Да обичаме другия повече от себе си
Май 1, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : арх. Захариас Захару
- Някои мои енориаши са ми споделяли, че когато не се причастяват, изпитват странно облекчение. На какво се дължи това?
- Божието утешение идва при нас преди всичко чрез Неговите Тяло и Кръв. Защото светите дарове са изпълнени с възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с тях с чиста съвест и с горещо сърце, тогава усещаме това утешение. Защото тогава влизаме в Божието присъствие, и това Негово присъствие е животворно. Ние можем да влезем в това присъствие и по много други начини. Например, като призоваваме името Христово. Тъй като Христовото име в онтологичен смисъл е свързано с Неговата битийност, призовавайки Го, ние влизаме в Неговата Личност. И по този начин, ние събираме следите на Неговото присъствие в сърцето си. И следите на Неговата благодат, които събираме в сърцето си съграждат в нас един неръкотворен храм Божий. Ето защо св. ап. Павел в едно от посланията си ни казва: „Непрестанно се молете“. Когато непрестанно призоваваме името Христово, по този начин ние се намираме в постоянна връзка с Духа на Христос. И тази връзка ни очиства, просвещава и освещава.
Ето, това е друго средство, много силно, което ни съгражда като неръкотворен храм Божий. Ще ви кажа и за друго едно средство. Всичко е било приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие, и го оставим да се всели в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Свещеното Писание е слово Божие, онова слово, което Той отправя към нас. И когато ние го направим наше, чрез личната си молитва, и чрез словото Божие започнем да говорим на Бога, тогава Светия Дух, Който ни е дал тези слова, Сам Той се моли с нас и така действа за нас. Словото на Бога е Неговата творческа енергия, Неговото творческо действие. И ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в наш език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява нашата молитва. Тогава творческата енергия на Бога, която се съдържа в Неговото слово ще ни обновява и вдъхновява. Затова и св. ап. Павел казва, че свети Божии човеци, в които е говорил Светия Дух са ни говорили. Говорили са ни това слово за наше утешение и съграждане.
Говорихме за трите най-мощни средства, с които Бог ни дава Своето утешение и ни съгражда в Свои храмове. Но в живота на Църквата съществуват и много други начини, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни превръща в избрани Божии съсъди. Например, ще ви кажа нещо просто – всеки път, когато срещаме някой наш Христов брат, и го почитаме, като го поставяме по-горе от себе си, това е много богоугодно и Бог ни изпраща своята благодат. Защото това е начина, по който Той Сам ни се е открил. Той не е пожалил своя собствен живот, а го е предал на страшни мъчения заради нашето спасение, за да живее другия, т.е. ние.
Ето защо св. ап. Павел ни казва, че трябва да почитаме другия много повече от себе си. Именно тогава ще бъдем истински ученици Христови. Тогава нашите срещи ще бъдат в духа на любовта и ще ни подтикват да се обичаме, ако се срещаме в този дух на смирение – да обичаме другия повече от себе си.
С други думи, всички ние сме като образа на Св. Троица. И както Те – Отец, Син и Свети Дух живеят в неизказано единство, така също и ние, ако спазваме Божиите заповеди – да се почитаме един другиго повече, отколкото себе си, тогава и ние ще пребъдваме в такова единство, като на Светата Троица. Ако живеем по този начин, тогава нищо няма да ни тласка към злото. Тъкмо обратното, ще ни подтиква към добри дела.
И тъй, важен е другият Аз, а не моят Аз. Това е от изключителна важност особено за нас, свещениците. Защото, ако ние, свещенослужителите, не успеем да се смирим пред хората, които идват при нас да търсят помощта ни, то няма да можем да им предаваме духовните дарби. Ние не трябва да постъпваме по различен начин с властта, която ни е дадена чрез тайнството свещенство, а наш пример трябва да бъде смирената любов, която виждаме в лицето на нашия Господ Иисус Христос. Той ни е дал един чуден и велик урок – онзи, който служи, стои по-ниско от онзи, на когото служи. И този, който служи, е по-голям от онзи, който е на трапезата.
