Моят кръст е моето възкресение
Април 11, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Интервю на София Хаджи (писател, преводач и радиоводещ в радиото „Църквата на Пирея”) с о. Спиридон Василакос
- Отче, човекът ли става по-жесток или времената са такива?
- И двете. Времето е рамка, ценен дар от Бога, рамка, в която се култивира или светостта (αγιότητα) или свирепостта (αγριότητα) на човека. Когато човекът освирепее, освирепява и епохата му и всичко около него. Затова в Църквата се опитваме да се отдалечим от зверството (θηριότητα) и да преминем към Божеството (θεότητα). Егоизмът много пъти създава твърда черупка около сърцето и не сме осъзнали, че тази черупка е тъмницата на сърцето, сърцето живее в затвор, затваря се в егоизма. Границите на егоизма са много тесни, в тях душата сама си нанася удари, ожесточава се и предава навън тази жестокост. Виждате, човекът е поставен в такова положение сред творението, че предава на околните своите нагласи, желания, душевни движения. И веднъж тези движения имат святост (αγιότητα), и оттук нежност и топлина, а друг път имат свирепост (αγριότητα) и варварство.
- Имаме Христос и Евангелието, но ние, християните, сякаш с другите сме в противникови отбори.
- Въпросът е ние какво смятаме, че са другите? Кои са другите? Ако осъзная, че другият е Божий образ и го почета, тогава ще стигна до онова предгреховно състояние, ако съборя всичко, което ме отделя от другия и другият стане аз. Когато всичко се охристови в сърцето ми, тогава ще осъзная, че другият е Божий образ. И аз съм Божий образ, следователно другият съм аз. Той не е този срещу мен, а моят рай, не е моят ад, а моят рай. Защо? Защото заедно с другия намираме място в Божията любов.
- Ние като християни казваме, че притежаваме Христос, имаме Евангелието и можем да отговаряме на другите, но проявяваме гордост – имаме истината и използваме това изключително много. Забелязал ли сте го?
- Да, въпросът е, че вярваме, че имаме истината, но имаме ли я? И ако я имаме, живеем ли я? Имаш истината, знаеш истината, но живееш ли я? Сега ще ми кажеш – как осъзнавам, как разбирам дали живея истината. От това доколко съм свободен. Истината е Христос и когато човек преживява Христос, се освобождава. Но аз виждам, че още съм в тъмницата на моята страст, немощ, егоизъм, завист, осъждане, всички тези елементи, които реално ме пленяват и затварят. Хубаво, зная истината, но живея ли я? За да не съм свободен, означава, че тази истина е останала някъде в ума ми и не е напоила цялото ми същество. Съществува някъде, но не е повлияла всичко в мен. Бл. Августин, казва, че мрази онези дни, в които не е обичал Христос. Горко, казва на дните, на времето, през което не Те обикнах, през което не Те обичах. И аз трябва да намеря частите на душата ми, които още не обичат Христос. Нека не гледам какво мислят и правят другите, как живеят. Въпросът е, че в мен още имам части, които са като Кипър – някои са свободни, но не бива да вярвам, че съм свободен, понеже някои части са се освободили с помощта на Божията благодат, защото другите още са поробени и така сърцето ми е разделено. Сърцето има „граници”, не е свободно, и затова борбата ми се простира до последния миг от живота ми. Не другите са проблемът, винаги трябва да гледам на моето аз като на извор на всичко. Казвам, че вярвам в Христос, но знаеш ли какво не съм направил? Не съм закопнял за Христос, което означава, че нямам копнеж. Повече ще се зарадвам ако срещна един човек, който отдавна не съм виждал, отколкото в неделя да почувствам този копнеж, тази радост, когато влизам в св. Литургия, където усещаш мириса на Христовата кръв – това е атмосферата на св. Литургия, това дишаш, а чрез Кръвта Му – любовта и жертвата Му. И се доближавам там без да копнея, без да жадувам, нямам копнеж, което означава, че в душата ми има места и части, които още не обичат Христос, не копнеят за Него, остават без енергия и движение пред Неговата любов. Това е един голям проблем и затова нека видя какво става в мен. И, повярвайте ми, ако поискам да видя какво става в мен, никога няма да поискам да видя нищо от това, което става около мен. Трябва да влея Христовия живот в моите мъртви части. Определени пъти чувствам скръб, докато всичко е наред. Или виждаш някой човек и го питаш:
- Има ли ти нещо?
