми.

- Ще ти дам 15 000! Добър човек си и беден, ще ти дам 15 000!

Другите ме съсипват от работа, карат ме да ги режа, да ги нося, да ги подреждам, един куп капризи, а той често ме питаше: „Отче, измори ли се? Седни малко да си починеш!“ И докато режех дървата, носех ги, подреждах ги, той цял ден ми помагаше, все едно беше мой работник и слуга, плащаше ми отгоре и се грижеше за мене. Той не знаеше да готви, а се грижеше да има консерви, да има вино, да се нахраня добре, постоянно ме черпеше с разни неща и ми казваше: „Почини си малко, да те почерпя с нещо, да хапнем!“ Не стига това, а когато дойде някой посетител, ме хвалеше и казваше: „Виж колко добър монах, вземете благословение!“ И аз мисля, че този човек е свят, защото прави тези неща.

И ние казвахме: „Виж, най-лошият монах на Света Гора каза най-хубавата проповед за Света Гора“. С други думи, къде си проличава нашата връзка с Бога? Не във формалните неща, тоест ако държим формата, значи сме наред. Формата ни води към същността. Да имаш милосърдно сърце, да си милостив, смирен, снизходителен, кротък, да общуваш с брата си – това е плодът, нали? Другите неща са листата – да постиш без олио, да бдиш, да се изповядваш, да четеш, да давам милостиня, да честваш празници, всичко това, което е полезно, добро и необходимо, са листата на дървото, тоест имаш едно дърво, което има хубави листа, но плодът на дървото е да станеш богоподобен и съвършен, както Небесният Отец е съвършен, да станеш милостив, както нашият Небесен Отец е милостив. Това е плодът на всички дела, които вършиш. Следователно, от това се вижда плодът на твоя духовен труд. Ако си труден и чепат човек, ако си човек, с който другият не може да се разбере, целия да си в жлъч, с капризи, и ако си работодател, да си труден работодател, и ако си работник, да си труден работник, това означава, че нещо в духовния живот не върви добре. Не може да си чепат човек, когато живееш духовно, не може да си пълен с жлъч спрямо другия човек, не можеш да го стъпчеш, понеже е твой служител. Очевидно е необходим още духовен труд, за да може човек да даде духовни плодове. Докато много пъти действително виждаш църковни хора – понеже са духовни хора – имат духовни плодове и реално всички, които са около тях, и без дума, и проповед от тяхна страна, се обръщат и обичат Бога.

Една френска поговорка гласи: „Ако искаш да разбереш дали си свят, първо попитай твоя служител“. Твоят служител ще ти каже дали си свят, защото той живее с тебе всеки ден, вижда твоите особености, дребнавости и затруднения. Другите, които те гледат отдалеч, лесно може да ги измамиш с някаква хубава усмивка, или да се стегнеш в часа, когато трябва да се съгласиш с нещо и да се опитваш да не го покажеш, за да не кажат нещо лошо за тебе. Но този, който всеки ден е до тебе и вижда всички детайли в живота ти, той ще констатира дали наистина нещата са така.

Направи ми впечатление нещо: наскоро дойде един млад човек, син на свещеник. Сега е на 40 години, а баща му е възрастен, свещеник е в нашата епархия. Синът започна да говори за баща си и плачеше – от благоговението, от страхопочитанието, което изпитваше към баща си-свещеник. Той ми каза: „Владико, баща ми е свят човек. Ние всеки ден живеем това, толкова деца сме, много бедни, той е честен човек, никога не обвини някого, никога не осъди някого, никога не видяхме в него лошо поведение. Домът ни винаги беше отворен, гладувахме, но на трапезата ни винаги имаше хора и който искаше, идваше у нас. Никога не затвори вратата на дома, никога не каза на някого – не мога, остави ме на мира! или да бъде безразличен. Винаги беше насреща – сред трудностите и скърбите на хората“.

В сърцето на сина му това действало толкова хубаво и автентично, че каза – ето, моя баща е свят човек! защото виждал в него плода на духовния живот. И колко пъти виждаме това при деца, които имат добри спомени от родителите си, които почитат и уважават родителите си, помнят добрите им дела и казват – виж, майка ми, баща ми, колко добри и добродетелни хора бяха – защото в тях виждали този плод на духовния живот.

Този плод е милосърдието, любовта, това да посещаваш вдовици и сираци в техните скърби – колко важно нещо е, нали? Знаете ли, действително когато човек е в затруднение, е много важно да има нашата утеха, но тук трябва да кажа, че за щастие днес поради това, че сме образовани и имаме социално поведение, което също играе роля, и слава Богу е достатъчно добро – и ако наш познат човек има някакъв скръб, отиваме да му кажем две думи, да го подкрепим, на някое погребение, в някое затруднение. В Кипър обществото още е по-вярващо, по-социално, така да се каже. Тук искам да кажа две неща.

