Как възраства душата
Юни 5, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : игумен Сергий Рибко
- Как се съотнасят помежду си ревността и произволението?
- Не може да има ревност без произволение. Произволение е желанието на човека, и колкото по-силно е желанието за угаждане на Бога, толкова по-силна е ревността. Но само нашето благо произволение е малко, то трябва да се прояви в дела по Бога. Има евангелски заповеди, които трябва да се изпълняват ревностно, със съдействието на всички сили, тъй като на нас ни е заповядано да любим Бога с всички сили, с цялата си душа и сърце (Мк.12:33). Когато човек във всичко иска да живее по Божия воля, с всички сили започва да извършва дела на вътрешно благочестие, тогава с Божия помощ нещо в него започва да се случва.
- Отец Сергий, ако човек ходи в храма, редовно се причастява, пости, можем ли да кажем, че той е ревностен? Още повече ако човек е отишъл в манастир нима това не говори за неговата ревност?
-Още не може да се каже, че той е ревностен. На първо място, както казахме неведнъж, има и ревност не по разум. Трябва да разберем правилно ли постъпва той, има ли Божия воля и благословение на отиването му в манастир? И даже и да има, то отиването в манастир още не е достатъчно за спасението. Това е само началото на подвига на спасението, а какво ще бъде продължението. Няма ли да падне в нерадение?
Виждал съм много хора, които отиваха в манастир и толкова бързо си отиваха от него. Така че ревностното начало на подвига-това още не е ревност. Само постоянството прославя Бог; необходимо е да си ревностен постоянно, да не отслабваш в подвига в продължение на дълго време. Ревността на новоначалния, както казват св. Отци, още не е твърда, тя е душевна, а не духовна. Когато човек е провел в подвиг много години, тогава той действително е раб Божий и неговия подвиг обезателно ще принесе плодове.
- Все пак, можем ли да кажем, че монашеския начин на мислене способства за придобиване на духовна ревност?
- Монашеството съществува тъкмо за ревностните хора, за тези, които се стремят именно към аскетическия, подвижнически живот. Манастирите помагат на такъв човек да се разкрие, предоставят му възможност за пълно духовно самоотдаване, там нищо не пречи да се спасяваш и живееш духовен живот. В манастира за това са създадени условия, там има и духовни ръководители, и необходимите книги, ежедневно богослужение. Зад стените на манастира има по-малко съблазни.
В света още по пътя от храма към вкъщи, какво ли няма да видиш и чуеш, така благодатта, получена в храма, се изгубва лесно. В манастира след църковната молитва, всички отиват в своите килии или на послушание, поучавайки се от добрия пример на братята. Макар че, разбира се, в манастира също има всичко, докато човек пребивава на земята и страстите в него са живи, на дявола му е дадено да го изкушава.
В света човек, като правило, е свързан със семейния живот, има деца, стари родители, които е нужно да бъдат обезпечени с всичко необходимо, трябва да се работи. Налага се в празници да се ходи на работа, а не в храма, това отнема маса време и сили, така че за молитва, за духовно четене сили просто няма. Това е навярно главната причина за това, че все пак безбрачния живот е по-висш от живота в брака
Както се казва в Св. Писание неомъженият се грижи за Господнето (Кор7:34). Такава жена не е свободна, мъжът я командва, на нея й се иска да отиде в храма, а мъжа казва: „Не, да отидем в тъщата на баницата”. И трябва да отиде, да окаже послушание. Ако не отидеш-ще има скандал, нищо добро от това няма да излезе.
- Отец Сергий, от какво зависи духовната ревност?
- Преди всичко от произволението на човека, от това, какво въобще той иска да получи в този живот, особено в духовен план. Нужно е да се постараем да разберем какво е духовното благо, което ни обещава Господ. Нужно е да съумеем да видим тези блага, които човек получава още тук на земята, също и тези които са предназначени за вечния живот, да се замислим и какво очаква неразкаялите се грешници във вечността.
