Боже мой, Ти си една прегръдка!
Май 15, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : арх. Андрей Конанос
Веднъж ме поканиха в една гимназия, за да се срещна и да разговарям с учениците. Сутринта по време на молитвата забелязах, че някои от децата въобще не се молят, а говорят на двора. Влязох в час и видях един от учениците, които говореха. Казах му:
– Ще те попитам нещо, няма да ти се карам. Защо по време на молитвата говореше и не внимаваше?
Той ми отговори:
– Да ти кажа ли истината?
– Кажи ми!
– Не искам да се моля, отче! Не искам! Длъжен ли съм? Не искам да се моля на Бога! На тебе пречи ли ти?
– Не, не ми пречи. Просто те попитах защо вдигаше шум.
Докато той говореше, скочиха и други негови съученици и един от тях каза:
– И защо да вярваме в Бога? И защо да ходим в храма насила? И защо Бог да ни притиска в живота? Защо да прави всичко трудно? Винаги „Недей това, недей онова!“.
Докато той говореше, други пет-шест започнаха да викат, след това всички вдигнаха ръка. Аз им казах:
– Я почакайте малко, почакайте! Разбирам, че тук има проблем. Имате проблем с Бога, така ли е?
– Голям проблем! – каза един ученик.
– Разкажете ми.
– Ще ни оставите ли да говорим?
– Ще ви оставя, изобщо няма да ви прекъсвам, но говорете един по един.
Едно момче вдигна ръка и каза:
– Аз чувствах голям натиск вкъщи заради Бога и Църквата.
Друго дете каза:
– За мене Бог е станал чиста натрапчива идея.
Бог и натрапчива идея? Попитах го:
– Ти пък къде чу тази дума?
– Да, притискаха ме в детството, родителите ми ме притискаха с Църквата. И ако ме оставиш да ти кажа истината, ще ти разкажа много истории.
– Не ми казвай много, кажи ми само един случай накратко.
– Ще ти разкажа един, отче! – Той забрави да ми говори на „Вие”. – Веднъж отидох с класа си на църква и понеже говорех в храма с един съученик, един учител, който беше съсредоточен в молитвата, ни изведе навън с думите: „Вън от храма!” (защото, както той каза, вътре е забранено да биеш, но навън е позволено), удари ни два шамара, издърпа ни ушите, върна се в храма, зае отново молитвената си поза и продължи да се моли. Аз през цялото време се питах: „Какви са тези неща, какъв е този Бог? Защо един Божий човек се отнесе толкова жестоко с мене?“.
Едно друго дете ме попита:
– Да кажа ли и аз нещо лично?
– Кажи!
– Когато бях малък и четях някакви комикси с Мики Маус, един учител, който казваше, че много вярва в Бога, ги взе, скъса ги пред целия клас и ги изхвърли, като каза: „Това не са хубави списания, тези неща са лоши за тебе“.
Друго дете сподели следното:
– А мен директорът ме заведе в канцеларията си и ми каза: „Слушай, детето ми, аз съм Божий човек и ще ти дам един добър съвет: недей да дружиш с това дете от твоя клас, защото е лошо“. И той, отче, ме научи да деля съучениците си на добри и лоши деца: „С тези не говори, те са опасни за тебе!“.
Там беше и неговият приятел, онзи, с когото директорът го съветвал да не говори, той вдигна ръката си и каза:
– Помниш ли обаче, че ние си дружахме? Учителят казваше да не си говорим, но ние си дружахме.
А друг ученик каза:
– Аз, отче, имах в джоба си едни малки карти, наречени „покемони“, в Атина ги има, някакви детски истории, и един учител постоянно ми казваше: „Тези неща са от сатаната!“ Всичко, което ми харесва, е забранено! Когато нещо ми е приятно, Църквата идва и ми казва: „Не прави това, не прави онова!“ Душата ми се изпълни с вина, с натиск. И всичко това в името на Бога.
А едно дете каза най-хубавото нещо, което много ме трогна:
– Отче, да ти кажа нещо – в живота ме накараха да чувствам неприязън към Бога, но ще ти кажа, че Христос е най-добрият!
– Я повтори.