Важно е да отидем при сирака, при вдовицата в тяхната скръб, но е важно не само да отидем, а и какво ще кажем там, където ще отидем и колко време ще стоим. Да не накараме другият да се моли: „ Христе мой, просвети го да си тръгне! Не издържам повече!“ Духовният човек е най-вече разсъдлив и знае, че другият е опечален, болен. Е, болният има много нужди, не можеш да седнеш там един час уж да му правиш проповед – първо той има нужда да отпочине, да се погрижи за себе си, да погледне себе си по начина, който болестта изисква. Помислете някой да отиде там и да седи часове наред – какво терзание е това за болния? Това е нещо, в което трябва да внимаваме изключително много. Също, отиваме там и какво казваме? Понякога тук ние, благочестивите, правим огромни грешки. Отиваме и почваме да проповядваме. В момент, в който другият е наранен и нито чува, нито разбира какво му казваме, ние започваме проповеди, които много пъти са хули срещу Бога. И започваме онези неща: „Така е искал Бог! Бог го взе, защото беше добър! Бог го взе, защото сега трябваше да го вземе! Защото сега беше готов и след това нямаше да бъде!“ Всичко това провокира страшни въпроси в хората – моля се да не вкусите смърт на близки хора, но тези, които са вкусили малко, ще видите колко въпросителни изникват в другия човек. Другият човек губи детето си и отиваш и му казваш: „Е, какво да правим, Бог така искал!“ Какво ще каже онзи човек? „Ама Този Бог толкова зъл ли е, че взе детето ми от мене? И защо не взе твоето дете от тебе? Нали?“ Или „Сега беше готов!“. Но другият ще ти каже: „Е, това е добра възможност никога да не бъдем готови! Никога да не се приготвяме и Бог да не ни взема, да си останем неразкаяни и да живеем дълги години! След като се приготвим сега, ще ни вземе, но кой е глупав да се подготви сега? След като не искаме да умрем, затуй да си останем неподготвени и ще живеем дълги години, а в края на живота си ще се подготвим.“ Или когато отиваме и казваме на страдащия човек две-три думи и след това започваме да говорим за децата си: „Е, и моят син беше болен, но се излекува и сега, слава Богу, следва, ожени се и е добре! И го казваме на кого- на другия човек, който е загубил детето си или страда или на другия човек, който е болен и има сериозни здравословни проблеми и неговата болест може да е смъртоносна и казваме: „Бог да ни дава здраве!“ и такива подобни. В момента, в който другият е на леглото, и животът му още може да е в опасност.

Нужна е голяма разсъдителност, когато отиваме при сираци, вдовици и болни наши братя, които имат проблем, някакъв скръб. Християнинът се отличава по своята разсъдливост и най-голямата от всички добродетели е разсъдливостта. Дори по-голяма от любовта, защото безразсъдна любов може да причини зло, не просто може, а го прави. Апостолът казва, че най-голямата добродетел е любовта, а отците казват, че най-голямата любов е разсъдливостта, защо? Те не се сблъскват, а любовта е най-съвършената от добродетелите и харизмите, докато разсъдливостта е начинът, по който я използваш. С други думи, можеш да имаш любов, но да нямаш разсъдливост и от любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов седиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 човека – на Света Гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни, но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов постави 14 човека, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“ Изобилна любов, но без разсъдливост, защото резултатът от това е, че ще потопи всички.

Авва Исаак Сириец казва – на този, който се дави в реката, не му подавай твоята ръка, а твоя жезъл- за да покаже разсъдливост. Защо? Защото, ако му подадеш ръка, ще те увлече с него и ще те удави, ако не можеш да го изкараш от реката, но ако му подадеш твоя жезъл и го изкараш, си го изкарал, ако не, поне ще умре един. И това какво означава? Много пъти хора – миряни и духовници -може от любов да отидат да помогнат на някой друг и накрая вместо да му помогнат, сами да си навредят. Колко пъти видяхме такива усилия уж от любов за спасението на други, където накрая потънаха и двамата, защото нямаха разсъдливост. Много пъти станаха неща, за които не беше дошло време, нито подобава да ги казваме и които в крайна сметка не дадоха плод. Имаха добри подбуди, но в хода на нещата силите не стигнаха и резултатът беше трагичен и за двамата. И много духовни корабокрушения се случиха  по този начин, защото подбудата беше добра, но силата не беше адекватна. Това е едното.

Да приглеждаме сираците и вдовици в техните скърби- да плачем с плачещите, като казва Писанието. Това е важно нещо, но един авва казва: наистина е важно да плачеш с плачещите, но по-важно е да се радваш с тези, които се радват. Това е по-трудно. Когато другият има някаква трагедия у дома, някаква трудност, хора сме, сърцето ни се трогва от състрадание, отиваме и му казваме някоя добра дума, стоим там, в крайна сметка сме на сигурно, ние сме наред. Е, отиваме там и говорим, можем дори да кажем за щастие, това зло не се случи на мене! Ако обаче съседът ни спечели 200 000 лири, нямаше ли да кажем в себе си: Ах, да ги бях спечелил аз! Нямаше ли да е по-добре? Или поне половината! Не всичките! Мога ли да се зарадвам и да кажа – Браво, слава Богу! Колко хубаво! И с радост да отида при другия човек, да се радвам с него, защото е имал някакъв голям успех в професията си, във финансовите въпроси, с децата си и каквото и да е. Трудно нещо. Трябва да си много съвършен човек, за да се радваш на радостта на другия. Това е по-висше нещо, защото превъзмогва дори нашата природа. Докато в скърбите човек е състрадателен към близките човеци, хора сме, единият състрадава на другия. В радостта обаче е малко трудно.

Например имам деца и съседът е намерил много добра девойка за сина си или дъщеря си – радваме ли се толкова много, сякаш женим собствените си деца? Да казваме: Браво! Колко добро дете има този човек, колко добра невеста или младоженец е намерил! Колко хубаво изглеждат тези хора, колко са щастливи! Или казваме: ние още не сме намерили или сме намерили някой и минаваме през толкова мъки. Трудно. Да се радваш с радващия се е трудно.

