Връщане към първата благодат
Юли 11, 2017 in Начална страница
Автор : Протосингел Арсений (Мускалу)
Протосингел Арсений (Мускалу) е един от най-уважаваните съвременни румънски духовници, духовен син на стареца Макарий от манастира Пасер, под чието ръководство той е започнал своя монашески път. След кончината на стареца през 2007 г., отец Арсений е преместен в столицата, в Патриаршеската катедрала, а през 2008 г. в село Корну в манастира на св. Йоан Евангелист и преп. Ефросиния. В следващото интервю опитният духовник говори за изкушенията, дебнещи младите по пътя към Христа и за причините, водещи до загубване на Божията благодат от вярващите.
– Как да покажем на младите хора какво представлява истинския живот? Как сами да разберем и да покажем на другите, че истинският живот е животът в Христа, че удоволствията на този свят са измамни и преходни?
– Този, в когото пламне огънят на Христовата любов, излъчва топлота и съгрява всички наоколо. А ако сме студени като лед, ако топлотата на Божията благодат я няма в сърцето ни, ние не можем да съгреем никого! И така, трябва да се грижим да придобием благодатта на Светия Дух.
Това, че църковният живот е вял, без духовен плам, мнозина приписват като вина на младите: те били, видите ли, апатични, нямали горещ стремеж към духовен живот. А как това познато на всички ни състояние – умножаването на съблазните, на поводите за съблазни дори в църковния живот – как това състояние служи като проява на Божия съд? Ето как, особено у младите.
Ние приемаме кръщение като деца и не правим това съзнателно – приемаме го въз основа на вярата на нашите кръстници и родители, които ни донасят в храма. Благодатта се вселява в сърцето на новокръстения. Той бива укрепен от даруването на Светия Дух в Тайнството Миропомазване, влиза в единение с Христос в Тайнството Свето Причастие. Потресаващо, ужасно велико е задължението на родителите и кръстниците да сътрудничат на благодатта, насадена в сърцето на детето, така че то, растейки, да усвоява съзнателно и свободно това, което открива в себе си по мярата на своето възрастване.
Но на вас ви е добре известно как расте младежта днес. В колко домове, наричани християнски, все още може да се намери духовна атмосфера? В много малко… И колко родители съзнателно сътрудничат на благодатта в сърцето на детето, за да му помогнат, достигайки юношеска възраст да усвои съзнателно това, което вече се намира вътре в него? Много малко…
Затова децата достигат до юношеска възраст без никакво съзнание за християнския живот, за този нов живот, който е насаден в тях. Това се случва много често. И тогава Бог действа сякаш отвън, с помощта на пробуждащата благодат. Получената при кръщението благодат се намира в сърцето на човека, на детето, на юношата, но подобно на тлеещ под пепелта въглен. И благодатта „духа” отвън, за да разнесе тази пепел и да възпламени благодатта вътре в сърцето.
И тъй, това е Божи съд, защото родителите имат това, което са възпитали. Т.е. днешната младеж е плод на отстъпничеството на родителите. Но истината е, че макар младите да имат такъв дефект, макар че болшинството от тях от най-крехка възраст са расли без жива връзка с благодатта, Бог не ги онеправдава. Комуто много е дадено, от него много и ще се иска, а комуто е дадено малко, от него по-малко и ще се иска (срав. Лук. 12:48). Бог ги обича и се грижи за тях. Но на тях ще им се наложи непрекъснато – може би цял живот – да се борят със своите недостатъци, произтичащи от възпитанието, което са получили.
– Отче, днес има хора, които твърдят, че са вярващи, но казват, че имат своя вяра, че не трябва да се ходи на Църква, че се молят у дома. Какво можем да им отговорим? Какво да им кажем?
– Можем да им кажем, че ако тяхната вяра може да ги спаси, нека се задоволяват с нея. Ние вярваме, че ни спасява Божията, а не нашата вяра. А така всеки от тях сякаш създава своя църква, своя вяра и ако е доволен от нея, ако чувства че там живее, че там се спасява – добре. А ние се стараем да живеем по Божията вяра.