– Христос е най-добрият! Христос не е виновен, но хората, които ми говориха за Христос, не ми помогнаха да Го обикна, а ме накараха да се страхувам от Него, да Го гледам като заплаха в живота си, Някой, Който идва като пречка за моя характер, развитие, свобода, радост.
Аз казах:
– Деца, това, за което говорите, е много важно. Това са много страшни истини, които ме притесняват, защото аз съм свещеник и би трябвало да имам голяма отговорност пред вас и да не съм виновен за това, което днес чувствате, но за съжаление, и аз имам вина!
Мисля, че думите натиск и Христос не си подхождат. Ако чувстваш натиск за това, което правиш, не си заслужава да го правиш. Христос е свобода! Ако постиш под натиск, не си струва да постиш. Ако ходиш на църква под натиск, Христос се натъжава, или ако трудно се събуждаш, за да се помолиш. Бог не иска това насила. Старецът Порфирий казваше: „Бог не иска ангария”, т.е. насила, Той иска свобода, иска радост. Ако аз нося това расо, а вътрешно не го искам, не си струва трудът да го нося. Ако сте дошли тук насила, трудът не си струва. Христос иска малко, но от сърце!
Някога Господ стигнал дори дотам да каже на Своите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“, защото някои си тръгнали от Него, тъй като говорел трудни за вярване неща. Той говорел за Своята жертва, за светите Тяло и Кръв и някои казвали: „Какви са тези непонятни неща?“. Те си тръгнали от Него. Христос пита учениците Си: „Искате ли и вие да си тръгнете? Свободни сте. Обичате ли Ме? Останете! Не можете? Тръгнете си!“. Колко хубаво нещо! И св. апостол Петър казва: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“[1].„Господи, къде да отидем? Хубаво е при Тебе, при Тебе душата ни се успокоява! Не сме насила при Тебе! Искаме го и сме близо до Тебе!“ Това, възлюбени, си струва. Христос ни е дал право за свободен избор в нашите постъпки.
Да не би, братя мои, това, което казвам, да звучи повърхностно? Някой ми каза: „Така както говориш, нещата са малко повърхностни“. Аз му отговорих: „Ти какво искаш? Как да го кажа?“, тоест струва ли си трудът да говорим с такива думи и да ужасяваме другите, за да останат до нас насила?
Впрочем попитах децата:
– Деца, сега не искате ли да се изповядате? Не искате ли да отидете на църква?
– О, да, сега искаме, но не както преди, а с друг ум и с други мисли. Не насила!
Майка Гавриила казва: „Откакто сложих расото, спрях да говоря на хората много за Бога, защото моето расо говори“. Ако някой в расо мине покрай къщата ти, Бог говори. Казваш си: „Мина един свещеник. Мина една монахиня, един монах“. Не са нужни нито проповед, нито натиск. Ако моят пример казва нещо, то ще влезе в душата ти, не е нужно да говоря с думи. Ако аз постя, ако се моля, ако имам мир в душата си, не е нужно да ти казвам много думи, това си личи от само себе си, без думи. Не е нужен натиск.
Веднъж един подвижник минал с ученика си през някакъв град, като преди това му казал:
– Отиваме на мисия.
Ученикът си мислел, че ще говорят с хората, и чакал старецът да каже нещо, но той мълчал. Така минали през града, отминали и отишли в килията си. Ученикът попитал:
– Отче, няма ли да кажем нещо?
– Детето ми, казахме, видяха ни.
Твоето дете те вижда, жена ти те вижда, мъжът ти те вижда, не са нужни много дразнещи думи, нашият пример сам говори. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”[2]. Имаш ли светлина? Блести ли светлина в живота ти? Искаш или не искаш, другият ще я види. Не е нужно да му говориш с думи, той ще види делата ти, ще види смирението ти, добротата ти.
Забелязали ли сте, че колкото повече говориш на другия, толкова повече постигаш обратния резултат? Когато насила тръгваш да даваш съвети, той се противи. Вчера една жена ми каза:
– Мъжът ми не ходи на църква, какво да го правя?
– Не прави нищо! Кой те кара насила да го променяш, той не те ли вижда? Когато месиш просфора, не разбира ли, че ти вярваш в Бога и отделяш часове, за да замесиш просфората? Това не е ли проповед? Нима трябва постоянно да говориш? Не е нужно да говориш!