- Не.
- Всичко наред ли е?
- Наред е.
- Защо си така?
- Не знам.
Знаете ли защо сме така? Защото в нас се извършва едно погребение – на една жива част от душата ни, която е умъртвена от нашия егоизъм, от нашето безразличие. Тя е умряла и понеже душата съпреживява с тялото, предава тази скръб на тялото. Така нямаш желание за нищо, без външно да ти се е случило нещо. В мен има едно погребение и вместо да видя как ще влея живот в тази мъртва част вътре в мен, гледам мъртвите части на другия. Но нима отиваш да плачеш на чуждо погребение? Това обаче правим. Тръгвам от погребението, което имам в мен, и отивам в мъртвите части и елементи в живота на другите хора.
- Защото това е по-лесно и по-просто: да гледам погребението на другия и да не се вгледам в себе си и да се опитам да оживея. Последното изглежда тежко.
- По-лесно е, защото, ако видя моето погребение, ще трябва да се мобилизирам, за да възкръсна. И това съдържа труд. Днес отбягваме всичко, в което има труд. Знаеш ли на какво прилича нашият духовен живот? – на дистанционно управление за телевизор. Смятам, че трябва да си седя и натискайки копчетата, да сменям състояния – душевни, вътрешни, но и външни. Но това не е възможно. Всичко ценно съдържа труд и се постига трудно. И тъй, без труд нищо не става; без кръст няма възкресение. И за да влезем в този духовен процес, трябва да осъзнаем и винаги да гледаме кръста през светлината на възкресението и възкресението като последица от Кръста. Без кръст нищо не става. Трябва да го осъзнаем. Егоизмът се противи и не искаме да поемем кръста. И не разбираме, че когато не нося кръста си, понасям много по-голяма тежест. Кръстът е този, който ще построи мостове над бездните, които съм създал в живота си. Кръстът е този, който ще ми помогне да открия пътя; от момента, в който няма кръст, съм парализиран. Видяхте ли какво направи Христос с разслабления (парализирания)? Казва му: вземи одъра си и върви у дома. Ще предам това с малко по-различни думи. Всичко, което те е обездвижвало и приковавало на едно място, каквото и да е било, това е кръст, вземи го на гръб и върви у дома си. Кой е твоя дом? Животът ти. Влез динамично в живота си. Имаш възможността и благодатта от Бога да вземеш всичко, което те приковава на едно място, всичко, което смяташ, че е твърде тежко, вземи го, влез динамично в живота си и не се бой от нищо. Това ни казва Христос.
- Страхуваме се от промяна на живота.
- Излизаме от нашето удобство.
- Това обаче не е приятно за нас, осъзнаваме и го и затова не искаме да се променим.
- Много е приятно, когато придобием вкус от него, защото кръстът е „лъжичката”, с която „ядеш” възкресение. Това е въпросът. И не сме го осъзнали, струва ни се тежко, немислимо, но то ни извежда от егоизма ни, да не се лъжем. Не от живота ни, а от егоизма ни, от това, което ние смятаме живот, докато не е живот. Св. преп. Мария Египетска от мястото на покаянието казва: смятах за живот хулата срещу природата. Хула, където егоизмът ти казва, че това е живот, но в крайна сметка си извън живота. И Христос ти показва реалното измерение на живота, което е кръстът. Там, където ще обездвижиш егоизма и ти самият ще се задвижиш. Когато го направиш, ти се движиш. Когато умъртвяваш егоизма, живееш. Не е тежко. Господ го казва. „Бремето ми е леко”, истина е, стига да придобием вкуса, един път да го изпитаме. Извън това състояние ни изглежда нещо много тежко, докато не е тежко. И, разбира се, съществуват пречки и трудности, но – виждаш го и от пътя на онези хора, които възлюбили Христос – докато има пречки, трудности, изкушения, болки, изпитания, имаш толкова радост, надежда, твоите празноти са покрити, всяка твоя клетка се е изпълнила. Смятам, че извън това болката се преумножава, защото извън това си сам. Докато тук имаш Христос, не един бог на трон, а един Бог, Който пролива кръвта Си и се разпва заедно с теб, не седи пред теб на един трон и да ти казва: прояви търпение!, а е разпнат на един Кръст и ти го казва оттам.