На друго място в Патерика пише, че един посетител минавал през килиите на подвижниците в Нитрийската пустиня и го попитали: къде ще ходиш, отче? Е, ще отида при авва Пимен. А-а-а, върви, той действително е отец, свят и значим човек, най-велик от всички нас. И той отишъл при него и казал: знаеш ли, преди да дойда тук, минах през този и този авва и казах, че идвам при тебе, а те ми казаха много хубави думи за тебе, че си значим и най-велик от всички отци в пустинята! И ми казаха да ти предам техните почитания и поклони. Той му отвърнал:

- Когато чуеш някой човек да възхвалява брата си, знай, че той има повече добродетел от онзи, когото хвали, защото този, който хвали брата си, го извисява и (сякаш) казва този е значим човек и по-велик от мене, по-добър и значим човек и много хубаво правиш, че отиваш да го видиш и един вид презираш нас и отиваш при него! – този човек има по-голяма добродетел от другия, който в крайна сметка приема хвалбите.

Велико нещо е да имаме това благородство, духовно благородство, което надмогва законите на природата, тоест това да състрадаваш на другия в скърбите, да стигаш дотам да се радваш на радостта на другия, да хвалиш брата, да го изтъкваш, да му даваш предимство, първо място, и да се радваш той да върви напред, а ти да си назад. Да се радваш той да напредва, а ти да не се виждаш. Кой може да прави това? Този, който е съвършен, този, който е умъртвил себе си, своите страсти, воля и стремежи и търси само славата на Бога и връзката с Бога, откъдето черпи благодат и това му е достатъчно. Достатъчно му е да бъде близо до Бога. Този човек от опит е разбрал, че благодатта и благословението действително идват у този, който се смирява. В този, който се смирява, идва благодатта. На смирени дава благодат. В тази благодат, в тази връзка с другия, смиреният човек като магнит привлича присъствието на Бога в сърцето си.

Да се върна още малко към това, което казва апостолът – да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби. Трябва да внимаваме в това, защото до някаква степен го пренебрегваме, тоест не до някаква, а много пъти и в пастирските дела на Църквата виждаме небрежност, нямаме това усещане, че като Църква сме едно тяло. Казваме да ходим по болниците. Нашата митрополия има организирани групи, които ходят по болниците и посещават болните и старческите домове, също и в енориите има групи, които посещават хората с проблеми в енорията. Е, там човек вижда, че малко са хората, които отиват в тези групи. Добре, имаме работа, всеки има работа. Но дали наистина е така? Много пъти казват: „Ама притиснат съм от работа!“ Ако му кажеш: „Добре, толкова си притиснат, че не можеш да четеш ли?“ „Е, не чак толкова“. „Изобщо ли не гледаш телевизия?“ „Е, добре, телевизия гледаме“. „Изобщо ли не излизаш навън?“ „ Е, излизаме малко“. . . Тоест имаш време и не е така, както го казваш.

Нужен е малък подвиг, в света няма да се спасим нито от нашите бдения, нито от нашите пости, нито от нашите молитви, колкото и да искаме, навярно не ни помага нашата среда, нашата сила или нашето намерение да се отдадем на тези неща. Какво е това, което ни спасява в света? Милостинята, която не е само да дам парите си на някой друг човек, това е важно, но тя е и моето присъствие, моето благо слово, моята дякония в делото на Църквата, нали? Не е само това да дам десет лири и край, изпълних дълга си, особено пък, когато имам много пари. Това нищо не означава, защото го даваме от нашия излишък. Там, където е трудът, там има награда, там, където е затруднението и лишението, там е нужно. Затова трябва да внимаваме. Да видим в нашия квартал, че има хора, които са в нужда, възрастни, самотни, които други презират. Колко важно е да отдадем нашето настояще тихо, безшумно, красиво, както подобава на християнин. Колко осъдително е да имаме пред дома или в квартала хора в нужда и ние дори да не сме помисляли за тях. Те обаче са в нужда, те са изолирани, нуждаят се от чиния топла храна, от компания, от блага дума, да ги вземем някой път с нас някъде, където ще отидем.

Знаете ли, тук наистина много изоставаме и понякога човек вижда хора извън Църквата, които ни превъзхождат в тези неща. Ние, които денем и нощем четем Евангелието, много пъти не можем да ги стигнем. Има хора, които са примери и образци за нас, макар и да нямат връзка с Църквата и това не е странно, защото тези дела ни ги диктува самата природа. Човешката природа ме учи на състрадание, не очаквам Евангелието да ми каже да посетя другия човек в неговата скръб. Добре, тези, които не са чели Евангелието, не знаят ли, че съществува състрадание? Дори канибали да са, единият ще състрадава на другия, ще му помогне и ще го подкрепи. Следователно, не е нужно да ни го казва Апостолът или Евангелието, казва ни го самата природа. Евангелието ни учи на по-висши неща и на плода от това. Факт е, че без Евангелието човек остава в добрите дела, не продължава към плода, който е придобиването на Светия Дух. Какво обаче да кажем, когато някой път ние дори листа нямаме, да не говорим за плод, а понякога дори дървото го няма. Оставяме дървото да изсъхне с хиляди претексти, чрез греховете и нашето коравосърдечие? Много болезнено е да виждаш църковни хора да се отнасят с коравосърдечие спрямо други страдащи хора или спрямо хора, които са в нужда, независимо дали духовна или материална. След това св. ап. Иаков казва: „да се пазиш неосквернен от света“.

Тук е нужно голямо внимание, защото не можем да бъдем на две места – никой не може да служи на двама господари, не можеш да живееш и светски, и духовен живот, не става – или едното ще обикнеш и другото ще намразиш, трябва да избереш.