Нашата вяра е богооткровена, тя няма човешки произход. Хората могат да имат своя вяра, това е вярно, но това нищо не означава. Тази „тяхна вяра” не може да ги спаси. Свети апостол Иаков, както добре знаете, казва: покажи ми вярата си без твоите дела (Иак. 2:18). Някои казват: „Моята вяра е в сърцето ми, нямам нужда да ходя на църква, да се изповядвам”. Вярата е в сърцето ти?… Покажи ми вярата си без твоите дела и аз ще ти покажа вярата си от моите дела.
И тъй, нашата вяра трябва да бъде такава, каквато ни е била открита от Бога, а не такава, каквато сами си я формулираме. Не трябва да имаме „своя” вяра, трябва да имаме вярата на Църквата, Божията вяра. Вярата на Църквата е Божията вяра.
– Може ли да водим духовен живот без духовен наставник, без духовник? Как да го намерим, ако нямаме такъв?
– Не можем да водим живот в Църквата без духовен наставник. Първите християни постоянствали, казва Писанието, в учението на апостолите (Деян.2:42). Това е на първо място. Как да намерим духовен наставник? Мисля, че няма човек, който наистина да е искал да го намери и не го е намерил. Божията любов към нас е така велика, че човек не успява да направи крачка към Бога и Бог вече прави към него хиляда. Ние имаме обещание. Господ е казал: търсете и ще намерите (Мат.7:7). Тези думи съдържат обещание: търсете и ще намерите. Това е Божие обещание. И тъй, който иска да намери наставник, трябва да търси искрено, да се моли и, разбира се, ще го намери.
– Можете ли да кажете какви са главните изкушения пред младия човек, който желае да се приближи до Христос?
– Не знам дали изкушенията, за които ще кажа, са наистина главните. Свети Теофан Затворник казва, че на младите хора са присъщи желанието да направят впечатление, жаждата за знания и жаждата за социализация, комуникация. Върху тези, имащи естествени основания стремежи, могат да паразитират множество изкушения. Желанието да направи впечатление и да събира знания може да се трансформира у младия човек, пристъпващ към Христос, в естествена ревност – така бих я нарекъл аз. Свети апостол Павел в Посланието си до евреите казва за сънародниците си така: желанието на моето сърце и молитвата ми към Бога за израилтяните е да бъдат спасени. Свидетелствам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда (Рим. 10:1-3). Младите могат да сбъркат въодушевлението, присъщо на младостта, с духовната ревност и, ръководейки се от това въодушевление, да бъдат въвлечени в много съблазни и заблуждения. Отец Роман (Брага) разказва, че когато бил млад – мисля, че това е било веднага след Втората световна война, в този смутен и неспокоен период, те чувствали, че университетският живот се нуждае от някакво обновление в християнски дух и искали да организират нещо в тази връзка. Като съставили план за някаква асоциация, те отишли при отец Санду (Тудор) в манастира „Антим”. Но отецът се отнесъл много сурово, много строго с тях и им казал: „Освен ентусиазъм имате ли нещо друго у вас? Ревност имате, ентусиазъм имате, а освен това нещо друго имате ли?”
Ентусиазмът е свойствен за младостта, но не е достатъчен. Ако младите нямат също така и послушание, послушание с разсъдителност, и са ръководени само от този гол ентусиазъм, те могат да се отклонят в много заблуждения.
Бих казал, че днес сериозните изкушения произтичат от отсъствието на духовно възпитание. Младите хора не са расли от детски години в атмосфера на истинска духовност, в семейството им не е имало атмосфера, наситена с духовно благоухание. Затова е много лесно да бъдат дезориентирани. И като проява на естествената ревност, т.е. на ентусиазма (има още една склонност, характерна за младостта – склонността към мечтателство и абсолютизиране на определени неща), като изкушение, произтичащо от това, се явява нещо, което предпочитам да илюстрирам с думите на псалмопевеца. Той казва: Едни се хвалят с колесници, други с коне (срав. Пс. 19:8), а аз бих добавил: „а трети с духовниците си”.