Другият вижда какво правиш. Когато вижда, че имаш деца и създаваш още две, три, четири, пет, нима не разбира, че вярваш в Бога? Защо ги създаваш? Ако не вярваше в Бога, щеше ли да имаш толкова много деца? Това е проповед! Другият вижда и получава своето послание. Натискът в живота на човека води до обратния резултат! Ще ми кажете: „Сега ти не ни ли говориш?“. Да, говоря, но защото го искате. Не говоря насила. Искате, слушате ме и ви говоря. Ако не искахте, нищо нямаше да мога да ви кажа, нито пък би трябвало да говоря.
В моя квартал има едно момче, което се казва Орестис. Родителите му постоянно му казват, че върши грехове, всичко им се струва грях. Слуша музика – казват му, че е грешен; отива да играе мач – питат го защо съгрешава; играе билярд – грях. Те искат да го водят на църква, но момчето отказва, защото оказват натиск върху него. Една вечер говорихме (беше отдавна, преди да стана свещеник), беше лято, имаше и звезди, той се развълнува и каза:
– Утре най-накрая ще отида на църква.
– Наистина ли? – попитах го аз.
– Да, ще отида!
– Радвам се, че ще отидеш, не го казвам заради мене, а заради тебе.
На следващия ден баща му се обади и ми каза:
– Какво ще стане с това дете, дори и днес не отиде на църква! Стана в осем часа и отиде да играе билярд в съседния квартал!
– Наистина ли? – Разтревожих се, засрамих се, защото момчето едно ми каза, а друго направи. – Какво да Ви кажа, съжалявам за детето Ви!
– Не чува, не приема това, което му казваме!
Не след дълго се обадих на Орестис и му казах:
– Как не те е срам! Не за това, че не си отишъл на църква, а защото ме излъга. Ти каза, че ще отидеш, а не отиде.
– Отидох, отче!
– Но баща ти ми се обади по телефона и ми каза, че си бил на билярд.
– Излъгах. Станах в осем, но не отидох в храма, в който те ходят, а в друг, в съседния квартал. Когато ходя с тях, след това ми казват: „Браво! Така ще станеш добро дете! Така трябва, да ни слушаш, да правиш това, което искаме! Сега ти се радваме!”, а аз не искам да се чувствам по този начин, сякаш им угаждам, и отидох другаде, защото исках свободно да почувствам Бога. Не понасям този натиск.
Аз му казах:
– Много ми харесваш така! Така ходи всяка неделя, дори да казваш, че ходиш на билярд, на плаж, прави каквото искаш, стига само да ходиш!
– Не върша ли грях?
– Но си отишъл на църква!
Много от нещата, които искаме, Бог не ни ги дава, защото не ги искаме наистина за душата на другия, а за себе си, за да бъдем ние доволни. „Да се ожени детето ми за тази, която аз искам, за негово добро.“ Уж! А в себе си казваме: „За да се изпълни моето желание и да ми се угоди. Аз така си мечтаех за детето ми!“. Не разбирам, какво трябва да прави детето ти? Да изпълнява мечтите на живота ти или да живее свободно, както и ти си живял? Разликата е голяма. Когато оказваш натиск, получаваш обратния резултат. Душата усеща. Отиваш да докоснеш другия и той се чувства така, сякаш го докосва бодлива тел, не чувства мир в душата си, а иска да се възпротиви и да реагира.
Ако ви попитам как гледате на греха, бъдете сигурни, че всички грехове, които ние оценяваме с някаква оценка, Бог ги оценява по напълно различен начин. Разбирате ли какво казвам? Имам предвид, че ако ти кажа какъв грях има някой човек и те попитам как ти се струва този грях, който той е извършил, ти ще кажеш: „Леле-мале, това направо е ужасно!”, Бог обаче гледа на него по напълно различен начин. И обратното. Някой може да е извършил малък грях, но Бог може да го смята за голям, а много големия грях да смята за много малък, защото Бог гледа не само греха, а откъде е тръгнало това нещо. Христос гледа не само кашлицата, а и как е започнала, кашлицата е симптом, тя е това, което се проявява. Причината дълбоко в душата е нещо друго, което ние, за съжаление, не виждаме.
