Ревност по Бога и по разум

Май 15, 2013 in Беседи, Начална страница

Автор : игумен Сергий Рибко

 

 

-Отче, позволете сега да засегна такава тема като духовната ревност, която е много важна в живота на християнина. Обяснете, моля, какво е духовната ревност?

 

- Духовната ревност това е ревност насочена към спасение; човек ревнува, т. е. горещо се грижи за това, да придобие небесните блага, за това, да води правилен духовен и богоугоден живот. Светското понятие ревност е пряко противоположно на духовната ревност. Ако в живота на човек се случва нещо добро, а на него започват да му завиждат, мислейки, как да го надминат, или ако съпругата ревнува мъжа си от друга жена,- това е светска ревност.

 

Духовната ревност, ще повторя, е ревностно отношение към изпълнението на своите духовни обязаности, към изпълнението на Божията воля, ревност за спасение. Тя се състои не само в това, да се живее благочестиво, но и в това, да се прави всичко възможно за да се угоди на Бога и да се изпълнят Неговите заповеди.

 

- Често ревностни биват наричани хора, които преуспяват в подвизите на поста, молитвата, бдението и т. н. Накъде трябва да е насочена в действителност нашата ревност: към външния или вътрешния живот?

 

- Има такива понятия като „телесен подвиг” и „душевен подвиг”. Телесният подвиг е обременяването на тялото, преди всичко постите, поклоните, бденията; а душевния подвиг това е богоугаждане от вътрешен порядък; ревност за това вътрешния ни човек да изпълнява Божията воля, да пребивава в молитва, в покаяние, да поддържа благочестиви чувства и преживявания, да се бори с греховните чувства и помисли, т. е. с греха във всичките му проявления.

 

Може да се ревнува само за телесния подвиг, а също и за душевния, това не е противоречие, те се допълват един друг. Най-главното е ревността за изпълнението на Божията воля и заповеди, за богоугоден живот.

 

Ако има Божия воля да постим, можем да постим, но това трябва да е с разсъждение, важно е да се избере такава мярка на поста, че той да е приятен на Бога. От една страна да насилим своето тяло, а от друга да не се възгордеем, да не паднем в осъждане на другите, а в крайна сметка в телесни и душевни разстройства. А ако има Божия воля малко да отслабим поста, когато отиваме на гости при някой, е нужно да ревнуваме за това да не обидим хората, при които сме отишли. Ако има Божия воля да станем на молитва, можем да се молим, а ако има Божия воля да спрем, защото нашия ближен се нуждае от помощ, то трябва да отидем и да му помогнем.

 

По този начин ревността е свързана много тясно с добродетелта разсъждение. Има ревност не по разум, изглежда, че човек ревностно прави нещо, а от „ревностните” му постъпки другите хора страдат и се разстройват, а в крайна сметка и той самия.

 

- Можем ли да кажем, че духовната ревност е различна на различните етапи на християнския живот; една е ревността на новоначалните, а друга в преуспелите?

 

- Несъмнено, това е така, доколкото ревността е добродетел, а всички добродетели се проявяват различно при новоначалните, преуспелите и съвършените.

 

При новоначалният основно всичко е душевно, затова и както казахме ревността при него често не е по разум, т. е. тя е екзалтирана, кръвна. Когато човек ревнува за нещо, което е ненужно, той прилича на Дон Кихот, бори се с вятърни мелници. Пости, докато не припадне, прави поклони, докато не му се подкосят краката, а ползата от това е малка.

 

Не е в това същността на християнството. Телесният подвиг е необходим, но много по-важен е душевния-смирението, изпълнението на заповедите, послушанието, служението на ближните. Една рабиня Божия, в преклонна възраст, решила да пости в навечерието на Рождество,  на Бъдни вечер до първа звезда, както е прието в народа. Тя не яла нищо, не пила, след това изяла една маринована гъба и и станало толкова лошо, че се наложило да викат Бърза помощ. След това не само, че не могла да отиде в храма, но три дена се измъчила и починала без да се причасти.

