Болка и скърби в нашия живот.

Октомври 1, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : Старец Ефрем Филотейски

Пътеката на живота е болка и сълзи: по нея навсякъде са тръни и шипове. На всяка крачка – Кръст, борба и скърби, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва с остро копие. Ако можехме да вземем земята и да я изстискаме като гъба, щяха да потекат кръв и сълзи.

«Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той»,- казва псалмопевецът.

Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води към радост. От розата излизат шипове, а от шипа израства роза. Дъгата обикновено се появява след дъжд с гръмотевици. Бурята трябва да мине, за да започнат да се виждат звезди на небето.

Разсъждението, просветено от християнска вяра и любомъдрие, ражда способността прозорливо да се вниква в същността на немощта. В болката то вижда радост и надежда. Защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

За създаване на шедьовър на скулптурата се изисква усилена работа с чук. Великите души са задължени със своето величие на тежки скърби.

Златото и скъпоценните украшения отначало минават през огнената пещ.

Болката съкрушава човешкото същество. Това е изяждащ огън. Това е гръм и буря. «Като море, вътре в мен никога няма покой»,- казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват всички едновременно. Тогава кръстът е доста тежък. Напрежението достига връхната си точка. Душата изпитва такава тежест, че едва се държи. Всичко наоколо и вътре изглежда черно. Навсякъде тъма, навсякъде безизходност. Скърбите в живота са като копия и ножове. Копия и ножове, които безжалостно измъчват и разкъсват сърцето, запалват го и го парализират, напълно го лишават от сили.

Единственото, което ни остава в такива моменти, са вопъл, сълзи и заедно с това горещи молитви към Бога.: «Помилуй ме, Господи…потресена е силно душата ми… Уморен съм от моите въздишки…», «Сърцето ми стана като восък…», «Помилуй ме, Господи, изнури се от скръб животът ми, и годините ми – от въздишки… забравен съм като мъртъв…», «сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем… защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш

Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е изплетен от тръни. Понякога пътят на живота му върви като песен и радостна симфония, но по-често този път се получава само като безкраен печален траурен марш.

Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Изучавали са го философи и обществоведи, психолози и много други. Но истинският отговор е християнството, във вярата, в Божия Закон.

Този отговор е двойствен. От богословска гледна точка болката е резултат от падението, както и всяко друго зло. Тя е резултат от неправилното използване на свободата, плод на непослушанието. От етическа и нравствена гледна точка тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.

«Винаги ще почитам Бога - казва Григорий Богослов, - каквито изпитания и да допусне върху мен. Болката за мен е лекарство за спасение». Василий Велики пък казва така: «Понеже Бог ни приготвя венец за Своето Царство, нека болестта бъде повод за добродетел».

«Скърбите – казва свети Йоан Златоуст, – ни приближават към Бога. И ако мислим за ползата на скърбите за вечността, няма да се огорчаваме».

Свети апостол Павел, който претърпял толкова много гонения и скърби, целият уязвен от «язвите на Господа», учи, че Бог допуска човек да страда «за полза, та да участваме в Неговота светост».

Бог има хиляди начини да прояви Своята любов към теб. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословието. «Скръбта ви ще се обърне на радост» – казва Господ.

Каквато е битката, такава е и победата. В небесното купуване няма евтини неща. Времето на страданието и жертвата е време за благословение: след всеки кръст следва възкресение. Какво от това, че сега страдаме и непрестанно ридаем? «Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава»,- казва апостол Павел.

Човек, който търпи страданията, е истински подвижник, който печели славни победи и ще бъде напълно възнаграден с вечни блага. «Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат»,- казва апостол Павел в посланието към Коринтяни.

Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, е вече победител. Той е избраник, който чрез твърда вяра в Бога е достигнал радостта, вкусил от Господнята благост; той е потенциален венценосец. Той може заедно с апостол Павел победно да възкликне: «С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в ония ден Господ».

С таково духовно измерение преодоляването на болката и преобразяването ѝ в изкупителна радост става реалност. Това е изменение, извършвано чрез Божията сила. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за плътския човек – мечта, то за вярващия това е велико чудо на Божието изменение. Духовното отношение към страданиятя дава решение на великия въпрос и извежда от тъмнината към светлината. И така, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни сполетяват, като към Божие благословение. Семето първо се заравя в земята, разлага се и после създава живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Голямо е Божието благословение на полето на сълзите – благословение, което придобива онзи, който вярва истински, благодарение на дара на разсъдливостта. Божието благословение и милост почиват върху тези, които са минали през пещта на многообразните скърби, укрепени с Божията сила и разсъждение. Очаква ги вечен, безсмъртен и всеблаг покой в Бога! Амин.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева