От ближния са и животът, и смъртта
Декември 12, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : Саратовски и Волски митрополит Лонгин
„Любовта към ближния е пътека, водеща до любовта към Бога, защото Христос е благоволил тайнствено да се облече във всеки наш ближен” – пише свети Игнатий (Брянчанинов). Ежедневно ни се налага да общуваме с много хора – роднини, колеги, непознати, които срещаме в градския транспорт, в магазина и т.н. Няма какво да крием – не винаги това общуване е приятно… Как да се научим да се отнасяме с всички по християнски, като към ближни? Това е темата на интервюто с митрополит Лонгин, която предлагаме на читателите.
– Владико, обяснете ни, моля Ви, как трябва да разбираме светоотеческите думи: „От ближния са и животът, и смъртта”?
– Това означава, че чрез нашите отношения с ближните, с тези хора, с които се срещаме в течение на целия си живот, се проявява нашето отношение към Бога. В едно от посланията на апостол Йоан Богослов, който е наречен „апостол на любовта” има забележителни думи: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Иоан 4:20). В израза „От ближния са и животът, и смъртта” се има пред вид вечната участ на човека. Ако човекът е с Бога, ако той обича Бога, живее съгласно Неговите заповеди – а значи и в мир с ближните си – той ще наследи вечния живот. И обратното: ако живее, съпротивлявайки се на Бога, не постъпва по Евангелието – той е близо до гибелта. Изобщо чрез отношението към ближния се проявява нашето отношение към окръжаващия ни свят и даже към самите себе си.
– Нима е възможно да се научим да обичаме всеки човек, какъвто и да е той?
– Изпълнението на заповедите изисква усилия. Вече сме споменавали за евангелските слова, че царството Небесно се взема насила (на църковно-славянски глаголът е „нудится”) и насилници го грабят (Мат. 11:12). Всеки от нас трябва много да се потруди. Любовта към ближния, както и придобиването на всички други добродетели, е резултат от много дълъг, напрегнат вътрешен труд на човека над самия себе си.
Ние имаме примера на светците. Нали това са били обикновени земни хора, като мен и вас. Има една много точна църковнославянска дума – „подобострастни” – „подобострастни” на нас, т.е. те са били борени от същите страсти, имали са подобни на нашите немощи, но са успели да обикнат Бога и хората. Друг въпрос е това, че не е възможно да изпълниш една, отделно взета добродетел. Не можеш да бъдеш „обикновен” човек, т.е. потънал в суетата, в светските грижи, в своите немощи, незабелязващ околните – и заедно с това избирателно добродетелен. Всички евангелски добродетели, всички добри качества се възпитават, само ако човек се труди над всички тях едновременно, стараейки се да възпита у себе си и търпение, и смирение, и, разбира се, любов към ближния. Естествено, начело на всичко това трябва да бъде любовта към Бога. Тя е онзи подбуждащ мотив, който принуждава човека да работи над себе си.
– Владико, има много въпроси от наши читатели, касаещи взаимоотношенията с другите хора, и проблемите, които те засягат, са характерни за мнозина. Анна Ви пита: „Напоследък хората често ме дразнят и аз изпитвам злоба. При това самата аз не винаги мога да разбера от къде идва тази реакция. Какво може да ми помогне да се избавя от пристъпите на злоба и да стана по-добра?”
– Животът според Евангелието. Освен това придобиването на умение да се възпираме. Това е много полезно за всеки човек, за да може да разбере къде се намира, какво се случва с него, какви ценности изповядва. От време на време трябва да се спираме, да оставаме насаме със себе си, (така да се каже) за „инвентаризация”, да се оглеждаме назад: защо ми се случи това? Трябва да се постараем да намерим причината и да поведем борба именно с нея. Лошите чувства, за които става дума в този въпрос – злобата към ближните, раздразнителността – винаги се гнездят в нас самите. Сигурно има изключения: например има човек, който щом ни види, се нахвърля върху нас… Всичко се случва в живота, но това са редки ситуации. В повечето случаи хората около нас са съвсем обикновени. И отношението ни към тях зависи от нашето вътрешно състояние, от вътрешния ни строй. Разрешението на проблема трябва да търсим в себе си.
И първото, което трябва да направим, е категорично да си забраним всякакви прояви навън на тези свои неподобаващи чувства, така че никой да не ги види, почувства, забележи. Да допуснем, че аз не мога да търпя някой човек, но тази лична неприязън не бива да проявявам по никакъв начин. С усилие на волята трябва да си забраним да правим това. А след това вече да потърсим причината в себе си и да започнем борба с нея.
