Близко или не съвсем
Февруари 22, 2018 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция
Автор : Игумен Нектарий (Морозов)
Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.
Понякога се случва някой, който е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.
Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.
„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.
В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.
Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.
Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.
Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.
Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.
Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.
Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.
източник: Православие ру
