Пустинни цветя
Януари 16, 2017 in Беседи, Начална страница, Сладкарница
Автор : Монах Александър /Блум/
Откъси от подготвяния за печат сборник „Пустинни цветя”, съдържащ записи на устните разкази на монаха-отшелник Александър /Блум/ за живота му в Светите земи и Синай.
Мустафа
В пустинята, близо до манастира на св. Харитон се намира малко арабско село, носещо името Хизма. Жителите му, потомци на разбойници, са мюсюлмани и не изпитваха особена радост, когато аз, православният монах, минавах през тяхното село. Същото беше отношението към мен и в съседното село – Аната.
Мустафа беше един от най-богатите в Хизма. Той имаше голямо стадо кози – около 150 глави. Тъй като в пустинята е трудно да се намери паша за животните, той редовно пасеше козите си по манастирските земи и дори кършеше за тях покрити с листа клони от маслиновите овошки. Отнасяше се съвсем безжалостно към манастирските дървета, които и без това бяха хилави, без да обръща никакво внимание на моите протести. Не помагаше нищо – нито заплахите, нито молбите. Той продължаваше да безчинства.
Накрая търпението ми съвсем се изчерпа и аз реших да се обърна към витлеемската полиция. Но когато тръгнах да изпълня намерението си и вървях през пустинята, чух в сърцето си глас: „Аз съм Съдията, остави това на Мен”. Аз обаче не се вслушах в този вътрешен глас, а продължих пътя си към полицията, която се намираше в християнския квартал на Витлеем. Полицаите ме изслушаха много внимателно, но ми отказаха помощ, като свиха рамене и казаха: „Господ да го съди”. И наистина, с какво биха могли да ми помогнат? Но Господ вече имаше готово наказание за злодея.
След моето посещение в полицията, Мустафа ме намрази още повече. Той замислял ново, страшно злодеяние – решил да ме убие.
На сутринта, уморен от вчерашните събития, аз излязох от пещерата си и седнах на камъка до входа. Отворих една книга с наставления на прочут пустинник и започнах да чета. Беше дивно утро, слънцето едва се бе издигнало над хоризонта. Мир и покой изпълваха всичко наоколо.
Изведнъж долових някакъв силен блясък. Вдигнах очи и видях късче злато, което блестеше ярко на слънчевите лъчи. Оставих книгата, направих няколко крачки напред и се наведох, за да взема блестящото късче. Но бях сбъркал. Късчето „злато” се оказа парче счупено стъкло. Слънчевите лъчи падаха върху него така, че то пръскаше наоколо златисти отблясъци.
Изведнъж зад мен се разнесе силен грохот. Трепнах и се огледах. Какво се беше случило? На мястото, на което преди минута седях, четейки спокойно книга, лежеше огромен камък. Погледнах бързо нагоре и видях Мустафа. Той стоеше върху скалите, гледаше ме и се усмихваше широко.
Както узнах по-късно, Мустафа се изкачил над моята пещера и тласнал надолу големия камък, смятайки че той ще падне точно върху главата ми. Но в последния момент, моят ангел-хранител насочи погледа ми настрани, където блестящото стъкълце възбуди любопитството ми и ме накара да стана и да го разгледам. Така моят ангел-хранител ме спаси от сигурна гибел.
В търсене на по-добро пасбище Мустафа вкарваше стадото си на дъното на една дълбока клисура, покрита със суха, груба трева. В противоположния край на клисурата, близо до моето жилище, имаше голяма пещера, в която той прибираше стадото си през нощта. Веднъж, когато стадото се връщало от паша, то било нападнато от вълк, който убил и ранил много кози. Това произшествие изплашило Мустафа до смърт, освен това той претърпял голяма загуба: за един ден загубил 30 кози, а 35 били ранени. Имуществото му, състоящо се главно от козите, значително намаляло. Поклащайки глави, селяните казваха, че Всевишния го е наказал, задето оскърбявал православния монах.
След този случай Мустафа престана да ме преследва и повече не се появи със стадото си по земите на манастира. Той беше така изплашен от Божието наказание, че цяла година не посмя да влезе в клисурата.
