Отец Серафим – това е самата любов
Май 21, 2014 in Беседи, Начална страница
Автор : игумен Сергий Рибко
– Какво сте запомнили особено от срещите си с о. Серафим? Как въобще се случваха те?
– Преди всичко, разбира се, ми се е запечатал обликът на самия старец. Знаете ли, това е земен Ангел, небесен човек. Ние често чуваме това църковно песнопение, но редом с о. Серафим то като че ли оживяваше. Действително той беше въплъщение на любовта и на удивително, чудно смирение: от батюшката излизаше нещо, което не можеше да не докосне сърцето ти.
Спомням си, той става, беше нисичък, прегърбен, старичък – хваща ме за ръцете, полага ръцете си на моите лакти, и гледа и говори. Струва ти се, че всеки момент ще падне, той е едва жив, едва стои – но не, батюшката не пада, говори. Това толкова подкрепяше, беше видно че е той е просто любов, толкова ни обичаше.
Служби в храма нямаше всеки ден, а само в неделите и на полиелейните празници – достатъчно често, не по-малко от три-четири пъти в седмица. В другото време батюшката сутрин изчиташе службата в своята келия, събираха се свещеници, които идваха при него и служеха полунощница, утреня, часове и Литургия. По Божия милост о. Серафим ме благослови да присъствам на тези служби, а това се случи също много интересно.
Мнозина от чедата на батюшката си бяха купили в Ракитное къщи и се трудиха в тамошния колхоз; при тях отсядаха поклонници, старецът благославяше така, никой никога не е бил оставен на улицата. В двора на храма имаше дърва, някои си правеха килии и живееха направо в тях, други живееха в мазето. Но дълго там не можеше да се остава, защото периодически се появяваше милицията и изискваше хората да си отидат, затова и отсядаха при духовните чеда на батюшката.
Особено гостоприемство проявяваше неговия клисар Т. (сега игумен, служи в Прибалтика). Той работеше в колхоза, защото никой от трудещите се в храма не получаваше заплата; всички работеха и някъде другаде. Отец Серафим ме благослови да остана при него.
Сутринта всички, “които очакваха да се раздвижи водата” (Ин. 5:3) т. е. всички чеда, живеещи в Ракитное и всички поклонници идваха да вземат благословение, след това отиваха на различни послушания, а други просто се молеха и чакаха, кога ще ги приемат. Отец Серафим събираше духовенството и започваше служба. Аз разбира се много исках да остана със стареца да се моля или просто да го гледам, това ми беше достатъчно, защото променяше всичко вътре в теб. И веднъж аз отидох при него, бях един от последните за благословение, но не се осмелих да изкажа горещото си желание да остана. Батюшката ме благослови, взе ме за ръката, стисна я, продължаваше да ме държи за нея. В мен възникна чувството, че трябва да стоя на място; всички излизаха, а аз не знам защо не мога да изляза, стоя и стоя.
Всички си тръгнаха, службата започна в килийката на отеца, а аз продължавам да стоя в коридорчето. Когато стигнаха до шестопсалмието, аз реших да отида при тях. След това ми дадоха да прочета нещо. Така започнах да ходя при батюшката на служба; реших, че ме е благословил и отсега ще ходя. Не ме гониха- даже суровата му килийница – майка Иоасафа – не ме докосваше. След службите обикновено имаше трапеза.
Отецът гощаваше всички много вкусно, а сам почти нищо не ядеше. Пред него стоеше чиния, почопли малко с лъжицата, изяде две хапки, след което казва: „Чая”. Носят му чай с някакъв мармалад. А на другите постоянно казва: „Отец (еди кой си), вие ядете малко, моля ви, повече.” И какво ли само нямаше на трапезата.
След трапезата винаги имаше беседи, отецът питаше за новините, защото идваха от най-различни енории, от всички краища на Русия и разказваха много интересни неща. Тогава нямаше нито радио „Радонеж”, нито църковни вестници, а само „Журнал Московской патриархии”, който беше твърде официално издание и, разбира се, там не можеха да се напишат много неща, затова вести за чудеса, за откриването на мощи и т. н. се предаваха най-вече от уста на уста.
Няколко пъти аз се опитвах да задавам въпроси относно духовния живот. Питам, а отец Серафим казва: „Мълчете, Георги” (светското име на о. Сергий). И аз реших повече да слушам, какво говорят.
Още помня нещо удивително, свидетелстващо за любовта на батюшката. Веднъж в килийката имаше служба, а под прозореца имаше събран народ, който не можеше да попадне при отеца. И виждам: батюшката взе кръста, огледа се, убеди се, че никой не го гледа, и с такава любов благослови народа зад прозореца! Чувстваше се, че отецът иска да излезе при тези хора, но старческата немощ не му позволява. Толкова любов имаше в тази постъпка!
Житейският ред в Ракитное беше следният: всенощно бдение обикновено започваше в 16 часа и продължаваше до към 20 ч. вечерта; то протичаше напълно по устава, т. е. винаги се изчитаха всички катизми, много благоговейно се четеше канон, литията се извършваше без бързане. На Пасха пееха много бавно, спокойно, не по московски, а протяжно – така пееха Пасхалния канон цялата Светла седмица. А сутринта се извършваше Литургия, от 7 започваха утринните молитви, полунощница, изчиташе се правилото за св. Причастие, след това обща изповед, часове, идваше отец Григорий, той беше инвалид и започваше да изповядва.