И така започват да се образуват църкви и църквички, и се случва същото, което се случило с коринтяните, които апостол Павел укорява за това, че между тях са възникнали разпри, тъй като те казвали: „аз съм Аполосов”, „аз съм Кифин”, „аз съм Павлов”, а аз Христов”. И апостолът ги разобличава: Нима Христос се е разделил? нима Павел бе разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте? (1 Кор. 1:13) И им свидетелства, че това мъдруване е плътско, човешко, т.е. показва им, че естеството взема връх над тях и си прави с тях лоша шега. Ето какво казва: Никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел или Аполос, или Кифа, било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий (1 Кор. 3:21-23).
Още едно изкушение пред младите хора, приближаващи се към Христос днес, е светският дух – всеразрушителен, проникващ навсякъде, с който също им предстои много да се борят. Но за това аз съветвам всеки да прибягва до изповед и ако преди изповедта се помоли Бог да даде на духовника слово за спасение, духовниците ще му кажат какво да прави.
– Отче, а как да се предпазим от лъжливата ревност и благоговение, от фарисейството?
– Винаги трябва да проверяваме себе си по плодовете. Защото има плодове на ревността, която св. Исаак Сириец нарича безумна, безразсъдна ревност. Тя мисли, че се труди заради Бога, но няма Божиите плодове: няма мир, няма любов, няма кротост, няма благост, няма чистота, няма въздържание – няма Божиите плодове. И така, винаги трябва да проверяваме от какъв род е нашата ревност по плодовете. Ако тя няма плодовете на Духа, значи не е духовна ревност.
– Може ли ревността ни да се поражда от гордост?
– Най-често тя се ражда именно от гордост и е видно, че произтича от гордостта най-вече когато стига до презрение към другите, до осъждане. В такъв случай е несъмнено, че тя се ражда от гордост и това е по-лошо от всичко. Когато ревността се ражда от обикновено невежество, тогава не е толкова опасна, но когато се ражда от гордост, може да отведе човека много далеч в неговите заблуждения. Защото, когато в основата лежи гордост, обикновено човек вече не приема съвет за своето поправяне от никого. Бих казал, че дори Сам Бог в Своята благост не може да изправи такъв човек, защото той вече не приема съвети от никого, счита се за самодостатъчен, понеже има свидетелство за себе си, за правотата на своя живот и това е ревността, която чувства.
– Отче, а как да привлечем действието на Светия Дух, за да придобием сърдечно съкрушение? Какви са признаците за това съкрушение на сърцето?
– Бог е, Който ви прави да искате – казва свети апостол Павел на филипяните (срав. Фил. 2:13). Да придобием съкрушение на сърцето зависи не толкова от нас, колкото от Бога. Той пръв ни търси; Бог ни търси пръв. Човекът, който усеща в душата си стремеж да търси, има в душата си нещо, което го влече да търси. Бих казал, че той вече е почувствал малко съкрушение на сърцето. Нашият проблем не е проблемът как да придобием сърдечно съкрушение – това зависи повече от Бога. Мисля, че всички вие, които сте тук, поне веднъж в живота си сте усетили това съкрушение. Ако не беше така, мисля че нямаше да сте тук. Нашият проблем е как постоянно да пребъдваме в това, което следва след сърдечното съкрушение. Вие си спомняте (мисля, че това се случва с всички), как когато за пръв път с горещ порив се обърнахте към Църквата, всичко вървеше леко: и молитвата течеше с радост и лекота, и на службата в храма, мисля, не сте скучали. Всичко ви доставяше радост, вие пребивавахте в атмосфера на радост и светлина. Така е, когато Божията благодат ни призовава. Но ние не оставаме непоколебими в тази благодат и в това е нашият проблем. Затова всеки от нас трябва да се запита: „А какво направих? Къде загубих първата благодат? С какво я затрупах?” Защото докато не разберем през кои врати сме излезли от благодатното състояние, в което сме се намирали в началото, за да се върнем към него отново по същия път чрез покаянието – ние никога няма да успеем да придобием това първоначално състояние.
И така, нашият проблем не е как да придобием съкрушение на сърцето – това е проблем на Бог. Бог е онзи, Който ни търси и призовава. Нашият проблем е как да съхраним онова, което получаваме от Бога. Ако веднъж сме получили нещо, а сега вече не го чувстваме в себе си, това е признак, че имаме нужда от покаяние – от искрено, чисто и истинско покаяние.
Източник: Православие ру
