За съвестта
Ноември 16, 2013 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : авва Доротей
Когато Бог създал човека, Той вложил у него божествено нещо, подобно на мисъл, която като искрата съдържа и светлина, и топлина. Тази мисъл, която просвещава ума и му посочва кое е добро и кое зло, се нарича съвест: тя е естественият закон. Както тълкуват светите Отци, това са ония кладенци, които изкопал Исаак, а филистимците ги засипали (Бит.26). Следвайки този закон, т.е. съвестта, вехтозаветните патриарси и всички светии преди писания закон угаждали на Бога. Но когато хората чрез греховете затрупали и потъпкали съвестта, тогава станало нужда от писан закон, станало нужда от свети пророци, станало нужда от идването на Самия наш Владика Иисуса Христа, Който да разкрие и издигне съвестта, като разпали отново онази затрупана искра чрез спазване на светите Негови заповеди.
Сега вече от нас зависи дали пак ще я затрупаме или като й се покоряваме, ще й дадем възможност да свети в нас и да ни просвещава. Защото, когато съвестта ни казва да извършим нещо, а ние го пренебрегваме, и когато отново ни казва, но ние пак не го правим и продължаваме да я потъпкваме, – с това ние я затрупваме, така че тя, поради лежащата върху й тежест, вече не може открито да ни говори, но като светилник зад завеса почва да ни показва нещата затъмнени. Както във вода, размътена от много тиня, никой не може да гледа и познае лицето си, така и ние след престъплението не разбираме какво ни говори съвестта и ни се струва, като че ли изобщо я няма. Обаче не съществува човек, който да няма съвест, понеже тя е, както казваме, нещо божествено и никога не загива, но винаги ни напомня полезното. Ако ние не усещаме това, то е защото, както казахме, я пренебрегваме и потъпкваме.
Затова именно пророкът оплаква Ефрема с думите: Надви Ефрем противника си и е поразен чрез съд (Ос. 5:11). А противник е наречена съвестта. Затова и в Евангелието е казано: Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант (Мат. 5:25, 26). Но защо съвестта е наречена противник? Затова, защото тя винаги се противопоставя на нашата зла воля и ни напомня кое трябва да правим, а не го правим, и кое не трябва да вършим, но го вършим, – за всичко това тя ни осъжда. Ето защо Господ я нарича противник и ни заповядва: Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него. Пътят, според думите на свети Василий Велики, това е светът.
Прочее, нека братя се постараем да пазим съвестта си, докато сме още на този свят, нека не допускаме тя да ни изобличава за нищо, нека не я потъпкваме в нищо, дори в най-малкото. Знаете, че от пренебрегване на това малко и наистина нищожно нещо ние преминаваме към пренебрегване и на големи неща. Затова, ако някой почне да казва: „Какво от това, че ще кажа тази дума? Какво от това, че ще изям тази дреболия? Какво от това, че ще погледна тук и там?, – именно от това- Какво от това, какво от онова”, – той изпада в лош навик и почва да пренебрегва и голямото, и важното, и да потъпква съвестта си, а по този начин, като затъва в злото, той се намира в опасност да стигне до пълно безчувствие. Затова, братя, пазете се да не пренебрегвате малкото, пазете се, не го презирайте като малко и нищожно: то не е малко, понеже чрез него се създава лош навик. И тъй, нека бдим над себе си и да се грижим за лесното, докато е лесно, та да не би да стане трудно; защото и добродетелите, и греховете започват с малко, а стигат до голямо добро и зло. Затова Господ ни заповяда да пазим съвестта си и сякаш увещава поотделно всеки един от нас, като казва: „Виж, какво правиш, нещастни! Опомни се, примири се с противника си, докато си на път с него”. А след това какво? – истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант”. Както вече казах, съвестта ни изобличава и за доброто, и за злото, посочва ни кое да вършим и кое не и тя е, която ще ни осъди в бъдещия живот; затова е и казано: „Да не би някак да те предаде на съдията” и т.н.
А опазването на съвестта бива най-различно, тъй като човек трябва да я опазва по отношение на Бога, на ближния, на вещите. По отношение на Бога опазва съвестта си онзи, който не пренебрегва заповедите Му, дори в онова, което не се вижда от хората и не се изисква от нас; такъв човек тайно опазва съвестта си към Бога. Например някой бил ленив за молитва, или пък страстен помисъл влязъл в сърцето му, а той не му се възпротивил и не се въздържал, но го приел; или видял, че ближният прави или говори нещо и както обикновено се случва, го осъдил. С една дума, ние трябва да се пазим от всичко тайно, което никой не знае, освен Бог и нашата съвест: това именно значи да опазваме съвестта си по отношение на Бога. А опазването й по отношение на ближния изисква да не вършим нищо такова, за което знаем, че би оскърбило или съблазнило ближния, било с дело или с дума, с вид или поглед; защото, както често повтарям, може да оскърбим брата си и с вид, и дори само с поглед. Накратко казано: човек не трябва да върши нищо такова, за което знае, че го върши с намерение да оскърби ближния; чрез това той осквернява съвестта си, понеже съзнава, че е извършил това с цел да повреди на брата си или да го наскърби. Това пък значи да опазваш съвестта си по отношение на ближния. А пък опазването на съвестта по отношение на вещите се състои в това – да не се отнасяме небрежно към която и да е вещ, да не допускаме да се разваля и да не я захвърляме. Напротив, ако видим нещо захвърлено, не трябва да го отминаваме, макар и да е нищожно, но да го вдигнем и поставим на мястото му. Не бива също така да се отнасяме безогледно към дрехите си: случва се, че някой твърде често и без нужда пере дрехата1 си и чрез това я изхабява, така че, вместо да я носи пет месеца или повече, тя много скоро става негодна и това е противно на съвестта. Също и по отношение на леглото – човек би могъл да се задоволи само с възглавница, а той търси голяма постеля; или има власеница, но иска да я смени и да вземе друга, нова и по-хубава, било поради тщеславие или униние. Друг пък би могъл да се ограничи само с едно одеяло, а той търси и друго, по-хубаво, а понякога дори влиза и в спор, ако не му дадат такова. А ако пък почне да следи брата си и да казва: „Защо той да има, а аз да нямам?”, – такъв човек е далеч от преуспяване. Ако някой простре на слънце дрехата или одеялото си и го домързи навреме да ги вземе, но ги остави да се развалят от горещината – то и това е противно на съвестта. Също и в храната човек би могъл да задоволи потребността си с малко количество зеленчук, или леща, или с няколко маслини, но той не желае така, а търси друга храна, по-вкусна и по-добра. Всичко това е противно на съвестта. А отците казват, че монахът никога не трябва да допуска съвестта да го изобличава в нещо. И тъй, нужно е, братя, винаги да бдим над себе си и да се пазим от всичко това, за да не претърпим онова бедствие, от което Сам Господ ни предпазва, както казахме по-горе. Дано ни даде Бог да слушаме и изпълняваме това, та словата на нашите отци да не ни послужат за осъждане.
1)Вероятно платнената – хитонът