По времето, в което аз ходих в Ракитное там имаше трима свещеника – батюшката, отец Григорий (извършваше требите) и отец Леонид (сега игумен Серафим, служи в Белгород). Той беше най-младият, затова извършваше проскомидията и винаги служеше. Отец Серафим даже не можеше да стои пред Престола, голяма част от Литургията той седеше, ставаше само по време на четенето на Евангелието, на Херувимската и Евхаристийния канон. Отец Григорий по това време изповядваше, след това идваше и служеше Литургия или само се причастяваше.
Ако вечерта нямаше бдение, утренята започваше към шест, след това часове, изповед, Литургия. Изповедта беше задължителна и почти всички присъстващи се причастяваха. Службата завършваше в 13 или 14 часа, не по-рано, след това задължителна молебен с водосвет и акатист; четеше се акатист на празника или на празнувания светец , или на св. Николай, тъй като храмът беше посветен на него. Към 15 часа се извършваше панихида. Обикновено я отслужваше дякон Иоан. Към четири всички се освобождаваха, не по-рано, отиваха на трапеза. По това време вече едва стоиш, подгъват ти се краката, а на душата ти е толкова мирно, такава радост, всичко пее. Аз съм възпитан на такива служби, затова не мога да възприема съкратена служба, която продължава час и половина.
Когато нямаше служба, от осем сутринта, при батюшката се събираха свещеници, извършваха правило – до дванайсет часа. Веднага после имаше трапеза, на която присъстваха духовенството и старицата (тя също прие монашество с име – Серафима), отецът понякога канеше свои почетни гости и духовни чада, с които общуваше отдавна. След това малко си почиваше и започваше да приема хората. Това ставаше с големи прекъсвания, защото здравето му беше много слабо. Вечерта в 18 ч. при него се извършваше вечерня, отново за духовенството. След това не приемаше никого.
Когато имаше служба, отецът идваше обикновено при четенето на часовете. Ако имаше утреня, можеше да дойде за началото й, или към средата, в зависимост от своята слабост.
Понякога, когато батюшката беше особено немощен, не отиваше на службата, а килийника я изчиташе в килията. Но за Литургията идваше винаги. Ако не идваше и на нея, това беше особен случай, означаващ че е твърде болен.
А когато отиваше в храма, всички отиваха да вземат благословение. Идва старецът и благославя всички с такова смирение и любов, при това върви съвсем едва-едва, вследствие на своята старческа немощ. Беше удивителна картина. Обкръжен от своите духовни чеда. В това нямаше нищо изкуствено, нямаше никаква игра, просто наистина го обичаха, обичаха го повече от живота.
В храма към него можеше да се обърнеш с всякакъв въпрос. Можеше да влезеш в олтара и да попиташ нещо, което и аз понякога съм правил. Веднъж отецът каза, че няма да говори по време на служба, но след това все пак се смекчи. Можеше да попиташ нещо по време на причастния, а също и утренята – на катизмите и на канона; тогава можеше и да се изповядаш.
Проповедите на батюшката бяха съвършено удивителни. За нещо подобно съм чел само при о. Иоан Кронщадски. Излиза батюшката след Евангелието, опира се на аналоя и започва да казва проповедта. Проповедта беше много проста, или на темата на евангелското четиво или на апостолкото или за светеца, който се празнува. Но след няколко фрази отеца започва едва-едва да хлипа, чувства се че говори от сърце и преживява събитията, за които говори. След това и хората в храма започват да плачат.
Мисля: „Е, това са бабички, старици, нека си плачат, а аз няма да плача, да не падна в ерес.” Батюшката започва по-силно да хлипа, а след това да плаче, казва нещо и плаче, просто ридае, залива се от сълзи. Мисля: „Не, аз няма да плача.” И изведнъж с тебе става нещо, и сълзите започват да се леят като дъжд, така че при цялото желание да се удържиш – не можеш.
Отец Серафим с плач завършва проповедта, влиза в олтара, Литургията продължава, хорът пее с плач, а ти стоиш и плачеш, със сълзи слушаш Литургията, със сълзи се причастяваш, след това постепенно се успокояваш. Така беше винаги, когато отецът казваше проповед; целият народ плачеше, и да не плачеш беше просто невъзможно.
Помня веднъж всички го очакваха, аз стоях на клироса, и когато отецът влизаше в олтара, той ме погледна някак удивително – погледите ни се срещнаха. Буквално след няколко секунди нещо топло влезе в сърцето ми, и аз започнах да плача. Плаках през цялата служба, няколко часа. Нито съм очаквал това, нито зависеше от мене, не можех и да го спра.
– Как си обяснявате тези явления.
– На мен ми се струва, че това е просто, защото отецът беше велик молитвеник; молеше се за всички свои чеда, постоянно пребиваваше в молитва. Един от духовните писатели казва, че постоянният плач е признак за самодвижната Иисусова молитва. Батюшката не плачеше през цялото време, но достатъчна често; и на трапезата, и в храма или просто когато вървеше. Например, в последния случай, за който разказвах – явно батюшката се беше помолил за мене.
превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”
