Къде е обществото на свободните хора
Ноември 15, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Протоиерей Владимир Леонов
– Днес думата „свобода“ е една от най-популярните и така е било в течение на последните 200 – 300 години. Всички искат да бъдат свободни. Защо, според Вас, съвременната епоха така цени свободата?
– Струва ми се, че през всички векове и при всички народи свободата е била най-висша ценност. Различията започват по въпроса в какво е нейната същност и как тя се постига. Понякога задачата да се придобие свобода е изглеждала на хората толкова сложна, че те са провъзгласявали свободата за нещо непостижимо, за илюзия на човешкото съзнание, но от това стремежът към свобода не е угасвал. През последните 200 – 300 години в това понятие е привнесен нов смисъл, което е породило и ново усещане за неговата значимост. Ако разглеждаме този въпрос в рамките на европейската история, до началото на ХVІІІ век свободата се е разбирала като свобода в Христа, а след настъпването на така наречената епоха на „просвещението“ започват да я разбират като свобода от Христос, от религиозните и нравствени норми и даже като свобода против Христос. Във връзка с това между християните и нехристияните започнали да възникват остри спорове и взаимни обвинения в несвободност, макар и за двете страни свободата да е най-велика ценност.
Дълбоко съм убеден, че никъде, в нито едно религиозно или философско учение, значимостта на свободата не е разкрита така дълбоко и силно, както в християнството. Християнството е религия на любовта и свободата. При него тези ценности не просто се декларират, а към тях е прокаран път. Спомнете си думите на Христос: Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31-32).
Питате защо съвременната епоха така цени свободата? Хората започват да ценят едно или друго нещо в пълна мяра едва тогава, когато то изчезне или бъде накърнено. Кой жадува повече за свобода – човекът в затворническата килия или онзи, който е извън нея? За човека в затворническата килия обикновеният живот е свободен живот, той мисли и мечтае за свободата, а човекът извън килията смята, че просто живее. Така е и със свободата в наши дни – болшинството от хората искрено се стремят към свободата, защото в дълбините на душата си чувстват, че са я загубили, че се нуждаят от нея, желаят да я имат, но не знаят къде да я търсят и в какво е нейната същност.
– Вие употребихте понятие, което според мен, ще бъде непонятно за нецърковния човек, а и за мнозина от ходещите на Църква също няма да бъде съвсем ясно. Какво означава „свобода в Христа“?
– За да разберем „свободата в Христа“, трябва отначало да анализираме понятието „робство на греха“. Ако човек е свикнал да пуши и не е в състояние да спре, той става роб на цигарите. Изчезне ли възможността да получи поредната доза никотин, той страда и е готов на какво ли не заради тази отрова. Помня, как когато отбивах военната си служба във флота, се случваше по време на плаване на някои от войниците да им свършат цигарите и тогава те започваха да ровят в кофите за боклук, търсейки изхвърлени фасове. Да бъдеш роб на цигарите или на всяка друга греховна страст е унизяване на човешкото достойнство. Това е много по-унизително, отколкото да бъдеш роб на друг човек. Освен това е много по-опасно. Минавайки през вратата на смъртта, робът се избавя от робството на земния господар, а от робството на греховната страст човек ще страда и след смъртта. Според едно от светоотеческите тълкувания, вечният огън за грешниците – това е огънят на греховните страсти, които ще е невъзможно да бъдат удовлетворени.
Христос е дошъл, за да ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола: Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан. 8:34-36). Как Той прави това? Никой от хората не е в състояние да се освободи от греха сам, без Божествената благодат, която ни е дарувана от Христос и изобилно се преподава чрез църковните тайнства, молитвата и добрите дела. В сътрудничество с Бога, под въздействието на Неговата благодат, човек не просто се избавя от една или друга греховна привичка, но се преобразява, става духовно свободен от оковите на греха и може да върши добро, да се уподобява на Бога. Доколкото човек може безпрепятствено да върши благо, дотолкова той чувства себе си истински свободен човек.
Един млад човек ми разказа за преживяванията си след първата си изповед, към която той пристъпил много сериозно, желаейки да започне християнски живот. След изповедта произтекъл странен подем в живота му. Както той сам разказваше: „Главната ми страст и греховните навици, които изповядах, изведнъж рязко изгубиха власт над мен. Аз не можех веднага да повярвам в това. Ако преди изповедта моят живот приличаше на живота на човек, в град, в който са се промъкнали диви животни, готови да изскочат иззад ъгъла и да го разкъсат, то сега аз можех спокойно да вървя по улицата и дори да разглеждам труповете на тези повалени хищници, без да се страхувам, че те ще ме захапят“. Несъмнено на него му е било дадено да вкуси първичния опит от духовната свобода от греха или свободата в Христа.
През ІІ век след Рождество Христово Климент Александрийски е казал, че „да желае“ и „да може“ при съвършения християнин е едно и също и до това състояние се достига чрез упражняване и очистване, а несъвършените, макар и да не могат, имат желание. Букетът от неудовлетворени желания ражда чувството за липса на свобода.
– Могат да Ви възразят, че християнството специално се стреми да снижи това „да желае“ до минимално ниво, така че човек на практика да не иска нищо, да не се проявява в света и всячески да ограничава своето земно присъствие. Т.е. сякаш у човека преднамерено се унищожават всякакви желания.
– Християнството, за разлика от будизма например, не унищожава човешките желания, но дава възможност ясно да се различи тяхното духовно съдържание. Тези желания, които не съответстват на богообразното достойнство на човека, ще му донесат страдания, а богоугодните стремежи ще станат залог за неговото истинско щастие. Човек често не е в състояние да оцени духовните последствия от своите стремежи. Спомняте ли си как това е изразено в известната поговорка: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Християнството дава ориентир на човека в съответствие с Божия замисъл и прокарва път към вечния блажен живот с Бога. Тук без самоконтрол и преобразяване на своите желания няма да мине.
– Т.е. това е като че ли просветление и очистване на желанията?
– На първия етап това е очистване и даже отсичане на греховните желания, което у светите отци се нарича отсичане на своята воля, но като цяло това е път на постепенно преобразяване и уподобяване на Бога.
– Как мислите, защо тогава много нецърковни хора, гледат на Църквата като на общество от несвободни и комплексирани, твърде послушни хора?
– Много нецърковни хора гледат на свободата преди всичко като на възможност безпрепятствено да удовлетворяват греховните си стремежи и се опитват да оценяват християнския живот през призмата на тази тяхна представа. Те разсъждават така: аз мога да пия, да пуша, да блудствам, да псувам на майка, а той не си позволява това, следователно аз съм свободен, а той – не. На такива хора може да бъде зададен въпросът: А колко дълго вие можете да не пиете, да не пушите, да не блудствате, да не псувате? Най-вероятно такъв човек не би издължал това и няколко дни. Тогава кой е свободен – този, който е способен да управлява своите желания, или този, който раболепничи пред тях постоянно?
Християнството е друг тип живот, друг тип свобода, които изпадат от полезрението на нецърковния човек, не се вместват в неговия светоглед.
– Църковните хора могат да изглеждат несвободни и поради това, че се придържат към определени догмати, вярват в нещо, без то да е удостоверено от техния разум, както казват опонентите им. Може да изглежда, че в Църквата няма свобода на мнението и т.н. Изобщо, доколко е важна за Църквата ценността на плурализма, казано на съвременен език?
– Ако говорим за ценността на плурализма, то апостол Павел казва: Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат изкусните (в Синодалния превод – „достойните“ – бел. прев.) измежду вас (1 Кор. 11:19). Т.е. разномислието в църковния живот се приема като нормално явление още от първите векове на християнството, ако то не накърнява нашето единство с Христа. С времето тази идея е намерила израз в известната фраза: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“.
Но на мен ми се струва голяма грешка твърдението, че хората, които са вън от Църквата, са свободни от догмати и следват само това, в което са се убедили чрез своя разум и опит. Болшинството от хората извън Църквата са изпълнени с безкритично възприети стереотипи, сляпо следват съвременните „трендове“, лесно се увличат от илюзии. Религиозният човек има напълно извън временни критерии: Бог, Свещеното Писание, опитът на светците, които с живота си са доказали истинността на християнските идеи. Нецърковният човек има само своя повреден ум и заразено от страстите сърце, които е лесно да бъдат манипулирани. Поради това той неизбежно се превръща във ветропоказател, доверявайки се едновременно на артистите, политиците, на някакви светски знаменитости, блогъри, на своите страсти, желания и т.н. Разликата е само в това под влиянието на кое течение ще се постави този ветропоказател. Обикновено човекът, който е извън оградата на църковния живот, не рефлексира тези аспекти и не осъзнава, че несъзнателно се доверява на някого и следва информация, която не е проверявал и не е в състояние да провери. Кой знае защо това се смята за признак на свобода.
