Ела да пием по кафе!
Март 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Архим. Ефрем Панаусис
В една басня от Езоп се казва, че всички животни се събрали и всяко се гордеело, че имало повече деца от другите. Едното казвало: аз имам пет деца, другото казвало аз имам шест, друго – аз седем. Тогава се появила лъвицата и я попитали ти колко деца имаш? И лъвицата отговорила – родих едно, но лъв. Св. Йоан Лествичник в живота си написал само една книга – Лествицата – една, но лъвска книга. Тази книга е духовен лъв. Лествицата е една стълбица, която започва от най-малките стъпала, от малките и всекидневни борби на живота и стига до последните стъпала – до 30 стъпало, което включва вярата, надеждата и любовта. Най-вече любовта. Св. Йоан казва, че за да кажеш обичам и за да почувстваш най-вече, че обичаш, трябва да минеш през дълъг духовен процес, трябва да се научиш да поразяваш егото си, да се смириш, да придобиеш търпение, да работиш първо върху себе си, за да излезеш от себе си в този спасителен изход на любовта към Бога и брата.
„Лествицата” е писана за монаси и някой би казал, че не се отнася към нашия живот в света. Но във въведението авторът дава отговор на всички нас. Той казва, че въпреки че е текст, който се отнася към монаси, при все това спасението засяга всички. Пътят към Бога може да е различен за всеки, но краят на пътят е един и същ за всички. Не съществува едно Евангелие за монаси, а друго за миряни, делото на спасението засяга всички.
Но има и една разлика. Бог друго ще потърси от монаха, който не е имал задължения, не е имал деца, които да отглежда, семейни грижи, занимания. При монаха съдът ще бъде съгласно неговия подвиг и борба, които Бог му е поверил. Тоест кръста, който е призван да понесе.
В този дух и ние придобиваме дръзновение, и както казва монах Моисей Светогорец, като малките кученца от евангелската притча, вземаме трошички от светоотеческата трапеза, от това, което пада от отците, и лакомо ги събираме.
Днес ще говорим за смирението. Дръзко е да кажеш, че ще говориш за смирението, защото, ако реално искахме да говорим за смирението, навярно трябваше да се отдадем на мълчание. Може би мълчанието е най-добрият начин да говорим за величината на тази велика добродетел. Смирението, казва св. Йоан Лествичник, на свой ред също е една стълбица. Първото стъпало е, че стъпваш на земята, тоест започва от всекидневния подвиг и е толкова високо, че последното му стъпало стига до небето. До това съвършено състояние на смирението стигнала Света Богородица. Църквата и светият отец много конкретно ни дава реалистичната картина за смирението. Защото много пъти и аз и вие, четейки светоотеческите книги, мислим, че тези неща са ставали само по онова време, но св. отец ни припомня, че смирението е нещо, което може да се случи, трудно, но е постижимо, трудно е, но с Божията благодат се постига. Света Богородица започнало от първото стъпало и поради нейната възприемчивост и послушание към Божията воля Бог я удостоил да стигне до последното стъпало. Първото стъпало според св. отец се отнася към „елементарното” смирение, което бихме приравнили с възрастта на младенците малко преди да им поникнат зъбките. Тогава, когато приемаме храната във форма на кашичка, защото нямаме зъби да дъвчем. За това „елементарно” смирение говори той, което включва вярата, вярата в троичния Бог, учението на Църквата и учението на Светото Писание. Той казва, че първата основна стъпка на смирението е да вярваш във всичко, което се казва в Символа на вярата, а не както ти си мислиш. Това смирение го имат всички православни християни. След това „елементарно” смирение реално започва пътуването на тази велика добродетел. Въпреки че казваме нещо, което изглежда банално, при това не е даденост. Затова еретиците биват характеризирани като горделиви хора и самохвалци. Защото с тяхното отношение прогонват Божията благодат и изпадат от една заблуда в друга заблуда. Защото преди всичко се противопоставили на първата добродетел – смирението и неговото първо стъпало – приемането и