Много пъти особено сред съпрузите, където двамата може да нямат един и същ дух, трябва да е налице икономия и снизхождение. Тоест един от двама, обикновено жената е църковен човек, но мъжът не е толкова църковен и има свой начин на живот и така се стига до конфликти. Например той иска да излиза по заведения, да не стои вкъщи, и отива сам. Или иска да прави нещо вкъщи, жена му не се съгласява, защото ще развали нейния духовен живот и т.н. Тук е нужна голяма разсъдливост, така че този, който съзнателно е член на Църквата, да има силата и разсъдливостта да следва другата половинка по толкова хубав начин и с толкова внимание, че не само сам да не си навреди, а и да помогне на другия човек да влезе в Църквата.

Сещам се за един случай: една жена беше наистина много благочестива, нейният съпруг също беше добър човек, но вътрешно се съпротивлявал и бил много груб, ругаел, говорел срамни неща, викал, вдигал скандали. Майката водела децата на бдения, беседи, Литургии, а мъжът стоял вкъщи. Той казвал: „Да излезем някъде!“ А тя: „Ама сега къде да ходим?“, тоест тя не се съгласявала с него и постоянно се стигало до кавги в къщата.

Веднъж, когато старецът Паисий бил в манастира в Суроти, двамата отишли да се срещнат с него. Той наистина видял в жената добра духовна ревност, но и безразсъдност, а в мъжа – добро намерение, но и съпротива спрямо безразсъдността на жената си, която чрез своето поведение – естествено без да го разбира – го принизявала като неин съпруг. Старецът й казал следното:

- Виж, искаш ли да спечелиш мъжа си и да си продължите брака си?

- Да, със сигурност!

- Каквото ти кажа, ще го направиш, нали?

- Добре!

- Виж, ще си подстрижеш косата, ще кажеш на мъжа си: 15 години сме женени, колкото можах, се опитах да те доведа в Църквата, не успях, отчаях се, край! Спирам всеки опит. От днес ще бъда с тебе. Ще си подстрижа косата, ще отида да си боядисам ноктите, очите, каквото има за боядисване, и ще му кажеш – довечера отиваме на кино! Утре ще ходим на ресторант, вдругиден ще ходим на друго място. Където ти каже, ще ходиш и също няма да постиш. Петъкъ – петък, яж каквото искаш, каквото ти каже. Не само това, а и ти самата да го искаш.

Тя отишла и му казала това, което старецът й казал: „Виж, край, не се обръщаш към Църквата, до стареца Паисий ходихме, и пак не се промени, край! Ще стана като тебе!“

Отишла и направила това, което старецът казал: боядисала се и заприличала на призрак. Така се появила пред мъжа си и той замръзнал, веднага щом я видял. Тя му казала:

- Хайде да излизаме! Къде ще ходим тази вечер?

Излезли, на другия ден пак, на третия ден пак, петък вечерта той я попитал:

- Какво ще ядем?

- Шиш-кебап!

- Ти полудя ли, днес е петък?

- Какво като е петък? 15 години спазвах петъците и ти не се промени, сега няма петъци!

- Да си ходим вкъщи, утре ще ходиш на църква!

- Няма да ходя на църква, ще стоим тук до сутринта!

За един-два месеца човекът се отчаял! Той отишъл при духовници и казал: „Спасете я! Какво й стана?!“

След това той самият я молил: моля те, пости, осъзнай се, измий си сенките, върни се в предишното си състояние“. . .

Разсъдливостта е велико нещо. Не казвам да правите тези неща, които естествено са рисковани, но понякога, когато стават съзнателно, Бог вижда произвола на човека. В Патерика четем изключително хубави истории. Имало двама подвижници и единият казал:

- Авва, аз ще напусна манастира, ще отида в града, не мога да издържа аскетическата борба и ще сваля расото, ще намеря в града една жена да бъда с нея и т. н.

Аввата му отвърнал:

- Отче, какво е това нещо?

- Не мога, край!

- Добре, ще дойда с тебе.

Заради любовта към брата. Той, който години наред не бил ходил в света, го последвал до вратата на жената. И се казва, виждайки труда на аввата, Бог отнел от немощния брат войната, който накрая се осъзнал и си казал какво правя сега? И заради любовта на онзи старец този брат бил спасен.

Ако можете, тези, които имат Синаксар, прочетете живота на преп. Аврамий – чества се 29 октомври. Това е една разтърсваща история за това как този преподобен спасил една девойка – неговата племенничка, която била с него в пустинята, но минаващ оттам човек я подмамил, взел я със себе си и след това станала блудница. 40 години той не бил ходил в света и дори готвено ядене не бил ял, но свалил расото, обръснал си брадата, изкъпал се, сложил си аромати, взел чатна с пари и отишъл в публичния дом, влязъл вътре и казал:

- Искам да спя с това момиче!

- Ама ти си възрастен човек, старец!

- Какво означава това, пари нямам ли? Плащам и искам това момиче!


И когато тя отишла близо до него и го видяла, се отвратила, но той започнал да се преструва и да казва всички онези безсрамни думи, които ги има в тези места и когато тя понечила да го прегърне, усетила благоухание от стареца и се осъзнала, спомнила си благоуханието на стареца в пустинята и се казва: тя се смутила, а и старецът я попитал:

- Какво ти има?

-  Нищо, сетих се нещо.

Той веднага я взел оттам, говорил й, върнал я в пустинята и след това тя се спасила.