Възможността опитно да познае и да провери върху себе си истинността на християнското учение е открита за всеки човек. Ако на първия етап за нейната реализация е необходима вяра, то скоро тя се превръща в дълбок духовен опит и знание, както това се случило в живота на св. Николай Сръбски. Във фашисткия концлагер Дахау, където той бил затворник, при него дошъл млад немски офицер и виждайки необикновения ум и образованост на владиката решил да го заговори: „Нима Вие наистина вярвате в Бога?“ „Не, не вярвам“ – отговорил епископът. – „Колко се радвам да срещна културен човек. Когато бях дете, вярвах, защото така ме учеха, а сега съвсем не вярвам.“ – „При мен беше различно – пояснил владиката – когато бях дете, вярвах, а сега няма защо да вярвам, защото знам, че има Бог. Чрез изкушенията моята вяра стана знание. Сега аз със сигурност зная, че Бог съществува“. За всеки християнин, неговата вяра достатъчно бързо се превръща в личен жизнен опит, потвърждаващ Евангелието.
– Как се отнасяте към знаменитата фраза, че „свободата е осъзната необходимост“?
– Това е много интересно философско твърдение. Неговата относителна истинност е свързана с факта, че на даден етап умният човек започва да разбира, че не е напълно свободен. Неговото съществуване е обусловено от множество външни условия: от физическите и социални закони, от въздуха, храната, от ограничените ресурси на тялото и психиката и т.н. И само тогава, когато човек осъзнае и приеме тези условия със смирение, той се доближава да вътрешната свобода. Той им се подчинява не защото те неумолимо го притискат, а осъзнавайки тяхната необходимост и неизбежност. Той разбира и приема тези условия, и доброволно им се подчинява.
Всъщност, цитираната фраза представлява опит да се постигне свобода без Христос, просто като се смириш с различен род необходимости. Длъжен съм да кажа, че за да се осъзнае това, е необходимо достигането до определено духовно ниво. Разбира се, това не е онази християнска свобода, която Господ дава по благодат на вярващите в Него, когато човек става способен да върши добро, даже въпреки външната ограниченост (подвига на Христос, на мъчениците, на преподобните). Но това все пак е по-добро отколкото свободата в греха, защото човек, осъзнавайки и приемайки своята обусловеност от този свят, не роптае и не богоборства, а на практика казва: „Да бъде Твоята воля!“, не познавайки още Бога. Затова аз се отнасям положително към тази фраза или поне по-добре, отколкото към либералното тълкувание на свободата като всепозволеност и стремеж към удовлетворяване на всяко желание каквото и да става.
– Кажете, моля, какво от догматическа гледна точка е съотношението между свободата и Божия промисъл? Ако човек е свободен, то как да съвместим това с факта, че Бог знае всичко предварително и че Той определя всичко в света, че всичко зависи от Него?
– Богословието ясно разграничава две категории: Божествено предведение и Божествено предопределение. Преп. Иоан Дамаскин казва: „Бог предвижда всичко, но не всичко предопределя“. По отношение на неразумните създания Бог предвижда и предопределя. За тях такова предопределение се явяват например законите на битието. Постъпките на разумните свободни същества, каквито са ангелите и хората, Бог предвижда, но не предопределя.
Не е лесно да се осъзнае тази мисъл, но тя може да бъде илюстрирана с различни примери от живота. Например, Вие наблюдавате шахматна партия между гросмайстор и любител и лесно можете да предвидите победата на първия. Но за шахматистите това няма да бъде предопределение. Те ще извършват своите ходове свободно и съзнателно, независимо от Вас. Или друг пример: влизате с детето си в кухнята, а там, на масата, стои торта. Вие знаете, че детето ще поиска парченце от нея, но то ще направи това свободно и съзнателно, без по никакъв начин да се съобразява с Вашето предвиждане. Ако дори ние, хората, можем да предвиждаме отделни ситуации, без това да бъде предопределящо, то колко повече Бог, Който знае нашите възможности, предвижда нашите постъпки, но не ги предопределя. Липсата на предопределение се предполага и от това, че ние носим пред Бога отговорност за нашите постъпки. Ако всичко беше предопределено, да се иска от нас отговор за дела, които не сме могли да не извършим, би било крайно несправедливо. По това Православието кардинално се различава от фаталистичните религии, например, от исляма, където Божието предведение е предопределение.
– В приведените от Вас примери аз все пак предвиждам няколко възможни варианта за развитие на събитията, а Бог веднага ще предвиди това, което ще бъде.
– Бог предвижда всички възможни варианти и е готов да реагира на тях, но едновременно с това прекрасно разбира към какво ще се склони човешката воля. Човекът е свободен и може да отстъпва от Божия замисъл в такава степен, в каквато поиска и това също влиза в Божието предведение. Взаимодействието между Божието предведение и свободната човешка воля е прекрасно отразено в последните глави от книга деяния Апостолски. Отначало Господ се явява на Павел и му казва: Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим (Деян. 23:11). Очевидно Бог предвижда, че апостол Павел ще попадне в Рим и, както ни се струва, всички участници в съответните събития би трябвало, съзнателно или несъзнателно, да съдействат на това. Но какво се случва на практика? По пътя към Рим хората много пъти съзнателно, с потресаващо упорство се противят на Божията воля, въпреки преките откровения, възвестени им чрез апостол Павел. Отначало апостолът, по Божие откровение, уговаря капитана да остане на Крит, за да не пострадат кораба и хората, но капитанът не го слуша и попадат в буря. Изглеждало, че нарушаването на Божията воля би трябвало да ги доведе до гибел и всички вече изгубили надежда, че ще оцелеят, но апостолът казал: Ни една душа от вас няма да погине, а само корабът (Деян. 27:22). Отстъплението на капитана от Божията воля било простено по молитвите на ап. Павел. Като че ли сега могли да се успокоят, но последвало ново отстъпление, заплашващо с гибел. Когато вече се приближили до острова, екипажът искал да избяга с лодка, но Павел предупредил стотника и войниците, които го конвоирали: ако тия не останат на кораба, вие не можете да се спасите (Деян. 27:31). При слизането на брега от заседналия кораб, над Павел отново надвиснала смъртна опасност: войниците решили да умъртвят затворниците, за да не би някой от тях да избяга, но стотникът, като искаше да спаси Павел, възпря ги от това намерение и заповяда първи да скочат и да излязат на земя тия, които могат да плуват (Деян. 27:43). Във всички тези случаи е видно, че въпреки ясно изразеното Божие предведение, всички участници в събитията не били ограничени в своите решения, действали свободно и съзнателно, даже тогава, когато техните решения пряко противоречели на Божия замисъл. Господ довел ап. Павел в Рим, но всеки човек, който се оказал с него, дал отговор за това, как е съдействал или възпрепятствал осъществяването на Божията воля.
– Как Ви се струва, съвременният свят – свят на свободни хора ли е или не?
– Съвременните хора имат потенциална свобода не по-малко и не повече от хората в миналото. Друг въпрос е, че им е по-трудно да разкрият този потенциал. Защото днес ние в по-голяма степен се оплитаме не само в греховни страсти, но и в различни външни зависимости. Например, не можем да живеем без комфортни условия, без Интернет, без мобилен телефон, без социална инфраструктура и т.н. Доколкото можем да живеем без всичко това, дотолкова сме свободни хора.
– Но хората ще Ви отговорят: „А защо да живеем без всичко това? То е удобно и ни харесва, защо да се отказваме?“
– За да си осигурят висок стандарт на живот, хората трябва да работят от сутрин до вечер, да мислят постоянно за това, да се измъчват, да жертват своите семейства, любимите и близки хора. Получава се затворен кръг: със своя труд аз трябва да обезпеча това, което ми осигурява комфорт, но плащам за това такава цена, че целият този комфорт губи смисъл. Аз като че ли изковавам веригите, които ме сковават и ме теглят към гроба. Работя за това, посвещавам му целия си живот, а за самия мен, за Бога, за членовете на моето семейство, за приятелите ми не остава почти нищо – нито сили, нито време, нито чувства.
– Мнозина считат, че истинската свобода е в парите и богатството. Човек разполага с много средства и благодарение на това може да прави каквото иска.
– Това е един от най-наивните възгледи за свободата, който е разпространен сред хората. Можеш ли с помощта на богатството да си купиш вечен блажен живот с Бога, любов, приятелство, щастие, здраве? Всичко, което мога с помощта на своето богатство е да удовлетворявам своите греховни страсти и по този начин да правя себе си още по-зависим от тях.
– Как съвременният християнин може да осъществи на практика този среден път между отричането от света и разтварянето в света?
– Трябва да се стремим към такава форма на отношения със света, която ще ни позволи да не се саморазрушаваме и едновременно с това да развиваме и преобразяваме околния свят. Вътрешният духовен ръст е главният критерий. Тук можем да си припомним православния христологически принцип: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Той е уместно да бъде приложен и в дадения случай. Ние сме призвани да не се разтваряме в света, да не се изменяме под неговото въздействие, но и да не го напускаме и да не се разлъчваме от него, защото християните са солта на земята, семена, които трябва да бъдат хвърлени в земята и да принесат плод. Без земята и извън земята нашето съществуване е лишено от смисъл. Всеки трябва да реши този проблем сам за себе си, може би в диалог със своя духовник. И мисля, че лесни решения тук няма.
