Салауи беше от Туркана. Висок, слаб и жилав мъж, облечен в традиционна пъстра одежда, наметната през рамото му. Излъчваше авторитет и власт. За шестдесетте си години беше силен, и не само стоеше начело на отдалеченото африканско село, но бе и неговият шаман. Уважението, с което се ползваше бе видно от отношението на хората, които се обръщаха към него за изцеление и предсказание. В един горещ февруарски ден Салауи бе седнал срещу група от деветима американци и трима африкански православни свещеници. Гледаше втренчено и внимателно водача на нашата група, докато двамата обсъждаха представянето на новата религия в неговото село, почитащо традиционните за региона вярвания.

Слънцето жареше безмилостно групата, седнала на сухата пясъчна почва. Дори и под сянката на африканската акация, температурата беше над 38 градуса и потта се стичаше по телата ни.

Въздухът не помръдваше, но се усещаше, че бе напоен с нещо специално. Случваше се нещо велико и неземно. Аз бях водачът на групата, когото шаманът гледаше втренчено. Спомняйки си това, с удивление се запитах: “Как се случи? Как група хора, толкова различни и отдалечени от този изолиран пустинен район, пропътуваха планетата, за да седнат пред местния религиозен водач и да проведат един дълбок философски разговор за личността на Иисус Христос и за Православната църква.”  От една страна, идеята за тази среща е дадена, когато Христос упълномощава Църквата и последователите си да изпълняват Неговата мисия, а от друга – тя стана възможна благодарение на хора, които се съгласиха да се изложат на опасност и да претърпят трудности заради Бога. Когато Иисус се възнася на небесата, дава заповед на Църквата си: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що Съм ви заповядал”. (Мат19-20).

Това не е просто едно предложение или думи, казани между другото, а последната заръка до апостолите преди възнасянето Му. Днес една четвърт от жителите на Земята, над един милиард души все още не са чули Благата вест, не са имали възможност да приемат Иисус Христос и да станат членове на Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква. Пустинният район на Туркан, Северна Кения, е едно от тези места. Православният християнски мисионерски център (ПХМЦ), стараейки се да осъществи този Божий призив, беше ръководен и доведен до специалния момент на мисията. Пребиваването ни в Туркана и срещата ни със Салауи бе резултат от желанието на целия ПХМЦ, на мен, на моя екип, на местното православно духовенство, а може би и на самия Салауи да се потрудим за Господа.

Началото на плана бе поставено още през 2009г., когато посетихме местната православна енория в Лодвар и се замислихме за разрастването на Православието в цяла Туркана. Какво можеше да стори ПХМЦ в тази област? Можехме да построим храм или да изкопаем кладенец за питейна вода, да подпомогнем местното училище или да окажем медицинска помощ. Нашето желание обаче беше да стигнем по-далече и освен всичко останало, да помогнем по някакъв начин за  разпространението и на Евангелието. Тогава решихме да съберем екип от семинаристи, които да посетят Туркана и да общуват с новопокръстените християни, живеейки възможно най-близо до тях – да спят в отдалечените им села и да преподават под местните дървета. Надявахме се, че по този начин ще имат по-голяма възможност да достигнат и до селото, в което християнството все още не беше познато.

Не знаехме как точно ще се случи това, но щяхме да се молим и да положим усилия. В новосформирания екип се включиха един свещеник и съпругата му, четирима семинаристи, професионален фотограф, директорът по комуникации на ПХМЦ и аз. Заедно пристигнахме в Туркана и осъществихме контакти с хората от четири различни села. Проповядвахме, молехме се, учихме ги и празнувахме заедно с тях. Дните ни бяха толкова наситени, че почти нямахме възможност да мислим какво ни предстои на сутринта.

Към края на престоя ни, целта да се доближим до селото, което бяхме планирали, беше достигната. Последната нощ, преди да се отправим към непознатото, седнахме под звездното небе до една традиционна сламена колиба и се заговорихме с отец Захарий, православния свещеник на Туркана: “Отче, ти каза, че всичко за утре е готово. Разкажи ми малко повече за това как ще стигнем и ще запознаем селяните с християнството”, помолих аз.

Отец Захарий обясни, че ни предстои път навътре в пустинята. Там ще се срещнем с местния “магьосник” – той бил ключът към мисията ни да представим Православието в селото. Ако успеем да получим съгласието му да пусне Църквата в селото, тогава отец Захарий можел да дойде пак по-късно и успешно да покръсти и просветли хората. Но ако шаманът не одобри, щяло да бъде трудно, дори да се опитаме да работим там. Накрая отецът завърши с думите: „Отец Мартин, надявам се, че вие ще успеете да го убедите от името на всички ни и ще издействате разрешение за Църквата ни.“ „Почакайте, отец Захарий, не сме си представяли нещата съвсем така“, отвърнах аз. „Какъв “магьосник“ е това? Той „добра “ магия ли прави, или изпраща и проклятия на хората? Мислех, че ще представим нещо като презентация пред група хора, които ще дойдат да ни слушат?“

Отец Захарий подчерта отново колко важно е да говорим с шамана, а колкото до вида на магиите му, не може да отговори със сигурност, но каза, че Салауи бил много уважаван и търсен за изцеления и пророчества, а не за отправяне на проклятия. В този миг се замислих: „ Боже , в какво се забъркахме! “ Но това бе мястото, където Бог ни беше довел. Донасянето на Благата вест не е нещо, което можеш да правиш, само когато ти се вижда безопасно или удобно. Важното е, че Бог ни е обещал, че няма да сме сами, когато Му служим. Когато Христос изпрати учениците Си, а чрез тях и Църквата Си да проповядват словото Му, Той завърши Своята заръка с думите: „ И ето, Аз Съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Всъщност, учениците трябвало да чакат в Йерусалим идването на Светия Дух, Който да им даде сила за тази задача. Друг път, когато те питали Христос  дали спасението е възможно, Той ги уверява с думите: „ За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ ( Мат. 19:26). Ако разчитаме само на собствените си сили, нещата, които ще можем да направим, са много ограничени, но с Божията помощ всичко може да се постигне, както и стана и с предстоящата ни среща със Салауи.