Нека ви дам пример. Едно дете пушеше цигари, веднъж майка му дойде и ми каза (в началото, преди да изповядам децата, родителите им идваха и ми казваха какво да кажа на децата, но сега, естествено, спряха, защото видяха, че няма да стане):
– Отче, първо искам да Ви видя за малко!
– Естествено, елате.
– Моят Василий напоследък пуши цигари. Моля Ви, когато дойде, да му кажете да ги спре!
– Вие казахте ли му го?
– Казах му го.
– И какво, спря ли ги?
– Не, но при Вас е различно.
– След като е различно, остави ме да постъпя така, както преценя. Ако наистина смяташ, че това, което казвам, е някак по-правилно от твоето, остави ме да го направя, както аз мисля.
– Добре, отче, не очаквах да бъдете такъв!
Госпожата си тръгна. Идва детето.
– Василий, пушиш цигари!
– Да. Откъде знаете, отче?
– Миришеш на цигари. Как е, харесва ли ти?
– Не, не че ми харесват цигарите…
Колкото ученици съм питал дали им харесват цигарите, само трима казаха, че им харесва миризмата, всички останали казаха, че има друга причина.
– Защо пушиш?
– Защото съм стресиран.
Ясно, стрес.
– Защо си стресиран?
– Защото имам много трудни изпити и чувствам голям натиск.
Ясно, има изпити, чувства натиск.
– Защо, Василий, чувстваш натиск?
– Защото мисля, че може да ме скъсат на изпита и да не го взема.
Ясно, страхува се от провала.
– И ако те скъсат на изпита, какво ще стане?
– Ако ме скъсат на изпита, родителите ми ще ме отблъснат и ще ме отхвърлят, защото ми казват, че не трябва да отиват напразно толкова труд и пари, които хвърлят по мене.
– Ясно! И какво друго чувстваш?
– Чувствам страх и несигурност в себе си, чувствам, че ако се проваля на изпита, ще изгубя любовта им. Това ме ужасява! Ще се почувствам много самотен!
Вижте как тръгна всичко – от цигарите. „Ако пак пушиш, ще отидеш в ада!“ Майка му само това е виждала, нищо друго не я е интересувало, не се е запитала защо пуши. Тя му повтаряше: „Спри цигарите! Спри цигарите!“. Все едно да казваме на някого: „Не кашляй! Не кашляй!“. Намери причината, поради която кашля, излекувай причината, която е в дълбините на душата, и кашлицата сама ще изчезне. Това дете ми каза, че усеща стрес, страх, несигурност, чувства, че не е ценно за родителите си, че е ценно само ако вземе изпита, а ако не го вземе, нищо не струва, страхува се, че няма да почувства любов в душата си. Затова пуши! Следователно какво е за това дете пушенето? Грях или убежище? Към какво да прибегне? Къде? Някой казва: „При Бога“. Да, при кой Бог? Майка му показа ли му Бога по правилен начин? Аз показах ли му правилно Бога, за да Го възлюби?
Колко ми харесва, че Бог не е като нас. За щастие, Бог не е като нас, Той има напълно различен поглед за нещата от живота. Какъвто и грях да си извършил, да знаеш, че Бог го разглежда по различен начин, не като хората. Всички заклеймявали грешната жена, която отишла при Господа, и само Той казал, че в действителност тя е възлюбила много. „Прощават й се многото грехове, задето много обикна.“[3] Тази жена съгрешавала, но в греховете си търсела любовта, дълбоко в себе си търсела любов и от това търсене прибягвала към блудство, защото не се била научила как да обича правилно.
Затова старецът Паисий казва за някакъв грешен монах на Света Гора: „Моля се Бог да погледне на греховете му като на голяма детска беля, а не като на грях!”, т.е. Бог да не нарича грях това, което е направил, а да каже: „Непослушен беше, правеше бели!“. Бог оценява по един начин, а ние – по друг. Затова пред Христос човеците никога не чувствали натиск, никога не чувствали, че се задушават. Затова и апостолите говорели и Му казвали каквото искали. Един от тях казал: „Господи, искам да ми дадеш власт да седна до Тебе!“. Това, което искали, било безумица, но то ни показва, че Христос ги оставял да говорят свободно пред Него. Той не насаждал страх, никога не казвал: „Така ще се облечете! Така ще говорите! Така ще се държите!“. Свободно. „Възлюбете Ме и правете каквото искате.“
Казах това веднъж в един клас и едно дете ме попита:
– Значи каквото искаме?
– Да, ако обичаш, прави каквото искаш!
– Тоест мога да правя каквото си искам, ако обичам?
– Разбира се.
Но ако ме обичаш… Я си помисли, ако ме обичаш и пушиш пред мене, а аз се чувствам зле и дробовете ми се тровят, ще го правиш ли? Ако имам сестра и ти искаш да направиш с нея нещо беззаконно, обичаш ли ме тогава? Би ли го направил, ако ме обичаше? Любовта не ти дава право да вършиш грехове, а те поставя в правилните рамки на живота. Затова съгрешаваме, защото не обичаме – нито себе си, нито Бога, нито хората до нас. Съгрешаваме, защото нямаме правилно познание за живота, изопачили сме нещата и прибягваме до грехове. Защо блудният син се връща при баща си? Защо този млад човек след много грехове внезапно решава да се върне обратно? Защото идва неговият час, защото настъпва подходящият момент. Това е тайна! Защо някой се е покаял тази година, а ти, който сега ме слушаш, още не си се покаял? Ще чакаш една, две години, ще живееш живота си и след три години животът ти може да се промени. Защо ти се покайваш след три години, друг – сега, а пък трети – завчера? Това е тайна! Едно обаче е сигурно: Бог уважава мига на всеки един. Когато дойде твоят миг! Не зная кога!
Не можеш да посочваш на Бога кога да стане определено нещо, нито пък можеш да притискаш детето си да се промени. Ще дойде моментът, само Бог знае кога. Прояви уважение към това! Едно е сигурно – ти винаги трябва да бъдеш отворена прегръдка, да очакваш детето си във всеки един момент. Блудният син се връща, защото знае, че го очаква добър баща, една отворена прегръдка, без натиск, без строгост, без бич. Ти би ли се върнал така? Ако той знаеше, че вкъщи го чака някой, който ще му се скара, би ли се върнал обратно някога? Никога! Докато отсъствал от дома, той чувствал, че любовта на баща му го преследва, чувствал как една светлина обгражда душата му и една молитва смекчава сърцето му. Той живял блудно, но баща му го обичал. А когато обичаш, излъчваш вълни на любов и Божия благодат. Нищо, че другият е далеч, това стига до душата му. Ти си тук, детето ти може да обикаля и да прави каквото иска – ако го обичаш, Бог го покрива. Ще дойде неговият час, но с добро, по благ начин, и той ще се промени.
Ще ви кажа как завърши разговорът с децата от училището. Това беше най-хубавият момент в живота ми! Казах им:
– Деца, ако имах касетофон и знаех, че ще ми кажете тези неща, щях всичко да запиша. Казахте прекрасни неща. Особено ти, който ми каза, че си изпитал неприязън към Бога, но за теб Христос е най-добрият, че не е виновен Христос, а тези, които преподават за Него. Деца, вие сте почувствали натиск от страна на родителите си, на свещениците, на учителите. Ще ви задам един труден въпрос: можете ли да им простите? Прави сте, че не сте виновни, прави сте във всичко, вярвам, че и Бог така отсъжда. Можете ли обаче да им простите? Това, което ви казвам, е много трудно!
Децата да простят на родителите си? След като обикновено казваме, че родителите прощават на децата, защото децата са лошите. Тук обаче се доказа, че децата трябва да простят на нас, отците на Църквата (както се предполага, че сме отци), и на вас, родителите, и да ни кажат: „Прощавам ти!”.
– Можете ли да им простите и да не таите злоба? Направете го!
Едно дете стана и каза:
– Е, добре, прощаваме им, не таим злоба, но сме пострадали много от това, което те ни причиниха.
Друго каза нещо хубаво:
– Аз, във всеки случай, отново възлюбих Бога, отново, но го възлюбих с друг, по-чист ум.
– Това, детето ми, е много хубаво!
Да можем да простим! Знаете ли какво искаме всички ние? Искаме ласка, прегръдка, обич, някой да дойде и да ти каже: „Ти си хубав и значим човек! Обичам те, за мен ти си ценен!“.
Колко пъти приготвяш някакво хубаво ястие и ако мъжът ти не ти каже дума, се чувстваш някак си… Сготвила си яденето добре, за да чуеш една хубава дума. Това не е ласкателство на егоизма, а насърчение. И възрастни хора да сме, докато издъхнем, всички ние в душата си оставаме деца – искаме само една прегръдка! Един игумен от Света Гора ми разказваше, че когато веднъж епископът дошъл при тях и не поздравил един монах, той се наскърбил като дете, искал да му се каже една добра дума: „Отче, какво правиш? Добре ли си? Радвам се да те видя!”. Не че ще ти каже нещо важно, но чувстваш, че ти обръща внимание, че те е забелязал. Някой може да те погледне и това да те накара да летиш в небесата от щастие. Понякога хората на изповед броят минутите на другите, които се изповядват. Една госпожа веднъж ми каза:
– Отче, говорихте с мене само 5 минути, а предната госпожа остана 13 минути! Искам да Ви споделя един помисъл, но да не ме разберете погрешно!
– Кажи.
– Нея повече ли я обичате?
– Шегуваш ли се, защо да я обичам повече? Не, детето ми, тя имаше да ми сподели повече проблеми. Не се ли радваш, че имаш малко неща, които казваш за пет минути и приключваш?
– Не, отче, и аз искам да стоя много!
– Защо?
– Така, да чувствам, че ме обичате!
– Но ако го направя, ще трябва да стоим заедно цялата нощ и да се гледаме. Не става.
Разбрах я, но… защото и аз така искам. Всички искаме любов. Когато намерим любовта, тогава искаме да вършим добро без принуда. Тогава всичко е лесно.
Тази година един ученик ми направи впечатление. Той никога не вземаше благословение от мен в училище, а ме поздравяваше, сякаш съм министър-председател. „Как сте, отче?“ – така казваше и се ръкуваше с мен, правеше го нарочно. Всички други вземаха благословение, а той изпитваше радост: „Аз не съм като вас, аз се здрависвам с него“. Майка му обаче ми се обади по телефона и научих от нея, че той казвал за мене: „Добър е този отец, но няма да му направя удоволствието да взема благословение от него. Зная, че той иска да вземам благословение, да му стане приятно, но аз няма да му угодя!”. Тази година имаха изпит по физика и аз бях квестор на изпитите в неговата група. В един момент той тръгна да преписва нещо и аз си казах: „Боже мой, какво да правя? Просветли ме!”. Направих се, че гледам в друга посока, гледах телефона, за да видя часа. Той преписа и забеляза, че аз го видях, усмихнах се леко, направих се, че не виждам. Когато приключи, той ми донесе написаното, сложих си подписа и му казах:
– Хайде, приятно изкарване на лятото!
Той отвърна:
– Хайде… приятно и на Вас! Благословете!
И си казах: „Трудът си заслужаваше!“. Ако го притисках и му казвах защо не взема благословение – нищо! Трябваше обаче да чакам една година и да се моля на Бога: „Боже мой, не да вземе благословение от мене, не това е въпросът, а душата му да се смекчи!“.
Може и ти да чакаш доста време, за да стане това, което искаш, но без натиск. Нека станем и ние отворена прегръдка и както Бог се отнася с нас, така и ние да се отнасяме с другите, да обикнем, да приемем свободата на другия, да простим и да чакаме. Другите около теб ще се променят, ще стане това, което искаш, аз вярвам в това. Ако това, което искаш, е истински и реален копнеж на сърцето, който заслужава да преживееш, ще го преживееш! Трябва обаче да бъдеш отворена прегръдка и да чакаш, както прави Христос. Всички обичат Христос! Обичат Христос, не обичат свещениците. Ние сме виновни! Самия Христос никой не Го мрази, защото Той няма какво да ти направи, стои така – с прободени ръце и крака, кръвта Му тече… Какво по-лошо да Му се случи? Ако бъдеш такъв и никого не притискаш, а сам се разпънеш за света, ще видиш как хората около тебе ще се променят! Няма да реагират остро, ще чувстват, че твоята кръстна любов, твоята душа ги спечелва. (…)
превод: Константин Константинов
[1]Вж. Иоан 6:67–68.
[2] Мат. 5:16.
[3] Лук. 7:47.
* Изгонване на демони. (Бел. прев.)
[4] Вж. Иоан 21:15–22.
