Реч сказана на погребението на поп Василя от негова приятел
Февруари 10, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Бачо Киро
Бачо Киро, 1968 г., Берковица, худ. Феликс Каниц*
Жалостно събрание,
Много пъти сме се събирали на погребение, много пъти сме слушали жалостни плачове, много пъти сме чували за жалостни случки, но тази жалостна случка надминува всичките, която стана съвсем безвременно над този наш незабравен свещеник и приятел, на когото никой не се надяваше да ни замини тъй безвременно и да ни остави в таквази жалост. До вчера го имахме помежду си и никак не вярвахме, че тъй безвременно ще го грабне немилостивата смърт и да ни раздели вечно от него. До вчера имахме всинца надежда в него, че дълго време ще живей между нас и да делим с него злото и доброто на този кратък и лъжовен свят.
О, жалост голяма! Зле се излъгахме! Черна и немилостива съдба го ненадейно взе от нас. Оставаме в голяма жалост ние всинца негови приятели, защото изгубваме достойния си и любим свещеник, от когото много добро очаквахме. О, Боже, дали е туй нещо от теб? Дали ти искаш невинните и да разплакваш стопанка и деца, братя и сестри, роднини и приятели, или си пущаш, Боже, гнева за нашето поправяне? Знаем те, Боже, че си праведен и милостив, не си направил човека да го наказваш, но си го направил, Боже, от голямата си благост да добрува и да те слави, и да бъде наследник на големи добрини, които му си ти приготвил във вечния живот.
Всичкото, което си го направил, Господи, все е добро. Но едно нещо има, Боже, от което ние нищо не можем да разберем – от смъртта не можем нищо да разберем. Защо ни тъй без време граби? Защо ни ненадейно живота пресича? Защо ни в тъмен гроб завлича, там да гнием?
О, смерте, ти си за нас едно неразбрано нещо! Да затвори човек очите си и устата си, да не може да види и да хортува, и да ходи както е гледал и хортувал, и ходил, да лежи пред нас без никакво чувство и в тъмен гроб да се затисне, там да изгние, да стане на пръст и плесен. Туй е за нас едно твърде неразбрано нещо и много лошо. Днес аз мисля да живея много време, а утре да бъда изгубен. Днес аз мисля да изпечеля и достигна много имот, а утре да ме няма, да се изгубя. Днес аз мисля да си направя хубава къща и весело да живея в нея, а утре да ме затиснат под черната пръст!
Ах, неразбрано нещо е за нас смъртта, и лошо, защото докарва работите тъй, както ние никак не сме мислили. Затуй ли се мъчим и трудим всинца на този свят, кога утре ще го заминем без нищо? О, голяма лъжовина человеческа! Напразно се труди всекий жив человек. Всекий си мисли, че много време ще живей и се труди да си направи живота рахатен и радостен. Затуй се труди деня и нощя, но често се излъгва, защото няма нищо в неговата власт, нищо не става по волята му, нищо не се случва, както си той мисли и крои. Всичко става както ищи Бог. Той ни дава живота, той ни дава радостта, той ни провожда и жалостта. Много са чудни и непостигнати неговите работи. Но нашите работи са твърде лъжовни и лоши, защото ние предпочитаме тукашния живот от вечния, все за него се трудим, а за вечния никак не помисляме.
Но елате да видим нашата лъжовина! Ний от земята сме били направени, пак ще в нея да се върнем според божието изречение: „земля еси, в землю пойдеши”. Елате да видим как ни граби смъртта и как ни разплаква. Колко майки разплаква и колко малки дечица, колко братя и роднини! О, жалостно позорище! Кой е този пред нази, дето лежи, не гледа, нито хортува? Не е ли той нашия любим свещенник? Ах, злощастний приятелю, отче поп Василе, защо не ни погледнеш както ни поглеждаше, защо не ни продумаш, както ни сладко хортуваше, защо ни, отче попе, оставяш, защо ни разплакваш, защо ни скъсяваш радостта, защо ни изгубваш надеждата, която имахме на тебе, защо ни оставяш в таквази жалост?
Преди три години те с радост посрещнахме, когато се опопи и се радвахме, че ще живееш много време помежду нас, а днес те изгубваме и за всегда се от тебе разделяме. За толкоз ли ни е била радостта? Догде се нарадваме, че си имаме достоен свещеник, ето днес те изгубваме. Ах, злочести сме били за скоро време да те изгубим! И ти си бил злощастен, дето отиваш млад, зелен в черната земя. Но бъди благодарен, отче попе, от туй, което си имал в живота си. Наумявай се в онзи свят, че ти си имал тука искрени и любезни приятели, които са били готови и живота си за тебе да жертвуват и да те отърват от немилостивата смърт, ако би имало край. Тези приятели и роднини днес със жалост те изпроваждат и често ще въздишат като гледат гроба ти.