- В случай, че не си го осъзнал и не си понесъл този кръст, идват трудностите с цел да те възпитат, но ти може да гледаш на това като на наказание. Така ли е?
- В областта, в която живея редовно стават сеизмични трусове. Някои от тях са били много мощни и изравнили цели села със земята. В онзи момент, когато всичко рухва, негодуваш и се отчайваш. Представи си да виждаш всичко разрушено. Но ако след известно време попиташе жителите от тези села и им казваше: какво стори земетресението!, те биха отговорили: кое земетресение (σεισμός)? Спасение (σωσμός) беше! Което означава, че всичко старо и изтъркано е било сринато в земята и построеното било много по-добро, с по-дълбоки основи. Това става и с изкушенията и изпитанията. Егоизмът строи, затова трябва да се заравни със земята, за да се построи нещо добро, което ще подслони живота.
Св. Исаак Сириец казва да не считаме всичко това, което ни се случва като наказание от Бога, защото Бог няма да потърси от нас какво сме направили в миналото, а как сме употребили това, което ни е било дадено, за да продължим напред. Например земетресението.
Именно. Много пъти си мисля за една картина. Идва нещо и ни нанася удар, един автомобил, причинява ни няколко рани, една травма. Какво разбрах от това? – че трябва да бъда по-внимателен. Научи ме на нещо. Получих рани, но, слава Богу, не толкова големи. Но аз какво правя? Когато дойде някакъв удар, го грабвам с въпроса „Защо, как, защо на мен”, държа го и това ме влече надолу. Така ме разбива, буквално ставам на парчета в тези питания „Защо” и дори може да ме убие, докато преди просто ме е ударило. В живота стават събития, изпитания, изкушения и вместо да спра и да видя какво разбрах от това, винаги гледам какво съм загубил. Това е грешка. И всички тези въпроси „защо, защо, защо” ме карат да се изпълня със страхове, вини, неверие. По коя причина правя това? Нека видя какво разбрах, какво научих, и очевидно в бъдещето ще разбера защо е станало. Защото, докато не съм внимавал, ме е блъснала една малка кола, докато в бъдещето, когато ще внимавам, ще избягна удара от камион. Питаме: това наказание от Бога ли е? Възможно ли е? Затова, когато се случи нещо, нека се опитам да видя какво научих чрез него. Един лек сблъсък ме кара да се махна от мястото, където съм и да отида на друго – нека видя гледката от мястото, на което съм отишъл. Бог е искал да ми покаже нещо, което не го виждах и ме премести. От момента, в който не поисках сам да се преместя, Той ме премести по този начин. От ново място, където ще се окажа, нека хвърля поглед към нещата, които имат връзка с аспектите на живота ми. Ще видя много неща. Но аз какво правя? Един малък мотоциклет ме блъска, но аз се хващам за въпросите „защо и защо”, това ме влече надолу и в крайна сметка не разбирам, че така единствено успявам да се дезориентирам, да загубя целта и да изпитам още по-силна болка.
Не е достатъчно да повярваме в Бога. Това е много малко, трябва да повярваме в Божията любов, ако повярвам в нея, тази любов ще премахне всичко – съмнение, неверие, колебание, защо на мен. Ще зная, че всичко е посещение на Божията любов. И ако го видя така, тогава ще мога да разбера изключително много неща.
- Така се отварят очите ни.
- Именно.