 

Със здравето шегите са лоши. Не е грях да се вкуси храна преди да се появи някаква звезда, или да се пости Великия пост с олио. Който може да пости без него, здравето му позволява, нека да пости. А, когато това се прави от болен или стар човек е много неразумно. В новоначалието ревността трябва да се насочва към изучаването на Божиите заповеди, към четене и разбиране на духовните книги, в търсене на истините, към служението на ближните, а не за това, да не се яде и не се спи и в крайна сметка да не можем да стоим на краката си.

 

Свети Василий Велики е казал, че ако би било нужно, то Бог би ни сътворил едва дишащи и лежащи на земята, но Той ни е дал тяло, което трябва да ни служи, затова то се нуждае от сили и храна. Когато новоначалния насочва своята ревност на правилния път, към благочестиви дела, той започва да преуспява.

 

Ако човек расте духовно, в него се умножават евангелските добродетели. Те се явяват своего рода основание на пирамида; колкото човек се изкачва по духовната стълба, толкова по-голяма трябва да е основата. Ако човек възраства в Господа, в него задължително се умножава и духовната ревност. От друга страна в духовния живот, както казва преп. Исаак Сирин, няма нищо постоянно; колкото по-голяма святост достига подвижника, колкото повече духовни плодове принася, толкова повече срещу него се опълчва дявола и отправя към човека още  пълчища бесове.

 

Но не трябва да се страхуваме. В един от Патериците е описан такъв случай: подвижник станал на молитва и изведнъж видял, че в килията се явили множество демони. Той се изплашил, но Ангел Божий му казал: „Погледни на Изток”. Пред взора на подвижника се открил величествен сомн Небесни Сили. „Ето, погледни, колко са те и колко сме ние”-казал Ангелът. Тогава той въодушевен, с Божия помощ станал на молитва и вече не се боял от демонските нападения.

 

Дяволът изкушава всички по различен начин, но преди всичко действа чрез хората, които се стараят да разстроят, обидят, да отнемат плодовете на молитвения живот, духовния подвиг, а също могат да навлекат униние и помисли на плътска страст. Унинието и плътската страст са любимите хитрости на дявола, а оръдието към което най-често прибягва е клеветата, т. к. човек, който е наклеветен, пада в униние и разстройство и даже понякога няма сили да отиде в храма…

 

Нужно е да търпим всичко. Св. Теофан Затворник казва, че ако клеветата няма основание, то тя непременно ще се разруши, и то много скоро, в това трябва да вярваме. Ако ние изпълняваме Божиите заповеди, живеем като се стараем да угодим на Бога, то каквито и изкушения да възстават срещу нас, вътрешни и външни, каквото и да ни готви дявола трябва да помним, че има Господ, Който е по-силен от всичко. Божията благодат ще ни укрепи, помогне, вразуми и спаси.

 

-Отец Сергий, хората, стигнали до Бога в зряла възраст, като правило, преди са били далеч от този внимателен живот, който е необходим за ревностното изпълнение на добродетелите. За изминалите години вече се е формирал начин на мислене, пречещ за воденето на живот, чужд на разсеяността. Следователно, човек трябва да се откаже от начина си на мислене?

 

-Не е нужно веднага всичко да се отхвърля, човек трябва постепенно да се постарае да осъзнае своите заблуждения, да познае духовните истини и да изправи своя живот в съответствие с тези истини. В това е спасението.

 

Осъзнавайки постепенно пагубността на страстите и разсеяния, светски живот, човек сам започва да се отдалечава от някои светски обичаи, привички, общоприети възгледи и, обратното, да възприема християнски, църковни обичаи. Защото това, което в света се счита за високо и благородно не винаги е такова. Свещеното Писание казва: „което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога” (Лк.16:15). Често това, което в света е почетно, в Църквата се счита за греховно.