– Владико, спомняме си, че в подобни случаи Вие сте съветвали също да вършим дела на любов…
– Това не е мой, това е светоотечески съвет. Да, това е следващият етап. Когато искаме да се избавим от неприязнените чувства към някой човек, трябва да вършим дела на любов по отношение на него. Т.е. трябва да постъпваме с този човек така, сякаш го обичаме истински: да се грижим за него, да му оказваме внимание, да му помагаме, да не го осъждаме. Представете си някой човек, когото обичате – вие ставате и си лягате с добри мисли за него. По подобен начин трябва да са стараете да се отнасяте и към този, който днес не ви харесва, но вие сте решили да победите в себе си това неправилно отношение. Когато човек започне да върши дела на любов, да принуждава себе си към това, тогава – като минимум – у него изчезват лошите мисли и недоброжелателството по адрес на този човек. А след това, може би, ще ни отдаде и да го обикнем.
Трябва само да имаме предвид, че когато говорим за любов, ние имаме пред вид любовта в християнски смисъл. Това не е любовта между мъжа и жената, дори не е любовта между родителите и децата – това е малко по-различно чувство – по-възвишено, свободно от лични пристрастия и най-вече от егоизъм, защото много често ние обичаме близките си като своя собственост. Това е особеност на нашите човешки взаимоотношения: в тези хора ние обичаме себе си или ги обичаме като нещо, което ни принадлежи. Но християнската любов е по-различно чувство.
– Ето един въпрос в потвърждение на Вашите думи: „Обичам всичко да става по моему, особено в семейството. Грях ли е това? Нали аз винаги искам за близките си само най-доброто. Марина”
– Това е много разпространено явление, то се среща много често днес. Знаете ли, понякога идват при мен и казват: „Владико, дайте ми благословение за добри дела”. Но на мен винаги ми се иска да попитам: „А вие уверени ли сте, че са добри?” Къде е критерият? Всички ние сме хора, всички имаме някакви недостатъци, някакви страсти. Не случайно се е появила известната фраза: „Пътят към ада е постлан с добри намерения”. Кои сме ние, че да бъдем уверени в своите намерения и да знаем какво е нужно и полезно за другите хора? Това може да важи за родителите по отношение на децата до определена възраст. Но в повечето случаи то е просто преувеличена оценка на своите собствени мисли и чувства. И ако усетите съпротива срещу това, например в семейството, значи трябва да се замислите.
Изобщо, когато човек обича „всичко да бъде по-моему”, това категорично е неправилно. Аз настойчиво бих препоръчал на всеки да се откаже от такава оценка на мислите и постъпките си. И в никакъв случай да не настоява винаги, че е прав и да иска другите да му се подчиняват.
– „Как да се научим да с радваме с радващите се? Засега аз все още често чувствам завист и не мога да направя нищо със себе си. Татяна”
– Наистина, да се радваш с радващите се не е лесна добродетел и да се придобие тя е трудно. Отново трябва да се започне от самото начало – човек трябва да започне да изпълнява в живота си Божиите заповеди, да се учи да обича Бога и хората. Когато тази любов поне отчасти започне да намира място в сърцето ни, тогава тихичко ще започнем да се радваме на радостта на другия. Повтарям, не е възможно да изпълниш някаква отделна добродетел. Особено в този случай: как може с усилие на волята да принудиш себе си да се радваш? Това трябва да бъде естествено чувство, то трябва да излиза от сърцето, а сърцето трябва да бъде с Бога – тогава ще дойде и радостта.
– „Как да стана по-малко чувствителна и впечатлителна? Различните събития, взаимоотношенията с хората – всичко това много силно ми влияе. Ако се сблъскам с грубост и аз самата ставам груба и лоша. Ако някой ми направи забележка, обиди ме или просто не ми оказва внимание, уважение, за мен това е трагедия, аз унивам. Мога ли да се справя с тази вълна от емоции? Ксения”
– Мисля, че повишената емоционалност е особеност на характера. Има една много популярна книга на епископ Тихон (Шевкунов) – „Несветите светии” и в нея, говорейки за един от своите герои, авторът неколкократно повтаря: „Характерът не се лекува”. Но да промениш характера си все пак е възможно, тук има голямо поле за дейност. Мисля, че за това е необходимо и да се молиш на Бога, и да придобиеш постоянен навик да се контролираш. На първо място трябва да се научиш да се владееш. И, разбира се, да възпитаваш в себе си християнските добродетели. Изобщо това е универсалният ключ към всички проблеми на личността. Трябва да станеш истински, пълноценен християнин. А християнството се проявява във всичко, включително и в правилните реакции към околния свят.