Колко много светци влизали в свърталищата на сатаната и изкарвали хора оттам. Разбира се, те били силни, не като нас, имали и разсъдителност. Искам да кажа, че когато разсъдливостта и любовта са заедно, правят чудеса, а когато любовта е безразсъдна, е опасна. Затова трябва да бъдем хора, които се пазим от света да не ни навреди, но трябва да ни съпровожда и разсъдливостта, за да не се превръща това – главно в семейството, с децата – в претекст за благочестие. Разсъдливостта трябва да ни съпровожда, така че връзката ни с Бога да съзижда другите хора, а не да ги руши, да ги съзижда и да спомага за връзката, която имат с небесния ни Баща – Бог…

Превод: Константин Константинов

 

 

Смирението е Божието покривало за хората

Януари 11, 2019 in Външни

Целият външен вид на Христа на земята бил скромен, непретенциозен и без следа от суетност. При прекия си сблъсък с дявола го сразил със своето смирение. Дяволът предположил, че си има работа с някой от пророците, подобен на онези, с които вече се бил срещал и уязвил в миналото. Обаче не успял да постигне нищо, тъй като очаквал да срещне нещо земно, ала вместо това се изправил пред Небесата. Кога осъзнал той това?Когато Христос се спуснал в ада. Св. Исаак Сирин ни учи, че истинското, неподправено смирение, което е в резултат на опит, е „ Божественото покривало“. И че който има за покривало истинското смирение, е покрит от Бога. По-нататък той пояснява, че ако Бог не бил облякъл своята Божественост в скромното човешко естество, земята не би била в състояние на приеме „Божественият Огън” върху себе си или в своите дълбини. Неговата Божествена природа била скрита в човешка същност. Той поставил „огънят“ под було и по такъв начин могъл да слезе на земята и да общува с човека, без земята да бъде погълната от огъня на Неговата Божественост. Как можел Господ едновременно да разговаря с човека и при това да не го изгори?

Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив“(вж Изх.33:20), казал Бог на Мойсей, когато се качва на планината Синай, за да получи Десетте Заповеди. Поради това той смирил Себе Си и скрил Своята Божественост в падналата човешка природа.  Влязъл в епичната битка с дявола, дал Своята Собствена кръв, и продължил нататък, след като спечелил човека подобно на трофей, “за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни“(вж.1 Пет. 3:18).

С други думи,Той представил човека пред Бог Отец подобно на награда от победна битка.

Когато даден владетел покорява някой град по време на война, той влиза в града и взема най-красивите и ценни предмети в него. И така те стават негова собственост. По същия начин, след като победил дявола, Христос взел човека, за когото се сражавал в битката, и го въвел при Бог Отец като скъпоценен трофей.

Поради това този, който пребивава в смирение, поразява дявола. Знаете ли защо ние – и аз преди всички- биваме сразявани от дявола? Това е защото притежаваме себичност. Нашата себичност позволява на дявола да ни съкрушава със зли помисли, страсти и слабости.

Ние не сме облечени в божественото наметало, така че да прогоним дявола от нас. Нямаме Божественият огън (т.е. истинското смирение) в нашата душа и сърце и така дяволът идва при нас със своите отровни нокти и отвратително присъствие и преобръща всичко наопаки.


Христос дойде на земята, за да ни спаси; да ни даде лекарството, което да ни излекува; да ни снабди с оръжията на светлината, така че да се изправим срещу врага и да го поразим, преди той да ни е убил. Имаме всички необходими оръжия в ръцете си. Едно от тях е молитвата, друго са сълзите, както и смирението. Любовта, четенето на Свещеното Писание,  вземането на Свето Причастие, ходенето на Църква също са част от тях.

Вижте само колко много оръжия имаме! Нима не можем да се защитим? Нима нямаме бдителност? Не е ли тя едно прекрасно оръжие срещу всеки зъл помисъл? Като внимателно и прилежно следим вътрешното си състояние, за да предотвратим възникването на заразата и да предотвратим навлизането на врага, ние можем да го сразим с оръжието на молитвата и да запазим Божия мир в себе си.
Бог остава неизменен във висините. Той сътворил десетки хиляди галактики само със Своето Слово. Всичко Му принадлежи и за Бога няма нищо невъзможно.

При все това, Той слязъл на земята, заради човешкото спасение, за да му покаже, че Той не е Владетел, а състрадаващ Баща, Който прощава и наистина обича човека. Ако не го обичаше, не би пожертвал Себе си заради него.

Откъс от „Изкуството на спасението“, изд. Св. Обител на св. Нектарий, Роскоу, Ню Йорк

 

 

Писмо до едно момче, което иска Коледна приказка

Декември 20, 2018 in Външни

Ще ти разкажа приказката, която чух от православните араби от село Бет Джале край Витлеем.

В старо, прастаро време, далеч преди Христовото раждане, живял във Витлеем човек на име Йесей, син на Овид, внук на Вооз и Рут. Този Йесей имал осем сина. Най-малкият, на име Давид, бил пастир и пасял овце около Витлеем.

Свещеното писание го описва като строен младеж, с кестеняви коси и красиво лице. Този добър пастир бил необикновено снажен и храбър. Когато лъв или мечка грабвали някоя от овцете му, той с лекота настигал звяра, изтръгвал овцата от челюстите му, а него убивал. И така, Давид наистина бил добър и грижовен пастир на своето белоруно стадо. Своя баща Давид почитал, както почитал самия Бог. Често той нощувал на полето, върху широката постеля на земята, завит със златотъкания килим на звездното небе. Но онова, което ще ти разкажа се случило не под открито небе, а в една каменна пещера край Витлеем.

Бил един от онези горещи дни, които не са рядкост в тази източна страна. Давидовите овце запладнили на сянка под маслиновите дървета. Слънцето напичало с пълна сила и те дишали тежко от жегата.

