ДА ОТХВЪРЛИМ БАЛАСТА НА СЛОЖНОСТТА
Октомври 25, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : игумен Нектарий (Морозов)
Умението да се радваме е една от удивителните и, без преувеличение, спасителните способности на човека. Може ли човек да я възпита в себе си, може ли да се научи на нея? Каква е връзката между радостта и другите способности и чувства на човека?
За разрушителната тъга
Четейки Свещеното Писание – в частност, Евангелието и Апостолските послания, – виждаме там множество различни повели. Това не са точно заповеди, това са думи на Христос, обърнати в различни случаи към учениците му и чрез тях – към всеки един от нас. Това са и наставления на апостолите, които те са давали на своето паство. Сред тези наставления е и повелята да се радваме (виж 1 Сол. 5:16). Както показва опитът, това е една от повелите, които най-често се забравят или се разбират неправилно. Няма да говоря подробно за стереотипното мнение, което може да се чуе от нецърковните хора, наминаващи рядко в храма поради някаква необходимост: Стоят, казват, православните на служба с мрачни и скръбни лица, лишени не само от радост, но и от какъвто и да било емоционален интерес към случващото се. Няма да говоря за него, защото това мнение до голяма степен е невярно: човек, който се е отбил в храма по време на службата за 15-20 минути, вижда хора молещи се, съсредоточени, борещи се напрегнато с разсейващите ги помисли. И, разбира се, техните лица са сериозни. Същите тези хора след литургията ще се смеят, ще се усмихват, ще се шегуват, ще проявяват топлота и интерес един към друг. Така че, като цяло, това твърдение е погрешно, но все пак за неговото битуване има известни основания.
Християнската вяра, пребиваването с Христос, предполагат не само наличието на някаква радост в храма, а и умение истински да се радваш на живота. Не може да не признаем, че такава вътрешна, дълбока, не помрачавана от никакви житейски обстоятелства радост, недостига или изобщо липсва у повечето от нас. А да се радва през целия си живот – за християнина е не просто заповед, а негов дълг, израз на ответната му любов към Бога.
Много често чуваме, че всеки човек, който се кани да посвети живота си на изпълнение на Божиите заповеди, ще има много скърби, че не е възможно, както казва св. Исаак Сириец, да се приближиш до Бога, по друг начин, освен чрез скърби. От това мнозина стигат до извода, че щом в света скърби ще имате (Иоан. 16:33), значи и за самите нас вътрешното състояние на скръб трябва да бъде фоново, постоянно, нормално. Но то е именно ненормално – преди всичко защото човек, който постоянно се намира в такава вътрешна угнетеност и чувство за безрадостност на живота, започва да се руши отвътре – психически, а често и физически. А това означава, че той започва да губи сили, да губи способността си за действие и вместо да служи на своите ближни, става за тях бреме, често твърде тежко. Да не говорим за това, че когато хора, които са далеч от Църквата, видят подобно саморазрушаване на вярващ човек, желанието им да тръгнат по пътя на вярата очевидно не нараства.
В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува.
Трябва да се каже, че не всяка радост, която човек изпитва във връзка с размишленията си за Бога, е радостта, за която сега говорим. Случва се да ни споходи радостно чувство, просто защото сърцето ни се е разгоряло по време на молитва, душевните впечатления са се оживили. Това чувство може да се задържи дълго време и то, без съмнение, е добро. Но това не е тази радост, която ще пребъде с човека въпреки всичко, дори в периодите на най-тежки изпитания. Духовната радост не изчезва в трудни външни обстоятелства, именно така тя се проверява.
Има също и състояние на еуфория, което се случва също да приемат за радост по Бога. Понякога то е резултат от напълно неправилен духовен живот, понякога – просто следствие от слаба нервна система. Еуфорията също може и трябва да бъде различавана от радостта, която е плод на задълбочен християнски живот, по един съществен признак – умората. От еуфорията човек рано или късно се уморява, а да се радва по Бога не се изморява никога.
Да заспиш и да се събудиш в рая
Какво пречи на духовната радост да расте в нас? Много неща, но едно от тях ми се иска специално да посоча: често хората, идвайки в храма и започвайки да живеят християнски живот, донасят със себе си и навика да се тревожат, да изпадат в паника.
Когато попиташ някой, защо се измъчва така с тази тревога, с тази паника – понякога до там, че не е в състояние да се зарадва на нещо – отговорът обикновено е един: такива са обстоятелствата. Но едновременно с това ние виждаме в Църквата хора, които намират начин да съхранят своя мир и светлата си радост дори на смъртния си одър; виждаме хора, при които всичко в живота се руши, а те не губят душевното си равновесие – и се усмихват искрено, и благодарят на Бога буквално за всеки къшей хляб. Значи все пак, причината не е в обстоятелствата. Има хора, които живеят съвсем благополучно, но стигат до умопомрачение, защото се боят от две взаимно изключващи се неща: от старостта и от преждевременна смърт. Но какво искате тогава? Както отбеляза една жена от нашата енория, „искаме да заспим и да се събудим в рая“. Т.е. човек има някакво неоснователно изискване: „Аз искам да бъде така“ – и тогава се появява мисълта, че няма да стане така, както му се иска, тя изпълва всичко и човекът изпада в истерия.