- На една богословска конференция дискутираха възкресението и това, че е неприемливо да не вярваме във възкресението. Мислех си, че не можем да убедим никого за това. Тоест някои богослови казваха: „за мен е закон, че възкресението съществува и другите не могат да ми говорят каквото си искат”. Ако живеехме възкресението, както например св. Силуан Атонски, тогава не бихме се гневили на нашите братя, които не вярват.
- Възкресението е въставане. Само онзи, който въстава, не срещу другия, а срещу смъртта, срещу всичко, което има мрак, само той може да разбере, да живее това, което наистина е възкресението. То е въставане. Както въставане в границите на моето аз е покаянието, постът, молитвата. Въставане, когато търся от Бога нещо, което не е възможно да се случи в рамките на човешките дадености; когато се покайвам, поразявайки не другия, а себе си. Ако се борех с моето варварство и злоба, нямаше да се боря с другия, нямаше да поразявам другия. Отсъства това вътрешно въставане, и понеже човекът е създаден, за да въстане духовно, но няма това духовно въставане, се вдига срещу другия. Силите, които Бог му е дал да въстане духовно, ги използва срещу другия.
- И се обърква.
- Обърква се, разбира се. Има сили, човекът е вулкан, Бог така го е създал. Вътрешността на вулкана, който е всеки човек, е много по-дълбока и гореща, отколкото тази на природния вулкан. Когато светците въстанат срещу своя егоизъм, страсти, немощи, мрак, който може да откриват в себе си, в ума и душа, вече не могат да воюват с другите. Характерен е примерът с двама подвижници, които в даден момент си казали – бре, брате, толкова години сме заедно и нито един път не сме се скарали! Ама какъв живот е това? Да се скараме един път! Как да се скараме? – го попитал другият. Тъй като те знаели да се гневят на себе си, на своята страст и да въстават срещу нея. Така си казали:
- Виж, ще поставим една стомна по средата, аз ще кажа, че е моя, ти ще кажеш, че е твоя и накрая ще се скараме.
- Добре.
Поставили стомната по средата и първият подвижник казал на другия:
- Аз ще взема тази стомна!
А другият отговорил:
- Вземи я, брате мой, халал да ти е!
- Ама не ти ли казах да кажеш, че е твоя?
Започнали пак отначало:
- Стомната е моя!
А другият отговорил:
- Твоя ли е? А, трябва да имам още една. Чакай да отида да ти я донеса!
И така, докато се опитвали да се скарат, не могли. Аз, който не се гневя на себе си, а само оправдавам себе си, какво ще направя? Ще се разгневя и ще осъдя другия. Всичко в живота на Христос трябва да работи вътре в нас. Всичко, и Кръстът и Преображението. Зная, че страстта ме обезобразява, добродетелта ме преобразява и преобразяването трябва да работи в мен, както и Разпятието и Възкресението и Второто Пришествие. Всяка минута трябва да е едно Второ Пришествие за мен. Да съдя, осъдя и издам присъда над себе си, внимавайте, не като заличавам личността, а като проявявам личността и Божия образ. И е сигурно, че ако осъдиш себе си, не оневиниш себе си, ако осъдиш себе си преди да бъдеш съден, когато бъдеш съден, няма да бъдеш съден. Но ние винаги осъждаме другите и оправдаваме само себе си, защото смятаме, че сме единствените чисти и свети в света, а всички други са виновни, отговорни, тъмни сили.
- Всички заговорничат срещу нас – така казваме.
- Именно. Където би трябвало всичко в мен: помисъл, желание, нагласа, движение, дело, слово, в тайнственото пространство на смирението да направят „заговор” помежду си за моето спасение.
- Но не можем лесно да осъзнаем това.
- Един пример. Нещо минава покрай нас, гали нашите чувства, но не стига до сензорите на душата. Възможно ли е св. Литургия да мине през мен и да не копнея и да не жадувам за нея? Ще се подлудявам за нея. Докато сега отивам на служба и гледам часовника си дали отецът е закъснял пет минути, псалтът, проповедта, дремя, тежи ми, гледам наоколо какво става, всичко минава само повърхностно и затова не докосва моя вътрешен, душевен свят. Представете си един път да бях почувствал истински св. Литургия, целия живот на Христос, и в това да срещах Живота, колко различни щяха да бъдат нещата.