вярата в троичността на Бога и завещаното учение на Църквата. Но отвъд еретиците, мисля, че имаме един личен проблем. Тоест всеки „реже и шие” по своя мярка Самия Христос, Църквата, заповедите, приема или съответно не приема това, което иска. Например по въпроса с поста. Казваме че Бог не гледа това, друго играе роля, че това, което излиза, а не това, което влиза в човека, го осквернява. Вижте колко избирателно четем св. Писание. Казваме примерно, че и Христос е ял или е обвинил лицемерите, докато не обвинявал грешниците. Каквото си искаме вземаме. Това са истини, които казваме и на които се позоваваме. Но знаете ли, че половината истина е пълна лъжа. Защото Сам Христос, Който казал, че наистина не играят роля това, което влиза, а което излиза от човека, Той Сам преди да започне Своето дело постил 40 дни в планината. Той Сам ни казва, че „този род не излиза, освен с пост и молитва”. Някои ще кажат: „ама в Евангелието на Страшния съд се казва, че там Бог няма да те пита колко си постил, колко бдения си направил, а ще каже отиде ли при затворници, облече ли голи, храни ли сираци и т.н. Да, разбира се, така е. Но св. Йоан Златоуст добавя нещо друго и казва, че Бог ще потърси от всички това, което биха могли да направят и ги засяга. Това да посети затворник всеки човек може да го прави. Това, което е в повече, т.е. тоест, бдението, духовния подвиг Бог не ги е поискал насила, но сърцето, което обича Бога, чувства нуждата да ги принесе като дар и това не означава, че не са приети от Бога или че в очите на Бога няма да ги сметне като нещо повече. Следователно е много важна тази първа стъпка – приемането на нашата вяра, на нещата, които сме приели без да добавяме или да отнемаме нещо. Това, колкото и просто да звучи, не е просто. Много пъти обвиняваме свещениците, нашия епископ, че примерно добавя нещо или отнема нещо (от службата), но нека всеки подири в себе си колко пъти с дума, мисъл, с живота си отнема от Бога съда и съди безразборно всички. Осъждането е страшна язва, броили ли сте колко пъти в това малко кафенце, за което се събираме вечер, за да говорим, „ела да пием по кафе!” – казваме. Събираме се и в една толкова малка чашка се побира цялата Вселенска Патриаршия, всички епископи на Църквата, на Гръцката църква, всички свещеници, настоятели, цяла Европа, Америка, другите планети и има още място. В една дребна кафена чашка. И най-вече вътре никъде не съществува нашето „аз”. „Не сме като останалите човеци”. Нека всеки да намери аналогията и навярно ще види и своите отговори по въпроса със смирението.
В Лествицата св. Йоан казва, че – на първия стадий – когато започне да цъфти смирението в нас, тогава разбираме, че мразим с болка всяка човешка слава и похвала. Приемаме безчестенето с отворени ръце и го прегръщаме като лекарство, което очиства нашите грехове. И едновременно изкореняваме гнева и яростта. В райското състояние, в което Адам бил, той се радвал на Божията слава. Радвал се на всичко, което правил, всяко негово дело било за Божия слава и всичко се отнасяло към Бога, към утешаването на другия човек. Когато човекът бива изгонен от Рая и идва тук на земята, се променят всички негови духовни чувства и начинът, по който възприема и гледа нещата. Така и тук като дете на непослушанието на мястото на Божията слава поставя пустославието, празната слава, любовта към славолюбието. Тоест човекът започва да мисли, че всичко, което прави, трябва да се отнася не към Бога, а към собственото му лице. Св. Йоан Лествичник казва нещо много хубаво – смиреномъдрие има не този, който унижава себе си и се обвинява, а този, който е бил похулен от друг, но въпреки това изобщо не е намалил своята любов към него. Много пъти всички ние и в първите стадии на изповедта казваме, „Е отче, аз съм най-грешният човек на света!”. И дори може да го вярваме. Но когато отецът ни засегне малко, веднага се възпротивяваме, защото в нас крием горделив егоизъм. Преди няколко дена един човек ми каза така: „Аз съм най-грешният човек на света”. Поговорихме малко и го попитах:
- Имате ли деца?