Отговор на въпрос за греха:
- За всички нас, едно е най-важното нещо – да изпълним Божията заповед – да възлюбим Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа. И за нас грях е всичко, което връзва сърцето ни и го прави несвободно да обича Бога. И преди всичко, това е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето. Веднъж едно младо момиче дойде при Стареца Софроний и плачеше, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ. Тогава той й каза – превърни своя грях на трамплин към вечния живот. Така е и за всеки един от нас – онова, което свързва сърцето му, което го кара да бъде несвободно да се предаде на Бога, това е нещото, което трябва да отсече, да се бори с него и да го преодолее. И за това всички видове страсти са вериги, пленничество. И има само едно средство да освободим сърцето си – това е Кръста Христов. Ако възлюбим Кръста Господен, по този начин той ще се превърне в ключ, който, когато се завърти надясно, ще отваря пред нас всички Божии дарове, цялото богатство на Божия живот, а когато се завърти наляво, ще превърне сърцето ни в пръст. В нашия живот Христовия Кръст се проявява в нас по различни начини. Когато станем приятели на Христовия Кръст, тогава той става средството, чрез което животът ни се преобразява така, както и Вие вече споменахте за преображението.
Много често, когато хората приемат недоброволния кръст на Божия Промисъл в своя живот, но го приемат и правят доброволен, тогава по този начин този кръст става причина за голяма благодат. Монасите и подвижниците, например, се опитват да бъдат приятели на Христос, като приемат доброволната аскеза. Те доброволно избират подвига. Но Христос, който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, знае по-добре от всички ни кой е най-подходящия кръст за всекиго. И това е кръста на Божия Промисъл в живота на всеки един. Ако при всички обстоятелства на своя живот ние успеем да отдаваме слава и благодарение Богу и Той остава при всички обстоятелства праведен, тогава ние ще сме приятели на Христовия Кръст. Именно така са постъпвали всички Божии светии и пророци – те винаги са отдавали Богу слава за всичко, а себе си са укорявали и осъждали. Погледнато в тази перспектива на нещата, ще разберем, че дори и греха не може да ни отдели от Бога. Защото в този смисъл, всеки грях може да стане причина за голямо покаяние и от него да получим голяма благодат. В една от коленопреклонните молитви, които Църквата чете на вечернята на Петдесетница се казва: „Пред Тебе, Едничкия, съгрешаваме, но и само Тебе, Едничкия почитаме“. И нашия стремеж е това почитание и поклонение на Бога да погълне смъртта в нашия живот. С други думи, не се спасяваме от делата, които вършим, а когато носим в себе си живо усещането за Бога, носим го живо в телата си, всеки един от нас. А тялото на нашето тяло е сърцето ни, т. е. сърцевината на нашето съществуване. И обратното, ние биваме погубени, когато това усещане за Бога го няма в нас.
В Стария завет се казва: „Кой е човекът? Човекът с дълбоко сърце, което носи умно, дълбоко, божествено усещане“. Има се предвид духовното, а не разсъдъчно сърце, което носи усещане за Бога. И това е нашата цел.
- Как да приемаме сънищата си, когато там присъства Св. Богородица или Иисус Христос?
- Не знам, имам алергия към сънищата. От малък съм научен да не им обръщам внимание. Но понякога се случва Бог да утеши човека и чрез съня. Но е много опасно винаги да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание има случаи, когато Бог е давал сънища на светиите, чрез които им се е разкривал. Но тези хора са били праведници, т.е. те са живели над нивото на обикновените човеци. Имали са чисти сърца. За нас едно е важно – да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да може Бог да приеме молитвата ни, когато Му се молим. Когато заставаме пред Бога по този начин, тогава Той ни дава такова утешение, което никоя човешка представа нито може да разбере, нито да обясни. Защото човек със своето въображение и със своите сънища може да достигне единствено и само до тварните неща. А онова, което Бог ни дава, то надхвърля всеки разум.
Ето защо при светиите въображението не е нужно, нито действащо. Защото животът, който те носят в сърцето си, животът, който Сам Бог им дава е нещо неописуемо, надхвърля всичко тварно. Затова на последните равнища на духовния живот трябва да отхвърлим въображението. И това е нужно, за да можем да застанем пред нематериалния Бог с нематериален ум. Именно за това трябва да отхвърлим въображението.
Из: Седмица на православната книга – Варна, 2017 г.