 

Откривайки Бога, Църквата, приятели християни, които го разбират, съчувстват му, молят се за него, човек става по-внимателен, започва да се отегчава от разсеяния живот, търсенето на развлечения, почести, кариера, лъжливи знания, измамно образование целящо кариера. Той започва да се привлича от строгостта на живота, изпълнението на евангелските заповеди, така постепенно се променя начина на мислене на християнина. Човек разбира, че ако ние тръгнем по пътя, даден ни от Бога в този живот, то ще стигнем в Небесното Царство, което ще се разкрие в нас още тук, на земята.

 

-Отец Сергий, как човек да поиска да се откаже от своите погрешни мнения и да покори разума си на църковния разум?

 

-Ще повторя, за това е нужно да се познае Истината. Тя се познава от Словото Божие, творенията на св. Отци на Православната Църква, с изучаването на учението на Църквата, чрез четенето на духовна литература и общуване с православни хора. Тяхното Православие трябва да е потвърдено от добродетели, т. е. от тези добри дела, от които се раждат добрите, богоподобни качества на душата. Въобще живота на човека повече от всичко друго свидетелства за неговата вяра. Благочестивият човек, който живее по православному, моли се и редовно посещава храма, отива там, за да се срещне действително и да общува с Бога; за него това е потребност на душата. Общуването с такива хора, от които ние получаваме здрави понятия за вярата, ни помага да разберем нашите заблуждения.

 

Заблуди в нас има винаги, далеч не винаги приемаме истината веднага. Но, общувайки с праведни хора, които са причастни на благодатта, ние чувстваме тяхната притегателност, доброта, слушайки техните мъдри слова, усещайки, че даже и облика им е особен, ние започваме да им доверяваме повече, отколкото на себе си, да проумяваме, че техните възгледи са много по-разумни и логични от нашите представи за живота. И приемайки отначало техните слова на вяра, отказвайки се от някакви свои възгледи, заблуждения и започвайки да живеем по откритите от тях принципи, ние се убеждаваме, че живота ни започва да се променя към добро.

 

Като правило после човек търси духовен ръководител, пастир, който би изложил пред него учението на вярата, би помогнал да се определи в живота, да намери Божията воля в тези или онези обстоятелства: „защото всякой, който иска, получава, и който търси намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Мт. 7:8).

 

Намирайки духовник, човек започва да общува с него активно и чрез това да живее по нов начин.

 

-Отец Сергий, има такъв закон в духовния живот: всичко се постига постепенно. В делото на спасението, като правило, няма нищо внезапно и бързо, човек възраства постепенно, избавя се от страстите и придобива добродетели. Но, доколкото ревността е особено свойство, много горещо, може би този закон е неприложим към духовната ревност, защото тя навярно от самото начало трябва да се придобива пламенно?

 

-Всяка добродетел все пак се придобива постепенно, в това число и ревността. Разбира се, тя изисква решителност. В делото на придобиване на други добродетели може да се изчака, да се помисли, но ако Бог ни призовава на служение, нужно е да се бърза ревностно. От ревностното изпълнение, което ни внушава съвестта, което ни благославят нашите духовници, ревността се разгаря още по-силно, от всяко забавяне тя започва да угасва. Много е важно да не и дадем да угасне. Забавили сме се един път, съвестта ни започва да глъхне. В действителност ревностният човек печели най-много. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Братя, няма време да униваме, няма време да отлагаме делото на нашето спасение; колкото по-ревностно се подвизаваме, толкова по-бързо ще се извърши делото на нашето спасение”. В крайна сметка ревностният човек има по-малко скърби от ленивия и унилия.

 

-Навярно, нерадението трябва решително да се отхвърля от самото начало?

 

-Разбира се. Но, не винаги това се получава. Нужно е да се вземе решение да се живее за Бога, да се стараем да не грешим. Този, който има такава настройка, даже и да се увлече от греха, след това ревностно и горещо се кае. Но тъй като самия процес на отказване от греха, на покаяние, изправянето на нашето повредено от греха естество става бавно, то и в ревността човек напредва бавно и не веднага може да се откаже от нерадивия живот. Това е закон. Главното е, в края на краищата това да стане.

 

превод от руски, “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение