Не бива да лъжем
Януари 7, 2014 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : авва Доротей
Братя, искам да ви припомня някои неща за лъжата, защото виждам, че вие не правите усилия да сдържате езика си, от което ние леко се увличаме в много злини. Забележете, братя мои, че във всяка работа, както аз винаги съм ви говорил, може да се придобие навик и в доброто и в злото. Поради това, ние трябва много да внимаваме, да не бъдем окрадени от лъжата, защото лъжецът няма общение с Бога. Лъжата е чужда за Бога. В Писанието е казано, че лъжата е от лукавия и че той е лъжа и баща на лъжата (Йоан. 8, 44). Ето, дяволът е наречен баща на лъжата, а истината е Бог, защото Той сам казва: Аз съм път, истина и живот (Йоан. 14,6). Виждате, от кого се отделяме и с кого се свързваме чрез лъжата: отделяме се от Бога и се свързваме с лукавия. И тъй, ако ние наистина искаме да се спасим, ние сме длъжни с всичката си сила и с цялото си усърдие да обичаме истината и да се предпазваме от всяка лъжа, която може да ни отдели от истината и живота.
Има три вида лъжа: един лъже с мисъл, друг със слово, а трети – с живота си. С мисъл лъже онзи, който счита за истина своите предположения, т.е. неоснователни подозрения към ближния. Такъв човек, като види, че някой говори със своя брат, прави свои догадки и си казва: “Той говори за мене.” Ако прекъснат разговора, той мисли, че заради него са престанали да разговарят. Ако някой продума нещо, той с подозрение мисли, че това е казано срещу него. Изобщо, при всички случаи той следи и подозира ближния, казвайки: “Той направи това заради мене, той каза това за мене, той постъпи така заради еди кого си.” Такъв човек лъже с мисълта си, защото това, което той говори, не отговаря на истината, а е само негово подозрение, а от това произлиза: любопитство, злословие, подслушване1). Случва се така, че друг някой предположи нещо и то случайно се окаже истина. А този, след това, желаейки, както сам казва, да се поправи, постоянно на всичко обръща внимание, като казва: “Ако някой говори за мене, аз трябва да зная в какво съм сгрешил и за какво ме осъждат, за да поправя.” Първо, самото начало е от дявола, защото той е започнал с лъжа: като не е знаел истината, измислил е това, което не е знаел. А как може лошото дърво да дава добри плодове (Мат. 7, 18)? Ако той наистина желае да се поправи, то когато брат му каже: не прави това, или защо си направил това, той не бива да се смущава, но да се поклони и да благодари и тогава ще се поправи. Защото, ако Бог види, че неговото желание е такова, Той никога не ще го остави в заблуждение, но ще изпрати някого, за да го поправи. А ако каже: аз вярвам на моите догадки за моето поправяне и с тази цел подслушва и любопитства, това е самооправдание, внушено от дявола, който желае да ни съблазни.
Някога, когато бях в общежитието, бях обладан от дяволско изкушение – по движенията и походката на човека да правя заключение за неговата душевна нагласа и веднъж с мене се случи следното: както си стоях, покрай мене мина една жена, носейки ведро с вода. Сам не зная как се увлякох и я погледнах в очите и в мига имах чувството, че тя е блудница. Но, едва що бях помислил това, аз вече силно съжалявах и казах за това на моя старец, авва Йоана: „Владико, какво трябва да правя, когато неволно забелязвам движенията и походката на някого и моята мисъл ми говори за неговата душевна нагласа?” И старецът ми отговори така: „Какво, нима не се случва, че някой има естествен недостатък, но с голямо усилие и труд го премахва? Ето защо, не бива от това да правиш заключение за душевната нагласа на когото и да било. И така, никога не вярвай на своите догадки, защото лошото правило и правото прави криво. Мненията 2) (на другите) са лъжливи и вредят на оногова, за когото се отнасят.” И тъй, от тогава насам, когато мисълта ми говори за слънцето, че това е слънце, или за тъмнината, че това е тъмнина, аз не й вярвам, защото няма нищо по-опасно от това – да се доверяваш на своето самомнение3). Ако това се вкорени в нас, то довежда до там – да мислим, че наистина виждаме неща, които не съществуват и не могат да съществуват. И ще ви разкажа за това един удивителен случай, който произлезе при мене, когато бях още в общежитието.
При нас имаше един брат, когото тази страст много безпокоеше и той винаги така се ръководеше от своите догадки, че беше уверен във всяко свое предположение. Нему се струвало, че всяко нещо непременно е така, както му го представя неговата мисъл и не е възможно да бъде иначе. С течение на времето злото се усилило и демоните го довели до такова заблуждение, че веднъж, като влизал в градината и се оглеждал – щото той винаги се оглеждал и подслушвал – сторило му се, че вижда едного от братята да краде и яде смокини, а било в петък, рано сутринта. И тъй, уверявайки себе си, че той действително е видял това, той се скрил и излязъл из градината незабелязано. После, във време на литургия, той чакал да види какво ще прави при причастяването братът, който току-що е откраднал и ял смокини. И когато видял, че онзи си измил ръцете, за да влезе да се причасти, той изтичал при игумена и му казал: „Виж, онзи брат отива да се приобщи с божествените Тайни, заедно с братята, но ти не позволявай да му дават (св. Дарове), защото аз сутринта го видях как крадеше смокини в градината и яде.” А между това, другият брат пристъпваше вече към светото причастяване с голямо благоговение и умиление, защото той беше един от най-благоговейните. Игуменът видя монаха, преди последният да пристъпи към светото причастяване, извика го настрана и го запита: „Кажи ми, братко, какво си направил тази сутрин?” Монахът се зачуди и отговори: „Де, владико?” Игуменът продължи: „Сутринта, като влезе в градината, какво направи?” Монахът, все още учуден, пак му отговори: „Владико, днес аз дори не съм видял градината, аз даже не бях тук, в манастира, аз току-що се върнах от път, защото веднага след всенощното бдение икономът ме изпрати другаде.” Мястото на послушанието, за което монахът говори, бе доста далече и той едва успял да се завърне за Св.Литургия. Игуменът повика иконома и го запита: „Де си изпращал този брат?” Икономът отговори същото, както и монахът, т.е. че го е изпратил в еди кое си село. Игуменът запита: „Защо не го доведете при мене за благословение?” Икономът, покланяйки се, отговори: „Прости, владико, ти почваше след бдението, затова не го доведох при тебе за благословение.” Игуменът, като се увери по този начин в невинността на монаха, разреши му да се причасти, а на другия, който вярваше на своето подозрение, наложи епитимия и му забрани да се причасти този ден. Нещо повече, като събра след светата литургия всички братя, със сълзи на очи им разказа за случилото се и пред всички изобличи провинилия се монах, с което желаеше да постигне трояка цел: първо, до посрами дявола и да изобличи този, който сее подобни подозрения; второ, чрез това посрамване да бъде простен греха на монаха и същият да получи за бъдеще Божията помощ и трето, да убеди братята – никога да не вярват на своите самомнения. И като поучи много и нас и провинилия се, той каза, че няма нищо по-лошо от подозрението и доказваше го с горния пример. Светите отци също са дали такива съвети, предпазвайки ни от увлечението да вярваме на нашите подозрения. И тъй, братя, нека се постараем да се предпазим от това зло. Защото, наистина, нищо не ни отдалечава така много от Бога и от бдителността да се предпазваме от грехове, както тази страст, която винаги ни подбужда да любопитстваме за онова, което не е полезно за нас. От това не произлиза нищо добро, а само смущение за самите нас. Така човек никога не би могъл да придобие страх Божи. Ето защо, ако поради нашата порочност, в нас се пораждат лукави мисли, ние тутакси трябва да ги обръщаме в добри и те не ще ни вредят. Защото, ако се доверяваме на нашите догадки, те никога не ще имат край и, следователно, душата ни никога не ще има мир. Ето, това е лъжа с помисъл.
А със слово лъже онзи, който, например, като се е предал на леност и не е станал за бдение, не казва: „Простете ми, че от леност не станах”, но казва: „Имах температура, бях много уморен от работа, нямах сили да стана, болен бях”, т.е. казва десет лъжливи думи, вместо да направи един поклон и да се смири. И ако той (в такъв случай) не укори себе си 4) също, когато му се случи да спори с някого от братята, той непрекъснато се оправдава и казва: „Но ти си казал, но ти си направил, но аз не съм говорил, но еди кой си е казал” и пр., само и само да не се смири. Или пък, ако такъв пожелае нещо, той не казва: „Аз искам това”, но изопачава думите си и казва: „Нещо съм болен, това ми е нужно, това ми е предписано” и лъже дотогава, докато задоволи желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. На такъв човек никога не вярват, дори ако той каже истина, никой не му доверява и самата негова истина се оказва невероятна. Понякога се случва така, че се налага да се скрие нещо малко и който не скрие малкото, причинява голямо смущение и скръб. Когато се яви такава необходимост и някой се види принуден, той може да промени думите си, за да не произлезе, както казах, голямо смущение, скръб или обида. Но и когато се яви такава голяма необходимост – да се отклони някой от истината, и тогава той не бива да бъде безгрижен, но трябва да се разкайва, да плаче пред Бога и да счита такъв случай за временно изкушение. И на такова отклонение човек не бива да се решава често, но само веднъж при много случаи. Защото, както става с разслабителното средство, ако човек го взема често, то вреди, а ако го вземе веднъж в годината, при нужда, то е полезно, така трябва да постъпваме и ние: който иска да промени думата си, по необходимост, той не бива да върши това често, а само в изключителен случай, веднъж в много години, когато види, както каза, че е крайно необходимо. Това нещо, допускано твърде рядко, той трябва да го прави със страх и трепет, показвайки пред Бога и своето желание и необходимостта и тогава той ще бъде простен, макар все пак да получава известна вреда. Ето, казах ви, какво значи да лъжем с помисъл и какво – да лъжем със слово. Сега ще ви кажа, какво значи да лъжем със самия наш живот.
С живота си лъже онзи, който, бидейки блудник, се преструва за въздържан човек; или, бидейки користолюбив, говори за милостиня и хвали милосърдието; или, бидейки надменен, удивлява се от смиреномъдрието. Такъв се удивлява от добродетелта, не защото желае да я похвали. Ако той би говорил с такава мисъл, той най-напред със смирение би съзнал своята немощ, казвайки: „Горко ми, окаяният, аз станах чужд на всяко добро” и тогава, съзнавайки своята немощ, той би започнал да хвали добродетелта и да се удивлява от нея. И още, той хвали добродетелта не с цел да предпази другите от съблазън, защото той би бил длъжен (в този случай) да мисли така: „Наистина, аз съм окаян и порочен, но защо да съблазнявам другите? Защо да увреждам на душата на другия и де се обременявам с нова тежест?” И тогава, макар той да е сгрешил (в гореказаното), той би се докоснал и до доброто. Защото, да осъждаш себе си е плод на смирение, а да щадиш ближния е плод на милосърдие. Но, както казах, лъжецът се удивлява от добродетелта не поради някоя от горните причини. Той си присвоява името на дадена добродетел, или за да покрие своя срам и говори за нея, така като че ли самият той е такъв, или често пъти затова, за да увреди някому и да го излъже. Защото, нито една злоба, нито една ерес, нито само дяволът не може никого да излъже (иначе), освен под маската на добродетелта. Апостолът говори, че дяволът се преобразява в светъл ангел, ето защо не е чудно, че и неговите слуги се преобразяват в служители на правдата (2 Кор. 11, 14, 15). Така и лъжливият човек, или от страх пред срама, ако би се смирил, или, както казах, желаейки да съблазни някого и да му навреди, говори за добродетелите и ги хвали и им се удивлява, като че ли сам той е постъпвал така и ги знае от опит. Такъв човек лъже със своя живот. Това не е естествен човек, а двойствен: единият отвътре, другият отвън. Животът му също е двойствен и лукав. Ето, аз ви говорих за лъжата, че е от лукавия, а истината е Бог. И тъй, братя, нека избягваме лъжата, за да се избавим от властта на лукавия, нека усвоим истината, за да имаме общение с Бога, Който е казал: Аз съм истина (Йоан. 14, 6). Господ Бог да ни даде Своята истина, защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки веков. Амин.
1) В слав.: преслушвания,т.е. непослушание, вражда, осъждане.
2) Зазори (подозрения) в слав.превод на тази книга, печатан в Киев, в 1628г.
3) В слав.: самосмишлению, т.е.самозаблуда.
4) В гръц.текст: ако някой го укори в нещо, той непрекъснато променя думите си и спори, за да не понесе упрек.