Горещината изнурила и Давид и той влязъл в онази пещера, за да се скрие от жегата и да си почине. В пещерите през лятото е хладно, а през зиме – топло. Като влязъл вътре младият пастир се почувствал добре и седнал; налегнала го дрямка, легнал и заспал. Но не след дълго Давид усетил нещо студено върху ръцете си и се пробудил. Когато отворил очи, олеле! – видял една ужасна змия, която лежала върху гърдите му. Ръцете му били обвити от нея. Сплеснатата й глава била надвесена над лицето му и езикът й заплашително се стрелкал. Погледът й злобно бил втренчен в лицето на младежа и очите й сияели като жарава. В пещерата – мрак, и в мрака – очите на онова чудовище, като два горящи въглена. Давид цял изтръпнал от страх. Положението му било безнадеждно. Ако само помръдне глава или ръка, змията ще го ухапе и ще влее своята отрова в кръвта му. О, колко по-леко му било да се бори с ревящия лъв или с ръмжащата мечка, отколкото с тази пълзяща, няма гадина. Какво да прави? Изведнъж Давид се сетил за своя стар помощник в беди, за своя Господ и възкликнал от цялото си сърце, изпълнено с болка и сълзи : “Не ме оставяй, Господи Боже мой, не отстъпвай от мене! Побързай ми на помощ, Избавителю мой от тежки беди!” Едва изрекъл тези думи и ето – в единия ъгъл на пещерата засияла някаква необикновена светлина. Светлината имала форма на голям кръг с височината на човешки ръст. Сред този кръг от светлина Давид съзрял красива девойка, блага и сериозна едновременно. Тя седяла с приведена напред глава и държала на ръце рожба – такава предивна рожба, каквато Йесеевият син никога не бил виждал. Изведнъж детето се изправило в скута на своята майка и, с очи като две мълнии, отправило пронизващ поглед към змията. То посочило с пръст към изхода на пещерата, сякаш заповядвайки на змията да излезе. На мига тя се развила, освободила Давидовите ръце и изпълзяла навън. Давид скочил и паднал ничком пред девойката и детето, пребъдващи във светлото сияние. Искал да им изкаже своята благодарност за неочакваното си спасение и тъкмо когато понечил да го направи, отворил очи, но не видял нищо повече. В този момент пещерата се изпълнила с някакъв сладък мирис като от скъпоценен тамян и смирна.

До смъртта си Давид не могъл да забрави това чудно преживяване. От пастир се издигнал до цар, но то не излизало от ума му. Като цар той съчинил две дивни песни – едната: “Най-прекрасният от синовете човечески” , а другата: “Царица в дрехи позлатени”. Тези песни той пеел, свирейки на арфа в своята висока кула в Йерусалим.

А ти, чедо, сега познай: коя е онази пещера? Какво означава страшната змия? Коя е била девойката и кое детето? За да ти помогна да отгатнеш, те поздравявам с радостния поздрав: “Христос се роди!”

Из “Мисионерски писма”, писмо 92

 

Св. Богородица е образец за майка и жена

Декември 9, 2018 in Външни

Знаем ли защо се женим? Имам едно недоумение и го казвам на младите хора: “Бре, хора, не мога да ви разбера. Идвате да си извадите разрешение за (сключване на) брак и ви се радвам. И не след дълго: “Хора, какво става? Как решихте да се развеждате? . . .”

Аз се радвам, когато чувам, че сключвате брак и много пъти изразходвате много средства за този брак. Но когато свърши радостта и пиршеството и минат първите месеци, започвате да имате проблеми. Започват конфликтите. Търся да открия вашата любов и не я намирам. Намирам вашия гняв, напрежение, понякога и бой, и преди да стане една година от брака, сте се развели. И си мисля, сигурно тези млади хора са имали толкова много пари, вещи и къщи и не знаят какво да ги правят? И са си казали – ама защо да не се оженим да пръснем пари и след това да се разведем?! Тази логика виждам и проследявам днес в невероятна степен. И казваш: в  крайна сметка, знаем ли какво искаме? Знаем ли какво правим? Знаем ли защо се женим? Знаем ли какво търсим един от друг?

Днес бъркотията е навсякъде. Идва майката и се опитва да даде на детето си изключително много за неговото тяло, за неговия ум, но нищо за душата. Плодът? Едно увредено дете, едно замаяно дете, едно дете, което не е научило нищо за това какво означава добродетел. Което не е научило нищо за това какво означава лична борба да станем по-добри. Днес култивираме тръните и унищожихме цветята. Колко да са виновни горките деца, които не потърсиха и не намериха никъде нещо от това другото (т.е. духовното). Защо се загуби майката? Защото загуби своя първообраз. Защото гледа само около себе си какво прави една, какво прави друга, какво прави  трета и се надпреварва и тя да направи това, което  правят другите, но в крайна сметка, познава ли това дете, което стои пред нея?

Утре ще дойдете и ще ми кажете:

- Отче, детето ми!

Знаете ли какво казах на някои? И не ме укорявайте за това. Казах им: “Бих искал, тогава, когато ще дойдете, да имам силата да ви изхвърля с ритници от митрополията. И да ви кажа: Сега ли дойдохте?! Сега ли се събудихте? Вече е много късно. Защо? Сега създадохте едно увредено дете. Едно дете, което не знае защо живее, едно дете, което има само претенции, такова го създадохте. Неспособно да има приятели. . .”

Сещам се, че синът на мой приятел от нашата компания даде архива на баща му. Архивът му беше животът на нашата компания, на нашето дружба и тогава детето се изненада. Защото виждаше – деца бяхме тогава да пишем един на друг “обични в Христа брате“. И то помисли – необичаен за него език. Какво е това? Каза ми го майката му и в даден момент, когато отидох у тях и той беше там, го извиках:

- Искам да те видя за малко. Кажи ми, имаш недоумение и искам да ти го разреша. Знаеш колко добри приятели бяхме и продължаваме да бъдем.