– Владико, в едно свое интервю, вие съветвате да се избягва всичко, което е прекомерно…
– Това също е светоотечески съвет – всичко прекомерно винаги вреди. Неслучайно има такъв израз „царски път” или казано на обикновен език – „златна среда”. Лошо е, когато човек е напълно неемоционален, безчувствен, когато той гледа равнодушно на всичко. Но не е добре и когато емоционалността е прекомерна и човек бурно реагира на случващото се. Затова можем просто да пожелаем на Ксения да започна да работи върху себе си. Това е много дълъг процес – тренировка на душата, подобна на тренировката на тялото. Тя изисква големи усилия – постоянни и ежедневни. Светите отци са сравнявали живота с олимпийски игри, а подвижниците с атлети. Дори днес, представете си, че някой си е поставил за цел да се сдобие с красива фигура. Нали не е възможно да отидеш в спортната зала и с една, две тренировки да постигнеш желания резултат. Трябва да ходиш дълго и упорито, да тренираш, да се потиш, да изнемогваш. И ако си постигнал някакви резултати, но след това си изоставил тренировките, след месец ще се върнеш в предишното и даже в по-лошо състояние.
Същото се случва и с човешката душа. Тя също изисква постоянно внимание, постоянна работа над себе си и тази работа трябва да продължава цял живот. Не става така: аз нещо съм направил, нещо съм постигнал и то вече е мое трайно състояние – оттук нататък ще раста само нагоре. Нищо подобно! Отпуснеш ли се веднага се връщаш не само там, откъдето си тръгнал, но дори и по-ниско.
– Следващият въпрос, Владико, е сложен. „Често пътувам и виждам, че единствено в Русия хората крещят на своите деца, дори ги бият, говорят грубо с тях. Защо е така?” – пита Ангелина
– Не мисля, че могат да се правят такива обобщения. За съжаление, в по-голяма или в по-малка степен, това се случва в целия свят. Този проблем е свързан с невъздържаността, с невъзпитаността на чувствата, с неумението да се владееш, с раздразнителността.
За съжаление нивото на раздразнителност сред нашето население понякога е по-високо, отколкото в останалия свят – това е вярно. Но има много причини за това – и обективни, и субективни. Мисля, че това е свързано и с нашето общо наследство, и със ситуацията, в която живеем днес.
– Има два въпроса, които според мен са подобни. Случва се отношенията с околните да не вървят добре. „Имам проблем в отношенията с хората – пише Мария. – Струва ми се, че без някаква определена причина предизвиквам у тях раздразнение, никой не ме обича. Това е много тежко. Моят съпруг казва, че имам социопатия. Как да се моля, на кои светци, за да се променя? Душата ме боли.” И другият въпрос: „Не мога да завържа с колегите си нито добри отношения, нито дружба. Никой не иска да общува с мен. Уж не правя нищо лошо никому, старая се да живея в мир с всички, а някак ме избягват. Дали това не е заради някакви мои грехове? Олга”
– Бих посъветвал авторката на първото писмо да се вслуша в думите на съпруга си. Мисля, че не е възможно да предизвиква раздразнение у всички. Това е някакво вътрешно състояние, което трябва да преодолее. Може би си струва дори да се обърне към психолог, към специалист по междуличностни отношения. Далеч не винаги и не веднага е необходимо да прилагаме духовни средства за лечение. Има проблеми, които напълно се разрешават чрез обръщането към съответен специалист, към лекар и т.н.
Никак не обичам да отговарям на въпроси на кой светец по какъв повод да се молим. Ние се молим на Бога и призоваваме ходатайството на едни или други светци, но опитът да ги разделим „по специализация” (един отговаря за зъбобол, друг за главоболие, а трети за добро настроение) е профанация и аз не поощрявам подобно отношение. Макар че е разбираемо как са се появили подобни предпочитания, те са исторически обясними. И ако хората разбират това, тогава няма нищо лошо да се молят, да кажем, на свети мъченик Бонифаций за избавяне от пиянство, защото самият светец е страдал от този порок преди мъчението си и т.н. Нужно е първо да разберем своя проблем, може би с помощта на близките, да се успокоим, да дойдем на себе си. А да се молим на Бога е нужно винаги, по всяко време.
- В заключение ще ви задам такъв въпрос: „Възможно ли е с лоши чувства към някой човек, със завист към него, да му докараме реални беди?”
– Не. Това е магическо отношение към живота. С любов, да кажем, можем да разтопим човешкото сърце, да въодушевим човека, да му помогнем – а ненавистта, ако е изказана, може да го ожесточи, да го разстрои. Човешките чувства са тънка материя. Затова категорично не бива да проявяваме отрицателното си отношение към друг човек. Но не защото се страхуваме да не му „навлечем” нещо лошо, а просто защото това противоречи на християнското отношение към света и ближните.
превод от руски език
Източник: Православие ру