- Да, имам, женени са.
- Как се разбираш с децата си?
- Добре, но със снахата имам проблем.
И изрече много тежки думи срещу нея. Каза:
- Какво да правя, имам много тежък проблем.
Аз му казах:
- Слушай какво да направиш – да започнем от най-простото. Запиши името й за здраве.
Той, който чувстваше, че е най-лош от всички, скочи и каза:
- Е, не и за здраве!
Тоест само смирение на думи, повърхност. Както елея в кандилото, където елеят е отгоре, водата отдолу. Смирение на думи, реално съдържание – никакво. Този човек, който чувства себе си последен и смята всички хора по-добри. Тоест човекът смята, че е смиреномъдър, докато не го закачим. Смята, че има смирение, но не го закачай! Св. отци казват, че живеем заедно със змии, знаете, змиите са животинки, които, ако не ги закачиш, не те закачат, а когато се отбраняват, хапят, но никога не го правят от злоба, а ги е страх – ако ги настъпиш, ако ги подразниш. Така са и страстите. Доколкото са в нас и ги пазим, не ни закачат, но само да ги закачим, в онзи час ни хапят. Същото е и с гордостта. Всички имаме убеждението, че сме добри и смирени – докато не ни закачиш. Вижте каква врява вдигаме, ако чуем една клевета в наш ущърб. Нещо изречено срещу нас, някаква несправедливост, ако чуем нещо, което ни засяга. Вижте колко страшно е да се засягаме. Сещаме се, че когато старецът ни налагаше епитимия, се разстройвахме. Чумерихме се и т.н. Той идваше и ни казваше нещо, което тогава не го разбирахме, днес обаче можем да го разберем. Той казваше: „Сега се разстроихте, понеже направихте нещо лошо, или понеже се засегнахте?” Тоест дяволът отива да ни замърси не само чрез греха, а и чрез начина, по който ще се покаем. Какво представлява засягането? Защо се засягаме? Защото нашата гордост, която прекръстваме на достойнство, е била засегната. Била е смачкана. Бил е смачкан нашият егоизъм. Но нека отидем в св. Олтар и да видим Христос, Който е гол на Кръста и там да Му кажем – загубих моето достойнство. Загубих моя егоизъм, Ти какво казваш? И Той какво ще ни каже? Ще остави ръцете Си както винаги отворени и ще ни каже „И Аз загубих Моето достойнство, но го загубих, за да го намерите вие”.
В Църквата човек осъзнава своя егоизъм и на кои равнища се намира – ако се засяга много, има голям егоизъм. Ако с времето това намалява, означава, че се намираме на прав път. При това Бог винаги – доброволно или не – избира начини да ни смири. Вижте, отиваме на молитвата и ако ни обземе духовна ревност, казваме на Бога: „Боже, дай ми смирение, направи ме смирен!” Мнозина от нас го казваме – дай ми смирение. И Бог избира да не ни позвъни сутринта някой на звънеца и да ни каже „Добър ден! Пакетът със смирението, което поръчахте, дойде!” Не. Бог няма да го прати така, а чрез твоя съпруг, където ти ще си почистила всичко вкъщи, но той ще се хване за една неизмита чаша и ще ти каже „Добре, цял ден една чаша ли не можа да измиеш?” Въпреки че, ти си чистила цял ден. Бог избира един такъв начин да те „окастри”, защото иначе гордостта ти ще стигне до тавана. Той избира един такъв начин да те окастри, да те задържи в ниското (т.е. в смирението). Но аз, вместо да кажа на Бога благодаря, че ми изпрати този начин да се смиря, Му казваме „Добре, казахме да се смирим, а не да ставаме изтривалка да ни тъпчат! Другите! Докъде ще издържа? Още колко?” Ние обаче не разбираме, че тези граници на смирението стигат до границите на Бога…
Превод: Константин Константинов