- Да – ми каза.

- Наистина се радвам и ценя това. Знаеш ли, детето ми, на какво се дължи това? На три думи – тези, които те сепнаха, четейки архива на баща си. “Обични в Христа брате”, което не беше обръщение, а опит на нашия живот. Затова сме заедно и сега след толкова години, защото другият беше за нас обичен, защото беше брат в Христос и осъзнаваме напълно тези думи и не ги казвахме просто и случайно, защото те бяха основата на нашата дружба, която издържа, а ти днес си сам и нямаш приятели и приятелки. Защото построихте вашето приятелство върху пясък.

Но всички ние, които можехме и правихме това, имахме зад нас домове, имахме майки, които така ни отгледаха, така ни се радваха да ни гледат и не ни гонеха от къщи, за да празнуваме рождените си дни в заведение, а отваряха дома, колкото и беден да беше, за да се съберем всички там и да почувстваме красотата на приятелството заобградени от любовта и нежността на майката, която беше душата на всичко това.

Това не са истории от миналото. За щастие това са събития от настоящето, защото днес пред мене се и двете неща – от една страна, благословени семейства, семейства, които имат основа и която е камъкът, върху който, ако построиш, ще издържи твоето здание, и това е Христос. И ако започнем да съветваме детето на 15-годишна възраст и да му казваме: “Говори бе, детето ми!” Нима сега ще ти говори? Минал е часът. Ако не си започнала да говориш на детето си от момента, в който се е родило, и е в люлката, тогава вече си загубила играта.

Ние така се научихме и днес човек вижда такива семейства, вижда млади хора, които не се колебаят да последват Църквата. Човек вижда тези деца да живеят съвременния живот, но с мъдрост, с красота, без наранени души. Наскоро бях в дома на един баща, който в миналото беше катехизатор, днес е лекар, с четири деца. Той ми каза:

- Ваше Високопреосвещенство, виждате колко е хубав домът, когато няма телевизор? Виждате ли колко хубаво си играят децата, разбират се, вдъхновяват се!

Малкото ми казваше:

- Ще дойдеш ли да играем на шах?

Казах му:

- Разбира се, че ще дойда!

Така децата  живеят, участват в живота, не са пасивни зрители на живота. От най-простите неща. И ще последват и ще отидат в Църква, и в неделното училище и го искат и го очакват. Ама това е атмосферата на техния дом. Те не търсят нещо извън дома.

Тази майка загубихме. И днес я търсим. Казах го, съществува решение и това е Света Богородица, тя е Майката. Тя е първообразът, днешната майка към нея може да погледне и да почерпи красота, да се зарадва на нежността на тази майка, да почерпи сила в часа на болката и изпитанията, да почерпи сила от нея, когато детето ѝ се разболява, страда, бива онеправдана и да вдъхнови същата сила и в него.

Търсим образци днес и кой е образецът, ако не Света Богородица? Ако търсим истинската майка, нека погледнем Света Богородица и тогава днешната майка днес ще намери себе си. Ще намери своята дякония и мисия, ще намери приоритетите, които трябва да има в живота си, ще види начина, по който трябва да застане до детето си, и имайки я за образец и черпейки сила от нея, ще преодолее безумиците на днешната епоха. Тази майка може даде много, реално всичко и да стане извор на вдъхновение за съвременната жена. Защото тази майка същевременно е жена. Жената, която явява какво? Измеренията, които може да има една жена днес, тази жена във всичко подобна на нас, стана Света Богородица, един човек роди Бога, поразително, но истинно. Една жена стои между небето и земята, и в своята непорочна утроба съединява небето със земята. Нека помислим малко върху това, за да видите какво вдъхновение може да намери съвременната жена и майка за своята роля и назначение в живота. Именно тази жена е венец и слава на всички жени. Истинският венец и истинската слава. И една млада девойка, преди да стане майка, може да почерпи от красотата от тази девойка, от тази жена, от тази майка. Никъде няма да открие неугледност. Ще намери красота, няма да се опитва да създаде фалшив външен вид, за да впечатли. Когато в сърцето съществува благодат, тогава тази благодат се излъчва, сияе на лицето, в думите, навсякъде. Това търсим днес. И там, където го намираме, му се дивим. Защо? Защото е автентично, защото е истински красиво. Красотата засяга вътрешния човек.

Сещам се един млад човек, беше объркан, в даден момент се запозна с едно момиче и остана удивен. Когато дойде, ми каза:

- Не бях срещал такова момиче в живота!

Аз му казах:

- Радвам се, че я срещна! Но искам да ти кажа нещо: това момиче е плод на някои корени – не можеш да изискваш плодовете, и да не зачетеш корените. Преданието на Църквата, в което е израснала, наистина е хубаво, защото има Божията благодат. И има Божията благодат, защото е последвала Божията воля и заповеди.

Защо казвам това? Защото момичето му казало:

- Виж, имам принципи в живота. И един от тях е, че моят сексуален живот ще започне в брака.

Младежът паднал от облаците. Той не бил чувал подобно нещо. Но от друга страна, гледал лицето, на което се удивявал и казал:

- Ако това те изразява, ще го уважа напълно, въпреки че, признавам, не го разбирам!