Съветът на майка Вера
Налагаше ми се от време на време да попълвам манастирските запаси. Обикновено отивах за тази цел в Йерусалим, вървейки пеша през пустинята. Пътят ми минаваше през арабското село Аната, чиито жители се отнасяха към мен враждебно. Когато ги срещах, те ми мятаха злобни погледи и шепнеха проклятия. Децата, облечени в мръсни дрипи, бягаха след мен, замерваха ме с камъни и крещяха: „Махай се оттук, глупав монах!”
Всичко това изпълваше душата ми с печал. Животът на монаха-отшелник в такова враждебно обкръжение беше опасен и аз реших да се посъветвам с майка Вера – подвижница от православния женски манастир на Елеон. Майка Вера беше мъдра и имаше богат жизнен опит.
Тя беше родом от Бесарабия. Макар че бе на 103 години, всеки ден тя изминаваше пеша седем километра – от Елеонската планина до Йерусалим, където в храма на Гроба Господен четеше ежедневно, повече от осемдесет години, акатиста на Христовото възкресение. Въпреки преклонната й възраст, тя беше бодра и жизнерадостна.Лицето й не беше красиво, но излъчваше мир и доброжелателност. В устата й имаше само един зъб. Страдаше от силни болки в краката, поради постоянното ходене в Йерусалим.
Когато й разкрих своите скърби, тя каза: „Трябва да се сприятелиш с тях”. „Но те ме ненавиждат!” – възкликнах аз. Тя отбеляза: „Ти ходиш в Йерусалим, за да купуваш продукти. Защо не ги купуваш от техния селски магазин?” „Това е невъзможно! – защитавах се аз – Там всичко е толкова мръсно”. „Могат ли картофите да бъдат мръсни, или ориза, солта? Или яйцата? В края на краищата можеш да ги измиеш”. Такъв беше съветът на майка Вера. И аз реших да го последвам.
На следващия ден отидох в селото и се отправих към единственото малко магазинче. Както винаги тълпа малки деца ме следваха, хвърляха по мен камъни и ме обсипваха с ругателни думи. Възрастните стояха настрана и ме гледаха враждебно. Аз вървях целенасочено, без да обръщам внимание на нищо.
Когато спрях пред магазина, собственикът ме изгледа враждебно. Но след като казах, че искам да купя нещо от неговата стока, на лицето му веднага се разля усмивка. Той прогони децата, покани ме да вляза вътре и ми предложи кафе! Аз купих нужните ми продукти, от което той остана много доволен. Селото беше бедно, хората живееха в голяма оскъдица и търговията вървеше лошо.
От този ден аз станах постоянен клиент. Купувах разни стоки и беседвах със собственика, който често ме черпеше с кафе. Постепенно се сближих с него. Скоро и останалите жители промениха отношението си към мен, защото аз винаги бях вежлив и дружелюбен с тях. Сега, когато идвах в селото, ме посрещаха с усмивки.
В края на краищата аз установих топли, дружески отношения с бедуините и арабите. Не след дълго те започнаха охотно да разговарят с мен и даже спореха кой пръв да ме покани на гости или у кого бих могъл да пренощувам, идвайки за покупки. Поднасяха на ръце малките деца, за да ги благословя. Благодарение на съвета на майка Вера всичко изведнъж се промени. Бях много благодарен за мъдрото й напътствие.
Откраднатият подрасник
В Айн-Фарах се случи нещо, което по своеобразен начин показва как след първоначалните трудности, отношенията ми с жителите на Аната се изгладиха.
Веднъж аз изпрах подрасника си и го прострях да съхне. През нощта дойдоха двама араби и го взеха. Аз ясно видях всичко на лунната светлина, но не показах, че съм ги забелязал, за да не провокирам конфликт.
Когато отново отидох за покупки в Аната, видях, че върху дрехите на децата бяха пришити парченца плат от моя подрасник. Попитах един от местните жители – Радуан, с когото се бяхме сприятелили, защо хората са направили това. Той отговори, че пришитите парченца от подрасника ще предпазват децата от зли духове.
Източник: www.pravoslavie.ru