И ти, отче попе, в духа си отгоре нагледвай твоите приятели, с които си се с любов поминувал. Таз любов ще ти остане. Бог определил тебе по-напред да повика, но и ние щем след тебе да додим, из този път щем да минем, дано ни Господ събере в небесните селища, дето е живота безкраен.
Елате, братя, елате, сетен път да здрависаме нашия любим свещеник, от когото вечно се разделяме. Елате да видим нашата лъжовина! Как се затиска човек под черната земя, как става на пръст и плесен! Ето нашия любим свещеник не ще го има със нас вече – пресели го в гроба смъртта, живота му като пресече, отдалечи го от света. Всинца щем, братя, тъй да измреме. Смъртта не гледа ред, нито време. Всекий човек е нейн роб, всекий ще лежи в тъмен гроб. Но блазе му, който е поживял на този свят с любов: за него в райската градина венеца е готов. Който в тукашния си живот направи добрини на своя си народ, такъвзи благодетел радостен от този свят отива и неговата памят винаги е жива, каквото и този наш любим свещеник. Той не беше богат, нямаше имот, но и без имот можеше да направи големи добрини на своя си народ. Но няма го вече, живота му се пресече. Елате всинца, братя, сетен път да го здрависаме:
Нека се всинца притечем,
„Вечна му памят!” да речем.
Вечна ти памят, отче поп Василе,
За тебе сме са всинца нажалиле
И жалостни сълзи роними,
Пред черкова те ровими:
Кога в черква идими,
Кога ти гроба видими,
Кога край него минувами –
Тебе ще помянувами.
Тялото ти в тоз тъмен гроб ще почива,
Но твойта памят все ще бъде жива.
Догде твоите приятели живеят
Все щат за тебе да милеят.
Бог да те прости и упокой
И на райски добрини удостой.
Нека ти бъде пръстта лека
Отсега и до века.
„……..Покойният беше от сиромашка фамилия, от малък ходил ратайче, после седя и чете 4-5 години на монастир „Света Троица” и стана даскал на селата Димча, Патреш, Мусина и на наше село. На 1864 се ожени, на 1868 се опопи, на 1872 г. май 29 се помина 35 годишен. Беше с всекиго любезен и голям и ревностен родолюбец. Вечна му памят!”.
* Бачо Киро е роден 1835 г., на 6 години баща му почива. Помага на семейството си като ратай. На 12 години майка му го праща да се учи в Батошевски манастир. От ранна възраст става учител (откъдето идва и названието Бачо), като обикаля околните села Коевци, Мусина, Михалци, Вишоград, от 1857 г. до смъртта си преподава в родното си село Бяла Черква. Участва в борбата за църковна независимост и е затварян неколкократно (заедно с бъдещия отец Васил). Под негово въздействие, по време на Априлското възстание, от неговото село излиза чета от 100 човека, несравнимо повече от околните села. Оживява 9 дневната обсада на Дряновския манастир (където в последните дни четата от едва 200 човека е обградена от армия наброяваща близо 10 000 човека), след разбиването на четата и опожаряването на манастира, успява да стигне до родното си село. Там е пленен и предаден от чорбаджиите на селото, които го предават на турците като изкупителна жертва, тъй като техните собствени синове също участват във въстанието. Бачо Киро има възможност да избяга, но отказва да го направи. Изправен пред извънредния турски съд, печели дори враговете с достойното си държане. Търновският първенец Етхем бей прави опит да го спаси, представяйки го за умопобъркан. Тогава Бачо Киро казва на турски език стихотворение, с което заявява съзнателното си участие във въстанието. Обесен е на 28 май 1876 г. в Търново.
През 1868 г. Бачо Киро води отец Гавриил (негов роден брат) и отец Васил, и двамата учители по това време, да бъдат ръкоположени за свещеници от българския владика еп. Доротей Софийски в Берковица. Решава да изминат дългия път от Бяла Черква, Търновско до Берковица пеша. По време на престоя им там се засичат с Феликс Каниц, роден през 1829 г. в Австро-Унгарската империя, останал кръгъл сирак на 14 години, евреин приел християнство, той е известен пътешественик, археолог, географ, етнограф и художник, благодарение на когото България става позната в Западна Европа в годините преди освобождението. Изготвя много точни карти на Северна България, използвани от руската армия по време на войната, за което получава два ордена. Феликс Каниц е впечатлен от личността на Бачо Киро и от дългото пътуване пеша, което е направил и го моли да му направи портрет.
Семейството на Бачо Киро притежава само една негова фотография правена в Букурещ. През 1885 – 1886 г. синът му Теодосий Киров, като офицер в армията води рота, с която преследва шайка разбойници. Случайно се отбива в хана в Берковица и вижда на стената сред други портрети и картини, портрета на баща си, направен от Феликс Каниц.