И така напреднаха. И когато дойде часът на техния брак и излязоха да ги отведа до вратата, когато подадох ръка да кажа на младоженеца “на добър час!”, той се наведе, хвана ми ръката с две ръце, целуна я, допря челото си и почувствах да ми казва – “благодаря Ви за начина, по който стигнахме до този час!” Така е. Именно защото истината не се променя с времето. Истината е вечна. Този, който се отдалечава от истината, той корабокрушира. Той е неспособен да се влюби и да обикне. Защото за него, така, както се е научил да живее, човекът не е личност, която трябва да обича, а вещ за безлична употреба. Затова семейства днес корабокрушират.

Търсим майката на човека, търсим я, защото я загубихме и виждате тази истина в лицата на толкова погубени деца. Виждаме тази истина в лицата на толкова жени, които са приели дарбата на майчинството, с доверие в Бога. Виждаме я в нашите рухнали домове и търсим отново красотата, която ще спаси света. Майката, която търсим, съществува, тази жена и майка съществува. Това е Света Богородица. Следователно, ако я хванем за ръка, ако ѝ се доверим, ако ѝ кажем заедно с нашето дете: “Пресвета Богородице, помогни ми в пътя на майчинството!”, тогава децата ще преоткрият своята майка, тогава майката ще преоткрие своите деца, и тогава надеждата ще се възроди.

Днес стигнахме дотам да търсим това, което някога беше самопонятно. Днес не е самопонятно. Познавахме в миналото майки, които имаха трудни хора около себе си, но били майки. Не казвали: “Aз да си гледам живота, макар да наранявам и жертвам децата си по този начин”. И от друга страна, мъдрите хора търсили дома, семейство, не просто един партньор в живот без смисъл.

Знаете ли какво показва тази неспособност на хората вече да се обичат? Нещо, което е измислила нашата държава – т. нар. договор за свободно съжителство. Звучи добре, но е трагично. Днес един човек, ако не вярва, може да сключи и граждански брак. Но днес и той е тежък. И търсим да намерим един договор за свободно съжителство. Защо търсим да намерим това? Защото, дори когато съжителстваме, се страхуваме един от друг. И казваме: ако утре развалим съжителството, да не се ощетя финансово. Някой ми каза:

- Ама отче, бракът е обвързване.

И аз му казах:

- Напълно съм съгласен! Знаеш ли обаче детето ми, кой се страхува да се обвърже?

- Кой?

- Този, който не обича. Той се страхува. Защото се бои от другия, използва го, но и се страхува от него.

И това, което се прие за модерно, реално е некрологът на любовта и на хората, които са неспособни да обикнат. Колко по-красиво е било в стари години, когато понякога не са ти давали тази, която обичаш, а ти си я открадвал и си бягал с нея! Защо? Защото това е имало красота в себе си. Затова днес виждаме и красотата, която дава на живота жертвената любов, която се ражда със смъртта на егоизма на човека, и от друга страна, множество хора, които са неспособни да обикнат, да се влюбят и естествено такива хора как да разберат жертвената любов на майката?

Нека се помолим на нашата Майка да просветли днешните майки, да видят себе си, да я имат вкъщи като образец, като утеха, като вдъхновение, като извор на сила. Да гледат нейната икона и да чувстват невероятните възможности, които имат. Защото и те, и всеки може да даде плът на Бога, да почувстват възможностите, които им е поверила любовта на Бога, да им предаде Неговите живи икони, за да се грижат за тях, да ги поставят на иконостаса на дома, в домашната църква, да ги прекадят с аромата на тяхното благоговение и да се покланят и целуват в лицето на своите деца живата икона на Бога. И тогава ще сме преоткрили нашия път.

превод: Константин Константинов

 

Обръщайте всяка скръб в молитва

Декември 3, 2018 in Външни

 

Случва се човек да изпитва състрадание към света и да чувства една дълбока скръб заради състоянието, в което се намира светът. Човекът страда, като вижда, че Божията воля не бива изпълнявана нито от другите хора, нито от него самия. Човекът възприема с голямо съчувствие телесната и душевната болка на другите хора…

Тази чувствителност е дар Божий! Тя се среща често сред жените. Душите, които са толкова чувствителни, са особено възприемчиви към Божиите проявления и Неговата воля. Тези чувствителни души имат възможност доста силно да преуспяват в живота според Христа, защото те обичат Бога и не желаят да Го опечалят.

Но те са подложени на друга опасност. Ако те не предадат с вяра своя живот на Христа, тогава злият дух може да използва тяхната изтънченост и да ги хвърли в печал и отчаяние…

Такава свръх-чувствителност вече не може да бъде изправена. Тя може единствено да се преобрази, измени, да се превърне в любов, в радост и служба на Бога.

Как може да стане това?

При обръщането към Бога. Обръщайте всяка скръб в познание на Христа, в любов към Него, в служба на Него. И Христос, Който през цялото време жадува и чака, за да ни помогне, за да ви даде Своята благодат и сила, да преобрази скръбта в радост, в братолюбие, в служение на Него Самия. По този начин ще се разсее тъмнината. Помните ли какво е казал апостол Павел? Сега се радвам в страданията си (Кол. 1:24).

Нека душата ви да се предаде на молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ при всички ваши недоумения, за всички и заради всичко. Не обръщайте внимание на случващите се с вас преживявания, а погледнете към светлината, към Христа, както детето гледа към майка си, когато с него се случи нещо лошо… Виждате ли?!

Гледайте на всичко без да се смущавате, без да скърбите, без драми, без вцепенение. Важно е да се научите да не се пречупвате и да не се потискате. Всички ваши усилия нека бъдат насочени към това да се стремите към светлината, да достигнете светлината. Вместо да се предавате на смут, който не идва от Божия Дух, предавайте се на славословие към Бога.