- Ние, хората, в крайна сметка не намираме покой в това, което Бог ни предлага, казваме, че вярваме, но не преживяваме вярата. Вярата отстои от преживяването и това ни изморява, обърква и не напредваме. Изискваме постоянно от другите да напредват, ние обаче не.
- Вяра, любов, смирение, молитва, пост, всички тези неща заедно трябва да се съединят, за да може чрез динамиката, която ще придобият, и най-вече чрез Божията благодат да обгърнат опитното преживяване. Виждате, действаме изолирано, докато постя, не обичам, докато вярвам, не прощавам, докато обичам, не вярвам, всичко това в даден момент трябва да си съдейства. Според един руски велик подвижник, всички тези добродетели са като скачени съдове. Ако отделиш един съд от другите, е логично там да спре всичко. Да го кажем и по различен начин. Всичко това са „братчета” – вярата, любовта, прошката, търпението. Представяш ли си братята да нямат връзка помежду си, да не си приличат, да не си сътрудничат, да не се срещат? Те трябва да имат пълна връзка помежду си, едното да крепи другото. Затова и отците – св. Йоан Лествичник говори за свещен съюз – между любовта и смирението; св. Григорий Богослов говори за две криле, как иначе ще полетиш с едно крило? Св. Никодим Светогорец говори за две гребла.
- Ако преживявахме вярата, нямаше да казваме вярвам в един Бог, а щях да преживявам тази тайна.
- Това е пътят и перспективата към преживяването. Разбира се, вярата е събитие, което бихме могли да определим като кардиограма – има колебания. Това обаче показва животът. Някога се губи, друг път нараства. Това е кардиограмата на душата, психограмата, една жива душа, която се бори. Мисля, че този, който изразява по-добре вярата в Христос, е бащата с болно дете в Евангелието, където Господ го пита: вярваш ли? И той Му отвръща – „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” Сега вярвам, след една минута може да не вярвам. Да не забравяме св. ап. Петър, който слиза от лодката в морето, подухва по-силен вятър, Христос допуснал това, защото навярно егоизмът работел: „Ех, оставих другите зад мене в лодката!” Тръгнал, доближил Христос, подухнало малко вятър и започнал да потъва. Когато започнем да потъваме, защото вече не стъпваме върху вярата ни и под пътя ни на живота съществува бездна, тогава казваме, както казал св. ап. Петър: „Господи, помогни ми! Спаси ме, Христе мой!” И да бъдем сигурни, че в следващия момент ще почувстваме ръката на Христос.
- Така ще ни помогне. Когато виждаме един човек да се бори, той ни става по-мил.
- Естествено. Говорихме за Божията любов и търсейки вътре в себе си, ще констатираме и докоснем отпечатъците на любовта Му в нашия живот и когато констатираме това, тогава тази любов буквално ще ни „подлуди”.
Започва Страстната седмица, затова нека видим себе си и да срещнем Христос чрез Йосиф Ариматеец, чрез изоставянето Му от учениците Му, отричането на ап. Петър, предателството на Йуда, греха на блудницата. Ако видим събирателния образ на всички тези лица, които Църквата ни показва през Страстната седмица, ще осъзнаем, че всички те заедно съставят нашето собствено аз. Това са елементи от нашия живот. Нека ги видим и тогава ще кажем това, което казал великият подвижник папа Ефрем Катунакски в един диалог с благодатта и със собствената си душа. Това не е обикновено слово, а преживян опит. Той казва на Божията благодат:
„О, светлина, светлина предвечна, светлина, сладчайша моя светлина, просветли и мен, моя мрак, разбий, светлина моя, моето вкаменяване и помрачение. О, светлина, кога ще те видя отново?! Дойди, светлина, светлина на душата ми, нямам повече търпение!”
И сега се обръща към душата си:
„Душо моя, докога ще държиш очите си затворени? О, душо моя, колко те онеправдах, но дойди и ти при светлината, ако ще да си сляпа. Светлината ще ти отвори очите…”
Превод: Константин Константинов