Следващата сутрин станахме рано, събрахме багажа и се качихме на джиповете, които бяхме наели да ни закарат през пясъците до онова забравено кътче на света. След десет минути  обаче се натъкнахме на широка четвърт миля буйна река, блокираща пътя ни. Предната вечер, както и през цялата изминала година, реката беше абсолютно суха. Районът на Туркана се измъчваше от продължителна суша и водите, които обикновено през този сезон течаха в речното корито бяха спрели отдавна. Всеки дъжд в такъв сух пустинен район се приема като Божие благословение. През нощта, валежи от по-далечни места са напълнили речното корито, но това благословение застана като преграда между нас и селото на Салауи. Ние, обаче, бяхме решени да завършим мисията си. Проверихме дълбочината с дълги пръти и се оказа , че не е толкова голяма – можехме да преминем. Ако нивото се задържеше същото, щяхме да прекосим и да продължим нататък пеша. Реката ни освежи, и мокрите дрехи ни охлаждаха по време на похода под парещото слънце. След един час път и няколко почивки, за да извадим тръните от обувките си, стигнахме покрайнините на селото. Оказа се , че Салауи го няма там. Мисията ни отново бе подложена на изпитание. Когато чул, че реката е придошла, Салауи помислил, че няма да можем да преминем и излязъл рано сутринта със стадото си на паша. Изпратихме пратеник, който да го потърси, а ние седнахме да чакаме с надежда, че ще успеем да се видим преди времето ни за връщане обратно. След час забелязахме един самотен човек да се приближава към групата ни. Беше Салауи. Той ни поздрави любезно и всички седнахме пред него като пред някакъв сановник на важна среща. Когато о. Захарий започна разговора, усетих, че се случва нещо специално. Мога да го опиша само като чувството, че Светият Дух присъства и съединява душите ни. Разговорът протичаше с преводачи, но общуването се осъществяваше на такова дълбоко ниво, което не може да се изрази с думи. Очите ни се взираха едни в други, изпълнени с мир, докато думите се лееха край нас. Нещо ме накара да кажа на Салауи, че днес Бог му е донесъл вест, и че Той е пожелал да се срещнем. Старият човек отвърна с усмивка на лице: „ Да, знам. Пасях стадото си и не мислех, че ще дойдете, но изведнъж Бог ми проговори и ми каза, че вие сте тук. Веднага тръгнах обратно и на половината път срещнах вашия пратеник, но вече не се нуждаех от него, знаех, че ме чакате.“ Продължихме беседата си и аз изложих накратко в какво вярваме и какво представлява Църквата. Накрая казах, че сме дошли да проповядваме вярата си и в неговото село чрез о. Захарий, който щеше да се върне по-късно. Надяваме се, обаче, не само да проповядваме сред хората, но желаем и той самият да стане християнин. Салауи отговори веднага и без колебание: „ Разбира се. Чувствам, че това, което носите е добро. Моят отговор е „ да “. В този миг разбрах, че усещането за специалната атмосфера, в която се намирахме, бе взаимно. Така, както аз чувствах силна връзка със Салауи и можех да усетя душата му отвъд думите, така и той бе усетил нещо специално по време на разговора ни.

Да си поставиш за цел да се срещнеш с религиозния водач на едно далечно пустинно племе и да се надяваш, че тази среща ще доведе до сърдечното приемане на християнството от него и от селото му, бе твърде дръзка мечта. Ако бяхме погледнали на тази мисия, надявайки се само на собствените си дарби и възможности, тя щеше да ни се стори невъзможна и със сигурност щяхме да се откажем. Но ние не сме сами в живота си, особено когато се трудим в Божието име, за да вършим Неговата воля. Нашият Бог може да напълни река, която е била пресъхнала до вчера. Той може да говори на хората и да им праща Божествени послания. Да идва сред нас и да ни помага да виждаме, да разбираме и да различаваме нещата по чуден начин. Ние сме призвани от нашия Господ да разнесем Благата вест и да научим всички народи. Толкова много още чакат да повярват, а милиарди дори не са чули за Христос. Как да се надяваме, че можем да променим това? Възможно ли е ние, които имаме различен начин на живот, всеки със своите борби и ограничения, да смеем да се надяваме, да мечтаем и да се стремим да бъдем пратеници на Този, Който е, Който е и бил и Който ще бъде? Това е задача, която ПХМЦ се опитва да изпълнява все по-старателно. Като погледнем назад към всичко, което сме успели да свършим през последните 25 години на мисии, осъзнаваме, че сме положили основата, но нуждите остават все така големи. Правим планове и даваме всичко от себе си да работим повече и по-мащабно, не само според силите си, но и отвъд тях, за неща, които ни се струват невъзможни. В нашия личен живот можем също да се поучим от начина, по който Бог се намеси, за да срещнем Салауи.

Не само е добре, но и трябва да се стремим и да полагаме усилия заради Господа, когато се отправяме на мисия към далечните кътчета на света, в нашата страна, в нашия град, в енорията ни и дори в нашето собствено ежедневие. Сами – ние сме слаби, но с Бог всичко е възможно.

източник: списание „Амвон“