Изходът е един: да разберем, че животът е такъв, какъвто е, а не какъвто сме го измислили и да започнем да благодарим за него, а не да изискваме нещо от него. Да не си задаваме мъчителни и съвършено напразни въпроси: защо да живея повече, ако ще бъде така или иначе – и в двата варианта еднакво зле, какъв смисъл има в това? Смисъл определено има във всеки час живот. И този смисъл ни разкриват вярата и схващането за живота не като стечение на обстоятелства, а като дар Божий, който освен това ни е бил даден не веднъж, а ни се дава всеки ден и всеки миг.
Почти винаги зад неумението на човека да се радва се крие от нищо неоправдана вътрешна сложност. Когато човек носи в душата си нещо несъчетаемо, когато в нея са натрупани някакви митически конструкции, когато той излишно драматизира това, което се случва с него, не само че не може да достигне до духовна радост – той вече не чува и песента на птиците, не вижда залеза, не чувства топлия вятър. Разбира се, може да се каже, че има хора, които по природа са по-цялостни и прости, а други – по-противоречиви и сложни, но тук може да се направи следната аналогия. Ако на човек не му дават да спи в продължение на няколко денонощия, той неизбежно ще придобие по-голяма простота. Неговият жизнен багаж и душевни склонности ще си останат, но всички изкуствени вътрешни сложности някак много бързо ще загубят своята важност. По подобен начин действа и стремежът към Бога, когато той стане всецял, силен и истински: той дава на човека разбирането, че ето това е важно, това не много, а това може да бъде изоставено. Животът, устремен към Бога, може да се сравни с полета на въздушен балон: ясно чувстваш кога той започва да губи височина и изхвърляш баласта. И щом го отхвърлиш, веднага се освобождаваш от ненужните умопостроения, подозрения, от опитите да изразиш с много думи онова, което може би изобщо не е нужно да изказваш с думи, от самооправданията, които не те оправдават – и животът става много по-лек. И по-радостен.
„Аз обичам своята тъга“
Внимателният човек, който се старае в различните житейски обстоятелства да разпознава действието на Божия промисъл, обикновено вижда в своя живот повече поводи за радост, отколкото могат да забележат отвън заобикалящите го хора. В други случаи е точно обратното. Случва се да разговаряш с човека, да му изброяваш на пръсти онова, което може да го радва в живота му, да му носи утеха – и се сблъскваш с факта, че той просто не иска да се радва. По-близко и привично му е да пребъдва в това печално състояние на самосъжаление, в което е дошъл при свещеника. Той намира в него някакво патологично утешение и не иска да се откаже от него. Как изобщо е възможно това?
Не само е възможно, но не и чудно, защото радостта според християнското й разбиране е не само пълнота на живота, но винаги и душевен труд. Това винаги е някаква откритост към хората: не е възможно да се радваш по християнски, ако си се сврял някъде в своя ъгъл. И понякога е по-лесно да не предприемаш нищо по този въпрос, а да вършиш точно обратното и да намираш в това мрачно, извратено удовлетворение. Затова ми се струва, че всеки от нас, желаейки да се научи да се радва, трябва първо да се вгледа в себе си и да се запита: искам ли наистина да се променя или си ми е по-добре с моята тъга? И ако се окаже, че е последното, то с това непременно трябва да се борим с всички сили. Защото ако човек не се радва, той не може и да благодари, с което сам се лишава от благодатта и Божията помощ. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма такова Божие благодеяние, което да остане неумножено, освен онова, за което човек е неблагодарен. Така че може да се каже – колкото по-дълго човек предпочита да възприема всичко в тъмни краски, толкова по-лошо става неговото реално положение.
Да променим нагласата
Несъмнено способността на човека да изпитва радост, неговата възприемчивост към нея, зависят от нагласата му. Но ние сме свикнали да казваме „нагласа“, разбирайки някаква даденост, докато на практика нагласата по-скоро има нещо общо с настройките на смартфон: ние привикваме към определени параметри, но като се поровим в тях и се ориентираме, можем да ги променим. Човек зависи от много неща: от своите навици, страхове, интереси, емоции. Преустройвайки по един или друг начин всичко това, ние можем значително да променим общата „конфигурация“. И ако човек иска да живее радостен живот, трябва да се отнесе към това, като към много сериозно дело, което изисква непременно работа над себе си.
При обучаването в каквото и да било, винаги има съвсем простички действия, изпълнявайки които човек постепенно придобива навик. И в обучаването на това да възприемаш живота просто и непосредствено и също така непосредствено да му се радваш, също могат да се намерят такива елементарни упражнения. Например, някой ни е казал нещо и в съзнанието ни се прокрадва помисъл: а какво искаше да каже той? Просто така ли го каза или с подтекст? Тук трябва да се спрем и да възразим: „Това не е важно, той каза точно това, което каза и повече няма да мисля за това“. Или в сърцето ни се прокрадва страх от нещо. Веднага трябва да преценим: реален ли е този страх или измислен? И, ако е измислен, без съжаление да го отхвърлим, защото в противен случай никога няма да се научим да се радваме на живота.
Нужно е също по-често да напомняме сами на себе си, че Бог е създал човека за блаженство и макар че ние сме се лишили от него, правейки грешка в лицето на нашите праотци, за човека е естествено да се стреми към този блажен живот. Затова всичко добро, което можем да съберем във фокуса на нашето увеличително стъкло, от огромното слънце до мъничкото бръмбарче, от нечия усмивка до прекрасната тиха сутрин, трябва непременно да събираме и да насочваме този фокус в сърцето си. И тогава, може би, нашето свидетелство за Христос ще стане наистина живо за тези, които са загубили радостта от живота, и гледайки нас, те ще пожелаят отново да я намерят.