Твърде много неща ние не изпълняваме просто по неразбиране или недоразбиране, а резултатите са страдания-и временни и вечни. Ако хората разбираха, какво ги очаква грешниците там, мисля, че всички биха били ревностни, всички биха се подвизавали като най-ревностните монаси, повече от това, всички биха били святи. Именно правилното разбиране и разсъждение за живота лежи в основата на правилното изпълнение на заповедите. А за да се разбере не трябва да се леним да прочетем духовни книги, творенията на св. Отци, да поговорим с хора, да отидем до манастири, да станем на молитва още веднъж и да помолим Господа: „Боже, помогни ми да разбера това”.
Когато човек има правилни понятия за греха и неговите последствия, за благодатта, за добродетелите и техните плодове, тогава той се подвизава ревностно. Иска да е причастник на благодатта и да избегне вечните мъки. Това е истински праведник.
- Има ли някакви средства за разгарянето на рeвността
- Това преди всичко е покаянието. Нужно е да осъзнаем своите грехове, да разберем това, което ни отделя от Бога. Колкото по-силно е това осъзнаване, толкова по-силно се разгаря ревността. Но, подчертавам, всяко действие трябва да бъде разтворено със смирение и разсъждение. Поста, разкаянието и извършването на всяка духовна работа е нужно да е по Божия воля. Смирявайки се постепенно, ние започваме да получаваме правилни понятия за това, в какво действително се заключава Божията воля, в какво се състои нашето служение на Господа и ближните и как това е свързано помежду си. Духовната дейност тогава преминава от мечтателна към реална; тогава човек се моли правилно и пости както трябва и служи на ближните, както би следвало.
По този начин душата постепенно възраства. По степента на появата на правилни понятия, живота на човек се променя; той започва да се отказва от греха и да изпълнява на дело добродетелите. Но още веднъж ще подчертая- в основата на правилния, ревностен живот трябва да бъде положено покаянието-и нищо друго.
- Прославените от Църквата светии и подвижници на благочестието са придобили святост по различни пътища. Може ли тя да се достигне без духовна ревност?
- Светиите се отлечавали от обикновените хора именно по това, че са имали духовна ревност. Нито един нерадив човек не може да достигне духовно съвършенство. Той не само, че не е способен да стане свят, но едва и ли ще се спаси. За да се избавим от нерадението трябва да се трудим твърде много.
Истинският подвижник прилага за своето спасение повече усилия, от обикновения човек, даже повече и от монаха, също търпи и по-големи скърби. Но той е готов да се труди доброволно и да ги понася. За достигането на святост, както и за истинския монашески живот, е необходима духовна ревност, това е качество, което не може с нищо да се замени.
- Можем ли да кажем, че нашето преуспяване в духовния живот е пряко свързано с ревността?
- Несъмнено. Духовната ревност определя качеството на човешкия подвиг, явява се своего рода летва, която той поставя пред себе си. Нерадивият разсъждава така: „Аз ще направя това и това, достатъчно е.” А за ревностният това е малко, неговата душа не се удовлетворява от тези трудове, които в духовния живот се предлагат на всички, на него му е нужно нещо повече.
Става така, че човек достига до вярата в Бога, постепенно се въцърковява, а след това за него става недостатъчно само в неделя да ходи в храма, да чете само утринното и вечерното правило, да пости само сряда и петък. Иска му се да е по-често в храма, да пости и в понеделник или съвсем да не яде месо, да прибави нещо към своето молитвено правило, да казва непрестанно Иисусовата молитва, да има духовник. С други думи, за него е малко просто да съблюдава някакви общоприети установления, за които е чел в книгите или слушал в храма; той търси ръководител, който би му предложил духовни трудове свръх това.
Намирайки духовен отец, такъв човек приема подвига на послушанието. Като правило, живота му за напред преминава при храма, той носи църковно служение. Момичетата стават жени на свещеници или избират монашески път. Момчетата или постъпват в семинария и стават пастири, или приемат още по-високо служение-отиват в света обител.
превод от руски, “Духовная жизнь начинается с покаяния”
всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение
